ЗА ИСАБЕЛ АЛИЕНДЕ


Знаете ли, че най-популярната латиноамериканска писателка Исабел Алиенде започва всеки свой роман на датата 8 януари. През 90-те години на миналия век всяка нейна книга влиза в челната десетка на най-продаваните заглавия в света. Нейното най-известно произведение, “Къщата на духовете”, се ражда от писмата, които пише на своя 99-годишен дядо, който тогава е на смъртно легло. Книгата на практика отразява седемдесетгодишната история на собственото й семейство.

Advertisements

ЗА ЕРИХ КЕСТНЕР


Знаете ли, че авторът на „Двойната Лотхен” и „Летящата класна стая” Ерих Кестнер е преследван от тайната полиция на Третия Райх – Гестапо, а Адолф Хитлер лично забранява книгите му да се издават в Германия. През 1933 г. негови творби са изгаряни публично на площадите в Берлин, а сред множеството, което гледа пламъците, е и самият писател. Обявен за „политически неблагонадежден”, Кестнер е изключен от Съюза на писателите, гонен от властта и два пъти арестуван. Въпреки че заклеймява твореството му, нацистката власт му разрешава временно да публикува „аполитични” книги в чужбина, за да се набави така необходимата чужда валута за Райха.

ОТРАЖЕНИЕ – ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА


– Какво ти е татко? – попита разтревожена Наталия – Ако трябва да се обадя на бърза помощ?
– Не, недей дъще! Само ми прилоша, ще се оправя! Вече съм по-добре. А и морския въздух ме освежава.

Всъщност Стефан се чувстваше значително освежен; само дето му дойде много и най-вече вълнението беше значително след срещата с дъщерята с помощта на Иван, на когото не би стигнало цял живот да отблагодари.

Задиша по-спокойно и на лицето му пробяга неопределена усмивка.

Причината за това болезнено вълнение беше трудният и невъзможен за сега отговор за двамата братя близнаци.

Но как да й каже, като единият беше неин работодател, а другия с когото също се познаваше и изпитваше и към двамата особено близки чувства, които Наталия не можеше да определи…, като че бяха родени и расли от един корен.

В случая тя не можеше да има приоритет към някой от двамата.
Наталия наблюдаваше баща си с неособено спокойствие, но същевременно се страхуваше за здравето му. Не желаеше да го притиска с въпроси, независимо че искаше да научи  за брат си, но не знаеше, че са двама близнаци. Причината за това бе непростимата лъжа на майка й и на другите близки роднини.
Информацията която криеха от нея, може би криеше злонамерено поведение, или пък нещо друго.

През мислите й мина болезнена вълна, сещайки се за смъртта на майка си следствие от катастрофата, която беше потулена за известно време, а сетне получиха урната с праха й.

Спомените й бяха бегли по причината, че по него време беше малка.
Странното беше, че нито съпруга й и синовете не научиха навреме за ужасната катастрофа, причинила коварната смърт.
А тази все пак млада жена беше изцяло обгорена.
Точно по това време сестра й – нейна близначка беше в Германия и никой не можа да се свърже с нея, за да й съобщят за смъртта. Всичко това беше много странно и забулено в загадка. Времето минаваше и нямаше никаква информация за другата в чужбина.

Наталия и баща й мълчаха и гледаха към хоризонта, който очертаваше морската диря – с оттенък на синьо-златист цвят, представляващ своево рода отражение. А то изразяваше своята многозначителност, която можеше да определи само този, който притежаваше значими философско-психологически познания и усет, за да сравни природните и абстрактните явления и дадености с моментните човешки чувства и вълнения, дори и психологическо- емоционалната настройка.
Мълчанието продължи. Те усещаха дишането и влажния морски бриз, определящ колоритността на положението.

Цялото това моментно положение беше един вид поема, която изразяваше значимостта и своята самобитна мелодия за краткия човешки живот – с неговата красота, любов, нежност, изпълнен с препятствия, несгоди, омраза, подлост, потайности и жестокости. ..
Всичко това се случва не само в мълчанието, но и в бунта.
А мълчанието е също вид бунт…

Подобен вид мисли минаваха през мозъка на Наталия и баща й.
Те се разлистваха като прочетени и излитаха като есенни листа подгонени от влажния и не много студен вятър, който изпращаше отминаващото лято.
Дишаха с пълни гърди, и с надежда очакваха да се случат нещата, които ги вълнуват.
Лицата им грееха като слънце, и желаеха да посрещнат прекрасната вечер, усмивката на луната и искрящите звезди.

– Виждам, че си по-спокоен – каза Наталия и се сгуши в баща си.

– Да скъпа – отговори той, прегръщайки я с лявата си ръка. – Много ми липсваше. Жадувах за този момент.

– И аз татко… Извини ме за притеснението и многото въпроси …, а очите й се напълниха със сълзи.

– Няма нищо, дъще! Имаш право да знаеш!

Въпреки успокоението, в душата му се беше загнездило полузагаснанло въгленче и трябваше малко повече въздух за да се разпали, и по тази причина се стремеше да диша бавно и спокойно.

– Така е! Знам, че ти дойде много. Прости ми! Надявам се в скоро време да науча. Нали миличък? – тонът й бе мек, а в сърцето се таеше щастие смесено с тъга.

Тя все още бе облегната на рамото и слушаше неравномерното биене на сърцето му.
При друг случай той би й казал всичко, и въпреки това кой би могъл да бъде по-изгоден?  Стефан беше убеден, че колкото повече бави момента да каже истината на дъщеря си, толкова по-зле щеше да й се отрази. Предчувстваше, че няма да му се сърди а и нямаше за какво.  Ако й каже сега? Когато и да е, реакцията й щеше да бъде една и съща.

Двамата продължаваха да седят прегърнати, наслаждавайки се на свежия морски въздух, писъка на гларусите, небесната пелерина прегръщаща с нежността си родната земя, флората и фауната.
Спокойното море целуваше родния бряг с безкрайната си нежност, а къпещите се на смрачаване пореха с любов синята му мантия.
А то беше като огледало, върху което се отразяваше не само хоризонта, а и всичко останало.

Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ – ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА


В този горещ летен ден Наталия и баща й се разхождаха в морската градина. Свежият морски бриз галеше с нежността си лицата и косите им, а морето предизвикваше с потайността и неспокойствието си. То се радваше на любовта на хората, които пореха с телата си неговата мантия.

Наталия разказваше за себе си – младежките години, училището, за вниманието и помощта на вуйчо и леля й в студентските години. Беше загадка за нея, защо никой не споменаваше за баща й и брат й. А темата за майка й беше неприятна за Стефан. Тя усети това, но й беше неудобно да пита баща, понеже усети болката в сърцето му. Беше обзета не само от мисли по него, когото не беше виждала от много малка, но и от тайните които й предстояха. Въпреки всичко, загубата на майка й остави завинаги болка в сърцето. Мина дълго време докато преодолее този тежък момент, а и това че не знаеше за баща си, и нещата свързани с него. Тя го попита за брат си, с когото раснаха като малки в порядъка на около три години. После изгубиха следите си.

Стефан отговори с болка, че не го е виждал дълго време и не знае нищо за него. Въздържа се да каже , че има двама братя близнаци и за проблемите им, не само между тях, но и спрямо него. Очите му се напълниха със сълзи.

– Татко, успокой се! – помоли тя и го хвана за ръката.

За него този момент беше най – прекрасния и да почувства дъщеря му да бъде до него, за да получи внимание и нежност.

– Момичето ми…, обичам те! – думите излизаха бавно и задавено. Като че устната кухина бе засъхнала. – Как съм… мечтал… за този момент – гласът му трепереше от вълнение.

Прегърна дъщеря си, за да отдаде бащина топлина и нежност.

В гърлото му, като че бе заседнала гореща буца, която хвърляше огън и обгаряше всяка частица от тялото му. Чувстваше, че в него се бе насъбрала енергия, готова да изригне като вулкан и да изпепели всичко по пътя си. Гледаше я с любов и нежност, и галеше косите си.

Край тях прелетяха бели гълъби, които направиха своя пирует и кацнаха близо до тях, а слънцето сякаш беше усмихнато, и изпращаше горещи целувки. Гълъбите пристъпваха към тях. Наталия беше все още в прегръдките на баща си. Наблюдаваха прекрасните птици.

Тя протегна ръка към тях с шепа и единия гълъб кацна върху нея. Гледаха се в очите с доверие… Птицата поклати глава, дигна се във въздуха, завъртя се в поредния пирует над главите им и продължи към хоризонта.

Наталия и баща й гледаха щастливи случилото се.

В далечината плаваха бавно няколко тъмни облака, които напомняха, че не съществуват само красотата и любовта. Небето потъмняваше, но слънцето не се отказа да напомня за себе си.

– Татко…, бях попитала за брат си, как е той и къде е, как изглежда в настоящия момент.

Тези нейни думи се забиваха като нож в сърцето, а душата му сякаш бе обхваната от пареща болка. Прилоша му, облегна се на близката скамейка и седна, положил ръка на сърцето.

Следва продължение.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ – ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА


След закуска, Наталия и баща й решиха да излязат.
Въпреки,  че беше в отпуск, Иван трябваше да провери как вървят нещата във фирмата, а сетне да се обади на родителите си.
В службата всичко вървеше нормално, дори и организацията с обзавеждането в новата сграда беше наред. Познаваше много добре хората от екипа си, дори и партньорите с които работеше. Знаеше че никога няма да го издънят. Причината бе той…
Беше минало доста време от връзката му с Наталия, която даваше смисъл в неговия живот. Преди да се запознае с нея, имаше работата и ангажиментите си, но в настоящия  момент предстоеше  да пренареди пъзела.
Мислите напираха и не даваха покой,  дори оставаха недовършени. В него живееше нежността  на гласа й, допира на кадифената  кожа, звездите в очите и сладостта на устните.

Вървеше бавно и замислен, но щастлив. Знаеше, че редом с прекрасните моменти в живота, възникват не само трудни, но жестоки и коварни ситуации. Не за всички човек може да бъде подготвен…  Зависи…
Телефонът звънна настоятелно и прекъсна мислите му. Беше Валя, която настоя да се видят. Решиха да се срещнат в кафенето,  намиращо се до сградата на фирмата. Влезе в заведението по – рано от уговореното време. Избра самостоятелна маса и се настани. Напоследък мислеше за много неща… Не беше новост за него. А начинът му на разбиране върху нещата и ситуациите в живота, го правеше различен от този на себеподобните. Предпочиташе да анализира и отсява баластрата, но запазваше и двете. Чудеше се, за какво толкова важно го търсеше Валя. Гласът й беше тревожен и неспокоен.
Не след дълго се появи и тя.
– Здравей, скъпи! – поздрави с приветлива и сдържана усмивка.
Поведението й го смути. „Какво ли се е случило?” – попита се той. Както  винаги успя да запази самообладание.
– Здравей! Как си? – а усмивката му бе приветлива.
– Благодаря! Добре !  Но не това е важното – отговори тя, а в погледа й се четеше притеснение.
Беше й приятно с присъствието му, държеше на него и го обичаше. Харесваше неговата сдържаност, която я подтикваше да разгадае с огромно желание. Знаеше много добре, че той не е от онези мъже,  които говорят празни приказки  и притежаваше странна, но скрита комбинация от откритост, резервираност и строга логичност. А тази редовна, негова усмивка, бе привлекателна. Беше убедена, че не е безразличен към нея. Прекрасните моменти на духовно и физическо привличане оставиха завинаги своите спомени в живота на двамата.
– Усещам, че те притеснява нещо?  Това което искаш да ми кажеш, приятно ли е, или не?
Тя все още мълчеше. Дишането й бе учестено. Не бързаше да отговаря.
– Знам,  че при теб има съществена промяна. А това което искам да ти кажа, ще те изненада. Но преди това искам да знаеш, че много те обичам и непрекъснато мисля за теб, въпреки пожеланието ми да намериш голямата любов… и съм убедена, че си случил  – очите й бяха натъжени.
– Моля те! Не говори така! Обичам друга жена и  съм решил  да се оженя за нея… Ще ми кажеш ли изненадата, която криеш?!
– Разбира се! Затова  се обадих. Бременна съм скъпи.
– Моля! Какво каза?! … Сигурна ли си?! – попита стреснат.
– Убедена съм.
– А какво смяташ да правиш?
Този въпрос съвсем я обърка. Не го очакваше. Невъзможно бе да има незаинтересованост от негова страна. Беше сигурна в обратното. Преодоля моментното затруднение и каза.
– Бих могла да родя детето, или да го махна, колкото и да ми е болно. А махането на едно дете, за мен е вид убийство. Трудно бих се решила на подобна постъпка. Бих се чувствала  убийца. Но то е и твое дете! Може да съм имала познати и приятели, но интимност преживях само с теб. Има и друг вариант. Знам, че не можем да се оженим, но няма да искам издръжка за детето! Опасявам се, че при тази ситуация мога да остана без работа, понеже съм твоя служителка!… Не биваше да се отдавам на чувствата си! – красивите й очи се напълниха със сълзи.
Той мълчеше, впил поглед в лицето й. Положи лакти на масата и преплете пръсти в юмрук. Въздъхна бавно и продължително. Склони глава замислен. Вярно че харесваше Валя, но чувства към нея бяха приятелски. Знаеше много добре, че тя не би могла да бъде онзи тип жена, с която да се обвърже за цял живот, дори и в случая, че очаква дете от него. Това невинно същество, което би могло да се роди, бе резултат на тяхното взаимно привличане и страст. Тази изненада за Иван беше преломен момент. Реши да поеме своята отговорност  за детето и да не я загуби като специалист.
– Скъпи, не желая да те изнудвам! Моля те,  да ме разбереш! – рече тя  и изпъна раменете си с въздишка – Знам,  че обичаш друга жена, с която желаете да създадете семейство. Нормално да е така и да се притесняваш как ще реагира, при положение че разбере за мен и детето…  Знаеш много добре, че вината е взаимна!  А любовта ми към теб, вероятно е забранена… – очите й потънаха в сълзи, преглътна бавно, въздъхна дълбоко и замълча за кратко – Най – добре ще бъде,  да напусна работа…
Иван слушаше думите й внимателно.
– Но защо? Никой не знае, че сме стигнали до такава близост. Така,  че няма от какво да се притесняваш  и няма смисъл да напускаш!
– Вярно! Но аз… не желая да насилвам нещата! 
– Искам да знаеш, че каквото и да стане, независимо от решението ти, разчитай на мен като добър приятел.  А колкото до работата бъди спокойна!
– Но как така?!  Ще се чувствам не комфортно…
– Слушай, какво ще ти кажа! Сформирам нов отдел по дизайн и архитектура  и ти ще му бъдеш началник. Мислех да ти кажа по нататък, но реших, че сега е удачния момент.
– Благодаря ти, скъпи! В такъв случай искам да те почерпя. Какво ще пиеш!
– Няма да ти откажа  –  отговори той  и на лицето му се появи редовната усмивка – с удоволствие ще изпия една водка и кола  за твое здраве и детето което носиш!  Бих се радвал ако бъде момче, дори и момиче да е,  но да бъде здраво.  Както решиш, но искам да знаеш, че ще поема своята отговорност!
Напитките бяха сервирани. Двамата мълчаха и се гледаха. Знаеха, че при едно чисто приятелство,  мълчанието и обичта са равнозначни. Той запали цигара, въздъхна, а в сърцето му живееше една единствена любов – Наталия. А това дете  ако се роди, с най – голямо удоволствие бих  помогнал за отглеждането и възпитанието му. Разговаряха за много неща. Иван забеляза, че настроението й се подобри и му стана леко на душата.
– Искам да ти кажа още нещо – каза тя, положила лакти на масата и сключила пръсти. – Нямам право да преча на взаимоотношенията ти с Наталия  и желанието ви да създадете семейство, и по тази причина ще махна детето. Колкото до работата която ми предлагаш, най – сърдечно ти благодаря. Разбира се, че ще приема! –  и  се усмихна – Ще се радвам ако останем приятели!  Приемаш ли…?
Той слушаше с изненада и недоумение словата й. Те се запечатваха завинаги в неговия личен дневник и го стоплиха. Както винаги не изрази силната вътрешна емоция, само се усмихна чистосърдечно и отговори:
-Приемам! Има сделка… Приятели!
Изпрати я до службата и се разделиха.

Следва продължение…

                                                                                                                                                   © Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ – ГЛАВА ДЕСЕТА


Животът  на Наталия преди срещата  с Иван и баща й бе обикновено ежедневие – на работа, в къщи, контакти и срещи без съществена обвързаност.
Това, че представителите на мъжкия пол я задяваха, тя не позволяваше съществена  близост. Въпреки това, че толерантното притеснение от силната страна беше мимоходна игра,  която бе израз на внимание към всяка красива  жена.
Мъжете привличаха с интелигентност и красноречие, но за нея все още не съществуваше близкия човек, който би могъл да запълни сърцето и душата й.
Но настъпи моментът, в който откри любовта на живота си в лицето на Иван. В началото усещаше тайнственост и въздържаност в поведението му. Тези качества я привличаха и по свой начин се опитваше да ги разгадае. Харесваше й неговата самоувереност, толерантност, а и желанието му да ръководи нещата; както се казва да хване бика за рогата. Усещаше в него огромна енергичност, изисканост и подреденост.
Беше събудена, мислеше върху всичко което се случи около нея, а за нещата които предстояха, не смееше. Имаше моменти, когато се притесняваше и не знаеше истинската действителност за смъртта на майка си. Вчерашният следобед и вечерта бяха щастливи мигове – срещата с баща й, и близостта с любимия, който все още спеше. Той бе смисъла на живота й.
Обърна се към него, прегърна го и му подари страстна целувка. Той се събуди и отговори по същия начин.
– Добро утро! – каза тя, погали го по челото и се усмихна.
– Добро да е! Как се чувстваш? – попита  усмихнат.
– Щастлива. А ти?
– Аз също – отговори той, погледът му бе загадъчно – привлекателен, а очите леко присвити и предизвикателни… – Какво ще кажеш да се доизлежаваме?
– Съгласна съм! – отговори тя, разтривайки гърдите и  корема, разбирайки намека му – Ще ме целунеш ли?
Той я притисна до себе си, а целувката бе дълга и продължителна, продължи по шията, раменете и сочните й гърди. Ръцете галеха фината кадифена кожа с желанието да запази този красив и нежен  момент.
– Обичам те скъпи! Искам те завинаги!
– Той обходи с ръце гърба й. Сетне я целуна.
Мълчаха  прегърнати и се наслаждаваха  на  тишината, която възвеличаваше любовта им.
– Знаеш ли? – тя наруши мълчанието – За мен ти си прекрасен човек, внимателен и толерантен… Ще ти бъда благодарна цял живот, за това което направи най – вече за баща ми! Нямаш представа колко те обичам! За това което ми разказа, не знам как си могъл да имаш доверие на непознат като него, особено в състоянието което е бил,  имайки пред вид  начина му на живот.
Сетне го целуна с цялата си страст. Очите й плуваха в сълзи. В този вид бяха още по – красиви. Иван предпочете да не казва нищо. Достатъчно бе да я прегърне…
– Благодаря ти миличък!
Гледаха се в очите. Той обхвана с длани лицето й, после я целуна по челото.
– Знаеш ли? – каза той и след кратко мълчание продължи – Готов съм да ти дам цялото щастие, което е възможно да ти се случи!
В думите му се четеше искреност и топлота.
След като закуската бе готова, Иван покани Стефан.
– Добро утро! – поздрави той с ведра усмивка. – Как е момичето ми?
– Добро утро! Чувствам се щастлива…! – отговори тя усмихната, а очите й сияеха от щастие.
Топлото и ведро утро изразяваше настроението на тримата.


Следва продължение…

©  автор: Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ – ГЛАВА ДЕВЕТА


След като обядваха, Иван и Наталия излязоха да се разходят. Тръгнаха по посока морската градина. Слънцето бе нагорещило въздуха и се дишаше тежко. Бяха се хванали за ръце и разговаряха оживено. Разказваха за себе си, с желанието да се опознаят и на други теми.
Тя сподели, че има проблеми с неин познат, който се опитвал да я задява, въпреки желанието й да го отбягва. Същият е бил двойник на шефа й.
– Искаш ли, да изядем по един сладолед? – предложи Иван.
– Може – отговори с радост Наталия.
Седнаха в заведението, където се бяха запознали. Дадоха поръчката си, която бе изпълнена почти веднага. Двамата седяха един срещу друг, мълчаха и се гледаха. Той наруши мълчанието и попита:
– Как смяташ да се отървеш от този нахалник? – попита притеснен.
– Няма страшно! Държа на него само като на приятел, а и нямам никакви други намерения. Струва ми се, че има някаква притегателна сила, както спрямо него, така и спрямо шефа ми. Озадачава ме приликата между тях, като, че са еднояйчни близнаци. Когато разговарям с господата, изпитвам някакво особено усещане.
– Да не пострадаш?
– Няма страшно!
– Отдавна ли се познавате?
– От година и половина.
– Аа-а-а-а,… как се казва?
– Костадин. Двадесет и деветгодишен е.
Иван мълчеше, поглаждайки брадата си, сетне и долната си устна. Гледаше Наталия в очите, фината лебедова шия и прелестните гърди. Върна погледа си на красивото й лице. Тази прелестна кошута живееше от самото начало в съзнанието и сърцето му. Беше готов на всичко за нея по всяко време на денонощието. Знаеше със сигурност, че тя ще бъде жената на живота му.
Тя също не смъкваше поглед от него. Откакто се запознаха, усещаше промяна в себе си. Чувстваше не само опора, но и сигурност в него.
– Какъв е бизнеса на Костадин?
– Какво толкова разпитваш за него?
– От интерес! Но като архитект и проектант, може някой ден да съм му от полза! Въпрос на бизнес! Ти как мислиш?
– Собственик е на строителна фирма. Освен това е производител на мебели и кухненско обзавеждане.
– А шефът ти?
– Какво за него?! Защо питаш? Какъв е проблемът?
– Искам да знам за обстановката в която работиш и що за човек е шефът ти?!
– Не мога да разбера, защо толкова живо се интересуваш от тези близнаци! Нямаш ли си проблеми за разрешаване, та мислиш за чуждите?! Учудваш ме!
– Скъпа, откакто те познавам, мисля непрекъснато за теб и всичко свързано с твоята личност … – гласът му леко заглъхна, преглътна, въздъхна шумно, прехапа долната устна и повдигна вежди. – Затова те моля да ме извиниш! – засега не желаеше, да споделя защо пита – Ще те помоля да продължиш!
– А докъде бях стигнала? – попита тя с енигматична усмивка.
– Въпросът ми беше, що за индивид е началникът ти – и на лицето му цъфна редовната усмивка.
– Името му е Явор. На двадесет и девет години е. Не много висок, елегантен човек, който държи на вида си. Собственик е на рекламно – издателска къща, печатна база и склад на едро на материали, и консумативи за същата дейност. Доколкото знам се занимава и с някакво производство. Изключително разтропан човек е и с широк замах. Има отлични организаторски качества, дисциплинираност и изисква всичко това от подчинените си. Като човек е общо – взето добър.
Иван я слушаше внимателно. Погледна я деликатно и попита:
– Искам да ме извиниш за следния въпрос и не го приемай за ревност! Отношението му към теб какво е? – и на лицето му се появи защитна усмивка.
– Като към служителка. Винаги е внимателен и учтив. Струва ми се, че в него има някаква притегателна сила. Като се замисля и ги съпоставя двамата с Костадин, ми се струва, че в тях съществуват много общи неща; както във външен вид, така и в поведение. Досега не ми е идвало наум за това. Скъпи, моля те, не ми се сърди, че споделям тези неща. Усещането е коренно различно от това, което изпитвам към теб. Загубих доста в живота, най – напред майка ми; лека й пръст; баща ми – който не знам как изглежда. Не зная истината, кой е прав и кой е виновен; или и двамата. За мен всичко това е доста болезнено.
Иван слушаше думите й с внимание, а сетне я прегърна.
– Успокой се скъпа! – притисна я нежно до себе си и целуна нежно по челото.
Предпочиташе да не говори в момента. Разказаното от Наталия до настоящия момент беше логично, че познава братята си, без да знае че са те. Мислеше си, дали има моралното право да се бърка в живота на това разбито семейство, независимо от чувствата които съществуваха между него и любимата му.
– Защо мълчиш? Да не криеш нещо от мен? – попита нервно тя – Бях ти казала и предупредила нещо – допълни красавицата, раздвижвайки раменете си с намерение за атака – както със сила, така и словесна.
За нея, той беше все още загадка. Знаеше, че в живота винаги е така.
Иван усети вътрешното напрежение и намерението й, втренчи поглед в нея с присвити очи, усмихна се по необичаен начин, запали спокойно цигара, хвана я за ръката; и каза бавно със сериозен тон.
– Не си права! Моля те, не ме изнудвай с разни заплахи! Няма да ме уплашиш! Не бих позволил такова отношение към мен! Разбирам те много добре, но трябва търпение. В края на краищата има неща за които сега не е момента. Не съм човекът, който да обира разни луфтове. Не желая да изпълнявам ролята на буфер! Не си мисли, че пълната отговорност за решаването на семейните ви проблеми, трябва да падне върху мен! Мога само да помогна, доколкото позволява човешката ми същност и когато дойде денят за равносметка да бъда с чиста съвест; и поглеждайки към изминалата от мен пътека да видя положителното отражение на делата ми. Искам да знаеш, че много те обичам и чувствата ми към теб са изключителни.

Наталия се почувства засегната и може би с право. Положи ръката си върху неговата и въздъхна бавно. Погледът й се смени. Гледаше го с извинение и нежност. Погали ръката му и я обгърна с ръцете си.
– Съжалявам, скъпи! Прав си! Далеч съм от мисълта да искам отговорност за неща независещи от теб. Нямам моралното право за това. Доколкото те разбирам, искаш да подготвиш и помогнеш баща ми за срещата ни. Той има ли информация за мен…? И ако е така, има ли желанието да се видим? Предполагам, че знаеш какво мисли по въпроса. Щеше ми се да знам, къде живее и как е?… Трудно ми е да обясня, какво желание изпитвам да го видя…!
Иван се бе облегнал на стола, изработен от камъш, захапа леко долната устна и премигна със замислени очи. Дишаше почти шумно и дълбоко. Лактите му бяха подпрени към стола, а пръстите сключени в юмрук. Мислите се гонеха на приливи и изхвърляха ненужното. Не съжаляваше, че срещна и помогна на Стефан, а сетне запознанството с Наталия, която в настоящия момент обичаше с цялата си душа. Тези допълнителни и странични моменти в живота му не бяха пречка на неговия бизнес и ангажименти, напротив, бяха му стимул. Мислите му се пренасочиха към предстоящите задачи.

Пристройката на сградата бе готова. Оставаше да се измаже отвътре с минерална мазилка и да се нанесе обзавеждането. Предстоеше изместването на агенцията в един от офисите, за да не плаща наем. Най-важното за него, бе да има собствени сгради за бизнеса си и да затвори цикъла. Целта му бе да изпревари свои конкуренти, най-вече с качество и разширяване на пазарите. Финансово бе стабилен и обезпечен. Трите му големи обекта бяха готови и платени на зелено. Не обичаше да пълни чуждите фирмени джобове, за да купува материали. Затова бе предприел, да затвори цикъла производство – търговия – услуги. До един месец цеха за производство на алуминиева дограма започваше работа. Всеки момент очакваше одобряване на лиценза за „Център по образование, квалификация и преквалификация” на кадри свързани с неговата и други дейности. На база на последното, бе сключил договор с бюрото по труда. Беше убеден в решението си да привлече Стефан към фирмата си – човек с опит във финансите и счетоводството. А срещата му с Наталия и любовта им, бе като дар от бога. Тайно в себе си, бе убеден, че тя ще бъде жената в живота му. Погледнато от страни, ако някой знаеше амбициите и интересите в живота му, щеше да го упрекне във властолюбие, алчност и егоцентризъм. Иван не би се притеснил от такива упреци. В подобни, би се защитил според закона. В края на краищата човек работи това което знае, може и най – важното да осигурява работа на хората, да им плаща добре, за да ги задържа като специалисти. Държеше на хората които му работят, помагат и да бъдат финансово осигурени според възможностите и положения труд.

Той разтри челото и слепоочията си, запали цигара и загледа прекрасното лице на Наталия.
– Скъпа,… извинявай за мълчанието ми, но се бях замислил! Това не означава, че присъствието ти е излишно, напротив…, то ми дава амбиция да живея…!
– Благодаря ти, за прекрасните думи! – каза тя с чаровна усмивка – Помниш ли, какви бяха последните ми въпроси?
– Искаш ли още нещо, или да ставаме? – прекъсна я той.
– По добре да ставаме и да се разходим.
– Добре! Ще говорим в движение, сетне да напазаруваме и се прибираме в къщи. Ще приемеш ли поканата ми?
– Знаеш много добре, че ще дойда – отговори с настроение тя.– Най – искреното ми желание е да бъда винаги с теб и то по всяко време! А ти…?
– Как мислиш?
Иван плати сметката и станаха.
– И така-а-а, чакам отговор на въпросите, които ти зададох!
– Какви бяха те? За съжаление забравих. Не, че ме е хванала склерозата, но се бях замислил за други неща, за което се извинявам и моля, да ми простиш ли?
– Разбира се.
Тя му напомни и го хвана под ръка.
Иван въздъхна бавно и се закашля. Притесненията му вече изчезнаха. Чувстваше се леко и приятно, защото усещаше присъствието и топлината й. Дъха и аромата й стопляха душата му. Той потвърди желанието на баща й да се срещне с нея, но не сподели подробности, които би могла да чуе от него.
– Натали, … доколкото имам информация, знам че имаш двама братя близнаци.
– Ти-и-и, сериозно ли говориш?! – попита озадачена и учудена тя. Очите й бяха широко разтворени от изненада. Вече вярваше във всичко казано от него. – Може би ще науча подробности по – нататък, за да не ми се събере много?!
– Така е! – потвърди Иван.
– Знаеш ли, струва ми се, че Бог ни събра? Отредено е да бъдем заедно. А и нещата които знаеш за близките ми, ме озадачава. Изпитвам огромното желание, да те прегърна, притисна и отдам цялата си нежност. Освен това искам да видя баща си още днес! Може ли,…ще ми позволиш ли това прекрасно удоволствие? – попита тя развълнувана и с насълзени очи.
Тя извади от чантата еднократна кърпичка, да попие сълзите си.
Иван я прегърна през кръста и внимателно притисна тялото й към себе си.
Наталия усети вниманието му, обърна се към него и с приятна усмивка каза:
– Благодаря ти!
– Няма защо! Нали за това сме приятели?
– Не! Смятам, че сме много повече от приятели! Нали така? – и се усмихна енигматично.
– Аз съм на същото мнение!

Минаха край магазина и напазаруваха.
– Знаеш ли? – каза тя с лека усмивка – Ще трябва да отидем у дома, за да си взема някои неща, които ще ми трябват. Нали ще бъда твоя домакиня, приятелка, любовница и годеница. Имаш ли нещо против?
– Разбира се, че съм съгласен! Колкото до последното, мислех да ти предложа, но ти ме изпревари. Ще се чувствам щастлив, когато до мен е жената, която е смисъла на живота ми.
– Напълно споделям чувствата ти! – каза с чаровна усмивка Наталия.
Взеха такси, нещата които й трябват и по най – бързия начин бяха в неговото жилище. Оставиха багажа в хола. Първото което направиха, беше продължителната страстна целувка. Той пожела да я съблече, но Наталия му каза:
– Нямам нищо против, но нека вечеряме и после ще решим какво да правим!
– Добре, миличка! За какво ти е този голям сак? – попита шеговито той.
– Ами-и-и…най-различни дрехи, халат за баня, бельо и други. – отговори игриво тя, като го целуна и направи бърз оглед на хола – Охо-о-о…, има пиано и китара! Значи после ще свирим! А сега да се преоблека и да я мятам в кухнята.
– Добре. Преоблечи се! Ще те чакам в кухнята!
Той изкара продуктите които бяха накупили, а някои сложи в хладилника. Постави две чаши на масата, на която вече имаше портокалов пунш. Сипа си и отпи. Чувстваше се щастлив. Причината беше Наталия. Тя бе феята, както в душата му, така и във въздуха който дишаше. Беше благодарен с цялата си същност на Венера и Веста.
Наталия влезе при него. Беше с дънки и светло синя тениска. Златистата й коса бе прибрана под формата на кок. В този вид изглеждаше още по – привлекателна.
– Сядай, да пием по един сок и после ще приготвиш вечерята! Имам следната молба. Приготви три порции! Включил съм скарата да се нагрява. След малко ще дам и картофи.
– Кого имаш предвид за третата порция? – попита Наталия озадачена.
– Искам да те запозная с един приятел, на когото много държа! – каза Иван, без да сподели, че ще бъде баща й.
Той запали цигара, като си помисли, че по този начин ще скрие вълнението си. Наталия усети лекото му неспокойствие, усмихна се и попита:
– Да не ми готвиш изненада?
Той усети намека й, и поклати одобрително глава.
– Мисля, че няма нищо лошо в намерението ми! – отговори Иван, с цел да се защити.
– Не съм те обвинила в нищо! Напротив! Смятам, че подхода ти като начало е много добър. Мога да се гордея с теб, за това което правиш!
На думите й отговори с усмивка.
– Ще отида се преоблека!
След като свърши тази процедура, отиде при Стефан и го покани да слезе за вечеря след час. Помоли го да се приведе в друг вид. Сетне се прибра и пусна музика. Седна, положи лакти на масата и обхвана дланите си. Обходи с поглед тялото на Наталия, а след това погледите им се срещнаха. Тя се приближи към него, погали лицето му, седна на коляното; прегърна го през рамото и се целунаха.
– Обичам те! Искам да бъда винаги с теб! – каза тя и пак го целуна.
За него беше важно, да подложи на изпитание взаимните чувства между тях, за да бъде сигурен както в себе си, така и в нея. Гледаха се неотлъчно. Положи ръце на страните й, и ги задържа. Сетне целуна челото й.
– Време е да обърна пържолите и да подготвя каймата за кебапчета и кюфтета!
– Добре! Аз ще обеля картофите и ще ги подготвя за пържене.

Свърши обещаното с удоволствие. Беше му ясно, че бе преживял една любов с Невена, която завърши нещастно за него и въпреки това запазиха добро приятелство, без злоба един към друг. На този път към Наталия изпитваше особено чувство, в което вярваше, че тя ще бъде половинката на сърцето му за дълги години.
Вечерята бе почти готова. Очакваше се Стефан да дойде всеки момент. Как ли щеше да протече срещата между баща и дъщеря? Не беше я виждал от дете.
Звънна се на входната врата. Иван отвори, покани Стефан и влязоха в кухнята.
– Добър вечер! – поздрави той и погледна Наталия, която подреждаше масата.
Тя се обърна към него и погледите им се срещнаха. Стояха като заковани и се чуваше само дишането им.
– Добър вечер! – отговори тя с лека, но и чаровна усмивка.
Тримата мълчаха за известно време. Ситуацията бе нелепа. Иван реши, че по правилно би било да реагира първи. Обърна се към Стефан и каза:
– Стефане,… да ти представя Наталия!…Тя, … тя е твоя дъщеря!
Почувства, че този момент за него бе доста труден и въпреки това, сметна, че постъпва правилно.

За Стефан този момент бе стресов, шоков. Като, че горещ огън премина през тялото му. Очите му се напълни със сълзи, преглътна с болка, бавно, а пръстите на ръцете се свиваха нервно. Мислите му, като че бяха спрели и не знаеше как да реагира. Беше отписал в живота възможността, да срещне някога дъщеря си, въпреки огромното желание да я види и прегърне.
Наталия знаеше от Иван, че ще се види с баща си и въпреки това вълнението й беше голямо. От малка беше разделена от него, с благоволията на майка си. Ако имаше вина майка й за случая, сигурно не би й простила; въпреки, че е починала. Може би щеше да дойде денят, когато ще научи истината. Сметна за правилно да реагира първа и да пристъпи към него. Приближи се с насълзени очи и го прегърна.
Стефан постъпи по същия начин.
От вълнение не можеха да кажат и дума. Прегръдката продължи доста. Стефан я целуна първи, а след това и тя. Той погали с треперещи ръце косата и лицето й. От нейна страна последва същото.
– Толкова се радвам,…да те видя татко! – каза Наталия с развълнуван глас, а очите й плуваха в сълзи.
– Аз… също, малката ми! Не можеш … да си представиш…! – гласът му трепереше от вълнение и радост, дори не можа да си каже думите.
Иван стоеше до тях и вълнението което чувстваше, беше отъждествено…
Стефан освободи едната си ръка, за да прегърне Иван от благодарност, който се бе приближил към него.
– Благодаря ти…, приятелю…! – каза все още развълнуван Стефан.
– Моля те…, няма защо! Аз…! – рече Иван, като не се доизказа.
Наталия се поуспокои и предложи да седнат. Изкара „Троянска сливова” от хладилника.
– Скъпи, къде стоят чашите за ракия? – обърна се тя към любимия, без да се усети, че баща и е при тях. Все пак нямаше значение.
Стефан бе изненадан от обръщението й към хазяина му. Гледаше ги с приятно чувство и топлота. Душата му се напълни с радост. За него щеше да бъде огромно щастие, ако Иван стане негов зет. Беше убеден, че това ще се случи. Сърцето му се изпълни с любов.
Тримата изкараха една прекрасна вечер.
Какво ли щеше да предложи времето напред?


Следва продължение.

© Николай Пеняшки – Плашков


ТЪРТЕЯТ


Здравейте, Приятели!
Ще Ви представя едит прекрасен разказ на Ейбрахам Мерит /1884 – 1943/. Той е един от създателите и класиците на американската фантастична и хорър литература .
Дебютира през 1917 год. Автор е на огромен брой разкази и новели. Издава едно от първите списания за фантастика в САЩ.

*******************

автор: Ейбрахам Мерит /1884 – 1943/

Около масата в Клуба на първооткривателите седяха четирима: Хюит, току-що завърнал се от двегодишна ботаническа експедиция в Абисиния; Каранак, етнолог; Маклеъд – преди всичко поет, а също учен от Азиатския музей; и Уинстън – археолог, който заедно с руснака Козлов разкопаха руините на Кара Кора, Градът на Черните камъни, в северната част на Гоби, някогашната столица на Чингиз хан.

Разговорът се въртеше около върколаци, вампири, караконджи и други подобни суеверия. Поводът бе едно телеграфно съобщение за мерките, предприети срещу Глутницата на Леопарда – фанатични убийци, които надяват леопардови кожи, също като тях се притулват зад храстите и оттам нападат жертвите си, разкъсвайки гърлата им със стоманени нокти. А също и едно съобщение за убийството на вещица в Пенсилвания. Намерили пребита до смърт жена; съседите решили, че тя може да приема облика на котка и да носи зло в онези домове, в които се е промъквала в котешкото си превъплъщение.

Каранак каза:

– Съществува дълбоко вкоренено и много древно вярване, че мъж или жена могат да приемат облика на звяр, на змия, на птица, дори на насекомо. Някога са вярвали в това навсякъде. Някои вярват и досега: жени-лисици и мъже-лисици в Китай и Япония, хора-вълци, хора-бобри и хора-птици у нашите собствени индианци… Винаги се е смятало, че съществува някаква гранична зона между световете на човешкото и на животинското съзнание – зона, в която външната обвивка може да бъде променяна и човекът да се превърне в животно или обратното.

Маклеъд продължи:

– Египтяните са имали основания да придават на боговете си глави на животни, на птици, на насекоми. Защо рисуват Апис с глава на бик? Защо дават на Анубис, Владетелят на мъртвите, глава на чакал? Или на Тот, богът на мъдростта, глава на ибис? И на Гор, божествения син на Изида и Озирис, глава на ястреб? Или на Себек, бога на злото, глава на крокодил, а на Баст – на котка? Трябва да е имало причина, но ние можем само да правим догадки.

Думата пак взе Каранак:

– Мисля, че в тази идея за граничната зона има нещо… Във всеки човек, повече или по-малко, има по нещо от звяр, от рептилия, от птица. Познавах мъж, който имаше миша физиономия и миша душа. Също жена, която принадлежеше към семейството на конете, личеше си по гласа и по външността. Без съмнение съществуват хора-птици – с лица на орли, на ястреби, хищни… Мъжете най-често са от рода на совите, а жените – на гургулиците. Отчетливо се различават типовете вълци и змии. Да предположим, че у някои тази животинска част е толкова силно развита, че могат да прескачат граничната зона и да стават за известно време животни. Така може да се обясни съществуването на върколаци, вампири…

Уинстън попита:

– Ама вие сериозно ли говорите, Каранак?

Каранак се разсмя.

– Наполовина. Имах приятел с невероятно остро усещане за животинските качества на човека. Виждаше хората не като хора, а по-скоро като животни и птици. Възприемаше животинското съзнание. Неприятна дарба. Приличаше на лекар с толкова развита интуиция, че вижда пациентите не като мъже и жени, а направо техните болести. Обикновено контролираше тази своя способност. Но понякога, както ми е казвал, в метрото, в автобус, в театър, или дори насаме с хубава жена, изведнъж всичко наоколо потъва в мъгла и когато мъглата се разсее, той се оказва между мишки и лисици, вълци и змии, тигри и птици; всички са облечени по човешки, но нищо друго човешко в тях няма. Тази картина продължава само миг, но твърде неприятен миг.

Уинстън попита недоверчиво:

– Искате да кажете, че мускулите и скелетът на човека за миг се превръщат в мускули и скелет на вълк? Че човешката кожа става козина или пера? Че за миг се появяват крила и специализирани мускули за управлението им? Че се появяват бивни… носът става рило…

Каранак се усмихна.

– Не, нищо подобно. Аз предполагам само следното: животинската част от двойната природа на човека може да разтвори човешката част до такава степен, че тънкият наблюдател да забележи това. Като моят приятел, за когото разказах.

Уинстън вдигна ръце в иронично възхищение.

– Най-после съвременната наука обясни легендата за Цирцея! Вълшебницата Цирцея давала на хората напитки, които ги превръщали в животни. Значи тази напитка е усилвала животинската част на душата и човешката външност спирала да се възприема от околните. Съгласен съм с вас, Каранак – какво по-просто? Аз обаче употребявам думата „просто“ в друг смисъл.

Усмихвайки се, Каранак рече:

– А защо не? Преходът от едната форма в другата обикновено се съпровожда от напитки и обряди. Виждал съм напитки и наркотици, които превръщат човека в животно без никакви вълшебства.

Уинстън се опита да опонира, но беше прекъснат от Хюит:

– А не може ли да бъде изслушан още един свидетел? Каранак, аз съм ви признателен – дадохте ми смелост да разкажа нещо, което никога не бих разказал, ако не бяха вашите думи. Не знам дали сте прав, или не, но… но вие свалихте от рамото ми злия дух, който ме е обяздил от няколко месеца.

Това се случи четири месеца преди да замина за Абисиния. Връщах се от Адис Абеба. С моите носачи се промъквахме през западните джунгли. Стигнахме до едно село и си устроихме бивак. Вечерта при мен дойде един десятник, беше нервен и помоли на сутринта да си тръгваме. Тъй като исках ден-два да отдъхнем, попитах го за причината. Отвърна, че в селото живее жрец, велик магьосник, който през нощта се превръща в хиена и тръгва на лов. „За човешко месо“ – прошепна десятникът. Жителите на селцето са в безопасност, защото той ги защитава. Но другите не са. Хората наоколо били наплашени. Та може ли на сутринта да отговоря дали…

Не се изсмях. Няма никаква полза да се надсмиваш над вярванията на диваците. Изслушах го сериозно и го уверих, че моето вълшебство е по-силно от вълшебството на магьосника. Не беше удовлетворен, но замълча. На другия ден намерих жреца и разбрах как той е успял да разпространи тази история и да накара туземците да й повярват. Ако някой някога е приличал на хиена, това беше той. При това на раменете си носеше кожа на огромна хиена, никога не бях виждал такава, а главата на хиената се зъбеше върху неговата. Зъбите им бяха еднакви. Подозирам, че беше изпилил своите, за да приличат на кучешки. И вонеше на хиена. Дори само при спомена за тази миризма всичко в мен се преобръща. Разбира се, това е кожа – помислих си тогава.

И тъй. Приседнах до него и известно време се гледахме мълчаливо. Колкото по-дълго го гледах, толкова повече той изгубваше човешкото и се превръщаше в животното, с чията кожа беше. Честно казано, това ме изнервяше. Нещо дебнеше в тази кожа. Нещо искаше да се предам пръв. Затова се изправих и погладих оръжието си. И казах: „Аз не обичам хиените. Разбра ли ме?“ И пак погладих оръжието. Ако се готвеше да прави фокуси, които ще наплашат хората ми, трябваше да удуша желанието му още в зародиш. Нищо не каза, само продължи да ме гледа. Отидох си.

През целия ден моите хора бяха изнервени, а надвечер съвсем. Направи ми впечатление, че това не е обичайната весела суматоха преди здрач, типична за тези селца. Рано-рано жителите се прибраха по домовете си. Бивакът ни беше на поляната, пред защитното ограждение от колове. Носачите се насъбраха около огньовете. Седях върху купчината от сандъци, за да наблюдавам поляната. На коленете ми – пушка, до мен – още една. Дали беше от страха, обгърнал хората ми като изпарение, дали пък от спомена за жреца-звяр, докато бях при него, не знам, но фактът си остава факт: не бях на себе си! Десятникът беше до мен с дълъг нож в ръка.

По някое време иззад дърветата се показа луната и освети поляната. И съвсем неочаквано в нейния край, на не повече от сто ярда от мен, видях жреца. Имаше нещо тревожно в тази внезапност на появата му. Няма никой и нищо и след частица от мига – той. Луната се отразяваше върху зъбите – неговите и на хиената. Ако не броим кожата, беше напълно гол. Войникът до мен трепереше като куче, чувах тракането на зъбите му.

И тогава се появи мъглата! Бях поразен от разказа за вашия възприемчив приятел, Каранак. А когато мъглата се разсея, жрецът вече го нямаше. Не, не… Там, където само преди миг беше той, имаше огромна хиена – изправена на задните си лапи като човек, вперила очи в мен. Предните си лапи притискаше към гърдите си като скръстени ръце. Усетих тежката й воня. Не посегнах към оръжието, дори не се сетих за него, мозъкът ми се беше вцепенил.

Звярът разтвори паст. Усмихна ми се. После тръгна, да, тръгна – това е точната дума, направи шест крачки, после падна на четирите си лапи, промъкна се през храстите и изчезна.

Успях да изляза от вцепенението си, взех фенер и оръжието си и отидох там, където стоеше хиената. Земята беше влажна и мека. Виждаха се отпечатъци от човешки ръце и крака. Сякаш в храстите се бе вмъкнал човек. Имаше и отпечатъци от два крака – сякаш беше стоял прав. А нататък… Нататък само следи от лапи на хиена.

Шест отпечатъка на еднакви разстояния, сякаш звярът бе направил шест крачки на задните си лапи. После обикновени следи от хиена, която върви на четирите си лапи. И повече никакви отпечатъци от човешки крака. А от мястото, където стоеше жрецът, нямаше никакви следи в друга посока.

Хюит млъкна. Уинстън попита:

– И това ли е всичко?

Хюит сякаш изобщо не го чу.

– И какво, Каранак, вие смятате, че този жрец е имал душа на хиена? И че аз съм видял тази зверска душа? Или когато съм бил при него, той ми е внушил, че в еди-кое си време и на еди-какво си място аз ще видя хиена? И аз я видях?

Каранак отвърна:

– Възможно е и едното, и другото. Аз бих предпочел първото обяснение.

Хюит:

– Тогава как ще обясните промяната на човешките следи в животински?

Уинстън попита:

– А някой друг, освен вас, видя ли тези следи?

– Не, по разбираеми причини аз не ги показах на войника.

Уинстън рече:

– Склонен съм да приема версията за хипноза. Отпечатъците са част от тази хипноза.

– Вие попитахте дали това е всичко – започна Хюит. – Не, не е. На сутрешната проверка открих, че един човек липсва. Намерихме го. По-точно намерихме това, което беше останало от него, на четвърт миля от храстите. Някакво животно се бе вмъкнало в лагера, старателно разкъсало гърлото му и го отмъкнало, без да събуди никого. Дори аз не бях забелязал, а не бях мигнал секунда. Около трупа имаше следи на необикновено едра хиена. Без съмнение това беше нейно дело.

– Просто съвпадение – промърмори Уинстън.

– Тръгнахме по следите на звяра – продължи Хюит. – Намерихме вира, от който беше пил. Проследихме отпечатъците до края на вира, но…

Той се поколеба, Уинстън попита нетърпеливо:

– И какво „но“?

– Но не намерихме обратната следа. Обратната следа беше човешка. А в посока към вира нямаше човешка следа. При това човешките следи бяха точно такива, каквито бяха на поляната на онова място, където започваха животинските следи. Сигурен съм, защото липсваше големият пръст на левия крак.

– И какво направихте? – попита Каранак.

– Нищо. Прибрахме палатките и си тръгнахме. Доста войници бяха видели следите, абсурдно бе да ги убедя да останем. Тъй че вашата теория за хипнозата, Уинстън, е твърде анемична. Само пет-шест души бяха виждали жреца, а следите видяха всички.

– Масова халюцинация. Грешка в наблюденията. Има много рационнални обяснения – настояваше Уинстън.

Заговори Маклеъд:

– Така ли, Мартин Хюит? Е, тогава аз пък ще ви разказа една история, която видях със собствените си очи. Аз ви подкрепям, Алън Каранак, но ще отида по-далеч. Вие казвате, че съзнанието на човека може да съществува едновременно с друго съзнание – на животно, птица и тъй нататък. Пък аз казвам, че тези две съзнания принадлежат на един и същи живот. Единна сила, мислеща и съзнаваща сила, в която дърветата, животните, цветята и човекът – изобщо всичко живо, са само отделни частици. Както например милиардите човешки клетки образуват единен организъм. И при определени условия отделните частици могат да се смесят. Така са се родили древните легенди за дриадите и нимфите, харпиите, върколаците и тям подобните.

А ето историята. Нашият род произхожда от Хибридните острови. Там знаят някои неща, които ги няма в книгите. На осемнайсет години постъпих в малък колеж. Живеехме в една стая със… е, да го наречем Фергюсън. В колежа имаше един професор със странни идеи, каквито трудно виреят по тези места. „Кажете ми какво чувства лисицата, когато я преследват ловни кучета – казваше той. – Или ми разкажете как изглежда градината през очите на червея. Излезте от себе си. Въображението е най-великият дар от боговете – казваше, – но и тяхното най-тежко проклятие. Но дар или проклятие, трябва да ги притежаваш. Разширете съзнанието си и опишете вашите наблюдения и чувства.“

Фергюсън се нахвърли на тази задача като муха на захар. Той пишеше не като човек, който разказва за лисицата, заека или ястреба; не, самата лисица, заякът и ястребът говореха посредством човека. Описваше не само емоциите на тези същества – какво виждат и чуват, как виждат и чуват, какво миришат… Но и какво мислят!

Някои от нас бяха очаровани, други му се надсмиваха. Но професорът гледаше сериозно на това. Дори беше доста обезпокоен и веднъж твърде дълго разговаря с Фергюсън. „Господи, как го правиш, Ферг? При теб всичко е толкова реално“ – попитах. „Ами то си е реалност – обясни той. – Аз преследвам заедно с кучетата и бягам заедно със заяка. Потапям съзнанието си в животното и след малко се сливам с него. В буквалния смисъл на думата. Сякаш излизам от себе си. А когато се върна в себе си, помня преживяното.“ „Само не казвай, че се превръщаш в едно от тези създания“ – казах. Той се поколеба. „Не, не телесно. Но знам, че моето съзнание… душата… духът… наречи го както щеш, се променя.“

Не влязохме в спор. Знаех, че не ми казва всичко докрай. А професорът съвсем неочаквано и без обяснения отмени тези странни домашни. След няколко седмици завърших колежа.

Беше преди повече от трийсет години. Преди десетина години седя веднъж в кабинета си и секретарката ми съобщава, че е дошъл човек на име Фергюсън. Бил мой съученик и искал да говори с мен. Веднага си спомних и казах да го пуснат.

Когато влезе, аз ахнах. Фергюсън, когото помнех като кльощаво мургаво момче, нямаше нищо общо с този. Този беше съвсем друг. Косите му бяха странно златисти и изключтелно тънки, като пух. Лицето му беше овално и плоско, с изтеглена назад долна челюст. Носеше огромни тъмни очила, приличаха на очи на муха, гледани под микроскоп. Или по-точно – очи на пчела. Но истинското потресение дойде, когато се здрависахме. Не беше човешка ръка, по-скоро лапа на насекомо. И тогава видях, че е покрита със златист мъх. Каза: „Здрасти, Маклеъд, страхувах се, че няма да ме познаеш.“ Беше гласът на Фергюсън и в същото време не беше. В него имаше някакво странно бръмчене или жужене.

И все пак това беше Фергюсън. Скоро го доказа. Говореше почти без прекъсване, защото аз… аз бях притеснен от странния му нечовешки глас и не можех да откъсна очи от финия жълтеникав мъх на ръцете му… та затова аз мълчах. Разказа ми, че си купил ферма в Ню Джърси, но не се занимавал с фермерство. Просто му трябвало място за пчелин. Гледал пчели. После каза: „Опитах да съм всички видове животни. Дори по-различно от животно. Разбираш ли, Мак, да си човек не е интересно. В човека няма нищо, освен печал. Животните също не са щастливи. Затова се съсредоточих върху пчелите. По-точно – върху търтеите, Мак. Кратък живот, но изключително весел.“

Попитах го: „За какво говориш?“ А той се разсмя със своя жужащ смях: „Добре разбираш какво казвам. Теб винаги са те интересували моите малки екскурзии, Мак. А не съм ти разказал и една стотна от тях. Ела при мен следващата сряда и аз ще задоволя любопитството ти. Струва ми се, че ще ти бъде интересно.“

Е, поговорихме си още малко и той си тръгна. Даде ми точни указания как да намеря фермата му. Изпратих го до изхода и в мен се появи невероятното усещане, че около него бръмчи и жужи някаква огромна гайда.

Моето любопитство, дори нещо по-дълбоко, беше провокирано до крайност. И в следващата сряда заминах. Прекрасно място – много цветя и цъфнали дървета. В градината – неколкостотин кошера. Фергюсън ме посрещна. Беше още по-жълтеникав и пухкав от преди. И жуженето в гласа му беше по-отчетливо. Покани ме в къщата си. Странно място. Една стая с много висок покрив и затворени с кепенци прозорци – всички, без един. Светлината една такава разсеяна и светло златиста… И вратата необикновена – ниска и широка. Щукна ми, че стаята прилича на вътрешността на кошер. Затвореният прозорец беше с мрежа.

Донесе ядене и пиене: мед и медени напитки, меденки с плодове. Каза, че не яде месо. И започна да разказва. За живота на пчелите. За пълното щастие на търтея, който си лети на слънце, пие нектара на цветовете, с който хранят другите пчели, свободен, безгрижен, и тъй – ден и нощ, вслушан във възторжения звън на секундите… „И какво че в края на краищата те убиват? – попита той. – Живял си всяка една секунда! И още – възторгът от нощния полет! Търтей след търтей летят в нощния въздух по следата на някоя девственица. С всеки размах на крилете животът в теб става все по-силен, по-силен! И накрая – пламенният екстаз… пламенният екстаз на огъня… същността на живота, излъгал смъртта. Да, смъртта те настига в този пламък, но… но твърде късно! Умираш, но какво от това?! Ти си излъгал смъртта. Ти не съзнаваш, че смъртта те е настигнала, защото умираш в самото сърце на екстаза…“

Млъкна. Отвън се чу сдържано бучене, което се усилваше непрекъснато. Пърхането на хиляди и хиляди пчелни крила… като рева на стотици хиляди малки самолетчета…

Фергюсън скочи към прозореца.

„Роякът! Роякът!“ – закрещя той. По тялото му пробяга някаква могъща тръпка, втора, трета… Все по-бърза, все по-бърза. Изпънатите му ръце затрепериха, започнаха да удрят въздуха нагоре-надолу, нагоре-надолу и все по-често, по-често, докато не станаха кат примигване, като размах на колибри… като пърхане на пчелни крилца. Чу се гласът му… жужжащ… жужжащ… „Утре отличат девствениците… нощният полет… аз съм длъжжжен да съм там… длъжжжжжен… длжжжж… жжжжж…“

И в този миг човекът до прозореца изчезна. На мястото му бръмчеше и жужеше огромен търтей… опитваше се да разкъса мрежата… да се освободи…. да полети….

После Фергюсън се метна назад. Падна от перваза. При падането дебелите му очила се счупиха. Две огромни черни очи – не човешки очи, а фасетъчни очи на пчела – се извърнаха към мен. Наведох се над него. Вслушах се в биенето на сърцето му. Беше мъртъв.

И тогава бавно, много бавно мъртвата уста се отвори. Между устните се появи главичка на търтей… антенките потръпваха, очичките се бяха вперили в мен. Търтеят изпълзя между устните. Един прекрасен търтей… Един странен търтей… Повъртя се малко върху устните, после крилцата му завибрираха… все по-бързо и по-бързо… Отлетя от устните не Фергюсън, прелетя два-три пъти около главата ми, после хвръкна към прозореца и се впи в мрежата, жужеше, пълзеше, биеше я с крилца…

На масата имаше нож. Взех го и разрязах мрежата. Търтеят се хвърли към разреза и изчезна.

Приближих се до мъртвия си приятел. Очите му ме гледаха. Мъртвите очи. Но вече не черни… вече сини, каквито ги помня от нашата младост. Човешки. И косите му не бяха златист пух, а черни – каквито ги помня от нашата младост. А ръцете му – мускулести и… неокосмени.

Преведе: Златан Станимиров