Как да се справим с откази за публикуване, ч.1


“Book Baby” ни предлагат интересни съвети за онези моменти, когато имаме чувството, че светът едва ли не свършва и няма смисъл да продължим да пишем, защото сме получили един или повече отказа за това творбата ни да бъде публикувана. Ще Ви предложа превода ми на тези съвети в две части (следващата неделя ще прочетете съветите на още четирима специалисти) и се надявам, че те ще Ви бъдат от полза поне малко.
Благодаря Ви, че и днес отворихте страницата на този блог…

продължете да четете от тук: ART – Блог на Весислава Савова

 

Advertisements

Дърворезба в градски парк – гр.Добрич


IMG_20130719_141057
Дърворезба в градски парк – гр.Добрич
© фотография – НиколайПеняшки

Предстоящ спектакъл в драматичен театър „Йордан Йовков“- Добрич по романа „Възвишение“ на Милен Русков


ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР  ЙОРДАН ЙОВКОВ ДОБРИЧ

 

 

 

 

 

 

На 14 май 2014 г. от 19.00 ч.  до  20.40 ч.  в голямата зала на Драматичен театър „Йордан Йовков“ – гр. Добрич ще се проведе за първи път спектакъл по романа „Възвишение“ на българския писател Милен Русков.

  За информация и билети: Билетен център на ТПЦ „Йордан Йовков“ – гр. Добрич и на тел: 058/605 573 и 058/ 605

Участват:
Бойко Кръстанов, Красимир Василев, Асен Блатечки, Ивайло Христов, Петър Тосков, Венелин Методиев, Христо Пъдев, Станислав Ганчев, Троян Гогов, Стилиян Стоянов, Тихомир Кутев, Симеон Алексиев, Красимир Доков/ Тодор Генов, Иво Танев, Анди Райчев, Русалина Чапликова, Елена Кабасакалова, Лазарина Коткова, Светлана Мановска, Радина Думанян, Екатерина Георгиева

ВЪЗВИШЕНИЕ МИЛЕН РУСКОВ
НОМИНАЦИЯ „ИКАР 2014 ЗА ДЕБЮТ НА КРАСИМИР ВАСИЛЕВ ЗА РОЛЯТА НА АСЕНЧО
НАГРАДА ИКАР 2014 ЗА РЕЖИСУРАТА НА ИВАН ДОБЧЕВ

Историята проследява съдбата на Гичо и Асенчо – малко бунтовници, малко разбойници- в авантюрите им с четата на Димитър Общи преди и след обира на хазната в Арабаконак. Тези нашенски „револуционери“ и за джоба си ще се погрижат, но и народа ще освобождават и „возвисяват“. Който не иска с добро- с бой! Авантюрите, в които актьорите Асен Блатечки, Бойко Кръстанов и Красимир Василев попадат, пътувайки към свободата, ще ви разсмеят до сълзи. Надеждите им ще ви разплачат! И накрая ще ви „Возвисят“!
За тази „Револуция“ няма да прочетете в учебниците. Героите на Възраждането са без грим и фалшив патриотизъм, а стилизираният възрожденски език връща спомена за благия говор на нашите баби и дядовци.

Често виждам драми


Народът бе изтласкан и притиснат,
на гибел тежка, нетърпима;
подложен на мъки и тежки драми –
на екзистенциалност недопустима.
В много къщи стават драми,
а те са жестоки и коварни.
В животът тежък
и изпълнен с измами,
убиват човешкото в човека.
С болка в сърцето
ставам съпричастен,
и в таз реалност дива
не бих допуснал и позволил
човешкото в Човека
да се убива!

© Николай Пеняшки – Плашков
Стихотворението е включено в престоящата ми  „За живота и изкуството“.

 

ЗА ВАЖНИТЕ НЕЩА ОТ ЖИВОТА


Споменавайки за важните неща в живота, всеки един от нас трябва да се замисли най-напред за приоритетите, които ни съпътстват, докато сме живи, и не бива да загърбваме.
Всички знаем, че на първо място в живота е семейството и редом с него любовта, уважението, и толерантността.
Не бива да забравяме,че животът не е само красота и осеян с цветя, а е изпълнен с трудности; камъни,тръни, дълбоки ями и какво ли още не…
Но не е само това.
Човек се учи още от утробата на майката, като бебе, и така – до края на живота си, и винаги има с какво да допълва празнотите, дори никога не ще ги допълни.
Не напразно бащата на философията Сократ казва: „Аз знам, че нищо не знам.” Самият той, заедно с Платон, полага основите на философията.
Сократ се стреми да подтикне хората да размишляват над своите постъпки, над разбиранията си за морала. Неговата максима “аз знам, че нищо не знам“ е израз на желанието му да се отърси от традиционните мнения и сам да премисли моралните ценности.
Всеки човек, общувайки с другите, търси правилните отговори и определение за понятията като „Добро“, „Справедливост“ и „Достойнство“.
В добродетелта се крие вечната истина, че човешкото познание е безгранично, и колкото повече научаваме, разбираме, че предстои още много какво да се научи.
Трудно е да се живее с изненадите, които ни преследват. Животът ни кара да прекарваме стотици часове в мислене и разрешаване на различни проблеми от всякакво естество. И когато даден проблем се разплете и стигне до финал, се появява следващият, който чака да бъде разрешен.
Бих определил човек като празна кофа, в която има малки, средни и големи камъни, но все още има празно място, което трябва да се допълва.
За да се случат или не, нещата винаги имат своите причини. Те не идват случайно или с помощта на някакъв късмет.
Случват се и неща, които не очакваме, дори не желаем; например – болести, нараняване, влюбване, загуби и т.н.; неща, които тестват душата.
В живота срещаме различни хора. Всеки има своя начин на поведение, загуби и т.н., случки и ситуации, които определят нашето вътрешно „Аз” и ни изграждат, и оформят като личности. Но зависи от самите нас…. дали ще се поучим от грешките, които са от съществено значение.
Съществуват и други конкретни моменти и неща, които също проверяват и определят нашето поведение, психиката и отклика към съответния събеседник. Много важно е да не се поддаваме на антагонистично поведение спрямо другия. Въпреки това съществува и антагонизмът във всичките му проявления.
Както и да живее човек, никога не ще избегне неочакваните, трънливи и жестоки неща, които ни заобикалят.

© Николай Пеняшки – Плашков
21.11. 2012 Добрич

АДЕЛ ПАРКС – биография


АДЕЛ ПАРНС - АНГЛИЙСКИ ПИСАТЕЛАдел Паркс е родена на 11 февруари 1969 г. в Ийгълсклиф, близо до Стоктън, Тисайд, Англия. Има сестра. От малка обича да чете книги. Завършва Университета в Лестър със специалност по английски език и литература. След дипломирането си работи една година като учител по английски език в Италия.

От 1992 г. работи в областта на рекламата в Хайгейт, Северен Лондон, и дори прекарва 20 месеца в Ботсвана. Кариерата ѝ се развива успешно и тя печели престижни промоции в топ агенциите в Лондон.

Въпреки това тя е неудържимо привлечена от желанието си да бъде писател и на 30-тия си рожден ден решава да осъществи мечтата си. Започва тайно да пише и първият ѝ роман „Playing Away” бързо намира издатели. Той публикуван през 2000 г. и веднага става бестселър-дебют на новото хилядолетие.

Когато излиза втората ѝ книга „Краят на играта” през 2001 г. Адел Паркс напуска работата си и се отдава на писателската си кариера. Оттогава всяка година публикува по един нов роман.

Писателката е уважавана за темите си относно това как да се справяме със на живота, който водим днес. Разглежда подробно различни концепции за любовта, майчинството и изневярата, с искреност и чувство за хумор, пишейки с характерен собствен стил.

Произведенията на Адел Паркс неизменно са в списъците на бестселърите на вестник „Таймс“. Те са преведени на повече от 25 езика по целия свят.

Тя е автор на редица статии и разкази за много списания и вестници. Често се появява в интервюта по радиото и телевизията. През 2006 г. Адел Паркс е официален говорител на Световния ден на книгата. През 2008 г. участва в правителствената програма „Quick Read” с романа си „Happy Families” и се среща с министър-председателя Гордън Браун като част от честванията на Световния ден на книгата. През 2010 г. е удостоена с титлата „доктор хонорис кауза” от Университета на Тисайд. През 2011 г. участва в журито за литературната награда „Коста”.

През 1994 г. се омъжва за първият си съпруг Саймън. Имат син – Конрад (2000). Развеждат се през 2001 г. За втория си съпруг Джим Прайд, маркетинг директор, се омъжва през 2004 г.

Адел Паркс живее от 2005 г. със съпруга си и сина си в Гилдфорд, Съри.

РОМАНИ

–  Playing Away (2000)

– Краят на играта, (изд. като „Да си намериш майстора”, 2003), Game – – Over (2001)

– Синдромът „Хю“, Larger Than Life (2002)

– Чуждото е по-сладко, The Other Woman’s Shoes (2003) – издадена и като „Lust for Life”

– Still Thinking of You (2004)

– Husbands (2005)

– Young Wives’ Tales (2007)

– Tell Me Something (2008)

– Happy Families (2008) – от серията „Quick Read”

– Love Lies (2009)

– Men I’ve Loved Before (2010)

– About Last Night (2011)

– Whatever It Takes (2012)

– The State We’re in (2013)

Източник:  Уикипедия

В петък стартира конкурсът за изпълнение на унгарска и българска литература


От 25 до    27април  Шумен  отново ще  бъде домакин на ХХIV Национален конкурс за изпълнение на унгарска и българска литература. Всички етапи ще се проведат в Камерна зала на Драматично-куклентеатър „Васил Друмев“ – Шумен.
Конкурсът се организира от Община Шумен, Институт Балаши и Унгарски културен институт. Тази година има рекорден брой участници – заявки са подали 150 изпълнители в петте възрастови групи.
Жури, с председател Илия Раев – актьор, директор на ДКТ „Васил Друмев“ и членове проф. Диана Борисова – преподавател по сценична реч в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ и Мариела Станчева – актриса, носител на първи награди от ХХ, ХХII и ХХIII Национални конкурса за…
продължете да четете от тук: http://dariknews.bg

ЗА ЖИВОТЪТ…


„Животът е като узрял плод;  предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е….! Всяко нещо е предизвикателство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш…?! Свободата е най-прекрасната придобивка, която е възможно да получиш в непълното ú съдържание, но и лесно може да се загуби.“


© Николай Тодоров Пеняшки
––
Този цитат е от разказа ми „Бягството“ включен в книгата с разкази и повести „ДОКОСВАНЕ“

 

Световен ден книгата и авторското право


Световният ден на книгата и авторското право е определен за честване от ЮГЕСКО при ООН. С празното на този ден в целия свят , ЮНЕСКО се стреми да насърчава четенето, издателската дейност и защитата на интелектуалната собственост чрез авторското право. Денят е празнуван за първи път през 1995 година.

23 април е символична дата за световната литература. На тази дата през 1616 година са починали Сервантес, Шекспир- по Юлианския календар, Инка Гарсиаласо де ла Вега ( Inca Garcilaso de la Vega) чиито истинско име е Гомес Суарес де Фугера.
На тази дата са родени или починали други изтъкнати автори като Морис Дрюон, Халдоур Лаксаес, Владимир Набоков, Josep Pla и Мanuel Mejia Valleje.
Идеята за този празник произхожда от Каталуня където на 23 април, денят на св.Георги Победоносец и традиционно се подарява книга.

На този ден се отдава почит на книгите и техните. Целта на този празник за книгата е да се насърчават всички и по-специално младите хора да открият удоволствието от четенето и да усетят красотата на словото, което предизвиква емоциата и въображението у читателя.
Четенето е магия която храни душата и докосва сърцето. Откакто съществуват майсторите на словото, които пишат своите книги и отразяват с умението си реалната действителност; човешките вълнения и страсти , и всичко това вълнува автора, толкова повече се увеличават броят на читателите и любителите на книгата.
Именно пристрастяването към четенето и книгата води до зачитане приноса на писателя, който допринася с таланта и качеството на словото за социално-културен, и духовен прогрес на хората по света.
Уважението и зачитането на книгите, и техните автори, се дължи преди всичко на издателствата, чрез дейността на които се опазва и зачита авторските права на писателите и поетите.

В цялата страна в чест на този празник (на 23 април) се организираха маратони на четенето. На това вълнуващо събитие участваха ученици, културни институции, читалища и неправителствени организации, съюзи, клубове, медии, фирми, поети, писатели и журналисти, художници, артисти и граждани, които се включиха активно в този фестивал на четенето.

В ИМЕТО НА ТОЗИ ДЕН ИМАМ УДОВОЛСТВИЕТО ДА ВИ  ПРЕДСТАВЯ :

  Откъси от романа „ЧЕРНАТА КУТИЯ” на писателя АЛЕК ПОПОВ

ЧЕРНАТА КУТИЯ ОТ АЛЕК ПОПОВ

„Тъмна тясна стаичка. Седя със сгънати колене. Стените явно не са дебели, през тях долитат най-разнообразни звуци: пращене, чукане, пукане, вибрации, гласове, мелодии. Сякаш се намирам в стар радиоапарат, който някой напразно се мъчи да настрои.”

„Опитвам се да установя връзка и с другите части на тялото си. Вслушвам се в звуците, достигащи отвътре: бавният сънен ритъм на кръвта, далечния пулс на сърцето и ленивите тласъци на червата, но ми е трудно да се съсредоточа и често ги губя. Става толкова тихо, сякаш съм натъпкан с памук. Върху екрана на паметта ми припламват дебелите разклоняващи се вени на светкавиците. „

 

„ Току-що бях завършил английска филология, отваряше ми се място в университета, но предпочетох да се отдам на бизнес. Времето беше такова. Куцо и сакато регистрираше фирми, продаваше, купуваше… В началото на 90-те книгоиздаването изглеждаше златна мина. Глад за четива. Хората имаха още пари, грабеха каквото им попадне. Продадохме един наследствен имот: половината отиде за учението на брат ми, другата вложих в бизнеса. Издадох десетина десетина нелоши кримки, паднаха мангизи, купих си опел на старо и се ожених млад.”

„ Дълго време си мислех, че съм щастлив. Или ако не точно щастлив, то поне доволен от живота си. Обективно, не ми липсва нищо. Официално съм в графата: успели българи зад граница, УБЗГ. Неофициално обаче нещата стоят малко по-иначе. Щастлив определено не съм, нито особено доволен. Остава ми утехата, че съм УБЗГ. Което за съжаление не е достатъчно. В този живот човек се нуждае от нещо повече, освен завистта на НГЗБ, неуспелите гъзове, забити в България.”

„Професионалните кучешки развеждачи си личаха отдалеч. Имаха жилави, загорели прасци. Крачеха целенасочено, без да поглеждат встрани. Теглеше ги сбирщина от най-разнородни екземпляри. В сравнение с тях аз просто се шляех. Пинчерът действаше отблъскващо на минувачите, така че едва ли можеше да се превърне в стръв за вълнуващи запознанства. Придаваше ми вид на чекиджия с вкус на антикварни порнокартички. Иначе работата беше трудна. Зукеро цъкаше пред мен на тънките си крачета. Обиколихме централната поляна и се насочихме към резервоара. По едно време съществото спря, изгърби се като камила и произведе малко зеленикаво лайно. Не бях изминал и пет крачки, когато дочух властен глас зад гърба си:
– Ей, сър! Вие с кучето!
На местопрестъплението стърчеше великански полицай, изскочил сякаш изпод земята. Върхът на палката му сочеше микроскопичната купчинка пред краката му.
– Е, и? – свих рамене нехайно.
– Току-що нарушихте закона, сър.
–Така ли! Какво съм направил! – леко се спекох.
– Вашето куче се изака на алеята.
– Не мога да му забраня – отвърнах.
– Знаете ли колко кучета има в Ню Йорк?
– Предполагам доста.
– Стотици хиляди! Ако всички собственици следваха логиката на вашето поведение, сър, щяхме да газим в лайната до ушите.

Озърнах се, сякаш отвсякъде бях заобиколен с могили кучешки тор.
– Не го газим – продължи сериозно той. – Защото спазваме закона!
– Вижте, сър – казах. – Отскоро съм в Америка. Имам известна представа за базисните морални норми, на които се крепи общественият ред, но все още не съм изучил детайлите, присъщи на тукашната система.

Той ме изгледа втрещено.
– Прибери си лайното, синко! – долетя добронамерен гласец.
Вече се събираха кибици. Една стройна скейтърка забави ход и ме стрелна презрително изпод сребристата козирка на каската си.
– Чухте ли какво каза дамата? – свъси вежди полицаят. – Носите ли си пликче?
– Никой не ми е казал, че трябва! – поклатих глава.
– Ето, аз ви казвам! Резолюция Е 1999/20567 на общинския съвет. Винаги си носете пликче и лопатка, когато излизате на разходка с кучето си. Слагате лайното в пликчето и го изхвърляте в най-близкото боклукчийско кошче.
– Окей. Ще го имам предвид. Благодаря за разяснението.
– А сега си приберете лайното.
– Нямам пликче, сър.
– Ще трябва да ви глобя сто долара, сър, ако го оставите на пътя.
– Америка е чиста страна, синко!
Гласецът принадлежеше на пухкава персона със сламена шапка, от която се вееше байраче. Огледах се, не виждах нищо подходящо, с което можех да взема проклетото нещо. Не се мяркаха никакви боклукчийски кошчета. Пинчерът нервно душеше лъскавото си изпражнение. Хайде изяж го, помолих се, но никой не ме чу. Сто долара обаче не ми се даваха. Посегнах да откъсна една широко листо от близкия храст.
– Не пипайте цветето, сър! – предупреди ме полицаят.
– На това е само храст!
– Ама че разрушителен елемент! – екнаха коментари.
– Оставете природата на мира, иначе ще се наложи да ви арестувам – скръцна със зъби пазителят на реда.

 Майната ти, рекох си аз. Бръкнах в портфейла си и демонстративно измъкнах банкнота от един долар. Свих я на фунийка. Клекнах, огледах се в лъснатите му бомбета и загърнах лайното в in God we trust. Сетне отворих джоба си и го пуснах вътре.

– Е, доволен ли си сега?
– Приятен ден, сър! – ухили се той.
Отминах като зомби. Кръвта бучеше в главата ми.”

 

„Днес е знаменителен ден в кариерата ми на кучешки разводач. Поверяват ми второ куче: Тод, френски булдог. Изглежда са преценили, че заслужавам доверие. Нищо обаче не може да изличи обидата от класовата сегрегация, на която бях подложен. А бях само на крачка от успеха…”

„ По ирония на съдбата първата среща на баща ми с американската автомобилна индустрия се случила в Куба. Бяха го командировали на Острова на свободата по линия на Университетския обмен в началото на 80-те. Един от кубинските му колеги имал стар форд сиера, с който извършвал таксиметрови услуги през уикендите, и от време на време му давал да го покара. Оттогава баща ми се беше влюбил в грамадните американски коли. После когато замина за Щатите, още с първата си заплата беше купил един шевролет.”

 

„Най-трудно беше да кажа на майка. Тъй като силно вярвах, че ти скоро ще се възземеш, бях решил на първо време да ù спестя тревогите. Но ето, че сега идваше нова, не по-малко мрачна вест и вече нямаше начин да се преструвам, че всичко е окей. Изглежда повече от символично, че мъртвото течение на съдбата изхвърли трупа на татко точно когато, братко мой, беше отплувал далеч от нас. Две тела: едното – черно, мъртво, почти мумифицирано; другото бяло, топло, но все още пълно с любов…”

„ Мога да повярвам, че баща ми се намира в тази черна кутия, току-що донесена от митницата. Няма начин Кутията е сложена върху масата в хола и погледите на всички са вперени в нея. Пълен потрес! Не знам какво точно са очаквали. Кутия като кутия. Амбалаж. Повдигам я, доста е тежичка. От ъгълчето се посипва черен прах. Прахът на баща ми, предполагам…”

 

На 25 април Деян Енев ще представи новата си книга „Малката домашна църква“ в София


На 25 април (петък) от 18:00 ч. в Книжен център „Greenwich“ ще се състои премиерата на „Малката домашна църква“ от Деян Енев! Тони Николов и Никола Радев ще представят книгата.

 Съвременните притчи в нея провокират нашите спомени, размисъл и светоусещане. Те топлят сърцата ни и помагат на всеки от нас да намери своята „Малка домашна църква“.

продължете да четете от:  http://hermesbooks.com

Магарето в лъвска кожа и лисицата


автор: Радой Ралин

Магарето навлякло една лъвска кожа и дълго с нея плашело животинските племена. Ето, съгледала го една лисица, смразила се кръвта й при лъвската гледка и се готвела някак си да се измъкне и да избяга. Магарето решило страшно да я изплаши и ревнало колкото му глас държи. Но тя познала магарешкия тембър и му се изплезила подигравателно.
Така е, униформата не е в състояние да скрие каквината на човека и животното.

Магарето, натоварено със статуя


автор: Радой Ралин

На едно магаре се паднала честта да пренася статуя от единия край на страната до другия. Това било наистина чест! По целия път всички минувачи и всички жители на селищата правели дълбок поклон. Вярно, че поклонът бил предназначен за бог Аполон, чиято била статуята, но магарето приемало за съвсем естествено половината овации да бъдат за него, като партньор на божеството.
Когато пристигнали до храма и статуята била поставена, магарето поискало да му окачат една табелка с надпис „Заслужило магаре“.
— Но поклоните не бяха за тебе, а за Аполона! — обяснявали му жреците.
— Но ако аз не го пренасях, никой не би му се покланял, нали? — настоявало на своето магарето.
Е, най-после сложили му една табелка.

 

Магарето, натоварено със сол


автор: Радой  Ралин

На едно магаре, натоварено със сол, пътят му минавал през недълбока река и то трябвало да я премине. Но се спънало, потопило се до шия във водата, вследствие на което цялата сол се стопила и товарът му съвсем олекнал. Зарадвало се то, рипнало и като му ударило една кушия, стигнало крайната си цел.

На другия ден, натоварено със сюнгери, правело обратния си рейс. Като наближило реката, какво да види: багери, елеватори, коли и десетки работници разкопават бреговете, забиват сонди надълбоко. Озадаченото магаре разпитало какво става и му отговорили, че вчера, след като вкусили солената вода на реката, решили, че под нея се намират солни залежи: я лековити минерални бани, я солна мина. Затова правят геоложки изследвания. Прихнало да се смее магарето и им обяснило истинската причина, поради която водата добила солен вкус.

— Само да си посмяло другиму да кажеш това! Нали ще смутиш народния ентусиазъм? Нали ще изкараш безумци ония, които предприеха разкопките? За разноските да не говорим, от тях си изкарваме възнагражденията…

И за да удържи на обещанието си, ударили му 100 тояги по гърба. Добре, че било натоварено със сюнгери, та не усетило толкова грубо болката.

91 години от раждането на Радой Ралин


РАДОЙ РАЛИН Радой Ралин (псевдоним на Димитър Стефанов Стоянов) е роден на 22 април 1923 г. в Сливен. Той е  правнук на Таньо войвода, който е сподвижник на Васил Левски и приятел на Стефан Караджа. Завършва гимназия в родния си град (1941) и право в Софийския университет (1945)
Радой Ралин е един от създателите на Стършеловия сатиричен театър (1953) — първия български театър на сатиричната миниатюра, който става средище на антикултовската сатира. Бил е редактор във вестниците „Литературен фронт“, “Стършел“, „Литературни новини“. От 1992 г. заедно с Борис Димовски и своя син Кин Стоянов издава в. „Щастливец“.
Сатиричните творби на Ралин са изключително популярни. Те бранят народното чувство за справедливост, предусещат взривоопасните зони в социалното пространство. Неговите епиграми активизират и обновяват чисто фолклорни формотворчески традиции. Характерна за епиграмното му изкуство е книгата „Люти Чушки“, изгорена през 1968 г. в пещите на Полиграфическия комбинат в София, с няколко издания в чужбина на български език. Сатиричното творчество на Радой Ралин преосмисля и актуализира традициите на притчата, пословицата, поговорката, баснята, народната приказка. От фейлетонно-злободневното, анекдотичното (в ранния си хумор) сатирикът стига до философски вглъбената сатира, до сатиричния роман-есе („Кадровикът Теофраст“
Радой Ралин почива на 21 юли 2004 г. На негово име е наречен площадът пред бившето кино „Изток“ срещу хотел „Плиска“ в София. През 2012 г. там е поставена и статуя на Радой, дело на скулптора Георги Чапкънов.
Тази година се навършват  91 – години  от раждането на писателя Радой Ралин.

Японският филм


автор: Валери Петров

 

На остров гол живеят двама

и го поливат нощ и ден.

Това е филма. Друго няма.

И вий скучаете край мен.

 

Жената, хвърлила черпака,

се просва в хълцания зли.

А вий се смеете във мрака

на глупостта, че сте дошли.

 

Защо? Нима сте духом голи

подобно оня остров там?

Ако е тъй, то за какво ли

се трудиме над вас, не знам!

 

Но на екрана, мълчалива,

жената се изправя пак,

за да полива свойта нива

все тъй, черпак подир черпак.

 

Сега вървете към вратите,

шумете, смейте се на глас —

докрай, додето разцъфтите,

ще мъкнем влагата към вас!

СИМПТОМИ


автор: Валери Петров

 

Не ми се ще да го призная,

но бодрият ми дух смутен е –

необяснима ми е тая

редица симптоми във мене:

Усещам, че полека-лека

до парка става по-далече,

че на кварталната аптека

все по-редовен гост съм вече,

че все по-често търся нещо,

което уж го знаех где е,

че авторът, любим горещо,

все по-дълбоко ми чуждее,

че все по-малко ми се иска

да слушам музика забавна,

и че усещам все по-близка…

таз, дето е дошла отдавна.

 

SURPRISE


автор: Валери Петров

 

От сума ти време виждам все един сън:

не ми беше рожден ден, но си влизам отвън

и – сякаш сме в САЩ –

виждам хола, гъмжащ

от роднини, приятели, познати и близки

с весел вик „Изненада!“ и усмивки, и уиски.

И това, че surprise-ите им са във случая два,

проумявам едва

след въпроса им:

– Хайде, бе, къде се забави! –

когато сред свирки, прегръдки и смях

се взирам във тях

и си спомням, че всички, на вид здрави и прави,

са отдавна покойници. При това посрещачи.

И значи…

 

ЕСЕННА ИСТОРИЙКА


автор: Валери Петров

На пейката в парка,

вече в есенна шарка,

но във него донесъл

своя хумор невесел,

септемврийското слънце ми се стори, че чух

да говори през клоните на листец един сух:

– Извърти се насам,

един лъч да ти дам.

Зная добре, че го чакаш отдавна,

но светлината ми е станала бавна,

тъй че сякаш цял тон

тежи всеки фотон.

И додето да дойде тук от толкоз далече,

на земята – оказва се – есен станало вече!

Тъй говореше то,

но горкото листо

му отвърна:

– А днеска сме 22-ри,

и ако нещо туй число ти говори,

то си спомняш навярно, че тече трети ден,

откак фотосинтезата е приключила в мен.

И макар да бе този им научен език

всъщност моя измислица, във първия миг

от него – признавам си – ме досмеша,

а след туй неочаквано мойта стара душа

почувства, че нещо – Дълг? Задача? Идея? –

свързваше тясно листото със нея

и таз връзка накара

ръката ми стара

да го погали и от своя страна

да получи една

топла порцийка слънце, която достави

късна есенна радост на нейните стави,

втвърдени от писане. А и моят процес,

горд със името „творчески“, видя ми се днес

брат на фотосинтезата и бе също във криза,

и от нея в момента го разбрах, че излиза

след значителна пауза.

(А за нашата кауза

– кислородоизвличане от въгледвуокиса

във душите човешки – времената жестоки са.)

И затуй още в парка замислих я таз

малка историйка и на всеки от вас,

мои мили събратя,

реших да я пратя

и ви върна куража,

като с нея ви кажа:

макар да ви зная, че все нещо боли ви,

не са ни отказани и минутки щастливи!

КЪМ…


автор: Валери Петров

 

Бил си казал за своята поема „Мечти“,

в младостта ни за мене любима,

че понеже сега осъзнал си и ти

колко в нея наивности има,

се отказваш от нея и от оня успех,

който тя в онез дни ти спечели…

Пожълтялата книжка от полицата взех,

за да видя с кой ум сме я чели.

И при първата строфа ей ме, пак съм младеж,

пак от пламенни мисли бледнея –

ти отказвай се, драги ми, колкото щеш,

аз не съм се отказал от нея!