Свобода и робство в поемата „Елегия“


Свободата и робството заемат централно място в поезията но Ботев.Те са два различни начина на живот и имат своите духовни измерения. Опозицията свобода-робство с години  е будила размисъл върху съдбата на българския народ и неговата историческа перспектива. В творчеството на Ботев понятията свобода, робство и борба се разгръщат в целия си смисъл, за да изобразят родната картина, изразяваща своето време.
В стихотворението „Елегия” лирическият герой дава израз  на  покрусата от факта, че робството е не само принуда, но и вътрешно състояние на духа на народа. Тези които трябва да му отворят очите, са бездейни и апатични наблюдатели, очакващи някой друг да донесе свободата. В резултат на силно въздействащите образи на робството и неговите крепители, елегичното оплакване се превръща в гневен укор, изразяващ отчаянието на малцината, истински пожелали свободата, готови да отдадат живота си за нея.
Началният въпрос, който приканва народа към борба има своята художествена роля:

Кажи ми, кажи ми, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?

Още в това обръщение са въведени две основни характеристики  на народа.
Определението беден показва духовния аспект на живеенето. А за да се излезе от робството, е необходимо да се преодолее бедността. Другата характеристика на народа е люлката. Нейното движение по инерция символизира безкрайното робско житие. За да бъде убедителен в предаване на своите чувства  поетът използва епитетите „бедний”, „робска”, „зверски”. Народът вярва в търпението и примирението и живее според формулата „Търпи, и ще си спасиш душата”. Идеалът за свобода липсва, а съществуването е навик към болката и веригите. Много точно, ярко и вълнуващо са разкрити участниците в изработването и приложението на формулата на търпение: кърджалия, предател на брат си, убиец на баща си, а също и легендарни герои, символизиращи антихриста, инквизитора и предателя: „ Син на Лойола и брат на Юда”. Всички те са виновни за страданието и съдбата на народа ни. Ботевият гняв е подсилен от факта, че страданието е незаслужено. След поредицата от реторични въпроси авторът започва да описва страшната българска участ:

Той ли? – кажи ми. Мълчи народа?
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода…

Народът сякаш е окован във физическите си и духовни мъки, неспособен да се освободи от тях. Безропотността и търпението са предопределили робската съдба с векове наред. Немотията на народа е основна негова черта. Той посочва и разграничава виновниците: „сган избрана – рояк скотове”. Въпреки оковите, хората все още не са изгубили напълно способността да разграничават злото. Сюртюкът е метонимия за учител, расото е символ на духовенството, а слепците с очи са представителите на родната интелигенция виновни за робството.
С увеличаване причинителите за злото, елегичният тон се задълбочава. Поетът използва символи от библейския сюжет за да сравни за да сравни българското страдание с християнското мъченичество:

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит в живо тяло,
ръжда разяжда глозгани кости,

Кървавият пот, гробният камък и кръстът придават на  творбата дълбок библейски смисъл.  Алитерацията на съгласните  „к”, „г”, „р”,
”ж”, „з” изостря представата за страданието. Тези похвати правят стихотворението силно въздействащо.

След вековното робство не е останало нито тяло за похищение, нито дух за сломяване. Пагубна е същността му. Причините са „наши” и  „чужди”. Народът е  представен като двойник на Исус, осъден да изкупи чрез страдание всемирното зло. Робството е причинено, както от турците, така и от българите, потопени в апатия. Нужно е да се отхвърли житейската  философия на бездействие и търпение, но сякаш това е  невъзможно и лирическият говорител  прибавя себе си  към  общият живот в окови:

А бедният народ търпи и ние
без срам, без укор броиме време,
откак е в хомот наша шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе,
чакаме и ний ред за свобода.

Героят се слива с робското общество и прекратява диалога си с народа от някаква странична позиция.Утвърждават всеобщата участ и липса на спасение. Апатията е превзела времето и пространството. Финалът на творбата  успешно завършва елегичния  й тон. Внушително е това отказване от спасение.
Със стихотворението „Елегия” Христо Ботев внушава, че свободата все още не е превърната в идеал за българския народ. А без идеала един народ е загубен. Творбата убеждава, че робството е вътрешно състояние на духа. Разкриват се онези черти на народо – психологията, които трябва да преодолеем, за да възпитаме духа си. Тя е важна и днес, защото ни помага да формираме националното си самосъзнание.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Advertisements

Над 40 нови животни открити във вулкан


Откритие от изключителна важност за животинския свят и в същото време увлекателна история за един изгубен и различен свят – отговорът няма значение, защото и двете определения са верни. Научна експедиция на остров Папуа Нова Гвинея откри поне 40 вида непознати досега същества, останали в изолация след последното изригване на вулкана преди 200 000 години.

Кратерът, изследван по време на експедицията, отдавна е бил сред целите на западните учени биолози, но поради трудния преход едва тази година екипът на доктор Джордж МакГавин от Университета в Оксфорд успява да завърши приключението успешно.

Продължете да четете  в сайта:      http://publicworld.bg/

Нощна импресия


Нощта приижда
и с песента си благославя
житата и тревите.
Притиска нежно
със звездния си плащ,
а ти целуваш страстно
аромата на цветята,
ухаещ върху мантията нощна.
Вечерницата
се оглежда
в езерното огледало
и се усмихва.
А небето е понесло
лунните и звездните
лъчи.
Не искаш ли
в такава нощ,
да останеш сам
със тишината,
в легло от благослова
на земята,
с шепот на нивята
и дъх на трепетлика?

© Николай Пеняшки – Плашков

Основи на философията


ОСНОВИ   НА   ФИЛОСОФИЯТА:
– >  подкатегории

Източник:     Философия, История на философията


Освалд Шпенглер – немски философ


Освалд Шпенглер - немски философ

Освалд Шпенглер - немски философ

Освалд Шпенглер  е  немски философ и
историк, един от основоположниците
на философията на културата.

Роден е в Бланкенбург. Завършва университетското си образоване в Мюнхен, Берлин и Хале и започва да преподава математика в Хамбург. Отказва се от преподавателската си дейност, за да се посвети на своя основен труд „Залезът на Запада“ (Der Untergang des Abendlandes).[1] „Залезът на Запада“ е историческо произведение, синтез на политикономия, политика, наука, математика, скулптура и музика. Шпенглер прилага към явленията на културата използвания преди него от Гьоте морфологичен метод за естествените науки. Книгата описва различните значими култури в човешката история, които са подобни на биологичните организми: те се раждат, развиват, угасват и умират. Философът разграничава 8 главни културни формации и три главни естетически нагласи в Европейската култура: аполонова, магическа и фаустовска. Според него историята се развива циклично и е лишена от смисъл. Всяка култура е предопределена от своето наследство, своите ценности и чувството за съдбовност.

Други известни негови произведения са „Прусачество и социализъм“ (Preußentum und Sozialismus ) и „Човекът и техниката“ (Der Mensch und die Technik). В „Прусачество и социализъм“ Освалд Шпенглер разглежда два вида социализъм: германски социализъм на подчиненост и единност на нацията зад обща идея, и английски социализъм, изобретен от Маркс, който дълги години живее в Лондон, Великобритания, почиващ на класово разделение. Освен това Шпенглер излага принципните различия между манталитета на прусака и англичанина – англичанинът разполага с практическа свобода, която го превръща вътрешно в духовен роб, цивилното му облекло изразява унификация на съвестта му, за него съществува единствено лично действие, не и лично мислене и при него е най-вече налице стадното чувство и пиратският инстинкт, въплътени в икономическата му система, почиваща на търговия.

У немеца в противовес на това е налице подчиненост и градация според чина, а не според богатството и за него е толкова обидно да приема нареждане от по-низшестоящ, колкото за англичанина – от по-малко заможен.

Партийната система с нейните дрязги и фрагментираност Шпенглер също счита за английски прийом , гибелен за немския дух.[2]

Освалд Шпенглер е вдъхновил многобройни автори: Томас Ман, Емил Чоран, Мартин Хайдегер, Лудвиг Витгенщайн, Реймон Арон, Арнълд Тойнби и други.

Източници

Информация:            Уикипедия – Освалд Шпенглер

Поставил:   Администратор


Как си представям българската идентичност?


Опитвайки се да  осъзнае своето място в света, човекът търси измеренията  на нравствено – етичния  си  облик, но и  границите  на  собствения си  духовен потенциал. Най – съкровеното, прекрасно, топло и лично кътче  на човека, е родното огнище  –  с една дума  Родината.
Където да се намира личността, каквото и да прави, идва момента  когато се завръща в родния дом. Всички се раждаме със своята мисия, като всеки си избира сам пътя, по който ще върви, и дирята която ще  остави след себе си,  да е в полза на обществото…
Вярвам, че наред с постиженията на науката, техниката, съвременните технологии, изкуството, културата, спорта, медицината и т.н., които подобряват  социалното равнище  на обществото в новото хилядолетие, ще  има и такива в съзнанието на хората, които няма да позволяват съществуването на омразата, расовата и религиозната дискриминация, дори и за вродени предразсъдъци. Именно те – предразсъдъците, стесняват, ограничават духовното и умственото пространство. Но за съжаление, те съществуват. Причината за тяхното наличие е невежеството.

Или както казва  У. Хезлит: „ Предразсъдъкът е  рожба  на невежеството”.

Именно за това е необходимо системно и по – високо образование, широка обща култура на личността в съвременното общество, и по този начин тя по – лесно и бързо ще се приобщи в глобалното общество, дори ще израсне като личност и творец. А това ще доведе до отъждествяване  между  слоевете в обществото.
Идентичността е зададена на изхода на детството, и се формира във времето до зряла възраст, под влияние на семейната среда, околната среда, прослойка, общество, макро общество и образование. Става дума говоря за взаимодействието между личния избор и социалните условия.В този смисъл идентичността и нейните кризи са нещо релативно, свързано с очакванията на културата и спецификата на дадената възраст, която задава определена  психологическа  „задача”, дори и нагласа на индивида.
Човек се отъждествява с произхода, с една дума, с корените си – както се казва „Родословното дърво”. За това се казва, че човек без родина, е като дърво без корен. Знаем, че родината е най-скъпото и съкровено място в живота на човека, където са родители, любими, близки, приятели и т.н.
В нашият кратък живот, който е миг от вечността, съдбата ни е отредила
най – голямата утеха: паметта, която е истинско чудо, което е един от образите на безсмъртието. Затова не трябва да забравяме великото минало на нашата скъпа родина България, и могъществото на нашите ханове , царе; като хан Крум, цар Борис, Симеон Велики, преклонението пред страната ни на непобедими империи като Византия. Трябва да се гордеем със създателите на Славянобългарската  азбука –  солунските братя   Кирил  и  Методий.
Във времето българинът е доказал любовта към Отечеството, най – вече

с предаността си и патриотизма изразен във великите битки за Свободата
на род и Родина, и със хилядите кости които са в недрата на нашата майка Земя, за да живеят поколенията в мир и свобода.

В  днешно време много  български  писатели, поети, художници, скулптори, и много други талантливи българи, оставиха свои творби извън пределите на нашата скъпа родина; прославят  я с таланта си, и с това доказват  своята тъждественост  с европейските  и световни нива.
Всеки българин трябва да обича България, не само заради нейното славно минало или заради красотата, а най – вече защото тук е роден, и е станал истински човек.

Съхранявайки своята национална идентичност  днешните българи биха могли да обърнат тежката си съдба в геополитическо преимущество, превръщайки се в икономически, политически  и културен посредник между Изтока и Запада.