Шумеро – акадски епос ЕНУМА ЕЛИШ – „КОГАТО ТАМ ГОРЕ“
(Съдържанието на „Енума Елиш“ е записано с клинопис на седем плочки, наречени „Седемте плочи на Сътворението“:)
В началото на времената, когато нито горе имало небе, нито тук долу земя, във всемира се въртели само прастарите води: Апсу, сладката вода, и Тиамат, големия солен океан. Съзидателното божествено слово все още не било призовало нищо от безименността.
От единението на Апсу и Тиамат, древните хаоси от мъжки и женски пол, се родили Лахму и Лахаму. Те дали живот на висината и дълбината — на небето и земята Ансар и Кисар. Ансар и Кисар дали живот на владетеля на небето Ану. Ану създал силния, смелия и мъдрия Еа. И Еа бил по-могъщ от своите създатели, от предишните богове.
източник: Уикипедия
В безкрайните
сребролунни нощи
под звездите нежно-искрящи,
стоях самотен
в топлата вечер.
Откъснат
от семейство и дом;
от приятели,
роднини,
от всяка омраза,
от пошлост,
и поквара,
с чувства горещи,
но с непримиримост
ще чакам
САМО НЕЯ –
ЛЮБОВТА!
…
© Николай Пеняшки – Плашков
Животът погледнат в истинската му същност от философски аспект, наистина е път, който трябва да се извърви от човека, /другите животни и растенията/.
В конкретния случай говоря за Човека. Той може да бъде разумен или не, на който след раждането и оформянето му, като осъзната и мислеща същност, е отредено да извърви своя път по начертаната пътека…
Но дали тази пътека (или път) е гладък, изпълнен с препятствия, трънлив, стръмен, наклонен, чист,
гнусен, първокласен, петокласен (ако има такъв… :), ) ; асфалтов или кален, никой не може да каже?!
Не е възможно винаги да се избегне гнусната мръсотия, която бих нарекъл смърдяща кал. Според мен чиста кал е тази, която не мирише.
Последната забележка върна претоварения й ум към факта, че се е готвила да напусне дома и живота му, преди да я прекъсне с тази история, тази… да, тази нелепа история. Помнеше, че му е била сърдита и това напълно й стигаше. Ама че самодоволен тип — тъй отвратително прав във всичко. А Марджъри Кортни далеч не бе първата жена, която в гнева си отказва да приеме истината просто защото така ще се окаже неправа.
— Не вярвам нито думичка! — отсече тя. Изведнъж се отдръпна. — Кенет… Мисля, че не аз, а ти си губиш разсъдъка… О-о-о-ох…
Кенет осъзна, че ако продължи още малко така, тя съвсем ще си повярва. Това не биваше да се случи. Хвана я за ръката и я повлече надолу по стълбището.
— Ела — мрачно каза той. — Ще те запозная с един бог. Да видиш кой е побъркан.
Тя се дърпаше, но все пак му позволи да я поведе надолу по пътеката. Нямаше да повярва! Нямаше!
Когато стигнаха до езерцето, тя погледна Кенет в лицето. Беше изпълнено с мрачна решителност и това я изплаши. Не забеляза как старият Ракна се усмихна и вдигна каменните си вежди.
— Ракна! — извика Кенет. — Жена ми не вярва в теб. Как ще я убедиш?
Сломената Марджъри промълви:
— Та това е просто стара статуя… знам… миналата седмица видях това отвратително нещо… не може да говори… То е просто камък…
— Вярно, за нея съм камък — обади се Ракна. — Нали ти казах, че не искам никой да знае.
— Но… тя ми е жена! — възкликна Кенет.
— Какво? — трепна Марджъри.
— Виждаш ли — каза Ракна, — тя не ме чува. Мисли, че разговаряш с парче камък. — Богът се разсмя звучно. — Не я упреквам, че те смята за смахнат!
— Остави това — сърдито каза Кенет. — Ако не я убедя, че съм нормален, ще ме зареже. Просто не иска да ми повярва. Нали сам рече, че винаги ще говоря абсолютната истина? Защо не ми вярва?
— Кенет! — истерично изпъшка Марджъри. — Престани! Стига си разговарял с тази ужасна статуя! Моля те, Кенет!
Ракна пак се разсмя.
— Слушай, тъпако, не знаеш ли, че истината като такава съществува за ядосаните жени само ако е на тяхна страна? Колкото до моята помощ, сам си сърбай попарата. Нали сам я надроби. За мен беше много забавно. А сега изчезвай. Можеше да е по-весело.
— Ах ти, дърт… Слушай, Ракна, дай да се разберем като хората — отчаяно замоли Кенет.
Ракна само се изкиска.
Изведнъж Марджъри падна на колене до Кенет. Погледна го изотдолу с разплакани, умоляващи очи. Беше невероятно красива… красива и трогателна.
— Кенет — изплака тя. — О, скъпи, обичам те… Винаги ще те обичам, каквото и да се случи, няма значение… — Разтърси я дълбока, тръпнеща въздишка и сърцето на Кенет взе да се топи. — Кажи ми, че си добре, Кенет. Кажи ми, че всичко е сън. О, Господи… Кенет! Аз съм твоя съпруга и плача за теб! Ти си полудял! Този идол… той има някаква власт над теб…
Кенет се свлече до нея и я прегърна. Ракна пак се изкиска… за последен път.
Кенет прошепна в ухото на Марджъри:
— Скъпа, всичко е наред! Аз съм напълно нормален, честна дума. Просто забрави всичко. Права си… няма никакъв Ракна. Това е обикновен каменен идол. Ракна няма власт над мен. Никаква сила не ми е дал…
Бъбреше каквото му хрумне, само и само да я успокои.
Тъй стояха коленичили един до друг — двама млади край невероятно древния каменен идол, който някога бе Ракна, бог с божествена сила. Сега каменният идол нямаше власт над Кенет Кортни, защото той бе изрекъл чистата истина.
И, разбира се, те заживяха щастливо. Ако ги навестите, Кенет може би ще ви отведе при алпинеума да видите грозния стар идол. По грубоватото аристократично лице е застинало изражение на печална насмешка. Ракна разбираше от ирония, дори когато бе за негова сметка. Между нас казано, Кенет продължава да лъже жена си.
Оригинално заглавие: A God in a Garden, 1939 (Пълни авторски права)
Превод от английски: Любомир Николов, (Пълни авторски права)
автор: Теодор Стърджън
…
Ако не ти се чете неприятна история, да знаеш, че сме квит. Защото и на мен не ми се пише такава.
Мога спокойно да кажа това, щото надали Джун ще опре някога до нея. Тя не си пада по четенето, за разлика от теб. Тя е от тези, които се самоласкаят, че са прекалено заети, за да си губят времето с книгите. За сметка на това говори много — говоренето заема една трета от нейната личност, а останалите две трети се падат на рецепторите за забавления с радио и филми.
Обаче е извънредно хубава. Много, много руса, със сочни и червени устни, а очите й са с цвят на гроздов сок, ама светъл. Кожата й излъчва матова светлина, а мекото на ушите й винаги розовее. Тя си има годе-ник (така произнася думата), който е в Южния Пасифик. Чудесно момче и много подходящо за нея. Той и нейното малко брат-че бяха постъпили едновременно в армията и там успяваха да са заедно и да са си добри приятелчета, както преди. Тя му викаше малко братче, защото бе със сантиметър по-висока от него, иначе той бе по-голям от нея на години. И така, всичко си вървеше по мед и масло, те се грижеха един за друг, а тя си седеше вкъщи и се гордееше с тях двамата. Годеникът, казваше се Хал, й пишеше много писма, малкото й братче не драсваше и ред, но какво от това, след като поне един от тях го правеше.
Там имаха много тежка и груба работа, но Хал бе намерил време да опакова и да й изпрати подарък, който в крайна сметка стигна до нея. Тя го отвори с две къси и едно дълго охване в присъствието на своите възрастни и благовъзпитани родители и когато отстрани последната хартия от опаковката, устата й понечи да каже „пих“, но тогава тя си глътна дъвката, а баща й се завъртя на пети и тръгна да излиза навън, но се наложи да се върне, за да помогне на безмълвно припадналата й майка. Подаръкът бе череп на японец.
След като майка й се съвзе, Джун отиде в предния хол — не дневна, а преден хол, — където тя и черепът се гледаха доста продължително. Тя събра целия си кураж на върха на показалеца си, който се приближи и докосна черепа, но отскочи като опарен. Иначе той не беше топъл. Нито пък студен. Бе гладък и изглеждаше чист. Чист като кухненска мивка. Тя го пипна отново и малко по малко разбра, че той е просто грозен, нищо повече. Протегна се, хвана черепа с две ръце и го повдигна. За малко да го изтърве, защото не беше очаквала да е толкова лек. Но го удържа и си го запази като нещо скъпо, защото го беше получила от Хал. Така е на война, какво да се прави, и е по-добре ние вкъщи да не се трогваме чак толкова много от нещата, както правехме преди. Така си мислеше тя, докато държеше черепа, а той й се зъбеше кротко. В крайна сметка нали всеки от нас носи по един такъв отвъд лицето си, помисли си тя. Отнесе го на горния етаж, в стаята на малкото си братче, където никой нямаше да бъде принуден да спи с него, а те се хранеха в хола.
Той остана два дни в къщата. През останалото време от първия ден тя го запази за себе си, но това й дойде твърде много, та привика връстничките си и им разказа с почуда и нездрав шепот за черепа. Една след друга приятелките й изпадаха в шок и след някоя и друга минута предлагаха с хриплив глас да покрие с нещо черепа. А на Джун й беше много добре, че ги вижда толкова изплашени. Той си беше неин, тя не се страхуваше от него, вече не се страхуваше.
Една от тях взе, че сложи върху черепа цилиндъра на малкото й братче, който му бе подарен заедно с костюма, три месеца преди мобилизацията. Това изглежда сложи край на нещата, защото несъмнено беше комично. А и цилиндърът му дойде по мярка, защото нейният брат си беше малко момче.
След време вече нямаше повече на кого да се обади и да покаже черепа. Джун обаче напъна мозъка си и се сети за Док Уинингър. Док Уинингър бе зъболекар и единствен от нейните познати притежаваше череп. Държеше го в кабинета си, върху шкафа с всичките клещи, борче-та и т.н., горе, нависоко, точно където попадаше погледът, докато докторът оправяше зъбите ти. Само че малцина успяваха да го забележат. И така, тя се обади на Док Уинингър, а той й обеща да намине, след като за нея това е толкова спешно. Но не му обясни защо го вика. Искаше да го изненада.
Той пристигна, тя пое шапката и палтото му и го отведе веднага горе. Спря го точно пред вратата на стаята на малкото си братче, каза му:
— Тук е япончето, дето ми го изпрати Хал — и отвори вратата на стаята.
Док Уинингър направи две крачки, забеляза черепа, замръзна на място и рече:
— Мили Боже!
Шокът заля широкото му червендалесто лице с тежки бузи и превъзходни овални очила. Повече от това тя не можеше да си пожелае.
— Нали е красив? — каза тя.
С цилиндъра на малкото й братче черепът изглеждаше върховно.
— Хал ти е изпратил това?
— Ами да. Той нали е тип? Голям щурак.
Док загърби черепа и се обърна към нея. Тя не разбра защо се появи този израз на лицето му, но просто не можеше да сдържи усмивката си.
— Чудесен трофей — каза той. Това я принуди да се оправдава.
— Така този малък жълт плъх е дори по-красив, отколкото приживе. На това Хал му вика добър японец!
— Тези бирманки, медицинските сестри. Такава война ли водим ние сега? Това ли е имал предвид? — каза той, сочейки през рамо към черепа.
— Да не искаш да кажеш, че Хал разстрелва малки деца? Ей, докторе, ти поне трябва да ги разбираш тия неща.
— Ох. Е, трябва да си вървя.
Той понечи да си тръгне, но Джун му препречи пътя. Усети се изиграна.
— Чакай, та ти дори не го разгледа като хората.
— Стига ми толкова, Джуни, — прозвуча така, сякаш я съжаляваше поради някаква причина, сякаш е болна от нещо.
— О, не, почакай. Държа да видиш нещо. На това япон-че са му слагали пломби. Нямаш ли желание да видиш дали японците работят също толкова прецизно като теб?
Удар по болното му място. Той се върна в стаята и взе черепа в ръце. Погледна двете пломби на горните резни н зяпна. Джун дори си помисли, че е спрял да диша. Лицето му изглеждаше загрижено, когато се обърна към ь е?:
— Джун, това е, това… — не довърши, преглътна с мък; и се опита да се ухили. — Джун, дали бих могъл да го взема за ден-два? Има нещо много интересно, бих искал да го покажа на тоя-оня.
Джун му се беше ядосала, но като видя колко е възбуден, просто не можа да му откаже и се засмя.
— Знаех си аз, че ще те размърдам! Добре, действай Ама да го пазиш. Той ми е много скъп.
— Виждам, че би трябвало да ти е. — Излезе от стаята и като слизаше с черепа в ръце надолу по стълбите, попита леко през рамо. — Какви вести от Хал?
— Той ли! Добре е, воюва като луд. От едно време насам той и малкото ми братче били в различни отряди за прочистване, но ще чуем и за малкото ми братче, когато Хал се събере отново с него. Това малко маймунче никога не ми пише.
Родителите на Джун останаха много доволни от изчезването на черепа от къщата, макар да не обелиха и дума за това. Но когато след два дни Док Уинингър се отби при тях и им каза, че за съжаление е забравил черепа в едно такси, а после намерил таксито/но черепът вече го нямало в колата, те се ядосаха не по-малко от Джун. Толкова се ядосаха, че си избраха друг зъболекар и повече не стъпиха при Уинингър. Макар, че доктор Уинингър лекуваше зъбите им още преди да имат деца.
Но това бе добре дошло за Док Уинингър. Познаваше цялото семейство твърде добре. Знаеше всяка пломба в устните им. Той не бе изгубил черепа, а го бе отнесъл до средата на моста и го бе хвърлил в реката. Не го бе показал на никакъв лекар, който да каже със сигурност дали е азиатски череп или не. Не искаше да знае. Предпочиташе да си мисли, че цялата тази работа с пломбите е невинно съвпадение, макар че и братчсто на Джун бе едно такова мъничко момче.
…
Превод от английски: [Няма данни за преводача; Помогнете за добавянето му]. Пълни авторски права!!!
На 22 ноември 1913 г. в Дом-паметника на Йордан Йовков от 17.00 бяха представени двете книги на Рада Въртунинска „Звукови вибрации в имената на Йовковите герои“ и „Влияния и подобия в творчеството на Йордан Йовков и Н. В. Гогол“.
Организатори: Община град добрич, Регионален исторически музей и Сдружение на писателите.
Книгите се представиха от д-р Кремена Митева – главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков“, и Драгомил Георгиев – член Сдружение на писателите – Добрич, литературен критик, преподавател по български език и литература.
Това вълнуващо събитие беше представено, след краткото великолепно музикално изпълнение на акордеон от Станимир Господинов.
Рада Въртунинска се явява като великолепен разказвач и научен изследвач на Йовковото творчество, което е изпълнено с цветова символика. В нейните книги се усеща методичност в текстоизграждането.
Писателката Рада Въртунинска с изключителен талант и умение подлага на целенасочено паралелно сравнение между конкретни Йовкови герои с Гоголови, имайки предвид произведенията „Милионерът” (Маслапски) и „Ревизор” (Хлестаков). Между тези две произведения съществуват общи допирни ситуации – „начало” и „финал”.
Съществена прилика между двамата автори е гледната точка; „обобщението и анализа”, и отношението им към театъра.
Другата книга на Рада Въртунинска „Звукови вибрации в имената на Йовковите герои“ говори сама за себе си като съдържание. Тя е доказателство за изключителния и последователен труд на писателката, която с много талант, изследователска дейност и любов е отделила значително време върху „звука” и „звуковата емисия”, характерни в Йовковите търсения, конкретика и точност при избор на имената на неговите герои.
Не напразно проф.Радосвет Коларов обобщава: „Йовков е неизчерпаем.”
Николай Василевич Гогол притежава същите качества и умения
относно звуковата емисия към своите герои.
Именно в това отношение „звуковата емисия” двамата велики писатели имат много общо.
Николай Пеняшки – Плашков
Информационна агенция: Аrt-liter.stories-info.news.dobrich
Направо ме разби
с твойто стихотворство.
Във всеки стих веселби,
а в душата смехотворство.
Тук е тясно, но не ми е ясно,
къде е мойта нежна муза,
да целуне мойта груба буза.
………..
© Николай Пеняшки – Плашков
Регионалният исторически музей в гр. Добрич е изцяло обновен благодарение на проекта „Йовковият Добрич – съвременна туристическа дестинация”. Дом-паметника Йордан Йовков в настоящия момент е с модерен облик и с изцяло обновена експозизиция. Новата подредба и интериорът се различават значително от досегашния си вид, в сравнение с предишния, с когото гостите на града и гражданите бяха свикнали в продължение на повече от три десетилетия. Причината за това модерно обновяване е изключително завишения интерес както от гражданите на нашия град Добрич, така и от големия брой туристи, които всяка година се увеличават, сподели д-р Кремена Митева – главен уредник в Дом–паметника „Йордан Йовков”. Тя изрази своето задоволство, че именно Певецът на Добруджа, писателят Йордан Йовков е в центъра с този мащабен проект. Обновяването на Йовковия дом-паметник, който е значима културна ценност от национален аспект, и поради тази причина бе спечелен проектът на стойност 3,6 млн.лева. Експозицията не е била актуализирана от откриването на сградата през 1980 година, когато са чествани 100 години от рождението на Йовков, припомни главния уредник .
Библиотеката на Сент Женевиев се намира в Париж. Тя е проектирана от Анри Labrouste, и строителството е продължило от 1838 1850.
Продължете от: LIVROS EAFINS
Ах! Как красива е Луната.
Закръглена като Съдбата.
Заря в казармите тръбят.
Стражарят мина – прав му път.
Отсреща клавесин ли страда?
Я, котка прекоси площада.
Мъртвило. Свириха заря,
но после всичко пак замря.
Замлъкна старото пиано.
Ах, колко ли е вече? Рано.
Какво изгнание, Луна!
Дали не съм доволен, а?
Луна, о, ти, Луна безгрижна,
тъй както уж си неподвижна
и над Мисури ли гориш,
и над стъгдите ли в Париж,
над полюси, морета, горди
норвежки – знам ли ги! – фиорди?
Луна щастлива, в тоя час
във влака виждам я и аз –
на меден месец са поели.
В Шотландия. Че то къде ли?
А ако там се разреве
ей тъй, от мойте стихове?
Луна, ах, скитнице такава,
нима не ти познавам нрава?
О, дивни нощи! В мойта гръд
и сетните надежди мрат.
Луна – какво ще Ј внушите,
добро бабе с памук в ушите.
ПОПЛАК
ЗА ПРАСТАРИТЕ НОСТАЛГИИ
Вали над мрачните квартали.
Окапали след тежък труд,
вечерят; всеки сит, разплут
ту дълго тъне в мисли вяли,
ту в миг се пали.
О, свят далечен, груб за нас! –
с фабричен заник, с тежко лято
над плодна угар, от която
се лее сладостен от сласт
несекващ глас.
Да блъскаш сгорещено тяло
по слога с маков тих пожар
в девойче ветрено, неспряло
от сочна праскова нектар
да смуче с жар.
Да гледаш златната му грива
как грее в здрача сънно-вял,
устата лепнещо-щастлива
да хапеш див, оплескан цял
със сок презрял.
Да дишаш после с дъх неравен,
впил поглед в звездния простор,
безцелно, като грохнал фавън,
да слушаш жабешкия хор
с овлъгнал взор.
И още в тоя луд екстаз,
щом над смълчаните поляни
проблесне лунният топаз,
да махате като пияни
с безсилни длани...
Вали над мрачните квартали...
Избръснат гладко, сложил фрак,
наместен сред девици вяли
вечеряш и се правиш пак
на пръв глупак.
превод от френски: Кирил Кадийски
/КРОСС/ Познаваме Джон Стайнбек като велик американски писател, драматург и есеист. Той е носител на Нобелова награда за литература, както и на Пулицър за „За мишките и хората“ (1937 г.), „Гроздовете на гнева“ (1939 г.) и „На изток от рая“ (1952 г.).
Не сме го виждали обаче в светлината на любящ и грижовен баща. Личната му кореспонденция до близките му представя един различен, откровен и нежен Стайнбек. Писмата му едновременно показват писателя като обикновен човек с неговите проблеми, усещания и преживявания, и още повече го въздига като творец.
Писмо на Джон Ърнст Стайнбек, адресирано до най-големия му син Том. Едно бащино откровение, бащин съвет, бащина подкрепа…
Скъпи Том,
Получихме писмото ти тази сутрин. Ще ти отговоря според моята гледна точка и разбира се Илейн – според нейната.
Първо, ако си влюбен, това е хубаво нещо, може би най-доброто нещо, което може да се случи на някого.
Второ, има няколко вида любов. Едната е себелюбиво, зло, обсебващо, егоистично нещо, което използва любовта за самоважност. Тази е грозна и саката любов. Другата е изливане на всичко добро у теб – на милосърдие, съображение и респект – не само социалното уважение на обноските, но по-великото уважение, което е признанието на друг човек за уникален и ценен. Първият вид може да те разболее, да те накара да се чувстваш нищожен и слаб, но вторият може да освободи в теб сила и кураж, и доброта, и дори мъдрост, които не знаеш, че притежаваш.
Ти казваш, че това е зряла любов. Щом я усещаш толкова дълбоко – разбира се, че е зряла любов. Но не мисля, че ме питаш какво чувстваш. Ти знаеш по-добре от всеки друг. Това, с което искаше да ти помогна, е да разбереш какво да правиш с чувствата си – и това аз мога да ти кажа.
Ликувай за тях и бъди много доволен и благодарен за тях. Обектът на любовта е най-добрият и най-красивият. Опитай се да живееш така. Ако обичаш някого – не съществува възможност за вреда, ако го споделиш – само трябва да запомниш, че някои хора са много срамежливи и понякога признанието трябва да вземе предвид тази срамежливост.
Момичета си имат начин да разберат или усетят как се чувстваш, но те обикновено искат също да го чуят.
Понякога се случва така, че на това, което усещаш, не се отвръща по една или друга причина – но това не прави чувството ти по-малко ценно или добро.
Последно, аз знам какво усещаш, защото аз го имам и се радвам, че го имаш и ти.
Ще се радваме да се запознаем със Сюзън. Тя е добре дошла. Илейн ще организира всичко, защото това е в нейната област и тя ще го направи с удоволствие. Тя също знае за любовта и може би ще ти даде малко повече помощ от мен.
И не се притеснявай да загубиш. Ако е правилно, случва се. Най-важното е да не се бърза. Нищо добро не се изплъзва.
С любов,
Татко
Прочети цялата статия тук: http://www.cross.bg/lyubov-staiinbek-yseshtash-1382555.html#ixzz2kEFGUWbM
Източник: Агенция КРОС
“ Успехът често е резултат от една погрешна стъпка в правилната посока“ – Ал. Бърнстийн
Архетип, от гръцки: „праобраз“. Преоткрито от Юнг понятие на неоплатонизма, което обозначава у Юнг прасимволите, които идват от колективното несъзнавано и се проявяват в сънищата на хората от всички култури и времена и в символиката на техните религии, митологии, приказки и пр. Те съдържат в себе си колективния опит на човечеството и притежават характер на заповед за непосредствено поведение. Архетипове са превърналите се в образи наследени силови полета и силови центрове на хората като напр. образа на бащата, майката, слънцето, луната, змията и др. Те се покриват с известните мотиви от митологията. Така образите на великите гръцки богове могат да се схващат като архетипове, които въплъщават принципите на развитие на човека. Същинското значение на тези архетипове може само да бъде описано, защото човекът може да възприема само архетипичните образи. Архетиповете играят роля особено в „големите сънища“ на човека, когато той се намира в повратна точка от живота си. Такива архетипични сънища, които могат да действат и скрито и които не е задължително да бъдат разбирани от сънуващия, се състоят от митологически символи (напр. появява се герой, който среща дракон или търси скрито съкровище). Тук става дума за осъществяване на части от личността в процеса на индивидуацията, които са в момент на създаване. Несъзнаваното се изказва чрез такива архетипични сънища и влияе върху съзнателното Аз. Ако такива архетипични сънища бъдат правилно изтълкувани, то процесът на индивидуацията може да бъде ускорен. По-нататъшно развитие на учението за архетиповете представлява морфогенетичното поле на Шелдрейк.