Непубликувани стихотворения преди смъртта на Яворов


Недей ме нежно поглежда
Недей ме нежно поглежда,
не се усмихвай приветно –
напразно храниш надежда
да найдеш чувство ответно.
Дори и бога, богиня
за мене няма в небето –
отдавна скъпа светиня,
девойко, имам в сърцето…
И ти си млада, красива,
за обич страстна родена,
но тя… По нея отива
душата – вече пленена.
*****
ОБЛАЦИ

Черни облаци! Небето
не мрачете;
зли предчувствия! Сърцето
не мъчете.
Облаците… Ето духа
вихър бесен;
от предчувствия -разтуха
в скучна песен!…
* * * * *
СИЗИФ

По случай известното, настанало напоследък у нас народно вълнение.
Внимание, безгрижни! О, глупави деца,
барут с главня гореща без страх недейте рови!
Защто… гръм ще спука изплашени сърца
и пламък ще ви лъхне, и дим ще ви изтрови…
Най-здравата верига Вулкан да изкове,
свържете великана и – пак го не дразнете:
повий ли той – разсърден – стомана-членове,
верига ще се найде на нас по вратовете.
До кост засегна ножът и – ето страшен рев!
Народ от болка пъшка-не морски шум сте чули..
А страшни са устата на зиналия гнев –
тях планини олово не може ги затули…
Народ – Сизиф! И той осъден да страдай
в подземието мрачно на слепота духовна
и да търкаля камък – страдание без край –
огромен, тежък камък, по урвата световна.
И пот и кръв облива измъчено тело
и клетникът полека към върха приближава,
а там почивка сладка… Но камък – вечно зло
от адски сили тласкан, назад се провалява.
Тъй вечно продължава.
Жестоки богове,
днес малко ли титанът – наказан – в мъки тъне?
Защо на пътя негов ви злобата зове
да стелете там още и кремъци, и тръне?
А може би да щете – отчаен – мъченик
под камъка падающ главата си да сложи –
премазан – да замлъкне? Че от всегдашен вик,
от стон, от грохот вечен сънят ви се тревожи?
Пазете се! И вижте… Не знаете ли страх?
Сизиф скала подига? – Къде ли ще помери?
И, ако той я метне, Олимп ще рухне в прах,
от тътен чак небето над нас ще затрепери…
* * * * *

НЕВИННОСТ  СВЯТА

Невинност свята – орхидея
на звездни самоти…
Иди, мечта, иди при нея, –
идете, хиляди мечти!
И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.
И там – смирени монахини
с наведени очи –
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти…
Иди, мечта – мечти, носете
сняг – лилии в ръце…
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!
* * * * *

ВИТОША  ЕСЕН

Ден от пролет. Шир зелена,
ей я – дъха съживена, –
топла влага се струи;
а унесено студена
димна Витоша стои.
Лъснало се снежно теме;
по-надолу облак дреме –
тежка мисъл на чело…
Или спомен?… Толкоз време –
и какво не е било!.
* * * * *

НАЙ ПОСЛЕ  ПАК  Я  СРЕЩНАХ

Най-после пак я срещнах, след толкова години
видях я пак,
но в погледа и хладен напразно поглед впивах –
напразно нещо дирех… в непроницаем мрак.
И аз останах хладен; и аз си бях спокоен
кога в гърди –
като в светиня скъпа – все нейний образ носех
и верен й останах в сполуки и беди…
По-друга аз я знаех, кога животът още
не бе успял
душата й да грабне… Тогаз тя беше ангел
случайно на земята от рая прилетял…
Къде е оня поглед открит и лъчезарен,
къде го веч?
А благата усмивка – всегда привет дишаща
и кратката оная кат песен сладка реч?…
Светът ще я похвали – за него тя е днеска!
Ала за мен –
за мене тя е вече изгубена навеки,
за мене тя е в гроба – в дълбокий гроб студен…
* * * * * *

МОЯТА  ИЗПОВЕД

От ранни утрини зори
почнах и ви учих –
как се люби, как се пей –
как пълно се живей.
До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях…
Как малко аз живях!
* * * * *

НЕЙ
Н.Ч.
Не би… Преди да сети затихнал урагана
на страстите мятежни в страдалчески гърди,
преди да си отдъхна… О, съдбо, не остана,
не остана сила – ти, черна, победи. –
На път – и тя тогава… Да имах и гранита –
за воля да го имах, ще бъда поразен.
Треперя малодушно. Стене душа разбита.
И – първо е – проклинам рождения си ден.
По-леко инак беше – невиждана, нечута,
възлюбена мечтице на моите мечти!
Но ето те пред мене. В последната минута –
за радост ли да чуеш последното – прости?
И няма аз да слагам главица за почивка
на рамо тъй надеждно – когато натежней…
И няма нивга вече тъй хубава усмивка
за мене, като слънце, през тъжни дни да грей…
* * * * *

НЕПРИЯТЕЛ
Да бъде явен неприятел,
макар най-страшният в света,
по-хитър някакъв предател
и той – при тебе, в крепостта?
А всеки наш порок това е –
предател – най-опасен враг:
на улицата с нас се мае
и с нас прекрачва къщний праг…
Така… И нивга той не дреме,
а само мълчаливо трай;
намери нявга сгодно време
и – ключът де е, нали знай!.

Добавил: Пеняшки Плашков

Горска импресия



Разхождам се в гората и се любувам на горските цветя.Чувам работата на кълвача: „Чук-чук! Чук-чук!“.
А тя е съпроводена с песента на птиците. Песен след песен.
Каква прекрасна емоция. Душата ми се пълни.

Кълвачът чука.
Птиците се разпяха.
Мечката ръмжи.

МИДА


Прекрасно е нашето море. Вървя по пясъка, а той като същинско злато – блести, а излъчената светлина танцува като пламъчета.
Загледан в небето пурпурно, стигам до хоризонта. Сякаш е краят на света, но не е… Заблуда на окото.
Страхотно чувство, вълнуващо душата.
Вървейки по пясъка горещ, вгледан в родното небе, в което като корабчета мраморни плаваха облаци далечни.
Изведнъж усетих болка пареща и кръв обагри крака ми. Бях настъпил мида. А тя като седеф зарадва окото.

Разтворям мида.
А в нея перла проблясва.
Радост в очите.


© Николай Пеняшки – Плашков

Лирико – героично


Свежа утрин
изми лицето ми.
Слънцето игриво
ми намигва.
Птици лекокрили
весело подсвиркват.
Засвирих на цигулка.

Балканът запя
хайдушката си песен,
а Марица
пак шуми
и припява с думи славни…

И настъпва вечер,
луната весело намигва,
а звездите – бисери безбройни.

Щурците с цигулките засвирват
и с песните си възхваляват
миналото славно…,
и безсмъртните хайдути.

За да стигна до звездите


Имам игла и  конец
под ревера на сакото,
а в джоба скъсаното копче.
То едва ли ще ми трябва.
Смисълът е
да изплета стълба,
за да стигна до звездите.

© Николай Пеняшки – Плашков

Търся моята принцеса


Приказният свят и днес го има,
макар, че често животът ни притиска.
На прекрасният придворен бал,
в късният среднощен час
съзрях златната обувка.
С разтревожено сърце
се аз съзирах,
да открия моята принцеса.
Като млад придворен приц
яхнал моят Росинант,
да намеря девойката,
за да ме хареса,
и с каляска металик,
пред олтара
съпруга да ми стане.

***
То не бяха приказки
или синтез заучен…
Не желая разни сказки
и актьорски текст научен.
Росинант е моят кон
с металикови одежди,
а мечът е с дръжка златна.
А моят паж, с плащ сребролик
ме следва с каляска металик
и букет от червени рози.
Пристигам с Аполонов ръст
и като рицар ще коленича.
Моята принцеса
за булка да поискам.

Иво Андрич – Музей на восъчните фигури, Ягодина, Сърбия (Muzej voštanih figura, Jagodina, Srbija)


http://www.muzejvostanihfigura.autentik … ti/014.php

Ivo Andrić

(1892 – 1975) Književnik, diplomata, pisac znamenitih dela ‘Na Drini ćuprija’, ‘Travnička hronika’ , ‘Prokleta avlija’ i drugih. Dobitnik Nobelove nagrade za književnost 1961. godine.

Иво Андрич
(1892 – 1975) Книжовик, дипломат, писател, написал знаметите произведения „Моста на Дрина“, „Травнишка хроника“, „Прокълнатия двор“ и други. Носител на Нобелова награда за литература през 1961 г.

Галерия снимки на музея:
http://www.muzejvostanihfigura.autentik … lerija.php

http://www.muzejvostanihfigura.autentik … ja/009.jpg
(Иво Андрич и Десанка Максимович, сръбска поетеса)

За музея на български:
http://www.dnevnik.bg/show/?storyid=490928&regime=1

ИВО АНДРИЧ- Ex ponto, Стихове в проза


Изображение

превод на български:

Глава 1
Глава 2
Глава 3

ЕПИЛОГ

Много си самотен и дълго мълчиш, сине мой, буренясал си в мечти, изморен си от броденето на духа. Видът ти е унил, лицето ти — бледо, ресниците ти са дълбоко спуснати и гласът ти наподобява скърцане на килийна врата. Излез в летния ден, сине мой!

— Какво видя в летния ден, сине мой? Видях, че земята е силна и небето вечно, а човекът — слаб и кратковечен.

— Какво видя, сине мой, в летния ден? Видях, че любовта е краткотрайна, а гладът вечен.

— Какво видя в летния ден, сине мой? Видях, че животът е трудно нещо, състои се от неправилно редуване на греха и нещастието и да живееш, значи да редиш измама върху измама.

Ще заспиш ли, сине мой? Не, отче, отивам да живея![/i]

Превод от сръбски:
Сийка Рачева и Иван Коларов