БЪЛГАРСКИЯТ РАЗКАЗ ДНЕС ИЛИ ОПИТ ЗА ДИАГНОЗА


Струва ми се, че най-после литературата ни започва да придобиват своята „нормалност“. След като бяха положени неистови усилия българската литература да бъде минирана, взривена, омаломощена, обезбългарена, ликвидирана, модернизирана, колонизирана, експроприирана, подкупвана, арогантно поучавана, яростно обругавана, свирепо унижавана, даже и разстрелвана…
Днес е пределно ясно поне едно, че проектът „постмодернизъм“ не съумя да роди нищо значимо.
Да огледаме пейзажа. Не звучи погребален звън, тъй като мъртвите не принадлежаха към християнството, а си бяха просто поредните „бесове“.
Има твърде любопитни явления.
Вярно е, че на практика литературни издания няма. Не съществува литературна критика, но и възможна ли бе досега, в отиващата си ера на т. н. „постмодернизъм“? Литературната критика тепърва ще прояви признаци на живот. И това няма да е скоро.
Но докато това стане интересно е да се посочат някои, според мен поне, същностни процеси в литературата ни. Ще се огранича в областта на разказа, тъй като там те са най-отчетливо проявени. Пък и разказът се счита у нас за „гръбнак на литературата“, друг е въпроса, дали е било съвсем така, поне до настоящия момент.
Вярно е, че имаше моменти пред годините след 1989-та, когато, като че ли, разказа бе мъртъв. С такова впечатление остава читателят, ако разгърне старите броеве на „Литературен форум“ и „Литературен вестник“, „Български писател“ (преоблякъл се като нашенския Илия днес в нови одежди във вид на „Словото“) някои всекидневници като „Труд“, например, списанията.
Ако обаче сега се обърнем към новите форми на съществуване на литературата – литературните сайтове, като „Литернет“ и този, в който сте в момента, например, представата е съвсем друга.
Българският разказ се взира все повече към реалността, разбира се, не за да я фотографира, а за да я осмисли. На мястото на бездънната скука и малокръвие изведнъж изригна в цялото си пищно, весело, зловещо великолепие живота. Вместо сенки-цитати изведнъж се появиха герои, които се любят, мразят, ненавиждат се, преследват се, убиват се, страдат и преяждат, смеят се, уригват се и се веселят. Но най-важното е, че авторите успяват да разказват модерно, продължавайки родната повествователна традиция. Съдбоносното постижение на българският разказ през последните няколко години е във факта, че той се възвърна към исконната си същност – да бъде занимателен. Необходимо ли е да припомням казаното от Достоевски -че поставя занимателността над художествеността, написах го и вече чувам възмутеният вой…
Като че ли най-напред новите тенденции се проявиха в разказите на Стефан Бонев, не напразно творбите му намират добър прием в САЩ. Това са разкази пронизани от идеята за опрощението, което е удивително в наситената ни с омрази литература.
Радващо е, че български писатели се опитват да показват „Другия“ – чужденеца, като не е задължително това да става непременно в досег с българина и българското. „Другият“ е вече част от нас самите, с удивление установяваме, че приликите преобладават. Такъв тип автори са Люси Мошен, Биляна Атанасова, до известна степен Константин Стоянов – Окела. Тук опираме до безумния въпрос -кои автори са български? Време е, мисля аз, да приемем, че всеки писател от български произход, независимо в коя точка на света пребивава, щом се чувства български писател, той е такъв. Всъщност, схващането за емигрант все повече и повече ще се разрушава -това че живееш временно или постоянно някъде не означава още нищо, докато не настъпи напълно съзнателен отказ от принадлежността ти към нацията от която произхождаш. (Повечето ни емигранти са доведени от изстъпленията на представящите се за политици и бизнесмени именно до това състояние…) Пък и една част от днешните ни писатели са в по-голяма степен принудени да живеят като емигранти в собствената си родина, отколкото техните събратя, които са напуснали страната.
Чрез автори като Люси Мошен (емигрант) и Биляна Атанасова българския разказ разширява своя ареал, в литературата ни навлиза светът. (Това е верният път, а не подражателствата.). Така литературата ни излиза от рамките на националното, но само за да го обогати, за да го разшири. Разказът ни се опитва да включи дори света в себе си.
Авторите на разкази днес успешно дешифрират енигмите на миналото -пример в това отношение е Веселин Веселинов (пак емигрант), който се обръща към онази страница, която все се заканваме да прочетем, но все не успяваме. Причините за тези неуспехи са много, но надделява страха от стоящите в сянка сили, които невидимо (пък и съвсем арогантно, пускайки на пазара книги от рода на пасквила срещу Недялко Йорданов) управляват нашия живот.
На литературата ни след 1989-та й липсва именно смелост. 90-те години на ХХ век бяха, според мен, най-позорното десетилетие в цялата ни литературна история. Но нека не забравяме, че и преди сакралната дата литературното ни поле не бе обитавано от храбреци. (Въпросът е там, че тогава поне някои мълчания, хъмкания, превземки изглеждаха достойни, поне външно, ние си въобразявахме, че те изразяват гняв и несъгласие, а се оказа, че това се дължало на простичкия факт – устите на псевдобунтарите били пълни с храна, а ръцете им с преброяване на поредните държавни отличия и паричните им еквиваленти… Както и да е.) В. Веселинов има своето постижение в тази посока -разказът „Свинарят“. В тази тематика е най-лесно да получиш политически етикет от надзирателите на литературния живот, а това е угнетяващо, за мнозина автори дори драматично по чисто житейски причини.
В литературата ни все още липсва безкомпромисното описание на живота при социализма, няма го съответно и в днешния ни разказ в достатъчна степен. А за да разберем днешния ден трябва да се върнем към времето преди 10 ноември, там и тогава бяха отгледани чудовищата пуснати на свобода, след сочената за прелом дата.
Фантастичния живот, който живеем едва-едва прозира в сегашния разказ.
Все пак разкази посветени на живота, който сега живеем има и някои от тях са с висока стойност -например „Власт“ на Светослав Иванов. Това е разказ, който ще разтърсва поколенията след нас и може би ще им обясни защо допуснахме катастрофата, която се състоя пред очите ни, а и с участието на мнозина от нас. Защото терорът, с който свикнахме и вече почти не забелязваме, дори му се умиляваме, приспособихме се с пословичното си умение и към него, наистина няма равен на себе си. Разказът „Власт“ ще остане в историята на нашата литература. Този е и пътят, който ще донесе най-добри плодове.
Има и напълно успешни опити да се създават разкази в една повествователна традиция и изтънченост, в която без значение са националните стереотипи. Такъв тип разкази биха били разбрани във всяка географска ширина, в тях и действието се развива практически навсякъде. Точно такъв представителен разказ е “ Векът на халюцинациите “ на Веселин Стоянов. Този разказ може да намери място във всяка една антология по света.
Най-много автори на разкази сътворяват една средна, равна и скучна проза. Тези разкази намират и най-добър прием в нашенските издания, където все пак се публикува проза. Такъв тип разкази не изненадват с нищо, но те са необходими за литературния процес. Любопитно е, че тук е особено силно женското авторско присъствие (ех…). Тези автори почти мигновено подхващат новите тематични постижения на водещите писатели в областта на разказа, така те до известна степен профанизират литературата, но и в това няма нищо страшно…
Вярно е, че има твърде много задънени улици по които бодро крачат авторите на българския разказ. Те се опитват винаги безуспешно, разбира се, да пресъздават вътрешни състояния, най-често болезнени и уж усложнени, сюжетите, доколкото ги има, са все с вселенски мащаби (ни повече, ни по-малко!), но усилията им са и неизбежно обречени на провал. По простата причина, че тези автори прикриват своето неумение за творчество зад облаци сложност, но винаги прозира единствено тяхната банална душа. Нямаме автор, не от порядъка, а в посоката в която твореше Борхес. Зад всяка дума на Борхес прозират планини от знания и култура, почти всеки негов разказ е изграден на базата на изящна архитектоника, докато зад всяка дума на нашенските му подражатели проличават бездни от липсата на знания и култура, да не говорим за тотално непознаване на повествователното изкуство.
Колкото по-различни подходи има в създаването на разкази, толкова по-добре за литературата. Но засега литературата се обръща отново към своята най-българска същност -описанието на живота. С максималната възможна честност.
Разбира се, че посочените от мен автори не са „поколение“, понятийния чувал в който обикновено се напъхваха, самонатикват се и днес мнозина, въобразявайки си, че бидейки взвод, ще се превърнат в пълководци…
Някои от тези автори нямат даже и издадена книга. (Един от тези тях преди време проплака във форума на литературен сайт ето така покъртително и сърцераздирателно: „Прочетете моите разкази“…, тогава го открих. Участниците във форума величествено замълчаха-обсъждаха Борхес или май че преоткриваха Маркес…) Естествено че част и от електронните издания са изградени на сектантски признак, те пренасят в интернетпространството принципите на потъпкване на свободата. Но все пак и такъв тип електронни издания имат своя дълбок смисъл, тъй като поглъщат енергията на войнстващите бездария.
Твърде любопитно е, че тези писатели, които вряха и кипяха в котела на литературния живот не сътвориха нищо стойностно. Същото се случи и с тези писатели, които имаха възможност да изпълняват регулаторни функции, бидейки редактори, „касиери“ на фондации… Успяват само тези, които са „встрани“, „извън“, принудените да бъдат емигранти в собствената си родина…
Не смея да твърдя, че именно тези автори, които посочих ще продължат успешно да се развиват, като имаме предвид извънредно трудните обстоятелства в които се преживява. Но у нас на талантливите винаги е била отредена тежка участ, а галениците на Съдбата (в страната ни тя се персонифицира обикновено като Партия, Фондация, Семеен Клан) са по правило без значение в литературата. Днес унизително малкото пространство отредено за разкази в печатните медии се експлоатира от отговорните им редактори за техен си личен бизнес. В това няма нищо страшно, то даже е и комично. Дори бих казал, че именно адски трудните обстоятелства спомогнаха да се роди днешния феномен на българския разказ. Защото на разказът му се наложи да съществува може би в най-трудни обстоятелства.
За първи път в историята на литературата ни българският разказ постигна не само „конвертируемост“, но и изравняване със считаните за „добри“ образци в световен мащаб. Най-успешните разкази, които се създадоха през последните години у нас биха били аплодирани навсякъде по света, ако бъдат преведени и представени, разбира се. Такова достижение на толкова творци литературата ни никога не е имала. Оказа се, че „настигането“ към което българската литература, както твърдят мнозина, несекващо се е стремяла, се осъществява успешно единствено чрез българския разказ, засега.
Всичко това е постигнато от тези автори под безучастния поглед на „мащехата-държава“, без подкрепата на каквито и да е фондации и слава Богу, че е така. Защото там където има намеса, там настъпва и изродяване, завихрят се неморални игри, литературата се умъртвява. Колко „димитровски лауреати“ или отличени от „Съгласие“ романи помните?
Възможно е, не всеки от тези автори да успее да издаде първата си книга, поне приживе. Но това, че Владимир Василев не издаде статиите си, докато бе жив, прави ли го по-малко значима фигура в литературната ни история? Кои оказаха по-силно въздействие върху литературата ни – тези, които публикуваха десетки луксозни томове като П. Зарев или Вл. Василев?
Сега, когато лудите се налудуваха, а този, който продаваше зелника се е поуморил от питомците си (техният собственик ги назоваваше „лъвчета“, а те се оказаха „хиени“), настъпва благословеното време за истинските писатели. Българският разказ доказва, че е така.

Стоян Вълев

Advertisements

ЗА ПОТРЕСАВАЩАТА КАТАСТРОФА НА ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО


Охридското езеро

Охридското езеро

Още едно нещастие сполетя българската нация – преобръщането на корабчето „Илинден” на  5 септември  между местностите Лагадин и Елешец в източния край на езерото, което ще остане едно от най – мрачните трагедии в съвременната история.
Това което се случи, бих го нарекъл  антихуманно  отнемане на човешки живот.
Това пенсионерско корабче имало лиценз с трайност до месец май 2010 г., но с право на не повече от 43 пасажери, а на борда са били около 73, което е причината за инцидента. Освен това на плавателния съд не е имало необходимите спасителни жилетки. Но и да е имало трагедията е дошла неочаквано и светкавично.
Въпреки оказаната сериозна и бърза помощ от летуващите на брега  на езерото и други два кораба, които са кръстосвали с туристически цели, не е търсена отговорност на виновните за инцидента. А тя е очевидна и доказва човешката алчност, която в повечето случаи води до лишаване на човешки живот.
А за такава постъпка, малко е наказанието  лишаване на свобода, особено при загуба на толкова човешки живота.
Имайки предвид настоящата катастрофа, и тази  край река Лим през 2004 г., и вкарването в затвора на Спаска Митрова, крайно време е да се стигне до съответната дипломация.
Посланията от тези трагедии са ясни, а те са  икономически  – стандарта на живот в двете държави.
Крайно време е да се вземат мерки, и виновните да отговарят за последиците.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ПОКЛОН  ПРЕД  ПАМЕТТА  НА  НАШИТЕ  СЪНАРОДНИЦИ !!!

Серенада


В този ден прекрасен
безумно влюбих се във теб.
Посветих ти тази песен
с цветя обречени за теб.

Луната нощите ще радва,
а щурците с нежните си песни.
Ще те събуждам с любовта си
а тя сърцето ни ще радва.

Запей ми тази песен,
затуй що сърцето ми не знай.
Но животът не е лесен,
нито пък е приказка безкрай.

Драмата в романа „Тютюн“


Романът „Тютюн“ е  доказателство за умението и таланта на Димитър Димов да въплъти в образи прозренията си за света и човека, за прекрасното и отблъскващото в човешката природа, за опустошителната стихия на страстта, за иманентната връзка между индивидуалното и общностното живеене. В пресичането на екзистенциално и социално виждане се реализира философията на писателя за същностните аспекти на битието.

Основната тема на романа „Тютюн“ е  за грехопадението и за човешката обреченост, която се тълкува в сферата на материалистичните интерпретации.  Писателят поставя проблема за нравствената деградация, за неустойчивостта на моралните ценностни ориентири. Прониквайки дълбоко във вътрешния свят на личността, анализирайки детайлно нейния житейския път,  Д.Димов проследява драматичното развитие на индивидуалната й съдба – рефлексия на конкретното историческо време. В  романът се преплитат множество сюжетни линии, очертани са характерите на различни герои, съсловия и класи.  Конфликтната острота на техните взаимоотношения е в основата на повествователното внимание. Макар и да са въплъщение на модерната нагласа и съзнание на търсещия човек, които надраства традиционното и баналното в стремежа си към щастие героите достигат до гибел. Трагедията им е обусловена от невъзможността на един свят да удържи високите смиели на битието, защото  е изчерпана реалност на болестта и разрухата.

В своя роман Д. Димов успява да изгради художествено-естетически и аналитично-психологически образи, да изследва техните идеи, да проследи пътя им в обществото, да ги покаже като личности – оригинални и запомнящи се.  Романът „Тютюн“ е творба за човешката драма, за тъмните страни на битието, за онези социални предпоставки, които закриват хоризонта на личността. С подчертания си афинитет към философските проблеми авторът прониква в  същността  на човешката душа и търси  искрата на живота, основата на съзиданието и разрушението.

Идеята за злото в символния пласт на романа  откроява един културен асоциативен знак – тютюна. Той може да бъде разчетен като образ обобщение на „тютюневия свят“, на социалното неравенство, нищета и несправедливостта,  които  са предпоставки за драмата на героите.

Сюжетното действие разгръща неговата пространствена характеристика във всички посоки – от обстойната и детайлна картина на мизерията в работническия квартал през убийствената атмосфера в тютюневите складове до ослепителния разкош в домовете на тютюневите магнати, които налагат  своята сила, величие и власт. Потресаващият контраст обосновава авторовата идея за времето като изпитание за личността и за съдбовната значимост на индивидуалния избор.

Творческият акцент в романа пада върху света на „Никотиана“- неговото могъщество и крах. Тютюневият концерн израства като тотална метафора на „болния свят“. Писателят създава изумително обобщение за човешките пороци, свързващо в едно греха, упадъка и смъртта : „Всичко започваше и свършваше с „Никотиана“… Тя убиваше не само работниците, но и господарите си. Съществуването й бе станало неразумно, противочовешко.“ В интерпретацията на  писателя  той е чудовищен звяр, който погубва попадналите в могъщата му орбита: работниците в тютюневите складове се обричат на гладна смърт, а господарите й губят своите способности, почтеност и човечност.  Димов непрекъснато подчертава обвързаността на своите герои със съдбата на „Никотиана“. Названието съдържа в себе си разрухата и порока, вкопчващ се в душата на човека. Символният намек (отровата никотин) е повече от очевиден и  олицетворява силата на парите, властта на тютюневите магнати и противоречието между бедни и богати. Тя е средство за свръхпечалби, лукс, но и единствената алтернатива за изкарване на прехраната  за доведените но нищета работници.  Не напразно в романа се казва: „Никотиана приличаше на смъртоносна машина за печелене на пари, която унищожава хората.

Идейно-психологическият конфликт предопределя и композиционната двуплановост на романа –  действието е в средата на Немския папирусен концерн и сред тютюноработниците, които изстрадват правата си на по-достойно човешката участ чрез борба, а това определя отношението им към действителността и света. Тези два свята, непримирими един към друг, са показани паралелно, но в хода на повествованието те непрекъснато влизат във взаимодействия, защото са тясно преплетени и съдбите на отделните герои.

Димитър Димов стига до художественото откритие, че границата между двата враждуващи свята минава през семейството. Мотивът за загубата на родовото време като нравствен коректив е първият сигнал, които предопределя крахът в индивидуалните съдби. Особено отчетливо е в семейството на гимназиалният учител по латински – двамата му сина – Павел и Стефан са врагове на света, в който властва третия син – Борис.

Най-ярките образи в романа „Тютюн“ са тези на Ирина и Борис.

Авторът открива в тях дълбоки характери, изключителни страсти. Героите израстват с различни заложби. Всичко се решава от силата и енергията им. Те носят своята жизнена сетивност и интелектуалност. В устрема си към висшето общество героите реализират огромната си енергия, но постепенно деградират в морално отношение. По пътя си към върховете на обществото Борис и Ирина погазват нормите на човешкия морал, извършват компромиси със съвестта си, опустошават зародилото се между тях любовно чувство и в крайна сметка се разрушават като личности. И за двамата герои е характерна жаждата за утвърждаване. Срещата осъществява връзката между тях.

Образната представа за Борис и Ирина е в сцената с гроздобера. Ирина е романтичка в ученическите си години, мечтателка, четяща до умора любовни романи, а Борис е реалист до цинизъм, прям и дързък. Той влиза в действие внезапно, остро, категорично. Образът му е исторически и психологически достоверен, художествено най-пълно изграден, убедителен и оригинален при цялата си типичност. Още в първата представа за героя  писателят  търси изключителното: „Той не приличаше на никой друг младеж в града“. Борис говори с презрение за бедността и за всички, които не могат да се справят с нея. Той се срамува от своя произход и презира морала в семейството си, дори когато баща му проявява гражданския и обществения си дълг. Индивидуалистичната му космополитна философия позволява да се разбере, че ще се чувства добре само там, където може да спечели пари. Обзет от желанието си за власт, той със силата на могъщата си воля потиска своя любовен копнеж към Ирина. Така Борис жертва най-святото човешко чувство-любовта пред кървавия олтар на „Никотиана“.

Борис е сложна и противоречива личност,  желаеща  да извърши нещо голямо, велико. В „Никотиана“ получава възможност да осъществи амбициите си, да се откъсне от ограничеността на средата, в която живее. Праобраз на Борис е татко Пиер, който полага основите на „Никотиана“ и създава болно поколение. Димов следва философията на човешкия характер като родово и индивидуално начало едновременно – „търси типичното като рядко, неповторимо, а не като масово и повтарящо се“. Ето защо обкръжението и вътрешната нагласа за възприемане на света разкриват драмата на …Мария. Фаталното в нейната съдба е типичното за класата като рядко изключение.

Устремил се към света на „Никотиана“, Борис Морев прави изумителна по своята бързина кариера. В разговора с татко Пиер той разкрива „обтегната като стоманен лък воля“, „остър ум“, „хладна пресметливост“, „пламенен устрем“, „богата съобразителност“. Обективните изисквания, нуждите на историческият момент се пресрещат с амбициите на Борис: „Той сякаш бе роден, за да преуспее в света на тютюна…Студеният закон на печалбата търсеше и издигаше тъкмо такива хора“. Енергията и безкрайните му възможности му помагат да се утвърди, а женитбата му с Мария да завладее най-могъщата износителна тютюневата фирма „Никотиана“. За Борис не съществуват морални норми, въпреки че буди възхищение с трудолюбието и енергията си.

Женитбата му с Мария е сделка, но изглежда естествена, защото изпитва към нея уважение и нежност. Тя му е дала богатството си, изискано подредения дом и уют. Миражът, обаче, да бъде това, което е, да стане реалност, е възможен само с Ирина. Любовта му към Ирина е своеобразно бягство от себе си, от собствената си целенасоченост – нормалните човешки чувства нямат място в него, те са пречка по избрания път. Борис обича Ирина като спасително гнездо, като заслон от света и от фасадния Морев-самоуверения знаещ и можеш тютюнопроизводител и специалист. „Никотиана“ го привлече с възможността да покаже уменията си, да напредне, да се издигне.

Миражите пред него са много – да завладее света на тютюна, да се издигне в обществото. Колкото повече успява Борис, толкова повече тази миражи се превръщат в „приказни надежди“. Героят безрезервно приема морала на обществото, в което влиза, защото той не противоречи на мощта, парите, славата и властта, което иска и може да притежава. Сами по себе си те са гибелни, фатални, разрушаващи човешката личност страсти. Да притежаваш мощ и власт, означава да потискаш. Тогава амбициите  прекъсват връзките  с обществото,  близките  и стават греховни. Така започва проявява бездушие. Той все още повече отрича и погубва човешкото у себе си. За Борис „Никотиана“ е представа, която носи душата си, „огнена мечта“, която „изгаря въображението му“. Без да е имал време да я анализира, да открие опасния й смисъл, тя се превръща в негова съдба.

Самият герой се оказва символ на злото, което води до гибел. У Ирина твърде рано се прокрадва мисълта за обречеността на Борис. Преди да се е запознала с новия му живот, тя мисли: „Златната треска на тютюна го водеше към гибел. И само Ирина, която го познаваше и обичаше, виждаше ….“

Борис презира и се страхува от бедността. Страстта му към власт хипертрофира всичко човешко у него, прави го удобен инструмент на собствената му безскрупулност. В условията на изостанала в икономическо отношение страна, той успява, тъкмо защото е без скрупули, чужда на всякаква сантименталност, силен, дързък и …“морално тъп“. Кондензираната му воля за власт го превръщат в „служител“, „жрец“ на „Никотиана“. Тази сила подчинява конкурентите му. Тя му позволява да направи от „Никотиана“ концерн. Парите са първостепенната му грижа и те поглъщат и деформират чувствата му към Ирина. Парите са цел и го осъждат на самоунищожение. За Борис богатството е сигурност. Парите му дават власт, правят го недосегаем. Те му позволяват да властва над другите. След всеки връх идва слизане. Върхове и падения, за да остане усещането за нечисти сделки и изнудвания, егоизъм и печалбарска страст, сред които загубва своята индивидуалност. Нравственото му израждане е придружено и с пиянство.

Борис носи идеята за обречеността. Той жертва съпругата си, без да осъзнава, че тя му дава сигурност. Героят е моралният убиец на бащата на Ирина. Сякаш неусетно продава и нея на самия себе си. Презрението му към всекиго и към всичко става негов неотменен спътник. Поставяйки се отвъд санкциите на доброто и злото, чужд изобщо на мисълта за греха, за него няма нищо свято. Спомняме си готовността му да продаде душата си. Борис е изплувал над „тълпата“ и е намерил „най-добрия купувач за душата си“-„Никотиана“. Тя го обсебва всецяло и не му оставя дори усещането, че губи всичко, защото целта му в живота е лишена от елементарно нравствено съдържание.

Богатството, което завоюва с труд и измама, не му носи удовлетворение – в стремежа си към върховете Борис е изгубил вкуса към разкоша, превърнал се е в част от голямата машина на тютюнопроизводството, автоматизирал е живота си.

В своя път нагоре Борис се превръща в типичен успяващ хищник. Въвежда нови правила в бранша, правила, които носят печалба и прогрес, смазват хората, унищожават искриците надежда в бедния им живот. Както характеризира Зара: „Той е същински демон, който не познава милост“, а на го нарича „страхливец и филистер“. Постигнал желаното, Борис разбира че е загубил всичко, за което е мечтал. Смъртта го заварва изгубил управление над тютюневия свят, сам, без жена, без любов, без близки и роднини, разбрал, че миражите са непостижими, усетил, че животът му е минал на празно. Чрез Борис, Димитър Димов осъжда краха на егоцентризма. За писателя ограбването на света не е естествено явление. А света  -това са хората. Авторовата гледна точка се насочва към изключителното, силното, катастрофичното в човешкия характер. Така се създава епическа широта и психологизъм на повествованието.

В „Тютюн“ изкушението идва от Борис към Ирина. Водещо е мъжкото начало, което носи своята почит към жената. Към образа на Ирина, Димов се домогва чрез опита на двата си предишни романа. Героинята има важна функция в авторовия замисъл-пораженията са дадени откъм жертвата им.

В началото на романа образът на Ирина е свързан с проблема за красотата. Удивителната й жизненост черпи своята издръжливост от народната среда. Красива е целеустремеността й, свързана с осмислен човешки живот-да помага на хората. Мечтата й да бъде далеч от сивата посредственост на околийското  градче,   копнежът  по  романтичната  изключителност,  акцентува дистанцираността й от семейството, от средата и мотивира връзката й за цял живот с Борис, неговият свят-бляскав свят на фалшиви и романтични мечти. Сцената, която „променя“ живота й (среща Борис и вижда болната Мария) я разкрива като честна, независима в решенията си красива и пламенна натура. Стремежът й обаче към охолен живот я прави „приятелка на женен мъж“. Поради този стремеж тя не може да опази личността си, а поради тази абсолютна аполитичност, Борис я продава на самия себе си.  Ирина се  оказва жертва на измамния блясък в големия свят на Борис Морев и двамата ще продължават да се отдалечават един от друг в духовно отношение поради поредицата от компромиси.

В романа „Тютюн“ истината за човека е скрита, усложнена, противоречива. Ирина бързо свиква с богатството, разкоша и лукса в „Никотиана“. Понякога, внезапно и неочаквано за околните, тя става отново предишната романтична Ирина – напуска новогодишното празненство заради болно дете, помага на Лила, мъчи се да спаси Динко. Особено трагичен е компромисът, когато осъзнава, че не обича Борис, но остава в неговият свят: „Тя е на прага на драматичното си доброволно и съзнателно затъване в света на „Никотиана““ пише Б.Ничев.

Диалогът покрива индивидуалността на личността. Самоанализа на героите идва паралелно с волевите им изяви. Героите на Димов се стремят да направят света такъв, какъвто им е нужен. Ирина, както и Борис, се подчиняват на желанията си. А желанията им от младостта са свързани с пари (за Борис) и бляскав живот (за Ирина). Така авторът обвързва предпоставките, които оформят човека – семейството и обществото. Волята и разумът са диференцирани, функционират заедно и взаимно се обогатяват.

Героинята е трагична, защото осъзнава падението си. Тя разбира драмата на хората около себе си и предчувства злополучният изход на живота си. Ирина скъсва с мечтата си да бъде полезна на хората. Лекарската професия става без значение и тя я губи. Това е поредният компромис, който прави със себе си. А човек живее чрез смисъла на живота си и когато губи, погубва и самия живот. Ирина съзнателно носи вината в себе си и се самоосъжда.

Високият й интелектуализъм определя и драматизма. В света на „Никотиана“ паразитното й съществуване става извор на нравствено падение. Някак неусетно волята й се размеква и идва леността. Нищо не остава у нея-ни чест, ни пламенност: „Хитра и безскрупулна жена, на която и е все едно дали я почитат или не“. Жизненият му устрем се е превърнал в умора, в окаяно всекидневие. Ирина до края на живота си размишлява над своите постъпки. Тя живее с пълното съзнание за реалност и в това се състои драматизмът на съдбата й: „И това, което умираше, бе радостта от живота, почтеността, вълнението и топлината на любовта й“. Отношението между минало и настояще поражда тъга, защото физическата и духовна красота, интелигентност и правдивост на поривите не са оценени в света на „Никотиана“.

Егоизмът е изместил благородството. Тя е мечтаела за дом, за семейство, за деца. Не е получила нито едно от трите. Изгубила е и никога невидяната в реалността любов на Борис. Останала сама, Ирина е разбрала, че миражът е само лъжлив образ, фалш. Самата тя живее сред миражи – обществото, което носи маска на благополучие, хора, които като в огромен карнавал крият лицата си зад думи и възприети маниери, любим, който е и чужд  съпруг,   и  сводник,   и  търгаш.  В този  свят  Ирина  е  отишла далеч  в отчуждението и порока-изгубила е представата за „свое“ и „чуждо“. „Калта се бе втвърдила. Егоизмът и развратът й се бяха превърнали в навик“. Връзката й с фон Гайер няма да я изведе от равнодушието й. Напразни са надеждите й в Павел. Те няма да върнат изгубените чест и достойнство. Затова Ирина сама произнася и изпълнява личната си присъда. Светът й умира. Димитър Димов не дава шанс на своята героиня. Авторът трезво и мъдро осмисля-нежеланието да се бориш поражда равнодушие и тогава идват пораженията на човешкото.

Вътрешното разлагане, дисхармонията и хаотичността е болезнено състояние за героите на Димов. Неизлечима е устремеността им към грандиозни цели, които се постигат с коравосърдечие и безскрупулност. Ирина и Борис са в постоянно противоречие и със средата, и със себе си. Обобщението идва по пътя към унищожената красота, в разкриване опустошението на душата на човека. Такава е и моралистичната присъда на авторовата гледна точка. Борис и Ирина се запознават по време на гроздобера, а умират, сграбчени в пипалата на могъщия октопод „Никотиана“. В религията и митологията гроздето е еквивалент на мъдрост, божественост и безсмъртие (в този аспект се използва в християнската иконография), заместването му с тютюна е израз на физическата и нравствената деградация на героите.

Романът „Тютюн“ е сложно, многопластово и многопосочно творение, в  което писателят рисува сблъсъка на класите и идеите през 30-те и 40-те години, обществената поляризация на обществото. Контрастните светове в „Тютюн“ са гибелното противоречие на улицата, в душите на героите. В света на „Никотиана“ всяко положение води към сложно стълкновение. То поражда и онази експлозивност на света, чийто два полюса са Борис и Павел. Дори и последната среща на Ирина с Динко е условна с поставка на два разминали се свята. Основното у личността позволява на Димов да използва различно възможностите на психологизма: вътрешната самохарактеристика, диалога, скрития контекст. Докато Талев внушава пълнотата и при него елементите са общочовешки, то Димитър Димов всичко подчинява на една цел-разрушаването на човешката личност. Епизодите са подчинени на общата теза – Димовският принцип на контраста. При него фразата казва точно онова, което става. Тя е скрито подсещане и за втория план при характеристиката на героя, който е ту ироничен, ту трагично-драматичен. Авторът търси философията на личността в нейната натура, волевите стремежи, идеалите и самоизмамите й. Той изтъква с ироничен под текст несъответствието между външността и духовното нищожество. Погребението на Борис е тъжна и сурова гротеска на химерата за всевластно богатство.

Той е само един ненужен труп, а паметта за него угнетява: „Една безразлична съпруга стоеше до гроба му….един злобен от глад и невярващ в Христа гръцки поп щеше да го опее“.

Героите на Димитър Димов свикват със света, в който живеят и това ги убива. Бездушието и равнодушието са убийствени за тях: фон Гайер добре разбра, че Ирина никога не може никого да обича, че идва при него със знанието на Борис, но тази истина ласкае аристократичното му самолюбие и напълно отговаря на представата му за света и за самия него. Всеки носи своята обреченост и между героите има много общо. Гайер подчинява духа си на съждението, на разума, на волята, на способността си да презира обикновеното, душевната пустота и егоизмът на Тенфелд, плебейската посредственост на Прайбиш, жизнеността, човешко милосърдие и леността на Ирина, активността на Варвара в търсене на свое място в света и нежеланието й да види истината, реалността стремежът на Павел да бъде личност и миражът за общочовешкото щастие, безоблачното бъдеще. Така Димов открива равновесието между европейското и българското като търси голямата философска идея в националното.

В границите на реализма Димов използва самоанализа, за да създаде трагично разгънатата си метафора на един човешки живот. В „Тютюн“ той акцентира върху волята, която изхабява, върху борбата между разума, знанието и страстта. За героите на Димов подлостта е породена от наситеността. Не само Борис и Ирина са жертва на собствените си амбиции. При тях драматичното в съдбата им се състои в унищожената представа красивото, което те носят като заложби и способности, в моралното им падение. Героите осъзнават невъзможността да изживеят щастлив живот, осмислен от нравствени добродетелни ценности и го осъзнават. Димитър Димов не отрича стремежа на човека към по-добър живот, към удобства и рязко но внушава, че това не става с цената на деморализация на обществото и погазването на хуманността и любовта, които са най-ценното в живота. Стремежът да се съобразяваш само със собственото си „Аз“ обезсмисля живота. Така драмата се преобразява в трагедия, а трагичното е дълбоко същностна черта за героите на Димитър Димов.

Чрез възхода и гибелта на концерна „Никотиана“, писателят проследява икономическите процеси у нас, смяната на поколенията в тази област, износването и смъртта на онези, които не успяват да пуснат корен в реалността. Но център на романа си остават героите – образна система времето, нравите, идеите, търсенията, мечтите и разочарованията, борбите със себе си и със света. Всеки от тях е типичен за епохата и средата, но и оригинален, носител на много индивидуални черти, колоритен, правдоподобен.  Димитър Димов си остава психолог, изследовател на неизбродимите тайни на човешката душа, носител на европейското в родната ни класика.

Романът „Тютюн“ е едно от най-оспорваните и противоречиво оценявани произведения, съобразно обществено политическите и социалните условия, които го създават и утвърждават. Те предопределят историческия и личностен драматизъм на епохата и личността.

Димитър Димов е от онези творци, чиято творческа индивидуалност търси смисъла на човешкия живот , неговите ценности,  морал  и амбиции, които разрушават личността.

автор: Николай Пеняшки – Плашков

Разумност и потребление


1. Потреблението и производството са взаимно свързани – „Маркетинга“

2. Не всички се интересуват от философията като наука /въпрос на разбиране/. Всеки си има своето разбиране,
стига да не вреди на обществото, законите и порядките.
Важното е да бъде достоен гражданин, добър специалист
и Човек преди всичко…

3. Истината и само истината, това е тъждеството…
Но коя истина… – нечия.

4. Свободата е велико и прекрасно нещо. Без нея няма развитие, колкото да звучи тривиално…, въпреки че абсолютна свобода няма. Всички останали думи са излишни.

5. Разностранните знания са израз на повече умения, което води до практически реализъм.

Надежда


Надеждо моя,
накъде си тръгнала?
Да търсиш
истината
по пътища прашни,
в къщи модерни
или палати безценни –
с огради защитени.

Надеждо моя,
не се отказвай  –
сбъркала посоката.
А тя е там,
където е зовът –
за поривът светъл,
гласът на праисторици
и автори
с перото гъше.

6.09.2009
©  Н. Пеняшки – Плашков

Докосване


Докосване

Докосване

Докосвам те
с устни,
страст
и мисъл.
Ръцете ми желаят,
страхуват се…
Не посмях да те докосна
с топлите си длани,
за да не загубиш
своя теменужен цвят…

29.08. 2009
Н.Пеняшки – Плашков

Истина


Момче

Момче

Няма нищо по-добро от истината
колкото и болезнена да е тя.
авторът

Теодор бе  толкова изнервен, че не го свърташе на едно място. Кръстосваше стаята и се чудеше, как да постъпи. През четирите години семеен живот с Камелия разбраха,че не могат да имат деца. Причината бе в нея. Желанието им да имат наследник растеше с всеки изминат ден. Тя му предложи да си осиновят дете. Толкова хора го правеха. Трябваше да проучат възможността за това.
Той седна, облегна се на фотьойла и се замисли. Не искаше осиновено дете от дом. Имаше син от жена, която обичаше преди. Искаше него. Беше говорил не веднъж с Елена, майката на сина му, по този въпрос. Тя беше съгласна, и без това мъжът й не го искаше. Имаха друго тяхно дете, и цялото им внимание бе насочено към прероденото.
В стаята влезе жената на Теодор.
– Какво си се умислил? – обърна се тя към него – Тео,чуваш ли ме?
Камелия винаги го наричаше Тео. Харесваше това умалително име. Пък и на самия него допадаше. Безпокойството растеше в него и не му даваше мира. Струваше му се невъзможно, да каже за сега истината на Камелия. Все някой ден трябваше да го направи. Самообвиняваше се за дългото мълчание, и за липсата на смелост. В това бе неговата трагедия. Той сви вежди и направи тъжна гримаса. Като че вътре в него изгаряше бавно невидим огън.
– Какво ти става? – попита го разтревожена Камелия – Добре ли си?
– Мисля за детето, което искаш да осиновим.
– Ще ми помогнеш ли?
– Какво да направя?
– Ела да изместим готварската печка на терасата! Лято е вече, по-добре да е навън!
Терасата бе доста широка, и имаше достатъчно място. С малко усилия изместиха печката.
– Направих кафе! Ела да ти налея, а и трябва да поговорим! – подкани го жена му.
Тео седна срещу нея, и след първата глътка запали цигара. Тя също пушеше. Пропуши скоро, навярно защото и двамата бяха напрегнати, и все си търсиха някакъв отдушник. Или просто му правеше компания… Ситуацията беше деликатна за Тео, и тя по някакъв начин като че го чувстваше.
– Ти си права! – отбеляза той, като я гледаше в очите. – Крайно време е да направим нещо! Казвал съм ти и друг път, че не желая да вземаме дете от дом. Можем да си осигурим директно от някое семейство. Вече се интересувах, така че скоро е възможно да си имаме момче. Нямаш нищо напротив нали…? – погледна жена си въпросително.
– Как изглежда то? Здраво ли е? Какви са родителите му? – беше развълнувана.
– Казва се Емил и е на пет години, здраво и хубаво момче е. Бащата е бил адвокат, а майката архитект.
– Защо бил, да не би да е починал…? – попита Камелия.
– Не зарязал ги е. А сега има втори баща. Свестен човек е, инженер по професия, има частен бизнес, но от две години имат и друго дете, и заради него, Емил е пренебрегнат от господина. По тази причина търсят осиновител.
Като говореше за сина си, сякаш буца бе заседнала в гърлото му, и не можеше да я преглътне.
– Говорил съм с тях. Осиновяването може да стане скоро. Готова ли си за това? Ако си съгласна, ще им кажа за решението ни? Ето и снимката на детето… – той я подаде. От вълнение беше забравил за нея. Опита да не се издаде.
– Колко е хубав! – тя не откъсваше очи от снимката.
– Да подготвяме ли документите…? – Тео чакаше отговора й.
– Разбира се, иска ли питане…! – очите й блеснаха.
Тео я остави в кухнята, и излезе. Трябваше да се срещне с Елена, за да каже за окончателното им решение. Уговорката беше да се видят в арт-кафето на центъра. Докато я чакаше, си поръча коняк. Алкохолът щеше да го отпусне. Когато се срещаше с първата си любов, винаги беше развълнуван. С Елена бяха преживяли красиви мигове. Живееха заедно по онова време, въпреки несъгласието на баща й. После се появи и синът им, но старият като разбра, че искат да се женят, ги заплаши, че нищо няма да остави на дъщеря си. А бяха студенти, и нямаха никакви средства.
– Здравей! – Елена неусетно се приближи до Теодор, а той дори не я забеляза.
– Сядай! Как е синът ни? – бързаше да разбере, дали детето приема факта, че ще живее на друга място.
– Добре е? Вчера очакваше да дойдеш.
– Не можах, имах дело. Пък и с Камелия не бяхме говорили още…, но днес й казах, и до двадесет дни ще осиновим Емил. Съгласна е, но не съм й казал още, че е мой син. Искам първо да свикнат един с друг, и чак тогава ще й кажа истината. Ще реша в кой момент да стане това. Знам, че синът ми е малък, и ще е нужно време, да свикне с нас, най вече със съпругата ми. Мога да ти гарантирам, че тя е много деликатна жена, и вярвам, че всичко ще бъде наред. Може би не постъпвам правилно, и трябваше отдавна да й кажа истината, но не намерих смелост, по причината да не я загубя. Това ме измъчва. А и Емил можеше вече да е с нас, ако не бях толкова нерешителен. Приготви се, ти знаеш най-добре как…!
Елена го слушаше, присвила красивите си очи. Душата й приличаше на есенен листопад.
– Объркахме живота си с тебе. А сега и детето ще плаща заради нас. Не трябваше да слушаме лудия ми баща. Ще ми е мъчно без Емил. Галин не иска, да знае за него. Нищо не му пречеше да го приеме. Постъпи жестоко с мен… Не знам дали ще му простя. В края на краищата имаме дете. Друго щеше да е, ако ти…- не довърши мисълта си и заплака.
– Скъпа, нека не говорим за миналото. Знаеш много добре, как стоят нещата. Не можем да върнем времето назад. Сега има възможност сина ни да бъде обичан от всички нас.
– Но аз, още държа на теб, знаеш го…!
– Ами другото ти дете, и то ли ще бъде лишено от любов?!
– Искам да ви виждам и двамата от време на време!
– Разбира се, че ще се виждаме! Та ти си му майка, а аз…- огъня беше завладял душата му, и дишаше тежко… Глътна от питието за да разпали огнището въпреки, че беше нежелателно. Изпи безалкохолното до дъно, но пожара не бе изгасен. Седна до нея, прегърна я, погледна доверчиво. Тя се успокои.
– Жена ми, няма нищо против. Не можем да върнем нещата назад. Обичам съпругата си, и не искам, да я огорчавам. Достатъчно се измъчи заради това, че не може да имаме наше дете.
– Прав си! – въздъхна Елена – Трябва да си гледаме семействата! Обещай ми, че ще пазите Емил, и ще го обичате много, както аз…!
– Та той е мой син! Разбира се, че ще го обичаме, а това означава всичко…
Разбраха се да уредят документите възможно най-бързо и Емил да остане при баща си.

Дойде дългоочакваният ден. Емил бе официално осиновен. Беше му трудно отначало да свикне с новата обстановка, и указанията на майка си… Как го беше дресирала, само двамата знаеха. Дори и баща му беше изненадан.
Емил още от първия ден попита, дали може да ги нарича мама и татко, и от този момент го приеха като свой син. Очите и на тримата плуваха в сълзи. Най-много на Емил… Сърцето му щеше да се пръсне от любов и мъка… Баща му чувстваше, че ще получи инфаркт, особено когато го прегърна сина му.
Връзката между тримата, тепърва щеше да се задълбочава и укрепва. Изпълни се с любов и светлина, която стопли уютния им дом. Единственото, което още тормозеше Теодор, бе неизказаната истина за сина му – тази невинна душа… Трябваше да се осмели, да признае на Камелия всичко… Убеден беше, че е най-добре между тях, да няма няма тайни…
Всяка вечер вземаха момчето на ръце, и го слагаха да спи. Разказваха му приказка, и когато затвореше очи, тихо го оставяха в стаята му. А те двамата седяха около масата, и крояха планове за бъдещето на малкото им семейство. На Тео му се щеше, да и каже всичко в тези моменти, но все отлагаше, за да не унищожи прекрасните й чувства… До кога ли!

Минаха няколко месеца. Откакто осиновиха Емил, изпитваха огромно щастие…
Елена идваше всяка седмица при сина си. А той растеше и се променяше. Дори и видът му беше променен. За възрастта си, беше умно и възпитано дете. Не правеше пакости, като някои други в махалата. Въпреки това беше буен, обичаше игрите и забавленията.
Един ден Тео най-сетне събра смелост, и реши да каже на жена си цялата истина. Струваше му се, че момента вече е настъпил. Случи се в съботен ден.
Следобедът Емил беше с родната си майка, а Тео и Камелия останаха сами.
– Трябва да ти кажа нещо, което отдавна нямам смелост да ти призная…! Длъжен съм, и ако сега не го направя, ще се проклинам! Това е една болезнена истина, за която предварително те моля да ми простиш…! Става дума за Емил…
Душата му бе готова да изригне като вулкан и да изпепели всичко около себе си… Дишаше трудно и тежко. Очите му се напълниха със сълзи, които бяха готови да го задавят. Проклинаше се, за дългото мълчание. Беше готов, да приеме всякакви упреци, но за прошката не знаеше…
Елена го гледаше, изумена и уплашена. Дори не подозираше, за какво става въпрос.
– Кажи де?! Плашиш ме! Да не се е случило нещо лошо? Видът ти, не ми харесва! Да не си болен?!
Той продължаваше да я гледа в очите, с подтиснато самочувствие, и болка в сърцето. Отпи от водката, която си беше налял. После още веднъж, но по-едра глътка. Запали нервно цигара. Очите му приличаха на развълнувано море, което разбиваше вълните си в брега.
– Тео, плашиш ме! Моля те, кажи ми каквото и да е? Дори и да е болезнено, все пак сме семейство, ще-е-е…
– Става въпрос за Емил …
– Не ме плаши…, какво е станало?! – задиша учестено.
– Той е мой син! Аз не бих си…
– Какво говориш?! Ти-и-и…! Това истина ли е! Нима е възможно?! – тя бе шокирана. Не беше на себе си. Имаше чувството, че ще получи инфаркт. – И цяла вечност не си ми казвал нищо?!
Разплака се, и излезе от стаята. Той също беше объркан, да я утешава ли, или търпеливо да изчака. Истината беше като трън, и докосването до нея в първия момент бе болезнена. Въздъхна тежко и продължително. После отиде в спалнята.
Жена му лежеше, свита в края на голямото легло, и гледаше с широко отворени очи в прозореца.
– Прости ми, но не знаех как ще приемеш всичко това! Страхувам се, да не те загубя. Обичам те скъпа! – приседна до нея и я целуна.
Разказа цялата история такава – каквато е в действителност. Тя го изслуша и после каза:
– Толкова години мълчание! Не ми е лесно да махна с ръка и да ти простя, че си крил от мене такова нещо! Чудя се, дали няма и друго…- погледна го въпросително, но с укор – А синът ти е такова прекрасно дете…
– Добре, ще те оставя да помислиш, но не забравяй, че ти си моята съпруга, и животът ми е свързан с тебе и сина ми! Имаме нужда от теб и те обичаме!
Излезе от спалнята, влезе в кухнята, наля си питие и зачака решението на жена си. По някое време тя се появи на прага, после седна срещу него. Очите и приличаха на водопади.
– Налей и на мене! Ще приема цялата истина, но ми обещай, че каквото и да ни струва, ще се лекувам! Искам да си имаме и наше дете.
Тео не очакваше от нея такава реакция и развълнуван я прегърна. После последва страстна целувка. Сега я обичаше много повече. Тя не го беше разочаровала.

След доста време лечение и опити им се роди дъщеря. Бяха на седмото небе от щастие. Емил също се радваше на сестричката си. Не след дълго синът им се разболя тежко. Наложи се да лежи дълго време в болницата, но накрая всичко дойде на мястото си.
Четиримата заживяха заедно, и всичко което им се случваше беше по своемо хубаво, защото между тях цареше истината. А тя е най-доброто лекарство.

Този разказ е написан е по действителен случай.

© Николай Пеняшки – Плашков

Любов от пръв поглед


любовни взаимоотношения

„Природата е създала женския пол за
любов, а не за жестокост; жената трябва
буди нежност, а не страст…“

Лесинг

Сутринта се събудих рано. Заредих по навик кафеварката. За кратко време кафето беше  готово. На фона на прекрасната утрин се лееше песен на „Щурците“. С първата глътка от кафето  запалих цигара. Жена ми сновеше из апартамента  и мърмореше тихичко, докато търсеше нещо. Не си казахме нито дума.
Телефонът звънна продължително.
– Киро, Пламен те търси! – провикна се Стела.
– Здравей! Чакам те, да пием кафе и да тръгваме! До пет минути да си в къщи!
Докато изядох сандвича, на вратата се звънна. Беше Пламен.
– Голям бързак си! – казах усмихнат с пълна уста.
– Здрасти! Къде е жена ти? – попита той  влизайки в антрето.
Държеше цветя и парфюм.

– Сега идвам! – откликна тя, навярно чула разговора ни.
Извадих и моя подарък. Беше ден на будителя. Жена ми работеше като учителка в близката детска градина. Когато се появи в антрето, Пламен и аз й връчихме подаръците и цветята. Бях й купил черна дамска чанта от естествена кожа,  за каквато отдавна си мечтаеше.
– Не очаквах, признавам си! Когато се приберете, ще ви почерпя както се полага! – закани се , целувайки и двама ни.
Изпихме кафето  и излязохме. Отпрашихме с мерцедеса към Варна. Бяхме поканени в едно читалище за празника. Двамата костюмирани, ухаещи на скъп парфюм, летяхме по пътя. Слънцето блестеше в очите ми  и се отразяваше в тях като в огледало. Сложих тъмните очила, а мислите в главата ми прииждаха като вълни  и се застигаха една друга. Като опитен морски вълк държах кормилото  и владеех кораба. Въпреки хаоса в главата ми, успявах почти винаги да се справя.
– Кажи нещо! Много си мълчалив! – подхвана Пламен.
С него отдавна бяхме приятели  и не си спомнях да е мълчал повече от десет минути.Така че и този път говореше повече отколкото трябва.
– Какво си се размечтал? Не след дълго  ще те запозная с една красавица – направи красноречив жест, поглаждайки самодоволно брадата си  – А за мене остава една чародейка! Готина мадама, с черна коса  и възможно най-финното бедро което някога би съзерцавал!
– Стига си бърборил! Лесно ти е на тебе, като не си женен – отговорих раздразнен.
В мене се бореха различни чувства. Обичах жена си  и имах задължения към семейството, но страстта към нежния пол ми пречеше. Поне жена ми да беше дала някакъв повод, но нямаше  за какво да я упрекна. Пуснах музика.
Хитовете на „Куин“ изпълниха пространството. Натиснах педала  и полетяхме по пътя. Скоростта беше другата ми слабост. Пристигнахме бързо  и паркирах колата на подходящо място пред читалището. Повечето гости не бяха дошли.
– След малко се връщам – каза Пламен  и влезе в сградата.
Появи се на изхода с една чернокоса красавица под ръка – навярно неговата чародейка.
– Запознай се с приятеля ми! – обърна се към нея.
– Аз съм Наталия! –   протегна грациозно ръка.
– Удоволствието е мое! – представих се, поех ръката й, която докоснах с устни  галантно. Успях да я разгледам. Наистина бе красавица. Вече тайно завиждах на Пламен за откритието му.
– Да отидем в съседното кафене! Има още доста време – предложи Наталия – След малко ще дойде една приятелка.
Очаквах нещо подобно,  от солидарност към двата пола.
Не след дълго  към нас се присъедини изискана дама, около четиридесетте, която в първия момент ме впечатли. Когато спря погледа си върху мене, имах чувството, че през същността ми протича електричество. Не осъзнавах какво точно се случва, но когато седна срещу мен, потънах в гълъбовите й очи. Изведнъж разбрах, че се влюбвам  и то от пръв поглед. Ако някой ми беше казал допреди час, че ще ми се случи нещо подобно на моята възраст, щях да му се изсмея в лицето. Но сега  се случи  и бях като омагьосан.
– Казвам се Нина!… – промълви тя и се усмихна невинно.
– Кирил… – отговорих тихо  и поех ръката й. Докоснах я с устни  и сякаш летях в облациите. Обзе ме  безтегловност и  си мислех, че ако се изправя, няма да се задържа и сигурно ще отплавам нанякъде.
Разглеждах я с нескрит интерес. Кестенявата й коса падаше върху раменете привидно небрежно, а красивото й лице сякаш беше модел – представено от ренесансов художник. Отгатвах великолепните форми на тялото й под дрехите  и не бях на себе си. Тя ме изпиваше с поглед  и продължаваше да ми се усмихва.
– Какво да Ви поръчам? – сетих се да попитам – Какво ще желаете?
– Хайде да си говорим на „ти“, нали нямаш възражения? Днес още не съм пила кафе.
Пламен и Наталия си говореха нещо  и не пречеха на разговора ни, ако въобще това беше разговор.
– Казаха ми, че си инженер, математик и обичаш поезията. Дори пишеш стихове…- гледаше ме с не скрито любопитство. Аз преподавам по литература, така че имаме обща тема за разговор.
– Вярно е! Навремето баща ми настояваше  да запиша инженерна специалност, въпреки че ме влечеше литературата. Не съжалявам, че го послушах, но не се отказах от писането, макар че е трудно да вършат две различни неща – не знаех какво друго да й кажа  и замълчах.
– Някой беше казал, че поезията е математика… – погледна ме с проницателните си гълъбови очи.
– Сигурно е вярно, но в живота често взема връх чистата проза. Писането ми е отдушник от напрежението… – мислех, че говоря глупости.
В друг случай едва ли бих казал такива неща, но тя някак ме караше да бъда откровен.
– Харесвам мъжете от твоя тип и имам слабост към тях – беше директна и това ме порази. Между нас вече се оформяше нещо страхотно  и то с такава скорост, че свят да ти се завие.
Не си бях представял, че за половин час, ще съм така хлътнал. Сякаш беше сън…
– Очарован съм от теб  и от искреността ти! Много си красива и интелигентна, а малко жени  притежават тези качества.
Сякаш се гледах отстрани и се чувствах изумен, как сипя комплименти на тази почти непозната жена.
– Искрен си  и го оценявам! Това има голямо значение за мене – каза ми тя, като продължаваше да ме съзерцава – Можеш ли да ми кажеш някое твое стихотворение? – погледът й ме умоляваше  и бях готов да направя всичко за нея.
Въпреки, че досега не бях рецитирал стихове особено в бар,  но  го направих. По-късно щях да се чудя, но в момента не бях въобще на себе си.
Изрецитирах любимото си стихотворение, което й направи страхотно впечатление.
– Прекрасно е! – възкликна развълнувана – Кажи ми още някое!… – и аз продължих. Харесваше ми, да имам такава почитателка.
А тя сякаш бе открила съкровище. Очите й блестяха. Сигурно сме изглеждали доста задълбочени, защото другите двама се извиниха и ни оставиха насаме. След около час трябваше да започне празненството. Забравих за какво бях дошъл. Едва се въздържах. Изпитвах силно желание, да протегна ръце към нея  и да я притегля, а после…, не смеех да си представя какво ще последва.
Тя се премести до мен  и погали ръката ми. Прегърнах я. И тогава се случи нещо неестествено и неочаквано… Целувката…!  Беше зашеметяваща  и не приличаше на нито една през живота ми. Имаше нещо необикновено в нея, в тази жена  и в този ден… Ако това наистина беше любов от пръв поглед, значи до този момент не я бях изпитвал  и не знаех нищо… Само съм си въобразявал…
Всичко това ми дойде, като гръм от ясно небе.
Мисълта да я любя веднага, ме изпълваше докрай  и нищо друго не ме интересуваше. Но изведнъж  осъзнах, че губя разсъдъка си  и трябваше да се овладея.
– Нина, всичко това е толкова неочаквано…! Просто не разбрах как се случи… Прости ми…! – не знаех какво друго да кажа в момента.
– Няма за какво да ти прощавам. Аз изпитвам същото. Случвало ми се е много отдавна  и почти бях забравила какво е…– тя ме гледаше  по детски чисто и открито.
Отново я целунах.
– И… какво да правим…? – попитах.
– Да отидем някъде…! Този миг е наш  и ще е жалко, ако го пропуснем!
Подчиних се.  Исках го повече от нея в момента. Платих сметката  и отпрашихме с колата към най – близкия хотел. Не мислех за празника, нито за концерта, нито за жена ми, която сигурно щеше да ни чака, сложила масата. Сякаш бях в някаква мъгла, която ме отнасяше все по-нататък.
Дори не помня какво говорихме в колата.

Любихме се страстно и неочаквано нежно…Тя беше толкова различна от другите ми връзки, че дори не се опитвах да я сравнявам.
Животът понякога е изумителен. Сякаш отваря за нас вълшебната си кутия  и като фокусник прави чудеса, които никога няма да си обясним. Този ден беше такъв за мене.
Да казвам ли, че останах с Нина и през нощта  и че после често се виждахме…!?
И нека Бог ми прости, ако любовта  която изпитвах, беше грях.

© Николай Пеняшки – Плашков