В Миновото кафене


В Миновото кафене сме се събрали
за отмора сладка и четене дори.
Идват и от крайните квартали
понеже пиенето тук спори.
Втори ред има вече,
и Лъки с китарата в ръце;
дошъл по-рано от далече
за да ни весели от сърце.
До него седнал и усмихнат –
Серафимов с весели очи,
командва той парада –
отвикнал вече да гълчи.
– Хей китаристе, дай нещо руско! –
подвикна весела Уляна.
Смаза гърлото с глътка водка,
прегърна тя Галина и запя.
Не след дълго тук пристигна
Кондова от столицата наша.
Усмихната тя примигна
и довърши песента.
 
 
Advertisements

СЕРЕНАДА


В този ден прекрасен
безумно влюбих се във теб.
Посветих ти тази песен
с цветя обречени за теб.

Луната нощите ще радва,
а щурците с нежните си песни.
Ще те събуждам с любовта си,
а тя сърцето ни ще радва.

Запей ми тази песен –
за туй що сърцето ми не знай.
Но животът не е лесен,
нито пък е приказка безкрай.

 

СКОРОСТНО ЧЕТЕНЕ


Звучи като състезание…..
Всъщност, това е способност, която повечето хора дори не подозират, че притежават. Хората четат със скорост 900-1000 знака в минута. Просто така са научени и никой никога не им е казвал, че има нещо различно от обикновеното четене – понякога скучен и уморителен процес, който отнема много време и невинаги резултатите от него са налице.

Скоростното четене е способността на човек да възприема текстова (и всякаква друга) информация по-бързо от обикновено. Тази способност не е вродена, а се развива. Какво ще си помислите, ако видите човек да прелиства книга, задържайки погледа си върху страниците за не повече от две секунди? Най-вероятно, че му е интересно да прегледа заглавията на главите или просто разглежда картинките. Ако този човек е усвоил скоростното четене, той наистина чете, при това не повърхностно, а задълбочено, като си представя образно всяка отделна ситуация от действието, развиващо се в книгата, или запомня сложни термини с тренирания си за ускорена и съсредоточена работа ум.

Информацията, съдържаща се в една страница плътен текст, е равна приблизително на 2-5 килобайта (извинявам се на читателите, които не са свикнали с компютърните термини, но не мога да се сетя за друга единица информация, която да използвам .

Информацията, която се съдържа в една картинка, голяма колкото една страница формат А4, е равна приблизително на няколко мегабайта. А сега просто се огледайте наоколо или просто се вгледайте в далечината – колко информация мислите, че възприемат очите ви само за една секунда? Трудно е да се пресметне.

Всъщност нещата са малко по-сложни и пропорциите в количеството възприемана от човешкия мозък информация не са рани на тези, които компютърът би възприел от същото количество площ, но целта на тази статия не е да ви даде знания за строежа и функциите на човешкия мозък, а да ви покаже неговите възможности такива, каквито са в действителност, а не такива, каквито са във въображението ви. За да се сравнят способностите на нашия мозък с компютър, може да се използва следната картина:
представете си компютър, голям колкото най-високия небостъргач в Ню Йорк. Горе-долу така ще изглежда компютърът, способен да извършва работата, която извършва вашият мозък в момента. В такъв случай, защо, когато четем, се ограничаваме до минималните за нашето възприятие няколко килобайта информация за няколко минути?

Един от възможните отговори е, че това е максимумът, който можем да възприемем чрез четене, или казано по друг начин, че мозъкът ни не може да постигне по-голяма скорост на обработка и запаметяване на информацията от тази, с която работи в момента. Ако приемем този отговор, тогава например спортът би бил невъзможен – всички хора ще са с еднакви възможности и няма да има никой, който дори да се замисли, че може да се развие в дадена област повече от останалите. Фактите показват друго – тези, които поискат, могат да постигнат по-високи резултати в спорта. Защо? Защото са по-надарени от нас ли? В повечето случаи, не. Просто са решили да постигнат нещо, да развиват себе си и спорта като цяло.

Всички хора се учат да четат по на около 6-7 годишна възраст. Тогава те научават азбуката, започват да различават звученето на отделните букви, да свързват думите, които изговарят, както и написаните, и да ги възприемат като една и съща единица информация. Четейки, децата произнасят думите на глас, като малко по малко произношението се скрива и човек започва да чете безшумно, но продължава да произнася думите наум. Това е нивото, което достигат 99% от хората, когато станат на 8-9 години. Парадоксално е, че развивайки се в абсолютно всяка друга област и придобивайки все повече знания, в областта на четенето хората остават на ниво 9-годишна възраст през целия си живот!

Ще се опитам да обясня накратко как човешкият мозък пререботва зрителния образ на текста в информация, годна за съхранение и обработка.
Вече споменах, че детето се учи да чете, като свързва отделните букви, срички и думи с техните звукови еквиваленти, които е чувало преди това. С течение на времето то успява да си изгради слухов речник, т.е. може да синтезира наум звученето на всяка дума, която би могло да прочете. Дотук добре, скоростта на четене става „приемлива“, но това ли е границата на нашите възможности? Скоростта, с която можем да четем, равна ли е на скоростта, с която можем да говорим?
Информацията, която получаваме през ушите си, или по-точно центъра в мозъка, който обработва слуховата информация, е нищожна като количество в сравнение с тази, която получаваме през зрителния център на мозъка. Следователно, ако се научим да възприемаме текстова информация не със слуховия, а със зрителния анализатор, ще увеличим скоростта на възприемане многократно, без да влошим качеството. Доказано е, че при скоростното четене текстът се запаметява със 70% по-добре, отколкото при обикновено четене. Разбира се, тези резултати са невъзможни без усилени тренировки, защото трябва да се пречупи навик, изработван с години. Това няма да стане за седмица или месец, но ако човек наистина е решил да усъвършенства четенето си, успехът е сигурен. Моят личен опит го доказва – за няколко часа удвоих скоростта и качеството при четене, но по-големи скорости отнемат много повече време и усилия. Всъщност, може да не гледате на скоростното четене като на усъвършенствано четене. Погледнете нещата така: вие трябва да научите мозъка си да възприема информация по съвсем нов начин – т.е. да се научите да четете наново. Представете си, че сте малко дете и се учите да четете. Единствената разлика е, че го правите по различен начин!

Скоростното четене има много преимущества пред обикновеното. Освен по-бързо, информацията се усвоява много по-добре. Да, колкото и странно да звучи, при по-голяма скорост информацията се възприема по-качествено, по простата причина, че нашият мозък започва да работи на по-високи, естествени за него „обороти“.
Друго преимущество е лекотата, с която започвате да четете. Познавате чувството на умора и отегчение от продължителното четене, нали? Е, забравете за него. Когато четете бързо, мозъкът ви започва да произвежда адреналин в количества, близки до тези при спортуването. Чувствате се бодри и колкото повече четете, толкова повече ви се чете. Умората изчезва, появява се невероятен глад за знания. Глад, и то зверски! Когато за първи път прочетох няколко книги за един час, не можах да спя цяла нощ. Искаше ми се да продължавам да чета, мозъкът ми за първи път беше проработил с естествена за него скорост и искаше още! Можете ли да се досетите какво правих на другия ден? Четох до вечерта, когато… прегрях и имах нужда от почивка. Тук е моментът да ви кажа да не прекалявате с претоварването с информация. Ако почувствате умора, спрете. Помнете, че уменията идват с търпение и тренировки, нищо не става изведнъж, като с магическа пръчица.

СКОРОСТНО ЧЕТЕНЕ – упражнения

За тези, които не са чели предишната статия на тази тема, ще обясня
накратко какво е скоростно четене. Това не е ускорено четене, както
бихте могли да си помислите, а изцяло нов начин, чрез който човек може
да възприема текстова (и друга) информация.

Гледали ли сте филма „Матрицата“? Спомняте ли си, как Нео се обучаваше
с помощта на компютър? Искате ли след минути вашият компютър да свърши
почти същата работа за вас?
За компютърните програми, които можете да ползвате, ще напиша по-късно.
За да опиша скоростното четене, трябва да обясня какво става в главата
ви, когато четете този текст например.
Първо, очите ви възприемат зрителния образ. После зрителният анализатор
на мозъка обработва образната информация, която след това се асоциира
от слуховия анализатор с определени звукови схеми, за да се получи
вътрешна реч.
Тази вътрешна реч се комбинира с емоциите, пораждани от текста,
създавайки информация, подходяща за съхранение. Всъщност за обработка
на възприеманите чрез четене думи се използват три „информационни
анализатора“ – зрителен, слухов и речедвигателен.
За съжаление системата, по която сме се учили да четем, е несъвършена –
основен център за съхранение и обработка на информация в нея е
слуховият анализатор. Спомнете си как едно дете се учи да чете – първо
срича на глас, следейки думите с пръст, след това се научава да чете
думите една по една, после се научава да чете почти гладко, без да
произнася прочетените думи.

По време на четене почти при всеки човек се наблюдава повишено мускулно напрежение в гърлото, гласните струни и устните, защото ние  продължаваме подсъзнателно да произнасяме думите наум, докато четем.
Това до голяма степен ограничава скоростта на четене, защото зрителният анализатор на мозъка е способен да възприеме и обработи стотици и дори хиляди пъти повече информация, отколкото слуховия.
Сега най-важното: как да се научим да възприемаме и обработваме
текстова информация главно чрез зрителния анализатор?
Отговорът е прост: трудно! Защото трябва да унищожим навик, изграждан с години и превърнал се почти в инстинкт. Това изисква дълга и упорита работа над себе си, но плодовете си заслужават: ще можете да четете с пъти по-бързо, отколкото го правите сега, като ефективността няма да намалее, а дори ще нарасне!

Упражнение №1:
Започнете да четете някоя книга. Докато четете, бройте наум до 30,
после започнете да броите отначало. Целта на упражнението е да
потиснете работата на слуховия анализатор по време на четене – той ще е  зает с броенето, а зрителният анализатор – с четене! Целта ви е да научите мозъка си да разбира информацията, без тя да се преработва в слухови образи. Прочетете по този начин минимум две-три книги. След  като преминете това упражнение, можете да започнете следващото.

Упражнение №2:
Вземете друга книга (различна от предишните) и започнете да я четете, като в същото време си рецитирате наум някакво заучено изречение (две или три – колкото искате). Повтаряйте ги, докато не прочетете книгата.
Отново минималното количество книги, които трябва да прочетете по този начин, е две. В това, и във всички други упражнения, се подразбира минималното количество страници да е не по-малко от 300.

Упражнение №3:
Сега, след като сте преминали най-трудната част от обучението си, е време за компютърните програми (за тези, които нямат компютър – не мога да кажа, че нищо не изпускате, но… продължавайте с упражненията,
скоростното четене съществува отпреди създаването на компютъра, така че
– упоритост и пак упоритост!).

Упражнение №4:
Вземете пак една книга и започнете да я четете, плъзгайки поглед по редовете. Ще ви бъде по-лесно, ако в началото си помагате с някаква� пригодена за целта показалка или с пръст. Целта на упражнението е да ви� научи да движите очите си плавно и равномерно по текста (според мен �показалката е задължителна, но… въпрос на личен избор). Може да ви се стори невероятно, но в момента очите ви „прескачат“ от дума на дума.
Това бави четенето и уморява очите ви. За една страница текст не трябва на отделяте повече от 50-70 секунди. Ако това ви се струва бързо… в края на обучението си ще го правите за 2-3 секунди! Но засега прочетете по този начин поне три книги, като на третата трябва да сте намалили времето до 20 секунди. Или 10, ако сте амбициозни!

Източник: http://www.brains.hit.bg/

 

 

Песен на щуреца


Ци – гу, ми-гу, брей
слушайте – щурчето пей!
Песента му е позната
на всеки по земята.

Всеки слуша в захлас
нощем щурчовия глас.
А щуреца не спи
и песните си той реди.

Той я кара ден и нощ,
и не спира във захлас,
а когато дойде зимен мраз
ще му трябва топъл глас.


Накратко за Хайбун


Най-близкият родственик на хайку поезията – хайбунът, е  почти неизвестен у нас – не само на читателската аудитория, но и на голяма част от поетите..

Той е – лирично-философска проза в хайку стил. „Хайбунът“ е преводна дума от „Haikai no buncho“, т.е. Хайкай+проза (бун), негова съкратена форма. Терминът е възникнал в Япония в началото на ХVІІ век. Най-видният представител на тази форма, както и на хайку, е Мацуо Башо (1644-1694), който, както с поетическото си творчество, така и с теоретическите си възгледи, оформя облика на хайбуна. Други значителни негови представители са Йоша Бусон (1715-1783), Йокои Яю (1702-1783), и други.

За високите достижения на Башо в хайку прозата Йокои Яю, живял и творил едно столетие след него, казва, че трудно някой би го достигнал. А в предговора към книжката с хайбуни на Башо „Тясна пътечка зад хълма“ авторът Сорю пише, че там има всичко – „не само онова, което е – прастаро и избледняло, но и онова, което е младо и пълно с цветове, не само което е силно и трайно, но и което е слабо и преходно“.

Най-значителната книга на Кобаяши Исса е „Моята пролет“, съдържаща 18 хайбуна, като всеки завършва с едно хайку. Най-често се срещат темите за природата, за родния край, за несретници и нещастници, за любовта към децата. Хайбуните на Йокои Яю, публикувани след неговата смърт в книгата му „Пъдпъдъчено гнездо“, имат предимно автобиографичен характер. В шеговит стил, което личи и от заглавията на хайбуните („Похвала на глинения тиган“, „Биография на остарял врабец“, „Разказ на дървената обувка“ и пр.), Яю описва човешките недостатъци с ведър хумор. Някои от хайбуните му са художествени пародии, в които осмива вкаменени вече поетически категории от старата японска и китайска литература.

Хайбунът има свои предходници. Това са литературните жанрове дзуйхицу и литературата на лирическите дневници (никки бунгако), възникнали в средновековна Япония в епохата на Хайан (VІІІ-ХІІ век). В буквалнен превод „дзуйхицу“ означава „следвайки четката“, т.е. писане по спонтанно вдъхновение. По-скоро би могло да се определи като „лирически записки“ или „есеистични записки“. Представляват кратки бележки или дълги есета с различно тематично съдържание: природа, човешки живот, наука, философия, литературна теория и пр. Връх на дзуйхицу е „Записки под възглавката“ от Сей Шонагон (Х век), която заедно с Мурасаки-Шикибу, авторка на „Генджи моногатари“, са едни от най-бележитите представителки на т.нар. „женски поток“ в японската литература.

Известно е, че дневниците на Башо не са просто наброски или коментари към появяващите се в тях хайку. Той преписвал някои от фрагментите на своите дневници по няколко пъти до постигане на максимална изразителност на тези „хайку в проза“. Хайбун изглежда като неголяма скица, понякога с хайку в ролята на съединяващ детайл:

„Похвала на Унтику

Монахът Унтику от столицата нарисувал някакъв почетен наставник, – едва ли не себе си? – седящ с гръб към нас и казал: „Надпиши тази картина“. По онова време той бе прехвърлил шестдесет, а аз наближавах петдесетте. Нашият живот е сън, и така той изобразил себе си като спящ. Да подпишеш и надпишеш – е нещо като нощно бълнуване…

Обърни се!
Та нали и моята унила есен
върви към края си…“

Башо

„Записки от Призрачната Обител“


Петър Пламенов

Бамбукът

Един ученик търсил учител, който да го научи как да стене най-добрия художник, но все не се намирал по-добър от него. Когато най-сетне чул за един прочут майстор на туша. Онзи го накарал да рисува един и същи бамбуков стрък безброй пъти като му обещал да го вземе като ученик едва тогава, когато изобрази повея, стръка и полюляването на бамбука в своята картина. Колкото и безчет изящни рисунки да му носил учителят все ги късал. Тази била твърде сучна, онази твърде груба, на другата бамбукът бил тъжен, на трета нямало вятър, а в четвъртата щурците твърде силно свирели…
Най-сете покрусен ученикът се върнал в къщи и отново се хванал за работа. Обезсъчено размил туша и замахнал с четката – не можел да спре не заради учителя, не заради бамбука, а заради себе си – търсел утеха и направил още една рисунка. Заспал, а на сутрината отишъл при учителя да се сбогува – осъзнал, че е недостоен за негов ученик, но все пак не можел да се откаже да търси учител за себе си… Тогава другият поискал да разлисти и последното си руло пред него.
И щом погледнал усетил милувка от вятъра в бамбука, доловил колко безгрижен е пролетния ден сред зелната свежест, чул как щурците свирят наоколо… Махнал с ръка и пак скъсал хартията. Съвършенството било непоносимо.

Ученикът се разплакал:
– Но защо не чухте ли вятъра, щурците, не усетихте ли как расте…
А учителят тихо изрекъл :

 

съвършенство
още само докато
копнееш за него

 

автор на статията: Николай Пеняшки – Плашков

ИСТОРИЯ И РАЗВИТИЕ НА ХАЙКУ


През XV-ти век в Япония процъфтява поетична форма, наречена „ренга“. Ренга е поема, която няколко поети създават съвместно. Те последователно прибавят стихове от 17 срички (5, 7 и 5 срички) и от 14 срички (7 и 7 срички), докато се получи стихотворение, състоящо се обикновено от 100 стиха. Ренга е поема от елитарен и академичен характер.

ПРЕДИ БАШО

По традиция, от създателите й се е изисквало да представят стиховете си по правилата на средновековната естетика, цитирайки класиците. Вместо ренга, през XVI-ти век става популярна хайкай – поема от хумористичен характер. Както ренга, така и хайкай (или хайкай-ренга) е стихотворение, съставено от стихове от 17 и 14 срички, но то пародира ренга като внася съвременен смехотворен елемент. Поетите, създаващи хайкай използват игри на думи и предпочитат да описват събития от ежедневния живот, които не представляват интерес за ренга. Първият стих на ренПървият стих на ренга и хайкай се нарича „хокку“. Пишещите хайкай поети понякога представят своите „хокку“ като независими стихотворения. Това е и произхода на хайку. По традиция, първият стих на ренга и хайкай е трябвало да съдържа „киго“ (дума, отнасяща се към сезона). Това изискване за включване на „киго“ е валидно също за хокку и за хайку.

Глава първа

Преди Башо

През XV-ти век в Япония процъфтява поетична форма, наречена „ренга“. Ренга е поема, която няколко поети създават съвместно. Те последователно прибавят стихове от 17 срички (5, 7 и 5 срички) и от 14 срички (7 и 7 срички), докато се получи стихотворение, състоящо се обикновено от 100 стиха. Ренга е поема от елитарен и академичен характер. По традиция, от създателите й се е изисквало да представят стиховете си по правилата на средновековната естетика, цитирайки класиците. Вместо ренга, през XVI-ти век става популярна хайкай – поема от хумористичен характер. Както ренга, така и хайкай (или хайкай-ренга) е стихотворение, съставено от стихове от 17 и 14 срички, но то пародира ренга като внася съвременен смехотворен елемент. Поетите, създаващи хайкай използват игри на думи и предпочитат да описват събития от ежедневния живот, които не представляват интерес за ренга. Първият стих на ренга и хайкай се нарича „хокку“. Пишещите хайкай поети понякога представят своите „хокку“ като независими стихотворения. Това е и произхода на хайку. По традиция, първият стих на ренга и хайкай е трябвало да съдържа „киго“ (дума, отнасяща се към сезона). Това изискване за включване на „киго“ е валидно също за хокку и за хайку.

Глава втора

Мацуо Башо ( 1644 – 1694 )

Башо Матсуо е известен като първият голям поет в историята на хайкай и хайку. Следвайки тогавашния литературен вкус, в своя ранен етап той също пише стихове, съдържащи смехотворен елемент и игри на думи; но от около 1680-та година нататък, той започва да отдава значение на ролята, която има мисълта в хайкай (особено в хокку). Учението на Чуанг-тсеу, философ от IV-ти век преди Христа, силно повлиява на Башо. В своите хокку той често цитира откъси от „Книга на учителя Чуанг“. Чуанг-тсеу отричал изкуствеността и утилитаризма и намирал, че ролята на човешкия интелект е незначителна. Твърдял, че истинското качество се съдържа в наглед непотребните неща и че един правилен житейски път не бива да противоречи на естествения закон.

Да принадиш към крака на чаплата
дълъг
фазански крак.
Башо

Този стих пародира следния текст от „Книгата на учителя Чуанг“: „Когато видиш дълъг предмет, не трябва да смяташ, че той е прекалено дълъг, щом като дължината е качество, дадено му от природата. Това се доказва от факта, че едно пате ще изкряка от болка, ако се опиташ да издърпаш късите му крака, за да ги направищ по-дълги, а жеравът ще се възпротиви със сълзи в очите, ако се опиташ да подкъсиш дългите му крака с нож. Играейки си преднамерено в своето хайку с идеята за насилствено снаждане на птичи крака – нещо, което Чуанг отрича – Башо показва безмислието на такова действие и шеговито изтъква безпомощността на човешкия интелект. Хайку на Башо са драматични: те преувеличават хумора и мъката, екстаза и объркването. В основата си, неговите драматични експресиии са парадоксални. Хуморът и отчаянието му не изразяват вяра в човешките възможности и не възвеличават човека. Колкото повече описва човешките дела в творчеството си, толкова повече, изпъква човешката нищожност. И толкова повече ни кара да осъзнаем величието на природните сили.

Давам на ветрилото
вятъра от Фуджи.
Ето, сувенир от Едо.

* Eдо – старото име на Токио.

Яздейки, сънувам,
далечната луна в неспирен сън –
пара от приготвен чай.

Отминава пролетта –
плачат птиците,
очите на рибите са пълни със сълзи.

Лятно зашики –
Люшват се и влизат
планината и градината.

* зашики:
стая в японски стил, покрита с татами и отворена към градината.

Какво щастие!
Долината лятна
кара снега да ухае.

Есенният вятър –
по е бял
от скалите в планината.

От вси страни
довяват ветровете
черешови венчелистчета
в езерото на гмурците*.

* зоол.гмурец: сем. Colymbidae

Дори глиганът
ведно с всичките създания
рева във тази буря.

Полумесец осветява
мъгливата земя.
Елдата цъфти.

Полюшва се разцъфнал детелинов храст –
не разсипва
капчица роса дори.

Йоса Бусон ( 1716 – 1783 )

През 18-ти век хайкай-ренга губи популярност и хайку-поетите насочват усилията си към създаване на хокку. Бусон, блестящ художник и поет, постига в своите хокку чисти, изпълнени със светлина образи. Бусоновите хокку се различават от тези на Башо; нито имат философски характер, нито съдържат драматични жестове. Изразните му средства са толкова изчистени, че в техническо отношение той няма равен на себе си. Гениален творец, чрез пейзажа, чрез описанието на една тиха природна картина, той може да накара читателя да усети вечността. Поемите му са описателни, но пейзажът не е реалистичен, а идеализиран. С други думи, той търси да изрази същността на нещата, а не намиращото се на повърхността. В Бусоновите хокку действената красота на езика е доведена до съвършенство. Очаровали безброй поети, те оказват голямо влияние върху хайку в наше време. За съжаление, неговите хайку силно зависят от структурата на японския език и това ги прави труднопреводими.

Въздухът блести.
Белезникав полет
на неизвестно насекомо.

Оран в полето.
Изчезна
неподвижен облак.

Лети хвърчило –
там
където летя вчера.

Пролетна вечер.
Прибавям я
към полузагасналия тамян.

Къса лятна нощ.
Капчица роса
по косматия гръб на гъсеницата.

Жужва комар.
Всеки път
щом падне цвят от орлови нокти.

Четирима – пет мъже танцуват в кръг.
А над тях луната
аха да тупне на земята.

Луната свети в зенита си.
Аз съм в най-мрачната си четвътинка.

Буден е
а казва, че вече спи.
Мразовита есенна нощ.

Водни птици.
От крепостта излиза фенер.

Масаока Шики ( 1867 – 1902 )

Масаока Шики се появява в жанра хайку като критик на Башо. Той критикува известните хайку на Башо в полемичната си творба „Башо Затусдан“ (Разни мисли върху Башо). Той не отхвърля всички произведения на поета, но намира, че на неговите хокку липсва поетическа чистота и че носят прозаично-обяснителни елементи. От друга страна, той се възхищава от непознатия по това време Йоса Бусон. Намира неговите хайку за технически изтънчени успяващи да предадат чистите си образи на читателя. След като открива западната философия, Шики се убеждава, че лаконичните описания на обектите са подходящо средство за литературно и образно изразяване. Той подчертава значението на „шасей“ ( скициране ). Тази идея придава на неговите хайку краткост и визуална описателност. Новаторския подход на Шики предизвиква сензация из цяла Япония и вдъхва нов живот на западащия по онова време жанр. Според Шики, хайкай-ренга няма художествена стойност и той винаги използва понятието „хайку“ вместо „хайкай“ или „хокку“. Днес името на хайкай-ренга е „ренку“, но са малко изследователите, интересуващи се от тази поетична форма.

Хладен дъжд вали
върху голия трън.

Стопи се ледът във водоема.
Шмугва се скарида
в стари водорасли.

Оръдието нарежда своя тътен.
Листови гранки по дървото.

Колко е студено!
Малко раче под дъжда
покачва се на бора.

Из езерцето препускат
лотусови листи.
Юнски дъжд.

Димът се завихря
след отминалия влак.
Млади листи.

Половин ден
бурята вилня.
Счупи стръкчето на слеза.

Дори луната не можем види
а вдигаме големи вълни.

Над хралупата в скалата
виси бръшлян –
малък храм.

Цъфна луфата*.
Аз съм душа
удавена във храчки.

(Луфа – растение от рода на кратуните, със удължени плодове, които след изсъхването им, се използват като гъба в домакинството – бел. прев.)

(Бележка на Риу Йотсуа: В това хайку, цвета на луфата и поетичното “ аз “ контрастират по няколко начина:

1. Шики е бил туберкулозно болен и горното е едно от трите последни негови хайку. Храчките, свързани с болестта винаги са го мъчили. Изразът “ аз съм душа “ означава, че вече е почти мъртъв, че е останал само душа.
2. Цветът на луфата символизира силата на живота в момент, когато “ аз“- ът вече е изгубил своята.
3. В Япония, от стъблата на луфата се приготвя сироп срещу храчките, наречен “ луфова вода „. Хайку-то намеква, че болестта на поета е неизлечима – сиропът вече не може да му помогне.
4. Това хайку е трагично, но същевременно съдържа малко хумор. Дори намирайки се в най-тежко положение, поетът възкликва “ Ехе, аз вече съм почти мъртвец! Вече съм бог! (Японците вярват, че всички мъртви се превръщат в богове.)

Такахама Киоши (1874 – 1959)

През 1898-та година, Такахама Киоши става редактор на списанието за хайку „Хототогису“ („Кукувицата“), основано година преди това от Йанагихара Киокудо (1867-1957) и Масаока Шики. Между 1907-ма и 1912-та година, Киоши пише предимно новели, но от 1913-та година нататък се посвещава изключително на писане на хайку и търсене на последователи. Много поети на хайку подкрепят неговите възгледи за жанра и „Хототогису“ се превръща в значимо списание, включващо произведенията на многобройни поети. Хайку на Киоши не принадлежат на определен стил. Някои от тях са ефектни и импозантни, други са изискани и нежни. В някои той дава свобода на въображението си, а други просто отразяват факти от ежедневието. Светът на Киоши е един истински хаос – разнообразен като поле, покрито с диви цветя и треви. Ако трябва накратко да дефинирам идеите на Киоши, бих казал, че той отрича съществуването на един изкуствено създаден от човешкия интелект микрокосмос. В поемите си той оставя тъмни, непотдаващи се на интелектуален анализ нюанси. Киоши признава големите постижения на Башо, но отхвърля театралните му жестове. Предпочита Нодзава Бончо (? – 1714) – ученик на Башо, завладяващ с лаконичните си описания. Киоши изтъква символичното значение на киго (думата, отнасяща се до сезона) и се бори за премахването на онези хайку, които не се отнасят до определен сезон.

Бележка:
„Хототогису“ е птица от рода на кукувиците. Според легендата, тя пее с всички сили, докато от устата й започне да излиза кръв. Масаока Шики е страдал от туберкулоза и се е сравнявал с нея. „Шики“ е друго название на птицата.

Змия се плъзна и изчезна.
Само стрелналите ме очи
останаха в тревата.

Наричат този цвят бял божур.
Да,
но е малко червен.

Девойки берат оризов кълн.
Трепкат водни отражения
по гърба на шапките им от острица*.

* Острица – вид блатна трева.

И по плуващите водорасли
са гъсти вечерните сенки

На пролетния плаж
е нарисуван голям гръг.

Куче спи
свряло глава между лапите си.
Къща от хризантеми.

Гледам реката.
Бананова кора
пада от ръката ми.

Поставиш нещо –
появява се
есенна сянка.

Корените на голямо лятно дърво
простират се по скалата
във всички посоки.

Стиснах в ръка отронено черешово венчелистче.
Отворих я –
нямаше нищо.

Долита първата за таз година пеперуда.
„Каква на цвят?“
„Жълта“.

Глава трета

Повече от 5 века японското хайку се развива затворено в рамките на азиатското поетично пространство.
През ХХ в. то става достояние на цялото човечество. Голяма роля за неговото разпространение по света имат дипломатите от много страни, които работят в Япония и тяхното запознаване с японския език често започва от хайку. В тези среди се заражда интерес не само да се чете, но и да се пише хайку. Европейците се запознават с хайку благодарение на френския посланик в Япония Пол Клодел, брат на скулпторката Камий Клодел. Той внася черти от японското изкуство в своята поезия и драматургия. Бившият шведски посланик в Япония Кай Фалкман днес е един от най-големите познавачи на световното хайку и съветник на Световната хайку асоциация. Сегашният японски посланик в Нигерия г-н Танеда, след като дълго време подкрепяше хайку обществото в Германия, в момента съдейства за популяризирането на хайку поезията в Нигерия.
Първият сборник с преводи на хайку поезия се появява през 1937 г., но ще измине още почти половин век, преди да се появи следващият такъв сборник. С каквото и да се обяснява този огромен разрив във времето, прекъсването на културната традиция си остава факт. Тъй като английските преводи са били труднодостъпни, българските читатели получават сравнително широк достъп до хайку едва в началото на седемдесетте години на ХХ век, когато излизат в по-голям тираж преводите на руската японистка Вера Маркова.

Глава четвърта

През първата половина на ХІХ век японското общество преживява дълбока криза, довела в крайна сметка до всеобхватни революционни промени, останали в историята под названието Реставрацията Мейджи. В резултат на тези промени страната уверено тръгва по пътя на модернизацията и индустриализацията. Не закъсняват и обичайните в подобни случаи опити за преоценка на традиционните ценности. През осемдесетте и началото на деветдесетте години на ХІХ век в Япония се води дискусия под мотото „Литература ли е хайку?“. През 1892 г. в дискусията се включва и Масаока Шики – поет, теоретик и родоначалник на съвременното хайку, чието име японците поставят в един ред с имената на Башьо, Бусон и Иса. Тогава той прави знаменитото си изказване за хайку като част от литературата. Под негово влияние названието на тристишията се променя от хокку на хайку. Макар и новатор, Шики никога не се е обявявал против сезонните думи и фиксираната форма на хайку. В теоретичното наследство на Шики особено място заема теорията за шясей (shaseisetsu) като основен творчески принцип в хайку. През последните години тази теория се превърна в обект на оживени дискусии на страниците на специализираните японски издания. Терминът shasei първоначално е бил използван в изобразителното изкуство за превод на английския термин sketch скица, пейзажна рисунка, но след Шики с него се назова творчески принцип, който условно може да бъде определен като реализъм. Условността произтича от обстоятелството, че шясей и реализмът имат аналогични дефиниции, но шясей се отнася единствено за поетичните жанрове хайку и танка. За да разберем причините за това разграничаване, трябва да анализираме мястото на човека в хайку, от една страна, и в останалите поетични жанрове, от друга. Този анализ ще ни даде и ключа към различията между хайку и сенрю, които от гледна точка на стихо-сложението са идентични. Ако приемем гледната точка на Р. Блайт – най-големия европейски специалист по хайку и дзен, – в хайку се разкрива същността на природата, а в сенрю – същността на човека. Докато в хайку природата заема централно място, в сенрю тя или отсъства, или служи като фон за разкриване на вътрешното психологическо състояние на човека. В хайку човекът се разглежда не като част от обществото, а като отделен индивид, чието присъствие озарява природата, ако отново цитираме Блайс. Любовта и изневярата, бедността и богатството, които заемат важно място в сенрю, се отнасят към периферията на хайку и по правило са представени като индивидуални преживявания на автора. Така е представен и характерният за хайку мотив за състраданието към всяко живо същество. Събитията в хайку не са ориентирани спрямо линейното време, но пък чрез сезонните думи те са привързани към точно определени моменти от цикличните промени на природата. В редките случаи, когато бихме могли да говорим за развитие във времето, това развитие протича тук и сега. Историческите и цивилизационните процеси, държавата и обществото, социалните и промишлените революции – това са теми отвъд територията на хайку. Хайку се характеризира с ярко изразена моносценичност (термин на Александър Фол) – с няколко думи авторът визуализира една-единствена сцена (с това е свързана и разпространената аналогия на хайку със сумие монохромна рисунка с туш), в която читателят се озовава синоптично и това му дава възможност да проникне във вътрешната същност на нещата. Именно в реалистичното изобразяване на тази моносцена японците виждат определящата характеристика на принципа шясей. След смъртта на Шики през 1902 г. Хекигото, един от неговите ученици, обединява група реформатори под мотото Нови тенденции в хайку (Shinkeiko haiku). През 1912 г. от тази група се отделя Сейсенсуй, който създава списанието Соун и на неговите страници се обявява против сезонните думи и фиксираната форма 5-7-5. Постепенно от класическото или фиксирано (teikei) хайку се обособява т. нар. свободно (jiyuritsu) хайку, което обикновено е двустишие или четиристишие.