Мъж пребори крокодил с голи ръце, за да спаси сина си.


В република Зимбабве селянин  преборил  крокодил с голи ръце за да спаси сина си от челюстите на крокодил в североизточната част на страната по информация на Асошиейтед Прес.
В навечерието на Коледа Тафадзва Качере и единадесет годишният му син се опитвали да преминат реката край Мутоко, когато крокодил нападнал момчето.  Бащата скочил върху гърба на влечугото и се опитал да отвори челюстите му, когато го ударил по главата с юмруци и бъркал в очите му с тръстика.
Крокодилът пуснал детето, но се нахвърлил върху бащата, който успял да се освободи.  Двамата със сина си останали живи, но са доста пострадали. Момчето е останало без крак, а ръката на бащата е сериозно разкъсана.

Николай Пеняшки – Плашков
По съобщение на Асошиейтед прес.

Информационна агенция: Аrt.liter-info.news.dobrich

 

Advertisements

ВЪРВЯ ПО ОСТРИЕТО НА ЖИВОТА / СТИХОВЕ- SAS-СЕЛВЕР


ГОСТЕНКАТА


Румен Петров беше 47-годишен, не много висок, снажен, с леко побеляла кестенява коса и морско сини очи. Известно време беше останал без работа. Мразеше бездействието. Стремеше се да гледа с перспектива на нещата – свързани с живота му. Беше специализирал информационни технологии с тенденцията да се развива и да работи в тази област. Той включи в ход фирмата си, понеже бе дошъл момента, в който да приложи професионалната си подготовка.
В настоящия момент оформяше дизайн на корица за една книга, на която бе подготвил предпечатната подготовка.
По едно време се звънна на входната врата.
Не му стана приятно, понеже имаше доста работа. Намръщи се, въздъхна тежко, сне очилата, които увиснаха на връзката.
– Мамка му мръсна! – каза той гласно, постави наново очилата, за да хвърли последен поглед върху станалото досега и поклати одобрително глава – Кой ли ме безпокои по това време?
А толкова работа ме чака…?!
Звънна се втори път продължително.
– Кой ли звъни толкоз настоятелно?! – попита се учуден и полугласно – Един момент! – подвикна и отвори вратата.
Срещу него стоеше слаба дама, около 47-годишна с леко матова гладка кожа, не много дълга черна коса, с черен панталон, червена тениска, очертаваща прелестите ù, и тюркоазено колие. Очите ù бяха скрити от черни слънчеви очила. Ухаеше на скъп парфюм.
Стояха няколко секунди мълчаливо. Тя дори не поздрави. Финото ù грациозно тяло изразяваше особено величие и изтънченост. Дишаше бавно, но се усещаше леко напрежение. На рамото ù висеше красива дамска чанта, изработена от крокодилска кожа. Обувките бяха с къси токчета, изработени от същия материал. Явно дамата беше от висшата класа.
„За какво ли се изтипоса такава скъпарска дама пред дома ми и кого ли търси?!” – попита се Румен.
– Добър ден, госпожо, или госпожице! – поздрави той, гледайки я учуден …, понеже тя все още мълчеше – Кого търсите? Ако Ви трябва жена ми, тя е на работа и ще се върне по-късно. Потърсете я след шестнайсет часа! Извинете, но достатъчно много работа и ангажименти имам, за да ми губите времето.
Дамата въздъхна бавно, тежко и се усещаше, че плаче почти без глас. Сетне свали флегматично очилата си. Очите ù бяха пълни със сълзи. Дишаше учестено, а устните ù бяха леко разтворени. Все още мълчеше. Положи дясната ръка на гърдите си с намерение да облекчи дишането. Сълзите ù не спряха.
– Извинете! Какво Ви е? – попита с неудобство Румен. – Коя сте и кого търсите?
– Батко…! Аз съм…! – гласът ù трепереше.
– Таня…! Ти ли си? Боже, Господи! Откъде се взе?! – попита учуден той.
Имаше усещането, че ток премина през него и мравки плъзнаха през тялото и мозъка му.
*
Сестра му бе променена изцяло; с друг външен вид и мутирал глас.
– Знам, че заслужавам да ме мразиш, и… – гласът ù затрепера, преглътна трудно и продължи; – все пак ще ме пуснеш ли в къщи?
– Слушай, госпожо Илиева! Не те мразя и бъди сигурна, че скоро няма да ти простя заради постъпките ти спрямо майка и татко! Лека им пръст! Най-напред майка се разболя от мъка по тебе и внуците си, а след около три години татко влезе в болница и почина от инсулт. Питаш ли ме, какво мина през главата ми и колко мъка изживях…? Дори не се поинтересува.
Тя го прекъсна, а очите ù бяха потънали в сълзи. Като че водопади падаха на талази.
– Ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…?
Той също я прекъсна. Беше обхванат от напрежение.
– Слушай сестричке! Ще те пусна в къщи, за да не говорим на вратата… – преглътна бавно с лека въздишка, без да откъсва поглед от неявъпреки че не заслужаваш.
*
Влязоха. Покани я в стаята си, която бе оборудвана като офис. Навремето беше детска стая – но доста голяма. Насреща бе инсталирано ъглово бюро с компютър, два принтера и скенер. Отстрани имаше средно голяма библиотека и кожен въртящ стол. В близост имаше плотер, който бе вързан с компютъра. До южната стена на стаята имаше имаше кожено канапе, ниска маса и четири табуретки, а до библиотеката мини хладилник.
– Какво те води насам? – попита Румен, сядайки на стола и с реверанс ù посочи канапето – Заповядай, госпожо Илиева! – и я погледна със загадъчна усмивка.
Сетне кръстоса краката си, разтри с пръсти главата, челото и слепоочията.  Запали цигара „Марлборо” и впери тъмносините очи в сестра си. Този път я пронизваше със студен поглед. Никога нямаше да забрави постъпките ù и „сатъра”, с който го бе ударила през кръста, с намерение да съсипе живота му;  за да подреди семейството си.
На Румен му трябваше много време упорит труд,  за да стъпи наново на краката си за да издържа децата, докато уредят своя живот. Освен това имаше прекрасна съпруга,  с която се обичаха. Имаше задължения и за дома си. Той бе човек, който държеше на прагматизма. Но като всеки друг имаше и своите недостатъци.
А тази негова сестра, която обичаше преди много други и много пъти ù помагаше, постъпи жестоко с него. Той дори ù помогна да стъпи да се закрепи като за начало, за да подеме своя живот в Германия, където където избягаха цялото семейство, като емигранти по ред причини.  А когато се случи големия фалит, Румен се обърна два пъти към нея, не за пари, а за услуга, с цел разрешаване на конкретни имотни проблеми, тя го отряза като кисела краставица, а на третия път му каза: „Брат ми,  забрави за мен и не ме търси за каквото и да било!” Освен това му дължеше от години 6000 долара.

*
Брат и сестра мълчаха, гледайки се в очите. Нейните бяха черни на фона, на фината ù матова кожа. Като че тъмен облак ги беше обзел, готов да гърми и да пресвятка със светкавици и да докараха поройния си дъжд. Случи се. Очите ù като на у-плашена кошута се напълниха с едри капки, които се стичаха.
Тя ги попи с кърпичка, въздъхна бавно и преглътна трудно, като че камък бе заседнал в гърлото ù. Румен продължи да я гледа мълчаливо и не можеше да повярва на коренната промяна на външния вид и мутацията на гласа ù. Знаеше, че за това, би трябвало да има сериозна причина, дори и заболяване. Всичко това беше като на филм. Чувстваше се неудобно да я пита за това. За миг в сърцето му заседна и го стопли братска обич.
Именно Господ ни е учил да обичаме ближния, да прощава-ме и ред други неща. Нали за това са писани 10-те божи заповеди?
В сърцето на Румен се бореха смесени чувства; любов, болка и гняв. В реда на принципите му беше да прощава. Но в случая ставаше дума за друго – постъпките на сестра му. Много пъти мислеше; да прости или не. Продължаваше да я гледа, но погледът му беше студен. Изправи се, раздвижи пръсти върху бюрото, присви сериозните си очи, разтри с дясната си ръка челото и темето. Сетне отвори мини хладилника, извади водка и уиски. От малката остъклена част на библиотеката извади чаши и бадеми.
– Какво ще пиеш? – попита Румен – Ще ти дойде добре!
– Уиски! – отговори кратко и неспокойно тя.
Той сипа в чашите и подаде нейната. Отвори стъкления похлупак и постави стъкленицата с ядките пред сестра си.
– Наздраве, госпожо!
– Наздраве, батко! – тя го гледаше с тъжни очи, които бяха готови да пролеят наново сълзи – Моля те, прости ми! Та ние сме една кръв…!
– Минаха доста години, откакто ми каза: „Брат ми, забрави за мен и не ме търси за нищо!” Не помисли ли как преживях тези думи, изречени от теб. Заби ми ножа, а после ме молиш за прошка. А защо навремето продаде магазина по най-долния начин, когато бях в болница, взе моя дял и каза на жена ми да пия една студена вода, за да ги прибавиш като лихви към твоите. Аз не съм виновен, че забавиха толкова дълго кооперацията. Животът в нашата мила не е като в Германия, която е уредена държава. Впрочем, прибираш се там само за Коледа и Нова година. През останалото време светът е в краката ти. А сега за какво идваш? Почти си като богиня. Знаеш ли? Не ми пука вече от нищо! Имам си работата, печеля много добре, радвам се на добро здраве, обичаме се с жена ми и да са живи, и здрави децата. Не ламтя за милиони и да имам гузна съвест. Когато погребах родителите ни, ти не дойде на кончината им. А когато работеше в Германия и имаше голямо заведение, помниш ли какво беше обещала на майка? Отговори ми! Или си забравила? Кажи де!  Защо не ù плати билет за вашата любима Германия да ти гостува, да се порадва на внуците си и да се увери, че сте добре, за да се успокои. Както плетеше терлици на децата, мислите и душата ù бяха там в Берлин – твоята голяма къща, заведението и бизнеса ти. Много добре ми е ясно как се живее в развита и уредена държава, за да се издържа семейство. Специално за това нямам думи. Не съм господар на твоя живот, бизнеса и парите ти, нямам право на това! В нашата мила Родина системата е пълна анархия, а за управниците да не говоря. А в законодателната и правната система трябва много ремонт. На всички е ясно, че рибата се вмирисва от главата. Ти, ако си на мое място, би ли простила подобни постъпки?! Попита ме дали те мразя? Казвам ти, че не мога да го направя! Една майка ни е раждала, която загубихме заради твоето поведение. Знам каква причина ще изтъкнеш за оправдание и ако ти простя, ще бъде заради това. А за дългото ти мълчание, ще си помисля! Не искам да обиждам мъжа ти, но знам какво ти е казал: „Щом аз не се обаждам на родителите си и не ги посещавам, нямаш право и ти да се обаждаш на твоите и брат си!”  Как я мислите, да отделяте децата от бабите и дядовците им, и от други близки роднини? Твоят мил съпруг е сам на майка и баща, а ти имаш брат, който много те обичаше, а и само той ти остана. Може би ще ме попиташ,  дали те обичам сега?! Как мислиш? Знаеш ли, че когато се сещам за всичко това и за теб, в сърцето ми се събира много горчилка, гняв, но и много любов? – След всичко това, което каза Румен, очите му се напълниха със сълзи. – Разбра ли ме? – попита с болка в сърцето.
Тя слушаше дългия монолог на брат си, изпълнен с много горчилка, болка, гняв, но и с обич. Въздъхна тежко и бавно. Сякаш буца бе заседнала в гърлото и преглътна трудно.
– Прав си, батко! Така е! Моля те, прости ми…! – каза с болка и се разплака.
Той пристъпи и седна до нея, помилва я по челото и лицето.  Сетне прегърна сестра си и целуна нежната кадифена кожа на челото. Усети неравния ритъм на сърцето ù, а в неговото пламна братска любов. Целуна я още веднъж – дълго и нежно, с желанието да успокои сестра си…
Тя също го прегърна. Очите ù бяха потънали в сълзи.
– Обичам те, батко! Само ти ми остана…!
– Поплачи, скъпа! Облегни се на мен! Нали за това съм ти батко!
=
© автор: Николай Пеняшки – Пеняшки
Разказът е написан по действителен случай.

ПОХВАЛА НА ЦАР СИМЕОН


Автор: Неизвестен

*
Симеон – най-велик сред царете –
самодържецът наш, възжелавайки
да представи по-ясно дълбоките,
съкровените мисли, що крият се
в глъбините на книгите божии –
на Василий Премъдрий по разума,
заповяда на мен, недостойния,
да направя словесна промяна,
но да бдя за еднаквост във смисъла.

И подобно пчела работлива
от цвета на Светото писание
той събра – сякаш в кошерна пита –
мъдростта изобилна в сърцето си.
Като медена сладост излива се
пред болярите тя със словата му –
прояснява и техните мисли…

Не по вяра – по твърдо желание
като нов Птолемей проявява се:
сам направи подбор многостранен –
драгоценни божествени книги
той събра, с тях изпълни палатите,
сътвори си сам паметник вечен –
вековечна да бъде честта му!

На душата му христолюбива
във награда да бъде венецът
на светите мъже преблажени
в непребродните вечни столетия!
Амин.

=========
© Стоян Шишков, превод от старобългарски
източник: © Електронно списание LiterNet, 29.10.2008, № 10 (107)

 

Instinct (1999) Инстинкт -целият филм,Бг.суб


Публикувано в 12.03.2013 г.

За субтитри натиснете „СС“
На амбициозния млад психиатър Тео Колдър (Гудинг) е възложено да направи съдебно-психиатрична експертиза на антрополога Итън Пауъл, който се намира в затвора. В името на истината Колдър е готов да пожертва всичко, дори да изложи живота си на опасност, за да проникне в мислите и да разбере действията на един луд човек! С участието на звезди като Доналд Съдърланд („Време да убиваш“, „Разкриване“) и Мора Тиърни („Природни сили“, „Лъжльото“), ИНСТИНКТ е филм за мистериозното пътуване в човешкия ум, което може да доведе но неочаквани открития… независимо от цената!

ОТВЪД СВЕТЛИНАТА – филм по действителен случай


Отвъд Светлината е мексиканско-френски филм, който демонстрира силата на човешкия разум и сърце. Въпреки, че филмът твърди, че се основава на реални събития, имената на героите и институциите са променени.

Кратко резюме
Натан е много талантлив млад мексикански учен. Той е самостоятелен, затворен и добре организиран човек. Но, след появата на Джак – човек със свръхестествени способности, съвсем неочаквано, животът му напълно ще се промени. Натан е изправен срещу една от най-големите загадки, на всички времена… пробуждането на нов вид разум. И разкрива нов път за науката, въз основа на „емоционалните клетки на Любовта.“ Нов начин на живот чрез пробуждане на съзнанието, се открива пред цялото човечество.

17-годишен спечели собствен бизнес в САЩ


17- годишен спечели собствен бизнес в САЩ
17-годишен ученик от Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия в Шумен е спечелил инвестиция от 100 000 долара, за да развие собствен бизнеспроект в САЩ с американския фонд Y Com­binator.  Мартин Стоянов, който учи в Шумен, но е от Нови пазар, представи вчера проекта си на областния управител Венцислав Венков. Ин­вестицията е спечелена съвместно с 30-годишния бизнеспартньор на Мартин – варненеца Теодосий Теодосиев. Мартин и Теодосий разработили приложение за email клиент за организиране на пощата, което може да се използва в движение по мобилния телефон. Ино­вативното според единадесетокласника е, че програмката им се използва много по-бързо и по-лесно от вече съществуващите и буквално с едно натискане на бутон можеш да преместиш едновременно няколко папки. А ползата от това? Когато седнеш пред компютъра вкъщи или в офиса, вече си с една крачка напред, защото си си организирал пощата в движение. Двамата новатори се срещнали преди година, когато Мартин участвал в конкурс за старши предприемачи Startup weekend Varna. Точно там се запознал с бъдещия си бизнеспартньор. Двамата спечелили варненското състезание, катоза 54 часа успели да създадат собствен бизнеси основали компанията Magine. Три дни след победата от инвестиционния фонд за рискови инвестиции Eleven проектът им получил финансиране от 25 хиляди долара. Така започнал апетитът. Два месеца след успеха във Варна Мартин Стоянов и Теодосий Теодосиев кандидатстват вече за един от най-важните фондове за рискови инвестиции Y Combinator. Практиката на американците е да поемат рискови бизнеспроекти за срок от три месеца, като им помага да се развият и да си намерят инвеститори. След трите месеца правят демо ден, в който представят бизнеса си пред 500 от най-добрите инвеститори в Силициевата долина. Статистиката показва, че 80 процента от участниците намират средства за проектите си. Мартин и Теодосий участват с приложението си за поща. На 1 ноември им се обадили да им кажат, че са одобрени за интервю. Буквално в движение се записали за 19 ноември и заминали за Силициевата долина. “Интервюираха ни два пъти и на края на деня ни казаха, че сме одобрени, а програмата с наше участие ще бъде от декември до март” – разказа пред областния управител на Шумен и репортери младият бизнесмен. Мартин е поставил рекорда за най-млад участник, спечелил инвестиране. “Американците инвестираха в приложението ни 100 000 долара, които през трите месеца в САЩ ще вложим за създаване на най-добрия продукт” – обясни Мартин Стоянов. Ако той и Теодосий успеят да привлекат инвеститори се надяват да останат в САЩ и да изградят бизнеса си на по-високо ниво. Там ще разработят това, което вече са изградили и ще започнат да го продават, като направят собствен бранд, маркетингов екип и наемат допълнително хора. Ученикът от Нови пазар е в голяма степен самороден бисер, тъй като не е посещавал никакви уроци и школи– нито по английски, нито по програмиране.“Бях много любознателен, постоянно четях, винаги се опитвах да правя експерименти с компютъра. Целият ми ден минава пред компютъра, всичката ми работа е там. За мен това е забавлението, училището, там са ми и приятелите”, разказа вчера момчето.

 Източник: Монитор

ЛЮБОВТА


В безкрайните
сребролунни нощи
под звездите нежно-искрящи,
стоях самотен
в топлата вечер.
Откъснат
от семейство и дом;
от приятели,
роднини,
от всяка омраза,
от пошлост,
и поквара,
с чувства горещи,
но с непримиримост
ще чакам
САМО НЕЯ –
ЛЮБОВТА!

 

 

95 – годишният Нелсън Мандела почина на 5-ти декември вечерта – 2013 г.


НЕЛСЪН МАНДЕЛАНа 5-ти декември вечерта в Йоханесбург почина бившият генерал-президент на ЮАР, Нелсън Мандела.
Той е човекът, който е истински символ на съпротивата за милиони хора не само в Африка, но и по света. Мандела е уважаван за активната му дейност против расовата дискриминация и освобождаването на южноафриканския народ от гнета на поробителите. Неговата дългогодишна активна дейност е за  „истинска обединена Южна Африка, мирна и благоденстваща Африка и по-добър свят”, каза още той.
Нелсън Мандела прекарва в затвора общо 27 години в периода 1940-1990 г.
Чрез подкрепата на южноафриканския народ, той става първия чернокож президент на ЮАР, четири години след излизането си от затвора.
Преди избора си за президент той е обявен за нобелов лауреат за мир (1993), заедно с напълно заслужаващият бял президент Фредерик де Клерк, който му беше партньор в реформите. Мандела е носител на повече от 250 награди и на българския орден „Стара планина” (2008).
Автор е на книгите „Няма лек път към свободата“ (1965), „Готов съм да умра“ (1979) и други. Мандела почива на 5 декември 2013 г. на 95-годишна възраст в болница в Йоханесбург, от белодробна инфекция. Погребан е с държавни почести и паметта му е почетена от всички световни лидери.
Той е роден на 18 юни 1918 г. в 1918г. в бедното село Мвезо (известно като Куну) в Транскай – най-бедният район на страната, с името Ролихлахла Балибунга Мандела – пра-правнук на краля на племето Тембу. Името Нелсън му дава учителят в местното училище, а почти толкова известно е и обръщението Мадиба, идващо от родовото му име.
Той се бори за правата на чернокожите южноафриканци още от студентските години в колежа във Форт Хеър. През 1952г. заедно с Оливър Тамбо основават в Йоханесбург правна кантора – първата на чернокожи адвокати.
Борбата на Мандела обаче далеч не винаги е била мирна. През 1961 г. той става главнокомандващ на „Копие на народа“ – нелегалното въоръжено крило на АНК. На следващата година преминава през военно обучение в Алжир и Етиопия. Чак през 2008г. САЩ премахват името му, както и това на лидерите на АНК, от списъка с терористични организации, в който са включени през 1960 г.
След почти година, прекарана в нелегалност, той арестуван и осъден на доживотен затвор през 1964 г. Именно речта му по време на процеса „Ривония“ става манифест на движението за борба срещу апартейда.
В историята остават думите му от четиричасовата защитна реч, която произнася на 20 април 1964 г.: „Отдал съм живота си за тази борба на африканския народ. Борил съм се срещу господството на белите и срещу господството на черните. Преследвал съм идеала за демократично и свободно общество, в което всички живеят в хармония и с равни възможности. Това е идеал, за който живея и се надявам да постигна.

„МОЯТ ЧИЧО ОСУАЛД“ от РОАЛД ДАЛ


МОЯТ ЧИЧО ОСУАЛД  -  РОАЛД  ДАЛРоманът „Моят чичо Осуалд” е на уелския писател-хуморист от норвежки произход.
Главният герой  е младия Осуалд, който научава  случайно за най-силния афродизиак на света. Става дума за така наречената „суданска муха”, чийто прашец вдига значително потентността.
Искам да отбележа, че този роман е само за възрастни.
Амбициозният главен герой Осуалд купува сериозно количество от този прах на „суданската муха” и приготвя таблетки, в които инжектира определена доза от прашеца. Продава таблетките скъпо и успява да забогатее. Този младеж постъпва постъпва в Кейм-бридж през 1913 г. Неговият преподавател проф. А. У-ърсли го запознава подробно със своите научни разработки. Осуалд използва изключително тарикатски и хитро разработките на своя професор и измисля своя план за бързо забогатяване. Той инжектира мощния афродизиак в шоколадови бонбони на известната фирма „Престат”.
Младият герой привлича за своя съучастница кресивата и сексапилна студентка Ясмин. Тя прелъстя-ва успешно значителен брой известни мъже и продава   шоколадовите бонбони които активират  тяхната потентност, а сетне събира тяхната семенна течност.
Идеята и планът на Осуалд е да продава скъпо тяхната семенна течност на жени, които биха желали да имат дете от велики личности или от гении.
Спермата се събира чрез презервативи и се съхранява по специален метод, който е научна разработка на проф.Уърсли, който е запознат с тази идея и план.
Красивата Ясмин успява да прелъсти следните известни личности, и им дава от тези таблетки.

Личностите са:

 * Алфонсо XIII, крал на Испания
* Пиер-Огюст Реноар, френски художник
* Клад Моне, френски художник
* Игор Стравински, руски композитор
* Побла Пикасо, испански художник
* Анри Матис, френски художник
* Марсел Пруст, френски писател
* Джеймс Джойс, ирландски писател и поет

… и още 22–ма велики личности и монарси, сред които е цар Борис от България, Айнщайн, Фройд и много други.
Настъпва моментът на неразбирателство между съучастниците. Ясмин и проф. Уърсли се женят и изчезват с всички готови проби, като оставят на Осуалд само тези от Пруст.
Главният герой не пада духом и в стрес. За няколко години той успява да завладее напълно пазара и започва масово производство на таблетки за потентност. Бизнесът му процъфтява и осигурява на  младия мъж желаното богатство.
Искам да подчертая, че в книгата се чувства изтънчения хумор, който много подходящо е прокаран в романа. Книгата се чете изключително леко, увлича и заслужава да бъде прочетен, защото има много хумор.

© Николай Пеняшки – Плашков

КЛАСИЧЕСКА ПРОЗА


ПРОДЪЛЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ ОТ ТУК: КЛАСИЧЕСКА ПРОЗА

ВЪЛШЕБНИ НОЩИ


автор: Марио Кроненберг

Ти толкова вълшебни мигове ми подари,
Вълшебнице със чуден аромат
Усмивката ти със любов ме озари
и Слънцето изгря във моя свят

Косата ти е с неговия цвят
очите ти — с лазура на морето
За устните ти аз изпитвам глад —
целуват ме със жара на детето…

Лежа опиянен от твоята красота —
в очите ти блестят неземни тайни
В прегръдките ти в мир съм със света
и искам да не свършват нощите безкрайни

НЕЖНА МЕЛОДИЯ


автор: Марио Кроненберг

Вятърът мелодия нежна нашепва
за тайни надежди, изгаряща страст…
Потънала в спомени душата се сепва —
изпада отново в любовната власт…

 Две красиви очи ме изгарят,
дълбаят безмилостно в моето сърце
От допира нежен ръцете ми парят —
така ми се иска мигът да поспре…

Желая те много, копнежът е силен —
ти на живота ми смисъла даваш
Към теб съм толкова любеобвилен,
но често ти хладна към мене оставаш…

Виновен съм — защото те обичам,
без да имам право на това…
В съня си с обич твоето име аз изричам
За мен си ти една мечта…

Невероятна история


Пътят за службата минаваше край икономическия университет. Минавайки край него, често се заглеждах по красивите студентки — бъдещето младо поколение на нацията ни. Сърцето тръпнеше от желанието да обладая някоя красавица. Очите ми бяха като ренген и си ги представях в натурален вид.
Стройните им фигури ме пленяваха, а сърцето ми работеше на бързи обороти като бутало на автомобилен двигател. Желаех възможно най-красивата да захапе въдицата. В повечето случаи погледът ми се спираше на една красива и не много висока брюнетка, която украсяваше душата ми… Беше по-красива от Афродита.
Понякога минавах по-рано и заставах на подходящото място. Чаках да мине, за да я видя, и тогава отивах на работа.
Най-важното беше да измисля ситуация, как да се запозная с тази красива сърна, да привлека не само вниманието, но и любовта й. Задачата, която бях си поставил, бе трудна за осъществяване, но не и невъзможна.
В края на работния ден минах през центъра, с намерението да се отбия в редовното си кафене, да изпия едно питие и да помисля какво да направя относно владетелката на сърцето ми. Тази вечер непременно трябваше да измисля вариант не само да я впечатля, но и да мисли за мен. Въпреки че не я познавах от многото нелегални срещи, бях вече влюбен до полуда… С нетърпение очаквах изгодния момент за явната ми среща с красавицата…
Цяла нощ не можах да спя, мислейки за нея. Мислех си дали наистина съм влюбен или загубен! Май аз бях захапал въдицата, а не тя?!
Както винаги като щъркел бях кацнал пред университета по-рано, за да я видя и да изпълня мисията си, с букет рози в ръка. Сгодният момент наближи и тръгнах към нея. Някакъв едър, млад циганин и налетя, издърпа дамската й чанта и хукна. Изтървах цветята в краката й и изтърчах след него. Настигнах мангала, съборих го на земята, извих ръката му и изтръгнах чантата. Подадох я на изплашената красавица.
— Заповядайте! — казах запъхтян, дишайки дълбоко, гледайки я в очите, чакайки отговора й.
— Благодаря Ви …! – реагира кошутата и се усмихна, а очите û бяха като нощни звезди.
— Виктор се казвам! — подадох цветята — Няма защо!
Бяхме толкова близо един до друг и имах чувството, че очите ни се прегръщаха…! Тези очи ме плениха още повече и кацнаха на празното място в съзнанието ми. Имах усещането, че не знаех какво да кажа.
— Как да ви се отблагодаря? — попита тя, след като се поуспокои.
— Извинявам се, но трябва да отивам на работа! — отговорих, без да се усетя какво искам.
— Привечер ще ме чакате ли към шест часа пред университета? Държа на това! Венета се казвам. — подаде нежната си ръка.
Поех я, приближих устните си към кадифената й кожа.
— Изключително ми е приятно! — казах, като наново потънах в дълбините на очите й.
Какво ли щеше да се случи оттук насетне само съдбата би могла да покаже? В мен се събуди невероятното…

2008 © Николай Пеняшки – Плашков /Защитени авторски права

КРАТЪК ЩРИХ ЗА ЖИВОТА


Животът погледнат в истинската му същност от философски аспект, наистина е път, който трябва да се извърви от човека, /другите животни и растенията/.
В конкретния случай говоря за Човека. Той може да бъде разумен или не, на който след раждането и оформянето му, като осъзната и мислеща същност, е отредено да извърви своя път по начертаната пътека…
Но дали тази пътека (или път) е гладък, изпълнен с препятствия, трънлив, стръмен, наклонен, чист,
гнусен, първокласен, петокласен (ако има такъв… :), ) ; асфалтов или кален, никой не може да каже?!
Не е възможно винаги да се избегне гнусната мръсотия, която бих нарекъл смърдяща кал. Според мен чиста кал е тази, която не мирише.  🙂

© Николай Пеняшки – Плашков