Червено вино ми налей


Чевено вино ми налей,
сетне песен ми налей!
Твоят глас – е като славей,
сърцето влюбено владей.

 

Advertisements

МАЙКЪЛ КЪНИНГАМ


Кънингам е роден в Синсинати, Охайо и израства в Пасадена, Калифорния . Учи английска литература в университета в Станфорд , където получава степен . По-късно, в Университета на Айова, получава Michener Fellowship и магистърска степен по изящни изкуства степен от Айова, Работна среща на писателите. Докато учи в Айова, пише разкази, публикувани в Atlantic Monthly и Париж за преглед на. Неговият кратък разказ, „Белият ангел“, е по-късно се използва като една глава в романа „Дом на края на света“. Той е включен в „най-добрите американски разкази, 1989 г.“, публикуван от Houghton Mifflin.
През 1993 г., Кънингам получи Guggenheim стипендия и през 1998 г. от Националната фондация за изкуствата Fellowship. През 1995 г. той е удостоен с награда на Уайтинг писателите . Кънингам е преподавал във Fine Arts Center в Provincetown , Масачузетс и в МВнР по програма за творческо писане в Бруклин College . В момента той е професор по творческо писане в Йейлския университет .
Кънингам е основна сила в американските писателски среди, а и романът му „Specimen Days“, е много добре приет от американските критици.
Майкъл Кънингам е редактор на книгата с поезия и проза от Уолт Уитман, Закони за Creations , и е написана, със Сюзън Minot , а сценарият е адаптиран от романа на Evening Minot. Той е и продуцент на филма от 2007 г. , Вечер, която звездите Глен Клоуз, Тони Колет , и Мерил Стрийп.
РОМАНИ
– ЧАСОВЕТЕ;
– ПЛЪТ И КРЪВ;
– КОГАТО ПАДНЕ МРАК;
– ДОМ НА КРАЯ НА СВЕТА;
– ДНИ НА ОБРАЗЦИ

Романът „ЧАСОВЕТЕ“


автор: МАЙКЪЛ КЪНИНГАМ

/носител на награда „ПУЛИЦЪР“/
––––––––––––––––

Романът „Часовете“ е драматично и завладяващо произведение, в което
са вплетени, до болка разтърсващи истории на три жени.
Клариса Воън е изцяло отдадена за подготовката на прием, в чест на рождения ден на любимия човек.
Другата, Лора Браун, чувства, че бавно се задушава от теглото на идеалния семеен живот и потискащ ред в предградията на
Лос Анжелис.
А Вирджиния Улф възстановявайки се под вниманието и ком-
панията на съпруга си, живущи в Лондонско преградие, се отдава да пише за „Мисис Далауей“.
Писателят Кънингам с голямо майсторство, умение и богатство
на словото отразява три уникални и вълнуващи съдби, които се преплитат по оригинален начин, за да стигнат своя болезнено-изящен финал.
Романът „Часовете“ е уникално произведение, което вълнува с дълбочината на мисълта и  философията за живота.
В романа ми харесаха много, много моменти и откъси. С удоволствие ще представя някои от тях:

“ През лятото, когато беше осемнайсетгодишна, и се струваше, че всичко е възможно, че
абсолютно всичко е възможно, че абсолютно всичко може да се случи,……“
…“ Когато се развикаш силно и продължително, хората започват да се събират от любител-
ство към шума. Това е природата на тълпата.“
…“Клариса не преставаше да си мисли: „Вземи ме със себе си! Копнея за обречена любов. Копнея за улици нощем, за вятър и дъжд, и никой да не мисли за мен.“

…“Мошеничка, помисли си Клара. Подмамила си дъщеря ми, но мен не можеш излъжеш. Познавам такива завоевателки, щом ги зърна. Знам какви ги вършиш, за да изглеждаш интересна. Не е никак трудно…“
…“Но тук отвън е светът(къща, небе, първата едва блещукаща звезда) и той е пълната противоположност на това малко тъмно петънце от кръг рози. То е просто отпадък и нищо повече. Красотата и достойнството са илюзии, измислени от деца и подхратвани от тях.“

Що е анотация и как се оценява


Анотацията (лат. annotatio – бележка) е кратък текст, който дава информация за съдържанието на книга, статия, филм, театрална постановка, телевизионно предаване и др. Анотацията по същество е вид резюме. Резюмето е кратко изложение на някакъв текст, но то всъщност е много сбит преразказ, който обективно и неутрално следва съдържанието на книгата, филма, постановката и т.н.

Анотацията е кратък текст, който представя в съкратен вид основното съдържание, целите, задачите, кратко описание на изследвания проблем, методологията (ако се описва изследване), основни резултати и изводи. Тя е по-дълга от резюмето, но не повече от 1 страница.

>>>  Анотацията освен много краткото предаване на съдържанието  може да има и оценъчен характер с препоръки и обяснения за предназначението на определен текст. Оценъчните мнения трябва да са обективни.

>>>  Анотации се поместват в библиографски списания, в каталози, в самата книга, на обложката на книгата и др. Някои реклами на книги, филми, театрални постановки също са вид анотация.

>>>  Правилно е в анотацията на книга да са отбелязани: автор, заглавие, издателство, година и място на издаване и други важни факти, но могат да се използват два модела при изготвяне на анотация. Единият е книгата да се представи като дело на определен автор, чиито творчески качества са доказани и са гаранция, че съдържанието на конкретната книга е стойностно.

>>>  Другият модел е книгата да бъде представена конкретно чрез преразказ на съдържанието — основните и сюжетни линии или дялове, като авторът не се споменава. За да привлича вниманието, този вид анотация трябва обаче да съдържа и оценка за мястото, което заема книгата сред други, имащи подобна тематика – така се разчита на интереса към определени теми.

 >>>  В анотацията е необходимо да се постави акцент на новото, различното. В анотациите на научни книги това са преди всичко нови факти, нови открития или ново тълкуване на известни факти. В анотациите на художествени книги се изтъква авторското виждане, неочакваните сюжетни обрати, езикът на автора, особеностите в композиция.

>>>  Особен вид анотации са описанията на съдържанието  на книги в библиотечните фишове. В тях коментарите по съдържанието са сведени до минимум. Целта е да се подпомогнат както читателите, така и библиотекарите, когато подреждат или търсят книгите.
ПРИМЕР ЗА АНОТАЦИЯ НА КНИГА

>>> Книгата “Права на детето” е предназначена да запознае читателите със съвременните концепции за правата на детето и с възможностите за организиране на образователни дейности за запознаване на децата и възрастните с тези права. Целта на автора е да представи един съвременен поглед към културата по правата на детето. Задачите на автора са: анализ на международни документи и на българското законодателство по правата на детето; открояване на ролята на държавата за предоставяне, реализиране и защита на детските права; представяне на модели за организиране на образователни дейности с деца и възрастни по правата на детето; очертаване на изискванията за провеждане на ефективен учебен процес по правата на детето. В Приложението на книгата съдържа основни международни документи, което улеснява читателя в разбирането на политиката в сферата на детските права. Приложено е и пълно описание на ателие по правата на детето като модел за организиране на интерактивно обучение с деца и възрастни в тази област.

 >>>  Книгата дава широк поглед върху проблематиката и предоставя възможност на работещи учители, социални работници, психолози и други специалисти сами да организират образователни дейности по правата на детето с различни категории учащи. Сред основните постижения на книгата е преосмислянето на педагогическата практика от ориентация към дейността на учителя към детето – ученик, което следва да бъде в центъра на учебната работа.
НАЧИН НА ОЦЕНЯВАНЕ

 >>> Анотацията се оценява по система от критерии, най-важните от които са: степен на съответствие между съдържанието на анотацията и съдържанието на текста от източника; коректно представяне (систематизиране) на целта и задачите на автора в съответствие с ключовите идеи от съдържанието; терминологична коректност на езика.

 

ОМИР


Омир (на гръцки: Όμηρος) е легендарен (според някои, митичен) древногръцки епически поет и аед, на когото традиционно се приписва авторството на големите гръцки епически поеми Илиада и Одисея, краткия комически епос Батрахомюомахия („война между жаби и мишки”), сборника Омирови химни и различни други изгубени или частично запазени произведения като например Маргити. Някои древни автори му приписват и целия епически цикъл, в който са включени и други поеми за Троянската война, както и тивански поеми за Едип и неговите синове.

Макар че името Омир е известно главно от гръцките области, в които се говорят еолийски диалекти,[1] а за живота му не се знае нищо конкретно, няколко легенди му приписват различен произход и родно място. Много от тях са напълно фантастични. Така сатирикът Лукиан го представя за вавилонец на име Тигран, който приема името Омир след като е пленен от гърците (Όμηρος означава заложник).[2] Когато император Адриан поставя въпроса пред оракула в Делфи, той му отговаря, че Омир произлиза от Итака и е син на Йокаста и Телемах, герои на поемата „Одисея“.[3] Подобни истории изобилстват в античните биографии на Омир.[4]

Според най-разпространената версия, Омир е роден йонийската част на Мала Азия, може би в Смирна или на остров Хиос, и умира на остров Йос.[4] Други селища, които са представяни за родно място на Омир са Колофон, Пилос, Аргос и Атина.

Противоречиви са и сведенията за времето, през което е живял Омир. Херодот (484–406 г. пр.н.е.) твърди, че Омир и Хезиод са живели около 400 г. преди него (Истории, кн. 2), а Тукидид (481–397 г. пр.н.е.) споменава за 8 век пр.н.е.. Твърдението на късните животописци на Омир, че е живял през времето на Троянската война, тоест през 12 или 11 век пр.н.е., не е вярно.

Приема се вече като съвсем вероятно, че поетът е живял през втората половина на 8 и началото на 7 век пр.н.е.

В древността никой не се е съмнявал в съществуването на Омир. Платон (429–317 г. пр.н.е.) говори, че този поет „е възпитал цяла Елада“, а пък Аристотел (384–322 г. пр.н.е.) на много места в своите книги се позовава на Омир. Към 3 век пр.н.е. някои учени в Александрия се усъмнили в авторството на Омир за „Одисея“, но съществуването на поета не е било обект на съмнение.

Многократно е разискван въпросът как един и същ поет е могъл да създаде „Илиада” и „Одисея”, а за „Батрахомиомахия”, Омировите химни и поемите от епическия цикъл в общи линии се смята, че са по-късни от двете големи епически поеми.

Сред учените в общи линии се приема, че старият материал на Илиада и Одисея, водещ началото си от 8 век пр.н.е. е преминал през процес на стандартизация и редакция. Важна роля в тази стандартизация изиграва атинският тиран Хипарх, който реформирал рецитацията на омировата поезия на фестивала на Панатенея. Много изследователи на класическата литература смятат, че тази реформа трябва да е довела до създаване на каноничен писмен текст.

Анализ на структурата и речника на Илиада и Одисея показват, че поемите съдържат редовно повтарящи се фрази; повтарят се дори цели стихове. Възможно ли е Илиада и Одисея да са били устни поеми, съчинени в даден момент от поет, който е използвал колекция от запаметени традиционни стихове и фрази? Милман Пери и Албърт Лорд изтъкват, че такава развита устна традиция, чужда на днешната писмена култура, е типична за епическата поезия е една изключително устна култура.

Точно кога тези поеми са приели твърда писмена форма, е спорен въпрос. Традиционният отговор е „хипотезата за записването”, според която неграмотният Омир диктува поемата си на грамотен писар през 6 век пр.н.е. или по-рано. По-радикални хомеристи, като например Грегъри Надж, твърдят, че каноничният текст на омировите поеми под формата на ръкопис не е съществувал преди елинистичния период.

Други учени обаче поддържат своето становище, че Омир действително е съществувал. Толкова малко се знае или, дори, предполага за него, че има анекдот, в който се казва, че „поемите не са написани от Омир, а от някой друг със същото име”. Изследователят на класическата литература Ричмънд Латимор, автор на добър поетичен превод на английски и на двете поеми, написва научен труд, озаглавен „Омир, коя е тя?” (Homer: Who Was She?). Самюел Бътлър е по-конкретен, като излиза с теорията за млада сицилианка, която била автор на Одисей (но не на Илиада), а тази идея по-късно е разработена от Робърт Грейвз в романа му Дъщерята на Омир.

На гръцки името на поета (Ὅμηρος) означава заложник. Има теория, че това име е получено от наименованието на група поети, наричани хомериди, което буквално означава „синове на заложници”, т.е. наследници на военнопленници. Тези мъже не били изпращани на война, защото тяхната лоялност на бойното поле била съмнителна, така че те не загивали в битки.

ПРОИЗВЕДЕНИЯ:

Гърците от шести и пети век пр.н.е. приписват на Омир цялата традиционна епична поезия в хекзаметричен стих.[5] Освен поемите „Илиада“ и „Одисея“, за негови са смятани и всички стихове от Епическия цикъл, като „Малка Илиада“, „Киприя“, „Епигони“ и много други. За част от тях, като „Омирови химни“, „Батрахомиомахия“ или „Маргити“ днес се смята, че е слабо вероятно да са писани от него.

 

Илиада, из Първа песен (1871)


ОМИР

ИЛИАДА, из ПЪРВА ПЕСЕН

Превод: Нешо Бончев, 1871

 

Музо, възпей оня пагубен гняв на Ахила,

сина Пелеева, който нанесе беди многобройни

роду ахейску, и Аду предаде души велемощни,

славни юнаци. А тях он во жертва на псетата даде,

птици зловещи нахрани: а Зевсу се воля изпълни, 5

щом отведнъж се разстанаха гневно двамина юнаци,

дивни Ахил и владика народу Атрид Агамемнон.

Но от боговете кой ги подигна на бран помежду им?

Летин и Зевсовът син. Аполон, срещу царя прогневен,

люта ми болест прати по войската, народ поизгина, 10

че не почете жреца Аполонова, пастиря Хриза,

Агамемнон. Корабли скороходни свещеник достигна,

носи богатства неброени он, дъщеря да откупи,

носи и в ръце венец стрелометна царя Аполона

на позлатена тояга, и молеше всички ахейци, 15

най-више двама Атрида, народу водителя, моли:

„О, Агамемнон, и ти, Менелай, и ахейци юнаци!

Богове вам да дадат, що високи Олимп населяват,

град да разсипете царю Приаму, дома да пристигнете

здрави. А мене за откуп ми милото чедо пуснете 20

Зевсову сину за чест и за слава, стрелцу Аполону“.

Сговорно всичките други ахейци положиха слово,

жреца със чест да приемат и дарове светли да вземат.

Но Агамемнону дух непреклонен и сърцу не мило;

гневно он стареца гони и яростно слово продума: 25

„Старче, недей да те гледам при тия дълбоки корабли

нито сега, нито после тъдява назад да доходиш!

Няма спасенье да прати ни жезл, ни венец Аполонов.

Дщерка ти няма да дам: доде стигне до стари години

там, в наши царски палати у Аргос, далеч от роднини, 30

тя ще на стан да тъче и със мене да спи на постеля.

Ами иди, не гневи ме, та в дом невредим да се върнеш“.

Рече разгневен, а старец му думите с трепет послуша,

тихом отиде назад на брегът на безкрайното море,

там надалече измина и гласом се старец помоли 35

цар Аполону, когото е хубава Лета родила.

„Чуй ми молитвата ти, сребролъки, що Хриза обходиш,

вкупе и Кила светая, и в Тенедос мощно царуваш!

Твой прелюбезен чертог оставял ли съм аз неукрасен?

Малко ли тучни бедра изгорих зарад тебе, Сминтею, 40

телчи и агнешки? Дай ми и ти една милост едничка:

с твойте стрели порази ти данайци за моите сълзи!“

Богу се старец помоли, и чу му молитвата Феб лучезарен,

и полетя от гора олимпийска, разлютен он духом.

Лък му на рамо виси и колчан обоюдозатворен: 45

звук се разнесе и ек от стрелите на гневнаго бога,

вихром летящаго: нощи подобен лети от Олимпа.

После далеч от корабли застана, стрели полетяха;

звек се и екот раздаде ужасен от сребърни стрели.

Най-първо мескове бог порази, после празните псета, 50

после и самата войска удари стрела смъртоносна;

мре! – и огньове всъде се запушиха, мъртвите палят.

Девет ми деня летяха по воинство богови стрели,

а на десетият сбор Ахилес посъбра от народа:

Ира му в сърце вложи, белораменна вечна богиня: 55

свидно е неи да гледа как гине Данаево племе.

После откак се събраха они и застанаха купно,

между събора стана Ахилес скороноги и рече:

„Сине Атреев, назад трябва пак да се скитаме, мисля,

в милата наша земя, ако би от смъртта да избегнем; 60

нас и войната ни губи, и мор: оредя ни дружина.

Дай да попитаме пастиря или пророка всевидца,

или и снотълкователя: сън е от Зевсова воля;

той нека каже, защо е на нас тоя гняв Аполонов;

жертви ли иска от нас Аполон и обет неизпълнен, 65

или же тук от кози безпорочни и агнета млади

чака от нас да получи и лютият мор да пресекне“.

Рече Ахил и седна на земята, а после възстана

разумен Тесторов син, най-великият птицегадател,

знаеше той, що било, и що е, и какво ще да бъде. 70

Той кораблите ахейски, всевидец, доведе под Троя

с негов пророчески дар, Аполонова милост велика.

Калхас стана сред събора и разумна дума продума:

„О, Ахилес, повеляваш ми ти, боголюбни, да кажа,

страшният гняв Аполона царя далнометна от що е. 75

Мога да кажа: но ти положи слово вярно и клетва!

Щеш ли, Ахиле, и словом и делом ти мен да помогнеш?

Аз се боя да не бих прогневил от великите мъжье

оня, що в Аргос владее и слушат го всички ахейци.

Той е над царове цар и е лют къмто нас сиромаси: 80

неговът гняв и да мине, макар на часът да облагне,

все ще и напокон той да го таи, доде не накаже,

в мощни си гръди. А ти премисли, та и мен да избавиш“.

Калхасу славен Ахил отговаря и слово продума:

„Старче, дерзай, и откривай ни божия воля, що знаеш: 85

жив ми Зевесовът син Аполон, на когото се молиш,

и на данайските синове негова воля откриваш,

никой, доколе живея и гледам на ясното слънце,

никой от всичките тука данайци не ще да посмее

ръка на тебе да дигне, макар да е цар Агамемнон, 90

който се днеска брои най-велик между всите ахейци“.

И дръзновен, проговори свещеник Калхас непорочен:

„Ни за обети е гневен на нас Аполон, ни за жертви;

но ради жреца, кого посрами между вас Агамемнон

и дъщеря ме назад не пусна, не прие му и откуп. 95

Феб зарад него прати това зло, може още да прати,

той до тогава не ще да дарува ни здраве, ни милост,

в бащини ръце догде не дадем черноока девица

просто – без дар и без откуп, и в Хриза догде не изпратим

жертва стотелча. Тогава от бога щем милост да найдем“. 100

Рече и после седна на земята. Тогава застана

сам Агамемнон герой, най-велик повелител аргоски.

Тежко Атриду стана: разигра му се клетото сърце,

пълно със гняв; а в очите му огън и пламник гореше.

Криво на Калхаса поглед метна, па му слово продума: 105

„Ти си на злото пророк, аз не чух блага дума от тебе!

Злото е тебе и мило, и драго, все него откриваш;

доброто ти ни веднъж не откри, ни веднъж не направи.

Ти и сега среди сонма данайски пророчески казваш,

тям Аполон уж за мен бил устроил беди несказани; 110

аз съм виновен в това, че не взимам ни откуп от Хриза,

нито девицата давам; а искам и много желая

моя да бъде, че тя е и повече мила за мене.

Неи на хубост не може надви ни млада Клитемнестра.

Стройна е тялом, висока, и разумна, много работна. 115

Но, ради ваше добро, на баща й ща пак да я пратя.

Аз за народа радя, да е здрав и от мор да не гине.

Но пригответе ми тутакси дар, да не би да остана

само един между вас недарен, че е тежко за мене:

видите всички, че губя сега моя дар драгоценен“. 120

Нему в ответ проговори Пелид скороноги и дивни:

„Славни Атриде, користолюбиви царю и владико!

Как щат за теб веледушни ахеяни дар да приготвят?

Ние не знаеме нийде наготвени дарове общи;

но от разсипани градове стока, имот, разделихме. 125

Не подобае сега от народа да взимаме негово благо!

Но Аполону девицата дай ти сега, та че после

ние щем двойно и тройно награди за теб да приготвим,

Зевс ако би да даде Илиону стени да оборим“.

Нему в ответ проговори владика и цар Агамемнон: 130

„Богу подобни Ахиле! И храбър да си между назе,

мисли не крий лицемерни, че мъчно щеш мене измами.

Или желаеш един ти да имаш и дар, и богатства,

аз же лишен да седя, та ми казваш мома да оставя?

Все е едно зарад мен! Ако щат веледушни ахейци 135

дар да дарят, нека дават избран, равноценен за нея;

но ако би не дадат, мога аз и сами да отнема:

твой ли, Аяксов ли дар, или дар Одисеов да бъде,

мога да взема! И тежко му, който ми в ръце изпадне!

Но за това можем пак да размислим и после, 140

нине же дайте в божествено море корабл да си спуснем,

вещи гребци да поставим, а Фебу царю екатомба –

жертва свещена; а после мома да введем хубавица,

Хризова радост! А мъж от совета да бъде водител,

Идоменей ли, Аякс ли, или Одисей многоумни, 145

или же ти, най юнак и най-страшен от всичките мъжье,

сине Пелеев, – та нам милостив да е Феб далнометни“.

Страшно погледна на него и рече Ахил скороноги:

„О, ти с безстидство облечен, коварни царю и лукави!

Има ли някой ахеянин, твойте слова да послуша, 150

път зарад теб да пътува и с мъжье на бой да се бие?

Аз не додох ради храбри троянци под Троя прекрасна,

с тях да воювам, че зло не видях от невинните мъжье;

нито коне ми отнеха троянци, ни стадо говеда,

нито по Фтия додоха у нас, по поля черноземни 155

плод да ни губят, че нашето царство от тях е далече;

сенчести планини нас разделяват и море шумливо:

но зарад теб последихме, безстиднико, ти да се радваш,

чест да добием от Троя царю Менелаю и тебе,

песи ти очи! Но ти за това се не грижиш ни мало: 160

даже сега и от мене ти мислиш дарът да отнемеш,

дето съм толкова труд аз за него положил и мъки;

то ми е дар от ахейци. Аз нямам и равен дар с тебе,

град ако би да превземем троянски, богат, многолюден.

Но в тая люта война, многобурна, най-много работят 165

моите ръце; а доде ли време делба да делиме,

тебе е най-голям дар; а пък аз и на малко доволен,

взема го колко да е, вървя, уморен от войната.

Нине же много по-харно дома да си ида, во Фтия,

с моя дружина и мой корабли, – а за тебе не мисля 170

много имот да спечелиш без мен, откак ме обезчести“.

Нему в ответ проговори властител Атрид Агамемнон:

„Бягай от нас, ако ти е душа пожелала и сърце.

Аз те не моля за мен да останеш, че има и други

моята чест да забранят, а най-више Зевс промислител.

Ти ми си най-ненавистен от всичките Зевсови чада: 175

че крамола е за тебе най-мила, сраженье и разпри.

Ти ако си и юнак, то е божия дарба юначество.

Искаш назад с корабли и дружина дома да си идеш?

Път ти широк! Мирмидонци те чакат, иди и царувай!

Аз се не грижа сега зарад теб, че си гневен и буен, 180

нито щеш мен опечали; а тебе ще горко да бъде:

както ми днеска отнима девицата Фивос Аполон;

нея ща аз на корабл да изпратя с дружина дома й;

после ща сам да отнема от тебе мома Бризеида,

в твойта ща къща да дода и дар да отнема, – да знаеш, 185

колко съм аз и от тебе по-силен, и други да помнят,

страх да ми имат, и с мене борба да не бият!“

Рече Атрид: Пелеону же горко стана на сърцето,

в гръди космати му милото сърце играе двояко:

остър ли меч от юнашко бедро да потегли из ножни, 190

тях да разгони в съборът, Атрида царя да погуби;

или же гняв да смири и на кротост душа да претвори.

Мисли ужасни вълнуваха дух Ахилесов и сърце,

нож бе потеглил из ножни велик, но Атина предстана.

Нея от небо прати белораменна Ира богиня, 195

че и двамината люби юнаци и жали еднакво.

Тя зад Пелида заста и хвана го за руси къдрици,

видима нему, а друг ни един не съгледа Атина.

Ужас обзе Ахилеса, назад се обърна и гледа,

види Палада Атина: а очи й страшно горяха. 200

Неи Пелид проговори и речи крилати продума:

„Зевсово чедо любезно, защо си дошла от небото?

Или да видиш царю Агамемнону гордост и злоба?

Тебе ща аз да река, а и вярно ще реч да се сбъдне:

рано ли, късно ли, той ще от гордост живот да загуби“. 205

Нему продума богиня в ответ светлоока Атина:

„Аз съм дошла да смиря твоя гняв, ако би ме послушал;

мене от небо прати белораменна Ира богиня,

тя и двамина ви люби еднакво и жали за вазе.

Но усмири своят гняв, нито меч обнажавай на него: 210

но укорявай го словом, догде ти утихне сърцето.

Аз ща сега да река, и речта ще така и да стане:

те щат след време и три пъти толкова дарове светли

теб да дадат за обида. А ти престани и послушай!“

Неи в ответ проговори и рече Ахил скороноги: 215

„Трябва и вашето слово, богиньо, да слушаме всички,

колкото гневен да е человек, – че е нам за доброто.

Който е богу покорен, бог него и повече слуша“.

Рече и с тежка си ръка стисна ръкоят посребрена,

после повърна у ножни великият меч, и послуша 220

слово Атини. А тя на Олимп се възнесе високи,

в домове Зевса царя щитоносца, при други богове.

 

 

ПРЕПРОЧИТАЙКИ МАКС ФРИШ, ИЛИ ЗА ПИСАНЕТО В ПЪРВО ЛИЦЕ


Криста Волф       „Всъщност всичко, което записваме в тези дни, не представлява нищо друго освен
отчаяна самоотбрана; тя непрекъснато се извършва за сметка на правдивостта;
защото останеш ли правдив докрай, не би излязъл обратно от хаоса, в който си
встъпил, освен ако си го преобразил.
Между двете съществува само неистинното.“

Макс Фриш, 1946

ДА ПРЕДПОЛОЖИМ, че е вярно това, което твърди Фриш: „Нашият стремеж, изглежда, е да изразим всичко изразимо.“ Да пред положим, че всеки писател се стреми към съвършенство: че целта на изпитанията, на които той се подлага с встъпването си в литературата, е да постигне автентичност по възможния нему начин. Да предположим, че пламенността на този копнеж не му оставя избор за по-незастрашено съществуване – тогава следва да запитаме от какъв вид е раната, каква е особената природа на вътрешното противоречие, родило онази поредица от произведения, които лека-полека трябва да наричаме „творческо дело“. Макс Фриш смята за един вид свой дълг да даде сведения по този въпрос.

„Сега не е време за лични истории. И все пак човешкият живот се осъществява или проваля в отделната личност, никъде другаде.“ Този писател има щастието да изпитва върху себе си и да изразява едно от основните противоречия на епохата, като в същото време съумява да го възвиси и го направи понятно. Това е обяснението за неговото въздействие. Читателите вярват, че откриват себе си в книгите му. Съмнявам се. Прозата на Фриш притежава измерения извън, отвъд сюжетите, които разказва. Той самият, за да се намери и да се прикрие, тръгва към себе си от две страни, служейки си с езика все по-безогледно като с прецизен инструмент. В „измислени“ истории, които все по-рядко се извеждат докрай и все по-често само се подхващат, Фриш влага твърде лични неща. В дневниците си той отваря реч по делови политически въпроси, разисква „света“. Разграничението, разбира се, никога не е било абсолютно. И все пак почти всички прозаически творби с характер на роман представляват „лични истории“. В дневника думата „аз“ се появява рядко. Никой от главните герои на романите му не може да се мери по идеен обхват и суверенност с аза на дневниците: тяхната „обладаност от аза“ се набива в очи. (Азът на дневниците може да се яви и като Той, като Ти, като Те.) Писателят не е могъл или не е пожелал да създаде равностоен на себе си герой. „Не бих искал да съм лицето, което изживява моите истории.“

Това писателят не би заявил. Казва го Гантенбайн, който се изживява във въображаеми истории. Хомо Фабер, швейцарец, както знаем, поради стечение на случайности става любовник на дъщеря си, която, без да предполага, е създал с една немска еврейка (тази конструкция никога не ми е допадала особено); в дневника четем като „реминисценция“: „През 1936 година, когато исках да се оженя за една студентка от Берлин, еврейка…“ Това е пример за дълбокото преплитане между художествена измислица и биография, между разказ и дневник; тъкмо то породи у мен мисли при препрочитането на – грубо пресметнато – двете хиляди страници проза. Съществува някаква вътрешна логика в последователността, с която този писател насочва една срещу друга двете линии на творчеството си. И нима не може да се предположи, че „един мъж“, който непрекъснато търси „историята на своя житейски опит“, някой ден ще се озове пред неподправената собствена история; че още веднъж всичко ще се окаже открито; че легитимацията, с която разполага, както в самото начало, сега ще се провери от начина, по който той ще се справи с тази задача: историята на собствения житейски опит? Ненавистта към художествената измислица, чрез която се щадим, може да нарасне дотам, че да стане непреодолима, а самоуважението да зависи вече от смелостта да излезем пред читателите с открито чело. „По-късно пишещият може да се види принуден да прибегне към неприкритото първо лице не защото е почнал да придава по-голямо значение на своята личност, а защото е изчерпал маскировката си“ – отбелязва едно „трето лице“ от дневника. Другото изкушение е пълната маскировка. „Бих желал да пиша приказки“, се казва в едно писмо.

ДА ДОПУСНЕМ, че един писател отрано е направил успеха в живота и успеха в творчеството зависими един от друг. Да приемем напълно дословно признанието му, че упражнява своята професия, понеже „писането му се удава по-добре от живота“; че макар пред него да е имало и други възможности, той е трябвало да се захване с писането, понеже тази дейност обединява двете житейски състояния, тогава основни за него: „изкупление и труд“; че най-съкровеният му копнеж е не шедьовърът (това също, разбира се), а да остане деен; че поривът му към саможертва се сблъсква с насрещния порив на срама; че подтикван към постоянна изповед, той все пак никога не стига до насладата на освобождаващото опрощение, понеже съзнанието за прегрешението бързо се възстановява; че макар страстно да се стреми към правдивост, строгото самонаблюдение му разкрива хитростта „да бъдеш правдив до ексхибиционизъм, та да можеш да заобиколиш един-единствен пункт, болното място“; че постоянно го наранява „дълбокият страх от непълноценност“; че обърнат към себе си, той се вижда изправен пред необходимостта винаги да изхожда от собственото си положение.

„Големите сюжети“ са му забранени в прозата – неговото най-интимно изразно средство – поради искреност: той просто не ги познава. Правдоподобно е уверението му, че едва с времето се е научил да приема „обществената“ отговорност на писателя като „последица от успеха“. По вътрешна нагласа непредставителен, гражданин на една по традиция неутрална страна, съвременник на родените през 1911 година, той не е могъл да се присъедини към никое политическо движение – поради отчаян копнеж по чистота, който прави политическата дейност почти невъзможна, а също поради страх от присъщата на всички организации тенденция да се превръщат в институции. Фриш прави опит, мисля, да се научи да живее без алтернативи. „Алтернативите, които понастоящем ни се натрапват, аз смятам за отживели, следователно за погрешни“ (Кюрман 1 ). И все пак той живее, задавайки въпроси, тоест не без упование („Аз питам“). Въпросите му се разрастват до настойчиви въпросници, може би като проява на надеждата да влезе във връзка с други питащи. Това сякаш е неговият начин на осмисляне; той наистина не може да приеме историята и историите само като сума от процеси и факти („Така си е“), като оформяме на някакъв смисъл, присъщ им неопровержимо – по волята на бога или на природата. И все пак жизненото му чувство не е нито абсурдно, нито трагично.

Фриш – съвсем не човек на крайностите – живее в пределите на един скептицизъм, който заплашва да премине в резигнация, но да я изрази открито той не си позволява: поради плахост, поради чувство за свян („Защо проявите на резигнация винаги са недискретни?“), а също поради скромност; кой съм аз, че да показвам резигнация? Съмненията му са почтени – той се съмнява и в собствената компетентност.

Рано е осъзнал, че „днес за нас вече не съществува тера инкогнита“ (впрочем убеждение, което писателите в социалистическите страни едва ли ще споделят: тук преобладава чувството, че не сме дорасли за изобилието на невидяното, на неизказаното); „освен Русия“ – добавя Фриш в скоби, понеже още не е пътувал из Съветския съюз. Той е принуден да си зададе въпроса: „За какво тогава е това разказване?“

С труда си, тоест пишейки, Фриш отговаря: за да установим връзка със собственото, макар и литературно съществуване; проблематичността на това съществуване той съзнава. Двете линии на прозата му се свързват през десетилетията (бихме могли да кажем: предателски) от постоянно подновявания опит да бъде формулирана една болка – болката от дистанцията между потребността да живеем действително (да изживяваме действителността) и пронизващото прозрение за безсмислието и липсата на действителност. Това чувство на отчуждение, познато на Фриш вероятно дълго преди самата дума, е в основата на онази лична драма, на която той посвещава всичките си „романи“ и „повести“: един човек – един мъж – страда от недостиг на преживявания, от липса на условия, от неспособността да обича и сам да пробуди любов – от непреодолимата отчужденост към ближния, към жената, която той поради страх, чувство за вина, обожание или ревност държи на разстояние.

Вниманието на разказвача се насочва към „напрежението между изказите“. Белетристика за Фриш е ругателна дума.

Повечето от неговите измислени герои биват сполетени от преждевременна смърт.

Най-дългият откъс на чужд език, който включва в дневника си от 1966 до 1971 година, е из „Ню Йорк Таймс“ и се отнася до правото да умрем достойно, отнася се до евтаназията.

Фриш е в състояние да съставя списъци на обстоятелствата и хората, които се е опитвал да потисне в съзнанието си; на други, на които е благодарен; да каталогизира красотата в живота.

За да се разочарова, той притежава, морално казано, твърде голямо съзнание за справедливост.

ИЗВЕДНЪЖ, понеже е лишен от почти всички средства и способи на старата литература, този писател се вижда заставен да заложи самия себе си. Това, разбира се, е силно, може би прекалено силно казано, защото, „останеш ли правдив докрай, не би излязъл обратно от хаоса, в който си встъпил – освен ако си го преобразил“. Така че пълният залог, този на живота, а не в литературата – пък било дори литература, която преобразява живота, – не се извършва и чувството на вина остава; а с него и самоупрекването в неправдивост, каквото по-раншни писатели не познават, защото са смятали задачата си за изпълнена, ако въпреки външна заплаха „са изрекли истината“, която мислят, че знаят. При писатели като Фриш на мястото на външната заплаха идва съмнението в себе си. „Между двете съществува само неистинното.“

Страх и надежда, а също катарзис изживявам аз, съвременният читател, когато се опитвам да проследя този експеримент със себе си. Поне в мислите си Фриш иска да достигне крайния предел. В очебийно съответствие с мислените прегрешения, които католическата църква приравнява с извършените, той се подлага на мисловни проверки – изпитва способността си да действа необмислено, без въображение; а това ще рече: дали може да стори престъпленията, изнамерени от нашия век. „Над някакво градче, което прилича на архитектурните ни макети, без да искам, откривам, че напълно съм способен да пускам отгоре бомби. (Странно е… че нашето въображение не е по-силно.)“

Настояването „да се завърнем към един човешки мащаб“, от който ни лишава например летенето, изобщо техниката, е наистина всичко друго, но не и каприз на писателя. Той се стреми обаче да осъзнае своя дял от преображенията и деформациите, сполетели всекиго от нас, често без да имаме желание да ги забележим: това е неговият начин да ги посочва.

Струва ми се, че при него едва ли ще срещнем по-често друга дума от думата „поражение“. И когато размишлява, и когато описва, диагностицира или прави предпазлив опит да разказва, той кръжи около този център.

ПОРАЗЕН от „невъзможността да бъдеш нравствен и да живееш нравствено (от заострянето на тази невъзможност в епохи на терор)“, твърде обезпокоен от противоречието между собствените мисли и действия („Да речем, че сте живели в общество, което вие наричате скверно, изисквали сте промени и т. н., това следва от всичките ви многобройни думи, ала не и от делата ви.“). Макс Фриш през целия си живот се брани срещу мълчаливото съглашателство с наличните условия, срещу това да бъдеш погълнат. Като парадокс тъкмо отказът му да повярва в някакъв смисъл, тоест в една вътрешна необходимост нещата да са такива, а не други, предизвиква не досада, погнуса или скука, а трезвост, освобождаваща енергия, както и вникване в задачата, която той е поел като своя „мисия“: да възправя противодействащи образи срещу чудовищната деформация на човека от нашата епоха. „Където се постига правдивост, тя винаги ще ни прави самотни, но тя е единственото, което можем да противопоставим…“

Така все пак, навярно без сам да съзнава, Фриш успява да открие своята тера инкогнита; тя не е някаква страна, сюжетна „област“ или местност, не е идеология, нито човешки тип или обществена прослойка. Изходната точка, естествено и за щастие, си остава лична. Но това, което може да постигне – и той го постига – е: като изхожда от продуктивни начала, да ни накара да мислим по-дълбоко. Той предлага скици на самия себе си, които извеждат извън него.

Предлага скицата на един смислен живот по отношение на другите.

Гледната му точка сякаш е разположена извън литературата. Но аз бездруго държа на това, че подтиците към литература трябва да се дирят не в нея, а у самите нас. Все пак би могло да се посочи как прозаичните форми, заимствани или развивани от Макс Фриш – особено смесената форма на последния му дневник, – точно отговарят на подтиците, които той изпитва. Затворената форма ще е последното нещо, което би могло да го заинтересува (а и нас също).

Приказки? В това почти не вярвам; дори в приказки по маниера на Кафка. Представям си как Фриш, следвайки вярно лайтмотивите си, ще повиши още повече и без това високото напрежение между двата полюса: ДИСКРЕТНОСТ и НЕДИСКРЕТНОСТ; отново и отново той ще се подлага на почти недискретния в наши дни въпрос: „В какво вярваш?“ А пък съдбата се е погрижила болката и раната, за които той говори, винаги да засягат и нас.

Август 1975

Превод от немски: © Венцеслав Константинов
Б Е Л Е Ж К И

Кюрман – действащо лице от драмата на Макс Фриш „Биография-игра“ (1967) – Б. пр.

Йозеф и времето – Агоп Мелконян


автор: Агоп Мелконян

Всичко започна съвсем банално – с един телефонен звън.
– Археологът Холидек ли е?
– Да – признах.
– Аз съм Йозеф Блажек, бригадирът. Ела веднага, намерихме някаква тетрадка. Много загадъчна работа.
Ръкопис като ръкопис – ще кажете. И ще сгрешите. Ръкописът беше наистина уникален, защото беше от бъдещето: малка тетрадка с листа от светлосин полимер, на чията първа страница стоеше датата 2156 година.
Аз съм археолог, моята работа е да трансформирам йероглифните словоизлияния на графоманите от всички времена в текст, ясен и разбираем за главния редактор на „Археологични записки“, а от своя страна въпросният главен редактор се грижи да трупам публикации. Това е и не искайте от мен, моля ви, да разплитам времено-пространствените възли. Към теорията на относителността, изкривеното време, фридмоните, максимоните и всякакви подобни интелектуални рифове изпитвам физиологично отвращение.
Трудно се справих с тетрадката, защото в XXII век вместо да учат краснопис, децата решават нехомогенни диференциални уравнения. Някои неща в нея бяха записани със символите на булевата алгебра, други бяха фиксирани в троичен код, но нашето компютърче ЕС се справи отлично.
Сега идва абзацът с изненадите. Тетрадката от XXII век се оказа работен дневник на тогавашен археолог, който също се казва Франц Холидек, и засега смятайте това съвпадение за чиста случайност. Под името му беше записано: „Записки по разчитането на дневника на Йозеф Блажек от Страконице“. Разбрахте ли?
Ще поясня. Бригадирът Йозеф намира тетрадката на археолога Холидек (мой съименник от бъдещето), в която са описани усилията на археолога да разчете дневника на същия този Йозеф. Или с други думи, след почти двеста години един човек, вместо да воюва с нелинейните роботи и да колонизира мистериозни планети с още по-мистериозни аборигени, се води бележки за дневника на Йозеф Блажек, но същият този Блажек намира същите тези бележки двеста години по-рано. Нали вече казах, че нищо не разбирам от временно-пространствените връзки?
Йозеф не подозираше, че намереният от него ръкопис се отнася за дневника му. Аз не му казах и веднага пристъпих към прецизното разчитане на ръкописа на моя съименник. Оказа се, че ние изобщо не познаваме Йозеф. Той например пишел стихове, представяте ли си! При това неримувани сонети. Освен това тайно събирал пари да си купи кола и нарича шефа си „келеш и бивол“. Но това още не е всичко. В дневника му, разчетен от Холидек Втори, подробно се описват духовните и други контакти между него (става дума за Йозеф) и Мария Хубавицата, която продава на мокрия бюфет и освен това е съпруга на шефа му. Това вече не съм очаквал от Йозеф, иначе кротък и тих човечец. В момент на отчаяние той пише лиричен призив до бъдните поколения, описвайки злощастната си участ, и закопава дневника. По-нататък знаете.
Така, пътувайки през вековете, до нас отново идва свидетелството за моралната деградация на Йозеф Блажек от Страконице.
Аз съм добросъвестен учен, за мен археологията стои над личните ми интереси и особено – над личните интереси на Йозеф. Публичното изнасяне на любовните му връзки не можеше да ме уплаши и аз веднага изпратих статията в „Археологични записки“. Събитията след това ще описвам подробно, за да се убедите, че понякога и професията на археолога може да бъде опасна.
След няколко дни при мен дойде Йозеф, разгневен до оранжево.

– Слушай, Холидек – започна нервно той. – Престани веднага с мръсните си номера.
– Имаш предвид?
– Имам предвид веднага да изтеглиш статията си от списанието.
– Това е научен труд и ти нямаш право…
– Защо ще правиш наука от моя дневник – рови се в глинените плочки!
– Аз не съм ти взимал дневника, нали? За него аз научих от тетрадката, която лично ти ми даде миналата седмица. Дневникът ти е открит от археолога Холидек, но друг Холидек, обърни внимание – в 2156 година след новата ера при археологични разкопки. Той ги е разчел и след това…
– Изобщо не ме интересува! Вътре имаше някои мои интимни истории и факти.
– Това пък мен не ме интересува.
– О, така ли? Добре, приятелю, сега започвам аз. Дневника зарових преди месец, ще го намеря и ще го изгоря!
– Не! Моля те, Йозеф, в името на науката! Ще объркаш всичко!
Но бригадирът излетя на крилата на своето неутолено отмъщение.
Не разбирах какво точно ще се случи, все още не разбирах. Какъв наивник и глупак съм бил! Няма да ви разказвам как прекарах нощта. Дремнах само за половин час и сънувах огромно змиевидно чудовище, на което пишеше „Време“. То ме глътна, Йозеф размахваше сатанински дневника си, Холидек Втори плачеше, а аз пътувах назад и напред в търбуха на времето: люлеех се от миналото към бъдещето, от бъдещето към миналото…
На другата сутрин позвъних на главния редактор на „Археологични записки“ професор Годарчек.

– Познах те, Холидек. Нещо ново ли?
– Получихте ли моята статия за бележника на другия Холидек?
– Да, ще бъде голяма бомба. Защо не направиш дисертация? Аз ще ти бъда ръководител. Имам обаче една забележка, почакай…
След минута професорът призна, че статията буквално е изчезнала. Едва не раздробих невинния телефон. Но когато открих, че и копието на статията, и самата тетрадка на Холидек Втори ги няма в сейфа ми, разбрах – машинката на непоправимите събития се е завъртяла.
Отново се позвъни, този път на входната врата. Не бях в настроение да приемам гости, затова предпазливо се приближих до вратата и надникнах през шпиончето. Тогава вратата се отвори и – Боже мой! – нашата изходна врата се оказа входна за друг апартамент.
– Не е прилично да се наднича – каза онзи, който отвори моята или може би своята… – Звъните, а надничате, не е хубаво. Кого търсите?
– Аз съм археологът Франц Холидек – започнах тъпо.
– Така ли? – усмихна се любезно другият. – Този, който сега стои пред вас, също е археологът Франц Холидек.
– Странно…
– Няма нищо странно. Прочетете на вратата.
– Но това е моята врата и звънихте вие!
– Стига глупави шеги! Какво желаете?
Аз ли желаех нещо? Той звъни, пък аз съм бил искал… Започнах да се обърквам. Главата ми беше празна като катедрала в полунощ. От другата страна на вратата имаше същият апартамент като моя, дори палто и шапка като моите, и четката беше същата – сякаш вратата беше огледало.
– А знаете ли – казах аз, за да го изпитам, – знаете ли какво стана с бележките на Холидек Втори?
– Изпратих ги в „Археологични записки“. Току-що говорих с професор Годарчек, той е много доволен и ще ги публикува. Дори обеща да ръководи дисертацията ми. Защо?
Обърнах се – зад мен имаше стълбище! Хукнах надолу. Изобщо не се замислих къде се е дематериализирал моят апартамент.
На улицата излязох ускорен като ракета за тенис и със същото темпо отключих автомобила си.
– По-леко, по-леко – чух глас отвътре. – Така не се влиза в автомобил.
– Какво правите в моя автомобил? – попитах.
– Този автомобил е мой. Извинете за наглостта, но фактът си е факт.
– Този автомобил е на Франц Холидек.
– Съвсем правилно. Археологът Франц Холидек съм аз.
В този момент копнеех да стана убиец.
– Вие кой точно по ред Франц Холидек сте? – попитах.
– Аз съм първият! – кресна онзи. – Вие вероятно намеквате за другия Франц Холидек, който преди малко ме покани в собствения ми апартамент.
– Стига! Не издържам повече! Преди малко един Франц Холидек покани в апартамента ми мен, тоест Франц Холидек Оригинал. В колата ми седи трети Франц Холидек, който бил поканен от четвърти Франц Холидек… Много станахме бе!
– Извинявайте за любопитството – попита онзи. – Вие сериозно ли твърдите, че също сте Франц Холидек?
– Аз съм Оригиналът! А горе в апартамент е моят щастлив дубъл.
– Не – рече онзи. – Аз съм истинският Франц Холидек, а онзи горе е моят щастлив дубъл. Защото моят екземпляр от дневника на Йозеф Блажек изчезна, а неговият не.

Вече в никакъв случай не можех да изплувам от тази плетеница. Наблизо минаваше погребално шествие, но аз не погледнах към мъртвеца. Може би там лежеше истинският Франц Холидек, а аз – Франц Холидек, който седи при този Франц Холидек, изобщо да не съм Франц Холидек?

– Добре – реших да отстъпя аз. – Сега ви моля, Холидек, слезте от автомобила ми, защото съм тръгнал по важни дела.
– Автомобилът е мой, това вече казах. Второ, и аз имам делова среща в Института по история на двадесети век.
– На кой век?!
– На двадесети.
– А кой век сме сега?
– Човече божи, двадесет и втори – каза онзи Холидек. – По-точно 2156 година.

Слязох доброволно. А всичко си е същото: нашата улица, детската градина, до нея зеленчуковия магазин на Франтишек, после часовникарят Ярослав… Двадесет и втори век! И толкова много Холидеци! Плюс един горе в апартамента, който още не съм видял.
Пак изкачих стъпалата и позвъних на вратата с надпис „Франц Холидек – археолог“. Звънецът каза с мелодичен баритон: „Търси ви мъж, некрасив, облечен ужасно демоде“. След секунда вратата се отвори.
– И вие ли сте Франц Холидек? – попитах.
– И вие ли? – попита другият.
– Вашият екземпляр от дневника на Йозеф Блажек не е изчезнал, нали?
– Не е.
– Е, значи вие ще изгубите работната си тетрадка, която аз двеста години по-рано вече открих. Затова пишете по-четливо, глупако, няма да се мъча заради вас!
Казах му го и си тръгнах, напук на всички правила и етикеции в трансвременните връзки.
В автобуса беше шумно, затова реших да рисувам всичко в бележника. Така… Този Франц Холидек съм аз. Това кръгче е Йозеф, който, идиотът му с идиот, си взима дневника обратно. Но той вече веднъж е открит от Франц Холидек. Онзи Франц Холидек от апартамента продължава да си има дневника на Йозеф, по-точно на Холидек. Чакай, на кой Холидек? На щастливия Холидек от XXII век, докато нещастният Холидек от XII век вече си няма дневника на Йозеф, защото той, идиотът му с идиот, си го е взел обратно. Но онзи Холидек още не е изгубил записките, откъдето Йозеф, по-точно другият Холидек, с други думи аз… Чакай, кой Холидек бях аз всъщност?
На строежа отидох направо при главния инженер Любински, мой приятел от студентските години.

– Привет, Холидек! – рече той, когато влязох в кабинета му.
Обърнах се – зад мен нямаше никой. Значи ставаше дума за мен. Може би аз също съм Холидек…
– Привет, Холидек! – отвърнах.
Той се усмихна.
– Аз не съм Холидек, аз съм Любински.
– А, значи все още има и такива, които не са Холидек? Трябва ми багериста Йозеф Блажек.
– Нали преди малко го търси по телефона?
Бил е някой от онези!
– Нищо, сега искам да го видя лично. А казах ли ти номера си?
– Измърмори нещо – АВ13НМ321.
Ах, как исках да му звънна на онова копеле и да му изрева: „Стига номера, кретенче, и хайде марш във времето си!“ Но какво да се прави – телефонът на Любински има само цифри.
– Още сутринта ти казах, Холидек, че ние вече си имаме двама Йозеф Блажек. Единият работи първа смяна, другият втора. Почакай да го повикам.
Поне той трябваше да бъде един! Сега цялата ми схема отива на вятъра.
След минута влезе Йозеф. Дръпнах го настрана.
– Ти си глупак, обърка всичко! Не трябваше да взимаш дневника обратно.
– Не съм го взимал, Холидек.
За пръв път си обвинявах за доброто домашно възпитание.
– Другият Йозеф Блажек го е взел – продължи този Йозеф. – Но неговата история с дневника се разчу, всички си шепнат за любовницата му и неговата Мария вече не го обича. А аз не съм си взимал дневника обратно, той още не е открит от Франц Холидек от XII век и никой нищо не знае. Затова моята Мария ме обича и имаме цели два века пред нас.
Тогава Блажек Втори излезе да отиде при Мария Втора, а моят жалък и безсилен череп излъчваше в инфрачервения спектър.
– Извинявай, Любински – попитах, – ти само един ли си?
– Какво?
Запалих цигара и загледах безмозъчно през прозореца. Вече ми беше все едно. Нека Холидеците бъдат хиляда, нека има хиляда Йозефци и хиляда Марии. Ние така непоправимо се заплетохме, че всички сме безпомощни. Някога беше хубаво – сам си, други няма. А сега цяла библиотека от дубликати. Сякаш някой си играе на ксерокса и ни размножава, размножава…

Тогава се сетих за Любински.
– Слушай, приятелю, ти някога посещаваше семинарите по физика, четеше тлъсти книги за Айнщайн.
– Това са минали времена, Франц. Сега проектирам водопроводи.
– Все пак нещо си спомняш, нали? Аз ще ти дам една задача. Не съм убеден, че ще я решиш, но поне посъветвай стария си приятел. Аз съм археолог, работя само с миналото, но сега стрелата на времето стана безпосочна и ме обърка.
Започнах бавно и спокойно, стараех се да бъда последователен. Отначало Любински се усмихваше иронично, след това и той започна да драска на едно листче – кръгче до кръгче, свързани със стрелки. Почти през минута ме прекъсваше с въпроси, аз отново и отново му обяснявах – и за онзи от огледалния апартамент, и за онзи от колата, и за третия с говорещия звънец, и за двамата Йозефци…
Навън вече беше привечер.

– Добре, Холидек, всичко ми се изясни. Историята се обърква в момента, в който Йозеф си взима дневника обратно. Дневникът е трябвало да остане там, да остане, разбираш ли! За да бъде намерен през XII век. Но Йозеф си взима дневника обратно и така тръгва една друга линия от събития, паралелна на първата, тоест на твоята – спрямо пространството. Спомни си огледалната игра с апартаментите. В нашия град и в нашето време има две успоредни линии от събития – двама Холидек и двама Блажек: единият не си взима дневника, а другият го взима. Сега ме слушай внимателно. Вторият Йозеф обаче нямаше да си вземе дневника, ако при разкопките не беше намерил тетрадката на Холидек, който ти разчете. Значи дневникът е трябвало да бъде намерен в XII век, това е желязна необходимост. Иначе какво щеше да намериш ти? И тук тръгва друга линия от събития, която е перпендикулярна на първата. Но вече спрямо времето – онзи номер с колата и апартамента с пеещия звънец. Днес и тук четирите линии се пресичат, затова ти срещна и Холидеците от апартаментите, и Холидек от колата. Виждаш ли – всичко е толкова просто, толкова ясно, направо елементарно. Като две и две.
– И защо все пак Йозеф намери ръкопис от бъдещето?
Точно в този момент вратата се отвори и влязох аз.
– Привет, Любински! Трябва ми Йозеф Блажек.