МАЛКА ПТИЧКА


 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

изображението е от сайта: http://www.4coolpics.com
*********************************************************

/ по „Автошарж“ ( птиче стихотворение в проза) на Весислава Савова/

Аз съм малка птичка
предвестник на пролетта.
Не съм и романтичка
за да мразя користта.

Не съм и като врабче,
да се надявам на зърна.
Но не съм и ангелче,
с нежност да те прегърна.

Не съм славей с пойните си песни
красотата да възвеличавам.
Но те не са безинтересни –
текстовете им все пак обичам.

Все пак съм малка птичка,
но най – красивата момичка.

Advertisements

ФИЛИП РОТ


Филип Рот е американски писател, роден на 19 март, 1933 година в Ню Йорк / Ню Джърси/.
Печели слава през 1959 г. с новелата „Сбогом Колумб“, която се явява един непочтителен и хумористичен портрет на еврейско – американския живот. С тази новела Рот получава национална книжна награда.
През 1969 год. той се превръща в основна знаменитост с романа „Портной на жалба“.

Филип Рот е един от най – отличените автори на своето поколение.
Книгите са два пъти отличени с национална книжна награда, два пъти като обществена поръчка от критиците и три пъти
по – PEN / Фокнър награда. Рот получава наградата Пулицър за 1997 год. с романа си „Американски Пасторал“.
Неговият роман The Human Stain е отличен с присъдена от Обединеното кралство WH Smith литературна награда за най – добра книга на годината.
През 2000 г. публикува романа „Петтното“, с който окончателно завършва трилогията си за идеологическите етноси. С този роман анторът получава втората си награда Пен Фокнър, както и Британската награда на У. Х. Смит за най – добра книга на годината.
През 2001 г. е удостоен с най – високото отличие н Американската академия за изкуства и култура. Златният медал се присъжда на всеки шест години за цялостно творчество.

КНИГИ:
**********

* Гърдата

* Призракът излиза

* Американски пасторал

* Синдромът Портной

* Животът ми като мъж

* Човешкото петно

* Заговор срещу америка

* Усмиряването

* Възмездие

* Американска трилогия

* Ел мал де Портной / Портной на жалба

* Ne me Sis

* В скромно

* Възмущението

* Големият Американски роман

* Професорът на желанието

* Когато тя е била добра

* Измама

и други…

ЛЮБОВ И НЕЖНОСТ


По цели нощи
щурците свирят
своите песни.
А в слънчевата сутрин
любимата
с целувка ме събужда.
И в леглото
закуската и кафето
ми предлага.
Прекрасна сутрин
и влюбена жена.

Музикална нощ и сутрин,
искрящи в нежност и любов.

©  Н. Пеняшки – Плашков


ДЪЖДОВНА ЕСЕН


 

 

 

 

 

 

Късна есен. Мъглата се оттегли. Ситен дъжд вали, напомняйки за идващата зима. Самотни листи на полуголи клони. Капчици вода.

Есенни листа
посипали гората.
Дъждовни капки.

автор: © Николай Пеняшки – Плашков

Есенна рапсодия


Есенен вятър.
Слънце
в студеното време.
Вятърът свири
симфонията нежна,
а клоните пеят
своята песен.
Жълто-червена пътека
на отминаващ сезон.
Студено-слънчева
приказка.

 


Н. Пеняшки – Плашков

 


Любовно винен елексир


/ по „Сенрю за виното и любовта“ на Весислава Савова/

***
лозето зарязах
ланското вино отпивам
в очите любов

***
чепка гроздова
в чаша мерло отпивам
любовни чувства

***
преса за грозде
работи за зимата
елексир с любов

14. 02. 2011 Н. Пеняшки – Плашков

Пролет


изображение отhttp://selo.bg/photos/data/media/5/lokjh.JPG
––––––––––––––––––––––––––––-

 

 

 

 

 

 

 

Пролетното слънце
засмяно грее,
стопило пухкавия сняг.
Кокичета
усмихнати лица…
Цветята никнат,
стоплени от слънчева усмивка.
Птици с песните посрещат
хубавото време.
Земята си отдъхва
от зимни студове.

Литературноинтерпретативното съчинение – особености и начин на създаване (ЛИС)


КАКВО  ПРЕДСТАВЛЯВА

Литературноинтерпретативното съчинение е научно-учебен жанр, който доразвива уменията, придобити при създаването на съчинение разсъждение и поставя пред пишещия по-мащабни изследователски задачи. Докато съчинението разсъждение разработва проблем, свързан с едно художествено произведение, литературноинтерпретативното съчинение
най-често изследва група текстове, обединени от общ мотив.
Тази особеност предполага по-широки познания върху художествените творби, по-задълбочено вглеждане в литературноисторическите процеси и повече умения за анализ и синтез, за гъвкаво боравене с усвоените знания.

 

ЗАГЛАВИЕТО (ТЕМАТА)

Литературноинтерпретативното съчинение винаги се изгражда по точно формулирана тема. На нея са подчинени твърденията във всички композиционни части на съчинението. Затова осмислянето на заглавието е  първата, определяща стъпка  в работата на пишещия. Заглавието може да е ориентирано към различни аспекти на
художествения материал – смислово-съдържателни, образни, естетически. От начина на задаване на темата се определят и акцентите в разсъжденията. Върху едно и също литературно явление могат да бъдат зададени различни теми и именно от тях зависи интерпретацията. От друга страна, една и съща тема може да бъде зададена към различни литературни явления. Затова много ясно трябва да се възприеме и разбере заглавието, да се съобрази с него подходът към литературното изследване.

ОСНОВНАТА ТЕЗА

Зададената тема изисква изказване на  основно твърдение по нея, на базата на което да се разгърне интерпретацията. Водещата теза трябва Да бъде целенасочена, изчерпателна, синтезирана, ясна.
Особено труден е балансът между изискванията за изчерпателност и синтезираност на твърдението. От една страна, е нужно да се маркират всички аспекти на проблема и да се зададат всички посоки на предстоящото разсъждение. От друга, тезата трябва да се предпази от излишно разпростиране и да се изчисти от елементи на аргументация. В зависимост от целите на съчинението и времето за неговото създаване тезата може да бъде по-сбита и лаконична или разширена. Не е все едно дали се работи в рамките на два учебни часа, по време на петчасов изпит или за неограничено време у дома. Но принципът на работа винаги е един и същ и се ръководи от стремежа към форулиране на основи твърдения по зададената тема.

УВОДЪТ

Определящ фактор за неговото изграждане е целта на  нтерпретацията. В зависимост от нея пишещият избира дали да започне съчинението си с кратко въведение, или да създаде пространен увод, предхождащ същинските разсъждения по темата. В изпитна ситуация е препоръчително да се направи по-обширно въведение, съобразено със зададената тема, защото по този начин фиксираният в нея проблем ще се постави в по-широк контекст и ще се обвърже с цялостния литературен процес. Уводът е мястото, където могат да се демонстрират литературно-историческите знания без пишещият да бъде обвинен в отклоняване от темата. Разбира се, и обемното въведение трябва да е създадено с мярка и да се придържа към
информация за авторовата личност, за епохата, за литературното направление, за жанровата специфика на разглежданата творба и т. н.
Всички тези елементи, характеризиращи литературното явление, имат по-голямо или по-малко значение за изясняването на зададения проблем и тяхното коментиране изцяло зависи от него.

АРГУМЕНТАТИВНАТА ЧАСТ

Основното й предназначение е да разгърне вече формулираната теза, да я обоснове чрез анализационни наблюдения върху художествените произведения, да достигне до изводи и обобщения по зададения проблем. Съществуват различни възможности за нейното  структуриране, зависещи отново от темата и от спецификата на художествените творби. Възможно е аргументативната част да се състои от няколко микротези, разгръщащи основната, поднесени последователно, подредени по някакъв критерий (от най-дребните към водещите аргументи; от най-съществените към по-незначителните и т. н.) Ако основната теза задава две противоречиви твърдения или очертава два различни пътя на изследване на проблема, аргументативната част може да се състои от две части, които спорят или взаимно се допълват.
Най-разпространеният модел за изграждане на отделен компонент на аргументатив-натата част е:

микротеза -> аргумент -> илюстрация -> ИЗВОД.
(цитат или пример от текста)

Независимо от броя и последователността на микротезите отделните елементи задължително се свързват чрез добре подбрани  логически преходи,  чиято роля за изграждането на интерпретативното съчинение е изключително голяма. Особено значение за убедителността на аргументацията има  коментарът на изразните средства на художествения текст.
Откриването на похватите и стилистичните фигури, чрез които текстът осъществява своите внушения, и разгадаването на механизмите, чрез които художествената творба въздейства, винаги имат пряко отношение към изразяването на становище по литературен проблем. Затова са необходими както литературно-теоретични познания, така и умения за тяхното вплитане в логиката на цялостното изложение.
В аргументативната част са допустими (понякога желателни)  сравнения с други художествени текстове.
Подобни отпратки разкриват умение за съпоставяне и обикновено са в полза на пишещия. Нужно е обаче те да се правят много внимателно, за да не разводняват изло- жението, да са много добре мотивирани, за да не звучат самоцелно, да са уместни спрямо заглавието и целта на изследването.

ЗАКЛЮЧЕНИЕТО

То е задължителен елемент на интерпретативното съчинение, който окончателно му придава цялостност и завършеност. Най-често в него се преосмисля и  обобщава тезисното твърдение,  изследвано, проверено и доказано чрез аргументацията.
Освен че изрича финално твърдение по проблема, подобно на увода заключението разглежда темата в по-широк контекст. Обикновено акцентира върху функцията и културното битие на художествените творби във връзка с разглеждания проблем, върху ав-торовия принос към литературния живот (отново във връзка с темата), върху сходни нравствени, социални или естетически въпроси, кореспондиращи с вече направената интерпретация.

ВНИМАНИЕ!!!

Важни за доброто съчинение са правописът, индивидуалният стил на пишещия, пунктуацията, графичното оформление.

 

 

Как се пише резюме


Изготвяне на резюме

Всяка съкратена версия на по-обширен изходен текст, която в сбит вид предава основните моменти от съдържанието му, се нарича резюме.

1. Резюме може да се прави на всякакъв текст и съответно на откъс от текст, стига той да е в проза и да е достатъчно дълъг, за да позволява съдържателно и изразно съкращаване. Може да се изготви резюме на уводна статия или новинарско съобщение от вестник, урок от учебник, на глава или раздел от научна монография, на откъс от научнопопулярна публикация в списание, на инструкция за употреба на някакъв уред и т.н. Може да се резюмират и произведения на художествената проза, както и устни разкази, фолклорни приказки, легенди и др.

2. Основната цел на резюмето е накратко и обобщено да пресъздаде съдържанието на изходния текст, като представи това съдържание в ограничен словесен обем.
Доброто резюме се стреми сбито, но ясно и достоверно да представи общата  подразделения. Втема на първоизточника и евентуално основните и резюмето не се включват никакви съдържателни подробности, маловажни тематични разклонения, детайли от описанията на обектите и други подобни отклонения от основната тематика.
Резюмето не се нуждае от специални уводни и заключителни части. Изложението му в сбит вид представя важните съдържателни компоненти от първоизточника, като най-често ги предава в същия ред. Възможно е обаче подредбата на смисловите единици да е по-различна в сравнение с последователността им в изходния текст.
Трудно е да се каже какъв е оптималният обем на едно резюме. Дължината на резюмето зависи както от обема на резюмирания текст, така и от целите на резюмирането. По принцип резюмето трябва да е значително по-кратко от първоизточника, за да има смисъл съставянето му.
От резюмето трябва да може набързо и в общи черти да се получи информация за съдържанието на първоизточника.
Резюмето задължително съдържа ясна формулировка на темата на изходния текст и кратка информация за нейното разгръщане.

3. Резюмето има няколко типични езикови характеристики:
изказът е сбит, немногословен;
основните глаголни форми са в изявително наклонение, сегашно време;
словесното оформление на резюмето се осъществява предимно със свои думи, но могат буквално да се възпроизвеждат собствени имена, цифрови данни, термини и други елементи от изходния текст, без които съдържанието му не може да се предаде достоверно;
не се допускат никакви индивидуални съкращения на думи и изрази, а могат да се използват само общоприетите;
между отделните смислови части е задължително да има мотивирана връзка.

Изпепелени чувства – повест – глава седма


Прибра се в къщи с подтиснато чувство. Вдишваше жадно свежия въздух, който се усещаше от градската градина. Подпря се на парапета на терасата, и се любуваше на зелената пелерина. А тя бе девствена, крехка и свежа – вдъхваше чистота, сила и жажда за живот. Притегли шезлонга към себе си, и се облегна. Продължаваше да съзерцава тази природна картина и небесната синева. С цялата си същност потъваше в бездната на майката природа.
Малко по-късно горещата баня и отдиха се отразиха благоприятно на състоянието му.
На сутринта се почувства по спокоен.
Слънцето прокарваше натрапчиво топлината и светлината от тялото си. Със  своето присъствие подсказваше нещо по конкретно.
Кирил жадуваше да бъде огън и плам в огнището на една бъдеща любов, която да стопли не само душата му, но и да съгради така желаното семейно гнезто.
Карина вече живееше в сърцето му.
Молеше се, да не загуби и този път. Нямаше съмнение – беше влюбен. Това чувство не му даваше мира, и вдъхваше както приятни, така и неочаквано опасни моменти.
Не му оставаше нищо друго, освен да предприеме първата крачка.

Направи си кафе и го изпи с чаша сок от касис. Реши да се обади на Карина. Как ли щеше да реагира на обаждането му? Беше убеден, че не бива да живее с илюзиите, че всичко ще бъде наред. Най-искреното му желание, бе предстоящата любовна връзка с новата му приятелка, да бъде изпълнена с пламенни чувства. Беше наясно, че ще тъпче и тръни по сложния път, който го очакваше. А той бе неизвестен…
Минаваше девет и половина. Стори му се, че времето тече бавно, и това го изнервяше. Разтри челото си и сви вежди.
„ Мамка му мечка…” – помисли си той – „ Какво чакам още, а не се взема в ръце?…”

Телефонът звънна.
– Здравей! Карина съм! Как си?
– Здравей! Добре съм! Тъкмо бях решил да ти се обаждам, но ти ме изпревари. Искаш ли да излезем?
– Може! Ще дойдеш ли да ме вземеш?
– Как да те взема?! На ръце ли? – попита шеговито.
Притеснението му избяга. В него се раждаше надеждата…, и бяха посети кълновете, на новозараждаща се любов, която да изпълни житието му.
– Дори и така да стане, няма да ти се разсърдя!

Вървяха с хванати ръце. Усещаха пулса на сърцата си, биещи в общ ритъм и хармония. Жаркото слънце ги обливаше с топлина и любовните си ласки. Небесносиният плащ ги прегръщаше с копринената си нежност, но някъде в далечината се виждаше самотен тъмен облак, който растеше…
Кирил усещаше сърдечния ритъм на Карина, и аромата на дъха й. Маслинените й очи, пронизваха същността му и го предизвикваха.
„ Май хлътнах по тази прекрасна кошута – мислеше си той – дано не се самозалъгвам? Това познато чувство си знае работата. Ще ми се времето да тече бавно, за да се наслаждавам по-дълго на нежността и топлината й. Страхувам се да мисля за бъдещето. По добре да се наслаждавам на настоящия момент…”
– За какво мислиш?! – попита красавицата.
– Предполагам, че и ти мислиш за същото!
– Може би!
Хванаха се през кръста. Той приближи крехкото й тяло плътно до себе си.
Вървяха безмълвно. Бяха като два атома, готови да се слеят. Дали не беше илюзия всичко това?
Решиха да се отбият до съседното кафене.
Тя го предизвикваше с поведението си. Усмивката й бе загадъчна. Погледът дълбок колкото световния океан бе пълен с неизвестности, и криеше своите опасности.
Всичко това го предизвикваше, и въпреки това не желаеше да я загуби. Случеше ли се, животът му щеше да бъде ад.
Тя наруши мълчанието.
– Скъпи, желая да бъда с теб тази вечер!
Той наблюдаваше и следеше всяко нейно движение. А тя бе неузнаваема, дори и необуздана…
Кирил не бързаше да се впуска в любовна авантюра. Другото негово „аз“ го искаше, а и не желаеше да я загуби.
В същността му се бориха разнопосочни мисли, които не му даваха мира.
– Защо мълчиш? Отговори ми! Не ме ли обичаш?
– Напротив! Не можеш да си представиш, колко съм влюбен в теб! – отговори той бавно и уверено.
– Тогава какво има?! – тя попита с нетърпение – Не искаш ли да бъда с теб?
– Не съм казал, че не искам! – беше изненадан от порива на чувствата й.
Вечерта бе изпълнена с необяснима страст. Той бе изненадан от действията й. Не беше подозирал, че може да има интимна връзка, с толкова необуздана и красива жена.

Изминаха няколко месеца, изпълнени с много любов и емоции. Винаги бяха заедно в свободното си време.
Връзката им бе ощастливена след като се събраха, но за сватба все още не бързаха.
Кирил сподели на Карина, за болезнената загуба с Десислава и неродения си син.
Тя прие с разбиране, преживяната болка на любимия си.

Следва продължение…

автор: Николай Пеняшки – Плашков

ОДИСЕЯ


Оказионът на живота –
сапиенс или койот,
а равносметката една.

Бях бакалавър.
Бях севастократ.
Брадясал въшльо
даже и пират.

Играх комар.
Тънех в разврат.
Знам, никога
не ще да срещна
Човека, който
вчера бях.

ОТРАЖЕНИЕ – глава осма


След като изпрати Наталия, Иван се прибра и реши да се обади на Стефан. Звънна на вратата му.
– Здравей! – поздрави усмихнат.
– Здравей! Влизай! – отговори Стефан.
– Как изкара днес?
– В разходка, телевизия, четене, дори и в размисъл. Ще пийнеш ли нещо?
– Бих желал безалкохолно!
– Има тоник и кола.
– Тоник! Това е добре, но върви с джин. След малко ще донеса – промени намерението си Иван, а в гласа му се усещаше лека нервност.
Стефан запали цигара и го погледна многозначително.
– Какво е станало?! – попита с недоумение – Извинявай, но не искам да бъда причина за неща, които могат да се случат около теб, а и не желая да се натрапвам! С една дума се чувствам неадекватно.
Иван слушаше думите му с привидно хладнокръвие. В него се бореха обърканост и припряност – смесени с нежни чувства към Наталия. Беше почти убеден, че тя е дъщерята на Стефан.
– Наистина…, имам проблем който трябва да разреша, но засяга само мен! – отговори той, а лицето му изразяваше лека многозначителна усмивка – А колкото до това което каза, нямаш основателна причина да се чувстваш така! Щом съм те поканил, значи съм преценил достатъчно добре. Моля те за последно, да не говорим повече на тази тема! Може би господ е решил така! Ще сляза долу, да взема джин – а усмивката криеше нервно и объркано настроение.
През това време Стефан извади лед от хладилника. Иван донесе питието, сипа в две чаши и сложи лед.
– Наздраве! – рече той.
– Наздраве!
Мислите на Иван летяха по Наталия. В настоящият момент, според него беше нетактично да сподели със Стефан близката съдба на Наталия с неговата версия.
– За какво се замисли, ако не е тайна?!
– Чувствам се объркан и затруднен, а и не знам как да започна за да ти кажа, тъй като ситуацията е доста забъркана. Нека оставим за друг път! – умълча се за кратко и продължи – Извинявай, но би ли ми казал, къде си живял със семейството си?
Стефан го погледна стреснат и притеснен. Дръпна нервно от цигарата и изпусна тънка струя дим. Очите му се помрачиха, заприличаха на неспокойна нощ, в която се виждаха две далечни и изоставени звезди, обгърнати с мъглявина – подобна на цигарения дим и задиша тежко.
Разтри челото и лицето си с дясната ръка, и впери поглед в лицето на Иван. В очите му се четяха смесени чувства. Преглътна от питието и въздъхна продължително. Заклати глава бавно и с положително намерение.
– Жилището ни е на няколко преки – нагоре по Владислав Варненчик. Апартаментът е доста голям и е на третия етаж. В него живее от доста време млада руса дама. Там все още имам багаж, книги, дори и семейни снимки. Имаше моменти, когато желаех да спра момичето, но не знаех как … и какво да я питам. Това желание и намерение, ми се стори много деликатно и невъзможно. Случвало се е когато съм минавал покрай нея, в сърцето ми да бушуват странни и смесени чувства. Питал съм се „защо ли живее там и дали има нещо общо с жилището?”. Не е ли много странно всичко това? А историята и обстоятелствата около апартамента са доста сложни и забъркани. Животът като дар божи е прекрасен, но всеки сам си го забърква и си дроби, и сърба попарата, особено когато е подведен от най – близкия до себе си, за добро или зло. Всички можем да допуснем грешки, които могат да се случат фатални.
Иван слушаше думите му, които бяха като лава, която изгаряше и унищожаваше всичко по пътя си. Стефан беше безумно прав. Знаеше, че му трябва да мине доста време, за да изгасне този вулкан. Мислеше как да реагира и какво да говори. Трудно му бе да каже, а може би не беше и момента за това което знаеше по случая. И на кого да каже по напред, на него или на Наталия. За сега предпочиташе да задава коректни и безболезнени въпроси, за да анализира ситуацията. Не желаеше повече да се натрапва, за да не рови повече в душата на човека, пълна с дълбоки рани. Но му се щеше да изясни още някои неща.
– Какво се е случило? – попита Стефан със затаен дъх – Какво има?
– Нищо, … нищо ми няма! Защо питаш? – замисли се и попита неочаквано – Извинявай, но как се казва покойната ти съпруга? По каква причина е отсъствала от Варна с дъщеря ти? А нейното име?!
Стефан не очакваше подобни въпроси. Те се забиваха като пирони в сърцето му. Почувства се като закован. Очите му изглеждаха като мрачна и дъждовна нощ, пълни със страх и тъга.
Иван усети всичко това и реши да овладее положението.
– Съжалявам за безпокойството! Предполагам, как изживяваш всичко това. Искам да ти помогна да откриеш дъщеря си. Иначе не бих ти задавал подобни въпроси. Моля те, позволи ми това!? Все пак от някъде трябва да се тръгне! Ами-и-и ако дойде моментът, да се изправиш срещу нея, как би реагирал?
Стефан го гледаше като прострелян, прикован и уплашен. Като че гърлото му пресъхна и е заседнала буца в него. Дишаше бавно и тежко. Имаше усещането, че в мозъка му пълзяха рояк мравки. Глътна от питието за да дойде на себе си и въздъхна.
Телефонът на Иван наруши тишината.
– Здравей, скъпа!
– Може ли да се видим?
– Кога?
– Тази вечер! Моля те имам нужда от теб! Обичам те скъпи!
– Не мога в момента, зает съм! Бъди сигурна, че това не е повод за ревност!
Иван и Стефан поговориха около петнадесет минути.
– Имам усещането, че знаеш нещо за дъщеря ми и не смееш да кажеш.
Иван запази привидно спокойствие. Опита се да запази това което знаеше за известно време, докато дойде подходящият момент, за да разкрие истината. Тя бе като огледало, в което всеки можеше да се огледа продължително, за да види не само облика си, но и внимателно да разбере и проучи отражението на собственото си „его”, променено във времето. А дали ще се хареса…?
В края на краищата, една такава ситуация важи за всеки. Никой не може да избяга от този момент, стига да не е последния на диханието си… А тогава…?
– Да не те задържам? – рече Стефан нарушавайки мълчанието.
– Не! Не ме задържаш – отговори събеседникът му замислен.
Сетне звънна на Наталия.
– Да не те събудих? – попита той виновно.
– Не, не си. Лежа и си мисля, кое е по-важно за теб, разговора ти или аз? Може би…?
– Не говори така! От самото начало ли започваш така?
– А за какво да мисля по това време? Цяла нощ ли ще водиш разговори?! Това ли са чувствата ти към мен?
– Знаеш ли, защо ти звъннах?
– Да кажеш, че няма да дойдеш ли?!
– Не – е – е, напротив! Скоро ще бъда при теб.
– Нима! Реши ли се?
– Не ме ли искаш? Кажи ми, за да знам какво да правя!
– Сам прецени!
– Идвам!
– Слава богу!
– Как искаш да дойда? Изкъпан или не? – попита той с ехидна усмивка.
– Подиграваш ли се? За каква ме мислиш?
– Не разбираш ли от шега? Независимо от всичко, трябва да знаеш, че те обичам! В движение съм и скоро ще дойда.
– Сериозно ли … ? Реши ли се най сетне? Защо не ме попита, дали те искам? Как си позволяваш, да ме безпокоиш след полунощ?
– Добре тогава. Съжалявам за безпокойството. Имах сериозен разговор за да изясня някои неща, но явно няма да се разбираме, въпреки че се влюбих в теб. Болезнено ще ми бъде да те забравя. Може би нямам право да ти говоря така. Въпреки малкото време откакто се познаваме, имам чувството, че ти ще бъдеш жената на живота ми. Струва ми се, че ако те загубя, ще остана заклет ерген. Щом не желаеш да дойда, въпреки че ми звънна – когато можеше да спя. Колкото и да ми е болно ще изпълня желанието ти, за да не те притеснявам. Знай, че не бих те забравил никога! Чао!
– Чакай, чакай, моля те, не се прибирай! – каза тя дишайки учестено – Исках да проверя чувствата ти към мен. Като дойдеш, ще говорим!
– Ти си била голяма лудетина и хитруша! – отбеляза усмихнат Иван, като че камък бе паднал от сърцето му.
Изкараха една прекрасна вечер изпълнена с много нежност и красиви чувства.

Призори сънят му бе неспокоен, дори започна да бълнува. Наталия слушаше думите му внимателно, но и неспокойно.
Някакъв глас проговори в нея и намери подходящия момент да го събуди нежно с целувка.
– Добро утро! Хей сънчо, събуждай се! – и се усмихна.
– Добро да е! Знаеш ли, че ти си една сладка лудетина, която плени сърцето ми? Обичам те!
– Аз също, скъпи! Дори повече от теб! Преди да те събудя бълнуваше и това което каза, ми направи голямо впечатление. Мисля, че сега не е момента да те питам. Дори спомена и за мен.
– Шегуваш ли се?! – попита учуден той.
– Не, сериозно говоря! Предлагам, да се изкъпем, закусим и ще говорим!
– Скъпа…, колко стана часа? – попита Иван, разтривайки челото и слепоочията си с цел да се разсъни.
– Часът е девет – отговори тя, поглеждайки часовника, който бе на нощното шкафче.
– Благодаря! Ще се обадя в офиса на колегата, който ме замества когато отсъствам. Освен това от две години не съм ползвал отпуск.
– Ще се радвам да я ползваш! Да се съчетае с моята и да прекараме красиви, и щастливи дни.
Той се усмихна и се замисли. Наистина беше време да разкрие действителните факти на Наталия и после на баща й. Нямаше смисъл да протака повече.
След като Наталия се изкъпа, Иван свърши същото. По характер не обичаше да излива душата си пред когото и да било, и за проблемите които го притискат. В случая нещата бяха съвсем други. Виждаше в Наталия нежността, любовта, интелигентността, порива на вятъра, бурята в морето, утрото което ражда деня; и всичко прекрасно което допълваше, и оформяше другата половина на сърцето му. Душите им се преплитаха, прегръщаха и целуваха. Сърцата пулсираха в хармония и се сливаха. Мислите му работеха бързо и се гонеха на приливи. Очите му – два черни въглена, бяха подпалени наново от жаркия пламък на любовта, която никога нямаше да изгасне.
Той влезе в кухнята с приятна усмивка.
Наталия се обърна към него, свали престилката с която шеташе, преметна я на близкия стол, приближи се към любимия; прегърна го и се целунаха продължително.
– Как искам всеки ден да сме заедно, дори и нощите, да си помагаме, да споделяме всичко което ни вълнува и обичаме! Искам да знаеш, че мразя измамата и лъжата! Както мога силно да обичам, така и мразя! Имам причини за това…
– Аз съм на същото мнение! Затова трябва да знаем всичко един за друг, за да се опознаем напълно! Желателно е да нямаме скрити помисли. Извинявай, но ще изляза на терасата да изпуша една цигара – каза той с усмивка – Разрешаваш ли?
– Защо на терасата?
– Не ми е удобно вътре.
– Сядай, ще ти правя компания! – предложи тя, като притисна раменете му – Няма за какво да се притесняваш! Аз също понякога паля по някоя друга цигара с кафе, или когато съм на банкет. Обичам да се веселя и танцувам. Освен това съм много добра танцьорка. Минала съм през тази школа.
– Браво! Кои са любимите ти танци? – попита Иван с усмивка.
– Българските, латиноамерински, гръцки и други.
– Я – я – я гледай каква танцьорка си имам! Радвам се! Предполагам, че имаш и други скрити заложби!? – беше приятно изненадан.
– Предполага се! – отговори тя с усмивка – Предлагам да закусим, а след това ще решим какво ще правим!
– Дадено! Но първо искам една целувка!
След закуската Наталия сипа кафе и натурален сок. Иван подразбра, че донякъде се допълваха и по вкусови качества. По подредбата и хигиената си личеше, качеството й като домакиня. Обади се на колегата си да го замести, докато е в отпуск. Запали цигара, погледна сериозно, но и с любов красивите й очи. В душата му пърхаха възможно най – нежните чувства, които можеше да изпитва. Хвана ръката й и се усмихна.
Тя усети всичко това и отговори по същия начин. Беше решен да каже всичко за баща й по най – деликатния начин. Притесняваше се да не загуби любовта, а освен това каква ли щеше да бъде реакцията й спрямо баща си, като се имаше пред вид, че от малка не го е виждала? Срещата сигурно щеше да бъде болезнена и за двамата. А за братята й…?
– Натали, имаш ли снимки на родителите си и ако е възможно да ги видя?
– Може! Защо питаш? А-а-а… и между другото, снощи преди да дойдеш ми подметна нещо! Спомняш ли си?
– Беше ми разказала за тях. Затова питам… Сещам се, какво ти казах снощи!
– Извинявай, че те прекъсвам, но нека отидем в хола! Ще долея кафе и сок! – предложи Наталия.
Влязоха в хола, който беше обзаведен в доста изискан стил. В ъгъла, откъм остъклената част имаше кактус и непосредствено до него, на красиви стойки бяха поставени вази с цветя. Библиотеката бе доста голяма и претъпкана с книги. На подходящо място беше инсталирано пиано, а непосредствено до него и китара.
– Я виж…, какво има тук?! – възкликна Иван изненадан и възхитен.

Освен професията, музиката живееше в него, действаше като животворна и притегателна сила, наред с рисуването и дизайна. Той инстинктивно седна до пианото и засвири „Лунната соната”. Музиката се лееше във въздуха, вливаше се и затопляше сърцата на двамата. Наталия застана до него и го прегърна през рамо.
– Разкошен си! С една дума съм възхитена!
Иван грабна китарата, провери дали е настроена и изпълни едно парче на „Куинс”. След кратко мълчание, през което той я гледаше в очите и изпълни за финал песента от филма „Осъдени души”.
Наталия седна на коляното му, прегърна го и помилва по челото, и лицето. След това положи глава на рамото му. Така постояха известно време. Иван беше я обхванал през кръста.
– Знаеш ли, че кафето изстина? – каза той с лека усмивка.
– Сега ще го стопля.
Малко след това, седнали един срещу друг, пиеха кафе и натурален сок.
– Ако искаш да запалиш цигара, не се притеснявай! – подкани го тя и сложи пепелник на ниската маса. – Дори и аз ще ти прави компания!
Тя взе не много голям албум и го поднесе на Иван. Той се загледа в картините на отсрещната стена за известно време, а на лицето му се появи привлекателна и одобрителна усмивка.
– Картините са прекрасни! Кой е художника? – попита възхитен.
– Моя милост! – отговори кратко тя с особена усмивка.
– Имаш голяма дарба! – отговори усмихнат.
Наталия го гледаше притеснена. В нея живееха смесени чувства…
– Знаеш ли,…струва ми се, че има нещо което те притеснява и вълнува, и търсиш подходящия момент да ми кажеш?! Казвай това което знаеш, за да ти олекне! – промени темата Наталия.
Иван не очакваше тази промяна в разговора. Нормално беше да се случи.
– Имаш право! Трябва да се абстрахирам от притесненията в мен!
– За какво говориш?! Свързано ли е мен?!
Колкото и да се опитваше да запази спокойствие, вълнението му се усещаше.
– Така е! Мм-м-м – реагира той, гледайки я в очите, кръстосал крак върху крак, сключил ръцете в юмрук върху коляното и след продължителна тежка въздишка продължи.
– А-а-а – м – м…, първо притеснението ми е в това, да не загубя любовта ни!
– Какъв е проблемът? Защо мислиш, че ще загубим съществуващата ни близост? Бъди сигурен, че няма да се случи!
– Обещаваш ли?
– Обещавам! – отговори тя, като го гледаше нежно – Вярвай ми! Моля те, не ме дръж в неведение и напрежение?!
– Добре-е-е! – каза той, запазил позата, която беше заел – Как би реагирала…, ако разбереш,… че баща ти е жив и се изправи срещу теб?
Тя изтръпна от неочаквания въпрос. Като, че ток мина през нея. Усети пареща болка в гърдите. Очите й се разшириха. В този си вид изглеждаха още по – красиви. Задиша учестено. Глътна от безалкохолното и запали нервно цигара.
– О-о-о, Господи! Какво говориш?!… Сигурен ли си?… Нима е възможно?!
Той мълчеше, гледайки я в очите, подреди мислите си и продължи:
– Хм-м-м!… Как да ти кажа?… Възможно е! Моля те, отговори ми на въпроса? Предполагам, че си мислела за него?! Би трябвало да таиш някакви чувства?! Искам да знаеш, че познавам баща ти!
– Познаваш баща ми?! Ти-и-и, … сериозно ли говориш?
Иван отключи ръце и смени позата. Разтри челото и слепоочията, отпи от сока и запали цигара. Хвана ръката на Наталия, целуна я и я погали по косата.
– Прости ми скъпа! Моля те! Вярно е. Дори сме в много добри отношения. Запознанството ми с него стана случайно. Разказа ми съдбата си, която напълно съответства с историята която чух от теб. Това е което исках да ти кажа…!
– Миличък, това не трябва да те безпокои! – гледаше го с широко отворени очи – Чувствата ми към теб, няма да се променят! – отговори тя, като го прегърна и целуна – Знам, че все още няма обяд, но предлагам да глътнем по една малка водка за отпускане!
Тя стана без да чака отговор, сложи две чаши на масата и наля водка „Търговище”. Сипа и натурален сок.
– Наздраве, скъпи!
– Наздраве!
Мълчаха. Държаха си ръцете, като че се сливаха един друг.
– Може би чакаш реакцията ми…? Въпреки, че от малка не съм го виждала, нямам моралното право да имам лоши чувства към него. По скоро бих имала неприязън към вторите си родители, ако са знаели някаква истина и са криели от мен. За покойната ми майка, нищо не мога да кажа! Предполагам, че с течение на времето от баща си бих могла да разбера каква е истината, колкото и да е болезнена.
– Натали, нека да разведрим атмосферата! – предложи Иван с приветлива усмивка – Чувствам се прекрасно с теб и изпитвам желанието да усетя дъха ти, аромата на нежната ти кожа и …
Разговаряха доста време на различни теми.
Само времето можеше да покаже, какво ги очаква по нататък.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков

ОТРАЖЕНИЕ – глава седма


Иван слезе в апартамента. Изкъпа се. Сетне се обади на Наталия. Решиха да се срещнат на същото място където се запознаха.
Мислите бяха изцяло насочени към нея. Душата му бушуваше като вулкан, а в сърцето пламтеше силен, парещ огън, който изпепеляваше всичко в него. Чувствата се проявяваха извън волята и бяха неконтролируеми. Изпитваше необходимостта очите му да не се откъсват от лицето й и тялото по всяко време на денонощието. Като че трепетната въздишка в него бе неуловима. Това чувство – любовта е като мравка, която пълзи в сърцето, за да се подхранва. Сети се за една Шекспирова мисъл, която описва разноцветното и богато съдържание на любовта:
„ Да обичаш, това значи да си изправен от
сълзи и въздишки.
Това значи да имаш, в себе си много пламък и
верност.
То значи да притежаваш само фантазия;
да бъдеш чистота, послушност и пълна
саможертва.”
Цялото това разноцветие и богатство на чувствата се бяха събрали в съзнанието, сърцето и душата на нашия герой. Имаше усещането, че в трахеята му бе заседнала гореща буца и цялата й жар проникваше в тялото.
Пристигна до уговореното място малко по-рано. Избра самостоятелна маса.
Наталия дойде навреме. Този път изглеждаше по – хубава. Беше с бял панталон и синя риза, които очертаваха финото й тяло. Като допълнение имаше красиви обици и тюркоазено колие. Къдравата й руса коса бе прихваната с тъмносиня шнола. Красивите й сини очи и фините вежди придаваха чаровен вид на матовото й лице.
– Здравей! – поздрави тя с широка приветлива усмивка.
– Здравей, Наталия! – отговори той по същия начин.
Той стана, целуна й ръка и елегантно поднесе стола за да седне.
– Имам усещането, че не съм те виждал цяла вечност. А днес си особено красива! Извинявай, но ми е трудно да опиша чувствата си!
Не откъсваше поглед от очите й. Те го пленяваха с цялата си същност. Прегръщаха го с небесния си плащ и топлиха.
– Благодаря! И аз… изпитвам същото. А и още нещо, мисля, че за това мястото не е тук. Разбираш ме, нали?
Тя положи ръка върху неговата и се усмихна с полуотворена уста. А устните й пратиха нежна целувка. Изпитваха едно и също чувство, да се съединят в едно цяло..
Иван наруши мълчанието.
– Какво ще желаеш?
– Двойно кафе и кола.
Малко след това сервитьорката мина край тях и прие поръчката.
– Какво работиш? – попита той с елегантна усмивка.
– Работя като дизайнер към рекламно – издателска агенция и като преводач от английски, и немски. Нашата агенция е най – голямата и много други колеги ползват нашите услуги. В момента съм в отпуск. Почивните дни ще ги ползвам да рисувам картините си, а също и моите литературни занимания. Нещата които върша ми доставят огромно удоволствие. Освен това обичам да слушам и любимата си музика.
– Аз също се занимавам с изобразително изкуство. По професия съм архитект, собственик на проектантска фирма и агенция недвижими имоти.
– С една дума, имаме общи интереси – рече усмихната тя.
Не след дълго Иван плати сметката и предложи да се разходят в морската градина.
Седнаха на една пейка срещу морето. Той хвана нежната й ръка и я положи върху бедрото си.
– Ще ми разкажеш ли за семейството си? – попита Наталия.
– Добре! – отговори той.
Прегърна я през рамо и притисна към себе си. Сърцебиенето му се ускори. Задиша учестено. Тя го прегърна през кръста и склони глава на рамото му.
– Слушам те скъпи!
Иван обърна лицето си към нея, когато тя вдигна глава. Почувства, че потъва в прекрасните й очи, бистри като планински езера. Беше като пленена птица в клетка. Желаеше да бъде погален от нежната ръка на своята повелителка, а също да глътне зърната на любовта от нежната й длан. Положи ръка на финото й лице и го целуна.
– Хайде, скъпи! Извинявай, че се обръщам така към теб, но-о…!
– Разбирам те! Аз изпитвам същото! Харесвам те, Наталия, а и не е само това…! По – силно е от мен! – каза той и я притисна до себе си. Въздъхна бавно, дълбоко и сетне продължи. – Майка ми е била учителка по английски, а баща ми военноморски офицер. Имам сестра, която е по – голяма от мен с три години. Омъжена е и имат две прекрасни деца – момче и момиче.
Двамата стояха прегърнати и мълчаливо гледаха морската шир, и хоризонта.
Както се сливаха небето и морето, така се сливаха и сърцата им. Въпреки, че тази среща беше втората, имаха усещането, че се познаваха цяла вечност.
– А сега е твой ред, да ми разкажеш за себе си и твоето семейство! – каза Иван, като я целуна по челото и погледна в очите.
Тези красиви малки езера потъмняха, изпълниха се с моментна тъга и дребни капки сълзи.
Той се почувства неловко. Извади от джоба си еднократна кърпичка и попи сълзите й.
– Прости ми, ако съм те засегнал с въпроса си! – помоли обезпокоен.
Вътрешно в себе си беше уверен в правотата да се опознаят, както тя помоли, дори и за семействата си. Знаеше, че няма вина в нищо, въпреки това помоли за извинение …
– Няма защо! Ти не си виновен! А и няма за какво да ти прощавам!
Тя се притисна в него и сетне се целунаха.
– Ще ти разкажа историята си! Трябва…, колкото и да ми е болно!
Родителите ми са от Варна. Покойната ми майка – Силвия, е била счетоводителка. Доколкото знам от втората си майка, родителите ми са били състуденти. Баща си го помня съвсем слабо, понеже често е бил в командировки. Когато съм била четиригодишна, двете с майка ми сме заминали на гости при вуйчо и леля в Бургас. В последствие те ме осиновяват, но подробности не знам, дори да съм питала, не ми е казвано нищо. Премълчаване дълги години. Това е станало след смъртта на майка ми, която е претърпяла катастрофа по пътя за Варна. Починала е на място и изцяло обгорена. Вторите ми родители, до ден днешен не са ми казвали никаква информация за родния ми баща. Дори не знам защо и какви са подбудите им. Майка и леля са близначки… Беше ми трудно да ги разпознавам. По време на пътуването на майка за Варна, леля заминава за Германия по работа. Малки са спомените за брат ми… Името му е Костадин, а на баща ми – Стефан. 

Това което чу Иван, напълно съвпадаше с разказаното от Стефан. Замислен той анализираше двете истории. Беше прекалено изненадан от съвпадението им. Замълча за известно време, но не откъсваше поглед от лицето на Наталия. В погледа му се четеше недоумение. Дишането му зачести. Вътрешно в себе си усети тази промяна. Изкашля се, сетне запали цигара и направи необичайна гримаса…
– Извинявай! Какво ти е? – попита Наталия, усетила положението.
– Няма нищо! – отговори той с лека усмивка – Кога мога да разгледам картините ти, ако разрешиш разбира се?! Ще бъде голямо удоволствие за мен! Аз също ще ти покажа моите. Съгласна ли си, красавице моя? – попита усмихнат Иван
– Струва ми се, че криеш нещо от мен, откакто чу историята за родителите ми. Ако още от самото начало на запознанството ни не си честен с мен, забрави за съществуването ми. Не обичам лъжата, нито пък да ме мамят. Предпочитам истината, колкото и да е болезнена. По добре ми кажи поне малко от нея, ако знаеш, дори и догадки и ще те приема такъв какъвто си, но не желая да криеш нищо от мен. Колкото до картините, можеш да ги разгледаш винаги когато поискаш. Няма значение по кое време на денонощието. Живея на бул.”Владислав Варненчик”. Апартаментът е на майка ми, която ми го е завещала. Засега го обитавам сама, докато открия половинката на живота си. Казвам това за да спестя въпроса ти.
– А също живея в района на булеварда.
– Сериозно! Къде по-точно?
– На две преки зад пощата. Колкото до това което ми каза, напълно съм съгласен с теб. Аз също мразя лъжата и измамата. Но-о-о…, трудно ми е да ти разкажа един разказ подобен на твоя, имайки предвид, че някои неща се дублират с това което ми разказа…
Наталия гледаше Иван с недоумение и широко отворени очи. Дишаше тежко и учестено.
– Ти-и-и…, сигурен ли си в това?! Не се шегуваш, нали?! Как се казва този човек? Споменавал ли е името на жена си?
– Не ми беше удобно да го питам. А не е човешко, да разпалвам огъня в душата му. Но наистина има съвпадение. – Иван замълча, гледаше я с тъжни очи и въздъхна. – Сега доволна ли си? Искаше от мен някаква истина. Повече от това нищо не знам. Колкото и да ме притискаш, това е! Моля те! Ако желаеш, да забравя за теб, кажи ми! Ще намеря сили за това, тъй като мисля, че се влюбвам в теб, въпреки, че се познаваме отскоро!
– Ти какво? Много бързо се отказваш …! Ако е така…, не ми трябваш такъв…!
– Не става въпрос за това…! Харесвам те и не искам да те загубя!
– Аз също изпитвам подобни чувства към теб! Разбирам те! Може би е трябвало да анализираш и съпоставиш двата разказа и прецениш момента кога да ми кажеш. Извинявай, че те притиснах като ченге, за да чуя всичко което знаеш.
Тя положи ръце на лицето му, гледаше го със сините си очи и го целуна с много нежност. Той я прегърна и целувката продължи.
– Благодаря ти, скъпи!
Очите й бяха все още тъжни. Дори и в този вид бяха още по – красиви.
Притиснаха се с намерението да се слеят в едно цяло. Както сърцата, така и мислите се сливаха, и оформяха прекрасното отражение на любовта – едно съкровено и чисто чувство.
– Искаш ли да се разходим? – попита Иван.
– Нека останем още малко, моля те!

Решиха да се разходят.
– За къде бързаш ?! Колко хубаво ни е на пейката!
– Ако бяхме на канапе или на легло сигурно нямаше да бързаме – каза той с насмешка.
– Страхотен шегаджия си! – отговори тя с настроение – Разбира се, че в леглото не бива да се бърза, за да бъде удобно; но когато му дойде моментът!
– Радвам се, че и ти поддържаш нивото… – каза той усмихнат.
Минаха край един цветарски магазин. Иван помоли Наталия да изчака и след около пет минути излезе с голям букет рози.
– Заповядай, скъпа! Желая ти най – голямото щастие на света! – и я целуна нежно.
– Благодаря ти! Много си мил! Желая същото и на теб! И още нещо, няма да ти се дам лесно – усмихна се – бори се за мен!
– Нямаш никакъв проблем! Но и ти трудно ще ме съблазниш!
Двамата хванати за ръце продължиха съвместния си път… Изкараха една прекрасна и страхотна вечер.
Следва продължение …. 

© Николай Пеняшки – Плашков 

Когато сънят ми избяга


Когато сънят ми избяга
и в ранна утрин слънце намига,
а звездите с надежда вечер очакват.
В душата ми става красиво
и твоят лик заседнал в сърцето
надежда ми дава.
И става ми ясно,
че никога не бих те забравил.
В душата ми песен се лее
и все по тебе копнее.