Обичам те


Огънят сърцето задушава.
Буен пламък в тялото гори.
Искра надежда тихо ме пленява.
Чаровните ти устни покоряват.
А нежните ръце пленяват. Но
можеше да бъде по-различно.
Тихо в същността ми ти живееш.
Ехото на любовта пленяваш.


© Николай Пеняшки – Плашков

Advertisements

Станимир


Беше роден в един красив провинциален град, намиращ се в дебрите на Стара планина. Тя му даде силния дух на българските войводи и скритата сила на мощната балканска снага. Очите му с цвят на родното небе, омайваха с усмивката и искреността си.
Родителите му го учеха от малък на трудолюбие, честност, уважение и да оценява стойностите на живота.
Беше ученик последна година в местния техникум. Станимир или Стан,
както го наричаха приятелите и съучениците, беше винаги център на внимание и душата на всяка една компания. Обгръщаше всички с уважение, развеселяваше ги, но и съществуваха моменти на сериозни разговори.
Почти винаги след училище се събираха и разговаряха на различни теми. Вълнуваха се за предстоящата абитуриентска вечер.
Както винаги не се разделяше с китарата си и изпълняваше почти всички желания. Гласът му с нежността проникваше в сърцата и разлистваше разпилените мисли.
Дори птиците спираха да летят и припяваха, а Балканът спираше дъха си. Стан се увличаше по рок, джас, кънтри и блусове. Освен хубавите български песни, обичаше руски, английски и френски.
При всяка една сбирка, от двете му страни седяха едни и същи момичета. Едната се казваше Петя – с дълга черна коса, с очи на кошута и не откъсваше  от него. Другата  – Ирена, беше с тъмнокестенява, не много дълга коса, прихваната с панделка, която откриваше нежната кадифена кожа и фината й лебедова шия. В дъха й се усущаше нежния полъх на балканския вятър и аромата на горски цветя. Зениците плуваха като два облака в небесната синева.
Често приятелите му го караха да рецитира части от  „Хамлет“, а понякога сонети от Шекспир.
Определена част от съучениците му чувстваха дълбоко в себе си неговата извисеност. Тя бе като ореол над него и това го отличаваше от останалите. Момчетата тайно му завиждаха, а той с усмивката си и широката душа не обръщаше внимание на злобните им погледи.
– Станимире, откъде този талант бе…?! – попита отсечено Димитър, гледайки го с усмивка и завист.
– Слушай  приятелю, или го имаш – или го нямаш! Ако го имаш, трябва да го усещаш навреме, но трябва и развитие. Във всеки един има заложена дарба. Останалото следва от това което казах преди  малко – отговори Стан усмихнат, а очите му огряваха наоколо.
– Сигурно е така, но хубавите гаджета все около теб се въртят. Едната с кърпичка челото ще бърше, другата те гледа с любовен поглед, мила – засмена, третата в леглото ще те тръшне…
– Много добра интерпретация…! Хареса ми! Всички знаем, че си отличник по литература – така го погледна с проницателните си очи, че другия онемя.
След като се разделиха, Станимир остана с Ирина. Бяха съученици и приятели от първи клас, но последните две години стигнаха до интимност.
Привечер ходиха на театър, а след това решиха да се разходят в градината. Нощта бе приятна. От близкият  ресторант се разстилаше
прекрасна италианска песен. Звездите като влюбени очи ги следяха с нежността си, а луната им се усмихваше.
Вървяха прегърнати. Последва продължителна целувка.

Малко след това от близките храсти изкочиха двама с ножове в ръце. Лицата им бяха закрити с черни качулки.
Ирина се уплаши и стъписа, но се изтегли бързо назад.
Стан знаеше много добре какви са времената. Винаги го учеха да бъде добре подготвен, дори и при най-сложните ситуации. Никой не знаеше скритият му талант за самоотбрана, дори и срещу въоръжени с хладно оръжие. От осем години тренираше усилено карате в полицията.
Нападателите бяха на достатъчно разстояние от  него и имаше възможност да реагира. Направи неочакван отскок, изби ножовете от ръцете им и ги повали от земята.
Ударът бе достатъчно силен, за да ги зашемети.

– Рени,  имаш ли торбичка в чантата си и кърпички?
– Да! – отговори тя все още уплашена.
– Успокой се мила! Страшното мина. Вземи внимателно ножовете с кърпичките и ги завий с торбата!
– Няма ли да се обадиш на полицията? Какво ще правим сега? – попита тя,  все още не излязла от уплахата.
Ръцете й леко потрепваха,  а думите бяха накъсани.
– Стан, моля те …, обаждай се на полицията и да се прибираме?! Става късно!
– Добре! Мамка ви мръсна! Не знаете с кого си имате работа! – рече той на нападателите си  и ги срита.
Беше изкарал колана от панталона си, който бе достатъчно прилепнал по него, с цел да върже ръцете им.

– Станимире, моля те не викай полицията?! – помолиха почти едновременно двамата нападатели.
– Кои сте вие бе? Мамка ви…! – попита ядосан той  и пак ги срита.
Гласовете им, му се сториха познати. Двамата бяха все още с качулките. Той ги хвана и изтегли от главите им.
– Вие?! Не може да бъде! Очаквах всичко друго от вас, но не и това!
– Искахме само да те сплашим! – заоправдавайки се единия с треперещ глас – Моля те не викай полицията?! Какво ще стане с живота ни…?

Ирина бе дошла на себе си и викна почти гневно.
– Няма прошка за вас! Постъпката ви  е престъпление…!

След около две минути полицията ги прибра!

Р. S.  Разказът е  написан по действителен случай

©  автор: Николай Пеняшки – Плашков

Хармонията между човека и природата


Природата със своя уникален и съвършен вид, ни прави щастливи, дава смисъл и стимул да живеем сред красотата й.
Когато човек успее да вникне в същността на нещата, само тогава може да почуства красотата, величието и силата на природата, да види и усети нейното разнообразие, и да разбере, че уникалните неща като продукт на своя създател – ароматните цветя, столетните дървета, прекрасните водопади, Белоградчишките скали и много други, не бива да се рушат.
Но за да го разбере, човекът трябва да вникне в същността на нещата, да ги почувства, за да намери отговора и едва тогава може да открие хармонията между себе си и заобикалящата среда.

Дори земята върху която вървим без да се замисляме, е най – великото творение на природата.
Когато се намираме в близост до нея, и вникваме в нейната същност, само тогава можем да дадем отговор на нашите въпроси.
Човекът живее в непрекъсната борба и съревнование със себеподобните си, за да се развива, с цел съвършенство, и като такъв се стреми да открие съвършенството във всичко останало, но не и в природата.
А именно тя е най – важната за нашето съществуване. Без нея неговото пребиваване е невъзможно, понеже тя дава въздуха, водата, слънцето и храната, а в замяна на това какво правим? – Рушим всичко около себе си, дори тровим и въздуха с нашето нехайство, безотговорност, дори и неблагодарност.
Природата е най – скъпият дар за нас, и ни трябва да го разберем, а времето минава неусетно.

Човекът има възможностите, знанията и силите да взаимодейства с нея. Търсейки да извлече всичко ценно, той я унищожава неусетно, като не се замисля за последиците; дори погубва всичко по пътя си.
Пази и обичай природата, и я съхранявай такава каквато трябва да бъде – чиста и прекрасна. Бъди достоен българин и се гордей с красотата, даровете и благата на родната природа. Тогава тя ще ти отговори по същия начин.

За любовта


В междуличностната любов човек открива себе си, открива как се променя и към какво се стреми.

Със своята екзистенциалност, любовта е толкова жива и променлива, че в нея човек чрез допира с любимия постоянно намира и преоткрива себе си.
Личността по природа е противоречива, и това я прави проблематична. Но това не означава, че в характера на всеки един от нас не съществуват ценностни качества.
Важна задача за човека е да свърже ценностите в себе си, за да разреши проблемите си. За него е важно да обедини противоречивата си природа така, че да се почувства удовлетворен, полезен и щастлив.
Човек живее в организирано общество, и поради тази причина не може да се чувства изолиран от цялото, понеже загива.
Именно в нова се състои неговата човешка същност и вътрешна природа. Чрез тясната връзка с обществото и  допира с него личността не само преоткрива себе си, но се и обогатява с цел собственото си усъвършенстване, а това му дава удовлетворение и щастие.
Чрез отношенията с другите, ние се  сближаваме с тях, опознаваме ги, за да разгадаем тяхната същност, дори и себе си.
Погледнато от философската страна на нещата, човек навлиза съществено в природата си чрез самоанализ,  осъзнава  „Какъв Е”  ,  „Какво е” и преценява потенциалните си възможности и решава какво да прави със себе си.
Всеки си има своята индивидулност,  която понякога остава неразбрана, и се отчуждава поради нарушаване  на връзката между нея и другостта.
Самотата е особена форма на отношение на личността със самата себе си. В нея също се опознаваме, но чрез нея се дистанцираме от обществото.
Всеки се нуждае от разбирането на другите, от внимание и признаване на неговата индивидуалност.
Любовта е един от начините за свободната изява на личността,  за да се утвърди, и създаването на отношения, и признаване значението на другия до себе си.
Твърде разнообразна и многоаспектна е сферата на междуличностната любов. Но отношенията между мъжа и жената са основния извор на антиномии.
Мъдростта на тези отношения е вплетена в противоречия, от които можем да излезем само когато се единяване (т.е. когато двама души започнат да се мислят като едно). Тези противоречия произтичат от различията в характерите между двата пола.
Нуждата да бъдеш обичан обединява хората. Именно в любовта двата пола с всичките си противоречия намират своята  уникална съвместимост.

Любовта между мъжа и жената е изключителна инертна. Тя се захранва от движението и активността, и изисква преодоляване на препятствия и съпротивления, с цел съединяване на противоположностите.
Любовта има силна връзка с волята, и е целеполагаща, мотивираща  желанията ни, мобилизираща силите ни, и насочва отделния субект към реализация на любовта.
Любовта между мъжа и жената е силна, прекрасна и чиста като начало в своята същност. Тя може да бъде краткотрайна, но не изключва вероятността да продължи дълго.
В повечето случай преминава през своите метаморфози.
Въпреки всичко хората изпитват необходимостта от  сближаване и обединяване, споделяне на общото битуване, общи интереси, стремежи и преживявания.
Любовта е най – красивото противоречие, което движи света, и най – реалната магия.

©  Николай Пеняшки – Плашков

Животът начин на употреба


Всичко което ни заобикаля, определя начина на живот и мисловния процес. Анализирайки моментите които ни съпътстват и нещата около нас, помага да определяме,  и подобряваме битието си…
Следователно този процес е тясно свързан със заобикалящите ни материални неща, които са жизнено необходими за нашето съществуване  и задоволяване на духовните потребности. С една дума, съдържанието и необходимостта за живот, развитие, усъвършенстване, дори себе възпроизвеждане, определя всичко, и то е най-важното.
Определят се настоящите психологически, естетически норми на поведение, дори и моментните философски настроения.
Всеки притежава своето духовно съдържание, а причините за това са най-различни, дори и от материален характер. Бедният човек се бори как да живее, камо ли да мисли за духовно богатство… Този проблем е доста болезнен за много хора, дори някои от тях желаят да усетят красотата на духовното богатство.
Така, че начинът на живот е  не само индивидуален, но  и социален, със своите отговорности  и задължения.
Нека погледнем на битието с векове назад. Тогава древният човек е имал своята алтернатива, определяща начина му на живот. Използвал е природните ресурси за своето съществуване.
Ясна е формулировката, че мислещият човек от първобитното общество до съвременното ни развитие, със своите познания и практика употребява природата около себе си съгласно своите възможности, за да живее по – добре.

Човекът е част от природата – създаден от нея, за да извърви своя път и извърши това което трябва.
Говорейки за живота в пълния му смисъл, гледаме на него в глобален аспект, дори и неговите природни закони.

Ние сме частица от Вселената, която употребяваме, за своето съществуване и развитие.
Налице е следната мисъл на Тит Лукреции, който казва: „Най-после, понеже ние виждаме, че обработените места, превъзхождат необработените и дават на трудещия се по – добри плодове, явно е, че в земята има първични начала на нещата, които ние подбуждаме към живот, когато превръщаме с палешника плодородната почва и разработваме земята. Ако те не съществуваха, ти щеше да видиш всичко да става без нашия труд, от само себе си и много по-добре.
Нека добавя тук и това: Природата разлага всяко тяло пак на неговите елементи, но никога не го унищожава напълно…“
Жалко, че в днешния 21 век, цивилизованият човек работи както за своето самоусъвършенстване, подобряване на битието, така и собственото си унищожение. А то трудно може да се предотврати, но не и невъзможно… Не ни остава нищо друго освен вярата.

©  Николай Пеняшки – Плашков

Зимна импресия


Студ. Силна буря. Дърветата скърцаха под напора на вятъра, като че му припяваха.
Късна вечер. Небето бе хвърлило своето наметало, с намерение да скрие звездите. Бяха скрити от страх, за да не ги отнесе бурята. Чакаха да отмине, за да се покажат наново  и да заблестят с ярката си светлина.
В тази буреносна, мразовита нощ, повечето хора спяха, други играеха карти, а трети пиеха алкохол до насита. Съседите ми бяха пуснали музика  и припяваха.Унесени в нея, не обръщаха внимание на природната стихия.
Стоях до прозореца  и наблюдавах зимния хаос. Силният вятър разпиляваше едрите снежинки, сипещи се от небето.
„Кога ли ще свърши всичко това?“- питах се.
По едно време музиката на съседите се засили. Не се интересуваха, дали другите около тях искат спокойствие. Синът им, който бе музикант в градската филхармония, засвири на кларнета си. Имах чувството, че бяха полудели на фона на природната стихия.
– Давай по-силно, бе! – чу се плътен мъжки глас – Дай още вино, за да си смажа гърлото! – и запя.
Съседите с цялото си поведение, протестираха на зимната буря.
„Какво им стана на тези хора, само Бог знае!“
Навън замръзналите дървета заскърцаха все по-силно. Стихията нямаше намерение скоро да спре.
„Боже Господи, кога ли ще свърши тази какафония?“- питах се, свил вежди. Почувствах, че студ ме сковава, и кръвта ми започна да замръзва.

©   Николай Пеняшки – Плашков