ЗА ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ИЗКУСТВО


Значителна част от четящите люде знаят, че изкуството е краен продукт на възпроизвеждане и възприятие на база натрупани впечатления, знания и творческа изява на субективните представи на конкретния творец за себе си, обществото и заобикалящия го свят като цяло.
Изкуството като продукт от творческата дейност на твореца, в зависи-мост от предназначението си, „стил и направление” е форма на естетическо възприятие и възпроизвеждане на база на натрупани качествени знания, умения и талант, за да създаде и представи конкретната творба. Тя може да бъде живопис, графика, музика, кинематография, сценарии, театър и т.н.
Естетиката е дял от философията, занимаващ се със същността и възприемането на красивото, изящното красноречие и всичко свързано с конкретиката на изкуството.
Естетическото оценяване може да бъде много сгъстено или безкрайно противоречиво, частично, интелектуално и интерпретативно.
Произведенията или „обектите” на изкуството, създадени от конкретни творци в литературата и изящни майстори (художници, скулптори и др.), предизвикват и пораждат конкретни емоции (мисли, чувства), представи и идеи чрез възприятията.
Литературата спада към изкуството, т.е. „изкуство по предназначение”. Защо? Литературата най-често включва произведения от писмен вид, в които конкретния автор разказва определен сюжет, заплетена история, която привлича не само вниманието, но държи в неизвестност и напрежение читателя, с майсторството на красноречието, силата на словото и владеенето на съспенса.
Основни носители на литературния текст са книгите, но в нашето съвремие литературата присъства и в интернет като цитати и като цели текстове.
Художествената литература, както се знае е изкуство по предназначение – народност, период и религия; наред с живописта и музиката, със съществената разлика, че борави с езика и с езиковите знаци, докато другите изкуства са семиотични системи, имащи твърде различен знаков характер.
Всеки текст (произведение под каквато и да е форма) може да бъде литературен, когато е възприет като такъв, когато задоволява някакви или нечии вкусове / критерии, за да попадне под маркера на литература (маркер за елитарност и значимост).
Художествената литература като същност и значимост е изкуството да се владее умелото използване на езика.
Това е умението, дарбата да се говори не само добре, но и убедително, и умело говорене пред публика. Синоним на това качество е „красноречието”, както и „ораторското изкуство”, което се отнася и до писмения дискурс и писмените текстове, като изкуство в писането, подредбата, изложението и т. н. на текстовете.
За качеството на художествената образност на дадено литературно произведение, изключително важно значение е литературният стил на автора, който преди всичко е индивидуален. Той се ражда от автора и неговия талант и способност да пише. Стилът се оформя не само от обема на прочетените книги, които би трябвало да се подбират по значимост и оценка, но най-вече и от задълбочения анализ и работа върху творчеството на литературните класици от всички времена (било проза или поезия).
Преди всичко литературният стил се оформя и обуславя от конкретния, и характерен исторически период, в който живее писателя, от своеобразието на конкретните моменти, обществено-икономическите отношения, от конкретните литературни направления, течения и политически вълнения в конкретния момент и най-вече от личността на писателя – неговия талант и умения, от способността му да наблюдава живота във всичките му категории и прояви.
Изключително важно значение е индивидуалния начин на мислене, усещане, чувстване и т.н.; и най-вече умението да отрази с художественото майсторско слово, което е отражение на оригиналност
Именно стиловете качества и мирогледа на автора, му позволяват с творческата индивидуалност, талант и чрез майсторското слово да отрази и пресъздаде съответните художествени образи, и заплетени интригуващи ситуации. За да се получи вълнуващ ефект, авторът трябва да е майстор на съспенса.
На базата на логическия и образно-емоционалния стил, една художествена творба, може да се каже, че отговаря и попада под маркера за елитарност и значимост.
Художествената словесност се формира на границата между поезията и прозата, чрез теоретично осмисляне.
Поезията е изкуство на мига, който трябва да се усети и улови на момента, но е необходим талант и изискано концентрирано слово. Поезията като същност има много лица и проявления. Тя е най-прозрачното изкуство, тъй като негов инструмент и материал е речта, езикът, словото… То е навсякъде и във всичко, и е най-изявено именно в литературата, най-вече в поезията, защото тя е конкретно състояние на духа и концентрация от чувства и слово, негова висша еманация. Стихотворенията като продукт са изградени от определен обем и порядък от подбрани думи, които със своята възвишеност и естетика разголват душата. Накратко казано тя е конкретна вселена, сътворена чрез красноречието. Поезията е ерархия на словесността. Поради тази причина съществуват различни нива на поезията: едноизмерна и многоизмерна, елементарна и сложна, плитка и дълбока, душевна и духовна, сетивна и свръхсетивна, и т.н.
Поезията е загадка (неразгадана тайна), понеже мнозинството от читателите не притежават необходимите вътрешни сетива, за да я възприемат и разберат.
Поезията е дар Божи. Тя избира своя поет, а не той нея. Поезията е откровение не само за автора, но и за нейния ценител, който е осенèн от нейната тайственост и събужда неговите сетива (вътрешни и духовни).
Истинската и възвишена поезия се определя като тайнствен и жив мост между видимото и невидимото, по който пътува духът.
Поезията е велико изкуство, което е израз на емоцията и красотата на словесността, отразяваща чувствата на поета породени от уловения миг.
Художествената литература е изкуство, което изгражда своите образи чрез словото / т.е. лингвистичния език в цялата му лексика и семантика/. Словесните художествени образи също се подчиняват на логиката на образното обобщение на типизацията и индивидуализацията, на пластичния език на изкуството. Словесния художествен образ притежава своя специфика като своеобразна словесна живопис със следните особености:
– не притежава конкретна предметна нагледност, възниква в съзнанието на читателя чрез възсъздаващото /репродуктивно/ въображение;
– възможности за свободно и цялостно изображение на пространствено-временните измерения на обектите и човека; да разтяга или сгъстява времето на действието, да го праща назад в миналото или в бъдещето /интроспекция/;
– изобразява свойства на явленията, недостъпни за други изобразителни изкуства звучене, движение и др.;
– чрез метафоризацията, хиперболизацията, антропоморфизацията /одухотворяването/ създава непостижими за друго изкуство одушевени природни образи и картини или образи символи;
– като никое друго изкуство е в състояние да предаде интелектуалното съдържание на личността / тъй като само думата е носител на мисъл/, поради което много изкуства постоянно търсят синтез на словото.
Средствата на словесната живопис са преносните значение на думите, групирането им в неразчленими образи, носители на непредаваемо по друг начин значение, стилистичните фигури, тропите, ритмично-метрическата и интонационно-звукова организация на речта. Благодарение на тях литературно-художествената форма придобива многослойност и многозначност, многопосочно асоциативно въздействие върху въображението на читателя, оркестрова полифенкционалност / духовна, емоционална, оценъчна, хедонистична и т.н./ Формалната структура на литературно-художественото произведение е в последна сметка най-пълна и адекватна езикова обективация на нейното художествено съдържание. Тя не може да бъде задълбочено изследвана от поетиката и стилистиката откъснато от него. Но литературно-художествената форма притежава своя относителна самостоятелност, структура и езикови механизми, чието изследване е от изключителна важност за литературознанието. Художествената литература притежава родови, видови и жанрови особености като изкристализирали в нейното развитие съдържателно-формални структури. Нейното възприемане и въздействие има своя специфика, но съвпада с естетическата роля на изкуството.

© Николай Пеняшки – Плашков

Добрич
26 септември, 2014 г.

Advertisements

„НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ” ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН


НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ - НИЙЛ ГЕЙМЪН

Нийл Геймън е английски писател, който става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния си труд  The Sandmdn, който в уважаван и обичан писател в чужбина, включително и в Българя.  На нашия литературен пазар има преведени няколко негови романа и сборник разази.  Има спечелени литературни награди за фантастика (включително Хюго и Небюла). По негови книги има филми и сериали, а призведенията му на десетки езици и се продават в огромни тиражи по света.

 Романът „Никога, никъде, никой” е първата самостоятелна книга излязла на българския пазар. Предполага се, че е най-добрата творба на Геймън. Като писател Нийл Геймън е изключително рядко талантлив писател, който би могъл да се роди.

  Главният герой в романа Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден с богата и меркантилна жена, пробива в бизнеса, но личния му живот е щастливо скучен и еднообразен. Около него всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, когато отива на работа, разбира, че е из-чезнал от Лондон и обществото. Всички го забравят и никой не е способен да го види. Опознавайки спасеното момиче, той разбира че е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновена сила, предавана през поколенията. Това момиче принадлежи на друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис, намиращ се под познатия град. Той е свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Този подземен свят е свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магията, чудовищата и вълшебните същества оживяват.

Обобщено казано, вълнуващите и изпълнени с неизвестност предстоящи приключения започват. Ричард се оказва неочаквано в компанията на няколко странници, от чиято мисия зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всички времена. Не е за учудване как писателят Нийл Геймън развива успешно и с изключителен талант доизгражда  и приключва епичния и интелигентен сюжет, изпълнен с много обрати, предизвикващи и поддържащи читателя в напрежение, нервност, вълнение и несигурност.

Това е показателно за писателския талант на автора, неговия изключителен стил, доказващи ораторското слово твореца.

Тази вълнуваща творба ни държи в постоянна неизвестност,безпокойство и поддържа дъха до последната страница.

Едни от най-гадните и оригинални злодеи в книгата на които попада читателя са господин Круп и господин Вандемар, за които може да се каже, че са две перфектни машини за унищожение, работещи в пакет и особена жестокост. Тези антагонисти в повествованието са уникални персонажи, чиито образи са изградени с изключителна образност и стил, допълвайки се с владеенето на съспенса в лицето на писателя Нийл Геймън.

Не бива да се забравят и второстепенните и правдоподобни персонажи в лицето на плъхове, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели.

 Целият този гениален и изключително измислен свят, наречен Долен Лондон, който е лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките и легендите оживяват. Именно този свят, който е със собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществува някъде там долу.

Този роман е невероятно и вълнуващо четиво, а това се дължи на изключителния и гениален стил на писане, който прониква не само в дълбочината на съзнанието, но и в сърцето и душата на читателя.

Творбата „Никога, Никъде, Никой” е отражение на творческото въображение, познания и талант на неповторимия и гениален писател на модерното фентъзи, и е изключителен шедьофър в жанра, и заслужава да бъде прочетен.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

                                           ЦИТАТИ ОТ РОМАНА 

„ Вечерта, преди да замине за  Лондон, на Ричард Мейхю не му беше никак весело.
В началото се забавляваше – четеше прощалните картички, прегръщаше разни не дотам привлекателни млади дами; смееше се на предупрежденията за злините и опасностите на големия град и на подаръка от приятелите – бял чадър с карта на лондонското метро; наслаждаваше се на първите няколко бири…”

„…Не думите подразниха Ричард: подразни го тонът, с който го осведомяваха. Излизаше, че масата за довечера трябвало да бъде запазена още преди няколко години – може би, подразбираше се, от родителите на Ричард.”

„…Той посочи шахтата, зейнала под капака. Ричард тръгна да слиза по металната стълба в стената, като се чувстваше толкова насаден на пачи яйца, че изобщо не му мина  през ум да продължава с въпросите.”

„Чудеше се къде са. Не прилича на шахта. Може би беше тунел за телефонни кабели или за теснолинейка. Иле за нещо друго. Даде си сметка, че не е знаел много за това, което става под лондонските улици. Вървеше нервно, притеснен, че може да се спъне в тъмното и да си счупи глезена…”

„…Дълбоките тунели бяха прокопани през двайсетте години за високоскоростното удължение на Северната линия на лондонското метро. През Втората световна война тук бяха настанени хиляди войници, като отпадъците се изпомпваха със сгъстен въздух до нивото на каналите високо горе. От двете страни на тунелите имаше метални койки, на които спяха. След войната койките останаха и върху тях наредиха кашони с писма, документи и вестници: глупави тайни, погребани дълбоко, за да бъдат забравени. …”

 „…Огромна ирландка хрътка пристъпи по пътеката и спря свирача на лютня, седнал на пода, който изтезаваше инструмента с някаква несвързана мелодия. Хрътката се втренчи в Ричард, изсумтя презрително и легна да спи. В далечния край на вагона възрастен  соколар с вързан за китката забулен сокол разменяше любезности с групичка девойки на възраст. Някои от пътниците открито зяпаха четиримата новодошли; други също толкова явно не им обръщаха внимание….”

„… Тръгна през помещенията под болницата, като претенциозно заобикаляше гниещите боклуци. Мина през баните и тоалетните, слезе по метална стълба, прекоси нещо мокро и тинесто, накрая бутна една полуизгнила врата и влезе. Огледа помещението, в което се озова, разгледа с грандиозно презрение полуизядената котка и купчината бръсначи. После насмете боклуците на един стол, настани се удобно и затвори очи в мрака.”

 „… Тялото на маркиз Дьо Карабас плуваше по лице на изток в дълбокия канал.
Лондонските канали, родени като реки и потоци, които течаха от север на юг (а на север от Темза – от юг на север), носеха боклуци, трупове на животни и съдържанието на нощните гърнета, които реката отнасяше чак до морето. Тази система беше работила в продължение на години докато през 1858 огромното количество отпадъци от хората и фабриките в Лондон, съчетано с доста горещо лято, създаде явлението, известно като    Голямата воня: самата Темза се превърна в открит канал. Онези, които можеха да напуснат Лондон, го сториха; останалите обвиваха около лицето си парцали, напоети с карбол, и се стараеха да не дишат през носа.”

 „… Първи видяха тялото на няколко плъха в една тухлена ниша, които правеха разни неща, които плъховете правят, когато хората не ги виждат. Най-големият, едър черен мъжкар, изцвърча. По-малка кафява женска му отвърна, скочи от нишата на гърба на маркиза и така пътува по канала, като душеше косата и палтото и близваше кръвта, и накрая се наведе предпазливо и разгледа това, което се виждаше от лицето.
Скочи от главата в мътната вода, усърдно заплува към брега и се покатери по хлъзгавите тухли. Притича по една греда и се присъедини към останалите. „

РОМАНЪТ „КОТКИ“ – АКИФ ПИРИНЧИ


Издателство „ТРУД“                              КОТКИ - РОМАН НА  АКИФ ПИРИНЧИ

„КОТКИ“
Криминален роман,
включен в „Класика 21 век“

„Котки“ (оригинално заглавие на немски Felidae) е криминален роман от Акиф Пиринчи, в който основните персонажи са котки. Оригиналното заглавие Felidae е латинското име на семейство Коткови. Романът и издаден за първи път през 1989 г.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Романът „Котки“ е добре приет и е последван от няколко продължения. Други книги от поредицата на Акиф Пиринчи „Котки“ (Felidae) са:

Francis. Felidae II. (1996)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Das Duell. Felidae-Roman. (2004)

Salve Roma. Ein Felidae-Roman. (2005)

Schandtat. Ein Felidae-Roman. (2007)


Източник:
Уикипедия

ГОРАТА КАТО РЕСУРС НА ПРИРОДАТА И НЕЙНОТО ОПАЗВАНЕ


Гората като природна даденост винаги е вдъхновявала и вълнувала всеки един от нас с изящната си красота, и всичките нейни дадености, които са от съществено значение за живота. Нейните божествено красиви пейзажи и благоуханните цветя, и билки са били винаги отклик в българските митове и легенди; и в произведенията на много творци на литературата, и изкуството.
Смесените широколистни и иглолистни гори оформят множество ме-ста за отдих, санаториуми и балнеосанаториуми.
Гората е от съществено значение за човека, неговото здраве, стопанска дейност и отдих за много туристи – български и чужди. Всичко това води до осъзнаване за неограничените възможности на горските масиви и природните дадености като място на възобновяеми и нови алтернативни  енергийни източници.
Тя е като основен ресурс на природата и привлича вниманието на обществото за опазване на околната среда и решаване на проблемите на енергоснабдяването; вятър и слънце.
Изключително важно значение е осъзнаването на необходимостта от разумното използване на горските ресурси и опазването на екосистема-
та.
Трябва всички ние да се пренастроим, т.е. да се изчистим от пагубните „стари ценности” и „навици” които са страшна тирания, тегнеща над на-родите.
Затриването на ценности като за по-добро възпитание, морал, достойн-ство, авторитет, за учение, справедливост и други, води до отдалечаване на личността от здравното и проспериращо „микро” и „макро” общество. Всичко това води до неправилно отношение към природни дадености и опазване на околната среда. Хвърлят се всевъзможни боклуци по улиците, булевардите, градските паркове и горите.
Замърсяването на околната среда, породено от небрежността и нехай-ството на човешките индивиди, от различни фабрики, предприятия и все още съществуващи химико-технологични заводи, и фармацевтични предприятия води до изключителна вреда за нашето здраве, околната среда, и почвата, които раждат нашата храна. Тя е извор и на водата, която пием ние и животните, които дават необходимата за нас храна. Това е така, защото както ние, така и животните зависим от гората и природата като цяло.
Друг значително важен проблем е незаконното изсичане на горскитемасиви от разни бракониери с цел забогатяване. Тук е важен моментът , да се води отговорна и безмилостна борба от контролните и охранителните органи, с цел опазване на така необходимите за всички нас гори и горски масиви.
Колкото по-навреме поемем отговорността за опазване на горите и при-родата като цяло, толкова по-навреме ще намалим вероятността от еко-логична катастрофа.
Въпреки това, много трудно може да се спре технологично-икономи-чески просперитет на света, но реално казано това е невъзможно и никога няма стане.
Този изключително важен проблем за „глобалната екология” е от световен аспект и е водеща „еко-политика”.
Единственият шанс е въвеждането на авангардни-екологични техноло-гии, които да са в полза на цялото човечество, флората и фауната на планетата Земя.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

10.10. 2013 г.

 Есето е включено в списание „КРАЕЗНАНИЕ”, издание на дружество на краеведите „Отец Павел Атанасов” и на Клуб „Родинознание” – гр.Добрич