Риторичен въпрос


Риторичният въпрос е риторична фигура на речта (фигура в реториката), изразена под формата на въпрос, но не предполага отговор, а привлича вниманието на читателя.
Фигурите са поетични изрази, които променят смисъла на думата, като се използват качествата и свойствата на гласовете. Създава се специална украса, която предполага артистичен и поетичен стил в езика.

Примери за реторични въпроси:

– Виждали ли сте някога такава изгодна оферта като нашата?

– Ние не трябва ли да обвиняваме за това?

– Да бъде или да не бъде?

Примери за реторични въпроси в поезията:

– Текат и се вливат в един водопад; Какво означава моята малка капка?

Advertisements

„Равносметката“ – Съмърсет Моъм


РАВНОСМЕТКАТА - СЪМЪРСЕТ МОЪМКнигата „Равносметката“ е невероятна и автобиографична, изпълнена с философски и дълбоки размишления но отношение на изкуството и човешката творческа същност. Мислите изложени в това произведение са изключително точно, ясно и казани на място чрез майсторското слово на писателя. Тя е последната книга от творческата дейност на Съмърсет Моъм. Неговите размишление и сентенции са залегнали под формата на есета и мемоари, в които се усеща блестящите познания и богатия житейски опит на писателя.

С богатството и красотата на словото тази книга е истински литературен бисер. Отразени са размишленията на писателя по отношение на изкуството във всичките му категории – литература, автори, театър, кино до философията като откровение, дори наставления как се пише качествена литература, включително драматургия и сценарии.
Книгата „Равносметката“ е изпълнена с вълнуващи и уникални размишления на база равносметка, с насоченост в полза за изграждането на писателя като качествен творец с изграден стил и неустоим дух.
На базата на последните редове, Ви предлагам следния цитат от книгата, написан чрез майсторското слово на Съмърсет Моъм:
„Предпочитам вулгарния пред предвзетия писател, защото животът е вулгарен, а писателят търси  да изобрази именно живота“.


ПРЕДЛАГАМ ВИ ОТКЪСИ ОТ „РАВНОСМЕТКАТА“

 Още не съм се справил с проблема за злото. Той придобива особено значение, когато преценявате дали съществува Бог и (ако съществува) какъв трябва да си го представяме. Един всемогъщ Бог може съвсем справедливо да бъде обвинен за съществуването на злото в света и би било глупаво да се отнасяме с възхищение към него или да се прекланяме пред него. Но умът и сърцето въстават против идеята за един невсеблаг Бог. Тогава ние сме принудени да приемем предположението, че Бог не е всемогъщ; един такъв Бог не съдържа в себе си обяснение за своето собствено съществуване и съществуването на създадения от него свят.

 Много от нас изпитват неудобство, когато ни отправят цветисти комплименти. Странно е вярващите да си въобразяват, че Бог е доволен от това щедро отрупване с комплименти. На младини имах един по-възрастен от мен приятел, който често ме канеше на гости. Дълбоко религиозен, той четеше всяка сутрин молитви пред домашните си. Той обаче бе зачертал с молив всички пасажи от молитвеника, които възхваляват Бога. Той казваше, че няма нищо по-вулгарно от това, да възхвалявате хората право в лицето, и като джентълмен, не можеше да допусне, че това ще се понрави на Бога, защото, в края на краищата и самият Бог е джентълмен…

Хората са страстни, хората са слаби, хората са глупави, хората са жалки; да понесат върху себе си такова грандиозно нещо като гнева Господен ми изглежда твърде безсмислено.

Бог толкова настойчиво иска да му вярвате, като че без вашата вяра не е убеден в собственото си съществуване. Той обещава награди на онези, които вярват в него, а неверниците заплашва с ужасни наказания. Що се отнася до мен, аз не мога да вярвам в онзи Бог, който ми се сърди за това, че не вярвам в него. Аз не мога да вярвам в един Бог, който е по-нетърпелив от самия мен. Аз не мога да вярвам в Бог, у когото няма нито чувство за хумор, нито здрав разум. Преди много години Плутарх изрази всичко това само с няколко думи: „Нека по-скоро – пише той – да кажат, че Плутарх не съществува и никога не е съществувал, отколкото, че Плутарх е непостоянен, капризен и избухлив, способен да си отмъщава по най-малък повод и да се обижда от дреболии.“

Вярата в безсмъртието не е обезателно свързана с вярата в Бога, но да отделите едното от другото е трудно. На практика, както знаем всички, тези две понятия са така неразривно свързани, че задгробният живот се е разглеждал като най-мощното средство на Бога в неговите отношения с хората. Той дава възможност на милосърдния Бог да награждава праведните и с удовлетворение да наказва неверниците. Доказателствата за безсмъртието са много прости, но не се ли вземат като предпоставка за съществуването на Бога, стават безсмислени, слабо убедителни…

Ако Бог е любов, тогава хората за него са ценност и не е възможно да се вярва, че онова, което е ценно за Бога, може да се остави да загине. Но тази точка поражда съмнение. Обикновеният опит, особено този на философите, сочи, че много от хората не представляват кой знае каква ценност. Безсмъртието е твърде величествено понятие, за да се свързва с него съдбата на простосмъртните. Те са толкова нищожни, че не заслужават вечни мъки, нито пък са достойни за вечно блаженство…

Ако тогава отхвърлим като твърде съмнителни съществуването на Бога и възможността за задгробен живот, за да се ръководим от тях, необходимо е да решим къде се крие смисълът и предназначението на живота. Ако смъртта слага край на всичко, ако не бива да се надявам в идването на доброто, нито да се страхувам от злото, тогава трябва да се запитам защо съм дошъл на тази земя и как трябва да се държа. Отговорът на тези въпроси е твърде прост, но той е толкова неприятен, че повечето хора отбягват да застанат лице в лице с него. В живота няма нито цел, нито смисъл. Ние сме временни заселници на незначителна планета, въртяща се около малка звезда, която на свой ред е частица на една от безброй много галактики… След цяла вечност ще изчезне и човекът. Тогава не е ли все едно дали човекът някога е съществувал? Той ще остане само една глава от историята на Земята, така безполезна, както и главата, в която се говори за живота на странните чудовища, населявали Земята в праисторически времена…

Болшинството хора мислят недостатъчно. Те приемат без разсъждение своето присъствие в света: слепи роби на онази сила, която ги движи, те се въртят насам-натам, за да удовлетворят своите естествени импулси и когато силата изчезне, угасват като пламъка на свещта. Техният живот е чисто инстинктивен. Възможно е да проявяват в това по-голяма мъдрост.

„По-късно опознах в разни страни много политици с високи постове.  И непрестанно недоумявах от посредствеността на техните умове. Установих, че са зле информирани за най-обикновените неща в живота, и твърде рядко откривах у тях остър ум или яркост на въображението. По едно време бях склонен да мисля, че дължат своето знатно положение изключително на ораторския си талант, защото е невъзможно човек да се издигне на власт в едно демократично общество, ако не е в състояние да грабне слуха на публиката; а оратрския талант, както всички знаем, не винаги е съчетан с умствени способности. Но въпросът явно не стои така, понеже видях държавници, които по моему не бяха много умни, а направляваха обществените дела с известен успех. Изглежда, за да управлява една нация, човек се нуждае от специфичен талант, който съществува извън сферата на общите способности. По същия начин опознах и редица делови хора, които спечелиха огромни състояния и доведоха до разцвет големи предприятия. Но по отношение на всичко извън тяхната работа те бяха лишени дори и от най-прост разум.“

 „Почти всички хора обичат да говорят за себе си и им пречи само обстоятелството, че другите не искат да ги слушат.“

Романът „Червено злато“ на Людмила Филипова


ЧЕРВЕНО ЗЛАТО - ЛЮДМИЛА ФИЛИПОВА

Романът „Червено злато“ е вторият по ред след дебютната книга на българската писателка и журналистка Людмила Филипова „Анатомия на илюзиите“, която от своя страна се превърна в един от най-продаваните романи за 2006 год.

Писателката се наложи с умението и таланта да преработва и съчетава документалистиката във вълнуваща художествена литература, на малко известни факти.
Бих казал, че структурното сюжетно изграждане на романа „Червено злато“ се приближава да така наречения почти готов „сценарий“ за филм. Това се усеща при четенето на романа, най-вече чрез майсторското изграждане във фабулата и композицията на литературното произведение.

Самото заглавие на романа подсказва за историята залегнала в него, а именно за аферата „Червено злато“ – търговия със заразена кръвна плазма и за разследването на детектива Рахмапури, за опита на една сестра да измъкне колежките си и сестра си, за впечатленията на д-р Здравко Георгиев и др. от затвора в който са били; за „Усилията“ които родното правителство е полагало да спаси сънародниците ни … за политическия скандал, в който са били намесени нищо неподозиращите медицински работници, които са работили отдадено и с желание да спасят всеки пациент от болницата, в която са работили…

На Либийска земя Ева, Даря, Варя, Жана и други са изкупителни жертви на тази жестока и убийствена действителност.

Вследствие на търговията със заразената кръвна плазма и прилагането ù, са налице много жертви.
Главните герои са подложени на психически тормоз, недохранване, жестоко изтезаване, изнасилване и т.н.
Писателката Людмила Филипова със силата на словото дава динамика във фабулата на романа, за да покаже на преден план сложността и глобалността на проблема.
Романът е вълнуваща драма, която разкрива множество жестоки човешки съдби, написана чрез убедителното майсторско слово на писателката Людмила Филипова.

ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

„…. Пътят и минаваше покрай Националния център по кръвопреливане. Корина се сети, че не бе идвала от месеци да дава кръв. Ако не ходеше редовно може би щяха да и вземат картата на кръвен донор, помисли си тя. Последните месеци все и беше зле и тя отлагаше за следващата седмица. Сигурно от преумора. Тя все тичаше, тичаше…

„…Състоянието на Лейла се влошиш отново нощес. Детето не бе яло близо 24 часа… Пиеше само по малко вода. Повръщаше често. Айша се опитваше да му дава глюкоза, но то отказваше…“

„… Мъжете се приближаваха към нея. Когато бяха само на крачка, единия от тях неочаквано я дръпна за ръката. Блъсна я в стената с лице към нея. Стана толкова бързо, че Софùя не успя дори да извика. Мъжът ù изви двете ръце на гърба, закопча ги с белезници и без да обясни каквото и да е, я задърпа към някаква странична врата. …“

„… Мъжете с автоматите подредиха българите в редица. Софùя бе последна. До нея стоеше Варя. Софùя се обърна към нея, за да я попита знае ли нещо, все пак тя бе от дневната смяна. Не можа да изрече и дума. От главата на Варя течеше кръв. Беше ударена лошо. Софùя ахна и отвори ужасена уста. Обърна се назад, където стоеше друг неин колега.“

„…Чу се мощен гръм изпод рейса. Не бе минал и половин час откак бяха тръгнали от болницата. Той започна да криволичи и да друса силно. Спря. Софùя никога нямаше да забрави как сърцето ù се разтупа в този момент. Най-сетне са ги намерили, помисли си тогава тя.“

„… На шестия ден започваха да изкарват жените по четири от килия. Тези, които се връщаха мълчаха. Когато ги питаха какво са им правили, те отговаряха само…разпитваха ни.
Мъжете с автоматите връзваха очите им и ги водеха в друга сграда. Разпитваха ги една по една.

Всяка по около час.

Дойде ред на Софùя. Отведоха я двама униформени. В стаята свалиха превръзката ù.
Мъжете които стояха около нея, ù се сториха страшни… гадни. Лицата им бяха пъпчиви и мръсни.
Някои имаха отблъскващи белези. Миришеха на… Те ту я бутаха, ту нагло ù се усмихваха, показвайки без свян развалените си зъби. Сложиха я да седне на един стар ръбест стол.“

„Дадоха им дюшеци и ги заключиха за през нощта. Жените се изплашиха,че може би това не е е краят на ареста, а началото на нов. Двама от въоръжените мъже останаха да ги пазят. Не им даваха да доближават каквито и да е врати и прозорци. Студът пронизваше телата им. Толкова студено им бе, че не можеха да мислят за нищо друго. Сгушиха се една до друга и така дочакаха до изгрева. На другата вечер ги пуснаха. По тъмно, да не ги види никой от къде излизат. Отново ги предупредиха да не забравят, че са били на гости.“

 

 

25-ти Септември – ден на Добрич


ДОБРИЧ

   25-ти септември е исторически, паметен ден за гр. Добрич, понеже на тази дата през 1940-та година нашият град се връща в пределите на нашата мила родина България – чрез подписването на Крайовската спогодба.
През 1990 година е официално отбелязана 50-годишнината от присъединяването на Южна Добруджа към Майка България и с указ на президента на Република България бе възстановено старото име на града – Добрич, (приема се, че това име идва от Добротица чак през XiV век). А може би е някаква грешка в съвременния превод.
От него момент до ден днешен, 25-ти септември е исторически, паметен ден за нашия град.
В този празничен ден присъстваха гости и делегации от побратимените общини на държавите – Швеция, Украйна, Унгария, Македония и Турция, а също така и дипломати, почетни консули и кметове.
Тържествата започнаха в 9.30 ч. пред мемориалния комплекс „Военно гробище“ с панахида, военен ритуал и общоградско поклонение в памет на загиналите за свободата на Южна Добруджа.
В града ще бъдат поднесени цветя и венци пред паметниците на Хан Аспарух, Добротица, Васил Левски, Стефан Караджа, Христо Ботев, Захари Стоянов, Барелефа на цар Борис III, и други паметници, и барелефи.
В 10.30 се проведе тържествено заседание на Общинския съвет и удостояване с отличието „Почетен гражданин на Добрич“ за 2013 г. на Швейцарския еколог и дарител БАРБАРА ГЕРИНГ.

БАРБАРА ГЕРИНГ - ШВЕЙЦАРСКИ ЕКОЛОГ И ДАРИТЕЛВ този ден на централния площад се проведе фолклорен концерт “ Добруджа в танци, багри и песен“ с участието на Ансамбъл „Добруджа“, танцува студия „Добротица“, детска танцова студия „Добрич“ при Общински младежки център и възпитаници на СОУ „Св.Климент Охридски“.
От 15.00 часа в Градски парк „Свети Георгище се състои прожекция на документалния филм „Героите на Добреджа 1878 – 1916“ на Национално движение „Традиция“ – ПК „46-ти Пехотен Добрички полк“.

Програмата ще продължи с концерт на стари градски шлагери „Прегръщам те, Добрич“ с участието на състав „Да останем млади“ при Сдружение „Хобисклуб“, състав на патриотични и съвременни песни „Лира“ и състав „Добрич“ при народно читалище „Йордан Йовков“. По-късно следобед в 18.00 часа, ще се проведе и джас концерт с участието на RED MOOD със солисти Георги Илиев – китара, Владислав Стоянов – контрабас и Красимир Костадинов – кларинет.

© Николай Пеняшки – Плашков

РАЗМИШЛЕНИЯ – РАЗНОЧЕТЕНИЯ


* Разнопосочни; раз, но, по-сочни ;
Ще изядеш от „раз“, „но“ не останаха „по-сочни“ плодове.

* Рознолик; раз, но, лик ;
Да видиш красива жена от „раз“, „но“ тя може би е недостъпна за теб, въпреки че е с красив „лик“.

* Разтегли; раз – тегли;
Когато се вгледаш в сексапилно гадже от „раз“, нагонът те „тегли“, но за съжаление, то е недостъпно за теб.

Дигитална библиотека


Дигитализацията на ценни документи от колекциите на Националната библиотека започва през 2006 г., а през есента на 2007 г. тези дигитални изображения стават достъпни за ползване чрез електронната страница на Библиотеката. До началото на 2013 г. са сканирани и са включени в Дигиталната библиотека общо около 290 000 файла – ръкописи, старопечатни книги, непубликувани документи от БИА и Ориенталския отдел, портрети и снимки, графични и картографски издания, български вестници и списания от периода 1844-1944 г. – изображения и техните систематизирани описания. Електронният архив е организиран за търсене чрез специализирана система DocuWare. Дигиталните копия се предоставят за ползване на свободен достъп.

Дигиталната библиотека е структурирана в зависимост от вида на документите в няколко колекции, които са подразделени в отделни кабинети…

продължете да четете от тук:  Национална библиотека

 

Общоградско поклонение в гр.Добрич посветено на Съединението.


IMG_20130906_112820

снимка: Николай Пеняшки – Плашков

Днес 6 септеври 2013 година в 11.00 ч. в гр. Добрич се проведе общоградско поклонение пред паметника на Захари Стоянов по повод 128 годишнината от Съединението на Княжество България с Източна Румелия.
Кметът Детелина Николова отбеляза, че 6. септември 1885 год. е велика дата за нашата Родина България.
На събитието присъстваха народните представители Сияна Фудулова и Пламен Желязков, областният управител Недко Марчев и заместникът му Исмет Абил, общински съветници, както и представители на партийните централи на БСП, ДПС и ГЕРБ, общественици и граждани.

След минута мълчание в памет на героите за българската свобода и независимост, бяха поднесени цветя и венци на паметника.

На тази важна дата Съединеието е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). То се извършва след бунтовете в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септемри (18 септемри по нов стил) 1885 г., подкрепен от българския княз Александър I и ръководен от майор Данаил Николаев.

Съединението на България е актът на фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885. То е координирано от Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885, подкрепен от българския княз Александър I и ръководен от майор Данаил Николаев.

Денят е обявен за официален празник на страната с решение на Народното събрание от 18 февруари 1998 г.

IMG_20130906_112745

снимка: Николай Пеняшки – Плашков

АВГУСТ


автор: Константин Балмонт

О, август — ясен, нежен и спокоен,
с предчувствие за мимолетността,
ти позлати зелените листа,
заключи чувствата в порядък строен.

Случайно може би денят е зноен –
по-сродна му е тъжната мечта,
на тихата прохлада прелестта
с почивка от живота неспокоен.

Стъблата жълти за последен път
звънят, преди на сърпа острието
да се извие между класовете.

В нивята тежки снопове лежат,
а във небето жерави летят
и се сбогуват с родните полета.


превод от руски: Андрей Андреев; 1993 г.

ПРЕМИЕРА НА НОВАТА ПОСТАНОВКА „СВИДЕТЕЛИТЕ“ В ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР „ЙОРДАН ЙОВКОВ“ – ДОБРИЧ


ДРАМАТИЧЕН ТЕАТЪР ЙОРДАН ЙОВКАВ
На 16. 09. 2013 год. (понеделник) в камерната зала на ДТ „ЙОРДАН ЙОВКОВ“ – ДОБРИЧ ще се състои премиера на новата постановка „СВИДЕТЕЛИТЕ“ – авторски спектакъл на ПЛАМЕН ПАНЕВ по книгата „ВСИЧКИ МОИ ЛЪЖИ“, номинирана за роман на 2013 год.
Участват актьорите: Валери Марков, Георги Калчев, Любов Николова, Пламен Маринов, Красимир Демирев, Валентин Андреев, Мира Демирева, Соня Георгиева и Владимир Трендафилов.
За повече информация и билети: билетен център и на тел.: 058 605 573

Николай Пеняшки – Плашков

РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” НА ЧАРЛЗ ДИКЕНС


ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ - ДИКЕНСВ РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” на неповторимия писател – реалист ЧАРЛЗ ДИКЕНС е залегнал сюжета от известната до тагава класическа новела .
Старта на историята започва с размишленията на главния герой Филип, който нарича сам себе си Пип и впоследсвие остава така – наричан от другите.
През един зимен ден 11-годишния сирак Пип се натъква в блатата на избягалия затворник Магуич, който заповядва на изплашеното момче да открадне пила от ковачницата на чичо си, за да може беглецът да свали оковите си.
На връщане освен пилата Пип носи и малко храна и алкохол (бренди). Този невинен акт на човечност води след себе си трайни последствия във времето напред и за двамата.
Пип, добродушен наивен млад сирак, живее с властническата си сестра и нейния мил съпруг ковач – Джо Гарджери. Той бива поканен да стане кавалер на Естела – арогантната осиновена дъщеря на мрачната, порочна и богата г-жа Хевишъм. Тъй като Пип не е виждал друго хубаво момиче през живота си, което печели сърцето му завинаги. Идва моментът когато те се разделят. Скоро след това Пип заминава да се обучава за ковач. Шест години по-късно мистериозен благотворител предлага на Пип да го превърне в джентълмен и плаща по съдебен път разноските за обучението му. Младежът предполага, че спонсорът му е г-жа Хевишъм, но след години научава, че е грешал…
Пип вече е млад мъж с големи надежки, защото ще наследи голямо богатство, когато навърши 21. Има само едно условие: да не пита за името на своя благодетел. Със сърце, отдадено на Естела, Пип напуска скромното си семейство, за да започне нов живот в Лондон като истински джентълмен. Единственото, с което миналото го държи, е детската му любов…
Пип се мести в Лондон и се превъща в мъж с положение, изоставил корените си и така пътуването му се превръща в класическа история за желанието да бъде някой друг, с привкус на разказ за несподелената любов към една недостижима жена.

РОМАНЪТ „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ” на великият писател Дикенс е изключителна и вълнуваща история за младостта, любовта и тежките удари свързани с тях.
Литературният стил на писателят реалист Дикенс се характеризира с ясно изразено езиково творчество, с изключително изчистен и изгладен изказ.
Изключително добър е в алегорията и сатирата.

                          ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „ГОЛЕМИТЕ НАДЕЖДИ”

„… Ние живеехме в блатиста местност, край рече завой на двадесет мили от морето. Струва ми се, че първата си най-ярка и обширна представа за света получих в една паметна студена привечер.”

 „ Когато стигна до ниската църковна ограда, той я прескочи като човек, чиито нозе са отекли и вдървени, после ме потърси с поглед. Аз се обърнах и хукнах с все сили към къщи. Но след малко пак се обърнах и отново видях, че човекът бе тръгнал към реката, като продължаваше да се държи с две ръце и стъпваше внимателно с пребитите си нозе по големите камъни, разхвърляни тук-там из блатата, за да може да се минава из тях при поройни дъждове или по време на прилив.
Спрях се да го погледам; блатата се простираха като дълга, водоравна черна ивица; също тъй дълга водоравна ивица, но по-тясна и по-светла беше реката, а небето беше смесица от огненочервени и плътночерни ивици. Край брега на реката едва можах да различа две черни сенки – единствените изправени предмети в цялата местност; единият беше фарът, по който моряците определяха пътя си – много грозен, ако го видите отблизо: като нанизано на прът разковано буре; другият беше бесило с останки от верига, на която някога е бил обесен пират. Човекът вървеше с накуцване към бесилото, сякаш беше оживелият пират, който се връща, за да увисне пак на въжето. Аз изтръпнах при тази мисъл; а като видях, че кравите вдигнаха глави да го погледнат, се запитах дали и те не мислят така. После се огледах за ужасния момък, но не открих никаква следа от него. Въпреки това отново се изплаших и затичах към къщи, без да се спирам.”

 „ Сестра ми не беше някоя красавица. Аз предполагах, че пак с двете си ръце тя бе накарала Джо Гарджъри да се ожени за нея. Джо беше светлокос човек с дълги къдрави коси и гладко лице. А очите му бяха толкова светли, че синият им цвят се сливаше сякаш с бялото. Беше тих, добродушен, кротък, отстъпчив, простоват, мил човек — Херкулес по сила и по слабост.
Сестра ми, мисис Джо, беше черноока, чернокоса, с толкова червено лице, че понякога се питах дали не го мие с ренде за индийско орехче вместо със сапун. Беше висока, едра и носеше почти винаги завързана на гърба дебела престилка с четвъртито нагръдниче, по което бяха набодени игли и карфици. Постоянното носене на тази престилка тя смяташе за своя голяма заслуга и за вина на Джо. В същност аз не разбирах защо трябва да я носи и защо никога не я сваля.”

„ Утрото беше мразовито и много влажно. Видях как прозорчето ми бе овлажняло отвън, като че някой призрак бе плакал цяла нощ и вместо с кърпичка бе изтривал сълзите си в прозореца. Сега влагата обвиваше като гъста паяжина голите плетища и рядката трева, спускайки се от вейка на вейка и от стрък на стрък. Стобори и врати бяха подгизнали от влага, а мъглата откъм блатата беше толкова гъста, че можах да видя дървения пръст, който показваше на хората пътя към нашето село (и беше съвсем излишен, защото те не идваха никога насам), едва когато стигнах до него. А докато гледах стичащите се от него струйки, той се стори на угнетената ми съвест като призрак, който ме обрича на кораба-каторга.”

„ Затова когато отивахме на църква, ние с Джо трябва да сме били вълнуващо зрелище за състрадателните сърца. А при това телесните ми мъки бяха нищо в сравнение с душевните. Страхът, който ме обземаше при всяко приближаване на мисис Джо към килера или при всяко нейно излизане от стаята, можеше да се сравни само с угризението на съвестта за постъпката ми. Угнетен от греховната си тайна, аз размишлявах дали, ако и се доверя, църквата би била достатъчно могъща да ме закриля от отмъщението на оня момък. Реших, че когато свещеникът каже след прочитане на съобщенията за предстоящите бракове: „А сега се изкажете!“, аз трябва да стана и да кажа, че искам да поговорим насаме в ризницата и не зная дали, ако не беше Коледа, а обикновен неделен ден, не бих прибягнал до това крайно средство, което би смаяло малцината богомолци.”

 „ Едва сега, когато дойдохме в тъжната пустош, където преди осем-девет часа бях видял и двамата избягали затворници, аз си помислих за пръв път с ужас дали, ако ги открием, моят познат няма да предположи, че именно аз съм довел войниците. Нали ме запита дали не лъжа и каза, че трябва да съм наистина зло пале, ако помогна да го подгонят? Нима ще си помисли, че съм наистина лъжец и пале и съм го издал?
Безполезно беше да си задавам сега този въпрос. Аз бях на гърба на Джо, а Джо прескачаше канавките като кон на състезание и насърчаваше мистър Уопсъл да не изостава или да не се препъне с римския си нос. Войниците крачеха пред нас в дълга верига, на голямо разстояние един от друг. Вървяхме в същата посока, по която бях тръгнал сутринта, преди да се заблудя в мъглата. Сега мъглата не бе още паднала или пък вятърът я бе разнесъл. В червеникавото сияние на залеза се виждаха ясно и фарът, и бесилото, и хълмът с батареята, и отсрещният бряг на реката — всичко в еднакъв бледосин цвят.”

 „Макар в живота той да е грешил, с добро сърце на тоя свят е бил.“

„ Тук всичко беше наистина изоставено, до самия гълъбарник зад пивоварната, така блъскан и изкривен на пръта си от силните ветрове, че ако вътре имаше гълъби, те биха се чувствували като в бурно море. Но в гълъбарника нямаше гълъби, както нямаше нито коне в конюшнята, нито свини в свинарника, нито слад за пиво в склада, нито мирис на зърно и пиво в буретата и казана. Дейността и мирисът на пивоварната се бяха изпарили навярно с последните й кълба дим. В един съседен двор бяха струпани празни бурета, които още напомняха с възкиселия си дъх отдавнашните добри времена; но този дъх беше толкова кисел, че не можеше да даде представа за изчезналата бира; в това отношение тези отшелници приличаха на всички други.”

„ Тъкмо на това място и в тоя миг моето въображение ми изигра странна шега. Тя ми се стори странна тогава и още по-странна след години. Когато обърнах очи – малко замъглени от мразовитата светлина – към една голяма греда в ниския ъгъл на сградата вдясно от мене, видях там една обесена фигура. Тя беше облечена в пожълтели бели дрехи, само с една обувка; можех дори да видя, че извехтелите рюшове на дрехата са от жълтеникава хартия, а лицето беше на мис Хавишам и всичките му черти мърдаха така, като че тя се опитваше да ме извика. Изплашен от тази фигура и уверен, че тя не е била тук до преди миг, аз най-напред избягах, после се спуснах към нея. И още повече се изплаших, като не я видях вече.
Само мразовитата светлина от веселото небе, хората, които минаваха зад желязната дворна врата, и животворното влияние на хляба, месото и бирата можаха да ме опомнят. Но и с тяхна помощ не бих се съвзел може би толкова бързо, ако не бях видял, че Естела идва с ключовете, за да ме изпрати. Ако ме види изплашен, казах си аз, тя ще има още по-голямо основание да ме презира; а не трябваше да го има.”

” Те бяха възрастни хора и използуваха правото си да вършат, каквото искат. Мошеникът Пъмбълчук, изтъкнат като благодетел, комуто се дължи всичко станало, зае почетното място на трапезата; а когато се разприказва за постъпването ми на работа при Джо и подчерта със злорадство, че подлежа на затвор, ако играя на карти, пиянствувам, закъснявам, дружа с пропаднали хора или върша други волности, смятани почти неизбежни в договора за приемането ми на работа, той ме накара да застана пред стола до него за по-голяма нагледност на приказките му.”

„Обучението си водехме при старата батарея край блатата; а учебните ни пособия бяха една счупена плоча и парче от калем, към който Джо прибавяше винаги една лула тютюн. Не забелязах ни веднъж Джо да си спомня нещо от ученото през миналия неделен ден или изобщо да научи нещо от моето преподаване. Но тук, край батареята, той пушеше лулата си с много по-съсредоточено изражение, отколкото където и да е другаде — дори с изражение на учен, — сякаш считаше, че невероятно много е напреднал в учението. Милият човек! Бих искал наистина да е така!
Приятно и спокойно беше в този край, където зад насипите се плъзгаха платната на плаващи по реката лодки, изглеждащи понякога по време на отлив като платна на потънали кораби, които още плават по дъното на реката. Всеки път, когато гледах как корабите плават към морето, разперили белите си платна, аз си спомнях мис Хавишам и Естела; спомнях си ги и когато светлината от фара осветяваше косо далечината, някой облак, някое корабно платно, зеления склон на хълм или водния хоризонт. Сякаш мис Хавишам и Естела, странната къща и странният живот в нея бяха свързани с всичко прекрасно на тоя свят.
Един неделен ден, когато Джо пушеше с такова удоволствие лулата си и дотолкова прехвали своята „ужасна тъпота“, че се отказах от обучението през този ден, аз лежах доста време върху насипа, подпрял с ръка брадичката си, като съзирах следи от мис Хавишам и Естела из цялата гледка, по небето и по водата, и най-после се реших да изкажа една мисъл за тях, която отдавна се въртеше из главата ми.”

„Споменах на мистър Пъмбълчук, че бих искал да оставят новите ми дрехи в дома му и той се трогна от честта, която съм се сетил да му направя. Споменах защо искам да не ме зяпат из селото и той възхвали до небесата това мое желание. След като ми даде да разбера, че никой друг освен него не е достоен за доверието ми и… с една дума, ще позволя ли… той ме запита с умиление дали си спомням как сме се забавлявали със задачите по смятане, как сме отишли заедно да ме зачислят чирак при Джо, как е бил винаги мой любим приятел. И десет пъти повече да бях пил, пак щях да зная, че не само не е бил никога мой любим приятел, но ме възмущава до дъното на душата ми подобна възможност. Ала въпреки това почувствувах, че съм го преценявал погрешно и че той е всъщност един разумен, практичен, добродушен, прекрасен човек.
Той започна постепенно да изпитва толкова голямо доверие към мене, че ми поиска съвет за собствените си дела. Спомена, че сегашното му предприятие би могло да се разшири в мощен монопол за търговия със зърнени храни и семена, какъвто не е имало нито в нашия, нито в съседните окръзи. За постигането на голямо забогатяване по този път беше потребен само малко по-голям Капитал. Само тия две думички: по-голям Капитал. И Пъмбълчук смяташе, че ако този капитал бъде вложен в предприятието от нов съдружник, участвуващ само с парите си… А този съдружник, сър, ще има грижата само да проверява от време на време лично или чрез свой заместник търговските книги и да идва два пъти в годината да прибере в джоба си печалбата, достигаща до петдесет на сто от капитала… Да, той смяташе, че това е изгоден случай, заслужаващ вниманието на някой разумен и същевременно състоятелен младеж. Как мисля аз? Той има голямо доверие в моята преценка, затова иска да знае как мисля. Моето мнение бе: „Почакайте малко!“ Размахът и яснотата на това гледище го поразиха дотолкова, че той не поиска вече позволение, а просто каза, че трябва да ми стисне ръката… И направо я стисна.
Докато изпихме всичкото вино, мистър Пъмбълчук многократно се задължи да държи Джоузеф в определените (неизвестно какви) граници и да ми оказва винаги полезни (неизвестно какви) услуги. Повери ми също за пръв път свято пазената досега тайна, че винаги е казвал за мене: „Това момче е необикновено и помнете ми думата, ще има необикновена съдба.“ Просълзен и усмихнат, той каза, че просто се слисва, като си спомня тия свои думи, което аз потвърдих. Най-после си тръгнах със смътното чувство, че слънцето пече някак необикновено, и стигнах до бариерата полузаспал, без да разбера как съм изминал пътя.”

”Докато внимавах как да си служа с ножа, вилицата, лъжицата, чашите и другите средства за самоубийство, от разговора между мисис Покет и Дръмъл (малкото му име беше Бентли) можах да разбера, че този Дръмъл е втори поред наследник на титлата барон. По-нататък се разбра, че книгата, която мисис Покет четеше в градината, се отнася до разните титли и че мисис Покет знаеше точната дата, когато дядо й би попаднал в тази книга, ако изобщо би попаднал. Дръмъл не говореше много, но доколкото вземаше участие в разговора (той ми направи впечатление на намусен младеж), говореше като човек от висшите кръгове, който признава мисис Покет за жена от своята среда. Към разговора им проявяваха интерес само те и раболепната мисис Койлър, а на Хърбърт той като че беше дори неприятен; въпреки това този разговор щеше да продължи може би още много време, ако слугата не бе влязъл да съобщи, че готвачката не знае къде е дянала говеждото. За най-голяма моя изненада видях за първи път как мистър Покет се успокоява по един твърде странен начин, който не прави впечатление на никого и с който и аз като всички други свикнах. Той остави на масата ножа и вилицата, с които в момента разрязваше месо, и улови с две ръце разчорлената си коса, като се мъчеше да се вдигне по тоя начин от мястото си. Но като видя, че не може да се вдигне, продължи спокойно предишното си занимание.”
„Уверен в собственото си богатство, аз щях да поема с готовност разходите на Хърбърт; но той беше горд, та не можех да му направя подобно предложение. Затова затрудненията се трупаха върху него отвред, а той продължаваше да разучава. Когато постепенно свикнахме да се заседяваме до късно, забелязах, че на закуска той изглеждаше доста унил; към пладне изглеждаше по-обнадежден; за вечеря се прибираше съвсем покрусен; след вечеря като че започваше доста ясно да съзира в далечината очертанията на капитала; към полунощ почти го натрупваше; а към два часа сутринта изпадаше пак в такова униние, че заразказваше как ще си купи пушка и ще замине за Америка, за да принуди бизоните да му натрупват богатство.
В Хамърсмит прекарвах обикновено половината седмица и през тия дни често посещавах Ричмонд; но това ще разкажа отделно и постепенно. Хърбърт идваше често в Хамърсмит. При тези посещения бащата сигурно разбираше, че очакваният от сина му щастлив случай още не се е явил. Но при общото катерене в семейството изкатерването на Хърбърт в живота трябваше да се извърши някак от само себе си. Междувременно мистър Покет все повече старееше и все по-често се опитваше да се измъкне от затрудненията с косата си. А мисис Покет препъваше цялото семейство със столчето си, четеше своята книга за титлите, губеше носната си кърпичка, разказваше ни за дядо си и учеше малките да растат, като ги пращаше да спят, щом се мернеха пред очите й.”
„ Щастие бе за мене, че трябваше да се погрижа (доколкото ми беше възможно) за безопасността на моя застрашен гост; защото тази мисъл, която ми се натрапи, щом се събудих, отстрани другите ми объркани мисли.“
„Очевидно беше, че не мога да го крия в жилището си. Това беше невъзможно, а ако се опитах да го сторя, неизбежно бих пробудил подозрения. Наистина Отмъстителя не беше вече при мене; но сега ми прислужваше една избухлива старица, с помощта на жив вързоп парцали, наричан от нея племенница; да не ги пусна в някои от стаите, би значило да раздухам любопитството и клюкарството им. И двете имаха слабо зрение, което отдавах на навика им да надничат през ключалките, и двете се явяваха, когато не ти трябват; в същност това беше единственото им неизменно качество извън навика да пипат. За да не надушат нещо, реших още сутринта да им кажа, че неочаквано е пристигнал от провинцията чичо ми.
Взех това решение още докато търсех опипом в тъмнината с какво да запаля свещта. Като не намерих нищо, бях принуден да отида до съседната будка, за да помоля нощния пазач да дойде с фенера си. Но докато слизах все така опипом по тъмните стълби, аз се спънах в нещо, което се оказа сгушен в ъгъла човек.
Тъй като човекът не отговори на въпроса ми, какво прави тук, а само се отдръпна мълчаливо, аз изтичах до будката и настоях пред пазача да дойде веднага, като му разказах по пътя какво бях открил. Вятърът беше все така силен, затова не посмяхме да запалим лампите по стълбището от страх да не угасне и свещта във фенера; но макар и да разгледахме стълбището от долу до горе, не намерихме никого там. Тогава ми мина през ум, че човекът може да се е вмъкнал в жилището ми; затова запалих свещта си от фенера на пазача, оставих го да пази пред вратата и разгледах внимателно всичките стаи, включително и тази, в която спеше ужасният ми гост. Навсякъде беше тихо и личеше, че в жилището ми няма чужд човек.”
„На следващия ден извърших низостта да се престоря, че съм обещал да посетя Джо; каква ли низост в същност не бях способен да извърша по отношение на Джо или името му! Провис трябваше да бъде крайно предпазлив, докато ме няма, а Хърбърт щеше да се грижи за него, както се бях грижил аз досега. Щях да отсъствувам само една нощ и след завръщането си щях да задоволя нетърпението му да заживея като истински джентълмен — на по-широка нога. Тогава ми мина през ум — същата мисъл, както узнах по-късно, бе хрумнала и на Хърбърт, — че най-лесно ще е да го отведа в чужбина именно под такъв предлог — за покупки или нещо подобно. Подготвил по този начин отиването си у мис Хавишам, аз заминах с първия дилижанс още преди да съмне, и бях вече далеко от Лондон, когато денят започна да се промъква неуверен, стенещ и зъзнещ, загърнат като просяк в дрипи от облаци и кръпки от мъгла. А когато след пътуването в ситния дъжд пристигнахме пред „Синия глиган“, кой, мислите, излезе с клечка за зъби в ръка да посрещне дилижанса? Сам Бентли Дръмъл!”
”С течение на времето ме обзе мъчителното чувство, че Естела се е омъжила. От страх, че това убеждение ще се потвърди, отбягвах да чета вестници и помолих Хърбърт (на когото бях разказал подробно последната ни среща) да не ми говори никога за нея. Сам не зная защо пазех още жалкото късче от разкъсаната и отнесена от вятъра надежда. Защо ли и ти, читателю, си проявил подобна непоследователност преди година, преди месец или седмица?
Животът ми беше много нещастен и най-голямата тревога в него, извисена като висок връх сред планинска верига, не изчезваше никога от съзнанието ми. А при това нямах никакви нови основания да се страхувам. Колкото и да скачах нощем в леглото, обзет от внезапен страх, че са го открили, колкото и да се ослушвах ужасен, за да чуя дали Хърбърт няма да се върне тичешком с лоши новини, животът течеше с обичайния си ход. Обречен на бездействие, на непрестанно напрежение и безпокойство, аз скитах с лодката си и чаках, чаках, чаках търпеливо.
Понякога се случваше, след като съм слязъл по реката, да не мога да се прибера през водовъртежите под сводовете на стария Лондонски мост; в такива случаи оставях лодката си до пристана край митницата, за да ми я докарат после в Темпъл. Това не ми беше неприятно, защото така хората свикваха с мене и лодката ми. От това незначително обстоятелство последваха две срещи, за които ще трябва да разкажа.”
” От прислугата научих, че Естела е в Париж, и докторът обеща да й пише с първата поща. Роднините на мис Хавишам щях да уведоми аз; възнамерявах да съобщя на Матю Покет, като го оставя да постъпи по-нататък, както намери за добре. Това сторих чрез Хърбърт още на другия ден, щом се завърнах в Лондон.
До някое време тя говореше за станалото свързано, макар и с ужасна възбуда. Към полунощ започна да бълнува, а след това заповтаря пак тихо и бавно: „Какво направих!“ После: „Когато дойде най-напред, исках само да я предпазя от участ като моята!“ или: „Вземи молива и напиши под името ми: прощавам й!“ Без да промени ни веднъж реда на трите изречения, тя изпускаше от време на време някоя дума в едно или друго от тях; но никога не замести изпуснатата дума — просто я изпускаше и продължаваше нататък.”

                                               ГЛАВА ПЕТДЕСЕТ И ДЕВЕТА

                                                              (ПОСЛЕДНА)

Единадесет години не бях виждал Джо и Биди – макар и да ги виждах много често мислено, докато живях на Изток — и ето че в една декемврийска вечер, един-два часа след мръкване, сложих тихо ръка върху дръжката на старата кухненска врата. Сложих я толкова тихо, че никой не ме чу, и надникнах вътре, без да ме забележат. С лула в уста на старото си място край камината седеше Джо, бодър и як както винаги, макар и малко посивял; а заграден в ъгъла от крака на Джо, седнал на малкото ми столче и загледан в огъня, седеше… седях самият аз!
– Нарекохме го Пип заради тебе, мили – съобщи радостно Джо, като видя, че сядам на друг стол до малкия (но без да му разрошвам косите!), – и се надявахме, че ще прилича поне мъничко на тебе, а изглежда, че така и стана!
И на мене ми се стори, че е така. На другата сутрин го изведох на разходка, където се разговорихме на воля и напълно се разбрахме. Заведох го на гробищата, качих го на един надгробен камък и той ми показа от това възвишение кой паметник е на Филип Пирип, бивш жител на тази енория, и на Джорджиана, съпруга на горепоменатия.
– Биди – казах аз, когато заговорих с нея след вечеря, докато момченцето спеше в скута й, – някой ден трябва да ми дадете Пип; ако не завинаги, то поне за известно време.
– О, не – отвърна ласкаво Биди, – ти трябва да се ожениш.
– Така казват и Хърбърт, и Клара; но аз не мисля да се женя, Биди. Така добре се чувствувам у тях, че надали ще се оженя. Аз съм вече истински стар ерген.
Биди погледна детето си, вдигна ръчицата му до устните си, а след това ми подаде топлата си майчинска ръка, току-що погалила детето. Това ръкостискане и лекото докосване на венчалната й халка бяха красноречиви.
– Мили Пип – рече Биди, – уверен ли си, че не тъгуваш за нея?
– О, не… Струва ми се, че не, Биди.
– Кажи ми като отдавнашен приятел: забрави ли я съвсем?
– Мила Биди, не съм забравил нищо, което е имало значение в моя живот, и съвсем малко от това, което изобщо съм преживял. Но тази жалка мечта, както я наричах някога, се изпари напълно, Биди, напълно се изпари!
И все пак, докато изричах тия думи, възнамерявах тайно да посетя отново сам тази вечер, заради нея, мястото, където се бе издигал старият дом. Да, именно така. Заради Естела.
Бях чул, че животът й протекъл много нещастно, че се разделила със съпруга си, който се държал твърде жестоко с нея и се прочул като образец на надменност, скъперничество, грубост и дребнавост. Чул бях и за смъртта на съпруга й, причинена от злополука поради грубото отнасяне с някакъв кон. Това избавление бе дошло преди две години и доколкото знаех, тя се бе омъжила повторно.
У Джо се вечеряше рано, така че без да съкратя разговора си с Биди, пак имах достатъчно време да посетя преди мръкване познатите места. Но тъй като се заглеждах по познати кътчета и се унасях в спомени за миналото, отдавна се бе стъмнило, когато пристигнах на мястото на стария дом.
Тук нямаше вече нито къща, нито пивоварна, нито каквато и да е сграда; останала бе само оградата на някогашната градина. Разчистеното пространство беше заградено с прост стобор; като погледнах през него, видях, че старият бръшлян е покарал отново и се зеленее върху ниските безмълвни развалини. Вратата на стобора беше открехната. Бутнах я и влязох.
Студена сребриста мъгла бе забулвала следобеда, а луната не бе изгряла още, за да я разсее. Но звездите блещукаха през мъглата, луната щеше скоро да се покаже и вечерта не беше тъмна. Аз можех да определя мястото на всяка част от стария дом, мястото на пивоварната, на вратите и на буретата. Припомнил си бях всичко и поглеждах безлюдната градинска пътека, когато ненадейно зърнах някаква самотна фигура там.
Фигурата ме бе забелязала, както изглежда, защото — тръгнала по пътеката срещу мене — се спря изведнъж. Когато наближих, видях, че е жена. Когато наближих още повече, тя понечи да си тръгне, но не тръгна, а дочака да се изравня с нея. И трепвайки от изненада, ме назова по име, а аз извиках:
– Естела!
– Толкова съм променена, че е чудно как ме познахте!
Свежестта й бе наистина изчезнала, но неизразимата величественост и неизразимият чар бяха останали.
Тях аз бях виждал и по-рано; това, което не бях виждал, беше скръбният, смекчен блясък на някога гордия поглед; а това, което не бях почувствувал, беше приятелското докосване на някога безчувствената ръка.
Седнахме на една близка скамейка и аз казах:
– Странно е, Естела, че трябваше да се срещнем така след толкова години на мястото, където се срещнахме за пръв път! Често ли идвате тук?
– Ни веднъж не съм идвала оттогава.
– И аз също.
Луната се показа и аз си спомних безучастния, отдавна вече угаснал поглед към белия таван. Луната се показа и аз си спомних как той ми стисна ръката, когато изрекох последните думи, които чу на тоя свят.
Естела заговори първа след настъпилото мълчание.
– Много често мечтаех и възнамерявах да дойда тук, но различни обстоятелства ми пречеха. Бедният, бедният стар кът!
Сребристата мъгла бе докосната от първите лъчи на лунната светлина, озарила и сълзите, които се стичаха по бузите на Естела. Без да разбере, че съм ги забелязал, правейки усилие да се овладее, тя каза спокойно:
– Чудехте ли се, докато се разхождахте тук, как всичко е останало в тоя вид?
– Да, Естела.
– Мястото е моя собственост. Това е единственото нещо, което притежавам. Всичко се изплъзна постепенно от ръцете ми, но това запазих. През всичките тия нещастни години само това отстоявах упорито.
– Ще се строи ли нещо тук?
– Най-после ще се строи. И аз дойдох да се сбогувам с мястото преди промяната. А вие — каза тя със съчувствие към скитащия бездомник — живеете още в чужбина.
– Да, все още.
– И работите ви навярно вървят добре?
– Работя усърдно и си изкарвам добра прехрана. Така, че… Да, работите ми вървят добре.
– Често мислех за вас — рече Естела.
– Така ли?
– Напоследък много често. Имаше дълги, тежки времена, когато се пазех да не си спомням онова, което бях отхвърлила, когато не знаех ценността му. Но откакто този спомен не противоречи на дълга ми, аз го допуснах в сърцето си.
– А в моето сърце вие бяхте винаги — отговорих аз.
Замълчахме отново, докато тя заговори пак.
– Никога не съм помисляла — каза Естела, — че ще се сбогувам с вас, когато се сбогувам с този кът. И се радвам, че стана така.
– Радвате се, че ще се разделим отново ли, Естела? За мене раздялата е винаги тежка. Споменът за последната ни раздяла беше винаги тъжен и мъчителен за мене.
– Но вие ми казахте — възрази припряно Естела — „Бог да ви благослови и прости!“ Щом можахте да кажете това тогава, няма да се поколебаете да го кажете и сега… сега, когато страданието — най-добрият учител — ме научи да разбирам вашето сърце. Животът ме преви и пречупи, но, надявам се, за да ме направи по-добра. Бъдете както винаги снизходителен и добър към мене и ми кажете, че сме приятели.
– Приятели сме — отвърнах аз, когато станах и се наведох към нея, докато тя ставаше от пейката.
– Ще си останем приятели, макар и разделени — каза Естела.
Аз улових ръката й и ние излязохме от тъжния кът, и както някога, когато напуснах ковачницата за пръв път, утринната мъгла се бе разсеяла пред мене, така се разсея и сега вечерната мъгла и в спокойния лъчист простор пред нас не се мярна ни сянка от нова раздяла.