КЪРТ ВОНЕГЪТ – Как се пишат малки разкази


1. Използвай времето на напълно непознатия така, че той или тя да няма чувството, че времето е загубено.

2. Дай на читателя поне един герой, на който да симпатизира.

3.
Всеки герой трябва да иска нещо, пък било и то само чаша вода.

4.
Всяко изречение трябва да прави едно от следните 2 неща-да разкрива характер или да развива действие.

5. Започвай колкото е възможно по-близо до края.

6. Бъди садист. Независимо колко мили и неопитни са главните герои, прави така че да им се случват ужасни неща за да може читателят да види от какво са направени.

7. Пиши така, че да доставиш удоволствие само на един човек. Ако отвориш прозореца и започнеш да ухажваш света, така да се каже разказът ще се разболее от пневмония.

8. Дай на читателя колкото е възможно повече информация, колкото е възможно по-рано. По дяволите напрежението читателят трябва толкова добре да знае какво става така, че да може да довърши разказа сам, дори хлебарки да изядат последните няколко страници.

 

Advertisements

За писането…


Разликата между писане на текстове и литературни творби е коренно различна. Първото което може да се каже, е че литературата не се съчинява. Тя трябва да е израз на живота, с всичките моменти и категории, а това означава, че авторът – белетрист трябва да познава битието в дълбочина и проблематиката, пред която е изправен човека в съвременната действителност.
Писането на първата книга не е проблем, въпреки че вълненията на автора са изпълнени с много въпроси… Тя е първата рожба на своя родител и емоциите му са напълно оправдани. Когато се говори за следващата му книга и после друга е много трудно, защото белетристът трябва да има богати впечатления, изключителни запаси от преживявания, добре подбран материал и задължително да познава живота в дълбочина, и проблемите пред които е изправен човека в съвременната действителност.
Едно произведение ( каквото и да е в белетристиката) не бива да е интуитивно, то трябва да бъде изживяно, изстрадано, да отразява човешките тегоби, да бъде написано с искрен и прост стил, така че да бъде увлекателно четиво. А за това се иска богат речников запас.
Творецът не бива да бъде затворен като в клетка, той трябва да осъществява реални връзки с хората (без да ги дели на пол, раса, убеждения и т.н.), с природата… (действителността във всичките и категории).
Произведенията трябва да имат душа, да дишат. В тях трябва де се усеща живота в реалните му измерения… (радостта, любовта, тъгата, омразата и всички други категории).
Стилът трябва да бъде искрен и прост.

автор: Николай Пеняшки – Плашков

„ЗА ПИСАНЕТО“ ОТ СТИВЪН КИНГ


ЗА ПИСАНЕТО  ОТ СТИВЪН КИНГ

Warning: Missing argument 2 for wpdb::prepare(), called in /home/antipa/public_html/wp-content/plugins/sharebar/sharebar.php on line 112 and defined in /home/antipa/public_html/wp-includes/wp-db.php on line 990

Warning: Missing argument 2 for wpdb::prepare(), called in /home/antipa/public_html/wp-content/plugins/sharebar/sharebar.php on line 124 and defined in /home/antipa/public_html/wp-includes/wp-db.php on line 990

“За писането: Мемоари на занаята” е изключителна ценна и интересна книга от Стивън Кинг – поне за тези, които пишат. Това не е стандартният наръчник по  творческо писане    творческо писане, а уникално четиво и истинско удоволствие, вервайте.

Стивън is The King.

Е, има си и недостатъци, например – кратка е. Но пък читателят е предупреден за това още в началото:

Тази книга ще бъде кратка, защото повечето от книгите за писането са пълни с глупости. Белетристите, включително и моя милост, всъщност не са много наясно какво правят. Те не разбират защо нещо се получава добре, а друго — не толкова. Моята идея беше: колкото по-кратка е книгата, толкова по-малко глупости има в нея.

Ако не можете да си я закупите, нещо което горещо препоръчвам, може да я четете безплатно онлайн, блaгодарение на chitanka.info 

ето  ТУК

Изображение: chitanka.info

ПИСАНЕТО Е ИЗКУСТВО НА ЧЕТЕНЕТО


автор: Сюзан Зонтаг

Да четеш роман за мен е нещо съвсем нормално, да пишеш обаче роман е нещо много специфично… Поне така мисля сега, припомняйки си колко свързани са двете неща. (Но нека това не се превръща в брониран принцип. Само няколко бележки.)
Първо, защото да пишеш означава да упражняваш изкуството на четенето, и то с особена интензивност и внимание. Пишеш, за да прочетеш това, което си написал, за да видиш дали е добро и, тъй като никога не е така, да го поправиш – веднъж, втори път, толкова, колкото е нужно, за да стане нещо, с което при прочитането можеш да заживееш. Ти си собственият си, може би най-строг читател. „Да пишеш означава да си съдник на себе си“, отбелязва Ибсен на заглавната страница на една своя книга. Да пишеш без да четеш – това е непредставимо.

 Но винаги ли това, което просто си написал, не е добро? Не, понякога е повече от добро. Но това само означава, поне за пишещата тези редове, че след като го прегледаш по-внимателно, или след като си го кажеш на глас – значи, отново да го четеш – би могло да стане по-добро. Не твърдя, че писателят трябва да се мъчи, за да излезе нещо по-добро. „Написаното без мъка общо взето не носи радост при четене“, казва д-р Джонсън, максима, която е отдалечена от съвременния вкус толкова, колкото и авторът й. Разбира се, много неща, написани с лекота, носят неимоверна радост. Не, не става дума за оценката на читателя – който може да предпочете по-спонтанната, по-малко изпипаната работа на писателя – а по-скоро за мнението на писателя, който е недоволен поради професията си. Мислиш си: Ако още от първия път и без особено напрягане стигнах толкова далеч, не би ли могло да стане още по-добро?
 Дори ако тези поправяния – и препрочитания – изглеждат много мъчна работа, и двете все пак са най-приятната част от писането. Понякога дори единствената приятна част. Да почнеш да пишеш с някаква идея за „литература“ в главата, извиква боязън, страх. Скок в ледена вода. Но постепенно става по-топло: когато вече имаш нещо, което можеш да поправяш, да редактираш.
 Да приемем,  че е ужасно лошо. Но нали имаш възможността да го поправиш. Опитваш се да бъдеш по-ясен. Или по-дълбок. Или по-красноречив. Или по-ексцентричен. Опитваш се да бъдеш верен на някакъв свят. Искаш книгата да бъде по-обхватна, по-меродавна. Искаш да извадиш себе си от самия себе си. Искаш да извадиш книгата от опърничавата си глава. Както статуята в мраморния блок, романът стои в главата ти. Опитваш се да го освободиш. Опитваш да приближиш тези драсканици на хартията до това, което трябва един ден да стане книга – каквато може да стане, каквато знаеш, че е във върховите ти моменти. Отново и отново четеш изреченията. Но това ли е книгата, която пиша? Това ли е то?
 Или да приемем, че върви добре: защото понякога наистина върви добре (ако това от време на време не се случваше, можеш да полудееш). И дори да продължи цяла вечност и да пишеш едва-едва, с двата пръста, все пак възниква един път от думи, по който искаш да продължиш да вървиш: и тогава го препрочиташ. Може би не смееш да си доволен, но същевременно написаното ти харесва. Забелязваш, че това, което стои пред теб, ти доставя радост – радостта на читателя.
 Писането е най-после и поредица от разрешения, които си даваш, за да се изразяваш по определени начини. За да изнамираш. Да летиш. Да падаш. Да намираш собствения характерен начин за разказване и упорство; иначе казано, да намираш вътрешната си свобода. Да бъдеш строг, без прекалено да се бичуваш. Да не прекъсваш прекалено често, за да го четеш. Ако си достатъчно смел да вярваш, че върви добре (или съвсем добре), да си позволиш просто да гребеш нататък. И да не чакаш подтика на вдъхновението.
Слепите писатели, естествено, не могат да прочетат написаното. Може би за поетите това е по-маловажно; те извършват по-голямата част от работата в главата си, преди да напишат нещо на листа. (Поетите много повече от разказвачите се осланят на слуха.) А да не можеш да виждаш не означава, че не преработваш написаното. Не си ли представяме, че когато им е диктувал „Изгубеният рай“, дъщерите на Милтън в края на деня са му прочитали на глас написаното през този ден и тогава са нанасяли поправките. Но разказвачите, които работят в килер, пълен с думи, не могат да запомнят всичко. Те трябва да виждат това, което са написали. Дори онези писатели, които изглеждат най-споделящи и продуктивни, трябва да възприемат това по този начин. (Така и Сартр, когато ослепя, обяви, че дните му на пишещ са минало.) Спомняме си и охранения, достопочтен Хенри Джеймс, крачещ нагоре-надолу в една от стаите на Лембхаус и диктуващ на секретар „Златната чаша“. Като се абстрахираме от това, че е трудно представимо как изобщо може да бъде диктувано късното творчество на Джеймс, още по-малко при грохота на една Ремингтън от 1900, не си ли помисляме, че Джеймс е препрочитал написаното на машината и едва ли се е въздържал да прави коректури?
Когато преди две години ракът отново ме настигна и трябваше да прекъсна работа по почти готовота In Amerika, един мил приятел от Лос Анжелис, който знаеше за отчаянието и страха ми, че никога няма да мога да довърша романа си, ми предложи да вземе отпуск, да дойде в Ню Йорк и да живее при мен колкото време е необходимо, за да му издиктувам останалата част от романа. Е добре, първите осем глави бяха готови (тоест, многократно препрочитани и преработвани), вече бях започнала предпоследната глава и имах чувството, че в главата ми е изцяло черновата на последните две глави. И все пак, все пак трябваше да отхвърля неговото трогателно, великодушно предложение. Не че бях с прекалено замъглено съзнание от драстичния хемококтейл и всички възможни болкоуспокояващи, за да си припомня какво исках да напиша. Трябваше и да виждам какво пиша, не само да го чувам. Трябваше да мога да го препрочета. Обикновено преди писане идва четенето. И импулсът да пишеш бива почти винаги предизвикан от четенето. Мечтата да станеш писател идва от четенето, от любовта към четенето. И още дълго след като си станал писател, четенето на книги, които други са написали – и препрочитането на обичани книги от миналото – представлява неустоимо отклонение от писането. Отклонение. Утеха. Мъка. Да, също и вдъхновение.
Разбира се, не всички писатели ще го признаят. Още си спомням как веднъж разказвах на В.С. Нейпол нещо за един английски роман от ХIХ век, роман, който много ценя, много известен роман, и вярвах, че и той, както и всеки от моите познати, за които литературата значи нещо, му се възхищава като мен. Но не, той не го бил чел и дори допълни сериозно, когато видя тихото изумление, изписано на лицето ми: „Сюзан, аз не чета, аз пиша“.
Много писатели, които вече не са млади, твърдят по разни причини, че четат много малко, да, дори намират четенето и писането в известна степен за несъвместими. Може би е действително така за някои писатели. Не е мое право да съдя за това. Ако е от страх да не бъдеш повлиян, то аз го намирам за суетно и повърхностно. Ако е поради липса на време – имаш само няколко часа дневно и тези, които прекарваш в четене, се приспадат от тези, в които можеш да пишеш – тогава това е аскеза, към която не се стремя.
Да се загубиш в една книга, така се казва, не е само празна фантазия, а моделирана действителност, която те пристрастява. В едно писмо Вирджиния Улф написа известното изречение: „Понякога си мисля, че небесният рай е едно непрекъснато четене без умора“. Божественото идва от това, че – пак по думите на Улф – при четенето азът напълно се елиминира. За съжаление, ние никога не изгубваме аза си, също както и никога не можем да настъпим сянката си. Но този нетелесен унес, четенето, е толкова подобен на транса, че имаме чувството, че сме се освободили от аза.
Както четенето, прехласнатото четене, така и литературното писане, обживяването на други азове, дава усещането, че губиш себе си.
Днес е разпространено мнението, че писането е само форма на самоотнасяне. Наречено още самоизразяване. Тъй като уж вече не сме били способни на истински алтруистични чувства, затова и сме можели да пишем само за себе си.
Но това не е вярно.  Уилям Травър говори за смелостта на не-автобиографичната фантазия. А и защо както пишем, за да се самоизразим, да не пишем също и за да избягаме от себе си? Много по-интересно е да пишеш за други. При това от само себе си се разбира, че даваме на всичките си персонажи нещо от себе си. Когато моите полски емигранти в In Amerika достигат през 1876, по пътя за Южна Калифорния, до селото Онахайм, те навлизат в пустинята и биват сразени от ужасна визия на празнотата, която напълно ги променя. Тук използвам спомените от детството си през 40-те години, за скитанията ми в пустинята на Южна Аризона, близо до тогава все още малкия град Туксън. В първия вариант на главата в южнокалифорнийската пустиня още присъстваха наречените „сагуарос“ гигантски кактуси. В третия вариант, противно на желанието си, извадих сагуарос – за съжаление западно от Колорадо ривър няма сагуарос.
Това, за което пиша, е различно от мен. Както и това, което пиша, е по-умно от мен. Защото мога да го преработвам. Книгите ми знаят това, което някога съм знаела – спорадично, периодично. А да сложиш на листа най-добрите думи, не става по-просто, дори след толкова много години на писане.
Това е най-голямата разлика между четене и писане. Четенето е призвание, умение, при което с повече упражняване, неизбежно постигаш повече опит. Като писател, напротив, трупаш най-вече несигурност и страхове.
Всички тези чувства на недостатъчност от страна на писателя – във всеки случай на авторката на тези редове – се коренят в убеждението, че литературата е важна. „Важна“ е сигурно твърде бледа дума. Има книги, които са „необходими“, книги, за които още при четенето знаеш, че ще ги прочетеш пак. Може би повече от веднъж. Има ли по-голяма привилегия от това да имаш съзнание, което да се разширява, изпълва, насочва от литература?
Книга на мъдростта, модел на духовна игровост, тласък за разбирането, верен рисувач на реалния свят (не само на бъркотията в собствената глава), слуга на историята, адвокат на противоречиви и непокорни чувства… един роман, който бива възприеман като необходим, може, би трябвало да бъде повечето от тези неща.
Дали и занапред  ще има читатели, които споделят това високо разбиране за литература, виждате ли: „Този въпрос няма бъдеще“. Така отговори Дюк Елингтън на питането защо свири в предиобедната програма на „Аполо“. Най-добре да продължим гребането.
 
Преведе Мария Каро
Преводът е направен по сп. „Литературен“, 3/4 2001
За първи път есето е публикувано в „Ню Йорк Таймс“ от 18 декември 2000 г

Типове текстове


Наративните текстове са речеви продукти, проследяващи развитието на някакво събитие. Те са обикновено текстове със сюжетна основа – разкриват някаква “история”, показват как дадена случка “се случва”. Да се разкаже нещо, означава да се проследят последователните етапи на “ставането” на дадено нещо. Най-същественият белег на разказването следователно е представянето на определена съвкупност от действия и състояния с оглед на протичането им във времето. Минималната разказна структура се опира на поне две свързани действия, едното от които е по-рано, а другото по-късно.

Разказването е с необикновено широко приложение в речевата практика на индивидите. За него се говори като за “основно човешко семиотично учение”, “една от най-елементарните потребности на човешката същност”.

Разказването е най-честият начин за предаване и възприемане на познания за нещата, то е най-естествената, най-лесната и общодостъпна форма на излагане на информация. Известно е, че хората по-лесно запомнят положения, които са възприели чрез разказ, отколкото положения, които им се представят като логически изградена верига от факти и аргументи. Причината е, че разказът представя нещата не теоретично, а практически, на базата на конкретния пример, че познанието е “онагледено” чрез действия на конкретни деятели, а мисълта има като опора определена хронология. Този начин на представяне провокира непосредственото “съпреживяване” на нещата от индивида и най-близко съответства на личния му жизнен опит. Разказването освен това е приложимо във всякакви ситуации и е удобно за осъществяване на най-широк кръг комуникативни цели. При това то се проявява в множество жанрови форми.

Всички тези факти обосновават идеята за централността на разказването като начин за организация на човешкото познание и взаимодействие. За разлика от разказването, дейности като дескрипция, аргументация, информиране, самопредставяне, изразяване на отношения и чувства не са достатъчно мощни процедури, за да обемат изцяло човешкия опит и човешката памет, да кодират безизключително вижданията на хората за света. Тези начини за споделяне на познание са определящи в изграждането на много по-малки групи текстови жанрове, при това имащи специализирана употреба и използвани в определени типови условия.

Привилегированото положение на разказването спрямо останалите познавателни дейности дава основание на редица изследователи да го обособят като самостоятелен тип и да го противопоставят на всички други типове, взети заедно.

Изследването на разказването има дълга традиция и е във фокуса на вниманието на литературознанието, лингвистиката, фолклористиката, психологията, антропологията, историята, теологията. Литературознанието и лингвистиката от 70-те години на ХХ век насам отбелязват значителни успехи в областта на наративния анализ.

Изграждането на един цялостен текст като наратив почива върху преобладаването в него на минимални тематични фрагменти (микротек-
стове) с повествователен характер. Дори и най-краткият разказен продукт се изгражда чрез оформяне на поне един микротекст повествование в него. По-големите разказни форми съдържат по-голям брой микротекстове, сред които доминират тези от повествователен тип. Възможно е целият наративен продукт да се изгради от микротекстове повествования; по-вероятно е обаче той да включва и части с друга функционална натовареност – описания (на лица, предмети, пейзажи), разсъждения (аргументации на тези), речеви действия на участниците (външни и вътрешни монолози, откъси с диалогичен характер).

Повествованието е специфичен процес на изразяване, при който се оформят и специфични начини на разказване – типове повествования. Разграничават се т. нар. “той”-повествование и “аз”-повествование, с конкретни специфики и вътрешни подразделения.

Характерен белег на повествованието е използването и на различни видове реч. Базова за всяко повествувание е авторската реч. Тя оформя основния комуникативен пласт на разказния текст и въвежда всички други видове реч, които могат да съществуват само вградени в нея. В повествованията с измислени сюжети авторската реч е по същество реч на фикционалния адресант – подставения от автора субект, който “вътре” в текста води повествованието. Алтернативна на авторската е чуждата реч – речта на участниците в случката. Тя се помества в авторската и се проявява в разновидностите пряка, непряка, полупряка.

Изграждането на наратива се опира върху жанровоспецифични строежни компоненти. Широко цитираната структурна схема на разказния текст, предложена от У. Лабов и Дж. Валецки във връзка с устния наратив, включва елементите резюме, ориентация, усложнено действие, климакс, разрешение (развръзка), оценка и кода. Този модел по-късно се модифицира различно. Ясно е например, че само определени повествования имат резюме като първи елемент или че не всяко повествование предлага поява на кода. Затова по-обобщено може да се каже, че разказният текст включва като задължителен елемент повествователен корпус, организиран в основните сюжетни елементи ( завръзка, кулминация, развръзка). Като факултативни, но обичайни единици се появяват уводна и заключителна част. Уводът е с характер на експозиция, придружена в някои случаи от специфично предповествователно встъпление. Заключителната част се оформя обикновено като епилог или като коментар на представената история от гледна точка на разказвача или на слушателите.

2. Видове наративни текстове

Наративните текстове се разделят в групи с оглед на различни критерии. Според реалността на сюжета се различават фактологични и фикционални наративи. Според сферата на употреба се говори за битови, художествени, научни, публицистични, фолклорни, религиозни и др. По формата на речта разказните текстове са устни и писмени, а с оглед на метрическата организация на разказването – прозаични и стихотворни. Според жанровата си форма биват разкази, повести, новели, романи, драми, мемоари, пътеписи, приказки, легенди, митове, предания, притчи, очерци, вицове, басни, епически поеми и песни и др.

 ІІ.Художествени текстове

В групата на художествените текстове   попадат произведенията на художествената литература (т. нар. висока словестност и популярните продукти като екшъни, трилъри, любовни и приключенски романи, романи на ужаса, фамилни саги), произведенията на словесния фолклор (народни приказки, басни, песни, епопеи, вицове, гатанки, предания и т.н.) и митологичните произведения (с известни уговорки).

Светът, който художествените текстове   представят, с някакъв условен, измислен свят, свят вторично създаден и съществуващ изцяло чрез езика. Дори когато става дума за действителни събития, лица, места, времена, това не са реални събития, лица и т.н., а техните образи, пречупени през гледната точка на автора, преведени от една реалност в друга. Фикционалността е един от най-ярките признаци на художествения текст. Макар че има фикционални текстове, които не са художествени, както и художествени текстове с ограничена фикционалност, именно художествената комуникация най-пълно се идентифицира с фикцията. Фикцията е винаги една илюзия, една “като-действителност”, имитативен модел на нещо от реалния свят. С фикционалността е свързан и двуизмерният характер на художествената комуникативна ситуация. Едно първо измерение тук образува реалното продуциране на текста от автора, в реалната негова действителност, и адресирането на речевия продукт към също тъй реален възприемащ, в неговото реално време и пространство. Второто измерение е свързано с появата на фикционалния “аз” като вътрешнотекстов продуцент. Това “аз” е различно от “аз”-а на автора – лице от художествения свят, което “говори” в този свят от името на автора на един също тъй фантазен събеседник.

Обща особеност на художествените текстове е и специалната обработеност на изразната им страна. Това се проявява в подбора на специфични изразни средства, в разширяването и преосмислянето на значенията на думите, в словните иновации, в създаването чрез езика на звукови и зрителни асоциации, в използването на ритмични структури, в прилагането в някои случаи на метрическа организация на изразния план. По тези особености художествените текстове ярко се отличават от текстовете на специализираната реч (публицистични, научни, официално – делови) и от разговорните текстове. В художествените словесни продукти според вида и конкретните им цели е налице специфично групиране и доминация на функции – естетическа (която е основна за текстовете на “високата” литература), поетическа, емотивна, лудическа, хедонистична, познавателна, дидактическа, морализаторска.

ІІІ. Информационни текстове

1. Същност и специфика

Информационните текстове са словесни продукти с доминираща познавателна функция. Тяхната основна задача е да предават фактологични данни и да споделят концептуална информация. Те излагат системни знания в някаква област, анализират определен проблем, осведомяват за актуални събития, за някакви положения. Информационните текстове се извеждат като първи текстов тип в много езиковедски изследвания. Към информационния текстов тип се отнасят преди всичко научните, научно – учебните, научно – популярните, публицистично – коментарните и осведомителните текстове.

2. Видове информационни текстове

 2.1. Научни

Текстовете в научната комуникация предават точна, изчерпателна, логически подредена информация относно реално съществуващ денотат. Прагматическото им предназначение е да поднасят нови знания за избрания обект и да повишават информационния запас на адресата.

Строго научните текстове изпълняват тази задача с терминологична прецизност, като прилагат изследователските методи на определена научна област. Насочени са към специализирана аудитория. Споделят доказателствено познание, затова са предимно аргументативен тип текст. Аналитичното мислене по повод на някакъв проблем често почива върху описание на факти и експериментални данни, понякога и върху повествование за нещо. Затова основни в научните съчинения са аргументативните микротекстови части, значителен дял имат и дескриптивните; повествователните части са по-малко.

Научно – учебните (дидактическите) текстове  са предназначени за обучение. Имат сходни с чисто научните текстове особености, но не се стремят към изчерпателност, снижават абстрактността, ограничават терминологията, наличните термини изясняват или превеждат, за поднасянето на новата информация широко се базират на вече познати факти и на сравнения. В изложението се опират повече на описанието и на описанието на факти, отколкото на аргументацията. Тези специфики все пак варират според характера на аудиторията. Научно – популярните текстове са предназначени да разпространяват научни знания сред най-широк кръг потребители. Представят познанието в достъпна форма и са определено детерминологизирани – използват термини ограничено, като съдържанието им се представя описателно. Изложението силно се опростява и се онагледява с примери, сред езиковите средства вече са допустими емоционални и експресивни елементи, оценъчна лексика, несъобщителни конструкции и др.

2.2. Публицистично-коментарни

Публицистично-коментарните текстове са  предназначени за широк кръг потребители, но с интерес към разискваната тема. Насочени са към въздействие върху възгледите и оценките на адресата. Споделят особеностите от една страна на научните текстове и от друга страна на публицистичните текстове. Съдържателно засягат актуални, социално значими проблеми от областта на политиката, идеологията, икономиката, финансите, обществото, морала, културата. Избраният проблем се третира коментарно – предлага се анализ на факти, мнения, идеи и се извеждат обобщения. Проблемът се поставя ясно, като същевременно открито се изразява позиция за него – на автора, на редакцията, на определена институция. Текстът е от аргументативен тип . Изложението обаче е далеч от строго обективното аргументиране, характерно за научните текстове. Тук аргументацията се прави ангажирано, с влагане на лично отношение. Комуникативно-познавателната стойност на текстовете почива върху логиката на аргументите, от една страна, и върху публицистичния маниер на излагането им, от друга. Тези текстове не само се стремят да докажат поставената тема, но и да убедят в нейната правота. Оттук произлиза и високата манипулативност на разглежданите материали.

Симбиозата между научност и публицистичност определя и спецификата в езиковото оформяне на публицистично-коментарните материали. Характерна е определена мяра на специализирана лексика и термини, но от друга страна се залага на експресивни езикови средства – емоционална лексика, оценъчни изрази, средства на образния език (сравнения, епитети, ирония, метафори, повторения,афоризми), разговорни елементи, първолични форми (“аз”-говорене), специални техники за приобщаване на потребителя (“ние”- и “ти”-говорене), реторични въпроси и други несъобщителни изречения.

2.3.Осведомителни

Осведомителните текстове  са предназначени да оповестяват текуща информация. Битуват в писмена и устна форма във всички сфери на комуникация. Тяхната специфика като част от информационния текстов тип е, че имат чисто осведомителна цел:носят информация за актуални събития или по-общо са насочени към запознаване с конкретни, важни за дадена ситуация на общуване факти. По правило не са обемни.

В широката област на осведомяването функционират най-напред са медийните осведомителни текстове, наричани съвкупно “новинарски”- съобщения, новини, хроники, информационни бележки, осведомителни бюлетини, кореспонденции, репортажи, интервюта и др. После идват справочно-информативните текстове – валутни бюлетини, радио- и телевизионни програми, метеорологични сводки, информации на спортния тотализатор, разписания на влакове, разписи за учебни занятия и др. По-нататък в групата се включват множество документи и официални съобщения от сферата на административното и деловото общуване – официални писма, уведомителни съобщения, декларации, удостоверения, документи за самоличност, дипломи, служебни бележки, обяви, афиши и мн.др. Осведомителен характер имат и текстове, употребявани в междуличностното ежедневно общуване – битови устни съобщения за актуални случки, лични писма, телеграми, домашни уведомителни бележки и др.

Освен еднаквата си информативна функция осведомителните текстове имат и други общи особености – например преобладаването на съобщителни микротекстове в тях, изграждането на повечето по устойчив композиционен модел, следването на определено техническо оформление, придържането към езиковите средства на конкретен функционален стил. Заедно с това обаче те са твърде разнообразна група, в която отделните подгрупи и жанрове показват специфични черти.

 2.3.1. Новинарски текстове

Новинарските текстове се смятат за “каймак” на медийното текстопроизводство, за първични, доминиращи медийни продукти, с голямо място във вестниците и радио- и телевизионни предавания. Третират “твърди” или “меки” новини, реализират се в по-кратки и по-обемни жанрове, без и с анализационен момент, имат общ модел на построяване и са твърде пълно проучени. Свързани са с актуалното житейско време на потребителите на текста, осведомяват за минали или за предстоящи събития, а когато се предава “на живо”, и за случващи се в момента събития. Имат висока социална значимост и важна роля за насочване на общественото мнение, за формиране на отношение и оценка и следователно са силно манипулативни. Манипулативното им действие в типичния случай не е директно, а завоалирано. Отличителен белег на новинарският текст е нехронологичното представяне на фактите в него, постоянното преплитане на времена. В новините следствията редовно се поставят преди причините, има интензивно движение напред-назад във времето, смесено съобщаване на факти от различни времеви зони. Причината за това пренебрегване на темпоралната последователност е новинарската важност. Основен принцип на писането на новини, както е известно, е “най-важното най-напред”. Новинарският текст започва с т. нар. резюме – кратко представяне на основното съдържание на новината. След това синтезирано въвеждане на най-важното в събитието следва разгръщане на информацията в подробности.

 2.3.2. Справочно-информационни текстове

Справочно-информационните текстове се публикуват или се излъчват в медиите, излагат се като самостойни продукти на определени места (по гари, летища, на табла в училища и университети и пр.) или пък битуват като писмени документи (каталози, менюта, касови бележки и пр.); могат да се разпространяват и като автоматична телефонна информация. Тези текстове са официални и повечето са публични.

 2.3.3. Съобщения

Чрез текстовете от типа съобщения кратко се известява за нещо.
Най-ярките представители на жанра са съобщенията за събития. Те осведомяват за предстоящи прояви (спортен празник, тържество, представление, събрание) и са публични, колективни и официални. Излагат се на видно място – на специални табла за съобщения, на входа на учреждение или жилищен блок, или се разпространяват чрез медиите. Спецификата на тези текстове е, че информират за нещо, което е насрочено и ще се състои, независимо дали отделните лица ще прочетат текста или не, ще се отзоват или не. Езиковото оформление на съобщението се осъществява според правилата на официално-деловия стил. В съдържателно отношение текстът трябва да отговори на три въпроса – “какво”, “кога”, “къде”.

Специфичен вид съобщения са уведомителните бележки. Те са кратки текстове с официален или неофициален характер. Дори когато са официални, не се изпращат по пощата, а се предават чрез приносител или се поставят на определени места.
Вид съобщения са и обявите. Те са винаги публични и официални осведомителни текстове. Известяват за продажба и покупка на предмети и имоти, за предлагане и търсене на работа, за извършване на услуги, за курсове, школи, лечение, запознанства и мн. др. Съвременните текстове съдържат цели страници с обяви. Обяви на фирми и граждани се излъчват и по радио- и телевизионните канали, могат да се видят разлепени по автобусни спирки, електрически стълбове, дървета и др.; често се получават “на ръка” или в пощенските кутии.
Типичните обяви оповестяват факт с характер на предложение. Спецификата на обявата като осведомителен текст е, че информира за нещо, което ще се реализира само ако някой прояви интерес.

 2.3.4. Нормативно-документни текстове

Информационен характер имат и някои нормативно-документни текстове, които осведомяват по официален път за определени фактически положения. Сведенията са социално типизирани, а общуването има неиндивидуален характер. Дори когато текстът засяга лица ( напр. диплома, лична карта и др.), той предоставя само официално значима информация за тях. Разглежданите текстове обслужват официално-деловото общуване и споделят функционалните, съдържателно-композиционните и езиковите особености на речевите продукти от тази сфера. Повечето се построяват по строги модели, установени в официалната, правната и административна практика. От официалните текстове с информационна функция са съобщенията, изявленията и декларациите на държавни органи, институции, ведомства, партии, организации по важни актуални въпроси и събития. Такива са също и държавните комюникета и меморандуми, международни договори, конвенции и спогодби. Някои текстове с нормативен характер описват устройствените правилници и организацията на дейността на правни субекти, кодифицират правилата за извършване на определени дейности в тях. Такива са правилниците на различни институции и организации, уставите, хартите ; такава е и конституцията на страната. В административната сфера битуват множество документи с информационен статут. Някои са свързани с действието на правна норма, други са просто служебни документи и формуляри. От този вид са напр. паспартите, визите, различните свидетелства, нотариалните актове, смъртни актове, завещанията, договорите, уверенията, автобиографиите и др.

2.3.5. Епистоларни текстове

Писмото е вид осведомителен текст, чрез който адресатът се уведомява за текущи събития около адресанта, предава се актуална за единия или за двамата информация. Съществува в разновидностите лично, делово, отворено, писмо до медии. Отделните видове писма споделят функционално-стиловите характеристики на различни типове текстове – на разговорните, официално-деловите, на публицистичните.

 2.3.6. Мемориални текстове

В групата на осведомителните текстове попадат и текстовете с мемориален характер – протоколи, паметни записки, търговски дневници, лични дневници, каменни надписи и др. Те архивират информация – за евентуално бъдещо позоваване, като сведение за миналото, за припомняне на минали факти. Повечето текстове са публични, но някои са лични. Някои са регулярни, други се създават по повод на инцидентно събитие.

Най-разпространен вид протоколи са тези, които отразяват хода на заседания, събрания, съвещания.

Паметните надписи от по-старо и по-ново време са предназначени да съхраняват информация, за да се знае и помни. Изсечени върху плочи и скали, те са летописни записи за своето време, за отделни събития и деяния на владетели, изказват принадлежност към делото на исторически личности.

ІV. Апелативни текстове

1. Същност и специфика

Апелативните текстове са речеви продукти с преобладаваща подбудителна функция. В тях чрез пряко обръщение към адресата той се подтиква, подбужда, призовава, моли за нещо. Основната цел на тези текстове е да въздействат върху поведението на възприемащия. Авторът изказва директна волеизява и дава на възприемащия да разбере, че го подканва към определена физическа, речева или интелектуална реакция – да осъществи конкретно действие, да изрази становище, да вземе решение, да поеме определени задължения, да приеме мнение, съвет и др. Понятието подбуда по принцип се схваща много широко – то включва в себе си по-частни понятия като призив, молба, покана, изискване, забрана, заповед и др. Към апелативните текстове се отнасят множество писмени и устни езикови построения от различни сфери на общуването – агитационни и пропагандни материали (политически речи, предизборни плакати, лозунги, манифести и пр.), официално-делови текстове от административната, законодателната и официалната сфера (молби, жалби, призовки, закони, укази, наредби и пр.), други текстове с публичен и личен характер (покани, проповеди, молитви, реклами, тостове, надписи и табели с публичен характер и т.н.) Апелативните текстове се изграждат преобладаващо от микротекстове от типа директиви. Най-честите езикови изразители на подбуда са глаголи с призивна, заповедна или забранителна семантика (моля, призовавам, каня, нареждам, заповядвам, забранявам и под.), конструкции с трябва и следва, изрази с бих и мога за предаване на деликатна молба, повелителни глаголни форми, подбудителни изречения, при някои жанрове – въпросителни и желателни изречения, в устното общуване – подбудителна интонация и др.

Апелативните текстове, които са с характер на служебни или граждански документи, имат строго установен модел на построяване и на графично оформяне.

За повечето подбудителни текстове е характерно придържането към принципите на официално-деловото общуване. На съдържанието им е присъщо обективно излагане на фактически положения, точности яснота на информацията, краткост, стегнатост и еднозначност на изложението. От тази практика се отклоняват текстове извън тясно административната сфера. Текстове, предназначени за лично неофициално общуване, допускат езикови средства от областта на разговорния стил.

V. Прескриптивни текстове

1. Същност и специфика

Прескриптивните (предписващи, инструкционни) текстове напътстват, съветват, инструктират как да се действа в дадена ситуация. Доминираща тук е прескриптивната функция, която е една от разновидностите на по-общата регулативна функция. Адресантът отправя към възприемащия различен вид наставления – изказва препоръки, предписания, дава съвети, указания за начина, по който да се извърши определена дейност. С това той регулира в определена посока поведението на адресата. За разлика от апелативните текстове, които възлагат на адресата преки задължения, прескриптивните не действат задължаващо върху него. Текстът не може да наложи на възприемащия да се съобрази със съответните предписания; дали ще последва, или не дадените инструкции, зависи само от него. Като прескриптивни се определят редица официални и неофициални, писмени и устни текстове. Такива са например административните инструкции и указания (за пожарна безопасност, за охрана на труда и др.), инструкциите за инсталиране и експлоатация на уреди, за боравене с инструменти и препарати, упътвания към лекарства, рецептите, диетите, моралистичните максими и поговорки и др.

В напътстващите текстове преобладават речевите актове от типа прескриптиви, а езиковите индикатори на напътстващата функция са предимно глаголи и глаголни изрази с инструктивна семантика (препоръчвам, съветвам, добре е, полезно е, подходящо е, уместно е). Използват се конструкции с мога и трябва, чести елементи са внимание, внимавайте. Употребяват се основно глаголни форми в сегашно обобщено време, интензивни са форми за повелително наклонение. Характерни са повелителни и условни изречения. Предписанията обичайно се дават безлично; типични са форми за обобщеност на адресата и обобщено-лични изречения.

МИЛЕН РУСКОВ представи в романът „ВЪЗВИШЕНИЕ“ в гр.Добрич


IMG_20130521_183942Вчера на 22 май 2013 г. в 18.30 ч. в хотел ресторант „Вива ди полета“ се проведе среща разговор с писателя и преводач Милен Русков.
Организатор на мероприятието е сдружение „Тротоар“- Добрич.

Беше представен романът „Възвишение“ от поетесата и журналист Валентина Добринчева.
Писателят Русков прочете вълнуващи откъси романа.  Това вълнуващо произведение ни връща в епохата на Българското Възраждане, когато двама бунтовници, приятели  на Димитър Общи, участват в Арабаконашкия обир.

романът "ВЪЗВИШЕНИЕ"

романът „ВЪЗВИШЕНИЕ“

 

 

 

 

 

 

 

 

Романът е определен като „Най-големият езиков експеримент в българската литература“. По този повод получава номинация за национална литературна награда на фондация „13 века България“.

Милен Русков е роден в Бургас през 1966 г. Живее в София. Завършил е българска филология през 1995 г. в СУ „Св. Климент Охридски“. Писател и преводач. Автор на три книги: „Джобна енциклопедия на мистериите“ (2004), за която получава наградата за дебют „Южна пролет“, „Захвърлен в природата“ (2008; 2011 – издание на английски в САЩ), за която получава наградата „Вик“ за роман на годината, и „Възвишение“ (2011), за който получава наградата „Златен век“ на Министерство на културата (2012) и Награда „Христо Г. Данов“ (2012). Превел е над 20 книги от английски, в т.ч. „Изповедите на един английски пушач на опиум“ на Томас де Куинси, „Пари“ на Мартин Еймис, „Как да гледаме философски на живота“ на Джеръм Джеръм, и др. Носител на наградата „Кръстан Дянков“ за превод от английски (2009).

ИЗ „ВЪЗВИШЕНИЕ“ 

На следващия ден в град К. отседнахме в хана да ся наспим. А там, брате, един френец. Кой го знай тоз френец какъв вятър го е запилял насам. Ханджията разправя, че бил някой си инджинерин. Гледам го френецът – един строен такъв человек, с европейски опнати дрехи, сако сложил дълго доколени, на врат му боямба (вратовръзка) златочерна на раета, бомбе си в ръка държи, панталони му и те на раета сивочерни, чепички му лъщят на слънцето. Брате! Изискана работа! Красиво е да си европец, туй ще ви река! Като го гледам така, и на мен бая ми ся поревна – викам си, желал бих и аз тъй да ся обличам, да ся издокарам тъй, като человек сред человеците, а не като азиатский някой поданник, Абдул Азизу грозний подопечник. Ех, рекох си, живот е несправедлив.

Аз ся осведомих и наинформирвах (как ся туй зове по французки), че тоз френец работел за аустрийската так називаема железница, проверявал откъде може тя да мине. У Турско сичко е зело да става аустрийско: аустрийска поща, аустрийска железница… Някой ден те ще сложат и аустрийски султан, мене слушай. Брате, Турско ся разпада! Англичане горди британци са сичко у Анадола яко овладели – кое струва повече от пет пари, имам под вид; те затова за Турско толкоз милеят, защо за собствений си джоб милеят. Макар да не съчувствувам, туй го аз разбирам (Je comprendre) – аз тоже за собствений си джоб милея, кога даже не съм англичанин. А те са и англичане, и горди европейци, кое ще рече – имат търговска Висша цел (меркантилическа), коя им като пътеводна звезда служи в черное небе дивой Азии и коя те следват с ненащърбаема енергия в юнашкото това овладевание и яко цицание на сякакви диви народности и държавности, от чиито едни прости гърди те благо бозаят златное мляко благополучия, за върховното процветание и всяческо успевание на ненадминатата тази европейска сивилизация, като която втора никога не е и имало. И на която и ний сме ся сърдцем устремили и духом наострили да бъдеме членове. Но никакви членове не сме, ами сме проста народност. Коя ще я яко опоскат, защо това и заслужава.
Но ти Анадола го махни, ами гледай, че от таз страна на ибания Възпор аустрийци са зели сичко да овладяват. „Край Възпора шум ся дига, лъскат саби, щитове. Ей го, Симеон пристига, воеводи си зове.” Зове той, на шуря си учинайката. Виж, аустрийци, и въобще европейци, здраво пипат. На сичко ръка слагат. И тоз вишеречений френец ся е доброволно посветил на чуждия аустрийски народ с ежемесечно служение против едно заплащане, за осъществяването и реализирването (фр.!) на споменатата Висша цел. Нощя иба ли го що прави, но деня ходи да обикаля околние пространства, проучваейки землемерно, откъде, как разправят тукашни местни хора селяци, ще минава так називаемата железница. Аз таквоз нещо никогаш не съм виждал. За Асенчо хич даже не ма и питай. Ш’та шамаросам, заде ми задаваш глупави въпроси и ми ценно револуционно време губиш. Ибах та! Мисли малко!
Българе, българе… Как съм ся аз озовал сред вазе? Туй ми е най-голяма грешка в живота. (Мал шанс ся зове по французки.) Неразбрано племе, братче! И не стига туй, ами го и овладели диви анадолски османлии. Изскочили, брате, от черний азиатский лес по пълнолуние, като върколаци и луноходи. Туй не са ти тебе изтънчени, коджа интелегентни французои и французойки, ами е дива азиатска паплач! Някой французоин ако ги види, ще припадне от миризма им само. А ний с таз гмеж живейм в едно царство. Но хайде хак да ни е, защо и ний сме последни отрепки, аз да ти река!
Та значи тоз французой, за кой ви ся издума отгоре, ся помещава на вторий кат при нас, в отсрещний край на пътеката. И гледай Съдба как разпореди, че като ся наспахме ний с Асенча, ставам аз в ранния следобед и отидох долу на двора да пия вода от чешмата и да зема нещо от гостилницата, и го гледам френеца насреща ми, прибира ся чиляка и като ся разминавахме, дружески ми кимна и бомбе си от глава надигна. Аз ся след няколко стъпки бързо врътнах да видя где ще отиде, и го видях че ся качва по стълбите и после чух врата да ся затваря – явно си в стая отишъл. Аче ся замислих и отидох, та пих вода, и като ся връщах, заслушах ся тъй пред вратата му да видим дали ще чуя нещо – тишина, брате, чилякът спи ли, кой го знай. Като ся прибрах в наша си одая, рекох на Асенчо:
– Асенчо – рекох, – иди, братко, долу и запрегни Дяда Ювана, да сме готови немедленно да тръгнем.
– Защо? – учуди ся Асенчо.
– Бе – викам – действувай, не рассуждай! После ш’ти обяснявам.
– Ама защо? – кай.
Та ся принудих да му обясня. Той слезе долу, пък аз ся замислих за френеца. Гледай къде го Съдба зафърлила. Железници да прокарва. Инджинерин человек! Туй не е проста работа. Аз железница може да не съм виждал, но съм чувал какво тя представлява. Железний, кай, кон прогреса! Бре, ибах ва! Тоз ми мяза на человек, що би яздил железний кон. Язди, и с бомбе си народ поздравява.
А ей ти го прочия и Асенчо, що наший кон язди, върна ся и вика: „Готово”, кай. Аз минах един път по пътеката, като ся заслушах пред вратите дали ще чуя някакво движение вътре, да видим хора дали има, но нищо не чух. По-длъжко ся застоях пред вратата на френеца и там нещо чух, някакво движение ми ся счу, ил’ затварянето на някоя си вратничка на долап, такова някакво нещо.
После ся върнах, зех другаря си Колта и другите си багажи и с бърза стъпка с Асенчо влязохме в стаята на френеца. Ти си представяш, че той бая ся изненада. Стои в средата на одаята и ни гледа учудено. Аз отидох, та го фанах приятелски за лакътят.
– Дай – викам, – друже, туй сако. И бомбе някое, ако имаш.
А той ся дърпа и говори нещо, но не можеш му разбра. На французки нещо. Нещо като „жужу-мужу, жуа-муа, он-бон”. Но една дума му ясно разбрах – „терибль, терибль”. Не знам що ще рече. Ще видя после в речника на Богоров. Но мисълта ми е – не му ся разбира, европейский человек. Аз си дръпнах кесията и извадих от нея една жълтица, като му обясних, доколкото можах, че повече не можем му даде, защо тия пари ни трябат за револуциата. И като казах това, подадох му жълтицата и зех да му свалям сакото. А той:
– Он-бон – нещо, – жуа-муа – и бърка в кесията, още жълтици иска.
– Е, не – викам, – ще прощаваш, но повече не можем ти даде. Туй е за нашта револуциа. – И ся надигнах към него, приближих си главата до него, белким ма разбере, и му викам: – Револуциа, револуциа.
А той пак:
– Терибль, терибль.
– Аче туй нали е французка дума, и нея ли не разбираш? – разперих ръце аз. – В чудо ся видях от тебе, братко!
И тогаз мен ма осени тая, да не кажа, блестяща мисъл, и викам на Асенча:
– Я дай „Старината”!
А и на него бързо му сече пипето и ся веднага сети, че аз имам под вид списанието на Раковскаго, „Българската старина”, чийто единът брой аз си носех в торбата. И бръкна Асенчо, та ми го даде. А аз го отворих в самото начало, дето е уводът, и показах на френеца онуй място, където пише:
„Ето що говори о тому един учен:
La philosophie Indienne est tellement vaste, que tous les systèmes de philosophie s’y rencontrent, qu’elle forme un monde philosophique, et qu’on peut dire à la lettre que l’histoire de la philosophie de l’Inde est un abrégé de l’histoire entière de la philosophie.”
А туй ще рече, както отдолу ся е пояснило:
„Индийското мъдрословие е толкова обширно, штото сичките системи мъдрословия ся срештат в него; то съставля един цял свят мъдрословия и можи ся каза буквално, чи повестността Индийскаго мъдрословия е едно съкраштение на цялата повестност мъдрословия.”
Ей туй му показах на френеца, на неговия си язик хем написано, и не е нещо страшно, да речеш, ами за мъдрословието мисъл, а той ма гледа, като че ли е кон с три крака видял, или не знам си що. Аз му викам:
– Ний с добро идим, разбираш ли? Разбираш ли? Хабер алмак?
А той само маха с ръка и нещо бързо-бързо блещореви, жуа-муа, не знам що си, че зе и да ся дърпа да излиза, та аз трябаше да го придържам за ревера.
– Ей – викам му на Асенча, – ний сме попаднали на най-тъпия френец в цяло Френско.
А Асенчо вика:
– Ох – кай, – с тоз чиляк не можем са разбра. Поради язиците голяма разлика има и полное недоумение.
Но мен вече ми узря мисълта и му рекох:
– Ще зема – викам – да го чукна по главата с тъпото на пищовът, че да ся свърши работата. Той иначе не ни разбира, чилякът.
А през туй време френецът бърка в кесията и си сочи сакото и нещо говори – он-мон, туй-онуй.
Е, пресегнах ся аз и го чукнах с приклада по челото, като внимавах да го не нараня, а той ся дръпна назад и изпищя нещо, но не падна, понеже твърде леко го бях ударил. Наложи ся втори път да го чукна, вече по-ячко, и той падна на земята в безсъзнание, като чувал някой. А Асенчо ся наведе над него, разглежда го и вика:
– Бачо Гичо, ти да го не повреди чиляка? Нидей тъй!
– Нищо му няма! – викам. Туй е европейски чиляк. Ще ся оправи той. Но иначе нямаше как да ся разберем с него, нали виждаш. Ще полежи тъй и ще ся оправи.
Не че бях чак пък съвсем сигурен, но какво да река?
После ний свалихме на френеца сакото, панталонките с раетата свалихме, а тоже ризата. Боямбата и бомбето видях на една окачалка провесени, та ги зех и тях. Накрая и чепичките свалихме. Другите неща как да е, панталоните като ся леко подгънат, направо ми лепват, га че ли някой терзия ги е нарочно за мен по мярка правил, обаче обувките му на мене са ми леко големшки, и туй то. Чиляка малко по-едър от нас пада. Туй е тъй, защо е той от германските народи. Те са едри хора, снажни и левенти, да ги иба в чукундурите.
– Тук ний нещо ще тряба да сложим – викам му на Асенчо, – да запълниме петите.
Той зе да ся оглежда, горкий, па изведнаж лице му светна, и вика:
– Дай да изтръбушиме възглавниците, па да пълниме.
Ний зехме по една възглавница и ги изтръбушихме, но после аз ся сетих, та му викам „Бе защо са ни на нас две, тя и една стига”, и едната я оставихме настрани, а от другата зехме перушина и напълнихме тъй-тъй където тряба, и ми лепнаха тия чепици като изляти направо!
После аз ся поколебах малко, пък оставих две жълтици на масичката. Ибах та, туй са двесте гроша! Ако не стигат за сичките тез дрехи, то почти за сичките сигур стигат. Иначе ще значи, че не мож’ да ся ти пазариш. А като не можеш да ся пазариш, къде си в тоз свят тръгнал! Пък тряба и да ся има под вид, че туй са носени дрехи, употребени. Двесте гроша може и в повече да дойдат биля. Но хайде, от мен да мине, и да е жив и здрав Араба-Конашкий проход.
Освен туй и мои си дрехи внимателно сгънах, та оставих, ако няма що да облече той на първо време, макар че никак не ми ся вярва той да няма друг чифт дрехи. Но все пак, че знае ли чиляк. Да не ходи по вътрешни гащи из улиците. Само кундурите си задържах и навущата, ако ми трябат за Балкана, едно-друго.
После проверих в чекмеджетата на писалището му – защо в таз стая и писалище има – и намерих там едни франкове. Скрити тъй между книжата, множество каймета. Аз книжни пари рядко съм виждал, па и много ги не тача, но тез ми станаха интересни, че са французки пари – едни хора най-различни, изобразени на тях, орли и прочия. Зех по едно-две каймета от секи вид, да имам за спомен, а другите ги оставих. Най-големите бяха по петдесет франка, две парчета. Колко ли ще е туй в грошове? Е, зех ги. Макар те да не са най-красиви, мен ако питаш. Но ний и числата тряба да уважаваме, не е ли тъй?
После го погледнах тъй френеца, един вид да ся на ум с него сбогувам, а той си лежи в безсъзнание, уста си леко отворил, га че ли спи като бебе невинно, но сърдце му тупка, как аз на шия му проверих, ще ся оправи.
– Е – рекох, – ако има нещо, прощавай!
– Ако има нещо, няма нищо – обади ся и Асенчо.
След туй ний вече излязохме от там. Като минавахме през гостилницата, няколко души ма изненадано изгледаха, но не рекоха нищо, аз ся разплатих с ханджията, като сложих пръст на устата си, да не казва нищо, и той само ми написа сметката на един лист, аз му платих, като му оставих и добра поддавка (бакшиш), и нали Асенчо беше вече запрегнал Дяда Ювана, мигом отпрашихме от там. Дядо Юван си нравът сменил, сякаш разбира, че работата вече сериозна иди, че ся е Дело мощно вече зафанало, и затуй в необходимата минута препуска като млад някой юнак. Бравос, Дядо Юване! Намерихме си късметя ний с тоз кон, туй ще ви река. Защо е вече той възрастен, опит има, и ума си опича и знай кога що да прави. Сякаш му скрито чувство правилно подсказва – туй направи, онуй направи.
Абе ометохме ся, с една дума, за нула време от там, и скоро стигнахме до Н-ското село, а по-право е да ся рече до Н-ската махала, къде спряхме пред една чешма да напълним вода. Аз слязох с една бъклица, как съм тъй с сакото и бомбето, и златочерната боямба на врата ми ся от вятъра планински свежо вей, а до чешмата един праз лук потуранко седи и ма гледа, като че ли е попската щерка гола видял. Аз го търпях, търпях, докато пълня от чучура (кой слабо тече), пък накрая му казах:
– Какво ма гледаш? Европейски чиляк не си ли виждал?
А той га че ли ся стресна, като му проговорих на български, и отскочи назад и бързешката ся отдалечи.
– Неразбрано племе! – викам на Асенча.
– Че той френец кога е виждал! – отвърна Асенчо. – Само овце и конски лайна. Ти там френец не мож’ видя! А не ся и образоват, букварите не четат, нищо не знаят. Неразумний юроде! Где си тръгнал?! Туй още бача ни Софрони го е казал, поп народен.
– Туй бача ти Паиси го е казал – поправих го аз.
– Тъй ли беше? – рече Асенчо. Аче може, може. Но добър чиляк е бил.
– Кой това?
– Аче и Софрони, и Паиси.
– Тъй е съгласих ся аз, – право думаш.
А после, докато пътувахме с каруцата, ся сетих, че туй го има някъде и у Раковски казано, май у „Горския пътник” казано. И тъй му и рекох на Асенчо:
– Абе туй – викам – го има някъде у Раковски казано, май че у „Горския пътник” казано, но къде ли е?
Асенчо обаче не разбра за какво му говоря.
– Ибах та, сега ще го намеря – рекох аз и запрелиствах „Пътника”. Туй ся нарича на французки „амбиция”: кога много ти ся иска нещо да сториш, и мамичката им би ибал на сички, кои ти на пътя стоят. Туй ся зове амбиция. Та, рекох, фана ма амбицията и ся затърсих в „Пътника”, и го намерих не ами, оттатък даже! – Ей го – рекох на Асенчо – що дума Раковски: „Аз съм запомнил в Цариград преди 20 години, кога минеше някой си Европейц с висока шапка, от Пера насреща в Турские отделения (махали), и самия цариградски кучета, кто с изобилие лежат по цариградски улици, втурваха ся и лаяха того тям непозната госта; а на другии народи турски нищо не струваха, ако и да ги настъпваха лежаще.”
– Тц, тц, тц – поклати глава Асенчо, – сичко е в турско царство объркано. Даже и животни са невредни, даже и кучета е закачило, виж на! Сичко е невредно в турска държава.
– Европата те мразят – завъртях глава и аз. – Душевно неразположение към нея чувствуват, не щат като нея да бъдат. Техний си азиатский начин обичат, тъй им иди отвътре. Правят, струват, преструват ся, но накрай все към азиатский им нагон ги влече.
– Те и наште хора са таквиз – рече Асенчо.
– Наште хора ш’ся оправят – отговорих аз. – Азиатско им е на тях чуждо, но са го много попили. Петстотин години са туй. Не е шега работа. Но пъп им е другаде фърлен, нагон ги на другаде влече, душевно им разположение на другаде бий.
Асенчо си мълчи, но май много-много ми не вярва.
По едно време спряхме на една пъстра сянка да похапнем и Асенчо извади от багажът ни наште зимни аби, да ги използуваме като постелки, че да седнем на тях, и докато ги той застилаше, аз го някак неволно тъй огледах, и му рекох:
– Я ся виж какъв си потуранко! – викам му.
– Защо? Аз тъй си ся поминувам – вика той и ся оглежда.
А аз го гледам как ся тъй оглежда учуден що му има – не разбира, прост чиляк, тъй свикнал, – и като го гледах такъв смях юнашки ма напуши, че бая силно ся засмях.
Той ся обиди момчето – ама на, не можах да ся воздържа!, – лице му ся издължи, натъжи ся, и ми вика:
– Ти хич не си прав, бачо Гичо, тъй да ся присмиваш!
Аз му ся извиних. И от сърдце – наистина не исках тъй да става.
– Туй, бачо Гичо, и в буквареца го пише – каза Асенчо. – „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай.” Тъй пише. От Петра Берона речено.
– Прощавай! Право дума Берона.
А той пак повтори:
– „Другому не ся присмивай, ами тебе си обгледувай” – и даже пръст подигна, като даскал някой. Я го глей пишлемето, какви движения (жъстове) научил!
Аз си замълчах, защо аслъ не исках да го обиждам момчето. Хубавото на Асенчо е, че бързо му минава. Докато свършим вечерята, аз пуснах няколко майтапа, един от друг по-глупи – но нà, друго не ми дойде на акъла, – а той ся смей от все сърдце, чистосърдечно, глас му звъни в корията. Асенчова работа.
Аче ся дигнахме от там и отидохме за вечерта в град К. (друг един), къде отседнахме у един комитетски чиляк. Не щеш ли, оттука минал куриер с писмо от Тетевене, и им разправил какво става с Араба-Конашката работа. Брате, турци са съвсем изветрели! Турци оплескали сичко! Какво ся бях аз притеснил да крия в тефтера имена, места, таквиз работи – дивотии. Малко остана сите уличаващи обстоятелства да задраскам, едната леност ма спаси. Но тез не могат нищо направи! Вечно ся нещо объркали, сичко забалтачили. Не могат ся никогиш с нас справи. Виж какво направили с Араба-Конашката работа:
Като разбрали за обира, пуснали потери да обикалят наоколо, да гонят Михаля, защо наште хора, начело с Тодора, ся били благополучно измъкнали рано-рано, та онез там само бродят по баирите вятъра да измерват. А още орханийският каймакамин подкупил шпиони да слухтят и да му докладват нещо за обира на хазната, ако разберат. И тъй му докладвали, че четирма някакви си етрополски бейчета, към 18-20-годишни, в деня на обира ся намирали в Преведенската клисура, от другата страна на прохода, и там дигнали голяма гюрюлтия. Защо те зели някакви си гювендии – помакини и циганки – и ги завели на Преведена да мърсоват с тях. Там ся напили, фанали едни овчари, па зели да издевателствуват над тях, яздили ги и ги били, заклали си един овен да ядат, че накрай и запалили една кошара. Тамошний овчарин ги заплашил, че ще ги обади на бащите им, и тез го почти до смърт пребили. Аче не стига туй, ами и пукали с пищови у клисурата. Туй като го разбрал Масхар паша, софийският мютесариф (управител), веднага ся дигнал за Етрополе, и ила, че ми трябаш! Тез етрополски чапкъни, рекъл той, щом мърсоват с гювендии и бият овчарите и пукат с пищовите за собствено удоволствие, те може за собствено удоволствие и царската хазна да са обрали. Аче после бой и вик до небесата, прахан им палили под нохтите, гладни ги с дни държали, – казвайте, думали им, къде скрихте хазната. Онез ся в чудо видяли. А бащите им, етрополски бегове и агалари, кои там земята държат и под наем я дават, и тъй си рахат живеят, мамка им дембелска, бащите им, викам, отишли да ся молят Масхару, но той ги изгонил. Казвайте, рекъл, къде е хазната. Че инак първо синчетата ви, пък после вас ще подпукам. С царските работи, кай, игра си играйте! Тогаз те решили да пратят писмо до Дунавския вилает да ся оплакват на валията в Русчук, Масхаровий началник, обаче телеграфистът бил нещо чиляк на Масхара и го предупредил. Мале! Тез си вече намерили белята! Аче пашата зел телеграмата и я скъсал пред очите на онез и рекъл:
– От мен ще ся оплаквате, а, чапкъни с чапкъни? Следващия път вас тъй ще ви скъсам, живи!
Мари Марийке! Представям си Общий как ся смей сега!
Аче после онез, като видели Масхаровий дебел край (кой бая дебел може да бъде!), решили да пишат „мъдра просба” до Масхара, да го молят за милост, и отишли да им я напише при кого? – При даскал Тодора Пеев, кой е прочия председател на револуционниа комитет в Етрополе, и му ся примолили да им напише такваз просба, и той ся съгласил и написал една дълбокомисленна молба, къде сравнявал Масхар паша с някое си дългожданно мюслюманско божество, кое след много векове най-сетне слязло на земята да въздаде правда и милост, но най-повече милост, и изобщо толкоз дълбокомисленно и оплескано го написал, че сам Масхар паша не могъл нищо да разбере, но ся заинтересовал и рекъл да му доведат тоя человек да му обясни що е написал. А освен това ся смилил и наредил да пуснат онез пезевенци, – а те, брате, цели охърбавели от глад, само глави им подути и посинели, но туй от бой, аче и пръсти им изгорени от прахана. Абе! Тебе шега, мене истина, но аслъ не си е работа ти с Масхару работа да си имаш! Аче и опитвали да ся оплакват от него на русчушкия валия! Представям си!…
Както и да е, срещнали ся Масхар и Тодор Пеев, разговорили ся на французки – кой Тодор не знам откъде, но Масхар го знай, защо е у Франца в лицей учил, – и с една дума пашата го много харесал, стиснал му ръката и му рекъл всякакси да го има за свой приятел, и ако му тряба някоя си услуга, едно-друго, без стеснение да ся към него обръща. А прочия Тодор им пуснал мухата, че ся разправяло – и наистина наште хора туй разпространявали насам-натам, – разправяло ся, че хазната е обрана от влашки някои си хаирсъзи, в смисъл българи или други, не ся знай, но дошли от Влашко, обрали хазната и пак у Влашко ся върнали. Туй като разбрали турци, орханийският каймакамин свикал парламенто-меджлиси (съвещателно събрание) на първенците от околността, 20 души, от кои 7 наши комитетски членове, да обсъждат що да правят. И Тодор Пеев бил там. „Тез келеши – рекъл каймакаминът – криле ли имаха, та ся в небето издигнаха, или в дън земя пропаднаха!” „Ни са ся в небе издигнали, ни са в дън земя пропаднали – рекли наште хора, – най са у Влашко отишли, да си хазна поделят.” Тогаз ся решило да ся изпратят хора в Влашко да шпионствуват и да ся запознаят къде е хазната. Етрополските бегове зели всячески да убеждават събранието да ся изпрати там Тодор Пеев, като най-достоин и съобразителен чиляк. Тодор рекъл, че не иска, защо има млада булка, само от месец, дето ся вика, чифтосват ся още, та не щял да я оставя саминка да копней, в желание едно-друго, но в таз минута ся обадил по телеграфа сам Масхар паша от София, да разбере що става, и като ся уведомил каква е работата, лично помолил Тодора да поеме таз мисия, и Тодор тогаз вече ся съгласил. Аче после етрополските бегове дали в негова чест голям банкет в „Шарения хан” в Орхание, след което той заминал за Влашко. И сега търси там хазната.
Мале! Мен ми в джоба дрънкат Араба-Конашките жълтички, тез ги у Влашко търсят. Търсете, търсете! Аче и като знам кой ги търси, бая работи ще намерят те у Влашко и Богданско. Ще найдете вие капелата на свети Георги, наш мъжествователен защитник, дето викаше гложенский игумен.
Турци сичко оплескали, брате, казвам ти!
.
© автор: МИЛЕН РУСКОВ

50 поети от 18 държави в „Славянска прегръдка” в Добрич


Осмият международен фестивал на поезията „Славянска прегръдка” ще бъде официално открит тази вечер, от 18 часа в концертна зала …

…Фестивалът ще продължи до 25-ти май, като основните мероприятия ще се проведат в Добрич, като община – домакин на събитията. Тази година фестът се провежда в отворен формат,…
продължете от сайта: „ART – LITER – STORIES – INFO.NEWS“

 

ГЕОРГИ МИШЕВ с национална награда за детска литература


ГЕОРГИ МИШЕВ

Писателят Георги Мишев стана приносител за Национална награда „Константин Константинов” – 2012 година за изключителен принос към детското книгоиздаване.

Той получи своето отличие по време на 15-я фестивал на детските книги в гр.Сливен, който бе домакин на това значимо културно мероприятие проведено в периода от 7 до 9 май, 2012 г.

 Освен като известен сценарист на филмите „Преброяване на дивите зайци”, „Вилна зона”, „Дами канят”, „Матриархат”, „Момчето си отива”, Георги Мишев е автор на много разкази и повести за малките почитатели и любители на детската литература.

Талантливият български сценарист и писател получи приза от вицепрезидента Маргарита Попова по време на церемонията състояла се на 9 май, 2012 г. в драматичния театър „Стефан Киров” – гр.Сливен

Водещи на това значимо културно меропрѝятие бяха актьорите Николай Крумов и Александра Сърчаджиева.

Важно е да се отбележи, че по време на събитието издателката Божана Апостолова получи отличие в категорията „автор на творчество за деца” за книгата ̀и поредица „Малката Божана”, посветена на внучката ̀и.

11. 40 ч.,
Добрич, Николай Пеняшки – Плашков
2013-05-15

Четири масажистки ще се грижат за Депеш Мод


Музикантите си носят собствен кетъринг. Вечерят в ресторант в центъра.

ДЕПЕШ МОД

ДЕПЕШ МОД

Мегаконцертите на Depeche Mode и Bon Jovi ще съберат българските фенове на стадионите на стадионите в столицата в неделя и във вторник. Десетки нашенци се редиха на опашки за билети, за да видят своите идоли. МВР ще осигури спокойствието на хората около стадионите, а частни охранители ще се грижат за феновете по трибуните.
Невиждано за българските мащаби шоу на бандата на столичния стадион „Локомотив“ в изборния 12 май обещават организаторите на мега концерта на Depeche Mode в София. 
Според вътрешна информация зад голямата сцена на стадиона ще има мини град, наречен от някои малката София, където музикантите и техния екип ще могат да се възползват от помещения за хранене, гримьорни и стаи за почивка за екипа. 
Дейв Геън, Мартин Гор и Анди Флетчър ще разполагат със собствени гримьорни. Те вече са обзаведени с мека мебел и дебели килими. 
Depeshe Mode пристигат със собствен кетъринг, екип от шест готвачи и обслужващ персонал, който ще се грижи за кулинарните им желания. 
Преди да се изправи пред българската публика Дейв Геън ще се разнежи в мини спа център в бекстейджа зад сцената на стадион „Локомотив“, където за него ще се грижат четири масажстки. Дейв обичал да релаксира всяка минута. Затова за неговата гримьорна за изградени помещения за масаж, стая за релакс и джакузи.

Depeche Mode – Photographic

източник: Art -info.news.dobrich

Природата в Стара планина


Природата в Стара Планина автор: Н. Пеняшки - Плашков *********************** Стара планина ухае на зеленина. Вечна природа.

Природата в Стара Планина
автор: Н. Пеняшки – Плашков
***********************
Стара планина
ухае на зеленина.
Вечна природа.