Диалогът като същност, смисъл и разбиране чрез другия


Диалогът е разговор между две или няколко лица. Той се явява основен способ за излагане на мнения на отделния човек относно даден проблем, ситуация и т.н. в разговорна форма.
Когато говорим за устната форма на диалога, имаме предвид терминът „изказване” в процеса на възникналия и разгръщащ се разговор между отделните страни, за решаване на даден проблем.
В един устен разговор не винаги може да се вникне в логиката и смисъла на изказаните становища, за да бъдат грижливо премислени.

Най – сериозното предизвикателство пред изказването е, неговото удържане в структурата на диалога.
Най –  същественото значение в диалога е красноречието, което е  важен фактор за убедителността на изказаното слово и на  събеседника за да  се разбере същността и важността на нещата. А това означава, че изказът трябва да бъде уникален сам по себе си.
Друг важен фактор за убедителността в диалога е  същественото познание на  фактите по съответния проблем или тема, които се дискутират.

Диалогът като същност е доказателство за  нивото на развитие на личността по отношение на стилна оформеност, която е част от красноречието, съответно нивото на естетическото и духовно развитие на част от обществото, чиито представител  е  конкретният човек.

Диалогът може да бъде и в писмена форма, т.е. разговор с въображаем събеседник. В един прочетен и добре осмислен текст въздействието,  и разбирането е коренно различно. Асимилацията и възприятията са други.
От голямо значение са композицията, структурата, стиловата оформеност на изказването, сюжетната конфигурация на наративната фабула;  най – сетне от достъпността на езика. Ако читателят на писмения текст е потенциален, а читателят на устното изказване е реално съществуващ и само тогава може да бъде удостоверена адекватността на неговото разбиране. А това разбиране предполага не само терминологична необремененост на езика, но и пречистеност от чуждици. В случаят съществува следната мисъл на Аристотел: „достойнството на речта е да бъде ясна, без да бъде ниска”.
Един красив, стегнат текст без излишни думи и пречистен, винаги може да бъде разбран.
Разговорът в диалога може да бъде в битова рамка или в литературно пресъздаване на действителността.
В зависимост от целта на диалога – смисълът му е различен.

За произхода на диалога като литературен жанр е казано много. Негов създател е Платон, който има собствени литературни образци в диалозите от комедиите на Аристофан и Епихарм, в епизоди от Херодот и Тукидид. Платон е първият на Сократически диалози.
Диалогът възниква като подражание на разговор, но целта му е да се използва въпросо-отговорната структура за разгръщане на диалектически подход към поставен проблем;  в “чистата” си форма може по драматичен начин да пресъздаде жив диалог.

Казвам Сократически, понеже диалогът е изобретен от Сократ и развиван през хилядолетията, имащ своите важни качества.

Диалогът е признание за равенство на събеседниците пред истината. За разлика от самоуверените софисти, които повече приличали на проповедници – произнасяли бляскави речи пред смълчани слушатели или атакували своите противници с хитроумни доводи – Сократ се стремял да чуе другата страна и да разбере своите събеседници.
Мъдростта е и въпрос, а не само отговор. А умен е онзи въпрос, който помага на събеседника сам да разкрие душата си и да ни каже истини за себе си, които дори той едва сега открива за самия себе си. Тази помощ да се разкрие чуждата душа напомняла на Сократ за изкуството на акуширането при раждане на дете и затова той го нарекъл “майевтика” (от старогръцки – “акуширане”).
Диалогът може да използва ирония, ако някой от събеседниците е твърде горделив и надменен. Иронията е привидна похвала на несъществуващи достойнства. Сократ отначало приспива вниманието на събеседника като му казва нещо, което той иска да чуе – някаква похвала. Но след това от тази похвала по логичен път самият горделивец стига до неприятни за себе си истини, които го карат да изтрезнее и да се освободи от надменността си.
Диалогът е толерантен разговор. Към равенството на събеседниците спрямо истината се добавя свободата на аргументи и защита на собствени позиции. При диалога събеседникът не може да бъде дискредитиран със софистични уловки. Никой няма монопол върху истината – нито в началото на разговора, нито след това. Достигането до истини е съвместно и те само увеличават общото между участниците в разговора.
Диалогът е безкраен разговор. За разлика от добре премерената реч (с увод, изложение и заключение), диалогът е открит за всякакви отклонения – може да се акцентира върху един или друг детайл на темата, може да се свързва с други теми. Затова диалогът е безкраен, както е безкрайно многообразието на гледни точки и аргументи, с които ние можем да участваме в един умен разговор. Диалогът не може да бъде разделен на части, защото е безкраен, а безкрайното няма среда.

Тези особености на диалога дават повод на Карл Ясперс  да каже, че великите философи водят диалог в голямото време на историята. Затова и ние можем да оприличим историята на човешката култура на един разговор с вариации върху вечни въпроси.

©  Николай Пеняшки – Плашков

Advertisements