ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА – АГАТА КРИСТИ


 

ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА    ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА

Издателство „ХЕЛИКОН“

Художествена Литература

Криминални романи


АНОТАЦИЯ

Криминалният роман „Десет малки негърчета” от английската писателка Агата Кристи е вълнуваща и интригуваща история за десетина души, които решават и отиват на почивка на един малък негърски остров. Съществува детска песен за него, според която десет малки негърчета се изгубват едно след друго. Повлиян от текста на тази песен, се появява таен убиец, който започва да убива хората по този начин. Той започва да напомня на всеки един от тях, какво може да им се случи, като поставя в рамка текста от песничката във всяка една от стаите. По време на храна в трапезарията са поставени на масата десет кристални негърчета. При всяка жертва се губи по едно. Първата жертва Антъни Марстън е отровена с калиев цианид. Втората жертва мисис Роджърс не се събужда вследствие свръхдоза сънотворно от (хлоралхидрат), а третата Макартър е намерен мъртъв след удар в задната част на главата по време на разхода.
Убиецът находчиво и умело съумява да нагласи нещата за своите намерения,
както се споменават в песента.
Едната жертва, която обича мед, трябва да бъде ужилена от пчела, но въпреки това е използвана спринцовка за смъртта.
При разследване убиецът не е намерен. По тази причина останалите живи мислят, че убиецът е сред тях и започват да се дебнат един-друг като хищни зверове. Всеки подозира някой от останалите със страх за живота си, съгласно предписанието.
Бавно и опечалено се губят негърчетата. Идва решителният ден.
В края на тази болезнена и изпълнена с напрежение и страх драма, остават само двама, които намират доктора мъртъв на една скала.
Живите разбират истината и се прибират у дома.
Сюжетът и повествованието на романа са изключително непредсказуеми и интригуващи.
Героите на писателката Агата Кристи са находчиви, оригинални и популярни по цял свят като самата нея.
Английската криминална писателка Агата Кристи със силата и качеството на словото грабва и вълнува читателя от първите редове до последното изречение на своите романи, които я издигат във върховете на световната литература. В днешния 21-ви век със своето умение и изключителен талант на разказвач като криминален автор писателката се издига на пиедестала в този жанр, и се оформя като най-известната писателка на криминални романи в света.

© Николай Пеняшки – Плашков

––––––––––––––––––
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“ Съдията Уоргрейв, наскоро излязъл в пенсия, се бе настанил удобно в ъгъла на първокласното купе за пушачи, подръпваше от пурата си и с интерес преглеждаше политическите новини в „Таймс“.
След време остави вестника и се загледа навън. Влакът минаваше през Съмърсет. Още два часа до крайната цел на това пътуване.
Съдията прехвърляше наум всички съобщения за Негърския остров, появили се наскоро в пресата. Пръв го беше купил някакъв милионер американец, побъркан на тема яхти; добре си спомняше описанието на луксозната и модерна къща, изникнала на малкото островче недалеч от девънския бряг. За жалост третата съпруга на американеца не споделяла страстното увлечение на мъжа си и къщата бе обявена за продан. Тук-там по вестниците се появиха някои от тези интригуващи обяви. Последва гръмко съобщение, че къщата е преминала в ръцете на мистър Оуън. Не закъсняха и слуховете, раздухвани от журналистите в светската хроника: Негърският остров всъщност бил закупен от мис Гейбриъл Търл, филмова звезда от Холивуд! Мечтаела за уединение, далеч от любопитните погледи и фотографите. В „Бизи Бий“ деликатно намекваха, че островът е избран за убежище на член от кралското семейство!? Мистър Мериуедър бе направил всеобщо достояние поверителната информация за целта на покупката — младият лорд Л. — най-сетне поразен от стрелата на Купидон, щял да прекара там медения си месец! Друг източник, наречен Джонас, пък твърдеше, че островът бил вече собственост на Адмиралтейството за провеждане на предстоящи строго секретни опити!
Негърският остров бе станал, без съмнение, сензацията на деня!
Съдията Уоргрейв извади от джоба си писмо. Почеркът беше нечетлив, но отделни думи ясно изпъкваха.“

„Как ли й беше името? Подписът бе нечетлив. „Защо някои се подписват с толкова завъртулки?“ — негодуваше Емили Брент.
Тя се опита да си спомни хората, отседнали в пансиона в Белхейвън, където беше прекарала две лета подред. Там се запозна и с онази мила жена, мис… как ли й беше името? Баща й бил теолог. Имаше и една мисис Олтън или Ормън, не, май беше Оливър! Да, наистина Оливър!
Негърският остров! Чела беше нещо във вестника за Негърския остров… за някаква филмова звезда ли се отнасяше, или за милионер американец?“

Подобни острови, изглежда, не струваха скъпо — не на всеки харесват. Хората са привлечени от романтиката, но като поживеят известно време, неудобствата започват да ги дразнят и бързат да се отърват от тях.

„Безупречно наредена стая. Обзаведена модерно до най-малката подробност. Ослепително бели килими върху лъснатия паркет… пастелен цвят на стените… дълго огледало с лампи от двете страни. Полица над камината без никакви украшения по нея, освен голяма мечка от бял мрамор — съвременна скулптура, в която бе поставен часовник. Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.“

Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка:

Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва.
Съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед.
Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече.
Едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море.
Заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят.
Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата.
Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само.
Обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.
Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.
Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…
Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!
То е вече минало…

„Генерал Макартър се мръщеше на отражението си в огледалото.
По дяволите, цялата тази история беше страшно подозрителна! Не това очакваше той…
Като нищо щеше да намери извинение… да зареже всичко и да си замине.
Но моторната лодка се бе върнала на брега.
Няма как, трябваше да остане.
Този Ломбард например… доста е съмнителен. Не му е чиста съвестта. Бе готов да се закълне, че преценката му е правилна.“

“ Армстронг постепенно си припомни делото Ситън. Всички бяха останали изненадани от присъдата. Преди да завърши делото, Армстронг се бе срещнал със старши адвоката Матюс в някакъв ресторант. „Никой не се съмнява каква ще е присъдата. Повече от сигурно е, че ще бъде оправдан“ — бе го уверил приятелят му. А по-късно Армстронг неведнъж бе чувал хората да казват: „Съдията беше страшно настроен против него. Накара заседателите да му повярват и те му осигуриха присъдата «виновен». Изпипана работа. Старият Уоргрейв познава всяка буква от закона. Сякаш имаше да разчиства лични сметки с подсъдимия.““

„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“

„Долу в трапезарията Роджърс стоеше в недоумение. Втренчено се взираше в порцелановите фигурки в средата на масата.
– Ама че дяволска работа — измърмори той под нос. — Бих могъл да се закълна, че тези фигурки бяха десет.“

„Той бе изпратил Ричмънд на сигурна смърт. Само чудо можеше да го спаси. А чудото не стана. Изпратил бе Ричмънд към гибел и не съжаляваше. Оказа се, че не е толкова трудно. Такива грешки ставаха постоянно — офицери биваха изпращани на смърт без никаква нужда. Навсякъде цареше объркване и паника. След това хората можеха да кажат: „Старият Макартър взе да губи контрол, направи твърде големи грешки, пожертва някои от най-добрите си хора.“ И нищо повече.
Но младият Армитидж не беше от тях. Често пъти генералът улавяше изпитателния му поглед. Вероятно се досещаше, че Ричмънд нарочно е бил изпратен на смърт.“

„Вера стана от леглото, отиде до тоалетката и си взе три аспирина.
„Жалко, че нямам никакво приспивателно — помисли си тя. — Ако исках да свърша със себе си, щях да взема голяма доза веронал или нещо подобно… но не и калиев цианид!“
При спомена за изкривеното мораво лице на Антъни Марстън младата жена потръпна.
Минавайки покрай камината, погледът й попадна върху детската песничка.

„Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.“
…………
“ И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?
Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха. Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
“ Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.
Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.
Ала с Артър Ричмънд не й беше скучно. Още от началото се разбираха добре. Разговаряха за пиеси, за музика и за картини. Закачаше го, шегуваше се с него, дори го дразнеше. Генералът се радваше, че Лесли проявява майчински интерес към младежа.“
“ Тримата се заловиха да претърсват острова. Това се оказа неочаквано просто. От северозападната страна скалите се спускаха отвесно към морето, гладки и стръмни. Останалата територия бе покрита с оскъдна растителност без нито едно дърво. Тримата мъже работеха внимателно и методично, претърсваха всичко – от най-високата точка до самата вода; огледаха основно и най-малката цепнатина в скалата, където биха могли да открият вход към някаква пещера. Но пещери нямаше.
Движейки се покрай брега, най-после стигнаха до мястото, където генерал Макартър седеше загледан към морето. Наоколо бе спокойно, само вълните се плискаха в скалите. Старецът седеше изправен, очите му се взираха в хоризонта“

Advertisements

ПОЗНАВАХ РЕКИ


автор: Лангстън  Хюз
………………..  (афроамерикански поет)

––
Познавах реки, древни като света, по-стари
от човешката кръв в човешките жили.
Душата ми стана дълбока като реките.
Плувах в Ефрат, когато душата ми бе млада.
Построих си колиба край Конго и тя ме унасяше в сън.
Вглеждах се в Нил и строях пирамиди над нея.
В Мисисипи се вслушвах, когато Ейб Линкълн отиде
В Ню Орлийнс; виждал съм как
залезът прави гръдта ù разкаляна златна.
Познавах реки.
Древни, тъмни тъмни реки.
Душата ми стана дълбока като реките.

….
превод: Евгения Панчева 

 

 

ЛЮБОВТА Е СВЯТА


Любовта е свята.
Тя е полет на мечтата,
да те имам и обичам.
Любовта е свободата.
Тя е устрем и живот.
Тя е пламъка дълбок.
Тя доказва
силите ми чувства.

 

© еавтор: Николай Пняшки-Плашков

 

Знам, че чакаш…


Знам, че чакаш…,
в нощ дъждоносна,
застанала
до прозореца затворен
с поглед към мрачното небе.
Гръмотевица разтриса
потискащата тишина.
Светкавицата
за себе си напомни.
Следва дъжд пороен.
Дори прозорците
плачат с едри сълзи.
Далеко съм от теб…
Знам, че тъжиш за мен.
И ти ми липсваш;
твоят чар,
очите – езера дълбоки,
ухаещата кожа
и топлите ти длани,
с които приспиваш
нашите деца.
Не плачи,
ще се върна
и ще прогоня
болката, потиснала
сърцето нежно.
Твоят лик
е нераздèлен с мен.
Чакай ме!
Прибирам се у дома.

…..
© Николай Пеняшки – Плашков
20.06. 2014 г. ; Добрич

БЯГСТВОТО


                                          ПЪРВА ГЛАВА

Беше есента на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не му даваше покой. Черните облаци бяха се спуснали ниско, задушаваха земята и всичко живо попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците нямаха глас да пеят в приспиваща горещина.  Силни гръмотевици разтърсиха земята и секунди след това заваля пороен дъжд, който ме събуди, и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се край брега, където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още беше доста горещо.
Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от милицията, за да не попадна в ръцете ̀и. От два дни не бях ял нищо, но страха беше по силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер.Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото… Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:
– Румене, приятелю, бягай, документите ти за задържане ще бъдат готови до десет дни!       Послушах го и реших, да избягам от родината. Имах нужда от пари и затова реших набързо да продам, каквото можах. Сърцето ми беше обзето от мъка и страх. Мислите бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък съм живял с мечтата да избягам на Запад.
Заминах за столицата да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите. Мина доста време, но резултат никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго.Трябваше да бъда предпазлив. България бе държава – затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант бе последният ми шанс да напусна родината. Беше опасно за живота ми да остана.
Паяжините на комунистическото гестапо бяха обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и труден път,  но може би най-сигурния.
Животът ми в България беше невъзможен. Бях попаднал в черните списъци на неблагонадеждните. Не отговарях на съществените изисквания на комунистите Имах дълга коса, носех се и се държах по-различно от другите. Често говорих за свободния западен свят, който бе идол за мен. Слушах радио „Свободна Европа“ и западна музика, разбира се и българска музика.  Интересувах се от историята на развитите държави, включително и САЩ – тяхната икономика и култура. Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и изпълнени с омраза, по причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безкрупулни негодници. Според мен животът, в който няма отредена свобода… – няма почитание към тези които я управляват.
Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост от всичко и от отвсякъде… Отвращавах се от системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по затворите, където тези глупаци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си. Нещастията не можеха да продължават повече.
Някакъв шум от храсталаците отклони мислите ми… Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от стабилния ми и винаги в състояние на тревожност живот. Седнах под едно дърво, за да се предпазя поне малко от дъжда. Душата ми бе потънала в мрак… Имах усещането, че времето минава бавно. Наблюдавах силния дъжд, който за мен в настоящия момент бе символ на свободата и обмислях  план за бягството. Нямаше време за мотаене…
Дъждът спря към обяд. Небето се прочисти и слънцето се по – каза усмихнато.
Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време да напусна родната земя. Не желаех да мисля за минали неща. Животът ми в тази държава беше свършил. Опитах се да сдържа гнева си. Не бях в състояние да прогнозирам предстоящите ситуации, моменти и дни. Можеха да бъдат само догадки. Не бях предприемал досега сериозни цели в живота си, който бе единствения смисъл за мен. На недалечен хълм от местоположението ми имаше малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Усетих приятна приятна миризма. Стомахът ме присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Чуваха се речи, ръкопляскания и смях. Един много оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили. По тази причина реших да изляза от прикритието си. Изтърсих панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен, и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта.
Веселието беше в разгара си и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега бе подходящия момент да хапна нещо.
Поех крадешком към трапезите. Музиката зазвуча необичайно силно.
Чувствах се неудобно. Седнах на един стол и си налях чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството набираше скорост като ракетен двигател. Отпих от ракията, която загря стомаха. Нервите ми се отпуснаха. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, с поглед закован в яденето. В целия този вихър от емоции, едно младо момиче ме дари с усмивка. Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още живееше в мен, но и нямаше намерение да ме напуска. Пипалата му сякаш бяха обхванали всяка частица от същността ми. Въпреки това, гладът и необходимостта да пийна бяха на водещо място. Дори мислите ми бяха вързани като коне на ясла. Извършваха някакви движения, но без резултат.
Сватбарите бяха във вихъра си. Едни танцуваха. Други разговаряха по групички, и пиеха напитките. Имах чувството, че присъствах на състезание по надпиване. За мое успокоение и учудване, участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен, сякаш бях невидим. В ъгъла на една маса стояха две големи бутилки с неизпито вино. Взех от сухите мезета, които завих в един вестник поставен на масата в близост до мен, грабнах една от бутилките, с уверението че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пияни. Времето напредваше, и трябваше да си вървя. Огледах се като уплашен дивеч, въздъхнах и лека полека тихомълком  се изпарих. Върнах се в моето убежище край реката. Седнах на земята, държейки бутилката и мезето и заслушах музиката, която се чуваше от ресторанта. Вълчият ми апетит вече го нямаше. Отпих от виното. Беше прекрасно и ароматно. През целия ми живот, алкохолът е бил един от основните врагове, понеже ми донесе много поразии. Но пък в настоящия момент бе необходим. Чувствах се прекрасно, дори мислите се проясниха, намествайки се в своите коловози. Усетих приливи на смелост и енергия.
Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Дори музиката от ресторанта затихна.
Нощта падаше и обгръщаше с мантията си майката Земя.
Съблякох част от дрехите и ги вързах през кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината. Целунах родната Земя и влязох бавно в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставяше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката сравнително бързо, без проблеми.


                                                    ВТОРА ГЛАВА

Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната бразда, тъй като пръстта беше рохка под краката ми. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично тръгнах през нивите. Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата. Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням колко време съм бягал, но ми се стори цяла вечност.
Открих две бали слама и легнах да спя. Имах усещането, че ще ми се пръсне сърцето от умора. Рискът за сега беше сполучлив.
Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.
Небесната синева обгръщаше майката земя с нежната си коприна. Чувствах задух.
Работниците идваха на работа, насядали на ремаркета, закачени на трактори. От другата страна на пътя имаше царевична нива, която се напояваше.
След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и се шмугнах набързо в царевичната нива. Тънки високи  тръби поливаха реколтата. Застанах под една от тях, за да се окъпя. Почувствах се бодър и по-добре от студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха. Тръгнах между нивите. Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше. Бях сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока  да вървя.
Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя… Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах желанието да литна като волна птица, накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен. Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга. Включих в употреба малкото румънски думи, които знаех: „Unde Călăraşi? (Къде е Калараш?) – и се засмях приветливо.
Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.
Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето упорито раздаваше топлината си и сушеше дрехите ми. Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.” Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих. Когато стигнах до града, макар че не виждах нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността. Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като малко дете на това усещане.
„Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.
Въпреки загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си. Знаех, че ме очаква дълго време мизерия, но по-добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума… Обичах родината си, но желаех да бъде по свободна и независима. Страхът все още живееше в мен. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Въпреки всичко оптимизмът ми не беше ме напуснал. Разхождайки се по главната улица видях указателна табела – „Букурещ – 100 км.” Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки. Задушният ден беше към края си. Уморен от горещината, заспах в една купа слама – край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.
Ревът на автомобилни двигатели ме събуди. Станах, изчистих се от сламата и излязох от пътя. Не след дълго светлините на голям камион ме накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и спирачките и спирачките заскърцаха гневно… Отворих вратата и скочих вътре. Сърцето ми биеше от притеснение… Не виждах шофьора ясно поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.
„Турист фром Югославия” – казах със спокоен, но безцеремонен глас.
Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Не разговаряхме почти през целия път. Исках да кажа нещо, но нямах късмет.
Водачът на камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен. Нямаше никаква заинтересованост, за мой късмет. Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи.
Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми в повече, отколкото очаквах. Всичко наоколо изглеждаше красиво и спокойно. Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми.
По време на кратката ми подготовка за бягството бях научил, че главната гара се нарича „Гара де Нор”. Трябваше да се кача в някой влак с направление гр. Турну Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия. Целта ми беше да преплувам Дунава и през Сърбия, и Словения да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга. Знаех много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив. Свих вежди, въздъхнах бавно и прибрах пръсти в юмрук. Изоставих род и родина, но си обещах да не мисля за това…
Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град. Вървях и не знаех за какво да мисля. За  храна ли, за спане, дори не знаех за какво друго…? Бях в страшна и болезнена безизходица. Ако някой друг беше на място, как ли би постъпил – в чужда държава, без пари, дори и без познати…? Знаех, че връщане назад няма, чакаше ме доживотен затвор. Не-е-е, по добре да умра, но не в Белене или Скравена!
Единственото нещо, което ме очакваше, беше дългият, труден и изпълнен с лишения и неизвестности път към свободата, която търсех. Ако някой си мисли, че свободата се постига лесно, дълбоко се лъже. Тя е крайната цел, към която много люде се стремят. Но дали всички я постигат, никой не знае? А пълна свобода едва ли съществува. Човек винаги зависи от някого или от нещо.
Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за указателни табели, а и нямаше как да питам… Качих се наслуки в един трамвай, който ме отведе до гарата. Разглеждах я с любопитство. Беше занемарена. Срещу нея имаше голям парк. По пейките бяха насядали уморени пътници, дори някои бяха заспали. Виждаха се и пияни цигани. Някои от тях бяха пияни и дръзки. Цареше навсякъде безпорядък.
Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на една пейка. Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навскякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката. Най-сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на от срещната скамейка. Беше около седемнайсетгодишен, значително по-млад  от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи зелени очи, изразяващи приятна усмивки. Носеше дънки и жълта тениска. Кимна ми с глава за поздрав. Усмивката ми беше искрена. Поисках му цигара с подходящ за целта знак.
Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка.Запалих и  с поклон му благодарих приятелски. Попита ме нещо, което не разбрах. Отговорих му, че съм българин на развален италиански, и че ще пътувам за Турну Северин. Дори споменах за безпаричието си.
„Ще рискувам!” – казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.
Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.
Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети. Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя.
Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея. Имах чувството, че няма да го забравя никога. Завихме край малко площадче и се насочихме към една закусвалня – препълнена с хора. Честно казано бях безкрайно изненадан, от намерението на момчето да ми помогне. Посочи ми една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.
Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ме на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята. Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.
Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава облиза устните си от бирата и се надигна от стола.
Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Усетих, че принадлежи към моята класа и затова се разбирахме добре. Имах усещането, че нещата се наместват сами в моя полза.
Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да благодаря на младежа за вниманието, но не знаех как. Като че Господ ме срещна с него. Засега поведението му излъчваше доброта и всеотдайност.
Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста хора като мен, които бяха окупирали почти всички пейки. Моят по-млад приятел спеше наоколо.
На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах. Стори ми се, че каза да вървим. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица. Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми.
Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда беше почти мизерна. Не след дълго младежа излезе с хляб и салам. Отряза с една ножка едно парче от салама и хляба, а останалото даде на мен. Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема. Той положи дясната си ръка до сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб, които бяха предостатъчно за да се нахраня. Така прекарах една седмица в Букурещ. Двамата прекарахме непрекъснато заедно. Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам, а понякога и бира. Имах усещането, че изпълняваше ролята на мисионер на Майка Тереза.
Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.
На дървените пейки в парка спяха доста самотни жени. На една от тях, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме. Внезапно пътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна й роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. Момичето скочи от стреса. В очите й се чувстваше уплаха, а долната устна трепереше. Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата. Странното му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да се навъртам повече около него или обратното. Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас. Втренчих се в момчето за миг.
„Оплеска всичко!” – помислих си и се втурнах към тълпата минаваща по една улица край парка.
Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си път по най-бързия начин и свих в една пресечка, отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Прекарах ядосан остатъка от деня, търсейки ново място за преспиване. След случката до гората беше рисковано да остана там. Преместих се в съседния парк до гарата. Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. Усетих че някой ме подритва по краката. Отворих очи и видях на фона на блестящата лунна светлина силует на висок едър мъж с голямо шише в дясната ръка. Същият продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който направи… Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, дори усетих алкохолния му дъх. Ризата му бе разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана  на гол тумбак.
Тъпа болка изпълни главата ми. Внезапно, все още озъбен  над мен, човекът – гигант изрева с войнствен дух.
– Бандит! Бандит!
Остави шишето на земята, отскочи храбро и се заклати към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.
– Тревога! – казах и скочих на крака.
Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите.  Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка до гарата.
Седнах  зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино.Изпих го преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. Реших да напусна Букурещ рано сутринта, вместо да се мотам. Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет, не беше толкова просто, но не беше само това… Картината не беше приятна при създалите се обстоятелства. Реших да се пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота. Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. Напуснах  Букурещ с незначителни неприятности и трудности.
Доста хора чакаха на автостоп до една бензиностанция, намираща се в края на града.Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали. Жегата бе непосилна, дори и на сянка.
Леките коли спираха една след друга, в които се качваха по трима или четирима.
Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах за никъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживяните проблеми, не исках да имам повече неприятности.
Една „Дачия“ спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам  и ме покани с поглед. Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, след като се настаних и умишлено си подсвирках тихо за кураж. След като се настанихме, тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора. Стана ми неудобно и се загледах през прозореца. Шофьорът ме подбутна и направи жест разтривайки пръсти, за да му дам пари. Усетих ехидната му усмивка.
-Турист фром Югославия! – казах  като оправдание, усещайки ситуацията, която би ме споходила всеки момент.
На лицето му се изписа неприязън, вдиша силно през носа си и издишвайки ми тегли една майна. Пътниците, които седяха отзад се разсмяха подигравателно. Без да губи време, водачът на автомобила се наведе, отвори моята врата и ме изгони на пътя. Сетне се върна обратно към града с единствената цел да вземе платежоспособен пътник.
– Негодник! – Казах си полугласно, изпитвайки яд.
Бях убеден, че няма да ми е много лесно и знаех какво ме очаква, предприемайки тази моя авантюра по трънливия път на желанията ми.
Ентусиазмът ми не се загуби, въпреки случилото се досега. Такъв беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам  повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Чувствах, че ме обзема страх. Не желаех, да попадам повече в беда. Знаех какво ме очаква, ако ме хванат. Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока. Тръгнах по посока Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този етап от пътуването си и приемането на всякаква помощ от обществото. Трябваше да успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си.

ТРЕТА ГЛАВА

   Времето беше топло.
Минавах през поля, гори, овощни градини, край колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.
Полетата приличаха на океан от жълти и зелени багри, привличайки с величието си, но криеха и своите изненади – тайните на мечтите.
Беше ми ясно, че ще се срещна с много сериозни, но не и непреодолими трудности и тръни по каменистия път за осъществяването на мечтата ми. Въпреки това не очаквах, че ще бъде до такава степен. Само Господ знае, какво ме очаква занапред. Помагаше ми силният характер и вярата, която имах, а и предизвикателствата  ми действаха като магнит. Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство, а и  силната воля и умения, които притежавах, биха могли да ми помогнат да изляза от този потискащ хаос, за да въдворя в ред мислите си, и да поема по някакъв чист път, ако изобщо съществува такъв. Пред мен стоеше въпросът, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде. Навсякъде има ред и закони, но информацията която имам,  е че нещата навън „В западните държави“ стоят по различен начин. Въпросът е до поведенческото мислене, което формира и категоризира човешкото поведение, което се характеризира с така наречените нормирани модели. Но както и да е.  Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше. Често ме лаеха кучетата и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите… Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми. Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната й природа. И тук както в България се виждаше недоимък по колиби и къщи. Тя също бе държава на работниците и селяните. Видът им подсказваше подсказваше колко са нещастни; с изкривени от работа и жега  лица.
По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.
Започнах да вярвам, че ще успея. Добих куража и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите за бъдещето си, за което определено започнах да мечтая. Изминавах километър след километър. Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките – с не много високи токове тежаха и едва  издържах…
Така беше всеки ден, седмица, дори и месец. Губех постепенно чувството за време, оставайки около триста километра зад гърба си.
В утрото на един хубав ден на проточилото се, като че ли заради мен лято, внезапно от височината на пътя, в далечината пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен стоеше очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори. Дунавът величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния.
Този пейзаж беше най-красивия, който бях виждал да настоящия момент и остави завинаги своя отпечатък в съзнанието ми.
Възбуден и нетърпелив с уверени стъпки бързах към града. От височината до него, пътят се виеше като змия надолу. Турну Северин се простираше почти до реката. Влязох в него малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата, движеща се по една широка улица и разглеждах наоколо.
Първото нещо, което ми направи впечатление, беше че  почти навсякъде шареха войници. Поради тази причина, бях си позволил да играя на криеница с тях. Не след дълго попаднах в района на една овощна градина. По земята бяха нападали най-различни плодове. Беше ме обхванал такъв глад, че ядох  като невидял, но не забравях, че трябва да се крия от армейците. Беше опасно, ако ме хванат. Криейки се, попаднах на голям найлонов чувал, в който можех да се събера, за да спя на топло. Вечер захладняваше, а през деня сгъвах  този атрибут и го носех със себе си.
Разхождах се в района на реката в продължение на няколко дни, да огледам за подходящо място, за преплуване до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, заради войниците, които бродеха в района. Това положение беше притеснително, въпреки това трябваше задължително да намеря решение на проблема. Поставих си за цел, да изпълня този етап от мисията ми.
Сръбският бряг  се виждаше и вероятно очакваше да усети стъпките или пък емоциите ми. Но какво ли ме очаква там, беше загадка.  При вида му изпадах в неописуемо желание, да преплувам реката на момента, но всяка необмислена и погрешна  постъпка беше опасна. Вървях из улиците привидно спокоен,но изцяло съсредоточен.
На необичайно място в началото на града, малка мръсна уличка,  водеше към реката, която в този участък, бе доста тясна.
Бях гладен и изтощен. Затова предпочетох да преплувам  до отсрещния бряг от това място. Реших да премина активно към акция рано сутринта. Трябваше да се приближа внимателно до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено!” Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше като кинолента пред очите ми, във всичките си нюанси и категории. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Имах усещането, че губя съзнание. Сам в чужда земя, попаднах в болезнена клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно. Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно. По някакво чудо не счупих крак или ръка. Лежах под дървото, вперил поглед в плодовете му, сочни и вкусни…
Притворил очи, дишайки бавно и безшумно, в дълбините на съзнанието ми се раждаха и редуваха следните асоциативни мисли: „Животът е като узрял плод; предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е….! Всяко нещо е предизвика- телство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш…?! Свободата е най-прекрасната придобивка, която е възможно да получиш в не пълното й съдържание, но и лесно може да се загуби.
Тези мисли, които прескачаха в съзнанието ми, като птици от клон на клон, бяха ме откъснали временно от реалната действителност, която ме потискаше. Трябваше да анализирам положението… Чувах виковете и подсвиркванията на войниците. Ако можех да куцам поне малко, щях  да тръгна, но се страхувах от граничарските кучета. Не можех да вървя, нито да пълзя.
Виковете се усилваха. Пълзях бавно излизайки от лозето. Провирах се напред като преследван хищник, замаян в тъмнината. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.
Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. За моя изненада  водата бе доста бистра и реших да пия вода. Продължих да се провирам, пълзейки като змия, прегрята от слънцето по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време. Лицето ми бе обляно в пот, а ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.
Дупката се оказа ценно откритие – доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях избуялата трева, и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, които биха ми послужили като дюшек. Намерих четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.
Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове. Усмихнах се за разтоварване, понеже се сетих за анекдота, в който се разказва, как е паднала ябълката на главата на великия  английски физик Нютон, и по този начин открива и описва гравитационната сила. Казвам анекдот, понеже тази история се оказа невярна.Този кратък момент ме успокои. Направих тениската си на торба и я напълних с ябълки и круши. Пребит от умора, влязох  с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер. С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката. С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера плодове и за необходимите човешки нужди. Разкъсах долните си гащета на ленти и бинтовах кръста. След известно време болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно. Хубавото време ми стана съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше. Трябваше да продължа делото си, за да постигна желанията си. Имах усещането, че лятото си отиваше.
– Стегни се момче! – казах си.
Не обърнах внимание на болката и поех към града. Нуждаех се от движение.
На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел, На паркинга имаше много западни коли. Явно в него отсядаха най-вече богати туристи, а може би и бизнесмени. Пред входа имаше тълпа от млади мъже, облечени елегантно и разговаряха тихо. Зяпаха колите и просеха цигари.
Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи чужденци за търговска дейност, без милицията да разбере за намеренията им. По облеклото им се разбираше, че бяха западно ориентирани. Около групата бродеше около двадесетгодишен, елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. На лицето му сияеше чаровна усмивка, която вдъхваше доверие и привличаше симпатизанти.
Изчаках да се отдели от групата и след кратко колебание се приближих към него, за да поговоря с него. Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера, къде е най-добре да се преплува.
Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид. Младежът ме изгледа недоверчиво, а лицето му изразяваше страх…
– Perikolozo (опасно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето. – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого!
След като изрече тези думи, младият събеседник се обърна и тръгна. Заплахата от милицията държеше хората в страх. От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.
Окуражен след разговора с младежа, реших да се разходя в един парк близо до центъра, в по-късните часове.
Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон. Приближих към него без колебание и риск, за да поговорим. Бях прекалено брадясал и знаех, че в комунистическите страни бе забранено  да се носи брада.
Говорих му на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми поднесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал. Разменихме си погледи и хлапето тръгна веднага.
Тази част на града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще се опита да ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше да напусна възможно най-бързо Турну Северин.
Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше да опише вида ми и така възможността да ме хванат беше много по-голяма. Градът не беше много голям. С напредващ страх влязох в гората по тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.
На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си непрекъснато, че съм силен, издръжлив, и че ще успея в начинанието си…
Стигнах до върха на възвишението и спрях да отдъхна. Наблюдавах този прекрасен град с удоволствие, а реката, залята от слънчевите лъчи, се виеше като огромна змия. От стоянката ми лесно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара да спре дъха ми. По средата на реката имаше остров и затова ми се стори толкова тясна. Островът не можеше да се види толкова ясно отдолу. Това беше загадка – кошмар, която ме притесни… Може би този остров бе военна база, или затвор като Белене. Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага. Това би било най-ужасното място, където можех да се озова. Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спусна в обратната страна.
– Довиждане, Турну Северин! Завинаги! – Казах си полугласно и обходих с бавен поглед тези прекрасни места на румънската държава.
Никога няма да забравя този прекрасен град. Интересното за него беше, че носеше двойно име „Дробета – Турну Северин”, понеже „Дробета” е дакийско име, а през III век се наричал Северус Турн на името на римския император Септимий Север (193 – 211 г.). Градът е известен и с името „град на розите”. Те красят градините, парковете и алеите край паметниците на града.
Този прекрасен кът на румънската земя, ще остане завинаги в съзнанието и спомените ми.
Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно. Имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял от два дни и изпитвах вълчи глад. Нахвърлих се върху малините и ядох до насита. Самочувствието вече бе друго. Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек, приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като уплашени птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.
Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи до сега, се убедих каква е цената на свободата…
Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и държавата.
– Мамка им мръсна и долнопробна…!  – казах си и свих юмруци.
Болките в кръста не отминаваха. Изминах доста път, а и бях на последната отсечка от пътуването ми в Румъния. Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.
Уплахата бе голяма. Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със страх в душата, седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Драсках бавна и внимателно, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това – ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде… Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци. Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.
– Ще успея, за да бъда победител…! Няма да им се оставя…! – казах си с яд и свих юмруци. Въпреки временния яд, в мен живееше надеждата, редом с вярата. Това беше най-важното.
Лошите мисли отлетяха, като ненужна информация. Листата и сухите клони пукаха под краката ми. Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Дробета – Турну Северин.
Реката ставаше все по-широка и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разгледах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално.Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.
Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.
Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах. Излязох моментално от унеса си. Войникът ме гледаше изпитателно и очите му блеснаха. За щастие не носеше оръжие.
Първоначално не обръщах внимание на виковете му. Държах здраво дърво, което използвах като бастун. Изглеждах като бушмèн – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.
Той се насочи срещу мен и не преставаше да крещи като идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.
Беше отвратително, непоносимо, дори и опасно положение. Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта, и не биваше да се обричам на провал. Надигаше се гняв в душата ми. Съвзех се, застанал на едно място и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.
– Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.
Номерът ми не мина. Втренчих се в него. Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки. Той ме гледаше внимателно и сякаш четеше мислите ми. Спря се на няколко метра от мен. Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Униформеният, но разпасан млад човек разбра намеренията ми. Обърна се внезапно и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.
Тук дърветата бяха много на гъсто и го изгубих от огледа си. Проклетото животно се изпари набързо, както и дойде… Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление. Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив, заровен. Реших окончателно, още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял над 350 километра, с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме напускат. Предстоеше момента да преплувам Дунава. Имах усещането, че на сръбска земя щях да бъда по-добре. Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. Очаквах с огромно нетърпение момента, да напусна Румъния и да продължа по пътя, който бях предприел, независимо от несгодите и трудностите, които ме очакваха.
Около полунощ се отправих към магистралата, която се провираше между гората и гарата.
Вървях внимателно и без да вдигам шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката. Съблякох си дрехите и както първият път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират по техния най-редовен начин.
Почаках няколко минути. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата – щеше да бъде сигурна смъртта ми. За мен тя беше за предпочитане.
Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста. Издигнах се, да поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестящата от светлината река потъна в мрак.
Времето беше доста топло за сезона.
Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше абсолютна и смразяваща. Оставаха десетина минута, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато приближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е много трудно да го изкача, понеже бе много висок. Плувах съпротивлявайки се на течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Отдъхнах няколко минути и се изкатерих  по клона. Усещайки твърдата сръбска земя под краката си, в душата ми олекна за неопределено време, загърбвайки напрежението насъбрало се в „Дробета-Турну Северин”. Треперех и имах усещането, че мравки лазеха под кожата ми. Сложих дрехите да съхнат върху близките храсти и се пъхнах в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.
Близо до брега, където плувах имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата… Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и от там към далечна Австралия.
_____________
© автор:  Николай Пеняшки – Плашков (запазени авторски права)
Добрич; 2015 г.

Най-трудните книги, писани някога


 От три години Емили Колет Уилкинсън и Гарт Риск Халбърг от сайта за литература Millions избират най-трудните книги, писани някога, и публикуват коментари и мнения за своите открития. Рубриката им започнала през 2009 г., като търсели „книги, които са трудни за четене заради дължината им, или заради техния синтаксис и стил, заради тяхната структурна и обща странност, заради необичайните им експериментални техники или заради тяхната абстрактност“. Още в началото на проекта си и двамата признават, че са напълно наясно, че безспорно ще има крайно несъгласни с посочените от тях заглавия и мнозина ще ги определят като „не достатъчно умни, за да ги прочетат“, но явно не им е пукало особено за това.

Сега, три години по-късно, те са направили списък с най-трудните от най-трудните или иначе казано класация на десетте „литературни Евереста“ и са го предоставили на популярната медия за издатества Publishers Weekly за диксусия.

Десетте заглавия, които те са подбрали и според тях човек трябва да е изключително особен, за да изчете с лекота, включват: „Нощна гора“ (Nightwood) на Джуна Барнс, „Приказка за бъчвата“ (A Tale of a Tub) на Джонатан Суифт, съчинението „Феноменология на Духа“ (The Phenomenology of Spirit) на Г. Ф. Хегел, „Към фара“ (To The Lighthouse) на Вирджиния Улф, един от най-дългите романи в историята на английската литература „Клариса, или историята на една млада лейди“ (Klarissa, or, The History of a Young Lady) на Самюел Ричардсън, „Бдение над Финеган“ (Finnegans Wake) на Джеймс Джойс, „Битие и време“ (Being and Time) на Мартин Хайдегер, поемата „Кралицата на феите“ (The Faerie Queene) на Едмънд Спенсър, The Making of Americans на Гертруд Стайн и Women and Men на Джоузеф МакЕлрой.

В предговора на „Нощна гора“ поетът и драматург Т.С. Елиът описва прозата й като „напълно жива“, но също така допълва, че „изисква нещо от читателя, което обикновеният читател на романи не е подготвен да даде“. В описанието на книгата Publishers Weekly допълва, че тя е пълна с идеи, изпълнена е с огромна колекция от монолози и описания, но онова, което задържа читателя пред страниците й, е травеститът американец с ирландски корени. За „Приказка на бъчвата“ изданието пише: „Ако можете да я понесете (заедно със стотиците бележки под линия, които ще са ви нужни, за да разберете историческия й контекст), това е върховен израз на културното отчуждаване и отчаяние.“ За Хегел авторите пишат, че, ако харесвате добро интелектуално четиво от време на време, това е вашият човек. Творбата му определят като класика на германския идеализъм и безспорно една от най-важните книги на модерната философия, но все пак остава почти непробиваема без добра редакция, няколко ръководства и някакви насоки за това как да се чете и разбира. Голяма част от топ 10 на най-трудните книги се изучават в университетите, заради което е много вероятно повечето от тях да са четени от мнозина. Това обаче със сигурност не означава, че това е бил лесен процес. Както се казва, „за всеки влак си има пътници“ и явно Уилкинсън и Халбърг не са били точно техните пасажери.

И все пак за онези, успели да прочетат и десетте с лекота, Publishers Weekly пише, че веднага ги определя за „над хомо сапиенс“.

Източник: http://topnovini.bg/

Какво е мястото на писаното слово в днешния забързан свят?


Когато говоря за писаното слово, за неговото тълкуване, значимост, място в обществото и общественото развитие, бих го определил като пъзел, поради неговата разнопосочност от послания, то трябва да намери своя читател или публика. Имам предвид различните възрасти, прослойки в обществото с техните изисквания, вълнения, стремежи и взаимоотношения.
Писменото слово, това е книжното тяло – книгата.
За да си отговорим на въпроса, има ли място книгата в днешния забързан свят – света на свръхтехнологиите и компютрите, най-напред  трябва  да сме наясно с въпроса: „Какво е книгата?”
Книгата – „художествена, техническа, икономическа и т.н.” е извор на знания, които ще обогатяват нашия кръгозор, и ще ни служат за цял живот в нашата работа, за да се чувстваме качествени хора и достойни граждани.
Тя е дала мъдрост на нашите родители, дедите и прадедите ни. Книжното тяло е прозорец към вселената, света и ни дава възможност за откриване на нови светове, да се вгледаме в себе си, да опознаем и разгадаем както своя, така и заобикалящия ни свят. Книжното тяло ни разкрива един коренно различен свят, в сравнение с този, който живеем.
Книгата обогатява нашата култура, формира  мирогледа, съзнанието, подобрява речта  на човека в писмена и наративна форма.
Книгата е израз и на еволюцията на човешкия ум. На база на еволюцията на човешкия ум, се развива и усъвършенства книгата – от глинената плочка, папирус, пергаментов свитък до съвременния ù вид, включително и електронен вариант.
Терминът „книга” в днешния съвременен век на глобални технологии е тъждествен с така наречената on-line книга.
Световната класическа литература  предлага изключителни творби, които са образец за истинска културна ценност. Българските книги са неразделна част от съкровищницата на човечеството. Едно от тези незабравими произведения е „История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски, която е изключително и неоспоримо доказателство за силата и достойнството на писаното слово.
В днешния забързан и динамичен век въпреки съществуването на множество медии, вестници и списания, книгата заема своето достойно място. Въпреки динамичното развитие на методите и средствата за масова комуникация и информираност, удоволствието да се прочете една книга остава на първо място. Универсалността на една стойностна литературна книга не може да бъде заменена от какъвто и да е информационен носител или предаване.
Художествената литература оказва изключително важно значение върху мисленето, начина на живот, общуването и взаимоотношенията между различни прослойки в обществото. Тя повишава нивото на културата, която е огледало на всеки народ.

© Николай Пеняшки – Плашков

ТОНИ ПАРСЪНС


ТОНИ ПАРСЪНС - АНГЛИЙСКИ ПИСАТЕЛТони Парсънс (на английски: Tony Parsons) е английски журналист и писател на бестселъри в жанра съвременен роман. Нарича своя стил „менлит”, като противоположност на „чиклит”.

Тони Парсънс е роден на 6 ноември 1953 г. в Ромфорд, Лондон, Есекс, Англия, в чиновническото семейство на Виктор Уилям Робърт и Ема Парсънс. От 5 годишен израства в Билирики, Есекс. На 16 г. напуска гимназията и започва да работи на поредица от нископлатени места. След това получава работа като компютърен оператор в застрахователна компания, което му позволява в свободното си време да развива литературни умения като публикува в неофициално издание наречено „Скандален лист”. През 1972 г. започва работа в дестилерията за джин „Гордън” в Айлингтън, развивайки остра алергия от джина.

Тони Парсънс още на 17 години е написал първия си роман. През 1976 г. издава романа „The Kids”. Хонорарът от него му позволява да напусне дестилерията и да следва писателската си кариера. През периода от лятото на 1976 г. до 1979 г. започва да работи за NME (New Musical Express) като музикален журналист.

През 1979 г. се жени за колежката си, писателката Джули Бърчил. Имат син Робърт. Развеждат се през 1985 г., а той се грижи за 4-годишния си син. В следващите години работи за „Arena” през 1986-1996 г., „Daily Telegraph ” през…

продължете да четете от тук: УИКИПЕДИЯ

ОТ УТРОТО ДО ЗДРАЧА – СИДНИ ШЕЛДЪН


ОТ УТРОТО ДО ЗДРАЧА  СИДНИ ШЕЛДЪНРоманът „От утрото до здрача” от американския писател Сидни Шелдън се явява една вълнуваща и интригуваща история, която е изпълнена от поредица събития, в които на преден план изпъкват алчността, борбата за власт, надмощие съпроводени с изнудвания, наркотици.
За постигането на основната цел, залегнала в романа – наследството на Хари Станфорд, който е един от най-богатите хора на света, което е в размер на милиарди долари и трябва да се разпредели между неговите наследници.
Бащата Хари сe удaвя мистepиoзнo пo вpeмe нa пътeшeствиe със сoбствeнaтa си яxтa кpaй скaлиститe бpeгoвe нa Кopсикa.
В семейството се явява красива млада дама Джулия, която претендира, но и с доказателства, че е наследница на Хари, и тяхна полусестра. Тя обърква плановете най-вече на адвоката Тейлър Станфорд. Неговата цел е да сложи ръка върху по-голяма част от наследството и огромната компания на баща си – една от най-мощните в Америка.
Книгата „ОТ УТРОТО ДО ЗДРАЧА” е изключително вълнуващо и интригуващо четиво и се чете на един дъх, въпреки че съществуват моменти, които ни стягат за гърлото. А това се дължи не само на интригуващия сюжет и повествование, но и на майсторското слово и изключителен стил на американския писател Сидни Шелдън.

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА
„Хари Станфорд представляваше лесен обект за преследване — висок над метър и осемдесет, с бели коси, спуснати върху яката, и с аристократично, почти надменно лице. Придружаваха го невероятно красива млада брюнетка, една чисто бяла немска овчарка и Дмитри Камински — почти двуметровият му бодигард с издут врат и скосено чело. „Ще им бъде трудно да ни загубят“, помисли си Станфорд.
Знаеше кой и защо ги е изпратил и това го изпълни с усещането за надвиснала опасност. Отдавна се бе научил да се доверява на собствения си инстинкт. Инстинктът и интуицията му помогнаха да стане един от най-богатите мъже в света. Списание „Форбс“ оцени стойността на Станфорд Ентърпрайзис на шест милиарда, а „Форчън 500“ — на седем милиарда. „Уолстрийт Джърнъл“, „Барънс“, дори и „Файнаншъл Таймс“ бяха представяли журналистически профили на Хари Станфорд — опитваха се да обяснят неговата загадъчност, неговата удивителна прозорливост и неописуемата му находчивост, плод на които бе гигантската империя Станфорд Ентърпрайзис. Никой от тях обаче не постигна пълен успех.
Но останаха напълно единодушни относно неговата почти осезаема, маниакална енергия. Беше направо неизтощим. Имаше проста философия – ден без сделка означаваше пропилян ден. Той изтощаваше своите конкуренти, своя персонал и изобщо всеки влязъл в съприкосновение с него. Беше истински исполин, просто нямаше равен на себе си. Самият той се смяташе за религиозен човек. Вярваше в Бог и този негов Бог искаше той да е богат и преуспяващ, а враговете му — мъртви.”

„Хари Станфорд се облегна назад и се отпусна. Вече нямаше за какво да се притеснява. Онези щяха да преследват самолета. Отново премисли цялата ситуация. Всъщност всичко опираше до това, какво знаят и кога са го научили. Иначе бяха просто чакали — преследваха лъв с надеждата да го повалят. Хари Станфорд се усмихна на себе си. Бяха подценили човека, с когото си имаха работа. Други, допуснали същата грешка, платиха скъпо. И този път някой щеше да си плати. Той беше Хари Станфорд — довереникът на президенти и крале, толкова могъщ и богат, че бе в състояние да съсипе икономиката на дузина държави. И все пак…
Боинг 727 кръжеше в небето над Марсилия. Пилотът съобщи по микрофона:
– Марсилия, тук Боинг осем девет пет, излетял по трасе едно четири нула, се приземява на писта едно пет нула.
– Прието.”

„Хари Станфорд разведе София из яхтата. Смяташе я за неоценима част от собствеността си и обичаше да се перчи с нея. Беше наистина изключителен плавателен съд. Луксозно подреденият апартамент включваше дневна и просторен кабинет, удобно обзаведен с канапе, няколко кресла и бюро, зад което беше разположено достатъчно оборудване, че да стигне за управлението на малък град. На стената висеше голяма електронна карта, а подвижната лодка-макет показваше местоположението на яхтата във всеки момент. Плъзгащи се врати отвеждаха от апартамента към външна тераса на палубата, където бяха поставени шезлонг и маса с четири стола. Тикови перила опасваха верандата. В тихи и приятни дни Станфорд имаше навика да закусва тук.
Шестте самостоятелни кабини с широки прозорци бяха тапицирани с ръчно рисувана коприна и всяка разполагаше с отделна баня с вана. Това бяха помещенията за гости. Голямата библиотека бе покрита с ламперия от златиста хавайска акация.
В столовата се побираха шестнадесет души. На долната палуба се намираше фитнес-салон с цялото необходимо оборудване. На яхтата имаше още винарска изба и киносалон — идеален за прожектиране на филми. Хари Станфорд разполагаше с една от най-богатите видеотеки с порнографски филми в света. Всички мебели бяха изключително изящни и изискани, а с картините в помещенията можеше да се гордее всеки музей.
– Е, вече видя почти всичко — заключи Станфорд в края на обиколката. – Утре ще ти покажа останалото.
Тя го гледаше със страхопочитание.
– Никога не съм виждала подобно нещо! Тук е… тук е направо като град!
Хари Станфорд се усмихна на нейното въодушевление.
– Стюардът ще те заведе до кабината ти. Настани се удобно. Аз имам да свърша малко работа.
Хари Станфорд се върна в кабинета и огледа електронната карта на стената, за да провери местоположението на яхтата. „Блу Скайс“ се намираше в Лигурско море и държеше курс на североизток. „Няма да разберат накъде съм тръгнал, помисли си Станфорд. Ще ме чакат на летище «Кенеди»“. Щом стигнем в Портофино, ще се погрижа всичко да си дойде на мястото.”

„Уведомиха наследниците, че погребалната церемония ще се извърши в Кингс Чанъл. Улицата пред църквата бе оградена с въжета — полицаи задържаха тълпата, насъбрала се да гледа как пристигат висшите сановници. Там беше вицепрезидентът на Съединените щати, сенатори, посланици и държавници чак от Турция и Саудитска Арабия. Докато беше жив, сянката на Хари Станфорд се простираше надалеч и сега всичките седемстотин места в църквата щяха да бъдат заети.”

„Уди чертаеше планове: „Ще си купя най-добрите понита за поло в света. Никога повече няма да взимам коне назаем. Ще стана играч от десета степен!“ Хвърли поглед към Пеги, която спеше до него. „Но първо ще се отърва от тая тъпа кучка“. После обаче си помисли: „Не, не мога да направя такова нещо…“ Стана от леглото и отиде в банята. Когато излезе, вече се чувстваше прекрасно.”

„ Цялото семейство, с изключение на Уди и Пеги, се бяха събрали в салона в Роуз Хил. Стив изучаваше изпитателно лицата им.
Съдията Станфорд изглеждаше много спокоен и доволен.
Стив погледна Кендъл, Имаше необикновено напрегнат вид. Предния ден съпругът й пристигна от Ню Йорк специално за срещата. Стив огледа Марк. Французинът бе хубав мъж, няколко години по-млад от съпругата си.
Накрая обърна внимание и на Джулия. Тя приемаше твърде спокойно присъединяването си към семейството. „Според мен поне човек, току-що наследил близо един милиард долара, та и повече, би трябвало да бъде доста по-развълнуван“, помисли си Стив.
Огледа отново лицата им и се почуди дали някой от тях не е отговорен за изчезването на трупа на Хари Станфорд. И ако е така, кой по-точно? И защо?”

„ Тайлър Станфорд подписа документите по въдворяването на Марго Поснър в затвора за душевноболни в Рийд. Още трима психиатри трябваше да дадат писмено съгласие по случая, но той знаеше, че ще го уреди.
Още веднъж се върна мислено към всичко, което направи от самото начало, и стигна до заключението, че в цялата замислена от него игра не е допуснал никаква грешка. Дмитри изчезна в Австралия, отърва се и от Марго Поснър. Оставаше Хал Бейкър, но той няма да създаде проблем. Всеки си има слабо място, а слабото място на Бейкър е глупавото му семейство. „Не, Бейкър никога няма да проговори, защото не би понесъл мисълта да прекара цял живот в затвора, далеч от своите скъпи домашни“.
Всичко беше изпипано идеално.
„Щом легализират завещанието, се връщам в Чикаго да взема Лий. Може би дори ще си купим къща в Сен Тропе. — Само мисълта за това възбуди въображението му. — Ще обиколим света с моята яхта. Винаги съм искал да видя Венеция… и Позитано… и Капри… Ще отидем на сафари в Кения, заедно ще съзерцаваме Тадж Махал на лунна светлина. И на кого дължа всичко това? На татко. Добрият ми стар татко“. „Ти си обратен, Тайлър, и винаги ще си останеш обратен. Не проумявам как, по дяволите, изобщо е възможно от моята семка да се пръкне такъв като тебе…“
„Е, кой се смее последен сега, а, татенце?“
„Тайлър слезе долу, за да се присъедини към брат си и сестра си за вечеря. Отново беше гладен.”

„ Тайлър гледаше Кларк с невярващи очи:
– Джулия Станфорд… е тук?
– Да, господине. — В гласа на иконома се долавяше смущение. — Но това не е същата, госпожица Станфорд, която беше тук преди.
– Естествено, че не е. — Тайлър направи усилие да се усмихне. — Боя се, че е някаква мошеничка.
– Мошеничка ли, господине?
– Да. Те се появяват откъде ли не, Кларк, и всичките твърдят, че имат някакви права над семейното наследство.
– Та това е ужасно! Да повикам ли полицията?
– Не — отговори бързо Тайлър. Това беше последното, което искаше сега. – Аз ще се оправя с нея. Заведи я в библиотеката.
– Да, господине.
Умът на Тайлър трескаво работеше. Значи истинската Джулия Станфорд най-сетне се появи. Цяло щастие беше, че никой друг от семейството в момента не е вкъщи. Трябва незабавно да се отърве от нея.
Тайлър влезе в библиотеката. Джулия стоеше в средата на помещението и изучаваше портрета на Хари Станфорд. Тайлър поспря за миг на прага, за да я огледа. Беше толкова красива. Жалко, че…
Джулия се обърна и го видя:
– Здравейте.
– Здравейте.
– Вие сте Тайлър.
– Точно така. Вие коя сте?
Усмивката й се стопи:
– Не ви ли…? Аз съм Джулия Станфорд.
– Така ли? Простете за въпроса ми, но имате ли някакви доказателства за това?
– Доказателства? Ами да… аз… всъщност… никакви доказателства. Просто предположих, че…
Той пристъпи към нея.
– Какво ви доведе тук така изведнъж?
– Реших, че е крайно време да се запозная със семейството си.
– След цели двадесет и шест години?
– Да.
Докато я гледаше, докато я слушаше как говори, за Тайлър не останаха никакви съмнения. Тя беше истинската, опасната и той трябваше бързо да се отърве от нея.
Тайлър направи усилие да се усмихне:
– Вижте, предполагам, можете да си представите какъв шок е това за мен. Искам да кажа вашето появяване тук изневиделица и…
– Знам. Съжалявам. Първо трябваше да се обадя по телефона.
– Сама ли сте дошла в Бостън? — попита небрежно Тайлър.
– Да.
Умът му работеше трескаво.
– Някой знае ли, че сте тук?
– Не. Е, освен моята съквартирантка, Сали, в Канзас Сити…
– Къде сте отседнала?
– В Копли Скуеър Хотел.
– Хубав хотел. В коя стая сте?
– Четиристотин и деветнадесета.
– Добре. Защо не се върнете в хотела и да ни изчакате там? Искам да подготвя Уди и Кендъл. Те ще бъдат не по-малко изненадани от мен.
– Съжалявам. Трябваше да ви…
– Няма проблеми. Сега вече се познаваме и съм сигурен, че всичко ще се уреди прекрасно.
– Благодаря, Тайлър.
– Винаги си добре дошла… — той за малко не се задави при тези думи — …Джулия. Нека да ти повикам едно такси.
Пет минути по-късно тя вече си беше тръгнала.
Хал Бейкър тъкмо се бе върнал в хотелската си стая в центъра на Бостън, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката:
– Хал?
– Съжалявам. Още нямам никакви новини, господин съдия. Обърнах целия град. Ходих до летището и…
– Тя е тук, глупако!
– Какво?
– Тя е тук, в Бостън. Отседнала е в Копли Скуеър Хотел, стая четиристотин и деветнадесет. Искам да се погрижиш за нея до довечера. И не желая никакви гафове повече, ясно ли е?
– Онова, което се случи, не беше по моя…
– Ясно ли е, попитах?
– Да, господине.
– Тогава го свърши! – Тайлър затвори с трясък телефона.
После отиде да намери Кларк.
– Кларк, искам да ти кажа нещо за младата жена, която беше тук и твърдеше, че е моя сестра.
– Да, господине?
– Няма да споменавам нищо за нея пред другите членове от семейството. Това само ще ги разстрои.
– Разбирам, господине. Толкова сте съобразителен.
Джулия се отби в Риц Карлтън, за да вечеря. Хотелът беше красив — точно както й го описваше майка й. „Всяка неделя водех децата там, за да ядат до насита всичко, което си харесат“. Джулия седеше в ресторанта и си представяше как майка й се е хранила на някоя от тези маси заедно с малките Тайлър, Уди и Кендъл. „Иска ми се да бях израсла с тях“, помисли си Джулия. Но сега поне ще се запознаем. Зачуди се дали майка й би одобрила постъпката й. Джулия остана доста изненадана от начина, по който я прие Тайлър. Изглеждаше някак… студен. Съвсем естествено, прецени Джулия. Някакъв непознат влиза в дома ти и ти съобщава: „Аз съм сестра ти. Нормално е да ме гледа подозрително. Но съм сигурна, че ще ги убедя“.
Когато й донесоха сметката, Джулия се смая. „Налага се да бъда по-внимателна, помисли си тя. Трябва да ми останат достатъчно пари, за да се върна обратно до Канзас с автобуса“.

 

Молитва към Григорий Богослов


О, Григорий, човече по тяло и ангеле по душа!
Макар тялом да си човек, ти се яви като ангел, защото устата ти прославят бога, като един от серафимите, и просвещават вселената чрез тълкуването на правата вяра.
Затова приеми и мене, който коленича пред тебе с любов и вяра, и ми бъди учител и просветител!

източник: http://www.slovo.bg

 

Лудият


автор: Шандор Петьофи
Тсс… Мирно!… Тихо!…
Махнете се!
Аз бързам… твърде съм занят:
от ярки слънчеви лъчи
аз бич ще оплета ­
да бия тоя свят
и на плачът му с смях ще отговоря,
и той на мене смейше се така…
Ха-ха-ха-ха!

Плачът, смехът ­ на туй стои светът,
а дойде смърт ­ и всичко стихва тоз час.
Аз също бях умрял…
Поднесоха ми яд
в същата оная чаша,
с която чукаха се с мене!
И що, убийци? Що? Решихте
да скрийте дирите?… И дека?
В земята с мойто тяло… И без срам,
лъжци, плакахте ми над гроба!
Насмалко що се не дигнах
за носовете да докопча вас.
Но се оставих…
Хай, нека им се радват, рекох,
в калта да имат със какво да ровят,
да мислят, че аз гния в черната земя…
Ха-ха-ха-ха!

А де е гробът? В Африка далечна!…
Но пак имал съм чест:
хиена ме из ямата изрови.
О, тоя звяр е моят първи благодетел;
но аз безбожно го излъгах:
ръката ми той искаше да лапне,
а аз сърцето си подставих…
Горкият, в миг отровен там умря.
Ха-ха-ха-ха!

Така се хората разплащат:
за всякое добро със зло!
А хората какво са? Казват,
че уж биле творение чудесно
на оня, що царува в светлото небе…
А ази казвам, че са чада
на злото във кромешний ад.
Туй казваше и философ един.
Той също като мене бе глупец,
защото нямаше трохица хляб.
Глупец, глупец! Не би той гладувал,
да знайше да краде и да убива, да!
Ха-ха-ха-ха!

Чудете ми се, че се смея,
а то отдавна трябваше да плача…
Омразен свят, облян в сълзи!…
И Господ сам под облаците плаче:
ядосва се, че тоя свят създал.
Но полза има ли от тез свети сълзи?
Нечистата земя ще ги приеме,
а грешниците ще ги тъпчат с крак,
дордето станат кал и те сега!…
Ха-ха-ха-ха!

Ей, млад войниче, Давор-Небо,
теб слънцето ти служи за медал,
а облаците ­ твойте дрипави са дрехи…
Ех, славен изглед на героите в оставка.
Да, после раните и тежките лишенья,
нали? Награда превъзходна:
на другите медал… Затуй пък лъска тя.
Ха-ха-ха-ха!

А разумяхте ли що значи,
кога запее препилецът?… Тихо…
Той пей, заклина…
жените да напуснем,
жените ­ стръв опасна.
На техний зов ний тичаме, като луди…
Така едно море потоците събира
и ги изяда, и назад не пуща…
Жени, жени! Лукавички създанья,
прекрасни, смъртоносни дяволици!
Отрова най-ужасна в нашия живот
в най-драгоценний вложена съсъд…
Любов, любов!
Как жадно, страстно се упивах с теб!
В едничка твоя капка
реки от мед изпивах,
едничка твоя капка
бе океан отрова.
А виждали ли сте вие
бурно море как бесней, лудува?
Как талазите реват,
как ужасна гибел носят?
А виждали ли сте буря,
тоя ужас, бич световен,
нейната игра във мрака?
Гръмове, трескавици
тътняли ли са над вас?
Вам познат ли е страха?
Ха-ха-ха-ха!

Едвам узрей плодът,
и гледаш – пада…
И ти, и ти, земя, узря,
хай падай, сгърмоли се!
Не мога да те чакам повече…
До утре давам срок…
Не дойде ли пък края на света,
то нищо няма да пожаля:
земята аз ще провъртя
до огнената ґ среда,
барут ще сипя
и ще запаля:
тогава нека фръкне на възбог!…
И аз ще да бъда отмъстен така!
Ха-ха-ха-ха!

 

привод: Иван Вазов

Дунхуанг: тайната библиотека


Преди малко повече от хиляда години някой е запечатал едно помещение в пещера близо до града-оазис Дунхуанг, на границата на пустинята Гоби в западен Китай. В него са се намирали повече от няколкостотин кубически метра пакетирани ръкописи. И те са прекарали там, скрити, следващите деветстотин години. Когато помещението, наречено Библиотеката от Дунхуанг, най-после е открито през 1900 г., то е посрещнато като едно от най-големите археологически открития на 20 век, наравно с гробницата на Тутанкамон и Ръкописите от Мъртво море (Кумранските ръкописи).

Автор: Якоб Микановски

източник: списание „Либерален преглед“

Сензацията на XXI век ще бъде България/Зодиакът от Александрово


Възможно ли е един малък храм, скрит в ниските части на Родопите, у нас да представлява откритие от калибъра от наполеоновата Дендера, че дори и нещо по-сериозно?
СтефанСимеонов
Египтяните са популярни с дванадесет месечен календар. Първо той е включвал 320 дни и допълнителен, външен месец, после включвал…

продължете да четете от тук: http://ydara.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2170%3A-xxi-&catid=143%3A2013-08-13-07-12-24&Itemid=228

 

 

 

ПУКНАТАТА ВАЗА


–––––––––– автор: Арман Сюли Прюдом

Във вазата ми пукнатина
при удар от ветрило се яви;
над нея бързо то премина
и никой даже шум не долови.

Но тази сякаш лека рана,
разяждайки кристала всеки ден,
да го дълбае не престана,
догдето той накрая бе сломен.

 

Пресъхна пукнатата ваза,
без капка вехнат клетите цветя,
но никой тук не забеляза;
не пипайте, пропукана е тя.

 

Понякога ръка любима
докосва нежното сърце едва;
повяхва сякаш в люта зима
цветът на любовта подир това.

 

Сърцето здраво уж остава,
ала потайна рана го гнети,
нараства болката тогава;
разбито е, не го докосвай ти.

…….
© превод от френски: Пенчо Симов 1978 г.