„ДА УБИЕШ ПРИСМЕХУЛНИК“ – ХАРПЪР ЛИ


ДА УБИЕШ ПРИСМЕХУЛНИК„Да убиеш присмехулник“ печели награда „Пулицър“ през 1961 година, а през следващата, 1962 година, излиза и едноименният филм. Обявен е за най-добрия роман на 20 век от американското списание Library Journal и за най-добрия роман на всички времена във Великобритания.

 *****
„Да убиеш присмехулник” е роман за няколко деца, тяхното детство, чиято възраст варира между 6-7 и 12-13 години.
Романът на Харпър Ли е прецизен разрез на американското общество на 20-ти век, взаимоотношения между бялата и черната раса (омразата и презрението).

Главните герои са две момчета Джем и Дил, и сестрата на първия Скаут, която се явява главния разказвач. Въпреки, че е 9 – годишна, тя се чувства наравно във всяко едно отношение с момчетата и най-непоносимата мисъл за нея е,че трябва да облече рокля, за да стане дама. Те живеят в градчето Мейкоб, щата Алабама с баща си Атикус (когото наричат по име) и тяхната чернокожа икономка – Калпурния. Интригуващият разказ се развива неотлъчно през техния поглед и сърце, допълващ се с техните детски усещания, желания, и амбиции в съпровод с житието на тайнствения Бу Редли, който за нищо на света не би напуснал къщата си.
Съществуващата южняшка расова омраза е неделима част от съдържанието на романа. Бащата на децата Атикус е адвокат и е назначен за да защитава млад, сакат негър обвинен в изнасилване. Семейството на жертвата на тази жестока постъпка, което го обвинява е най-бедното в града, е презирано от всички. За него всичко е загубено поради непримиримата омраза и неприязън между бели и черни. Атикус доказва убедително, че подсъдимия е невинен, но присъдата е „виновен”.
Тази болезнена присъда оказва болезнено отражение в сърцата на децата. Те са убедени и чистосърдечно вярват в невинността на негъра.
Съдебният процес се усложнява поради причината, че пияницата Юел, обвинил негъра в изнасилването на дъщеря си, заплашва адвоката Атикус, че ще си отмъсти, че защитава чернокож. Прицел на отмъщението са децата на адвоката.
Въпреки трудностите и проблемите, които съпровождат семейството на адвоката, децата правят всичко възможно да му помогнат, за да преодолее болезнените ситуации, причинени от южноамериканския расизъм.
Романът „Да убиеш присмехулник” на писателката Харпър Ли е прецизен разрез на конкретно историческо време, което отразява безброй болезнени и поучителни неща от реалния човешки живот, които остават своя отпечатък в сърцата и съзнанието, дори и на читателите. В него се усеща блестящото и силно слово, което е изключително чисто и то прави романа блестящ.
В края на романа една важна рядка птица на два крака трябва да бъде спасена и мъдростта отсича, че не бива да се убива този човешки присмехулник. Именно от това основание идва и заглавието на романа „Да убиеш присмехулник”.

Откъси от романа

 1.

Малко преди да навърши тринайсет години, брат ми Джем си счупи ръката в лакътя. После счупеното зарасна, Джем вече не се страхуваше, че ще му забранят да играе футбол и рядко се сещаше за случая. Лявата му ръка остана малко по-къса от дясната; когато стоеше или ходеше, дланта му се извръщаше под прав ъгъл към тялото, а палецът заставаше успоредно на бедрото. Но на Джем му беше безразлично това, щом можеше да подава и шутира топката.
След няколко години, като обсъждахме спокойно миналото, често разсъждавахме какво беше довело до нещастния случай. Аз смятам, че всичко започна от Юеловци, но Джем, който е четири години по-голям от мене, каза, че всичко било започнало много по-рано. Според него, започнало през лятото, когато Дил дойде при нас и пръв ни внуши мисълта да изкараме Бу Редли навън.
Аз казах, че ако се погледне по-общо на въпроса, то цялата работа е започнала с Андрю Джексън. Ако на времето генерал Джексън не беше прогонил индианците от речното племе нагоре по реката. Саймън Финч нямаше да отплава с лодката си по Алабама и тогава щяхме ли да се родим ние? Бяхме вече твърде порасли, за да решаваме споровете с юмруци, и затова се допитахме до Атикус. Баща ни каза, че и двамата сме прави.
Понеже бяхме южняци, някои членове на нашия род се срамуваха, че нямаме нито един прадядо, който да се е сражавал в битката при Хейстингс, било от едната, било от другата страна. Имахме си само Саймън Финч, аптекар и ловец на кожи от Корнуол, който е бил толкова благочестив, че неговото благочестие е било надминато само от скъперничеството му. В Англия Саймън бил раздразнен от преследванията, на които били подлагани методистите от страна на своите по-свободомислещи братя, и понеже Саймън също се смятал за методист, прекосил Атлантическия океан до Филаделфия, оттам отишъл в Ямайка, оттам в Мобил, и нагоре до Сейнт Стивънс. Саймън помнел, че Джон Уесли осъжда многото приказки в търговията и бързо натрупал състояние от медицинската си практика, но се страхувал да продължи по този път, за да не бъде изкушен и противно на божията премъдрост да се кичи със злато и скъпи дрехи. По този начин той забравил какво казва неговият учител за робовладелството, купил трима роби и с тяхна помощ си построил ферма край реката Алабама, около четиридесет мили над Сейнт Стивънс. Той се върнал в Сейнт Стивънс само веднъж, за да си намери жена и с нея сложили началото на род, в който се раждали повече дъщери. Саймън доживял до дълбока старост и умрял богат.
Мъжете от нашия род обикновено оставаха във фермата на Саймън „Пристанището на Финч“ и живееха от добив на памук. Имението задоволяваше само нуждите си; в сравнение с околните империи „Пристанището“ изглеждаше скромно, но въпреки това произвеждаше всичко необходимо за човешкото съществуване, с изключение на лед, пшеничено брашно и дрехи, които му доставяха речните параходи от Мобил.
Саймън би изпаднал в безсилна ярост от разпрата между Севера и Юга, защото заради нея потомците му останали само със земята си; но традицията да се живее във фермата не била нарушена и едва в двадесетия век моят баща, Атикус Финч отишъл в Монтгомъри да учи право, а по-малкият му брат заминал за Бостон да следва медицина. Сестра им Александра била единственият член на семейството, останал в „Пристанището“; тя се омъжила за един мълчаливец, който повечето време лежеше в хамак край реката и се чудеше дали се е хванала риба на въдиците му.
Когато баща ми станал адвокат, той се върнал в Мейкомб и започнал да практикува. Мейкомб се намира на около двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и е център на окръга Мейкомб. Кантората на Атикус беше в съдебната сграда и побираше закачалката, плювалника, шахматната дъска и един малко употребяван сборник със законите на Алабама. Първите му клиенти бяха последните двама души, които са били обесени в окръжния затвор на Мейкомб. Атикус се бе помъчил да ги убеди, че трябва да приемат великодушието на щата, според което, щом се признаеха за виновни в непредумишлено убийство, щяха да спасят живота си; но те бяха Хейвърфордовци, а в окръга това име е синоним на магарешки инат. Най-добрият ковач в Мейкомб несправедливо им задържал една кобила, покрай възникналото недоразумение двамата го изпратили на оня свят, имали неблагоразумието да го направят в присъствието на трима свидетели и въпреки това настояваха, че „тъй му се падало на кучия му син“, и че нямат нужда от друга защита. Вместо да се признаят за виновни в непредумишлено убийство, те предпочели да не се признават виновни в предумишлено убийство, така че Атикус не можел да им помогне с друго, освен да присъствува на техния край и от този случай вероятно произтичаше дълбокото отвращение на баща ми към наказателните дела.
През първите пет години в Мейкомб Атикус се занимавал главно със спестявания; няколко години влагал своите печалби в следването на брат си. Джон Хейл Финч е десет години по-млад от баща ми и избрал да учи медицина по време, когато не си струвало да се отглежда памук. Но след като помогнал на чичо Джек да стъпи на крака, Атикус почнал да си докарва прилични доходи от адвокатската работа. Той обичаше Мейкомб, беше роден и отрасъл в окръга Мейкомб; познаваше хората, те го познаваха и поради неуморните усилия на Саймън Финч имаше кръвно или сватовско родство с почти всяко семейство в града.
Мейкомб беше стар град и имаше уморен вид още когато за първи път го опознах. При дъжд улиците се превръщаха в червени локви; по тротоарите растеше трева, съдебната сграда на площада беше леко наклонена. По онова време бе някак по-горещо; през лятото черните кучета страдаха; дъбовете на площада хвърляха изнемощяла сянка, а под нея костеливи мулета, впрегнати в талиги, разгонваха с опашките си мухите. Колосаните яки на мъжете омекваха до девет часа сутринта. Дамите се къпеха сутрин и подир следобедната дрямка и все пак вечерно време приличаха на сладки хлебчета, покрити с глазура от пот и пудра.
По онова време хората се движеха бавно. Те се разхождаха по площада, влачеха крака из околните магазини и не бързаха за нищо. Денонощието беше от двадесет и четири часа, но изглеждаше по-дълго. Никой не бързаше, защото нямаше къде да се отиде, нямаше какво да се купи, нямаше пари за купуване и нямаше нищо, което да заслужаваше да се види извън границите на окръга Мейкомб. Но за някои хора това беше време на неясен оптимизъм: наскоро преди това бяха казали за окръга Мейкомб, че не бива да се страхува от нищо освен от самия страх.
Живеехме на главната улица — Атикус, Джем и аз плюс Калпурния — нашата готвачка. Джем и аз намирахме баща си задоволителен; той участвуваше в игрите ни, четеше ни и се отнасяше с нас учтиво и безпристрастно.
Калпурния беше съвсем друга. Беше цялата ъгловата и костелива, късогледа, кривогледа, а ръката й бе широка колкото креватна табла и два пъти по-тежка. Тя непрекъснато ми заповядваше да изляза от кухнята, питаше ме защо не мога да бъда послушна като Джем, макар да знаеше, че той е по-голям от мене, и ме викаше в къщи, когато не ми се искаше да се прибирам. Нашите битки бяха епични и винаги завършваха по един начин. Калпурния ги печелеше, главно защото Атикус всякога заставаше на нейна страна. Тя живееше в къщи от раждането на Джем и откакто се помня, постоянно съм усещала нейното тиранично присъствие.
Майка ни умряла, когато съм била на две години, така че никога не съм чувствувала липсата й. Тя била от рода Греъм от Монтгомъри; Атикус я срещнал, когато бил избран за пръв път в Законодателното събрание на щата. По онова време бил на средна възраст и петнадесет години по-стар от нея. След първата година от техния брак се появил Джем, след четири години съм се родила аз, а след две години майка ни внезапно умряла от сърдечен удар. Казват, че това често се случвало в техния род. На мен тя не ми липсваше, но мисля, че Джем скърбеше по нея. Той си я спомняше ясно и понякога посред игрите ни изпускаше дълга въздишка и отиваше да си играе сам зад гаража. Щом изпаднеше в такова настроение, знаех, че е по-добре да не го закачам.
Бях почти на шест години, а Джем близо десетгодишен и през лятото нашите граници бяха къщата на мисис Хенри Лафайет Дюбоуз през две врати северно от нас и домът на Редли през три врати южно от нас (тоест такова разстояние, че Калпурния винаги да може да ни викне). Ние никога не изпитвахме изкушението да нарушим тези граници. Домът на Редли беше обитаван от едно неизвестно същество и бе достатъчно само да ни го опишат, за да се държим прилично няколко дни; а колкото до мисис Дюбоуз, тя бе същинска вещица.
Същото лято Дил дойде при нас.
Една сутрин ние с Джем отрано започнахме да играем в задния двор и чухме нещо между зелевите лехи в съседната градина на мис Рейшъл Хевърфорд. Отидохме до телената ограда, за да видим дали не е някое кученце — фокстериерът на мисис Рейшъл трябваше да се окучи, — и вместо кученце намерихме едно момче да седи и да ни гледа. Седнало, то не беше много по-високо от зелките. Ние се опулихме насреща му, а то заговори:
– Здрасти.
– Здрасти и ти. — отвърна вежливо Джем.
– Аз съм Чарлз Бейкър Харис — каза момчето. — Мога да чета.
– Та що от това? — казах аз.
– Рекох, че ще ви е приятно да знаете, че мога да чета. Ако имате нещо за четене, мога да ви го прочета…
– На колко си години — попита Джем, — на четири и половина ли?
– Наближавам седем.
– Какво се хвалиш тогава? В това няма нищо чудно — продължи Джем и ме посочи с палец. — Скаут чете, откак се е родила, а още не е тръгнала на училище. Виждаш ми се дребен за седем години.
– Нисък съм, ама съм голям.
Джем отметна косата от челото си, за да го види по-добре.
– Защо не дойдеш при нас, Чарлз Бейкър Харис? — каза той. — Боже, какво име!
– Не е по-смешно от твоето. Леля Рейшъл ми каза, че се казваш Джереми Атикус Финч.
Джем се намръщи.
– Аз съм си достатъчно голям, за да ми прилича името — отвърна той. — А твоето име е по-дълго от тебе. С цял фут е по-дълго.
– Викат ми просто Дил — съобщи Дил и се пъхна под телената ограда.
– По-добре да беше прекрачил, вместо да се пъхаш — казах аз. — Откъде идваш?
Дил идвал от Меридиан, щата Мисисипи, за да прекара лятото при леля си Рейшъл и занапред щял да прекарва всяко лято в Мейкомб. Семейството му произхождало от окръга Мейкомб, майка му работела при един фотограф в Меридиан, изпратила една негова снимка на конкурса за красиви деца и спечелила пет долара. Дала парите на Дил и с тях той ходил двадесет пъти на кино.
– Тук нямаме кино, само понякога в съда дават филми за Исус Христос — каза Джем. — А ти гледал ли си нещо по-свястно?
Дил беше гледал „Дракула“ и това откритие накара Джем да го загледа с уважение.
– Разкажи ни го! — помоли той.
Дил беше любопитно създание. Носеше сини панталонки от лен, които се закопчаваха за ризата му, косата му беше снежнобяла и стърчеше над главата като пачи пух: беше една година по-голям от мене, но аз бях по-висока. Докато ни разправяше старата история за Дракула, сините му очи ту светваха, ту потъмняваха, изсмиваше се внезапно и от сърце; често подръпваше кичура коса посред челото си.
Когато Дил разби Дракула на пух и прах и Джем каза, че филмът бил по-хубав от книгата, аз попитах Дил къде е баща му:
– Нищо не ни каза за него.
– Нямам баща.
– Умрял ли е?
– Не…
– Щом не е умрял, трябва да имаш баща, нали?
Дил се изчерви и Джем ми каза да си трая, а това беше сигурен знак, че вече е проучил Дил и го е намерил за приемлив, от този ден лятото премина в редовни занимания. Редовните занимания бяха да поправим нашата въздушна къщичка, опряна между двете стъбла на огромния платан в задния двор: да се караме и да разиграваме наред представления по книги на Оливър Оптик, Виктор Епълтън и Едгар Райе Бюроуз, Тук Дил се оказа незаменим. Той играеше ролите, които дотогава се предоставяха на мен — горилата от „Тарзан“, мистър Дамън от „Том Суифт“. Така Дил стана за нас един подръчен малък Мерлин, чиито мозък кипеше от необикновени желания и особени фантазии. …..

 2.

В първите дни на септември Дил ни напусна, за да се върне в Меридиан. Ние го изпратихме до автобуса, който тръгваше в пет часа, и аз се почувствувах много нещастна без него, докато не се сетих, че след седмица тръгвам на училище. През живота си нищо друго не съм очаквала с такова нетърпение. Зиме с часове стоях в нашата къщичка на платана и наблюдавах училищния двор, разглеждах тълпите деца през бинокъла на Джем, изучавах игрите им, следях червеното сако на Джем, когато играеха на сляпа баба, тайно споделях техните нещастия и дребни победи. Ужасно ми се искаше да бъда е тях.
През първия учебен ден Джем благоволи да ме заведе на училище, нещо, което обикновено се правеше от родителите, но Атикус каза, че и Джем с удоволствие щял да ми покаже моята класна стая. Струва ми се, че в тази спогодба участвуваше и известна парична сума, защото завивайки покрай ъгъла на Редли, чух необичайно звънтене в джоба на Джем. Когато забавихме крачките си пред училищния двор, Джем внимателно ми обясни, че докато сме на училище, не бивало да му досаждам, не бивало да го моля да играем на „Тарзан и хората мравки“, да го поставям в неудобно положение със забележки за личния му живот, нито да се мъкна подир него през междучасията. Аз трябвало да си седя при първокласниците, а той при петокласниците. Накъсо, трябвало да го оставя на мира.
– Значи няма вече да играем двамата? — попитах аз.
– В къщи ще си караме, както досега — каза той. — Но ти ще видиш… в училище е малко по-друго.
В училище наистина беше по-друго. Преди да свърши сутринта, мис Каролайн Фишер, нашата учителка, ме изправи пред целия клас и нашиба дланта ми с линията си, а след това ме остави да стоя в ъгъла до обед.
Мис Каролайн не беше на повече от двадесет и една година. Имаше ярко кестеняви коси, розови бузи и червено лакирани нокти. Беше с високи токове и рокля на бели и червени черти. Приличаше и миришеше на ментов бонбон. Тя живееше срещу нас, една къща по-надолу, у мис Моди Аткинсън, беше наела там предната стая на горния етаж, и когато мис Моди ни я представи, Джем дни наред ходеше като в мъгла.
Мис Каролайн написа името си на черната дъска и каза:
– Ето, това тук значи, че аз съм мис Каролайн Фишер. Аз съм от Северна Алабама, от окръга Уинстън.
Класът възбудено зашепна, защото хората от този окръг никак не бяха цвете. (Когато на 11 януари 1861 година Алабама се отцепила, от съюза на Южните щати, окръгът Уинстън се отцепил от Алабама и всяко дете от окръга Мейкомб го знаеше.) Северна Алабама беше пълна със спиртни предприятия, текстилни заводи, стоманодобивни компании, републиканци, професори и други подобни лица без родословие.
Като начало мис Каролайн ни прочете една приказка за котки. Котките водеха дълги разговори помежду си, обличаха се в красиви малки дрешки и живееха в топла къщичка под една кухненска печка. В мига, в който госпожа Котачка позвъни в аптеката, за да поръча шоколадени сушени мишки, целият клас се извиваше на чиновете като купчина червеи. Мис Каролайн явно не разбираше, че одърпаните първокласници в дочени ризи и поли от зебло, повечето от които бяха почнали да берат памук и да хранят свинете, веднага щом се бяха научили да ходят, не бяха възприемчиви към изящната литература. Мис Каролайн свърши приказката и каза:
– Много хубава приказка, нали?
После отиде до черната дъска и написа с огромни печатни главни букви азбуката, обърна се към класа и попита:
– Знае ли някой какво е това?
Всички знаеха; повечето първокласници бяха повтарачи.
Предполагам, че избра мене, защото ме познаваше. Когато започнах да чета азбуката, веждите й се присвиха и след като ме накара да изчета на глас повече от половината буквар и борсовия бюлетин от „Мобил реджистър“, тя откри, че съм грамотна и ме изгледа с леко отвращение. Мис Каролайн ми каза да кажа на баща си да не ме учи вече, защото това щяло да попречи на моите ……
*
*
*
4.

Следващите ми училищни дни не бяха по-благоприятни от първия. Всъщност, те представляваха един безкраен „Проект“, който постепенно се приемаше „с единодушие“ и за който щатът Алабама изхарчи огромни количества хартия и моливи в благородното си, но безплодно усилие да ме изучи на „Групови действия“. Това, което Джем наричаше „Десетичната система на Дюи“, към края на моята първа учебна година обхвана цялото училище, така че аз не можах да я сравня с други образователни системи. Виждах само това, което бе около мен: Атикус и чичо ми, които бяха учили в къщи, знаеха всичко — или поне, което не знаеше единият, другият го знаеше. Освен това не можех да не забележа, че татко от години биваше избиран в законодателното събрание на щата, без никой да гласува против него, а нямаше и представа за хитроумните методи, необходими, според моите учители, за възпитаването на добрите граждани. Джем беше възпитан наполовина по десетичната система и наполовина по обикновената и изглежда добре се справяше както самостоятелно, така и в група, но Джем не беше сполучлив пример: нямаше такава образователна система, измислена от хората, която да го спре да не чете. А пък аз знаех само каквото бях прочела в списанието „Таим“ и от книгите, които ми попадаха в къщи, но в училище се влачех след образователната система на окръга Мейкомб и през цялото време ми се струваше, че ме мамят с нещо. С какво точно, не знаех, но не можех да повярвам, че щатът е предвидил за мене дванадесет години такава непобедима скука.
През годината моите часове свършваха половин час преди Джем, който трябваше да стои до три часа следобед, тогава аз изтичвах покрай къщата на Редли, колкото мога по-бързо, и не спирах, докато не се намеря в безопасност на нашата веранда. Един следобед, както си тичах така, забелязах нещо, което ме накара да поема дълбоко дъх, да се огледам и да се върна назад.
Там, където свършваше дворът на Редли, растяха два вирджински дъба; корените им се подаваха на страничния път и го правеха неравен. Нещо върху стеблото на едното дърво привлече вниманието ми.
В една дупка от чеп, на височина колкото мен, ми намигаше парче станиол и отразяваше следобедното слънце. Застанах на пръсти, още веднъж се огледах бързо, посегнах към дупката и извадих две дъвки без горната им обвивка.
В първия миг поисках да ги напъхам, колкото мога по-бързо в устата си, но си спомних къде съм. Изтичах в къщи и на предната веранда разгледах своята …..

Advertisements

Необходимост от информиране на обществото относно терористичния акт в Сарафово


Вицепремиерът Цветанов намира за необходимост да бъде информирана българската общественост относно терористичния акт. Той потвърди, че можем да разчитаме на Ливанското взаимодействие във връзка с напредъка в разследването на този конкретен терористичен акт в Сарафово.
Цветанов потвърди, че българското правителство е съобщило на Консултативния съвет по националната сигурност при президента резултата от шест-месечното задълбочено разследване на атентата в Бургас, заедно с прокуратурата и с партньорските държави, които подпомагат българската страна с необходимата информация, както и резултатите от анализа на събраните доказателства, в лицето на Австралия, Канада и Ливан.

 .
Николай Пеняшки

КИТАЙСКИ ЦИТАТИ


* Лош работник обвинява инструментите си.

* Една книга притежава къщата на злато.    Китайска поговорка

* Книгата е като градина, се носи в джоба.       Китайски кавички

* Живота на едно дете е като лист хартия, на която всеки човек оставя следа.

* Един умен човек превръща големите неприятности в малкити и малките в нито една от тях.

* Кризата е възможност за езда на опасен вятър.

* A диамант с недостатък е на стойност повече от едно камъче, без несъвършенства.

* Камъкът не се полира без триене, нито човек се усъвършенства без съд.

* Разговорът на един човек е огледало на мислите му.

* Съкровището на една нация е в нейните учени.

* А човек, който казва, че не може да направи, не трябва да се спира човек, който да го прави.

* Един мъдър човек прави собствените си решения, невеж човек следва общественото мнение.

* Бъдете внимателни, това, което ви вода мечтите си с. Водата от притеснение и страх и ще произвеждат плевели, които заглушават живот от съня си. Вода с оптимизъм и решения и ще се култивират успех. Винаги бъдете нащрек за начини да се превърне проблема във възможност за успех. Винаги бъдете нащрек за начини да се грижим за вашата мечта.
ЛАО ДЗЪ

* Черна котка или бяла котка: Ако може да хване мишки, тя е добра котка.

* С три метода може да се научи мъдрост: Първо, чрез отразяване, което е най-благородната, второ, чрез имитация, което е най-лесният и трета от опит, който е най-горчивото.
КОНФУЦИИ

* Дали трудните неща, докато те са лесни и за големите неща, докато са малки. Едно пътуване от хиляда мили трябва да започва с една единствена стъпка.
ЛАО ДЗЪ

* Всеки яде и пие, но само малко ценят вкуса на храната.

* Дай на човек една риба и ще го нахраниш за един ден. Научи го да лови риба и ще го нахраниш за цял живот.

* Този, който пита е глупак за пет минути, но онзи, който не пита остава глупак завинаги.

* Който зависи от себе си, ще постигне най-голямото щастие.
Предпочитам да умра за да говоря, отколкото да живея, за да мълча.
Ако стреляш към звездите и се удари в Луната, всичко е наред. Но ти трябва да стреляш за нещо. Много хора дори не стреляш.
КОНФУЦИИ

* Животът е много прост, но ние настояваме за което го прави сложен.
КОНФУЦИИ