ОТ УТРОТО ДО ЗДРАЧА  СИДНИ ШЕЛДЪНРоманът „От утрото до здрача” от американския писател Сидни Шелдън се явява една вълнуваща и интригуваща история, която е изпълнена от поредица събития, в които на преден план изпъкват алчността, борбата за власт, надмощие съпроводени с изнудвания, наркотици.
За постигането на основната цел, залегнала в романа – наследството на Хари Станфорд, който е един от най-богатите хора на света, което е в размер на милиарди долари и трябва да се разпредели между неговите наследници.
Бащата Хари сe удaвя мистepиoзнo пo вpeмe нa пътeшeствиe със сoбствeнaтa си яxтa кpaй скaлиститe бpeгoвe нa Кopсикa.
В семейството се явява красива млада дама Джулия, която претендира, но и с доказателства, че е наследница на Хари, и тяхна полусестра. Тя обърква плановете най-вече на адвоката Тейлър Станфорд. Неговата цел е да сложи ръка върху по-голяма част от наследството и огромната компания на баща си – една от най-мощните в Америка.
Книгата „ОТ УТРОТО ДО ЗДРАЧА” е изключително вълнуващо и интригуващо четиво и се чете на един дъх, въпреки че съществуват моменти, които ни стягат за гърлото. А това се дължи не само на интригуващия сюжет и повествование, но и на майсторското слово и изключителен стил на американския писател Сидни Шелдън.

ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА
„Хари Станфорд представляваше лесен обект за преследване — висок над метър и осемдесет, с бели коси, спуснати върху яката, и с аристократично, почти надменно лице. Придружаваха го невероятно красива млада брюнетка, една чисто бяла немска овчарка и Дмитри Камински — почти двуметровият му бодигард с издут врат и скосено чело. „Ще им бъде трудно да ни загубят“, помисли си Станфорд.
Знаеше кой и защо ги е изпратил и това го изпълни с усещането за надвиснала опасност. Отдавна се бе научил да се доверява на собствения си инстинкт. Инстинктът и интуицията му помогнаха да стане един от най-богатите мъже в света. Списание „Форбс“ оцени стойността на Станфорд Ентърпрайзис на шест милиарда, а „Форчън 500“ — на седем милиарда. „Уолстрийт Джърнъл“, „Барънс“, дори и „Файнаншъл Таймс“ бяха представяли журналистически профили на Хари Станфорд — опитваха се да обяснят неговата загадъчност, неговата удивителна прозорливост и неописуемата му находчивост, плод на които бе гигантската империя Станфорд Ентърпрайзис. Никой от тях обаче не постигна пълен успех.
Но останаха напълно единодушни относно неговата почти осезаема, маниакална енергия. Беше направо неизтощим. Имаше проста философия – ден без сделка означаваше пропилян ден. Той изтощаваше своите конкуренти, своя персонал и изобщо всеки влязъл в съприкосновение с него. Беше истински исполин, просто нямаше равен на себе си. Самият той се смяташе за религиозен човек. Вярваше в Бог и този негов Бог искаше той да е богат и преуспяващ, а враговете му — мъртви.”

„Хари Станфорд се облегна назад и се отпусна. Вече нямаше за какво да се притеснява. Онези щяха да преследват самолета. Отново премисли цялата ситуация. Всъщност всичко опираше до това, какво знаят и кога са го научили. Иначе бяха просто чакали — преследваха лъв с надеждата да го повалят. Хари Станфорд се усмихна на себе си. Бяха подценили човека, с когото си имаха работа. Други, допуснали същата грешка, платиха скъпо. И този път някой щеше да си плати. Той беше Хари Станфорд — довереникът на президенти и крале, толкова могъщ и богат, че бе в състояние да съсипе икономиката на дузина държави. И все пак…
Боинг 727 кръжеше в небето над Марсилия. Пилотът съобщи по микрофона:
– Марсилия, тук Боинг осем девет пет, излетял по трасе едно четири нула, се приземява на писта едно пет нула.
– Прието.”

„Хари Станфорд разведе София из яхтата. Смяташе я за неоценима част от собствеността си и обичаше да се перчи с нея. Беше наистина изключителен плавателен съд. Луксозно подреденият апартамент включваше дневна и просторен кабинет, удобно обзаведен с канапе, няколко кресла и бюро, зад което беше разположено достатъчно оборудване, че да стигне за управлението на малък град. На стената висеше голяма електронна карта, а подвижната лодка-макет показваше местоположението на яхтата във всеки момент. Плъзгащи се врати отвеждаха от апартамента към външна тераса на палубата, където бяха поставени шезлонг и маса с четири стола. Тикови перила опасваха верандата. В тихи и приятни дни Станфорд имаше навика да закусва тук.
Шестте самостоятелни кабини с широки прозорци бяха тапицирани с ръчно рисувана коприна и всяка разполагаше с отделна баня с вана. Това бяха помещенията за гости. Голямата библиотека бе покрита с ламперия от златиста хавайска акация.
В столовата се побираха шестнадесет души. На долната палуба се намираше фитнес-салон с цялото необходимо оборудване. На яхтата имаше още винарска изба и киносалон — идеален за прожектиране на филми. Хари Станфорд разполагаше с една от най-богатите видеотеки с порнографски филми в света. Всички мебели бяха изключително изящни и изискани, а с картините в помещенията можеше да се гордее всеки музей.
– Е, вече видя почти всичко — заключи Станфорд в края на обиколката. – Утре ще ти покажа останалото.
Тя го гледаше със страхопочитание.
– Никога не съм виждала подобно нещо! Тук е… тук е направо като град!
Хари Станфорд се усмихна на нейното въодушевление.
– Стюардът ще те заведе до кабината ти. Настани се удобно. Аз имам да свърша малко работа.
Хари Станфорд се върна в кабинета и огледа електронната карта на стената, за да провери местоположението на яхтата. „Блу Скайс“ се намираше в Лигурско море и държеше курс на североизток. „Няма да разберат накъде съм тръгнал, помисли си Станфорд. Ще ме чакат на летище «Кенеди»“. Щом стигнем в Портофино, ще се погрижа всичко да си дойде на мястото.”

„Уведомиха наследниците, че погребалната церемония ще се извърши в Кингс Чанъл. Улицата пред църквата бе оградена с въжета — полицаи задържаха тълпата, насъбрала се да гледа как пристигат висшите сановници. Там беше вицепрезидентът на Съединените щати, сенатори, посланици и държавници чак от Турция и Саудитска Арабия. Докато беше жив, сянката на Хари Станфорд се простираше надалеч и сега всичките седемстотин места в църквата щяха да бъдат заети.”

„Уди чертаеше планове: „Ще си купя най-добрите понита за поло в света. Никога повече няма да взимам коне назаем. Ще стана играч от десета степен!“ Хвърли поглед към Пеги, която спеше до него. „Но първо ще се отърва от тая тъпа кучка“. После обаче си помисли: „Не, не мога да направя такова нещо…“ Стана от леглото и отиде в банята. Когато излезе, вече се чувстваше прекрасно.”

„ Цялото семейство, с изключение на Уди и Пеги, се бяха събрали в салона в Роуз Хил. Стив изучаваше изпитателно лицата им.
Съдията Станфорд изглеждаше много спокоен и доволен.
Стив погледна Кендъл, Имаше необикновено напрегнат вид. Предния ден съпругът й пристигна от Ню Йорк специално за срещата. Стив огледа Марк. Французинът бе хубав мъж, няколко години по-млад от съпругата си.
Накрая обърна внимание и на Джулия. Тя приемаше твърде спокойно присъединяването си към семейството. „Според мен поне човек, току-що наследил близо един милиард долара, та и повече, би трябвало да бъде доста по-развълнуван“, помисли си Стив.
Огледа отново лицата им и се почуди дали някой от тях не е отговорен за изчезването на трупа на Хари Станфорд. И ако е така, кой по-точно? И защо?”

„ Тайлър Станфорд подписа документите по въдворяването на Марго Поснър в затвора за душевноболни в Рийд. Още трима психиатри трябваше да дадат писмено съгласие по случая, но той знаеше, че ще го уреди.
Още веднъж се върна мислено към всичко, което направи от самото начало, и стигна до заключението, че в цялата замислена от него игра не е допуснал никаква грешка. Дмитри изчезна в Австралия, отърва се и от Марго Поснър. Оставаше Хал Бейкър, но той няма да създаде проблем. Всеки си има слабо място, а слабото място на Бейкър е глупавото му семейство. „Не, Бейкър никога няма да проговори, защото не би понесъл мисълта да прекара цял живот в затвора, далеч от своите скъпи домашни“.
Всичко беше изпипано идеално.
„Щом легализират завещанието, се връщам в Чикаго да взема Лий. Може би дори ще си купим къща в Сен Тропе. — Само мисълта за това възбуди въображението му. — Ще обиколим света с моята яхта. Винаги съм искал да видя Венеция… и Позитано… и Капри… Ще отидем на сафари в Кения, заедно ще съзерцаваме Тадж Махал на лунна светлина. И на кого дължа всичко това? На татко. Добрият ми стар татко“. „Ти си обратен, Тайлър, и винаги ще си останеш обратен. Не проумявам как, по дяволите, изобщо е възможно от моята семка да се пръкне такъв като тебе…“
„Е, кой се смее последен сега, а, татенце?“
„Тайлър слезе долу, за да се присъедини към брат си и сестра си за вечеря. Отново беше гладен.”

„ Тайлър гледаше Кларк с невярващи очи:
– Джулия Станфорд… е тук?
– Да, господине. — В гласа на иконома се долавяше смущение. — Но това не е същата, госпожица Станфорд, която беше тук преди.
– Естествено, че не е. — Тайлър направи усилие да се усмихне. — Боя се, че е някаква мошеничка.
– Мошеничка ли, господине?
– Да. Те се появяват откъде ли не, Кларк, и всичките твърдят, че имат някакви права над семейното наследство.
– Та това е ужасно! Да повикам ли полицията?
– Не — отговори бързо Тайлър. Това беше последното, което искаше сега. – Аз ще се оправя с нея. Заведи я в библиотеката.
– Да, господине.
Умът на Тайлър трескаво работеше. Значи истинската Джулия Станфорд най-сетне се появи. Цяло щастие беше, че никой друг от семейството в момента не е вкъщи. Трябва незабавно да се отърве от нея.
Тайлър влезе в библиотеката. Джулия стоеше в средата на помещението и изучаваше портрета на Хари Станфорд. Тайлър поспря за миг на прага, за да я огледа. Беше толкова красива. Жалко, че…
Джулия се обърна и го видя:
– Здравейте.
– Здравейте.
– Вие сте Тайлър.
– Точно така. Вие коя сте?
Усмивката й се стопи:
– Не ви ли…? Аз съм Джулия Станфорд.
– Така ли? Простете за въпроса ми, но имате ли някакви доказателства за това?
– Доказателства? Ами да… аз… всъщност… никакви доказателства. Просто предположих, че…
Той пристъпи към нея.
– Какво ви доведе тук така изведнъж?
– Реших, че е крайно време да се запозная със семейството си.
– След цели двадесет и шест години?
– Да.
Докато я гледаше, докато я слушаше как говори, за Тайлър не останаха никакви съмнения. Тя беше истинската, опасната и той трябваше бързо да се отърве от нея.
Тайлър направи усилие да се усмихне:
– Вижте, предполагам, можете да си представите какъв шок е това за мен. Искам да кажа вашето появяване тук изневиделица и…
– Знам. Съжалявам. Първо трябваше да се обадя по телефона.
– Сама ли сте дошла в Бостън? — попита небрежно Тайлър.
– Да.
Умът му работеше трескаво.
– Някой знае ли, че сте тук?
– Не. Е, освен моята съквартирантка, Сали, в Канзас Сити…
– Къде сте отседнала?
– В Копли Скуеър Хотел.
– Хубав хотел. В коя стая сте?
– Четиристотин и деветнадесета.
– Добре. Защо не се върнете в хотела и да ни изчакате там? Искам да подготвя Уди и Кендъл. Те ще бъдат не по-малко изненадани от мен.
– Съжалявам. Трябваше да ви…
– Няма проблеми. Сега вече се познаваме и съм сигурен, че всичко ще се уреди прекрасно.
– Благодаря, Тайлър.
– Винаги си добре дошла… — той за малко не се задави при тези думи — …Джулия. Нека да ти повикам едно такси.
Пет минути по-късно тя вече си беше тръгнала.
Хал Бейкър тъкмо се бе върнал в хотелската си стая в центъра на Бостън, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката:
– Хал?
– Съжалявам. Още нямам никакви новини, господин съдия. Обърнах целия град. Ходих до летището и…
– Тя е тук, глупако!
– Какво?
– Тя е тук, в Бостън. Отседнала е в Копли Скуеър Хотел, стая четиристотин и деветнадесет. Искам да се погрижиш за нея до довечера. И не желая никакви гафове повече, ясно ли е?
– Онова, което се случи, не беше по моя…
– Ясно ли е, попитах?
– Да, господине.
– Тогава го свърши! – Тайлър затвори с трясък телефона.
После отиде да намери Кларк.
– Кларк, искам да ти кажа нещо за младата жена, която беше тук и твърдеше, че е моя сестра.
– Да, господине?
– Няма да споменавам нищо за нея пред другите членове от семейството. Това само ще ги разстрои.
– Разбирам, господине. Толкова сте съобразителен.
Джулия се отби в Риц Карлтън, за да вечеря. Хотелът беше красив — точно както й го описваше майка й. „Всяка неделя водех децата там, за да ядат до насита всичко, което си харесат“. Джулия седеше в ресторанта и си представяше как майка й се е хранила на някоя от тези маси заедно с малките Тайлър, Уди и Кендъл. „Иска ми се да бях израсла с тях“, помисли си Джулия. Но сега поне ще се запознаем. Зачуди се дали майка й би одобрила постъпката й. Джулия остана доста изненадана от начина, по който я прие Тайлър. Изглеждаше някак… студен. Съвсем естествено, прецени Джулия. Някакъв непознат влиза в дома ти и ти съобщава: „Аз съм сестра ти. Нормално е да ме гледа подозрително. Но съм сигурна, че ще ги убедя“.
Когато й донесоха сметката, Джулия се смая. „Налага се да бъда по-внимателна, помисли си тя. Трябва да ми останат достатъчно пари, за да се върна обратно до Канзас с автобуса“.