Нощ. Луна. Звезди.
Прегърнах любовта си.
Щастливо утро.
Месец: май 2010
Подпалвачката
Подпалвачката е страхотна книга, която е единствена и неповторима по рода си, и заема значително място в литературния пазар. Според мен тя е най-интригуващата книга на Стивън Кинг.
Прочитайки книгата, читателят има възможността да осмисли значителни неща от реалния живот.
В нея авторът типично по свой стил описва паранормалните
и необикновените неща в живота, които непрекъснато ни съпътстват в ежедневието.
Когато се чете книгата, пред читателя възникват въпросите за съществуването на паранормалните явления, като телепатия, телекинеза, и най-вече имайки предвид идеята за написването на книгата – пирокинезата.
Именно в този аспект, великият писател Стивън Кинг обръща внимание на неограничените възможности на човешкия мозък
и подтиква читателя да осъзнае това, и възможността да ги управлява, ако от ранна възраст е усетил, че притежава такива.
В историята, която се описва в този увлекателен и вълнуващ
роман, главната героиня осъзнава още от детска възраст, че притежава тези способности, и поради тази причина е забранено да ги използва за удоволствие.
А за Чарли е удоволствие да пали.
В крайна сметка в нея надделява желанието за неизвестното.
СЪДБОВНИ ГОДИНИ – глава 5
Диян имаше приятел ключар, на когото имаше доверие, не само че щеше да свърши работа, но и да запази в тайна случая, понеже не знаеше как ще се развият нещата … По пътя му обясни деликатната ситуация. Пред него стоеше проблемът как да процедира по нататък
със Стела, а именно да съхрани нейното спокойствие. Всичко беше неясно за него, имайки предвид, че ще бъде сама и няма кой да я наглежда, а беше обещал вниманието си към нея. А то не беше единственото. Струваше му се, че нещата около нея са забулени в някаква злокобна тайна, а това го притесняваше, дори и смущаваше.
Беше му ясно, че не я познаваше… Забърка се с нея и живота й, но сърце не му даваше да я остави, да се хвърли в морето, дори и още по лошо – самотата която й предстоеше. Пред него бяха работата и ангажиментите, най – важните неща в живота му, а и неприятната раздяла с Димитрина все още живееше в него, въпреки че си постави за цел да я забрави, което не беше проблем. Въпреки вярата, че нещата ще се оправят, трудността около Стела беше факт.
Мислите му бяха прекъснати от ключаря Петър.
– А кой ще се грижи за нея? Струва ми се, че този проблем е доста труден и не знам как ще го решиш! Не ти ли се струва, че нещата около тази млада жена са загадка и да си няма никого на този свят? За мен това е невъзможно. Не се ли замисли по този въпрос? Не мога да повярвам! Какво ще кажеш?
Диян го погледна стреснат от логичният въпрос. Присви замислените си очи, прокара ръка през темето и преглътна трудно. Изкашля се със затворена уста и въздъхна шумно.
– Да, да! Прав си, Петьо! Ситуацията е доста сложна и заплетена. Ако
наистина е така, но кой ли знае? А тя твърди, че наистина е сама. – замисли се, погледна приятеля си, присви наново очи и на лицето му се появи кисела усмивка – Ако е така и се страхува от някого?! Какво ще кажеш? Не е ли възможно това?
– Ами ако е така, какво ще правиш? Та ти не я познаваш! Не знам какво да кажа и посъветвам – погледна го с разтворени очи и задиша учестено – Чувствам, че тръпки ме побиват, след като отворя апартамента й. Имам някакво неприятно усещане. Не знам! Но ще
отворя, обещах ти, както и за мълчанието. Ако ти се наложи помощ от моя страна, имаш я!
Положи ръка на рамото му и се усмихна приятелски.
– Благодаря, приятелю! – отговори Диян и се усмихна – Каквото и да стане, знам, че мога да разчитам на теб. Искаш ли да изпием по една бира, преди да свършиш работа.
– Какво стана с твоята приятелка Димитрина? Как е тя?
Диян не очакваше този въпрос, който му подейства зле. Замълча и въздъхна, изкашля се и направи неприятна гримаса.
– Какво ти стана?! – попита ключарят – Да не сте се скарали?
Двамата бяха седнали в кафенето, намиращо се близо до дома на Стела.
– Разделихме се окончателно – отговори с неприязън Диян и разказа за случилото се.
Бирите им бяха сервирани.
– Наздраве, Петьо!
– Наздраве! – отговори нашият приятел и се замисли.
Отпиха. Настъпи кратко мълчание.
– Разбирам, какво те притеснява – каза неочаквано Петър – Убеден съм, че става дума кой ще бъде около Стела, за да не направи някоя глупост, докато си вършиш работата. Познах ли! – и се усмихна.
– Да! – отговори кратко Диян.
– Знаеш ли? Ще уредим този проблем! – усмихна се занаятчията – Имам някого предвид, така че успокой топката.
– Ти сериозно ли говориш?! – попита учуден и изненадан Дидо – Свали огромен камък от душата ми! Ще ти бъда вечно благодарен! – и положи ръка върху рамото на приятеля си.
– Няма защо! Нали за това сме близки? – и се усмихна.
– Петьо, искам да ти платя предварително за работата.
Разбраха се и оправиха сметката.
Качиха се горе.
Докато ключарят си вършеше работата, Диян се обади на баба Мария, за да види Стела.
Тя беше легнала и очите й бяха отправени в една точка на тавана.
– Здравей! Как си? – попита той.
Неочаквано се обади баба Мария. Беше разтревожена. Ключарят го викаше спешно. Диян се извини и излезе.
Приятелят му беше изплашен.
– Какво има? Какво е станало?! – попита притеснен Диян.
– Там…, там… вътре има труп! Не знам, дали е мъртъв!
– Какво…?!
– Влез! – и посочи с трепереща ръка към апартамента.
Дидо влезе с бързи крачки. В хола на жилището лежеше млад мъж – около двадесет и пет годишен със забит нож в корема. Бабата влезе след него разтревожена.
– Боже Господи, какво е станало…?! – подвикна уплашена.
Диян я прегърна през рамо.
– Познаваш ли го? – попита я той.
– Аз, аз…, не знам какво е станало, не съм го виждала? Боже-е-е …
– Моля, никой да не пипа нищо, докато не дойде полиция и бърза помощ!
Той се приближи до трупа и напипа пулса му.
– Жив е! – каза той и се обади на полицията и бърза помощ.
Следва продължение…
автор: © Николай Пеняшки – Плашков
За арабската поезия – една велика поезия
А ЗЛАТИСТИТЕ ПЯСЪЦИ РАЖДАХА ЗЛАТНИ ПОЕМИ…
автор: Борис Жогов
„Познават ме и конят, и нощта, пустинята и мечът,
Познават ме и копието, и листът, и перото…“
Абу-т-Тайиб ал Мутанабби 1
Когато черногривите арабски коне разсекли за първи път пустинята със своите подкови, родила се Поемата. Но буквите нямали точки и хората не можели да прочетат стиховете. Тогава древните араби изпратили своите подобни на кораби камили, те разрили златистите пясъци и песъчинките се превърнали в точки.
Така се родила Арабската Поезия… Един от върховете на световната литература, който вече повече от петнадесет века блести с великолепието на изказа, с богатството на думите, с прелестта на несравнимите сравнения, с красотата на образите.
Поникнала върху нажежената до златно гръд на пустинята, тази поезия разпръсва като гладиол своя аромат, той преминава през тъмните стени на времената и достига до нас, упоява ни и ни кара да чуем ударите на мечовете, тропота на копитата и буйните викове на племената, да видим прелестните девойки, по-прекрасни от звездите, чийто поглед разтапя доспехите на воина, да погалим тигъра и да се озовем сами в безлунната и непрогледна нощ, изпълнена със страшни, всяващи ужас, джиннове и прокоби…
Това велико изкуство на римите и ритъма, вдъхнато в сърцата на хората от самия Бог, не престава и до днес да гори и да разпалва въгленчетата в душите на поетите, за които реденето на стихове не е само призвание или необходимост, то е дълг пред олтара на традицията, пред жертвеника на арабския език, сякаш създаден, за да сътворява поеми.
И съвсем не е случайно, че в Свещения Коран има цяла сура2, посветена на поетите, част от която са следните стихове:
„А поетите ги следват само заблудените.
Не ги ли виждаш как се скитат из всяка долина безлюдна
И как се хвалят със неща, които никога не са направили.
Освен онези, дето повярваха в Аллах, извършиха добри дела
И споменаха много пъти Неговото име.
Те победиха, макар да бяха угнетени…
А пък потисниците и несправедливите ще разберат какво ги чака
И след смъртта къде ще се завърнат…“
Свещеният Коран,
сура Поетите, аяти 224-227
Откакто съществува на този свят, арабската душа, като блесналата над пустинята пълна Луна, съчетава в себе си две противоположни страни: сътворяването на стихове и съчиняването на битки.
Да бъдеш воин и поет – това винаги е било най-висшето призвание за арабина.
Величието на словата, славата на битките, безграничието на красотата, безсмъртието на любовта са онези пълноводни извори, които напояват двата чудни розови храста, израснали и разцъфтели върху слънчево-златните пясъци на пустинята – единият с червени рози, ухаещи на битки, а вторият с бели рози, ухаещи на стихове.
Поетите-воини на Арабия от най-дълбока древност до днес украсяват челата си с венци от тези бели и червени рози, чиито бодли сместват във вените им кръвта с мастилото, тишината на вдъхновението със звънтенето на сабите, музиката на римите с рева на сраженията.
В предислямската и ранноислямската епоха поетите Аш Шанфара (? – 510), Ал Мухалхил (? – 525), Имру-ул-Кайс (497-545), Амр Ибн Култум (? – 584), Тарафа Ибн ал Абд (538-564), Антара ал Абси (? – 600), Ан Набига ад Дубиании (? – 604) са били прочути из цяла Арабия не само с великолепните касиди3, които са съчинявали, но и със смелите си сърца на безстрашни воини, предвождали своите племена в множество битки на честта.
В средните векове безсмъртни стихове са написали Ал Фираздак (763-814), Абу Таммам (804-846), Ибн ар-Руми (836-896), Абу Нууас (750-810), Абу ат-Таийб ал Мутанабби (915-965), Абу ал Ала ал Маарри (973-1057), Ибн ал Фарид (1181-1235) и много други. Ала техните имена блестят в многоликата арабска история и с храбростта, с която, възседнали своите по-черни от нощ и по-бързи от мисъл коне, размахващи святкащата като лятна мълния сабя, тези воини са се сражавали в името на красотата, любовта и справедливостта.
В новото време и днес Поетът-Воин като явление в арабската действителност вече се среща все по-рядко и по-рядко, което е напълно разбираемо. Творци като Ахмад Шауки (1868-1932), Хафез Ибрахим (1871-1932), Мухаммад Махди ал Джауахири (1900 -2000), Бадауи-л-Джабал 4 (1905-1980), Омар Абу Риша (1908-1990), Низар Каббани (1923-2001), Бадр Шакир Ас- Сайяб (1926-1964), Шауки Багдади (192 shade и други са борци, но не и воини. Те се сражават за свобода, равноправие, красота, любов, но го правят пред всичко със своето перо, със своите мисли и чувства, със своите стихове.
Единственото изключение в целия днешен арабски свят е Поетът-Воин от Сирия, военният министър и генералът, чувствителният поет и задълбоченият учен Мустафа Тлас (род. 1932 г.), за когото прочутият френски литератор и политик, членът на Френската академия академик Едгар Фор казва:
„Нашият знаменит поет Малерб е обичал да казва, че поетът е толкоз необходим на държавата, колкото един играч на кегли. Но, изричайки този афоризъм, той не е мислел за онези, които освен поети са били законодатели, пълководци и държавници. Поезията е ценен помощник на хората, носещи големи отговорности. Тя им дава възможността да се издигнат над тревожния дух на ежедневието и ги предпазва от ограниченията на егоистичната и егоцентрична показност…
… Поетите, тъй като са мечтатели, са способни да ръководят съдбините на народите в периоди на промени, когато ходът на историята е толкова бърз, че никой не би могъл да го следва, освен тези, които го предшестват…“
Да, наистина, поетите са мечтатели и генерали, философи и пълководци, отшелници и водачи, които отправят към небесата винаги един и същи въпрос, формулиран сякаш от името на всички от Мустафа Тлас:
„Защо ли ние стоим пред входа, който води към тайнствения, вълшебен храм на поезията, палим благоуханни треви, четем заклинания и не си тръгваме, докато вратите не се отворят, или докато не паднем мъртви пред неговия праг?…“
А отговорът… Нима има по-красив отговор от тези думи:
„И до днес измъчва ме безсънието…
Не притежавам онова, за което толкова мечтаех…
Но ти ми се яви, поезийо, и ми донесе в ръцете си тъй щедри
Възглавничка за моето безсъние!…
Благодаря ти, о, Поезийо!
Днес ти си мой водач,
А в деня на бъдещия Страшен съд
Ще бъдещ мой застъпник…“
Така завършва програмното, ако мога така да го нарека, произведение „В просторите на поезията“ на Мустафа Тлас – генерал на оръжията, но маршал на любовта, генерал на битките, но маршал на поемите, генерал на армията, но маршал на изкуството, чието творческо и жизнено кредо е: „Обичам, следователно съществувам!“
Пак той казва една велика истина за „своята“ Поезия, която можем да прочетем в предговора към съставения от него сборник „Поетът и поемата“, в който поетът е събрал най-ярките образци на арабската поезия от древността до наши дни:
„Моята история с поезията… Тя започна от дните, когато бях ученик в гимназията „Халид Ибн ал Уалид“ в Хомс – в края на 40-те…
Вероятно моята любов към поезията има своето обяснение в чистота на езика…
Или в моя бедуински произход…, дълбоко свързан с джахилийските 5 времена…, тъй като нашите племенни корени ни отвеждат до племето Бану Абс, а оттам и до Мудар6…
Постепенно, преминавайки от клас в клас, чувствителността ми започна да се развива и изостря най-вече по отношение на поезията… За мен, в онези юношески години, величието на поезията се криеше в полета на фантазията, във вълнението и чувствата, в звънкия и звучен език… и в бушуващите, високоволтови рими, които се преобръщаха върху нейните вълни…“
Може би по подобен начин е започнала „историята с поезията“ за всеки един от големите поети на Арабия от древността до наши дни.
Бушуващите рими, оглушителните сражения, високоволтовите чувства винаги са били онези части от пъзела, наречен живот, които поетите-воини е трябвало да подреждат и преподреждат, до мига, в който минат по моста Сират, явят се пред своя Създател и поставят в блюдото на везната сътворената от тях Поезия.
Защото само Нейното Величие е онзи единствен тайнствен ключ, който отключва вратите към вълшебните селения на Вечността…
Мисля и се надявам, че и ние ще успеем да надникнем зад тази врата с помощта на ключа, който ни дават стиховете на Мустафа Тлас.
Из „Завърна се Суад7“
Нима ще порицаете сърцето ми за туй че затуптя
Завърна се Суад и застлахме пътя с клонки и цветя
Че целия ти дом, Суад, днес пее и се весели,
А ти във свойта прелест слей блясъка със радостта…
Щом тръгнеш си ще ни напомня този трон със балдахин
За твойта перлена усмивка, пленяваща сърца…
И мъката покри дори всичките огледала във Шам:
Останахме без чувства – казват – обвити от ръжда…
Но мине ли край тях Суад дори един единствен път,
Ръждата ще премахне… Да… В злато ще ги облее тя…
Суад си тръгна и открадна пламъка на наш’та страст
По всяка своя стъпка в пътя падащи звезди засия
И заклеха се лозята в Шам, че преди да се завърне
грозд дори не ще родят, ще изсъхнат в тъмнина…
Победата – съюзник на усърдния
От моята душа въздишка се изтръгва…
За едного ли само плод цветът разцъфнал дава
Дали нектарът цветен превръща се във мед?…
Дали ограбва той пчелата, дето го създава
Всевишният Аллах ме просветли и ми показа,
Че само на усърдния победа Той дарява
Бегълка в нощта
Но… Кажи ми как накара да избяга светлината
И защо в пустинята открадна ти луната
И Шам блестящият потъна в слепотата…
Защо открадни ти дори водата
И остави жадни хората, цветята.?…
Защо отрадна паланкина и шала син като небето?….
Защо открадна хела и канелата, кафето?…
Защо открадна и бокала?
Защо и виното открадна ти?…
Защо остави без зора ти нощното небе?…
Защо косите си отхвърли от своето чело?….
И Шам блестящия лиши от слънчевия изгрев….
И поета ти лиши от първия бокал?….
Чувството и чужденецът
О, ти видение прекрасно…
Дали дойде от моето съзнание
Или от сънищата тайнствени в нощта незрима
Мисълта ми жадна те открадна
Ти с погледа ми сля се във хармония
И сърцето ми изпълни се с любов необяснима
А чувството захвърли своя жезъл
Пред дверите на твоя дом и рече:
Това е без съмнение домът на моята любима
Останах поразен от мойто чувство,
Че то само в дома ти влезе и на прага ме остави
като чужденец всред зима.
Бележки
1 Абу-т-Тайиб ал Мутанабби (915-965 г.) – един от най-големите и прочути средновековни арабски поети, родом от гр. Куфа – Ирак.
2 Сура – глава от Свещения Коран.
3 Касида – класическа арабска поема, всеки стих на която се състои от по две полустишия в монорим.
4 Бадауи-л-Джабал (Мухаммад Сюлейман ал Ахмад) – интересна подробност, свързана с този поет, е фактът, че неговият брат Ахмад Сюлейман ал Ахмад (едно от големите имена на съвременната арабска поезия) живя дълги години и почина в България.
5 Джахилийя – времето преди появата на пророка Мохаммад и на исляма.
6 Мудар – легендарният праотец на арабите.
7 Суад Ас-Сабах – една от най-известните съвременни арабски поетеси, родом от Кувейт.
Добавил: Николай Пеняшки – Плашков
Персийска поезия
А СЕГА ПРИЯТЕЛИ, ЩЕ ВИ ПРЕДЛОЖА ПРЕКРАСНА ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ.
СУФИ ПОЕЗИЯ
Персийската поезия оказва голямо влияние върху исляма, а след 18 в. завладява и Европа.Рудаки, Фирдоуси, Омар Хайям, Низами, Руми, Саади, Хафез, Алишер Навои са не само поети, но и мъдреци, учени, мислители и философи. Тримата автори, които ви представяме тук, са може би върхът на суфистката поезия: Омар Хайям – астролог, философ, математик; Руми – богослов и мъдрец; Хафез – философ. Произведенията и на тримата са бисери на човешкия дух.
РУМИ
Притесняват те и те оскърбяват?
Не превивай пред тях рамене.
Само плодни дървета се брулят.
Безплодните – не.
* * *
Приятелю, душа на нашите души, без мен не тръгвай ти!
Небе, не се върти без мен. Без мене, месец, не свети!
Земя, ти не бъди без мен, без мене, време, не лети.
Със тебе мил ми е светът, не ме оставяй никой път,
дори към други светове сърцето да те позове.
Юзда, ти коня не гони. Без мене, песен, не звъни.
Не гледйте без мен, очи. Душа, без мене, замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта светлина.
Додето верността е в нас, пред тебе вечно ще съм аз –
подобно топка пред играч – от изгрев, та до късен здрач.
Без мене коня не гони. Не ме напускай, остани.
* * *
Да можех себе си да видя някой път!
Но как? Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата, Боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо! Чувствам, че морето е у мен!
* * *
Открий лика си: розови градини аз жадувам!
Проговори: медът на сладостна роса жадувам!
Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,
че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!
Повикай ме къмто далечните страни –
като сокол да литна аз жадувам.
Дари ме с капките на дъжд свещен –
безбрежните лазури аз жадувам.
Безценни камъни не ме бъзторгват мен –
скали, пронизани от светлина, жадувам!
Превод: Янко ДИМОВ
ОМАР ХАЙЯМ
7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.
12
Ще си заминем с поглед плах – но за света какво е?
И няма път, и няма смях – но за света какво е?
Ний си отидохме – а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах – но за света какво е?
13
Върти безкрайно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал сам по навик стар,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой беден, от черепа на някой цар.
36
Без страх – на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.
43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко,дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.
55
Кой казва, че бил Бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино –
ще те приеме той невъзмутим.
59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
ден без любов е като облак, резсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.
60
За мен – цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: „Кажи ми свойта мисъл!“
А тя отвърна в миг: „Душа, със радост увенчана.
82
Мой винен съд, аз знам – и теб е гряла нощем любовта.
И теб, както и мен, е мамел на къдри вечерни цвета.
А тази дръжка, като гривна, до гърлото стаила дъх,
е твоята ръка, обвита на милата върху гръдта.
108
И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг – или година?f
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!
117
Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.
118
Ти пиещите не кори! Такъв е пая
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали „не пия капка“ –
къде по-глупави неща за тебе зная.
123
Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам – за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до свойта смърт,
за жалките си дни да мисли богаташа.
134
С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, Боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.
140
Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат …Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?
155
И сякаш през завеса отдалеч
със „ти“ и „аз“ долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и „ти“ и „аз“ не се дочува веч.
161
За щастие – до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.
163
Какво навред желая? – Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: „Кого обичаш ти?“
Отвърна той: „Сърцето, дето пее радост свята!“
184
Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас
от мойта пепел да изваят чаша –
напълнена докрай – ще оживея аз.
198
На младини, под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато
и що накрая проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.
ХАФЕЗ
Газели*
С песен и сърдечно слово – пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово – пак, и пак, и пак отново!
С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново – пак, и пак, и пак отново!
Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово – пак, и пак, и пак отново!
Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово – пак, и пак, и пак отново!
Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово – пак, и пак, и пак отново!
* * *
Безброй момичета са влюбени – ти си единствена сред тях.
За влюбените в мен момичета – единствен съм и аз, разбрах.
Не срещнах никакво различие и в двата свята в моя път.
Не ме съдете, резултатът им е бил и си остава – прах.
Все пак на алчните кажете „За всеки краят е един!“
Не трупайте пари, печалбата и загубата носят крах!“
Безкрайно обожавам хората, съединили в любовта
и думи, и дела. В признателност сред огъня им изгорях.
Хафез, за миг склони главата пред знанието на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.
* * *
Знай, Юсуф ще дойде рано или късно – не тъжи!
Пролетта скръбта ще вземе от платана – не тъжи!
Лошо е било, ще бъде хубаво. Ненавистта
забрави! От роб ти можеш шах да станеш – не тъжи!
Знаеш ли какво те чака зад завесата – нали
могат радости да дойдат с топли длани – не тъжи!
Ден след ден танцуват тихо в неизменен кръговрат,
И какво е вечно? Само … ураганът. Не тъжи!
Твоят път щом ти се струва дълъг, като че без край –
все ще свърши той със радост тихо в хана – не тъжи!
Все по много ни раздава благосклонната съдба:
час за обич, за раздяла, за измяна – не тъжи!
Щом, Хафез, намираш време ти за книгата в нощта –
надалеч от шум и злоба разпиляна – не тъжи!
* * *
Благословена тижина. От друго – няма нужда.
Приятелски очи и дом. От друго – няма нужда.
Измъчена от скръб душа, ти както нямаш нужда
от Бог – кога ще промълвиш: „Вий нямате ли нужда?“
Хей, ангел бях на хубостта, за бога, изгоряхме –
ти спри поне един бедняк: „Вий нямате ли нужда?“
Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси –
великодушният човек от милост – няма нужда.
Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи – няма нужда!
И с благодарност взел в ръка най-драгоценен бисер,
защо в морето да седиш? От него – няма нужда.
Надменник ли си, замини! И повече не идвай.
Приятели са само тук, от други – няма нужда.
О, няма нужда от война – душата ни щом искаш.
Щом дрехите връз теб са твои – да молиш – няма нужда!
Примамен пак от любовта, край животворни устни
вървя и пламенен ответ да моля – няма нужда.
Но спри, Хафез, че всеки дар сам себе си разкрива.
С надменниците не спори, не трябва – няма нужда.
* * *
Вятърът ще се радбуди, свежо утрото ще бъде
и светът ще подмладее – пак сред радости ще бъде.
Ще разтвори свойта чаша яркоогнена жасмина,
а пък нарцисът с лалето – неспокоен пак ще бъде.
Скъп е всеки цвят, целувай оросените му листи,
че разцъфнал днес, той утре в други светове ще бъде.
Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй ще бъде.
Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй ще бъде?
О, недей без чаша вино в месеца Шабан да бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще бъде!
Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм приседнал.
не повтаряй вече тъжно: „Тъй било е и ще бъде!“
Щом от храма се отказах, спрял сред Харабат смирено –
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен ще бъде.
Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти накрая
изпрати го, че самичък чак до своя гроб ще бъде.
* * *
Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна простотаа.
Отлита всичко като вятър – и тронове, и сан висок –
но нека за това не мислим, да пием – в туй е радостта.
Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,
че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.
И щом сме още във начало, в едно да се обословим:
по този път да не оставим, да не забравим любовта.
О, проповедник, ти напразно на нас предлагаш своя рай.
По-мил ми е от рая божи прахът от нейните места.
От твойта глътка тази почва на бисер скъп се претвори –
но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от стойността
на почвата. И щом танцуваат суфите весело край нас,
от тях добър урок да вземем за песни радостни в нощта.
О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да се явим,
с праха на този вход ще свикнем – такава ни е участта!
Превод: Йордан МИЛЕВ
Ела: сърцето ми ранено навярно ще възкръсне пак.
Ела: навярно мойто тяло с душата ще се свърже пак.
Ела: очите ми без слънце останаха сега без теб
и само твоята усмивка ще върне слънцето ми пак.
Като войници негри в боя разби ме черната тъга,
но твоят образ бял да свети над мен каато румеец пак.
Какъвто образ да изгрее пред огледалния ми дух –
то само твоят чар умее да се огледа в него пак.
Нощта е бременна, ний знаем. Разказва твоята звезда
какво ме чака и то утре ще се роди със възглас пак.
Ела. Ела: Запял е славеят на пролетното ми сърце,
от среща розовоуханна то иска глътка въздух пак.
* * *
Да не бъдеш от лекарства спасен! Да не бъдеш!
Да не бъде твоя взор помрачен! Да не бъде!
Всичко хубаво в този свят – е било и е твое.
Да не бъде твоя дух огорчен! Да не бъде!
Смисъл, форми, черти са в духа на сърцето ти.
Да не бъде той с нищо смутен! Да не бъде!
Вее вихърът есенен … Кипарисът ти строен
да не бъде от него сразен! Да не бъде!
Да не бъдеш сред хули в твоя свят, в твоето време,
да не бъдеш от вражди изнурен! Да не бъдеш!
Да загине там всеки, който с лошо те гледа.
Да не бъде от огъня той защитен! Да не бъде!
Своя лик ти търси на Хафез в стиховете,
да не бъде той със лекарство сменен! Да не бъде!
* * *
Додето моята глава не е куп прах нетленен,
налей ми в златния потир, с ръка благословена.
Да пия пак, че този свят безшумно ще загине –
и затова сред шум и смях прекарай дръзновено.
О, как от тъжните оочи ликът й е далече –
в душата – огледало – той живее вдъхновено.
Без тази гордост, кипарис, когато прах аз стана,
покрий ме тихо в утринта със сянка въжделена.
Пълзи по мен като змия отровна твойта плитка –
лекуваш с устните си ти сърцето ми ранено.
Разбра ли – този прах и тлен са класове наа дните!
Ти нивата им запали със огън съкровено.
Измих аз своето лице със сълзи, ала зная:
светец е, който е горял в страдание блажено.
А праведникът горд навред вреда във всичко вижда.
О, Боже, огледало дай на хората надменни!
Разкъсай дрехите си в миг, Хафез, подобно роза,
и пред любимите нозе – хвърли ги, неизменен.
Защо…?
Защо идваш?
Какво ще стане с нас?
С нетърпение чакам любовта ти!
Наново ме оставяш сам.
© Николай Пеняшки – Плашков
Любов
Любовта красива като роза
и силен огън гори в сърцето,
копнеещо за твойте ласки.
Тя е химия прекрасна
и целувка нежна, сластна.
Прелест
Нощта е красива
виждаш ли?
Луната се усмихва
като устните ти,
а звездите – прекрасни
като очите ти.
…………………
Прелест…!
Кратка история на Персийската литература
Старата Персийския империя е запазена в много клиновидни надписи и е един индоевропейски език с близки сходства със санскрит и Avestan (на езика на зороастрийски свещени текстове). След падането на Achaemenians древният разработени език, в провинция Pars, в Близкия персийски или Пахлави (едно име, произлязло от Parthavi – това е, Партия). Пахлави е използван цялият Sassanian период. Макар и малко сега остава на това, което трябва веднъж да бъде значителна литература.
Около сто Пахлави текстовете оцеляват, най-вече на религиозните и всички в проза. Пахлави колекции от романси, предвидени обаче са голяма част от материала за Шах-наме на Фирдоуси.
След арабските завоевания, знанието на арабският се налага, защото е бил не само на езика на новите управници и им състояние, но и на религията. Те донесоха със себе си и – по-късно – на новия живот. Макар Пахлави продължи да се говори в Личен живот, арабският доминираше в официалните среди за един век и половина. С отслабването на централната власт, модифицираната форма на Пахлави ясно доминира, с европейските си индо-граматически структури, но опростена и с голяма инфузия на арабски думи . Това е модел на персийският в употреба днес.
Арабският продължава да бъде използван в Иран, макар и намаляваща сила, като Латинският е бил използван в Европа, което е, като език на учащите се.
Като такъв той е служил на Авицена, Ал-Бируни, Rhazes, Ал Газали и други; В действителност, много от най-известните имена в литературата на арабски, са на мъже от Персийски произход.
Персийският се развива бързо в една голяма литература, както и преди, и дълго разпространява своето влияние на съседни земи . В Индия, персийски език и поезия стана мода в двора на император Акбар Moghul . Персийски е приет за официален език; разпространение оттам и по-късно се слива с хинди, и е в основата на езика урду.
Персийският оказва силно влияние върху езика и литературата на Турция. Турски стих се основава на персийски модели по отношение на формата и стила, и са с богат речников запас.
Значима особеност на персийският език, е че до известна степен се
променя малко през хиляда или повече години от съществуването си като книжовен език.
По този начин стихотворението на Rudaki, който първият персийски поет. Персийската литература също има няколко забележителни характеристики, най-забележителните от които е изключителното присъствие на поезията.
Прозата се ограничава най – вече в историята, географията, философията, религията, етиката и политиката, и то е, че поезията формира главният пазар за художествено изразяване.
Класическата персийска литература е произведена почти изцяло под кралското покровителство, която се изразява под формата на хвалебствие стих, и оказва влияние най-малко еднаква мощност в религията, и по-специално Sufism, която вдъхновява изключително голяма част от мистичната поезия.
ПЕРСИЙСКА ПОЕЗИЯ
Класическата персийска поезия винаги е в рима. Основните форми стих са qasida, masnavi, Газал и ruba’i. В qasida или ода е дълго стихотворение в monorhyme, обикновено е хвалебствие, с дидактически или религиозни съображения, а masnavi са написани в рими – героични, романтични, или разказ стих, а Газал (ОДУ или лирически) е сравнително кратко стихотворение, обикновено любовни или мистични и различни 4-16 стихове, които са в рима.
Конвенцията на Газал е въвеждането в последния куплет, на псевдонима на поета (takhallus). В ruba’i е четиристишие с особен м, както и колекция от четиристишия се нарича „ruba’iyyat“ (множествено число на ruba’i).
Накрая , колекцията от поета ghazals са един и други стихотворения, подредени по азбучен ред в съответствие с рими.
Тук не може да има място за специфични трудности при тълкуването на персийската поезия от читателите в Западните държав.
В клопките общи за всички преводи от стихове трябва да се отбележи, и най-вече от персийската поезия, което е особена трудност.
Честото свободно ползване на суфите е в образност. Корана и други указания и намеци, а и общата заетост на monorhyme, форма и много ефективни в Персийския, са неподходящи за повечето други езици.
Но най-важното от всичко е фактът, че поезията на Персия зависи до по-голяма степен от тази на повечето други народи от красотата на езика за последиците от него.
Ето защо много от големите обеми „qasidas в чест на принца“ все още могат да се четат с удоволствие в оригинал, макар че той до голяма степен не съответства на превода .
В следващата кратка скица на огромното поле на персийски литература ние не можем да се надяваме да се направи нещо повече от спомена за някои от най-известните автори, и да посвети една точка или две всеки на най-известния от всички.
В началото литература
Въпреки съществуващите фрагменти от персийските стихотворения се смята, че датата, от още през осми век от н.е., историята на персийската литература по правило започва с малка династии от девети и десети век, които възникнаха с упадъка на халифата. Най-важните от тези бяха Samanids, основал най-Bokhara първата от много брилянтни съдилища, които е трябвало да гледат на обучение и писма. Тук Абу Али Sina, по-известен на Запад като Авицена, който е производител на лекарства и философ в древна Гърция, и пише много произведения, които са упражнявали значително влияние не само в Изтока, но в Европа, където, преведени на латински, са били в употреба едва през седемнадесети век. Авицена пише най-вече на арабски език, но е съставил енциклопедия – за датското Nameh-YE Ala’i – в Персийския.
Най-известните на съда са били поети като Rudaki и Daqiqi. Rudaki, които се считат за първите от големите персийски поети, които са написали много голямо количество от стихотворения, от които малко са оцелели. Неговият стил директен, прост и неполиран. Daqiqi, композитор на епоси. На него е било възложено да напише произведение на древните царе на Персия, но е завършил хиляди стихове преди смъртта си . Някои от тях бяха включени по- късно в празника на Шах-наме.
В Ghaznavid и началото на Seljuq периоди
Тя се казва, че четиристотин поети са били прикрепени към Съда на султан Махмуд; от тях, най-съществените са Unsuri, най-големият от на panegyrists Махмуд, следвана от Farrukhi, Manouchehri и Asadi. От проза писатели, най-прочутите е Бируни, автор на „Хроника на Древна нация“, който пише изключително на арабски език.
Ерата Seljuq, считани за втора класическия период на литературата персийски, е една богата, както в проза и поезия. Известни проза произведения са влиятелни съживяване на Газали на религиозни науки в арабски и персийски си резюме право Kimiya-YE Sa’adat (алхимията на щастието); История Baihaqi на Ghaznavids: на Siasat Nameh, един трактат за изкуството на управление от ул. Низам-Мулк, везир на Алп Арслан и Малик Шах, а забавни Qabus Nameh на Кай Ka’us, преведен от проф. такси „Огледална за принцове“; събиране на животински басни от индийски произход, озаглавено Калила VA Димна от Насър Ullah; чаровната Chahar Maqala или четири Беседи на низами Aruzi; на Фарс Nameh на Ибн ал-Balkhi, и отбелязва трактат за поетиката на Рашид-и Vatvat. Четири от горните работи – на Chahar Maqala, историята на Baihaqi, на Qabus Nameh и Siasat Nameh – се разглеждат от поета Bahar като четири големи шедьоври от началото на персийската проза.
Някои от авторите на този период пише проза и поезия. Една от най-ярките от тях е Насир-и Khosrow, автор на близо петнадесет работи в проза и стихове 30 000, от които са оцелели по-малко от половината. Най-известните му проза работа е Сафар Nameh, отчет за пътуването му до Египет. Повечето от-и Khosrow на стихотворения Насир са дълги оди, главно по религиозни и етични теми, те са отбелязани за чистота на езиковите и ослепителен технически умения. По мнението на учените Мирза Мохамед Qazvini, името на Насир-и Khosrow трябва да се добавят към тези от шестте поети – Фирдоуси, Хаям, Anvari, Руми, Саади и Хафез – които „практически всички“ се споразумяват да разгледат шестте най-персийски поети, всеки в неговия специален област. Други известни стихове на периода, включва дейността на мистика Ансари, Абу Sa’id и Баба Тахир на Хамадан, а оди на Qatran; романтичен епос Gurgani на Vis о Рамин, и дивани от двете роденият в Индия поети Mas’ud-и Sa’di Салман и Runi. Седем други поети на периода са с отлично слава и блясък, тъй като те са Хаям, Sana’i, Mu’izzi, Anvari, Khaqani, низами и розово.
Хаям – „единственият човек, който знае за мен“, казва Бертран Ръсел: „Който е както поет, така и математик“ – и е един от най-известните и най-високо ценен персийски поет в Европа и Америка. Имаше значителен скептицизъм дали той действително е автор на всички или някои от четиристишията приписани на него, но откриването неотдавна на ръкописи по-древен, отколкото някой от по-рано известен е да отстранят тези съмнения.
Поезията Хаям е до голяма степен пренебрегвана в Иран до края на ХIХ век и предимно без съмнение се дължи на недоверието на Православието.
Когато с преводите си Фицджералд го изведнъж популяризира на запад от Иран и започна да преоценява заслугите му като поет, и някои местни критици вече са готови да му предоставят място в поетичен пантеон. Тъй като той използва образи, общи за суфите, Хаям често е приветствана личност като суфи, но докато някои от неговите четиристишия може да понесат мистично тълкуване, и общото впечатление от работата му е един хедонизъм примесен с лека меланхолия, роден за приемане на трагичната преходностт на живота, силата на съдбата и последното невежество на човека.
Sana’i, който пише в стил, подобен на този на Насир-и Khosrow, е автор на две големи суфи епоси, на прототипи на по-късните шедьоври на розово масло и Руми, както и на един огромен диван.
Mu’izzi, приветстваха с „Абас Ighbal като“ един от художествените виртуози на персийски език „, пише главно хвалебствие стих в силно сложен стил. Anvari, автор на множество поетични творби, най-вече с хвалебствие, пише в един труден стил, понякога изискващи коментари; той е считан от някои като един от най-големите персийски поети. поезията на Khaqani е още по-обноски. Последните три споменати поети – Mu’izzi, Anvari и Khaqani – са известни в Иран, главно за техническият им блясък, но, е особено трудно да се преведат, и не са толкова ценени на Запад.
Низами, роден в Гянджа в Кавказ през 1140, е плодовит писател известен най-вече за неговата Khamseh или квинтет, серия от пет големи романса и епоси. Те се състоят от Makhzan Ал Asrar или съкровищница на тайните, мистично вдъхновения епос от Sana’i; популярните романси от Ширин и Laila O Majnun; на Iskandar Nameh или история на Александър и дръжка Paikar, животът и историята на Бахрейн Гур. низами стил Khosrow е оригинален и колоритен; неговите творби се радват на огромна популярност, и епизоди от своите романтични стихотворенията са любими теми.
Farid UD-Дин розов, който е роден вероятно около 1136, е бил страхотен и оригинален поет, които пише многобройни религиозни и дидактически произведения. Той е по същество една мистична личност, и като такъв, извършвана голямо влияние върху Руми. Най-известните му работи , на UT Mantiq-Tair (в превод от Фицджералд като птица парламент), е мистична алегория…
Това е история, която символизира стремежа на душите за единение с Бога, завършва с откритието, че те нямат съществуване отделно от обекта на тяхното търсене.
автор и превод: Николай Пеняшки – Плашков
ПОЕЗИЯ – Авиценна (Абу Али ибн Сина)
Море слов сокровенного смысла полно,
Этот смысл я читать научился давно.
Но когда размышляю о тайнах Вселенной,
Понимаю, что мне их прочесть не дано.
***
О мудрости твердят: она бесценна,
Но за нее гроша не платит мир.
РУБАИ – Авиценна (Абу Али ибн Сина)
Сердце жадно спешило пройти этот путь,
Все понять и в глубины вещей заглянуть.
Мудрость – тысяча солнц! – мне в дороге светила
Сердцевины достиг, но не познана суть.
***
Суть в существе твоем отражена,
Не сможет долго тайной быть она,
Не потому ль, что суть любой натуры
В поступке, словно в зеркале, видна.
***
Душа, ты связана с желанием и страстью.
Спеши: мгновению обязана ты властью.
Любви не покупай, богатств, чинов не требуй,
Кто счастья не ценил, тот близится к несчастью.
***
Налейте вина мне, пусть длятся года,
Налейте, чтоб радость была молода.
Вино, что огонь, но земные печали
Уносит оно, как Живая вода.
***
О солнце! Странник ты, повсюду знаменитый.
Из этих странствий мне подарок принеси ты:
Кого ты на путях любви нашло сегодня
С печалью на лице и болью, в сердце скрытой.
***
Мы к богу-истине прибегли, когда пошли путем прямым.
Теперь благое и дурное в самих себе искореним.
Когда божественная правда судить нас будет с добротой,—
С дурным отожествит благое, благое уравнит с дурным.
***
Душа вселенной — истина: то бог. А мир есть тело,
А чувства тела — ангелы, верны душе всецело,
А члены тела — вещества, стихии, элементы.
Единство мира таково, я утверждаю смело.
***
Вино враждует с пьяницей, а с трезвым дружит, право.
Немного пьем — лекарство в нем, а много пьем — отрава.
Не пейте неумеренно: вам будет вред безмерный,
А будем пить умеренно — вину и честь и слава!
***
Пьешь изредка вино — мальчишкою слывешь,
И грешником слывешь, когда ты часто пьешь.
Кто должен пить вино? Бродяга, шах, мудрец.
Ты не из этих трех? Не пей: ты пропадешь!
***
Мой друг с моим врагом сегодня рядом был.
Не нужен сахар мне, что смешан с ядом был!
С подобным другом впредь не должен я дружить:
Беги от мотылька, когда он с гадом был!
***
Эй, кравчий, соскучился я о вине!
Вновь выпью и бога увижу на дне.
Хочу совершить омовенье души я,
Кувшинчик безносый подай ка ты мне!
***
Кто стар, тот молодым огнем пылать не может.
Творца хулит старик, но юным стать не может.
То дело, что творил, творил ты темной ночью:
Оно при свете дня существовать не может.
***
Все, что сокрыто в словах, мне подвластно.
Тайны вселенной постиг я прекрасно.
Ну, а себя хорошо ли познал я?
Стало мне ясно, что все мне неясно.
***
Пройти пустыню мира ты, сердце, торопилось,
Но мира не познало, хотя познать стремилось.
В конце концов не знаю дороги к совершенству,
Хотя в пытливом сердце сто тысяч солнц светилось.
***
О, если бы познать, кто я! Хотя бы раз
Постигнуть, для чего скитаюсь я сейчас?
Спокойно зажил бы, отраду обретя,
А нет — заплакал бы я тысячами глаз.
***
От праха черного и до небесных тел
Я тайны разгадал мудрейших слов и дел.
Коварства я избег, распутал все узлы,
Лишь узел смерти я распутать не сумел.
***
Вино – наш друг, но в нем живет коварство:
Пьешь много – яд, немного пьешь – лекарство.
Не причиняй себе излишеством вреда,
Пей в меру – и продлится жизни царство,
***
Когда к невеждам ты идешь высокомерным,
Средь ложных мудрецов явись ослом примерным,
Ослиных черт у них такое изобилье,
Что тот, кто не осел, у них слывет неверным.
***
Земля подобна шахматной доске,
Фигур без счета у Судьбы в руке.
В небытие ушли и царь, и нищий,
Пока мы здесь, а будем вдалеке.
***
Мое неверье — не игра, не слов пустых убранство.
Я верю в истину одну: вот веры постоянство.
Сейчас таких, как я,— один, и если я — неверный,
То, значит, правоверных нет, нет в мире мусульманства.
ГАЗЕЛИ
Прекрасно чистое вино, им дух возвышен и богат,
Благоуханием оно затмило розы аромат.
***
Как в поучении отца, в нега горечь есть и благодать,
Ханжа в вине находит ложь, а мудрый – истин щедрый клад.
***
Вино разумным не во вред, оно – погибель для невежд,
В нем яд и мед, добро и зло, печалей тень и свет услад.
***
Наложен на вино запрет из за невежества невежд,
Безверием расколот мир на светлый рай и мрачный ад.
***
Какая на вине вина за то, что пьет его глупец,
Напившись, пустословить рад и, что ни скажет, невпопад.
Пей мудро, как Абу Али, я правдой истиной клянусь:
Вино укажет верный путь в страну, истин ветроград.
***
Десять признаков есть у души благородной,
Шесть ее унижают. Быть нужно свободной.
***
Ей от подлости, лжи и от зависти низкой,
Небрежения к близким, к несчастью и боли народной.
***
Коль богат, то к друзьям проявляй свою щедрость,
Будь опорою им и звездой путеводной.
***
А впадешь в нищету – будь и сильным и гордым,
Пусть лицо пожелтеет в тоске безысходной.
***
Краток век, каждый вздох наш быть может последний,
Не терзайся о мире заботой бесплодной,
***
Смерть играет без устали в нарды: мы шашки,
Мир – доска, день и ночь, как две кости, в руках небосвода.
***
Кто на земле блаженств не ищет, тот
Их в небесах навечно обретет.
***
Нам воздержанье, венчанное вздохом,
При жизни очищение дает.
***
И в рай однажды вступит, кто поодаль
Здесь оставлял страстей водоворот.
***
И ангелов у ног своих увидит,
Кто отрешится от земных забот.
***
А ты, моя красавица, я знаю,
Стремишься поступать наоборот.
***
Тебе от наслаждения отречься
Жизнь, полная соблазна, не дает.
***
Земная радость – это лишь мгновенье
Пред вечностью, которая нас ждет.
***
Уединись, как Бу Али. Мгновенье
Предпочитать бессмертью не расчет.
Житейски мъдрости и фрази на велики хора
1. Живей за днес, защото вчера няма да се върне, а утре може и да не дойде.“
2. Който ме харесва, не ме заслужава, а който не ме харесва, няма вкус.“
3. „Приятелството може да завърши с любов, любовта с приятелство рядко.“
4. „В живота можеш да вярваш само на себе си и то не винаги.“
5. „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват.“ – Уилям Шекспир
6.Разумът може да заблуждава, но чувствата никога
7.“Поражение не съществува, докато човек не се признае за победен!“
8. „Да обичаш, когато те обичат е човешко! Да мразиш, когато те обичат е жестоко! Да обичаш, когато те мразят е Велико!“
9. „Това, което прави живота интересен, е възможността да осъществиш мечтата си.“ – Паулу Коелю („Алхимикът“)
10. „Когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства.“ – Паулу Коелю („Алхимикът“)
11. „По-добре да си обичал и да си загубил, отколкото никога да не си обичал.“ – Свети Августин
12. „Всичко хубаво се постига с цената на голяма болка
„Никога не плачи за това, което не плаче за теб.“
13. „Който е приятел на всички, не е приятел на никого.“- Аристотел
14. „Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.“ Паулу Коелю („Алхимикът“)
15. „Ако обичаш някого напиши името му в кръг, вместо в сърце, защото сърцата биват разбити, но кръговете се въртят вечно.“
16. „На човек му отнема една минута да хлътне по някой, един час да хареса някой и един ден да се влюби в някой – но и един живот не стига, за да забрави някой.“
17. „Най-добрите и красиви неща на света не могат да бъдат видяни, нито докоснати… те се усещат в сърцето.“ Хелън Келър
18. „Човек трябва да бъде достатъчно голям, за да признае грешките си, достатъчно умен, за да спечели от тях, и достатъчно силен, за да ги поправи.“ – Джон Максуел
19. „Винаги правя това, което не мога, за да мога да се науча да го правя.“ – Пабло Пикасо
20. „Да имаш кураж не значи да не се страхуваш, а да си господар на страха си.“ – Марк Твен
21. „Когато се раждаш, ти плачеш, а светът се радва. Живей своя живот, така че когато умреш, светът да плаче, а ти да се радваш.“
22. „Човек, който си позволява да загуби дори един час от времето си, не е открил колко ценен е живота.“ – Чарлз Дарвин
23. „Въображението е по-важно от знанието.“ – Албърт Айнщайн
24. „Никога не е късно да постъпиш правилно.“
25. „Докато сме живи, ще се надяваме“
Дж. Р. Р. Толкин „Властелинът на пръстена“
26. „Настоящето е това, което минава неусетно покрай нас, докато премисляме миналото и се тревожим за бъдещето“
27. „Единственото сигурно нещо е, че нищо не е сигурно.“
Секст Емпирик
28. „Можеш да направиш две грешки по пътя към истината: да не го извървиш целия и въобще да не тръгнеш по него.“
Буда
29. „Проблемът на света е, че глупавите са самоуверени, а умните винаги се колебаят.“
Бъртранд Ръсел
30. „Ако човек не открие нещо, за което си струва да умре, той не заслужава да живее.“
Мартин Лутър Кинг, Младши
31. „Ако на човек му е писано да се удави, той ще се удави дори в лъжица пълна с вода“
Еврейска поговорка
32. „Има само два начина да се справиш с жените…, но никой не ги знае“
33. „Ако обичаш някого, пусни го на свобода. Ако той се върне, е завинаги твой. Ако не се върне,
значи никога не е бил.“
34. Любовта започва с усмивка, увеличава се с целувка и завършва със сълза.“
35.“Учи се от вчера, живей за днес, надявай се за утре.“
36. „Не живей в миналото, не мечтай за бъдещето, концентрирай се върху настоящия момент!“
Буда
36. „Трагедията на живота е не, че свършва толкова скоро, а че чакаме толкова дълго, за да го
започнем.“
Уилям Джеймс
37. „Има две житейски правила: Правило 1 – Не се тревожи за дреболии. Правило 2 – Всички неща са дреболии.“ Фридрих Ницше
38. „Обичайте се и ще бъдете щастливи. Толкова е просто и толкова трудно.“ Михаел Льониг
39. „Каква е разликата между оптимист и песимист? Оптимистът се смее, за да забрави, а песимистътзабравя да се смее.“ – Том Боде
40. „Човек не обича истински, ако не обича вечно.“ Еврипид
41. „Първо – или Бог съществува, или не. Второ – аз мога да вярвам или не. Губя единствено в случая, че той наистина съществува, а аз отричам това. Така че по-добре да вярвам, защото риска е минимален.“
Блез Паскал
42. „Един българин – хайдутин, двама българи – сговорна дружина, трима българи – чета с предател.“
43. „Въпросът не е да се ожениш. Трудното е да останеш женен.“
44. „Няма особено значение откъде ще тръгнеш, важно е да знаеш накъде отиваш.“
45. „Заблудите също са ценни, но само от време на време. Не всеки тръгнал за Индия е открил Америка.“
46. „Две неща на този свят са безкрайни – човешката глупост и вселената. За второто не съм съвсем сигурен.“
Алберт Айнщайн
47. „Вярвай в Бога, но си завързвай камилите.“ – Арабска поговорка
48. „Само слабите се стремят към порядък. Силните владеят хаоса.“
49. „Господ винаги отговаря на молитвите ни, но понякога отговорът е нe.“
50. „Загубено злато може да се намери, загубено време – никога.“
Винаги ще те обичам
Вървя по стръмния си път,
а в съзнанието мислите са все по теб.
Привикнал с тези мисли
и зачеркнал грешните илюзии –
подхранвани от голи обещания,
вече зная, че винаги ще те обичам.
Подвластен на мислите към теб
и изгонил щедри обещания,
ще прогоня мрака в самотата.
…………………………………………..
Ще те намеря, където и да бъдеш!
Животът начин на употреба
Всичко което ни заобикаля, определя начина на живот и мисловния процес. Анализирайки обстоятелствата и моментите които ни съпътстват и нещата около нас, помага да определяме, и подобряваме битието си…
Следователно този процес е тясно свързан със заобикалящите ни материални неща, които са жизнено необходими за нашето съществуване и задоволяване на духовните потребности. С една дума, съдържанието и необходимостта за живот, развитие, усъвършенстване, дори себе възпроизвеждане, определя всичко, и то е най-важното.
Определят се настоящите психологически, естетически норми на поведение, дори и моментните философски настроения.
Всеки притежава своето духовно съдържание, а причините за това са най-различни, дори и от материален характер.
Бедният човек се бори как да живее, камо ли да мисли за духовно богатство… Този проблем е доста болезнен за много хора, дори някои от тях желаят да усетят красотата на духовното богатство.
Така, че начинът на живот е не само индивидуален, но и социален, със своите отговорности и задължения.
Нека погледнем на битието с векове назад. Тогава древният човек е имал своята алтернатива, определяща начина му на живот. Използвал е природните ресурси за своето съществуване.
Ясна е формулировката, че мислещият човек от първобитното общество до съвременното ни развитие, със своите познания и практика употребява природата около себе си съгласно своите възможности, за да живее по – добре.
Човекът е част от природата – създаден от нея, за да извърви своя път и извърши това което трябва.
Природата, която ни заобикаля, предлага богата си цветова гама.
Това е първото усещане – цветовото, което оказва влияние върху
целия ни живот. Колкото по – добре се ориентираме в цветовото въздействие, толкова по-ефектно можем да го използваме за подобряване качеството на живота и на всичко което ни заобикаля.
Всеки от нас има своето цветово предпочитание, за да се чувства комфортно. Всеки цвят определя и предава емоциите: зеленият – завистта, червеният – яростта, синият – тъгата.
Цветовото въздействие върху всеки един от нас е различно и създава богати и наситени образи. Богатият цветови спектър
стимулира нашите чувства и подхранва духа ни.
Бих казал, че природата като цяло въздейства с енергията си
върху нашия живот – оцеляване и развитие.
Ние като част от природата, притежаваме необходимата енергия,
която е жизнено необходима.
Говорейки за живота в пълният му смисъл, гледаме на него в глобален аспект, дори и неговите природни закони.
Ние сме частица от природата, която употребяваме, за своето съществуване и развитие.
Селският труженик обработва земята, отглежда животни и птици,
които са жизнено необходими за всички нас.
Налице е следната мисъл на Тит Лукреции, който казва: „Най-после, понеже ние виждаме, че обработените места, превъзхождат необработените и дават на трудещия се по – добри плодове, явно е, че в земята има първични начала на нещата, които ние подбуждаме към живот, когато превръщаме с палешника плодородната почва и разработваме земята. Ако те не съществуваха, ти щеше да видиш всичко да става без нашия труд, от само себе си и много по-добре.
Всичко това до тук е само една малка част трудовите процеси,
които определят и оказват своето влияние върху начина на живот.
Своето съществено значение оказва развитието на науката, която развива и усъвършенства процесите, условията на битието и определя начина на мислене, което от своя страна повишава качеството на живота.
Казано по друг начин, Човекът се явява доминанта в живата природа. Той се усъвършенства непрекъснато. Бих добавил,
че енергията, която притежава човекът е нескончаема. Именно тя
индивидуално предопределя начина на живот, мислене и трансформиране на процесите индивидуално – било за добро или зло.
Личностите, работещи в сферите на изкуство, културата и литературата, без които не може в съвременния свят, заемат своето място в обществото. Това са хората, които дават духовната култура и идентичност на цели нации.
Жалко, че в днешния 21 век, цивилизованият човек работи както за своето самоусъвършенстване, подобряване качеството на битието, така и за собственото си унищожение. А то трудно може да се предотврати, но не и невъзможно…
Не ни остава нищо друго освен силна воля и вяра…
© Николай Пеняшки – Плашков
Литература, изкуство, журналистика и лично творчество 