Румен Петров беше 47-годишен, не много висок, снажен, с леко побеляла кестенява коса и морско сини очи. Известно време беше останал без работа. Мразеше бездействието. Стремеше се да гледа с перспектива на нещата – свързани с живота му. Беше специализирал информационни технологии с тенденцията да се развива и да работи в тази област. Той включи в ход фирмата си, понеже бе дошъл момента, в който да приложи професионалната си подготовка.
В настоящия момент оформяше дизайн на корица за една книга, на която бе подготвил предпечатната подготовка.
По едно време се звънна на входната врата.
Не му стана приятно, понеже имаше доста работа. Намръщи се, въздъхна тежко, сне очилата, които увиснаха на връзката.
– Мамка му мръсна! – каза той гласно, постави наново очилата, за да хвърли последен поглед върху станалото досега и поклати одобрително глава – Кой ли ме безпокои по това време?
А толкова работа ме чака…?!
Звънна се втори път продължително.
– Кой ли звъни толкоз настоятелно?! – попита се учуден и полугласно – Един момент! – подвикна и отвори вратата.
Срещу него стоеше слаба дама, около 47-годишна с леко матова гладка кожа, не много дълга черна коса, с черен панталон, червена тениска, очертаваща прелестите ù, и тюркоазено колие. Очите ù бяха скрити от черни слънчеви очила. Ухаеше на скъп парфюм.
Стояха няколко секунди мълчаливо. Тя дори не поздрави. Финото ù грациозно тяло изразяваше особено величие и изтънченост. Дишаше бавно, но се усещаше леко напрежение. На рамото ù висеше красива дамска чанта, изработена от крокодилска кожа. Обувките бяха с къси токчета, изработени от същия материал. Явно дамата беше от висшата класа.
„За какво ли се изтипоса такава скъпарска дама пред дома ми и кого ли търси?!” – попита се Румен.
– Добър ден, госпожо, или госпожице! – поздрави той, гледайки я учуден …, понеже тя все още мълчеше – Кого търсите? Ако Ви трябва жена ми, тя е на работа и ще се върне по-късно. Потърсете я след шестнайсет часа! Извинете, но достатъчно много работа и ангажименти имам, за да ми губите времето.
Дамата въздъхна бавно, тежко и се усещаше, че плаче почти без глас. Сетне свали флегматично очилата си. Очите ù бяха пълни със сълзи. Дишаше учестено, а устните ù бяха леко разтворени. Все още мълчеше. Положи дясната ръка на гърдите си с намерение да облекчи дишането. Сълзите ù не спряха.
– Извинете! Какво Ви е? – попита с неудобство Румен. – Коя сте и кого търсите?
– Батко…! Аз съм…! – гласът ù трепереше.
– Таня…! Ти ли си? Боже, Господи! Откъде се взе?! – попита учуден той.
Имаше усещането, че ток премина през него и мравки плъзнаха през тялото и мозъка му.
*
Сестра му бе променена изцяло; с друг външен вид и мутирал глас.
– Знам, че заслужавам да ме мразиш, и… – гласът ù затрепера, преглътна трудно и продължи; – все пак ще ме пуснеш ли в къщи?
– Слушай, госпожо Илиева! Не те мразя и бъди сигурна, че скоро няма да ти простя заради постъпките ти спрямо майка и татко! Лека им пръст! Най-напред майка се разболя от мъка по тебе и внуците си, а след около три години татко влезе в болница и почина от инсулт. Питаш ли ме, какво мина през главата ми и колко мъка изживях…? Дори не се поинтересува.
Тя го прекъсна, а очите ù бяха потънали в сълзи. Като че водопади падаха на талази.
– Ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…?
Той също я прекъсна. Беше обхванат от напрежение.
– Слушай сестричке! Ще те пусна в къщи, за да не говорим на вратата… – преглътна бавно с лека въздишка, без да откъсва поглед от неявъпреки че не заслужаваш.
*
Влязоха. Покани я в стаята си, която бе оборудвана като офис. Навремето беше детска стая – но доста голяма. Насреща бе инсталирано ъглово бюро с компютър, два принтера и скенер. Отстрани имаше средно голяма библиотека и кожен въртящ стол. В близост имаше плотер, който бе вързан с компютъра. До южната стена на стаята имаше имаше кожено канапе, ниска маса и четири табуретки, а до библиотеката мини хладилник.
– Какво те води насам? – попита Румен, сядайки на стола и с реверанс ù посочи канапето – Заповядай, госпожо Илиева! – и я погледна със загадъчна усмивка.
Сетне кръстоса краката си, разтри с пръсти главата, челото и слепоочията. Запали цигара „Марлборо” и впери тъмносините очи в сестра си. Този път я пронизваше със студен поглед. Никога нямаше да забрави постъпките ù и „сатъра”, с който го бе ударила през кръста, с намерение да съсипе живота му; за да подреди семейството си.
На Румен му трябваше много време упорит труд, за да стъпи наново на краката си за да издържа децата, докато уредят своя живот. Освен това имаше прекрасна съпруга, с която се обичаха. Имаше задължения и за дома си. Той бе човек, който държеше на прагматизма. Но като всеки друг имаше и своите недостатъци.
А тази негова сестра, която обичаше преди много други и много пъти ù помагаше, постъпи жестоко с него. Той дори ù помогна да стъпи да се закрепи като за начало, за да подеме своя живот в Германия, където където избягаха цялото семейство, като емигранти по ред причини. А когато се случи големия фалит, Румен се обърна два пъти към нея, не за пари, а за услуга, с цел разрешаване на конкретни имотни проблеми, тя го отряза като кисела краставица, а на третия път му каза: „Брат ми, забрави за мен и не ме търси за каквото и да било!” Освен това му дължеше от години 6000 долара.
*
Брат и сестра мълчаха, гледайки се в очите. Нейните бяха черни на фона, на фината ù матова кожа. Като че тъмен облак ги беше обзел, готов да гърми и да пресвятка със светкавици и да докараха поройния си дъжд. Случи се. Очите ù като на у-плашена кошута се напълниха с едри капки, които се стичаха.
Тя ги попи с кърпичка, въздъхна бавно и преглътна трудно, като че камък бе заседнал в гърлото ù. Румен продължи да я гледа мълчаливо и не можеше да повярва на коренната промяна на външния вид и мутацията на гласа ù. Знаеше, че за това, би трябвало да има сериозна причина, дори и заболяване. Всичко това беше като на филм. Чувстваше се неудобно да я пита за това. За миг в сърцето му заседна и го стопли братска обич.
Именно Господ ни е учил да обичаме ближния, да прощава-ме и ред други неща. Нали за това са писани 10-те божи заповеди?
В сърцето на Румен се бореха смесени чувства; любов, болка и гняв. В реда на принципите му беше да прощава. Но в случая ставаше дума за друго – постъпките на сестра му. Много пъти мислеше; да прости или не. Продължаваше да я гледа, но погледът му беше студен. Изправи се, раздвижи пръсти върху бюрото, присви сериозните си очи, разтри с дясната си ръка челото и темето. Сетне отвори мини хладилника, извади водка и уиски. От малката остъклена част на библиотеката извади чаши и бадеми.
– Какво ще пиеш? – попита Румен – Ще ти дойде добре!
– Уиски! – отговори кратко и неспокойно тя.
Той сипа в чашите и подаде нейната. Отвори стъкления похлупак и постави стъкленицата с ядките пред сестра си.
– Наздраве, госпожо!
– Наздраве, батко! – тя го гледаше с тъжни очи, които бяха готови да пролеят наново сълзи – Моля те, прости ми! Та ние сме една кръв…!
– Минаха доста години, откакто ми каза: „Брат ми, забрави за мен и не ме търси за нищо!” Не помисли ли как преживях тези думи, изречени от теб. Заби ми ножа, а после ме молиш за прошка. А защо навремето продаде магазина по най-долния начин, когато бях в болница, взе моя дял и каза на жена ми да пия една студена вода, за да ги прибавиш като лихви към твоите. Аз не съм виновен, че забавиха толкова дълго кооперацията. Животът в нашата мила не е като в Германия, която е уредена държава. Впрочем, прибираш се там само за Коледа и Нова година. През останалото време светът е в краката ти. А сега за какво идваш? Почти си като богиня. Знаеш ли? Не ми пука вече от нищо! Имам си работата, печеля много добре, радвам се на добро здраве, обичаме се с жена ми и да са живи, и здрави децата. Не ламтя за милиони и да имам гузна съвест. Когато погребах родителите ни, ти не дойде на кончината им. А когато работеше в Германия и имаше голямо заведение, помниш ли какво беше обещала на майка? Отговори ми! Или си забравила? Кажи де! Защо не ù плати билет за вашата любима Германия да ти гостува, да се порадва на внуците си и да се увери, че сте добре, за да се успокои. Както плетеше терлици на децата, мислите и душата ù бяха там в Берлин – твоята голяма къща, заведението и бизнеса ти. Много добре ми е ясно как се живее в развита и уредена държава, за да се издържа семейство. Специално за това нямам думи. Не съм господар на твоя живот, бизнеса и парите ти, нямам право на това! В нашата мила Родина системата е пълна анархия, а за управниците да не говоря. А в законодателната и правната система трябва много ремонт. На всички е ясно, че рибата се вмирисва от главата. Ти, ако си на мое място, би ли простила подобни постъпки?! Попита ме дали те мразя? Казвам ти, че не мога да го направя! Една майка ни е раждала, която загубихме заради твоето поведение. Знам каква причина ще изтъкнеш за оправдание и ако ти простя, ще бъде заради това. А за дългото ти мълчание, ще си помисля! Не искам да обиждам мъжа ти, но знам какво ти е казал: „Щом аз не се обаждам на родителите си и не ги посещавам, нямаш право и ти да се обаждаш на твоите и брат си!” Как я мислите, да отделяте децата от бабите и дядовците им, и от други близки роднини? Твоят мил съпруг е сам на майка и баща, а ти имаш брат, който много те обичаше, а и само той ти остана. Може би ще ме попиташ, дали те обичам сега?! Как мислиш? Знаеш ли, че когато се сещам за всичко това и за теб, в сърцето ми се събира много горчилка, гняв, но и много любов? – След всичко това, което каза Румен, очите му се напълниха със сълзи. – Разбра ли ме? – попита с болка в сърцето.
Тя слушаше дългия монолог на брат си, изпълнен с много горчилка, болка, гняв, но и с обич. Въздъхна тежко и бавно. Сякаш буца бе заседнала в гърлото и преглътна трудно.
– Прав си, батко! Така е! Моля те, прости ми…! – каза с болка и се разплака.
Той пристъпи и седна до нея, помилва я по челото и лицето. Сетне прегърна сестра си и целуна нежната кадифена кожа на челото. Усети неравния ритъм на сърцето ù, а в неговото пламна братска любов. Целуна я още веднъж – дълго и нежно, с желанието да успокои сестра си…
Тя също го прегърна. Очите ù бяха потънали в сълзи.
– Обичам те, батко! Само ти ми остана…!
– Поплачи, скъпа! Облегни се на мен! Нали за това съм ти батко!
=
© автор: Николай Пеняшки – Пеняшки
Разказът е написан по действителен случай.
Литература, изкуство, журналистика и лично творчество 