Китайски език


Китайският език (汉语/漢語, pinyin: Hànyǔ; 中文, пинин: Zhōngwén) може да бъде разглеждан като език или езиково семейство и представлява съвкупност от местните езици, говорени от китайската етническа група Хан. Той е един от езиците, формиращи Сино-тибетското езиково семейство. Различните варианти на китайския са роден език за около една шеста от населението на света, или повече от един милиард души. Въпросът дали разновидностите на китайския са „езици“ или „диалекти“ е спорен. Като езиково семейство китайският език включва близо 1.2 милиарда души; Само разновидността мандарин включва около 851 милиона местни говорещи, с което превъзхожда числено който и да било друг език в света. Говоримият китайски език се отличава с високо ниво на вътрешно разнообразие, въпреки че всички говорими разновидности са тонални и аналитични. Основните регионални групи са между шест и дванадесет (в зависимост от схемата на класификация), от които най-многочислена (до този момент) е групата мандарин (850 милиона), следвана от групата ву (90 милиона), мин (70 милиона) и кантонски (70 милиона). Разликата между повечето от тези групи е по-голяма, отколкото между отделни европейски езици, въпреки че някои, като диалектите сианг и югозападен мандарин, имат общи изрази и до някаква степен са взаимно разбираеми. Китайският е класифициран като макроезик с тринадесет под-езика в ISO 639-3, въпреки че въпросът как трябва да се определят китайските езикови разновидности – като много „езици“ или като „диалекти“ на един единствен език- все още не е напълно уточнен.

Общоприетата форма на говоримия китайски е стандартният мандарин „普通话/普通話 (pinyin: pǔtōnghùa); 国语/國語 (pinyin: gúoyǔ)“, чиято основа е диалекта бейдзин (Пекин). Стандартният мандарин е официален език в Китайската Народна Република (КНР), Тайван, както и един от четирите официални езика на Сингапур. Китайският—де факто, стандартният мандарин —е един от шестте официални езика в Обединените нации. Сред останалите разновидности, стандартният кантонски е широко разпространен и влиятелен в различни отвъдморски общности и остава един от официалните езици в Хонконг (заедно с английския език) и в Макао (заедно с португалския). Мин нан, част от китайската езикова група мин, е широко разпространен в южен Фудзян, в Тайван (където е познат като тайвански или хокло) и в югоизточна Азия (преобладава в Сингапур, Малайзия и Филипините и там е познат като хоккиен).

* 1 Говорим китайски език
* 2 Стандартен мандарин и диглосия
* 3 Език или езиково семейство?
* 4 Писмен китайски език
* 5 Китайски йероглифи
* 6 Вижте още
* 7 Външни препратки

Говорим китайски език

Традиционно признатите седем главни групи, подредени според размера на населението са: • Мандарин (путунхуа) 北方話/北方话 или 官話/官话, (885 милиона), • Ву 吳/吴 , който включва шанхайски, (77 милиона), • Юе (Кантонски) 粵/粤, (71 милиона), • Мин 閩/闽, който включва тайвански, (60 милиона), • Сиан 湘, (36 милиона), • Хакка 客家 или 客, (34 милиона), • Ган 贛/赣, (31 милиона) Китайските лингвисти наскоро разграничиха още три групи от традиционните седем: • Джин 晉/晋 от мандарин • Хуеи 徽 от ву • Пин 平話/平话 частично от кантонски Освен изброените до тук, има още много малки групи, които все още не са класифицирани. Различните китайски езици/диалекти нямат ясно очертани граници, въпреки че мандарин е преобладаващия китайски език на север и югозапад, а останалите се говорят предимно в централен или югоизточен Китай. Често, както в случая на провинция Гуандун, местните жители, принадлежащи към основните разновидности на китайския език, частично се сливат. Подобно на много други области, в тази също е преобладавало лингвистично разнообразие за дълго време. Не винаги е ясно обаче как трябва да бъдат класифицирани диалектите от различните части на Китай. Етнолозите са изброили общо 14 разновидности, но броя варира между седем и седемнадесет, в зависимост от определената схема за класификация. Например, подезика мин често бива делен на северен мин (минбей, фучоу) и южен мин (миннан, сиамен); лингвистите не са установили дали тяхната степен на взаимно разбиране е достатъчно голяма, за да ги разграничат като два отделни езика. В обобщение, планинските райони на южен Китай се отличават с по-голямо лингвистично разнообразие от равнинните райони на северен Китай. В някои части на южен Китай основният градски диалект може да бъде само частично разбираем за близки съседи. Например, Уджоу е на около 120 мили (193 км) от Гуанджоу и диалектът там наподобява стандартния кантонски, който се говори в Гуанджоу, а не този в Тайшан, 60 мили (97 км) на югозапад от Гуанджоу.

Стандартен мандарин и диглосия

Путунхуа, често наричан „мандарин“, е официалния общоприет език, използван в КНР, Тайван и Сингапур. Негова основа е диалекта бейдзин, който се говори в Пекин. Правителството е определило путунхуа да бъде стандартния език за комуникация между членовете на различните езикови китайски групи. Ето защо той се използва в правителствените агенции, в медиите и в училищата. Както в Китай, така и в Тайван, диглосията е често срещана: за един китаец е обичайно владеенето на два или дори три китайски диалекта плюс стандартния мандарин. Например, освен путунхуа, един жител на Шанхай може да говори шанхайски и, ако не израснал там, местния диалект на родния си край. Един местен жител на Гуанджоу може да говори стандартен кантонски и путунхуа, един жител на Тайван най-вероятно ще говори както тайвански, така и путунхуа. Един жител на Тайван обикновено може да смесва произношенията, фразите и думите от стандартния мандарин и тайванския, но това смесване се счита за обществено допустимо при много различни обстоятелства. В Хонконг стандартният мандарин започва да измества английския и стандартния кантонски, които са официалните езици там.

Езиците в Китай, от династията Жоу до днес

Лингвистите често разглеждат китайския като езиково семейство. Но поради социалнополитическото и културно положение в Китай и поради факта, че всички говорими варианти на езика използват една общоприета писмена система, е прието да се говори за тези обикновено взаимно неразбираеми разновидности като за “Китайския език”. Разнообразието от китайски диалекти се равнява с това на романските езици и дори превъзхожда това на германските и славянските езици. От чисто описателна гледна точка, „езици“ и „диалекти“ са просто условни групи от сходни идиолекти и това разграничаване не носи практическо значение на лингвистите, които се занимават единствено с техническото описание на различните регионални диалекти. И все пак, идеята за един единствен език придава важен оттенък на политическата и културната идентичност и обяснява многобройните вълнения, породени от този спорен въпрос. Повечето китайци и китайски лингвисти се отнасят към китайския като към един език и неговите диалектни подразделения, докато други наричат китайския езиково семейство и неговите езикови подразделения.

В китайския език съществува специален термин за неговата унифицирана писмена система, зонгуен (中文), докато най-близкият еквивалент, използван за описване на неговите говорими варианти, е ханиу (漢語/汉语,“говорим език[езици] на китайците Хан) – този термин може да бъде преведен или като “език”, или като “езици”, тъй като китайският не притежава граматическо число. Етническите китайци често разглеждат говоримите варианти като един език поради национални причини и защото са получили едно общо културно и езиково наследство. Местните жители Хан, говорещи ву, мин, хакка и кантонски, например, могат да разглеждат собственото си лингвистично разнообразие като съвкупност от отделни говорими езици, но китайската раса Хан считат за един – макар и вътрешно много разнороден – етнос. За китайските националисти идеята за китайско езиково семейство поражда внушението, че китайската идентичност е много по-накъсана и разединена, отколкото тя наистина е и като такава тя често бива считана за културно и политически провокативна. Освен това, в Тайван, тя е тясно свързвана с тайванската независимост, чиито поддръжници насърчават местния тайвански миннан.

В КНР и Сингапур, правителството обединява всички подразделения на китайския език (езици), с изключение на стандартния мандарин, под наименованието фангиан (“регионални езици”, често превеждано като “диалекти”). Съвременните китайско говорещи от всяка отделна група общуват чрез един официален, общоприет писмен език, въпреки че този модерен писмен стандарт е създаден на основата на мандарин.

Връзката между китайския говорим и писмен език е сложна. Говоримите варианти на езика са се развили до различна степен, а писменият китайски се е изменил много по-малко. Класическата китайска литература се е зародила в Пролетния и Есенния период (770-476 г. пр. Хр.), въпреки че има открити писмени документи, датиращи от 14 до 11 век преди новата ера. През последните години на династията Хан обаче, стандартният писмен китайски вече започнал да се различава от тогавашния народен език. До края на 19 век само получилите образование можели да пишат на този формализиран класически китайски език, познат като венян, който бил езикът на Конфуций и ранните класици, и който бил много далеч от това, което се говорело повече от две хилядолетия по-късно. По време на династиите Минг и Цин една поредица от романи, написани на езика на народа, започнали да привличат обществения интерес и до 20 век на повечето езикови реформисти било ясно, че литературният писмен стандарт трябва да бъде загърбен. Движението „ Четвърти май” от 1919, начело с Ху Ши, застанало зад искането за народен идиом; то бавно набрало мощ и в края на 20-те години на 20 век писменият стандарт бил заменен от народен байхуа (白話/白话 báihuà). Днес този стандарт, който е тясно изменен към съвременния диалект мандарин, се използва навсякъде в Китай, в отвъдморските страни и на практика във всички модерни литературни творби.

Китайският правопис фокусира върху китайските йероглифи, ханзи, които представляват сигли, изписани във въображаеми правоъгълни блокчета, традиционно подредени във вертикални колони, четат се от горе надолу и от ляво на дясно. Китайските йероглифи са морфеми, независими от фонетични промени. По такъв начин думите за числото „едно“, yi на мандарин, yat на кантонски и tsit на хоккиен (от мин) се изписват с един и същ йероглиф („一“). Лексиката на различни основни китайски варианти се изменила, а разговорният писмен китайски започнал често да употребява уникални „диалектни йероглифи“, като 冇 и 係 за кантонски и хакка, които се считат за архаични или неупотребими в стандартния писмен китайски език.

Разговорният писмен кантонски диалект е много популярен в онлайн чат стаите и SMS-съобщенията между жителите на Хонг Конг и говорещите кантонски навсякъде другаде по света. Употребата му се счита за силно разговорна и не засяга никакви официални случаи. Също така в Хунан, някои жени писали на местния си език на Nü Shu, сричкова азбука, произхождаща от китайски йероглифи. Езикът дунган, разглеждан от някои като диалект на мандарин, сега се пише също и на кирилица, а някога бил писан на арабската азбука, въпреки че хората от дунган живеели извън Китай.

Вариации на говоримия китайски в Китай (кликни двойния правоъгълник за да увеличиш снимката)
Различни стилове на китайската калиграфия

Писменият китайски език си служи с китайски йероглифи (漢字/汉字 pinyin: hànzì), които са сигли: всеки символ представлява семема или морфема (смислена частица на езика), както и една сричка; писменият език по този начин може да бъде определен като морфемо-сричково писмо. Китайските йероглифи се изменили с времето от най-ранните си форми. Идеята, че всички китайски йероглифи са или пиктограми, или идеограми, е погрешна: повечето йероглифи съдържат фонетични части и са комбинирани с фонетични компоненти и семантични корени. Само най-простите йероглифи, като рен 人 (човек), ри 日 (слънце), шан 山 (планина), шуи 水 (вода), могат да имат изцяло пиктографски произход. През 100 AD, бележитият учен 許慎(Xǚ Shèn, Сюй Шен), от династия Хан, класифицирал йероглифите в шест категории, а именно пиктограми, прости идеограми, сложни идеограми, фонетични заемки, фонетични сложни и производни йероглифи. От тях, само 4% са пиктограми, и 80-90% са фонетичен комплекс, съставен от семантичен елемент, който носи значение, и фонетичен елемент, който показва произношението. Има около 214 корени, признати в речника Kangxi, които дават семантичното значение.

Съвременните йероглифи са стилизирани съгласно стандартната азбука楷书/楷書 kǎishū). Много други писмени стилове се използват също и в източноазиатската калиграфия, включително графичен стил (печат) (篆书/篆書 zhuànshū), курсивен шрифт (небрежно писмо)(草书/草書 cǎoshū) и графичен стил (чиновническо писмо) (隶书/隸書 lìshū). Художниците калиграфи могат да пишат както традиционни, така и опростени йероглифи, но повечето предпочитат традиционните.

Понастоящем има две системи за китайски йероглифи. Традиционната система, която все още се използва в Хонг Конг, Тайван и Макао, произлиза от стандартизирани форми, датиращи от времето на династията Хан. Опростената система, е разработена от КНР, континентален Китай, през 1954 с цел повишаване на масовата грамотност. В нея най-сложните традиционни глифове са опростени до няколко чертички, много други до прости caoshu стенографски варианти, с много синонимни йероглифи.

Сингапур, в който има огромна китайска общност, е първата – и за момента единствената – чужда нация, която официално е заимствала опростени йероглифи, въпреки че те на практика са се превърнали в стандарт дори и за по-младите етнически китайци в Малайзия. Интернет предоставя платформа, която може да се използва с алтернативна система, без значение дали е традиционната или опростената.

Един добре образован китаец в днешно време разпознава приблизително от шест до седем хиляди йероглифа; за да прочетете един вестник от континентален Китай ви са необходими около три хиляди от тях. Правителството на КНР определя грамотността сред работниците като познаване на две хиляди йероглифа, въпреки че тази грамотност може да бъде доста функционална. Един голям пълен речник като Kangxi, съдържа над четиридесет хиляди йероглифа, включително неясни, диалектни и архаични йероглифи; днес от тях се използва само една четвърт.

Advertisements

Символът на дракона в китайската култура



Символът на дракона в китайската култура
в категория КУЛТУРА, Китайска митология

Aс. Искра Мандова,

ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”

Драконът /龙/ е едно от най-старите животни символи, чиито стилизирани изображения са елемент от украсата на древните бронзови съдове, излети още преди откриването на писмото. В пълен контраст със западната митология обаче, драконите рядко се представят като зли същества. Те вдъхват страх, но са смятани за добри и справедливи същества, носители на богатство и късмет.

Драконите в западната и китайската митология имат много прилики – имат големи туловища, покрити с люспи, имат по четири крака, рога и могат да летят, но за разлика от Западния дракон, Китайският не е многоглав, а – едноглав и е много почитано същество, към което се отправят молби, както към справедлив и честен управник, поради което той се превръща в символ на властта и бива поставян върху облеклото на императорското семейство и благородниците.

Всъщност, драконът става символ на императора след края на династия Хан. По време на династия Западна Хан (206 г. пр. Хр. – 23 г.), император Лиу Бан разказвал, че майка му го е родила, след като на сън се венчала с дракон и той самият е син на дракон. Народът пък говорел, че когато Лиу Бан си пийнел повече, главата му приемала форма на дракон.

С разпространението на будизма, драконовата символика е погълната от новата религия и е погрешно да се смята, че само защото драконът присъства в будисткото изкуство, той е произлязъл от него. Някои изследователи придават популярността на образа на дракона в Китай на това, че той е бил тотем на племето Ся, чиято култура лежи в основата на цялата китайска култура. В последствие, като обобщен образ с различни черти на други тотемни животни, култът към дракона става все по-известен. Спори се кое е първото животно, от което е произлязъл драконът. Някои твърдят, че това е крокодилът, други – змията, а най-ранните схващания са, че през един дъждовен ден драконът се появил от светкавица.

Д-р Ричард Ъруин, географ и историк от Хонгконгския университет твърди, че драконът е навлязъл от южен към северен Китай, тъй като той открива и проучва 25 лодки с формата на драконови глави в Пин Шан, Тин Шуейвай и др. села около Хонг Конг. Тези драконови глави имали много общи черти с огромните сладководни крокодили, които били с дължина около 6 метра и обитавали устието на река Джудзян (Перлената река) преди около 1000 години. “

Според други специалисти драконът е бил първоначално в облика на див кон, обитавал Северен Китай. През 1971 год. при археологически разкопки в областта Сансинтала, Вътрешна Монголия, е била намерена фигура на дракон с конска глава и змийско тяло, изработена от нефрит и датираща от близо 5000 години. /вж. обр. 1/ Древните китайци са наричали хубавия и бърз кон ‘дракон’. И до днес монголските народни песни твърдят, че добрият кон е ‘златен дракон, слязъл от небето’.” (Ниу, 2001, 390-391)

През 1987 год. по време на разкопки в Пуян, пров. Хънан са открити миди, наредени под формата на дракон от периода Ян-шао или от преди 6000 год. /вж. обр. 2/ (中国文化,2004,63)

Не е ясно, защо точно драконът става тотем на племето Ся, но несъмнено се превръща в един от главните тотеми на древнокитайските племена и сега образът му присъства неизменно в обичаите на всеки китаец и на всяко етническо малцинство .

Според речника “Шуоуън”, съставен през 200 г., драконът е цар на всички люспести създания: риби, влечуги, земноводни и други подобни. Ако поиска може да стане невидим, половин година живее във водата, а през пролетта се издига в небето (когато съзвездието Дракон е в зенита си). Китайският дракон е смятан за глух, защото думата “глух” /聋/ на китайски език звучи по същия начин – “лун” – като думата “дракон” въпреки, че в многобройните легенди се пресъздават разговори между смъртни и дракони.

Тялото на дракона е съставено от части на девет животни: тяло на змия, рога на елен, очи на заек, глава на прасе, кон или камила, уши на крава, корем на жаба, люспи на шаран, нокти на ястреб и лапи на тигър. (Уолтърс 1995, 123-124; 中国文化 2004, 63)
Най-често драконът в древен Китай се среща като божество на водните стихии и се свързва с дъждовните облаци, на които лети, а често е и олицетворение на самите облаци. Ето защо една от способностите на драконите в китайската митология е да бълват не огън, а вода или перли, които се изобразяват обгърнати в пламъци, близо до или излизащи от устата на дракон.

А според един от митовете, на земята нямало реки и езера, съществувало само Източно море, в което живеели четири дракона: Драконът Лун, Жълтият дракон, Черният дракон и Перленият дракон. На земята настъпила голяма суша и хората нямало с какво да се препитават. Четирите дракона като видели това, съжалили хората и решили да поговорят с Нефритовият владетел , който бил господар на небето, земята и моретата. Той обаче не удържал на обещанието си да прати дъжд и драконите решили да помогнат на хората като погълнат вода от морето и я разпръснат като дъжд с устите си. Тогава Нефритовият владетел се разгневил и заточил драконите на четири високи планини. Но и тогава те не съжалили за постъпката си и се превърнали в четирите големи реки в Китай – р. Яндзъ; р. Хуанхъ – Жълтата река; р. Хъйлундзян – р. Черният дракон и река Джудзян – Перлената река..(http://www.crystallinks.com/chinadragons.html)

В “Каталог на планините и моретата”, където се описват различни странни животни и растения, се срещат и разновидности на дракона – “тигрови дракони” /худзяо/ – “те имат тяло на риба и змийска опашка”, “викат като патици”; “рибата-дракон” /луню/ – “на вид е като дива котка”; “Веселящият се дракон” /Йенлун/, който “родил Разпореждащия се с мрака”; “Драконът, който се отзовава” /Инлун/ – “Той убил Чъю и Бащата Процъфтяващ (Куафу). Не могъл да се качи /на небето/, затова долу /на земята/ почнала суша. При суша приемат облика на Дракона, който се отзовава, и тогава се сдобиват със силен дъжд.”; “Драконът-светилник” /Джулун/ – “Като затвори очи настъпва тъмнина, като погледне /отвори очи/ – става светло. /Той/ не яде, не спи, не диша. Дарява вятър и дъжд. Осветлява Деветте тъми.”; “Роденият преди другите Дракон” /Сиенлун/ – “родил пръв /народите/ ди и цян ”.

В Каталозите на планините, повечето от духовете притежават драконови части: “с тела на дракони и птичи глави”; “имат тяло на дракон и човешко лице”; “с човешко лице и тяло на дракон”; “с конски тела и драконови глави”, а в Каталозите на отвъдморските земи, боговете на Юга (“Заклинащият огъня”), на Изтока (“Виещият се Трънак”) и на Запада (“Събиращият реколтата”) яздят по два дракона.

Драконите са били смятани главно за водни животни, обитаващи езера, реки и морета: “… река Куан, тече на изток и се влива в Дзи. В нея има много дракони дзяо.”/Каталог на планините и моретата , 1985, с. 74/. Други реки, изброени в Каталога с много дракони в тях са реките Шъ, Лун и др.

Някои дракони обитавали небето, една четвърт от което било назовано Дворец на Зеления дракон заради звездите, които в китайската астрономия съставляват съзвездието Дракон. Четирите звездни животни, които нямат връзка с 12-те животни от китайския зодиак, се използват за именуване на Четирите сектора на небето. “Още преди II в. пр. Хр. четирите посоки са представяни чрез четири звездни животни – Дракона за Изток, Птицата за Юг, Тигъра за Запад и Костенурката за Север. Всяко животно има собствен цвят: Дракона – зеленото на Пролетта, Птицата – червеното на Огъня, Тигъра – святкащото бяло на метала през Есента (метала на плугове или мечове) и за Костенурката черно като нощ или вода.” Преди да бъдат възприети Четирите Звездни Емблеми обаче, е имало само три и драконът отново е една от тях: Птицата Фън или Феникс, Драконът и Цилин или Еднорогът . ( Уолтърс 1995, 123-124)

Драконовият образ, както вече стана ясно е много популярен сред местното население и съществува в много и различни легенди и митове. В китайската митология дори съществува и йерархия сред драконите. Главният драконов цар /龙王/ е Ао Гуан, следван от сина си Ао Бин. Сражавал се на страната на Джоууан , Ао Бин бил убит. “Друг забележителен цар на драконите е Байлун /白龙/ – Белият дракон, чиято история е съхранена върху каменна плоча в Храма на Белия дракон в планината Ян край Суджоу, провинция Дзянсу.

При царуването на император Ан (379 – 419 г.) едно момиче срещнало старец, който я помолил да го подслони от идващата буря. На сутринта се оказало, че е браменна и родителите ù я изгонили от къщата. След време родила буца плът, която изхвърлила във водата. Буцата се превърнала в бял дракон, който се приближил към нея, но тя припаднала. Извила се страшна буря, драконът отлятял и я оставил, а тя не се съвзела от припадъка. Местните хора я погребали и гробът ù се превърнал в известния храм на Майката на Белия дракон.” (Уолтърс, 1995, 111)

Днес, драконът продължава да живее в сърцата на китайците и символиката на неговия образ не се е откъснала от ежедневието им, въпреки че това мистично създание съществува само в древнокитайската митология. В Южен Китай на празника на драконовите лодки (Дуану), който се състои в началото на петия месец от лунния календар, се провежда състезание с лодки, под формата на дракони. Това е празник, на който се почита паметта на известния поет Цю Юан (IV-III в. пр.н.е), удавил се в реката, заради отчаяните условия в страната.

Съществуват и много други празници, посветени на дракона, с по-специална символика като например “Драконът надига глава”, отбелязващ края на зимата, празнуван във втория месец на годината по лунния календар. Наричат го още Чунлундзие /春龙节/ или Празник на пролетния дракон. “Легендата разказва, че след едногодишна суша драконът, обитаващ Небесната река, тайно изпратил на хората дъжд. Затова Юди (Нефритовият владетел) го затиснал с една планина и казал, че може отново да се върне на небето, ако дочака златен боб да покълне.

В резултат хората взели царевични зрънца и започнали да ги пукат в гореща мазнина. Така “златният боб” покълнал и драконът бил освободен и се завърнал на небето. На този ден в някои области в провинция Шаанси всяко семейство прави пуканки и в същото време припява: “На втория ден от втория месец драконът повдига глава; нека големият хамбар да е препълнен, а малкият да прелива”. Така се изказва пожелание за благоприятно време и богат урожай. На много други места през този ден соевите кълнове и т. нар. “драконови мустаци” са се превърнали в традиция.” (Ниу, 2001, 387-388)

В митологията дракони теглят колесниците на различни божества, например на Слънцето, на Сиуанму и др. Дракон придружава и Пангу , легендарният архитект на вселената, изобразяван като джудже, облечено в меча кожа, който държи чук и длето, с които създава вселената, заобиколен от Четирите създания: Костенурка, Феникс, Дракон и Еднорог. Древният историк Сю Джън, живял по време на Трицарствието (220 – 265 г.) пък пише, че Пангу е имал глава на дракон и змийско тяло.

Доста по-късно се появяват други две митични същества Ню Уа (女媧) – първата жена, която имала човешка глава и тяло на змия и Фу Си (伏羲) – първият мъж, който също имал човешка глава, но тяло на дракон. Именно те двамата създали първите човешки същества на земята, а легендата за тях била запазена на каменна плоча от времето на династия източна Хан (25 – 220 г.), където било издълбано сливането на телата на Ню Уа и Фу Си. (Prof. David Chuanyan Lai, http://www.cic.sfu.ca/cchf/dragonInChina.html)

Днес много сгради в Китай имат по покривите си скулптури, изобразяващи драконови глави. В двореца Гугун драконът присъства под формата на релефи по таваните, колоните, вратите, прозорците и каменните стълбища, а само в залата за церемонии релефите и рисунките на дракони наброяват повече от 10 000. Колко обаче е точният брой на драконите в Забраненият град никой не може да каже със сигурност.

Стената на деветте дракона в парка Бейхай е друга забележителност, която рядко се пропуска от туристите в Пекин. Тя е с дължина 21 метра, широчина – 2 м., височина – 15 метра и е била построена през 1756 год. Въпреки изминалите години обаче, цветовете на керамичните плочки, от които е направена не са избледнели въобще. Освен деветте големи дракона, на стената от край до край се виждат и други по-малки дракони – общо 635 на брой. /вж. обр. 3,4/

Драконът в китайската култура, както вече стана ясно, не символизира силата на мрака и не е демоничен образ, а точно обратното – той е символ на щастие и късмет. Сега обаче, неговият образ носи по-различно послание в Китай, а именно, че той символизира прогресивния дух на китаеца и се е превърнал в символ на китайския етнос.

Използвана литература:

1. Беливанова, Бора, Древнокитайска литература – Христоматия, УИ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2005

2. Ниу, Яцин, Съвременни постижения на филологическите науки и университетското обучение по чужд език, Драконът в сърцето на китаеца (с.387 – 393), УИ “Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 2001

3. Уолтърс, Дерек, Китайска митология, прев. Евгений Дончев, Абагар Холдинг, София, 1995

4. Яншина, Э. М, Формирование и развитие древнекитайской мифологии, Наука, Москва, 1984

5. Каталог на планините и моретата/ Небесата питам, прев. Б. Беливанова, Наука и изкуство, София, 1985

6. 韩鉴堂, 中国文化, 北京语言大学出版社, 北京, 2004

7. http://www.crystalinks.com/chinadragons.html

8. http://www.cic.sfu.ca/cchf/dragonInChina.html

Добавил: peniashkiplashkoff

Реч за откриването на Дните на китайската култура в Бълтария от Н. Пр. г-н Сие Ханшън посланик на КНР


Уважаеми госпожи и господа,
Дните на китайската култура в рамките на Салона на изкуствата 2003 г. след внимателно планиране и усилена подготовка се откриват навреме днес. Поради внезапната поява на атипичната пневмония в Китай, няколко важни изяви от програмата се наложи да отпаднат – като концерта от новокитайска народна музика, демонстрация на бойните изкуства, световно известната бродерия от гр. Суджоу. Въпреки всичко те са едни от най-мащабните и комплексни културни мероприятия, които са организирани в България от създаването на дипломатическите отнешения между Китайската народна република и Република България през 1949 г.
Бих желал да изразя искрените си поздравления по повод провеждането на тази изключителна културна проява. Също искам да благодаря на НДК за всички усилия, положени при организирането й.
В Дните на китайската култура са включени: изложба „Пластични фигури от пекинската опера“, фотоизложба „Световно наследство в Китай“, демонстрация на китайско кулинарно изкуство, фотоизложба „Научно-технически постижения в Китай“, демонстрация на битова електроника, седмица на китайското кино. Аз се надявам и съм уверен, че в близко бъдеще българските приятели ще имат възможност да се запознаят повече с китайската култура.
Китай и България имат богати културни традиции. Китайската цивилизация е с пет хилядолетна история и е единствена от четирите древни цивилизации, която и до днес продължава да се развива. Изобретените от китайския народ барут, хартия, печат и компас, заедно с коприната и порцелана са популярни във всички краища на света, с които нашият народ е допринесъл за развитието на световната цивилизация. Ние се гордеем с това!
Също така българският народ със своята мъдрост и умения през вековете е създал не само славянската азбука и писменост, но и известни музиканти, художници и писатели. Ние изпитваме уважение към българския народ!
Културният обмен играе изключително важна роля за укрепване на разбирателството и дружбата между народите. Нашето желание е той да тласне световния мир и обществения прогрес напред и да превърне нашата земя в една цивилизована, щастлива и красива градина!
В продължение на дългогодишно контактуване и общуване в областта на културата, китайския и българския народ, не само са съдействали за развитието на приятелското сътрудничество, а същевременно са запазили добри чувства един към друг.
Аз се надявам, че Дните на китайската култура ще отворят още един прозорец за опознаването на нашата култура от българския народ, ще изградят още един мост за взаиморазбиране и контакт между двата народа, ще съдействат за по-нататъшното сътрудничество и приятелство между двете държави.
Още веднъж благодаря на ръководството на НДК за великолепната организация и на всички други за техните усилия и всеотдаен труд, за успешното провеждане на Дните на китайската култура.
Пожелавам успех на Дните на китайската култура!
Благодаря за вниманието!