Чувство за отговорност


С отговорност към...

Наскоро навърших четиридесет години. Досега в живота ми не беше се случвало нищо съществено. Дните ми минаваха монотонно – емоция никаква. Господ сякаш  ме бе забравил, но  все още нямах късмет да срещна моята „Ева“. Няколко мимолетни връзки за задоволяване на мъжкото достойнство, бяха кратковременна сюита в симфонията на живота ми. Трябваше ми решаващ – осмислен фактор…
Сънувах снощи сън, който ме съпътстваше почти цял ден и не ми даваше покой. Част от задълженията  които трябваше да свърша, влизаха в  предстоящата едноседмична командировка в София.
Имах предчувствието, че този път  ще ми се случат  както приятни, така и неприятни ситуации.
В купето от Шумен се настани  елегантна брюнетка – около тридесет и пет годишна. Беше с червена рокля, обхващаща половината от бедрото й. Настани се на свободното място срещу мен.
Четях „Стендал“ и от време на време хвърлях скрит поглед към кръстосаните й сексапилни бедра, без да ме забележи.
Любовните ми помисли към красотата и нежността надделяха. Циничните ми мисли се настигаха една друга, имайки  предвид развинтеното си въображение. Дигнах поглед от книгата и поставяйки календарче между страниците, я затворих.
Погледите ни се срещнаха  и се усмихнахме.
Никога не бях виждал толкова красива жена – пълна хармония във всяко отношение. Дъхът ми спираше  и усещах ритъма на сърцето си, готово да изскочи от гърдите. Преглътнах бавно  и притворих очи. Представях си я  как би изглеждала без дрехи.
Гърдите й бяха средно големи – стегнати, талията прекалено фина, а кожата – нежно кадифе. Устните й плътни, сочни, бяха оформени с розово червило. Излъчваше възбуждаща сексуалност.
Излязох от купето  да запаля цигара. Малко след това, въпросната красавица се оказа до мен.
– Извинявайте, може ли огънче? – помоли тя.
– Разбира се, заповядайте! – щракнах запалката и поднесох огънчето.
– Благодаря! – отговори тя  и ме погледна с приятна усмивка. – Закъде пътувате?
– За София. А Вие?
– Аз също съм за там.
Замълчахме. Отворих прозореца  за да влезе свеж въздух. Въпреки горещото лято, нощта бе хладна. От високата скорост  вятърът разпиляваше катранените й коси, които галеха  кадифената кожа на раменете с неспокойствието си.
Огледах я внимателно, почти незабелязано с периферното си зрение.
„Страхотно тяло“ – възкликнах наум. Сякаш пред мен бе чаровната осанка на Венера.
„Сигурно гола е много по-красива“.
– Откъде сте? – попита дамата неочаквано, поглеждайки ме с привлекателна усмивка.
– От Варна съм.
– Значи така!? От черноморската ни красавица. Обичам този град! Хубави мъже има там – погледна ме със закачка.
Вместо  аз да я свалям, тя започна да флиртува с мен. Намести разпилените си коси.
Усещах дъха й  и аромата на френски парфюм. Подлудяваше ме  и не даваше мира на превъзбудените мисли, които пърхаха като криле на уплашена птица.
– Доколкото ми е известно, Шумен се слави с красиви жени! – подхванах  за да продължа разговора, отговяряйки на усмивката й. Очите й играеха закачливо, а нежните й устни преиграваха в усмивка.
Тя застана леко разкрачена, за да запази равновесие. Влакът намали рязко скоростта  и красавицата залитна в обятията ми.
– Съжалявам! – обясни се тя с виновен поглед.
Телата ни се сближиха. Очите ни  сякаш се вплетоха. Влакът изведнъж потегли. Обгърнах я през кръстта, за  да не падне  и се облегнахме на вратата на купето. Този път  усетих плътно до себе си тялото й. Бе толкова нежно и крехко, че ако бе паднала, сигурно щеше да се разпадне на късчета.
– Няма защо! – отговорих с неспокойствие.
– Извинявам се, че не запазих ранвовесие  и попаднах в прегръдките Ви. В случая  телата ни се запознаха. Името ми е Наталия – каза тя  с горчива усмивка.
– Аз съм Александър! Едва ли бих допуснал и повярвал, че може да се случи подобна абсурдност!
Засмяхме се на глас. Сърцето ми биеше като наптица в клетка, която се удряше в решетката й, с готовност да излети при изгоден случай.
– Аз също не съм очаквала, че може да ми се случи такова нещо! Наистина е абсурдно! Не мислиш ли, че едно такова запознанство  може да доведе  до сериозна връзка. Между другото, родителите ми са се запознали при подобен род обстоятелства.
– Предлагам, да се приберем в купето!
– Да не се притесни от случилото се? Ще се радвам, ако още веднъж се повтори  за да попадна в обятията ти! Не се шегувам! – и се усмихна енигматично.
Не можех  да повярвам на думите й, въпреки че говореше сериозно. Изпитвах желание  да я разсъблека и да обладая това нежно тяло, както аз си знам.
– Предполагам  за какво си мислиш. Сигурно въображението ти е доста развинтено?! – попита с привлекателна усмивка – Извинявай, че казвам открито което мисля, но не съм от другите жени! Предпочитам да казвам нещата не само  каквито са в действителност, но и както ги чувствам.
Думите й  ме поразиха. Никога до сега  не бях изпадал в подобна ситуация. Трябваше да  изляза от това положение, без да я засегна. Честно да си призная, не бях срещал досега такава жена… Не ми се щеше, да мисля повече по отношение на нея  и да обобщавам.
– Хей, какво става? Никой от двама ни, не е виновен за случилото се! Какво от това?!
– Вярно, така е! – отговорих усмихнат.
– Нека тогава да изпушим по една цигара, пък каквото ще да става! Ще ми позволиш ли  да ти казвам Сашо? – попита свойски тя, полагайки ръка на рамото ми – Нека бъда Натали за теб!
Не допусках такова необичайно запознанство  с толкова красива жена, особено във влак! Като си помисля, защо пък не!? Явно така е трябвало. Сякаш Господ ми я бе пратил, може пък да е за добро!

* * *
Слязохме на Софийската гара, сияещи от приятното изживяване във влака. Преди раздяла се разбрахме  да се срещнем вечерта.
Свърших необходимите си задължения за деня по-рано. Имаше доста време до срещата ми с Наталия. Вървях по „Раковска“, а мислите ми летяха по въпросната брюнетка. Изпитвах желанието да я обладая, да обходя с целувки кадифената й кожа.
Мислите ми бяха прекъснати от повика на познат глас.
– Сашо! Сеньор Петров! Здравей!
– Охо-о-о-о, Наско! Приятно ми е да те видя!
– Как си? По какви дела си тук? – беше приятно изненадан.
– По служба.
– Имаш ли ангажименти в момента? – попита Наско с усмивка.
Разтвори крака  и разпъна ръце, готов да ме прегърне.
Сторих същото. Бяхме състуденти  и почти неразделни приятели.
– Откога не сме се виждали?! – отговорихме почти едновременно.
– Приятелче, сигурен съм, че никога няма да забравиш, какви любовчии бяхме. А габровката Стела, с която ходеше две години  и накрая ти я отнеха…?!
– Как няма да помня! Отнеха ми я, но две години бяха изпълнени с много любов и удоволствия!
– Как живееш? Женен ли си? – попита Наско с широка усмивка.
– Закъснях, приятелю. Все още не съм намерил половинката на живота си.
– Да не си дигнал гарда? Няма начин да не е тъй ? Познавам те.
– Знаеш много добре, как омайвам разни красавици! Дори с поглед ги събличам.
– Знам много добре, какво развинтено въображение имаш! Понякога е цинично.
– И ти не падаше по долу. Лика – прилика сме с теб  Атанасе!   Предполагам, че си женен!
– Саше, хайде мой човек, да влезем в някое заведение и  да изпием по едно питие! Искам да ти разкажа за проблемите, които ми се случиха. Това са невероятни небивалици в семейството ми.
– Защо бе приятел, какво се е случило? – погледнах го озадачен, почесвайки темето си.
Лицето му изразяваше смесени чувства. Преобладаваше разочарованието. Имаше и още нещо което ме притесни. Опитах се да парирам неприятния разговор  по деликатен начин. Наско разбра намерението ми.
– Извинявай, че те занимавам с моите проблеми! Нямам с кого да споделя,  за да ми олекне. Самият мен ме е гнус от всичко това, което искам да  ти разкажа. Решил съм, да подам документи за развод  и да се оттегля. Дори и съвет да ми дадеш, ще го приема.
– Но защо, как така?! – бях  изумен.
Оказа се, че преди около десет години, съпругата му, с която имал сексуален проблем;  с течение на времето станала лезбиика.   Поддържала интимна връзка с нейна приятелка, която била съпруга на негов приятел.
Цялата тази неприятна и отвратителна ситуация, довела до психическо разтройство както него, така и сина им. Всичко това довело до промяна на половото му влечение. От време на време поддържал интимна връзка с приятеля си Асен – съпругът на другата.
Не можех да повярвам, на това което чух. Наистина беше превратна история в живота на Наско.
Единственото,  което му предложих  за решение на проблема, бе да напусне квартала в който живееше.

* * *
След като се разделихме, първото което трябваше да направя, бе да се настаня в някой хотел. Настаних се в „Хемус“. Взех си душ  и реших да се отбия в най-близкото кафене, за да се разсея. На излизане от стаята си, бях изненадан, виждайки Наталия. По стечение на обстоятелствата тя бе в същия хотел.
– Каква приятна изненада, че те виждам?!  Не съм допускал такава  случайност.
– Радвам се, че те виждам! Скъпи, уговорката за тази вечер нали остава в сила?… Къде ще ходим сега?
Изненадах се от поведението и думите й. Изглеждаше още по-красива.
Преглътнах  и това което исках да кажа, остана затъкнато в гърлото ми. Стоях като паметник  и анализирах тази нелепа случайност.
– Приятелче,  хайде да тръгваме! – подкани Наталия  и ме хвана под ръка. – Как мина денят ти?
– Нормално – отговорих разсеяно.
– Хей, какво ти става? Витаеш някъде! Ела на себе си, момко! – рече тя и се исмихна.
Бях под влиянието на подвластни мисли, които се гонеха една – друга. Редом с мен  вървеше красива жена, на която трябваше да обърна внимание.
– Да, да…, извинявай миличка! – усмихнах се пресилено.
– Да не се е случило нещо? Изглеждаш ми някак особен!
– Аа-а-а-а, не! Нищо ми няма! Все още не мога да повярвам  на толкова случайности!
– Аз също!  Все пак трябва да ги приемем за даденост! Времето е доста приятно, нали? Искаш ли да се разходим? – погледът й  беше предизвикателен, а ръката й се плъзна през кръста ми.
Никога досега не бях виждал и чувал  жена да сваля мъж. Но се случи-и-и. Не желаех, да бъда пас, или да изглеждам мухльо  и реших да действам. Прегърнах я през кръста. Приближих крехкото й тяло към себе си. Тя се усмихна предизвикателно  и ме целуна по бузата.
– Парфюмът ти е разкошен! – отбеляза тя – Подлудяваш ме!
– Ти също ме подлудяваш!
– Не е ли още рано за желанията ни? – усмивката й беше  шармантна.
– И аз мисля така, но все пак истината си е истина!
– Разбирам те много добре!… Искаш ли да отидем на театър?
– Идеята е добра! Съгласен съм! И без това е рано за вечеря. – на лицето й се изписа ленива усмивка.
През цялото време на постановката, бяхме притиснати един до друг. По едно време ръката ми бе залепена на бедрото й. Реагира позитивно.  Каза ми нещо, което не очаквах  и получих нежна целувка.
След постановката, вечеряхме в уютен ресторант. Разговаряхме за доста неща. Може да се каже, че като за начало се опознахме значително.
Прибрахме се в хотела. Тя не отказа  да дойде в стаята ми. Изкъпахме  се заедно. Престоя в банята бе доста продължителен, изпълнен с  чувства и страст. Никога през живота си  не бях правил толкова нежна и любвеобвилна баня.
– Страхотен си скъпи! Толкова си мил и нежен! Ще ми позволиш ли,  да ти призная нещо.
– Казвай!
– Не съм с теб за едното удоволствие! Още от първият момент, когато те видях, се влюбих. Не си мисли, че говоря глупости!
– Нищо подобно  не съм си помислил, дори  изпитвам същите чувства към теб…
Галех косата, раменете, сочните й гърди  и продължих надолу.   Целувахме се непрекъснато  и усещахме химията помежду ни. Взех я на ръце. Положих нежното й тяло на леглото. Ласките и целувките  продължиха. Толкова страстна вечер  не бях преживявал!
По време на престоя ми в София, нощите ни бяха изпълнени с нежост и любов. Не очаквах, че може да се получи толкова силна близост с Наталия.
Двадесет дни след прибирането ми във Варна, тя се появи. Имах чувството, че бе станала още по-красива. Това което ми каза, бе голяма изненада за мен. С удоволствие и много любов поех отговорността си.
Тя бе единствената и последна любов в живота ми.

Р. S.  Разказът е  написан по действителен случай

©  автор: Николай Пеняшки – Плашков

Advertisements

Любими цитати


Несъвместими и съвместни, гърдите ни разкъсват рани:
отляво розите ухаят, отдясно ни зоват Корани.
Така през дните си блуждаем, за дял злочест призвани –
полубезбожници случайни, случайни полумюсюлмани.“
*

„Един Телец между звездите се носи, мълчалив и плах.
И бик земята на гърба си поддържа – да не стане прах.
А между тези две говеда, под облаци и под звезди
безброй магарета смирени пасе замислено Аллах.“
*

„Светът, от край до край изпитан, дъска шахматна е за мен,
а ний сме пешки по квадрата, намерили ту нощ, ту ден.
Повдигат ни, притискат, блъскат – и паднем ли във някой бой,
обратно в тъмната кутия ни слагат, с поглед примирен.“
*

„Отвред шептят: Не пий, Хайям!
Виното е кръв от грозде, гроздето е враг голям!
Гроздето е враг? Тогава пий на своя враг кръвта;
та нали така ни учи и светият наш ислям…“
*

„А ако някой пожелае на дните в хаоса голям
да ми прелее с чаша вино, да постои край гроба ням,
сред гробници и пантеони да ме не търси натъжено –
пред прага на самата кръчма лежи безпаметен Хайям.“
*

„Влизам в тъмната джамия. Полунощ е. Нито звук.
Не с надежда, не за чудо, не с молитва идвам тук.
Някога килим откраднах като богомолец тих,
ала се протри килима и ми трябва вече друг.“
*

Омар Хайям. „Рубайат“. Превод от персийски: Йордан Милев

**********************************************************

– Вилица ли? Какво е това?
– Прибор за хранене, господарю. С дяволска форма и употреба. Служи, за да се набоде месото и да се поднесе към устните. Така не се цапат пръстите.
– Но сигурно се цапа вилицата?
– Така е, но тя се мие.
– Пръстите също.
– Вярно, но с вилица е по-изискано, в това е цялата работа. Съвсем не по нормандски.
– Бекет, само ти можеш да измислиш такова нещо! Добре, ще поръчаме дузина от тези вилици и ще ги поставим до чиниите на моите барони на пира. Ще видиш, ще решат, че са малки мечове и ще се опитат да си избодат очите с тях!

Жан Ануи. „Бекет или Божията чест“

***********************************************************

Щом корените имат връх,
то значи камъкът не струва.
И вкопчвам се със сетен дъх
във участта да съществувам.

През възрасти. И през беди.
Напук на всяка съпротива.
Защото мама ме роди
със участта да бъда жилав.

Дърво за гроб. Дърво за кръст.
Дърво за бесене. За клада.
Дълбая пластовете пръст –
с корона в Рая, с корен в Ада.

Изпих го тоя древен хълм.
Душа от камъка изтръгнал,
аз знам – ако ме тресне гръм,
след него няма да съм въглен.

Със птича песен на уста
ще излетя към висините.
С корона, свлечена в пръстта.
И корени – в небето впити.

Валери Станков

*******************************************************

Пастирът обича да пътува,но никога не забравя стадто си!
Не всички виждат мечтите си по един и същи начин!
Съкровището е там ,където ти покаже сърцето!
Онова ,което се случи веднъж,може никога повече да не се случи.Но всичко,което се случи два пъти,със сигурност ще се случи и трети!
Пауло Коелю „Алхимикът“ От тази книга съм извадила 60 цитата.

Да признаеш,че си влюбен в някой друг,във времена ,когато е модерно да си влюбен в себе си,е все едно да признаеш,че си изневерил на голямата си любов.
Ръсел Бекър

Ноктюрно


„Любовта не гледа с очите, а с душата…“
Шекспир „Сън в лятна нощ“

Борислав се събуди рано сутринта с главоболие. Не му се ставаше. Разтриваше слепоочията си и се опитваше да облекчи болката, но тя се инатеше и не отшумяваше. Не бързаше за никъде. Нямаше работа. Добре че не живееше под наем. Родителите му купиха това жилище, докато беше студент. Желанието му бе, да остане в София. Всички казваха, че в столицата има повече възможности за работа, но за засега не можеше да открие подходящо място за себе си. А беше млад, обещаваш компютърен специалист и добър математик. Даваше таванската си стая под наем и докарваше други странични доходи, така че за сега можеше да си позволи да живее без работа. Главоболието постепенно отшумя. Стана, разкърши рамене и си направи кафе. От кофеина главата съвсем се оправи. Изяде два сандвича и запали цигара. Телефонът звънна настоятелно. – Ало! Здравей, Сашо! – беше приятелят му – Къде ще се видим? Добре! – и затвори. Имаха уговорена среща. Сашо щеше да го чака в кафенето на театъра, което бе наблизо. Борислав се облече и излезе. Трябваха му десетина минути до там. Избра по-сенчеста маса на лятната тераса. Зърна Сашо на отсрещната страна. Приближаваше към него с две красавици. Неговият приятел не си губеше времето, ама никак. Чудеше се на умението му, да осъществява бързо контакти особено с нежния пол. Борислав беше по-скован, и по-затворен от него. – Здравей! Запознай се с приятелката ми…, – и я представи галантно – а тази прекрасна дама е нейна братовчедка… – погледна я закачливо. Катя и Елена / така се казваха момичетата /, се разположиха удобно, и завързаха разговор. Първоначалната неловкост се стопи и Борислав се почувства в свои води. Елена /братовчедката/, беше седнала срещу него и от време на време му хвълляше закачливи погледи. Това момиче обичаше да флиртува, но дали го правеше със всекиго, или само с онзи, когото харесваше… Борислав се питаше и отпиваше на глътки питието. Елена беше прекалено красива. Маслиненочерната й коса, кафявите големи очи, и финия профил на лицето й, галеха погледа му. Под оскъдните летни дрехи личаха овалните й възбуждащи форми. Всеки мъж би бил впечатлен, от тази красива принцеса. Сашо говореше и заради него, а след това пое и ролата на сервитьор, и на гид в разговора. Борислав съвсем се изключи, сякаш беше случайно попаднал на тази маса. По едно време приятелят му се усети, че го пренебрегва и реши да се реабилитира за поведението си. – А Борислав е скромна, но действаща личност и ще го представя от другата му страна. – Но Сашо, моля те…- прекъсна го той притеснен. – Не ме прекъсвай…! – отговори Сашо – Аз държа на нашето приятелство и искам дамите да знаят, с кого си имам работа! – усмихна се и продължи уверено – Той е умен и компетентен компютърен гений. За него програмирането е голямо удоволствие. Освен това е и страхотен математик. Говоря ви самата истина. Необходимо е някой, който да го оцени по достойнство. Борислав се усмихна за самоотбрана. – Е…, Сашо понякога малко преувеличава… Чак пък гений…! Човек трябва да е амбициозен и последователен в начинанията си. Ако е прекалено скромен и не е агресивен като мен, никога няма да си намери работа, но нека не говорим само за мен… А ти няма ли да кажеш нещо за себе си? – и погледна закачливо към Елена. Тя му харесваше и това стана ясно на всички. – Аз ли?! – тя не очакваше такъв въпрос – Според мене последователността и амбициозността на човека зависят от неговия характер и вътрешната му нагласа. – Борислав не очакваше такъв отговор. Не само, че беше красива, но се оказа и интелигентна. От този момент, той вече я гледаше по съвсем друг начин. Май започваше още повече да я харесва. Разговорът им продължи доста необичайно. Накрая заговориха за филми, музика и решиха да се видят четиримата отново. Елена се усмихваше загадъчно, присвила закачливо очи, продължаваше да флиртува с Борислав, а той на свой ред и хвърляше нежни погледи. След първата им среща, последваха още през това лято, изпълнени с емоции. Връзката им се задълбочи и укрепна. Борислав се отнасяше внимателно към нея, не бързаше веднага да се впусне в любовна авантюра. Желанието му беше, да се опознаят по-добре. Не искаше да я загуби и постоянно подхранваше в нея интерес към себе си, и й заявяваше чувствата си. Умееше точно в подходящия момент да я прегърне, или целуне, но изчакваше мига за нещо по-интимно, а той според него още не беше настъпил. На свой ред, Елена оценяваше поведението му и неусетно се увличаше все повече към него. В свободните минути, мислите й се стремяха все повече към Борислав. Започваше да мечтае тайничко за момента, в който ръцете му ще погалят тялото й и да се случи онова хубаво, и нежно докосване, за което всяка жена мечтае. Скоро желанието й се сбъдна. Борислав е покани у дома си, да послушат музика. Беше обещал да й пусне страхотни мелодии, които откри в Интернет, записани на отделен диск специално за нея. Мислеше да и го подари. Въпреки че имаше моменти, когато спореха и не винаги стигаха до едно и също мнение, между тях се установи интимност, която им харесваше. Двамата до този момент, не бяха имали по – сериозни връзки. Но през тази нощ двата остри камъка някак притъпиха докосването и успяха да преодолеят различията си. Любовта извърши своето чудо и двамата го усещаха, и разбираха. Неусетно лятото се изниза. Четирите месеца откакто се познаваха, им се сториха много повече. Често Борислав отстъпваше пред упоритостта на Елена, но когато грешеше в преценките и постъпките си, той деликатно й намекваше, че не е на прав път. Стремеше да избягват караниците и обичайните скандали, които останалите двойки имаха. Елена оценяваше това и за нищо на света не искаше да загуби Борислав, макар че често се цупеше и правеше на сърдита. – Винаги правиш нещата така, че да влезеш в сърцето ми, а аз понякога съм голям инат… Прости ми… – и го целуваше дълго, сякаш да го умилостиви. – Такава си ми хитруша и лудетина… – усмихваше й се нежно той. – А ти си несравним артист…Трябвало е да работиш в театъра! – весело го иронизираше. – Аз ли?! Не обичам скандалите, а и те обичам повече отколкото си представяш, въпреки, че си доста ината, буйна и суетна дама, но ако не беше такава, сигурно нямаше да те харесвам толкова. – Има ли жена да не е суетна?! – правеше обидена гримаса, но с крайчеца на окото го следеше. – Ти да не се разплачеш сега ? Ела миличка! – и я притегляше в обятията си, а тя се сгушваше в него и пъхаше ръце под ризата му. Започна едно лудо боричкане, което неизменно приключи в леглото. Двамата играеха с удоволствие всеки път, този техен спектакъл и така любовта им беше още по – гореща, и истинска. Случи се голяма беда и прекъсна тези сладки моменти. Бащата на Борислав почина внезапно. Беше получил инсулт и нищо не можа да му помогне. За няколко дни човекът си отиде, а за единствения му син това бе неочакван удар под пояса. Той обичаше баща си и макар че не живееха в един град, говореха често по телефона, и споделяха много неща за живота си. Борислав трябваше да замине в Бургас за погребението. Не знаеше дали Елена, ще иска да го придружи, затова реши да не я задължава, да пътува с него, освен ако сама не пожелае. Тя държеше да бъде до него в този тежък момент и отпътуваха заедно. Майката на Борислав въпреки събитията и това, че бе съсипана от ненадейната смърт на най-близкия си човек, оцени присъствието на Елена позитивно. Момичето на сина й направи много добро впечатление, и ги помоли да останат още няколко дни, докато свикне с положението, макар че едва ли се свиква лесно и бързо със самотата. Вечерта Борислав заспа в обятията на Елена измъчен и тъжен.Тогава тя за пръв път разбра, че го обича много и пожела да бъде негова съпруга до края на живота си. Не му каза, тъй като момента не беше подходящ, но като се върнаха в София, му разказа за решението си. Той беше трогнат от искреното й признание и реши, че е време да опитат да живеят заедно. Тя се пренесе при него. Застанал до прозореца, Борислав гледаше първия сняг и си мислеше, че понякога смъртта води след себе си и хубави моменти. А навън вятърът свиреше своето зимно ноктюрно за тях.

P. S. Разказът е написан по действителен случай.

© Николай Пеняшки – Плашков

Докога…


Ако мога в теб да оцелея,
колко весел би ни бил светът.
С теб да дишам, с тебе да се смея,
твоят стан да спира ми дъхът.
Тез магични струни и усмивка светла,
що даряват ме със синева,
още помня в теб – добра, приветна
в слънчевата пролет си дошла!
С теб ще оцелея в тишината,
даже във обветрени вълни.
Стига ти един добър приятел
твойта светлина да отрази…

Стиховете на Евтим Евтимов вдъхновяват…


Ти си любовта

Ти си любовта

Евтим Евтимов е поет, създал едни от най-нежните стихове за любовта.
*****

Стихосбирката на големия български поет Евтим Евтимов – “Ти си любовта”, съдържа 137 от най – хубавите любовни стихове и диск с 22 любими български песни.

В книгата с луксозна подвързия и стилни цветни илюстрации, издателска къща “Персей” е събрала едни от най-вдъхновените химни за любовта на поета, родили и стотици песни, някои от които са се превърнали във вечна класика в българската популярна музика.

Веселин Маринов, Георги Христов, Камелия Тодорова, Панайот Панайотов, Райко Кирилов, дует “Шик”, дует “Ритон”, “Щурците”, “Тангра” са част от музикантите, чийто песни по стихове на Евтим Евтимов са влючени в компактдиска към “Ти си любовта”.

Евтим Евтимов е поет, създал едни от най-нежните стихове за любовта в българската поезия. Изпълнени с нестихваща жажда за обич, те вдъхновяват вече няколко поколения читатели. Затова не е случайно, че поезията на Евтим Евтимов е родила стотици песни, някои от които са непреходна класика в българската музика.

Евтим Евтимов – биография и произведения


Евтим Евтимов
Евтим Евтимов

Евтим Евтимов

Евтим Михалушев Евтимов е роден на 28 октомври 1933 в Петрич. Завършва Института за начални учители в родния си град през 1952 г. Учителства 10 г. в родния си край. Програмен ръководител на радиото в Петрич и пограничния район (1955-58, 1960-62), секретар на градското читалище (1962-65). Завеждащ отдел „Поезия“ и директор на издателство „Народна младеж“   (1966-84), заместник главен редактор на списание „Пламък“ през 1966-75; главен редактор на вестник „Литературен фронт“ (1984 – април 1988, когато е уволнен). Главен редактор на списание „Родолюбие“ (1989-91).
Политическо-граждански, патриотични и любовно-изповедни са основните мотиви в поезията на Евтимов. Ранните му стихове репродуцират най-характерните теми и образи на времето чрез типичните изразни средства на социалистическия реализъм. Първото му стихотворение е отпечатано във в.“Пиринско дело“ през 1951 г.; от 1953 г. активно сътрудничи на периодичния печат. Болката за деформираното сакрално пространство на традицията, носталгичната привързаност към родния край и неговото героично минало, идеализираният детски спомен се преплитат с травиалността на актуалната за времето проблематика, с идеологичната еднозначност в интерпретацията на действителността. Историческите ретроспекции, притчовите архитипове, фолклорните стилизации, характерни за поетиката на Евтимов, най-често са подчинени на устойчиви идейно-тематични ядра. В по-късната му лирика патетиката е снижена от иронични нюанси; лозунговата монолитност е разколебана от засилената алегоричност, експресивността на изказа подсказва промяна на позицията. Подчертаната диалогичност се допълва от емоционално-психологическо вглъбяване и самоанализ, публицистичната сюжетност отстъпва пред екзистенциалните проблеми на съвременната личност. Любовта е основен елемент в поетичната ценностна система на Евтим Евтимов. Тя е пространство, в което най-цялостно и най-искрено се разкрива обремененият от съмнения и противоречия лиричен Аз. На все по-осезаемата самотност и мъчителните прозрения поетът противопоставя неутолимата жажда за обич. Класическата ритмична структура,  близостта до народнопесенната стилистика, успешнитеестрадни интерпретации определят популярността на любовната лирика на Евтимов.

СТИХОВЕ