Проблясъци и мисли


„…чуждопланетен посетител, изследващ разликите в човешките общества би счел тези разлики за тривиални сравнени с приликите… Животът ни, миналото и бъдещето са свързани със Слънцето, луната и звездите. Ние, хората, сме видели атомите които изграждат цялата природа и силите, оформили света… И ние които сме тук очите и ушите, и мислите, и чувствате на космоса, ние, най-накрая започваме да се питаме за произхода си… звезден прах, осмислящ звездите, организирани сборища от 10 милиарда милиарда милиарда атома, осмислящи еволюцията в природата, роследяващи тази дълга пътека, по-която са достигнали самосъзнанието на тази планета Земя… Дългът ни е към вида и към планетата. Задължението да оцелеем и да преуспеем дължим не само на себе си но и на този космос, древен и необятен, от който сме дошли. Ние сме един вид. Ние сме звезден прах, жънещ звездна светлина.“

Карл Сейгън 1934-1996

Advertisements

Жена


*на майка ми*

Искам да те запомня все такава,
като нежна майка – извор на живота.
Ти създадена от Господ като Ева –
красива роза и бодлив трендафил.


©   Николай Пеняшки – Плашков



Съвременни китайски поети и поезия


СЪВРЕМЕННА КИТАЙСКА ПОЕЗИЯ

между мъглявата луна и лунните петна

Дзян Хъ
Бей Дао 1 2
Йен Ли
Гу Чън
Ю Дзиен
Хан Дун
Лу И’мин
Джоу Фънмин
Шу Тин
–––––––––––––––––––––––

ДЗЯН ХЪ

Дъждовни капки

Понякога в душата ти
внезапно опустява
като градина след дъжд
някакви неща
по контурите в края
се приплъзват
ти усещаш
проблясва керемида
или може би лист
накланя се
надолу увисва
вода
изтегля се
окръгля се
капка
по капка
устремно
неясно
падат натрошават се
и пак гъвкаво меко
се сливат
разпръскват се
и накрая замират
ти знаеш
локвите ще пресъхнат
в този миг душата ти
пак ще бъде огряна от топлото слънце

превод от китайски: Веселин Карастойчев
Съвременна китайска поезия

******************************************

Йен Ли

Площад номер три на галактиката

В мигове когато съм притихнал
за много неща не мога просто така да говоря
устата е голяма кутия със звуци
леко да я разклатя и ще натроша покоя
когато няма как да съм притихнал
главата е огромен склад за експлозиви
сетивата са издирили адреса
и вдъхновението неизбежно бомбардира
отвратителното в глъчката на битието
в мигове между покой и безпокойство
и душата ми увисва в пространството
тялото е лек облак
дори слаб полъх на влюбен вятър
може да ме отвее от всяка държава на света
и от името на земното кълбо да си уговоря
среща със слънцето
на площад номер три на галактиката

*****

Ям музика

Щом мълчиш и не отлепваш устни тогава нека мълчим
връзката между мълчание и откровеност винаги е неопределима
Обаче
дори изкривените мечти които с удари не можеш да изправиш
се сгушват в криволиците на съня
Разбира се
за да живее
мълчанието трябва да поглъща барабанен грохот
Затова
домът на мълчанието е разположен сред купища музикални инструменти
Затова
с радост приех
поканата им да хапна музика

*****

Без заглавие

По «Уанфудзин» видях един студент с боси крака
но така и не можах да прочета йероглифите на университетската значка
с една дума
босоног студент върви по «Уанфудзин»
като използва своите знания
минувачите втренчено го гледат как се е нагласил
висок и едър но май има нещо общо с определен вид медицински заведения
спокойно си запали цигара
извади от студентската чанта чифт пантофи
скъса и захвърли етикета
и пак сложи пантофите в чантата
съвсем изпъкнаха очите по лицата на минувачите
докато студентът не се вмъкна в един тролей
през цялото време следях усмихнатия му израз
със сигурност той стигна до психологическо заключение
той ще отмие от краката си прахта която отпреди прикрива истинския облик на
съжденията
той с хавлиена кърпа ще постави последната точка на своя трактат

Приижда вятър


Приижда вятър
в пъстрата усмивка
на цветята.
Разрошва весело
на лятото косите
свилени
в притулен миг
от тихи звездопади…
неподирени.
И тръгва залезът
по пътя стар,
семафорно
изкачва хоризонта,
звезди ще го посрещнат
тази нощ…
Защото скитник е
и много извървял е
до оазис…

Блестящата Танска поезия / средновековна литература


Династия Тан е много важна епоха в китайската история. През този период икономиката е в разцвет, цари обществена стабилност, в изкуството се постигат забележителни достижения, особено в областта на класическата поезия. Писането на стихове през Тан се приема за една от най-главните обществено-културни дейности, като даже в системата на държавните изпити за чиновници писането на есе се сменя с писането на стихотворение. В запазения до наши дни сборник “Танска поезия” са събрани близо 50 000 поетични творби на 2300 твореца.

Развитието на Танската поезия можем да разделим условно на ранен период, разцвет, среден и късен период.

През ранна Тан (618-712 г.) т.нар.“четиримата гениални поети” Уан Буо, Ян Дзиун, Лу Джаолин, Луо Бинуан постепенно съставят новите поетични рими и образуват ритмичните стъпки на китайските стихотворения, с което дават собствен облик на Танската поезия. Благодарение на тях, поетичните теми излизат от императорския двор и се насочват към обществото, а стилът се променя от нежен и блед към по-жив и ясен. Най-известният поет от ранния период на Танската поезия е Чън Дзъан. Той проповядва идеята за възвръщане на темите от обикновения живот в поезията. Неговите творби се отличават с енергичност и простота и те прокарват пътя на развитие за Танската поезия.

Периодът от 712 до 762 г. е разцвета на Танската поезия. През него се създават най-много творби и има най-големи постижения. Темите и стиловете са разнообразни, някои възпяват природата, други – живота в покрайнините, трети – героизма, а има и поети, в чиито творби главно преобладава тежките размисли на разочарованието. Много поети творят в свободна атмосфера и заедно допринасят за названието на династията като Златен век.

Най-известните поети от този период са Ли Бай, Ду Фу, Уан Уей, Мън Дзиежан, Гао Шъ, Цън Цан и др. Цън Цан говори главно за живота в покрайнините, Гао Шъ – за мъките на народа. “Безсмъртният поет” Ли Бай и “принцът на поетите” Ду Фу най-добре представят особеностите на Танската поезия. Техните произведения оказват много силно влияние върху следващите поколения китайски поети.

Известни творци от средния период на Танската поезия (762-827 г.) са Бай Дзюи, Юан Джъ и Ли Джу. Бай Дзюи борави със сатиричен стил и в творбите си напада борбата за власт, войните, аристократите. Освен това, той си служи с по-прост, достъпен и въздействащ език, затова е приет от широката маса читатели.

Ли Джу живее много кратко – само около 20 години. Неговият живот е изпълнен с трудности, тъй като не успява на изпитите. Той си служи с богати образи, нови идеи, изкусна форма и красиви думи. Творбите му съдържат романтична окраска и стремеж към красивото, както и тъжно настроение.

Късна Тан е от 827 до 859 г., в която творят Ли Шандзи и Ду Му. В творбите на Ду Му преобладава ясен и хладен език, което е много подходящо за изразяване на възмущението и обвинението срещу властта. Ли Шандзи си служи с изкусна форма и красив език, меланхоличен стил, с които изразява трудностите по житейския му път. По повод неговото известно стихотворение “Без тема” дали описва любовта или скрито напада властта, и до днес се водят спорове.

http://bulgarian.cri.cn/chinaabc/chapter15/chapter150104.htm

поставил: Николай Пеняшки – Плашков

ГАО СИНДЗИЕН / китайски писател, драматург и … – НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ


СЪВРЕМЕННА КИТАЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ГАО СИНДЗИЕН – НОБЕЛОВОТО ПЕРО НА КИТАЙ

Моето поколение някак твърде динамично, а и хаотично, се хвърли в необятността на Китай. В средношколските години интересът ни преди всичко бе към китайския календар, а момчетата се отдаваха изцяло на източните бойни изкуства. Постепенно ни обсадиха евтините китайски стоки. Заинтригуваха ни сувенирите. Последваха исторически открития и забележителности. Китайският бум в икономиката допринесе и за преоткриване на китайската култура. Мнозина изпитват нужда да осмислят цялостния китайски напредък, а успоредно с това – да опознаят и дълбините на китайската душевност. Разбира се, най-достъпният пък към тази цел е изкуството, а на първа линия са филмите и литературата. За съжаление, почти всички книги, излезли на български, са преводи от английски, руски или френски език и каквото и да са запазили от авторския гений, убедана съм, че част от първичния аромат е изтекъл някъде измежду думите на превода.

Съвременната история на Китай от началото на миналото столетие до зората на ХХІ век е белязана с изключителни събития и всички те са били придружавани или са намерили съответното отражение и в творбите на милиони китайски автори от този най-многоброен народ на планетата. Не говоря само за държавата Китай, но и за онези милиони китайци, пръснати из целия свят. Освобождението от Япония, първите години на Китайската народна република, маоизмът, Културната революция, реформаторството след Дън Сяо Пин, сегашното „укротяване на огъня“ – в смисъл на погасяване на невероятния икономически растеж и раждаемост, коренните промени във външнополитическия живот – всичко това всекидневно се пресъздава и осмисля в хиляди и хиляди литературни творби. Затова и лично на мен ми бе интересно да разбера кой е този съвременен китайски писател, който има най-голямо международно признание, колкото и относително да е то. Естествено, потърсих това име сред нобеловите награди. За голяма моя изненада, името на само един китайски автор открих в този дълъг списък – Гао Синдзиен, при това наградата е дадена едва през 2000 г., а авторът не живее и не твори в своята родина. В Китай дори били забранени неговите книги. Може и да звучи смешно тази изненада, но аз все пак съм само на 21 години.

Коя е личността Гао Синдзиен, скандализирала литературния, а в частност и политическия свят през 2000 г., когато бива обявена Нобеловата награда за литература?

Електронните медии не са многословни за биографията на Гао Синдзиен. Общо взето, данните за него се припокриват, като тук-там някое издание прибавя нещо ново или „забравя“ по една или друга причина за нещо, което очевидно не е в угода на собствениците на медията или, казано откровено, поради тяхното отношение към политиката на Китайската народна република. Постарах се да „сглобя“ една биография, която да е кратка и да не е субективна, поне от моя страна.

Преди това искам да кажа, че направих всички възможни за мен опити да открия адрес, телефон или електронен адрес на Гао Синдзиен, който в момента живее в Париж, но усиията ми останаха безплодни, включително и след любезното съдействие на журналисти от Радио Китай в България.

На 4 януари т.г. Гао Синцзян навърши 67 години. Той е роден в един малък град на име Ханджоу, близо до най-голямото пристанище в света – Шанхай. Китай по това време е под окупацията на Япония. Майка му е актриса, баща му банкер. На 22 години завършва френския факултет към Института за чуждестранни езици в Пекин. Има факти, че рано започва творческа дейност, но, за нещастие, е бил принуден да изгори всички свои ръкописи по време на т. нар. Културна революция /1966-1976/, когато хунуейбините го изпращат на превъзпитание в трудов лагер заради неговия „контрареволюционен произход“. Така бъдещият класик на китайската литература е причислен към „неблагонадеждните елементи“ и попада под наблюдението на специалните служби. Написаните през този период творби Синдзиен причислява към произведенията, написани за самия него. Най-вероятно в този период се дооформя и творческият му светоглед.

Едва след идването на власт на Дън Сяо Пин, някои реформитски театри започват да поставят пиеси на Гао Синцзян, а из литературните среди започва да се носи мълвата за „китайския Солженицин“. Последва период на неговото величаене. Впрочем, голямата разлика между Солженицин и Синдзиен е, че докато руснакът описва ужасите на ГУЛАГ-а, китаецът разказва зе тегобите на „малкия човек“ от една или друга китайска провинция.

Така или иначе, краткотрайната поносимост между китайските власти и Гао Синдзиен към края на осемдесетте години рязко охладнява след написването на книгата „Планината на душата“, която бива забранена. Идват и трагичните събития на площад „Тянънмън“. Гао Синдзиен изразява несъгласие с властите пред интервюиращите го чуждестранни журналисти. Пиесата му „Бягството“ се превръща в един от манифестите на студентските вълнения. Събитията се развиват светкавично. Германска фондация кани автора. Приятелски настроен към него бивш министър му помага да напусне Китай и да се установи в Париж. Години по-късно получава френско гражданство, а Китай му отнема китайското. В началото Гао Синдзиен се опитва да пише на френски, но скоро се връща на китайския, на родния си език пише и досега.

Нобеловата награда за литература през 2000 г. изправя през изключителен конфликт Шведската академия на науките, която присъжда наградата, и Китай. Нобелистите твърдят, че творчеството на Гао Синдзиен има безспорни качества, Китай твърди, че наградата цели унижение на Китайската народна република, намеса във вътрешните работи на държавата, както и омаловажаване на творчеството на милиони китайски литературни творци, които живеят, творят в родината си и помагат за нейния съвременен възход.

В различни медии се твърди, че Гао Синдзиен е превъзходен калиграф, надарен художник, творящ в националния стил „гуо-хуа“, че се занимава с преводачество и режисура, че се счита за един от основоположниците на новата китайска литература.

Какви други известни творби е написал Гао Синцзян?

1981 г. – „Някои размишления за изкуството на съвременната проза“.

1982 г. – „Сигнал за тревога“ – театрален дебют в Пекин.

1983 г. – „Автобусна спирка“ – пиесата е оценена като идеологически вредна, вдъхновена от естетиката на Бекет и Арто.

1985 г. – „Дивият човек“ – пиеса.

1986 г. – „Другият бряг“ – пиесата е спряна и за да избегне репресии, Гао Синдзиен се крие в планините и горите на провинция Сичуан, за 10 месеца преминава пътя от изворите до устието на река Янцзъ.

1990 г. – „Планината на душата“.

Трябва да отбележа, че през 1987 г. Синдзиен излиза от Китай, но напуска Комунистическата партия едва през 1989 г.

За връх на творчеството на Гао Синдзиен се смята, както вече казах, романът „Планината на душата“. Романът, за който Гао Синцзян получава Нобеловата награда през 2000 г., има и една много интересна история. Тя показва от колко щастливи случайности зависи съдбата на една творба и нейния автор.

В началото на деветдесетте години на миналия век влюбеният в творчеството на Гао Синдзиен преводач Ноел Дютре предлага романа „Планина на душата“ последователно на най-големите издателства във Франция. Всички те обаче се отказват, защото романът бил „дебел за литературен дебют“ – 800 страници. Риска поело едно малко, неизвестно и наскоро създадено издателство – “Л’Об”, от Южна Франция. Първият тираж от 10 000 бр. бил бързо разпродаден. Съдбата му последва и вторият роман в това издателство – „Книга на самотния човек“, за безнадеждната любов между китаец на зряла възраст и млада немска еврейка, очевиден намек за съдбата на автора. Последват хвалебствия на най-големите френски вестници, които пишат, че Гао Синдзиен изпреварва в конкуренция съвременни светила като Астрид Линдгрен, Дорис Лесинг, Маргарет Етвуд и други световно известни писатели от първия ред, като нобеловите лауреати Бунин, Пастернак, Солженицин, Бродский и т.н. Нека тук добавим и как е записана наградата на Шведската академия на науката: За… „творчеството си, което е с универсална валидност, с горчиви прозрения и с лингвистична находчивост, което открива нови простори пред китайския роман и драма“.

Интересен е и фактът, на който медиите обръщат особено внимание, че до произнасянето на Нобеловата награда за литература през 2000 г. Гао Синдзиен е напълно непознат. Едва час след това световните електронни и печатни медии се добират до адреса му в Париж и веднага го атакуват. В този момент властите в Китай ледено отбелязват, че Гао Синдзиен не е техен съотечественик. Всъщност, Гао Синдзиен до този момент е също толкова незабележим, колкото преди да станат нобелисти и други трима автори: ирландецът Шиймъс Хийни, полякинята Вислава Шимборска и португалецът Жозе Сарамаго. Но значимостта на Китай днес е къде, къде по-голяма!…

Първите журналстически екипи откриват новия нобелист в дома му на осмия етаж в парижкото предградие „Баньоле“. Те описват писателя като дребен 60-годишен мъж, живеещ в аскетична обстановка сред калиграфии и книги. Впрочем, Синдзиен твърди в този ден, че той преди всичко е калиграф и художник, защото с тези си умения се издържа да живее в Париж.

Тук искам да прибавя и едно интервю, взето от него в щастливия ден, за френската телевиция TV5, намерило място в различни интернет-страници:

„– Г-н Синдзиен, вие живеете във Франция и вече пишете на френски, Вашата Нобелова награда по думите на президента Ширак е чест и за Франция. Как приехте наградата?

– С вълнение, разбира се. Още повече, че ако литературата е лукс, то Нобеловата награда е един невероятен лукс. Знам, че това е голяма чест, и право да Ви кажа, още не съм осъзнал това събитие в живота си.

– Какво си мислехте, когато научихте новината? Мислихте ли за това, че бяхте принуден да напуснете Китай?

– Всичко се разви прекалено бързо, нямаше как да нахлуят спомените, защото се оказах обграден от медиите, потопен в истинско море от интерес и доброжелателство. Подчертавам това, защото един емигрант рядко има такова усещане.

– Усетихте ли неприятната страна на славата? Тя изплаши ли Ви?

– Не. По-скоро тези дни живея във фикцията. Отвсякъде съм заобиколен от хора, телефонът ми не млъква.

– Вашите романи превръщат китайската традиция в универсално послание. Навярно това е резултат и от срещата Ви със западната култура. Впрочем, рани ли Ви реакцията на официален Пекин, който заяви, че не съществува китайски писател с Вашето име?

– По-скоро ми стана смешно. Предвиждах подобна реакция.

– Още повече, че книгите Ви са забранени в Китай.

– Да. Но това съвсем не означава, че не се четат в Китай. Аз не съм враг на китайския народ, а на режима в Пекин. За мен моят народ е нещо безкрайно по-различно от официалните власти.

– Какви спомени пазите от Китай? Били сте в лагер, писали сте на късчета хартия, които сте заравяли в земята?

– Вижте, за мен писането е необходимост. И ми беше наистина трудно да живея в онзи идеологически климат, където не можеш да се довериш на когото и да е, дори на членовете на семейството си, където трябва да пишеш тайно. Това е един толкова отровен климат, че ходех като болен и за първи път се почувствах свободен във Франция. Това, което ме спаси, наистина беше писането. То беше за мен норма и необходимост, което не можеше да не наложи отпечатък върху книгите ми.

– Следователно за Вас писането си остава риск?

– Разбира се. И всяко писане е риск, с изключение на преповтарянето на някакви догми. Риск е, когато решиш да потърсиш себе си, защото не се знае накъде ще те отведе всичко това.

– Затова ли търсите в творчеството си един универсален език?

– Може да се каже и така, но искам да подчертая, че не съм против традицията. Китайската култура е много богата и древна. Така че това, което минава за мой модернизъм на Запад, често се вписва в една древна традиция, в която е също толкова важно не само какво казваш, но и как ще изпишеш нещо върху листа. Защото, макар писането да хваща в дълбочина екзистенциалното измерение на човека, образите надмогват словото. Аз наричам това вътрешна визия.

– В „Планината на душата“, един от основните Ви романи, предлагате своята гледна точка към случващото се в днешен Китай. Като Нобелов лауреат за литература надявате ли се да се върнете там някой ден? Мислите ли, че ще разрешат книгите Ви?

– Не знам. Направо не ми се вярва. Знам, че на същия въпрос някога Солженицин е отговорил положително и пророчеството му се е сбъднало. Сега често ми задават този въпрос, но аз отговарям по-скоро като песимист, въпреки че много ми се иска да вярвам в един демократичен Китай.“

Вече бях решила да пиша за нобелиста Гао Синдзиен и неговата знаменита творба „Планината на душата“, затова и потърсих романа, за да го прочета. Оказа се, че достъпът до него в България е труден, за да не кажа невъзможен. Няма го и в електронните сайтове, където все по-често могат да се намерят публикувани литературни шедьоври. В сайтове прочетох, че Гао Синдзиен започва да пише романа в Пекин през 1982 г. и го завършва в Париж през 1989 г. За пръв път е бил публикуван в Тайван – 1990 г. През 1992 г. е преведен на шведски, а през 1995 г. – на френски. Английският превод на Мейбъл Ли излиза в Австралия през 2000 г. Интересна дискусия има около него в руските сайтове. Там, наред с оценките за достойнствата му, се води дискусия за пазарната икономика в книгоиздаването в Русия и доколко е възможно една книга от 800 страници да се разпродаде с печалба. Романът става повод за дискусия за издаване и на други обемни заглавия на руски и чуждестранни автори. Все пак, в един от руските сайтове успях да намеря публикувана главата „На изток от реката Ти“, превод на Антоан Иваницкий.

Твърдя, че романът се чете леко. Стилът е жизнен, езикът е образен и земен. Случки, диалози, природни картини са толкова реалистично предадени, че ти се струва, че действието се развива пред теб. Нещо повече, имаш чувството, че сам си участник в повествованието. Липсват всякакви многословни обяснения, както и скучни философски обобщения. Няма натрапчивост, няма някакво умишлено търсене на сензации или на някакви изключителни факти, които да те принудят да четеш следващите редове. Лично на мен стилът на Гао Синдзиен по-скоро ми наподобява на един изкусен разказвач, като тези, които можем да намерим във всяко по-малко градче, селце или в рода си. Това навярно обяснава и достъпността на романа до широк кръг читатели. Убедена съм, че леко се чете и от обикновения китаец, за когото по същество е предназначена творбата. Всъщност, тя звучи съвсем съвременно и за днешна България. Така, както в днешен Китай, в една или в друга провинция всекидневно пристигат местни хора, които някога съдбата е захвърлила в далечни и по-богати страни, това става и тук. Тези хора са се видяли с някой лев в повече и са дошли да видят родната си къща, приятели, любими хора, родители… Бършат сълзи от умиление и синовна обич, но нямат намерение да останат тук, защото новите им домове, семействата им, работната им са някъде далеч – в САЩ, Англия, Франция и къде ли не. Тава става днес и в България. В романа „Планината на душата“ виждаме как в малките селца, по автобусните спирки, на едно или друго място хората са облечени обикновено, ръцете са с изпъкнали вени от работа, сред отрудените хора се срещат и млади, и красиви… Просто какъвто е животът. Дори начинът на завързване на забрадките в китайските провинции е същият като този в малките български села – било в равнината, било в планината. И разговорите са идентични. И любопитството, и хитринките са копие едни на други. Имам чувството, че чета най-големите български автори. Стилът има нещо общо с нашия Йордан Йовков, който така и не бе ощастливен с нобелова награда, въпреки усилията на поредица български автори.

Бих казала, че романът „Планината на душата“ е една своебразна автобиография на Гао Синдзиен за времето, когато „потъва“ за близо година в провинциите, за да се спаси от евентуална репресия заради пиесите си и особено за „Другият бряг“. Всъщност, това бягство му дава възможност да излезе от обсега на относително „контрареволюционния си произход“ и на столичните интриги, както и да се гмурне в многовековната стабилност, умереност и непреходност на народния дух в провинцията. Има нещо романтично общо между „Планината на душата“ и бялата лястовица на Йовков.

Според мен основа за написването на шедьовъра „Планината на душата“ е всичко преживяно лично от Гао Синдзиен по време на пътешествието, бягството, изгнанието или както и да го наречем – на онова усамотяване на твореца, който по това време е на 43 години, в провинция Съчуан и по бреговете на река Яндзъ от изворите до нейното устие. Става въпрос за преминаване през десетки по-малки или по-големи селища, в които живеят различни народности със свои специфичен език, традиции, обичаи и култура. Разбира се, те всички са част от голямата сплав, наречена днес китайски народ. В романа си Гао Синдзиен влиза и в дълбините на религиозните отношения в обществото и отделните негови личности, опирайки се в повествованието на простичкия и достъпен за всеки изказ. Търси душевната сила, свобода и величие на душата в и будистките, и в даоистките манастири. Запознава читателя с един свят, толкова малко познат за европееца, но толкова земен и силен, реална опора на живота и на хората в манастира, и на вярващите в близките селища. Очевидно е, че авторът е не само изключителен познавач на езика в тези краища, но и невероятен майстор да пресъздаде усетеното, видяното и чутото през литературните си герои, някои от които имат ярко и запомнящо се присъствие дори само с появата си в тридесетина авторски печатни реда. Нобелисткото перо на Гао Синдзиен с ювелирен усет е използвано местното остроумие и сатиричен изказ по най-обикновени, но едва ли не вечни човешки теми – от любовта между двама души, до „мъглявата“ оценка на политически събития и местен управленчески подход и традиции. Прави впечатление колко леко се четат десетки страници, в които не само, че няма нещо изключително, но става въпрос за един естествен ритъм на живота на „малкия човек“ в Китай, толкова близък и толкова непознат и далечен за европееца. Интересен творчески подход има Гао Синдзиен в тези ъгълчета на творбата си, в които размишлява за отношенията между личността и обществото, между хората един с друг, между вярващия и монаха в храма, както и между природата и „пътешественика“. При това тук липсва натрапчивата намеса на Другия, липсва могъщото на пръв поглед влияние на политическите и социалните структури, дори на неписаните племенни закони в отделни случаи.

Майсторът на словото магически води нишката на повествованието така, че читателят заедно с автора разсъждава, търси, намира и оценява от различни позиции на собственото Аз, както и от позициите на естествените участници в битието – Ти, Той или Тя. И ако се замислиш, някак естествено и простичко идваш до извода, че всичко е толкова обикновено, приемливо и ясно, защото и целта е простичка, но необикновено сложна за постигане – що за нещо е това душата. Всяки човек отделна душа ли? Господ на всички ли дава една и съща душа, а после в нея заиграват добро и зло, обич и любов, омраза и предадетлство? Отива ли душата в някой последващ свят или умира с нас, изпепелена от умора и унижение или удавена от завист и алчност? Коя душа е праведна и коя грешна? Кое и добро и кое е зло на този свят?

Интересно е и друго. Когато четеш Балзак, виждаш колко многословно описва той определени събития, картини и дори вещи. Сравнено с него, Гао Синдзиен по-скоро използва таланта си на художник, за да предаде визуално естеството на фактите, събитията и вещите само с по няколко щрихи. Като че ли той има недостиг от време да стигне до края на разказа си. Въпреки спокойствието и едва ли не безвремието, в което изпада заено с читателя, за да утвърди дълбоко в съзнанието било полъх на вятъра, било обикновени човешки сплетни, понякога красотата на кътче от природата или менящата се всеки миг повърхност на голямата река. Повествованието напомня на реалния живот, най-вече защото е част него. Така както на човек му писва от сензации, обществени и политически крамоли, от лъжливи приятелства и медийни крясъци и гледа да се усамоти с най-големите ценности на живота – семейството, деца, дома, природата, точно така изглежда и това невероятно пътешествие на гения след изписаните дума след дума страници.

Романът „Планината на душата“ е един истински шедьовър на съвраменната китайската литература, създаден в едно неподходящо за автора политическо време. А може би пък едно просто нещастно съвпадение на ред случайности е довело до изгнанието на този наистина великолепен майстор на перото – Гао Синдзиен. Макар и в интервюто му пред ТV5 той да се съмнява, че ще види отново Китай, твърдя, че от всеки ред на романа „Планината на душата“ струи обич и тъга по родината. Вярвам че Китай и Гао Синдзиен са едно цяло и ми се ще срещата между тях да стане, докато този вече 67-годишен човек може види с очите си големите промени, които стават днес в Китай, и може да даде прошка в наближаващия край на живота си. Защото какъвто и да си, където и да си, каквото и да си направил, твоят корен е там, където си се родил и израсъл, където си плакъл и си се смял. Далеч ли си – идва забравата. Не мога да си преставя, че Гао Синдзиен ще остане за векове гордост на Франция, само защото има френски паспорт. „Планината на душата“ е китайска и ще си остане в пантеона на китайската литература, дори и без китайски паспорт.

Свободата е вътрешна потребност на Гао Синдзиен. Всъщност, свободата е вътрешна потребност на всеки голям автор, било то от Китай, от Русия, от Англия, Нигерия, Израел или България, от която и да е страна на света.

Живеем в интересно време. В Езиковата гимназия в Добрич искаха да знаем като петте си пръста Сервантес, Данте, Омир, Толстой, Байрон… Разбира се, и нашите най-големи писатели, а и други, за които нито един млад човек или нашите родители не си и спомнят вече. Сега разбирам, че всъщност сме излезли от гимназията осакатени, след като не са ни дали и елементарни познания за поетите и писателите на такива народи, преминали през хилядолетията и оцелели с невероятно богатата си култура като тези в Китай, Индия, някогашната Персия… Навярно тогава щеше да ни бъде по-лесно и ние, най-младите българи, да открием откъде идваме и накъде отиваме, да се сравним с другите големи в света. Сред които сме и ние.

Йоанна ДУКОВА, студентка по китаистика в СУ „Климент Охридски“ – ЦИЕК

За курсовата работа са използвани и източници от Интернет:

http://en.wikipedia.org/wiki/Gao_Xingjian
http://www.imaginaryplanet.net/essays/literary/soulmountain.php
http://www.britannica.com/eb/article-9345633/Gao-Xingjian
http://www.diplomatie.gouv.fr/label_france/English/LETTRES/gao_xingjian/page.html
http://www.prazdniki.ru
http://vedomosty.spb.ru/2000/arts/spbved-2340-art-12.html
http://newsru.com/world/12oct2000/nobel.html
http://n-t.ru/nl/lt/xingjian.htm
http://old.e-motion.com.ua/issue33/books/laureates/Gao_Sintszjan_pervyj.html
http://www.utro.ru/articles/life/2000/10/12/200010120436122223.shtml

Сходни връзки

* http://en.wikipedia.org…
* http://www.imaginarypla…
* http://www.britannica.c…
* http://www.diplomatie.g…
* http://www.prazdniki.ru
* http://vedomosty.spb.ru…
* http://newsru.com/world…
* http://n-t.ru/nl/lt/xin…
* http://old.e-motion.com…
* http://www.utro.ru/arti…
* Още от Китай

Поставил: Николай Пеняшки – Плашков

Гао Синдзиен – китайски писател, драматург и …


Гао Синдзиен (на китайски 高行健,на пинин Gāo Xíngjiàn, също Синдзян) е китайски писател, драматург, постановчик, преводач и критик.

Гао Синдзиен e роден на 4 януари 1940 г. в Ганджоу, провинция Дзянси, в западната част на Китай. Баща му е банков служител, а майка му – непрофесионална актриса. В ранното му детство интересът за писане и театър е подбуден от неговата майка. През 1962 г. той полага академични изпити по френски в чуждоезиковия институт в Пекин. От 1987 живее във Франция, а книгите му са забранени в Китай. През 2000 получава Нобелова награда за литература за „творчеството си, което е с универсална валидност, с горчиви прозрения и с лингвистична находчивост, което открива нови простори пред китайския роман и драма“. Автор е на „Планината на душата“ (1990) и „Другият бряг“ (1986). Синдзиен е първият китаец, удостоен с Нобелова награда за литература.

Китайска литература


Първата китайска цивилизация не е оставила записи върху дълготрайни материали. Най-ранните китайски творби, включително и някои, запазени в „Книга на документите“ на Шу Джин, са съчинени преди 2300 г. пр. Хр., но археологията не може да ни даде отговор на въпроса кога са записани. В онези дни китайското писмо било просто и може би е служело основно за поддържане на документацията, а литературното развитие вероятно е започнало около 2000 г. пр. Хр.

Дърветата във булчински премени


Дърветата във булчински премени
се кипрят в края на нощта.
От зимна приказка опиянени,
докосват сиви небеса.

И мълком свежата омая
разтърсва с хладния си дъх
любими мисли и аз зная,
че идва с нея пролетният лъх.

Зеленото пленява ни очите
и песни звънки ни сладнят.
Напролет птиците долитат
и …благодат е този свят!

А ти си с мен и дивно земно чудо
разлиства своята любов.
Със пролетта дошло е време лудо,
за пролет весела тук всеки е готов!