Пет от най-честите грешки при начинаещите автори


Аманда Патерсън, преподавател по творческо писане.
За десет години, откакто водя курса, съм се нагледала на множество грешки, допускани от начинаещите писатели. С течение на времето идентифицирах петте най-чести:

1. Всички начинаещи писатели искат да пресъздадат живота си в роман.
Почти всеки писател, който е преминал през курса е бил на мнение, че животът му е бил толкова интересен, че няма редактор, който да не би му устоял. Когато започне придружителното си писмо с “Този роман е основан на моя живот”, изпраща ръкописа си направо в коша. Дори ако майка ви ви е продала на цигански катун, за да подхрани своята хероинова зависимост или баща ви е оставял дядо ви да блудства с вас, вашата история не е единствена. Гарантирам ви, че редакторите са попадали на всичко, което можете да си представите. Идете на терапевт и след това напишете роман. Или напишете мемоари, но се научете как се прави това, за да не се превърне в слабост.

2. Начинаещите писатели нямат антагонисти.
Ако създадете добре разработени протагонисти или антагонисти, които говорят, спорят или се борят един с друг, ще успеете да напишете книга. Как бихте могли да напишете книга от 300 страници без да има в нея поне някой “лош”?С кого ще се бори вашият герой, за да постигне целите си? Другите герои – любов, интереси и приятелства – не са важни за сюжета ви. Те са необходими за да изтъкнат живота на главния герой, целите му, неговите мечти, мотивация и чувства без да трябва да казвате какви са те на читателите си пряко.

3. Начинаещите писатели нямат сюжет.
Начинаещите писатели или спират след като напишат двадесет хиляди думи или продължават, докато достигнат сто и двадесет хиляди, че дори и повече. И в двата случая им липсва сюжет. Повечето от начинаещите писатели просто скачат от мисъл на мисъл, докато решат, че са разказали историята си. Така обаче те пишат есе, а не роман или новела.

4. Начинаещите писатели нямат достатъчно диалог.
В съвременната белетристика трябва да показвате. Разказвателният стил на писане почти е изчезнал. Един от начините да се справите с този проблем е да използвате диалозите. Препоръчвам на младите писатели да усъвършенстват този инструмент.

5. Начинаещите писатели избират като идея за роман нещо, което вече не е актуално.
Повечето от начинаещите писатели се спират на събитие, случило се отдавна, често пъти още в гимназията, което не искат да изоставят. Карам тези автори да отидат да най-близката голяма книжарница и да разгледат новите заглавия, или да поразгледат в Амазон. Дали книгата им ще “пасне” на тези места? Семейни саги, като тази, написана от Барбара Тейлър Брадфорд през 1980 г. вече не се продават, нито криминалета а-ла Агата Кристи, нито пък исторически романи като тези ,написани от Уилбър Смит, освен ако не сте самият Уилбър Смит. Начинаещите писатели трябва да проучат какви са тенденциите, за да напишат роман, която съвременните читатели биха поискали да прочетат, а издателите – да издадат.

Източник: http://writerswrite.posterous.com/169655449
Целият текст: Блог с идеи за творческо писане http://razkazitenafilip1.blogspot.com/2012/11/blog-post_28.html#ixzz2xNcFXA5y
Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives

Advertisements

10-те най-велики книги според различни класации


Десетте най-великите литературни творби на ХХ век:

1. „Лолита“ от Владимир Набоков
2. „Великият Гетсби“ от Ф. Скот Фицджералд
3. „В търсене на изгубеното време“ от Марсел Пруст
4. „Одисей“ от Джеймс Джойс
5. „Дъблинчани“ от Джеймс Джойс
6. „Сто години самота“ от Габриел Гарсия Маркес
7. „Звук и ярост“ от Уилям Фокнър
8. „Към фара“ от Вирджиния Улф
9. Разказите на Фланъри О’Конър
10. „Блед огън“ от Владимир Набоков

Десетте от най-великите литературни творби на ХІХ в.:
1. „Ана Каренина“ на Лев Толстой
2. „Мадам Бовари“ Гюстав Флобер
3. „Война и мир“ на Лев Толстой
4. „Приключенията на Хъкълбери Фин“ от Марк Твен
5. Разказите на Антон Чехов
6. „Мидълмарч“ от Джордж Елиът
7. „Моби Дик“ от Херман Мелвил
8. „Големите надежди“ на Чарлз Дикенс
9. „Престъпление и наказание“ от Фьодор Достоевски
10. „Ема“ от Джейн Остин

Десетте писатели, попаднали в топ листата по броя на произведенията им:
1. Уилям Шекспир – 11
2. Уилям Фокнър – 6
3. Хенри Джеймс – 6
4. Джейн Остин – 5
5. Чарлз Дикенс – 5
6. Фьодор Достоевски – 5
7. Ърнест Хемингуей – 5
8. Франц Кафка – 5
9. Джеймс Джойс – 4
10. Марк Твен – 4

Десетте велики писатели на всички времена, според общия брой събрани точки:
1. Лев Толстой – 327
2. Уилям Шекспир – 293
3. Джеймс Джойс – 194
4. Владимир Набоков – 190
5. Фьодор Достоевски – 177
6. Уилям Фокнър – 173
7. Чарлз Дикенс – 168
8. Антон Чехов – 165
9. Гюстав Флобер – 163
10. Джейн Остин – 161

Цитат от „Дневник“ – Едмон и Жюл дьо ГОНКУР


„Погрешно е да се гледа на художниците като на светски хора. Те са изключение. Художниците са си работници и си остават работници с цялата онази закваса от завист – у тях тя избива в шеги – на работника към висшите класи.“ ( стр. 64); (19, 02, 1857 г.)

Едмон дьо Гонкур

Цитат от на абат Фария от романа („Граф Монте Кристо“)


Философията не се научава; философията е съчетание на придобитите науки с гения, който ги прилага – абат Фария („Граф Монте Кристо“)

АНГЛИЙСКА РОМАНТИЧНА ПОЕЗИЯ


Тя поставя началото си в края на 18 век и началото на 20.
Големите поети, които създават ядрото на Романтичното движение в Англия, наблягат на това, което се превръща в догма на Романтизма, сливането на човека с природата и предаването на поетичните идеи на…
продължете да четете от ТУК…

АЙРИС МЪРДОК – живот и творческа дейност


Джийн Айрис Мърдок е англо-ирландска романистка, известна с романите си, в които съчетава остри сюжети са съчетани с богата обрисовка на действащите лица и често засяга етически или сексуални теми.
Мърдок е една от т.нар. сърдити млади хора в британската литература.
Тя е родена в Дъблин на 15 юли 1919 година. Майка й Ирен Алис…
продължете да четете от ТУК…

„Балада. Гибелната любов на феята“ на Маги Стийвотър


Магическа история за любовта, която не умира…
Джеймс и Диърдри са в ново училище – музикалната академия „Торнкинг-Аш” за таланти със специални дарби. Те се надяват, че ще имат нормалния живот на всички тийнейджъри, но много скоро…
продължете да четете от  ТУК…

ПОЕЗИЯ – ДАМЯН ДАМЯНОВ


***
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш –
ще стига ли до тебе моя глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викане, във зов „Ела, ела“,
ще оглушеем, да, ще онемеем!
Ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път…
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

***

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшнат празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося черен камък
и хорските усмивки ще са скръб –
когато си помисля, че те няма…
Когато си помисля… Не, не не!
Но ти си тук – усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене,
ще се усмихна и ще се наплача…
Сърцето ми, събрано на юмрук,
полека се отпуска в твойте пръсти…
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва!

***
ПОСВЕЩЕНИЕ

Къде си, моя първа обич?
Разпръсна ни светът голям!
А беше време… Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам, без тебе.
Не искаше и ти – сама.
За двама ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах…
Върти се тя. И те – със нея!
И те – със нея! Ние – с тях!
Довчера – влюбени и вечни,
днес – аз самичък, ти – сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела: „Аз и Ти“…
Затуй, откакто свят светува,
кълбото земно се върти.

***
НЕДЕЛЯ

Днес аз няма да дойда на свиждане.
Зад прозореца с бледо перде
ти не чакай сама и угрижена –
няма кой да ме доведе.
Имам много другари. Но где ли са?
А и всеки си има жена.
И защо да им вземам неделята?
Като нашта, и тя е една.
Те са също угрижени хорица.
Свои болки си имат и те.
Ти не чакай сама на прозореца –
няма кой да ме доведе!
Отвори само мълком стъклата му,
посрешни листопада златист.
Аз ще дойда при теб на крилата му.
Аз ще дойда с последния лист.

***
ВИК

Бягай! Бягай от мене! Спаси се!
И от себе си мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб угаси!
Тя е страшна! Безумна! Нелепа!
И тъй както в най-сладката жар
днес ни топли, тя утре е пепел
ще ни стори във своя пожар.
Казвам „Бягай!“, а всъщност протягам
две ръце: „Остани в моя ден!“…
Как от себе си сам да избягам?
Ти си цялата, цялата в мен!

Една калория нежност (2003) – Български филм


Надежда е разведена, отгледала сама двете си деца и успяла прилично да се реализира в сферата на науката. Тя е пред прага на съдбовно решение – да се омъжи повторно. Дъщеря й Мария заминава на специализация, а синът й Стефан – да служи в армията. Надежда възнамерява да се събере с човека, когото обича, да защити докторска дисертация и да заживее спокойно и хармонично. Тя решава да сподели своите намерения с най-близките си хора. Реакциите са неочаквани и драматични.

Романът „Състояние на страх” от Майкъл Крайтън”


СЪСТОЯНИЕ НА СТРАХ  МАЙКЪЛ КРАЙТЪНРоманът „Състояние на страх” на американския писател  Майкъл Крайтън е вълнуващ и спиращ дъха на читателя, психотрилър.
Основната идея залегнала в сюжета на  романа е световния проблем вълнуващ народите  и  природозащитниците – въпросът с глобалното затопляне.
В тази вълнуваща книга са залегнали много идеи и факти от сферата на науката, свързани с промяната на климата, както и неосъзнатата и безотговорна човешка дейност в различни сфери. Една от най-съществените причини за глобалното затопляне е добивът  на петрол, производство на електроенергия от въглища, правещи големи и лакоми за бензин автомобили и всякакви други производства, бълващи огромни количества парникови газове. А тези газове, както знаем, са причина за покачване  на температурите в глобален мащаб, топенето на ледовете и ужасни природни бедствия като суша, наводнения и урагани.
А съвестните световни граждани и природозащитниците отдават цялата си енергия и значителна част от собственото си време в борбата срещу глобалното затопляне, за спасяването на майката „Земя”.
Но в повествованието на книгата фактите не се оказват точно такива.
Сюжетът на романа е изпълнен с много напрежение  съпроводено с постоянен страх.
Романът гъмжи от напрегнати моменти на пътувания по различни места на земното кълбо, включително в Антарктида.
Сюжетът в този изключителен трилър изобилства с много научна информация, която дава изключително предимство на романа, която доказва умението  Майкъл  Крайтън, да я съчетае с вълнуващите приключения. По този начин писателят  със качеството и силата на словото води динамичното повествование  до напрегнат финал.
В книгата се усеща таланта, умението и стегнатият стил на писателят да описва събитията.
Романът е динамично и изпълнено във вълнуващо „Състояние на страх”  и заслужава да бъде прочетено.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков


ПРЕДЛАГАМ ОТКЪСИ ОТ КНИГАТА
 В края на 2003 година на Световната конференция за устойчиво развитие, състояла се в Йоханесбург, тихоокеанската островна нация вануту обяви, че готви съдебен иск във връзка с глобалното затопляне срещу Американската агенция за защита на околната среда. Вануту е само на няколко метра над морското равнище и осемте хиляди жители на острова са изправени пред необходимостта да се евакуират заради покачващото се ниво на световния океан, причинено от глобалното затопляне. Съединените американски щати, като най-голямата икономика в света, са и най-големият замърсител с въглероден двуокис и следователно най-големият виновник за глобалното затопляне.
Националният фонд за природните ресурси (НПФР), американска активистка група, обяви, че ще се присъедини към съдебния иск на Вануту, който трябваше да бъде заведен през лятото на 2004 година. Говореше се, че богатият филантроп Джордж Мортън, който често подкрепя каузи във връзка с опазването на околната среда, лично ще финансира съдебното дело, което по предварителни оценки ще възлезе на повече от осем милиона долара. И понеже делото щеше в крайна сметка да се гледа в Сан Франциско, процесът се очакваше с нетърпение.
Само че делото така и не беше заведено.
Не беше дадено никакво официално обяснение за това нито от страна на Вануту, нито от НФПР. Дори и след внезапното изчезване на Джордж Мортън, необяснимата липса на интерес от страна на медиите остави обстоятелствата около несъстоялия се процес неизяснени. Едва в края на 2004 година неколцина бивши членове на управителния съвет на НФПР започнаха да говорят публично за случилото се в тяхната организация. Впоследствие разкрития, направени от служители на Мортън, както и от бивши членове на лосанжелиската правна кантора „Хасъл и Блак“, добавиха нови подробности към историята.
Благодарение на всичко това вече е ясно какво се е случило с подготвяния съдебен процес на Вануту между май и октомври две хиляди и четвърта и защо в резултат на това толкова много хора умряха в различни точки на света.
Майкъл Крайтън                                                                        Лос Анджелис, 2004
    … „По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.
В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.
Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.”
„…Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС   Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.
И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.
Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.
Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма. …”
     „…Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта.
Предницата му висеше над бездната.
Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.
Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.”…
„ …От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.
…..
Доран, П. Т., Приску, Д. К., Лайънс, У. В., Уолш, Д. Е., Фаунтън, А. Г., Макнайт, Д. М., Мурхед, Д. Л., Вирджиния, Р. А., Уол, Д. Х., Фритцен, К. Х., Маккей, К. П., и Парсънс, А. Н., 2002, „Антарктическото климатично захлаждане и реакцията на земните екосистеми“, „Нейчър“ 415: 517–20

От 1986 до 2000 централните антарктически долини са се охлаждали със седем градуса по Целзий на десетилетие и студът е нанесъл значителни поражения на екосистемите.
 Комисо, Дж. К., 2000, „Променливост и тенденции в антарктическите повърхностни температури, измерени на място и чрез сателитни инфрачервени измервания“, „Джърнъл ъф Клаймит“ 13: 1674–96
Както сателитните данни, така и наземните станции показват леко захлаждане през последните двайсет години.
 Джогин, И., и Тулачик, С, 2002, „Положителен баланс на масата при ледените потоци Рос, Западна Антарктида“, „Сайънс“ 295: 476–80
Страничните радарни замервания показват, че ледът в Западна Антарктида нараства с 26,8 гигатона на година, което бележи промяна в тенденцията към топене от последните шест хиляди години.
Томпсън, Д. У. Дж. и Соломон, С, 2002, „Интерпретация на последните климатични промени в южното полукълбо“, „Сайънс“ 296: 895–99
Антарктическият полуостров се е затоплил с няколко градуса, а вътрешността бележи известен спад в температурите. Ледените шелфове се отдръпват, но морският лед нараства.
 Петит, Ж. Р., Жузел, Ж., Рейно, Д., Барков, Н. И., Барнола, Ж. -М., Шапела, Ж., Дейвис, М., Делегю, Г., Делмот, М., Котяков, В. М., Льогран, М., Липенков, В. И., Лориу, К., Пепен, Л., Риц, К., Салцман, Е., и Стивенард, М., 1999, „История на климата и атмосферата за последните 420 000 години според Востокското ледено ядро, Антарктика“, „Нейчър“ 399: 429–36
През последните четири междуледникови епохи за периода от 420 000 години Земята е била по-топла, отколкото днес.
 Андерсън, Дж. Б., и Андрюс, Дж. Т., 1999, „Радиовъглеродни ограничения върху движението на ледените полета в море Уедел, Антарктика“, „Джиолъджи“ 27: 179–82
Днес се топи по-малко антарктически лед, отколкото през последната междуледникова епоха.
Лиу, Дж., Кари, Дж. А., и Мартинсън, Д. Г., 2004, „Интерпретация на променливостта на антарктическия морски лед в днешни дни“, „Джиофизикал Рисърч Летърс“ 31: 10.1029/2003 QLO18732
След 1979 г. Антарктическият морски лед се увеличава.
 Виас, Н. К., Даш, М. К., Бандари, С. М., Каре, Н., Митра, А., и Панди, П. К., 2003, „За тенденциите в количеството на морския лед според наблюдения с OCEANSAT–1 MSMR“, „Интърнешънъл джърнъл ъф римоут сенсинг“ 24: 2277–87
Тенденцията към увеличаване на морския лед навярно се засилва.
Паркинсън, К. Л., 2002, „Тенденции в продължителността на морско-ледения сезон в южния океан, 1979–99“, „Анес ъф Глейсиолъджи“ 34: 435–40
В по-голямата част от Антарктика сезонът на морския лед се удължава, днес той е с двайсет и един дни по-дълъг, отколкото през 1979 г.”…
      „…Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.
Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея.
Достатъчно близо да я изпълни с надежда.
Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.
Нямаше издатина, нито корниз.
Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.”…
„… „Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.
И започваше да й се доспива.
Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.
Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.
Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й – детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…
Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…
Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…”
„- Но е прието – спокойно изтъкна Хенли. – От години. С него трябва да работим.
– Да работим с него? Само че то не действа – каза Дрейк. – Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.
– Има начин да се изиграе тази карта – каза Хенли.
– Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне – на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне – и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.
– Да – търпеливо каза Хенли. – Всичко това е вярно…
– Ти ми кажи – прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне?  Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!”…
„… Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.
    Да седне в креслото.
   Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.
Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.”…
„ По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено – някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се обяви отнякъде жив и здрав. А стоеше въпросът с Питър Евънс.”…
   „… Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемаха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в приливния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало по-добре по телевизията.”…