СРЕЩА В ЕДНО ПЛАНИНСКО СЕЛО ®


 Вървя замислен по леко стръмния сокак на едно  почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.  
   Времето e прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят  с нежността си кадифената ми  кожа.
   Въпреки горещото време във въздуха се чува  песента на птиците,  съпроводена с нежната музика на щурците.
   Множеството къщи, край които минах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
   Тази тъжна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми. 
   Сокака  е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца.     

    Наблизо  прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта  и се чу задавения и  крясък.  
   Усетих аромат на торище,  което свидетелстваше за живот в това почти изоставено,  забутано и забравено от  управляващите село.    

   По това, което виждах,  прецених, че няма осветление в селото,  дори и комуникации.
   Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас.  Малко  след това видях доста възрастен мъж,  който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
   От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и  двора бяха доста добре поддържани.

   Магарето изпръхтя по своему,  тропна няколко пъти с дясното копито,  мяташе с опашка,  гонейки мухите и  завъртя  вироглаво главата си.  Сетне изпръхтя още веднъж.

   – Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той  и го шибна по врата

   –  Хайде миличък, хайде…  Ако не си ти, какво ще правя без теб?
   Магарето го погледна,  облиза устни и поклати приятелски глава,  като че разбра,  какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
   – Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

       ***

   Дворът бе  разделен на две части с висока ограда.  
   В близост  до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакинът събираше зимнината си.
   В частта пред къщата,  която бе на два етажа имаше лехи с цветя  и  овощни дръвчета с натежали от плод клони,  и насят зеленчук. 

   Пътеката пред къщата и отстрани бе направена от широки тротоарни плочи,  дори и участъка от вратницата до къщата.

   За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението,  като на няколко места бяха поставени  красиво изработени фенери  със  свещи.
   Приятно беше на човек да стои сред  красивата природа  ухаеща  на полски аромат и  от  красивите  цветя  засадени  от  домакините.
   В другата част от двора,  имаше  кокошки,  които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи.  Сред тях  петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане,  а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно,  като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.

   В дъното на тази част от двора имаше куче,  което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка,  а в  близката кошара  имаше пет овце,  които лежаха на сянка и преживяха.  Край едната от тях имаше две агънца,  които бозаеха.
Всичко това  бе прекрасна идилия,  която би стоплила душата и сърцето на всеки,  който би решил да  живее и да се отдаде на прекрасния  селски живот, независимо, че той ежедневно изисваше   изключително много труд и всеотдайност.

     ***
   От едната част на лятната  постройка се усещаше силна и ароматна миризма на  готвено.

   – Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
   – Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
   Очите му изразяваха  смесени чувства,  дори и неопределена тъга.

   – Какво те води насам,  момко? –  попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.

   – Обичам природата и  непознатите места, а те са  предизвикателство  за  мен и още нещо…
  Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата,  и се усмихна.
 – Ти да не си …?! – попита с усмивка и учудване планинеца.

 – Неща подобно… – усмихнах се приятелски – Приятно ми е,  Стефан се казвам – и протегнах ръка.

 – Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.

 – Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.

  – Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
   – Заповядай, момко, заповядай!  Радваме се когато ни дойде някой на гости.  За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време.  Сядай!  Какво ще пиеш, чай или кафе.

   – Благодаря, кафе… и ако може чаша вода! Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа.  Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и това което не предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори и на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история  и култура. А и братята Кирил и Методи  са дали на  всички славянски народи  своята азбука. Но за съжаление след преврата  политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на  Тодор Живков  беше с цел пълно ограбване на държавата и какво ли не още…

   – Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.
     ***
   Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
   Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем  Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха  в почивните дни.
   Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани  в красивия балкан  и носеща живот природа.
   Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…
   Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка  за живот и любов към родната земя.

   Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.

   За  мен те бяха стожерите  на живота…

       © Николай Пеняшки – Плашков


Advertisements

ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ ®


Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това,  те  бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам  Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го почувствах от общите ни разговори и това ме затвори още повече…
Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в стихотворна форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъдекато сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка,. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своите  притеснения.  Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка,  с дълга черна коса прихваната с диадема,  леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах  приятна болка.  Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час ний решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.

© Николай Пеняшки – Плашков

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ ЗА ЛИТЕРАТУРА


Нобеловата награда за литература ( Nobelpriseti  literature ) е  една от петте
Нобелови награди, учредени през 1895 г.  съгласно завещанието на Алфред Нобел. Тя се връчва ежегодно на писател, от която и да е страна,  създал  в областта на литературата най-забележителния труд с висши идеали. Наградата се присъжда с решението на Шведската академия, която обявява името на избрания лауреат в началото на октомври.

1901г.

РЬОНЕ  СЮЛИ  ПРЮДОМ
( 16 март, 1839г., Париж, Франция – 7 септември 1907, Париж, Франция )

Рьоне Франсоа Арман Прюдом известен като Сюли Прюдом, е френски поет и есеист. Като ученик се е занимавал най – вече с математика, философия и класически езици. В ранните години от писателската кариера Прюдом е близък на литературната група „Парнас”. В повечето негови произведения преобладава песимистичният поглед над света. Въпреки това някои от известните му произведения се отличават с лиричност и хуманизъм.

През 1901г. Сали  Прюдом получава Нобелова награда за литература преди всичко за високия идеализъм и за необичайното съчетаване на душевност и талант, за което свидетелстват неговите книги.

 

http://www.libshumen.org/files/Nobel.pdf