БРЕЙНСТОРМИНГ


Мозъчна атака, добре позната и като брейнсторминг (на АНГЛИЙСКИ: brainstorming), е групова техника за генериране на нови, полезни идеи при вземане на решение и за повишаване на творческото мислене.
Групова техника, основана на метода на свободното асоцииране, чиято цел е откриването на нови и оригинални идеи върху определен проблем. Популяризиран от американеца А. Ф. Осбърн (1939), брейнстормингът има за цел да отстрани препятствията по пътя на креативността за участниците: социални задръжки като съблюдаването на йерархия или на условности, мисловни навици, които ограничават въображението. Брейнстормингьт постулира като догма, че всяка идея трябва да бъде приета и разгледана внимателно. Ето защо членовете на групата биват подтиквани и насърчавани да изказват всички свой мисли, дори и най-странните, без да се страхуват, че ще бъдат оценени зле или критикувани.
.
Участниците в екипа не трябва да бъдат по-малко от 5 и повече от 10. Най-добре е да са шест или седем.

Advertisements

ЩРИХ ЗА ПОЗНАНИЕТО И ЛИЧНОСТНОТО РАЗВИТИЕ


Интересът и познанието за историята на античната култура, изкуство и литература като начин на виждане и мислене на процесите, нещата, човека и обществото е изключително важно.
Именно това познание оформя, определя и надгражда иновационното мислене, което от своя страна дава базата за еволюцинното развитие в по-нови времена.
В случая се изгражда не само широка обща култура, която е определяща за развитието на личността, но и подпомага за оформянето на по-широк кръгозор, и по-различен поглед към съществуващите явления и процеси с цел сравняване и изследване.
Например: сравнението и изследването на египетското изкуство като контрапункт на изкуството на древна Гърция.
В египетското изкуство липсва обемност и движение.
Другото което е; връзката с философските идеи за движението: Хераклит и Елейската школа.
Не напразно римски философи и оратори са добивали своите познания и красотата на словото си от древните гърци.
Смисълът на историческото културно развитие е многопластов: история – култура – обща онтологична същност – толерантност – разбиране – философия. Не бива да забравяме и отношенията : общество – природа, семейна среда – общество.
Тук възниква идеята за най-важната ценност; „Човечността” / хуманизмът / еквивалентна на „достойнството”.
Оформя се връзката между културното и научно развитие, която от само себе си дава отпечатъка от изяществото на творчеството, словото: античен – съвременен свят.

© Николай Пеняшки – Плашков

РОМАНЪТ „ВЕЧНА“ – АЛИСЪН НОЕЛ


От поредицата “БЕЗСМЪРТНИТЕ”      

След трагична катастрофа, при която загива цялото й семейство, 16 –годишната Евър, следствие на тежкото преживяване и травма получава дарбата де чете мислите на всички около нея, знае с подробности най-съкровените тайни и мнението им за нея.
Това е причината да ненавижда дарбата си, защото я превръща в аутсайдера на училището. Животът й се оказва достатъчно объркан. Идва моментът когато се среща с новия си ученик – Деймън Огъст, с когото седят заедно в учебните часове. Този привлекателно красив младеж е потаен и изключително талантлив.

Евър е привлечена, но в същото време и ужасена от него по причината, че за пръв път среща човек, чиято аура и мисли са недостъпни за нея.
Неговото присъствие и докосване не принуждават непримиримия хаос от всевъзможни мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на енигматичния и своеобразен Деймън е изпълнен със загадки и тайни. Решенията на Ейвър да го последва я въвлича в опасно приключение, което може да и струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.

ПЕПЕЛНА СРЯДА


автор: Томас  Стърнс  Елиът

1.
Понеже аз не се надявам да се върна тук
Понеже аз не се надявам
Понеже аз не се надявам да се върна
Поревнал дарбата на този или порива на друг
Аз повече не се стремя да се стремя и да постигам
(Защо е нужно старият орел криле да вдига?)
Защо да съжалявам
За свършеното царство на видимия свят?

.
Понеже аз не се надявам да позная пак
Несигурната слава на издигащия час
Понеже аз не мисля
Понеже зная че не ще позная
Единствената истинска преходна власт
Понеже аз не бих могъл да пия
Където клоните разцъфват и потоците текат, тъй като няма нищо пак.

.
Понеже знам че времето е време винаги
И мястото е винаги и само място
И което е реално е реално само в едно време
И на едно място
Аз се радвам че нещата са каквито са
И отхвърлям осветеното лице
И гласа отхвърлям
Понеже аз не се надявам да се върна пак
Следователно се радвам, тъй като трябва да създам
Нещо за което да се радвам

.

И се моля на Бога да има милост към нас
Аз се моля да мога да забравя
Това което твърде много съм обсъждал сам на глас
Твърде много съм обяснявал
Понеже да се върна пак не се надявам
Нека тези думи отговарят
За туй което е направено и да не бъде пак направено
Нека не бъде твърде тежка присъдата над нас
Понеже моите крила сега не са крила за летене
А като веялки с въздуха играят
С въздуха който е пресъхнал и смален
От волята е по-смален и по-пресъхнал е
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да замлъкваме
.

Моли се за нас грешните сега я в часа на нашата смърт
Моли се за нас сега и е часа на нашата смърт.
2.

Три бели леопарда седнаха под хвойната, госпожо,
В прохладата на тоя ден, добре наситени
С краката ми сърцето моя дроб и туй което е било
В кухата заобленост на моя череп. И ми каза Господ
Тия кости ще оживеят ли? Тия
Кости ще оживеят ли? И туй което е било
В костите (вече изсъхнали) с цвърчене каза:

Заради добрината на тази госпожа.
Заради хубостта й, заради това
Че почита в съзерцание Светата Дева,
Ние греем ярко. И аз който тук съм разчленен
Предлагам на забравата делата си, и любовта предлагам
На пустинното потомство и кратунените плодове.
Това е то, което ще възстанови
Моите вътрешности на очите кордите и несмилаемите части
Които леопардите отказват. Госпожата се е оттеглила
В бяла туника, за съзерцание, във бяла туника.
Нека костената белота бъде изкупена в забравата.
Няма живот в тях. И както съм забравен
И ще бъда забравен, тъй и аз ще забравя
Посветен и съсредоточен в целта. И каза ми Господ
Пророкувай на вятъра, на вятъра само, защото само
Вятърът ще те слуша. И запяха костите с цвърчене
И поели бремето на щурците, казаха

.
Госпожо на мълчанията
Кротка и злочеста
Разкъсана и цялостна
Роза на паметта и
Роза на забравата
Изчерпана и раждаща
Тревожно почиваща
Единствената роза
Е сега Градината
Там свършва всяка любов
Завършва тормозът
На несподелената
И по-големият тормоз

На споделената
Край на безкрайния
Път към никакъв край
Извод от всичко което
Е неизводимо
Говор без слово и
Слово без говор
Милост на Майката
Към тая Градина
В която свършва
Всяка любов

.
Под хвойната пееха костите, разпръснати и греещи,
Доволни сме, че сме разпръснати, не бяхме добри една към други,
Под дървото в прохладата на деня, с благословията на пясъка,
Забравяйки се помежду си и забравяйки себе си, слети
С тишината на пустинята. Ето земята, която
по жребие ще разделяте. И нито делбата, нито единството
Имат значение. Ето земята. Получихме си наследството.

3.
На първия завой на второто стълбище застанал
Се обърнах и видях надолу
Същия силует на парапета да се вие
Сред спарен въздух, който гние
И да се бори с Дявола на стълбището — той се крие
Под лице на отчаяние или надежда и ни мами.

.
Край втория завой на второто стълбище отминах
И ги оставих да се гърчат долу;
Нямаше лица и стълбището беше тъмно,
Влажно, грапаво, като уста на лигав старец непоправимо,
Или като паст на стара акула, зъбато’ и стръмно.

.

Край първия завой на третото стълбище преминах
Имаше прозорче там изпъкнало като смокиня
А отвъд разцъфналия глог и пасищната сцена
Широкогърба фигура във синьо и зелено
Омагьосваше с прастара флейта майската картина.
Нежна коса се развява, кестенява коса над устата се развява,
Люляк и кестенява коса сред небето;
Лудост, музика на флейта, стъпала и сепвания на ума
по стълбището трето,
Глъхнат, глъхнат; сила, която отвъд надежда и отчаяние достига

По третото стълбище ни издига.

Господи, аз не съм достоен
Господи, аз не съм достоен
но кажи само дума.


     4.
Която преминаваше сред теменуги
Която преминаваше
Сред разни родове зеленина в моравата

В бяло и синьо, в цветовете на Мария,
С думи най-делнични, невинни
В невежество и в знание за злата орисия,
Която идваше сред другите докато те вървяха,
Засилва извори, потоци освежава
Студена прави сухата скала и заздравява пясъка
Със синя ралица, със синия цвят на Мария,
Sovegna Vos

.

Ето годините които крачат помежду, отнасящи
Цигулки и флейти, пресъздаващи
Онази която се движи във времето между съня и пробуждането, носеща

.

Бяла светлина загъната, надиплена край нея, загъната.
Крачат новите години, пресъздаващи
През светъл облак от сълзи, години, пресъздаващи
С нов стих старинната рима. Спасете

Времето. Спасете
На висшия сън видението неразчетено
Докато бисерните еднорози теглят позлатена катафалка.

.
Тихата сестра забулена в бяло и синьо
Сред тисовете, зад градинския бог,
С бездиханна флейта, наведе тя глава, направи само знак без думи
Но извори избликнаха и птиците запяха

Спасете времето, съня спасете
Символ на словото нечуто и непромълвено
Докато вятърът от тиса хиляда шепота отбрули
И след това наше изгнание

       5.
Ако изгубеното слово е погубено, ако изреченото слово е обречено
Ако нечуваното и непромълвимото
Слово е непромълвено и нечуто;
Стихнало е словото непромълвено, Словото нечувано,
Словото без слова, Словото във
Света и за света;
И светлината засия в тъмнината и
Срещу Словото нестихващият свят се развихряше
Около центъра на мълчаливото Слово.

Народе мой, какво ти сторих.

Словото къде да се намери? Къде ще проехти,
Ще потрепери? Не тук, понеже не достига тишината
Нито на островите, нито на земята, нито
На континента или сред морето, в пустинята или под дъждовете,
За тях, които бродят в тъмнина, които те избраха и презряха,
Които са разсечени от този меч между сезон и сезон,
между време и време, между
Час и час, дума и дума, сила и сила, за тях, които чакат
В тъмнина? Забулената ни сестра ще се помоли ли
За децата пред вратата
Които не си тръгват, а не знаят да се каят.

Ще се помоли ли за тях, които те избраха и презряха

Народе мой, какво ти сторих.

Забулената ни сестра под тънки стволове
На тисове за тях които я раниха ще се моли ли
За ужасените но пак непримирените
Които утвърждават пред света а се отричат между скалите
В последната пустиня под последните сини скали
Пустинята в градината градината в пустинята
От жажда, плюейки повехналото ябълково семе.

Народе мой.
6.

Макар че аз не се надявам да се върна тук
Макар че аз не се надявам
Макар че аз не се надявам да се върна

.
Разколебан между провала и изгодата
В краткия преход в който сънищата бродят
В здрача от сънища кръстосван между раждането и смъртта
(Благослови ме отче) въпреки че аз не се стремя да се стремя и да постигам
От широкия прозорец към каменния бряг
Белите платна летят навътре, сред морето се издигат
Непреломени крила

 

.
И изгубено сърцето се радва и смразява
От изгубения люляк и изгубената ясна морска врява
И слабият дух бърза да въстане
Тъй като наведеният златен жезъл и изгубеното
морско ухание
Бързат да ни донесат обратно
Вика на пъдпъдъка и на дъждосвиреца във вятъра
И сляпото око изнамери
Празни форми между костените бели двери
И ухание възобновява вкуса солен на песъчливата земя
.
Това е времето на напрежение между смъртта и раждането
Мястото на самота където трите съня се кръстосват
Между сини тъжни скали
Но когато гласовете отбрулени от тиса отлетят
Нека другият тис бъде разтърсен и да отговори.
Благословена сестро, свята майко, дух на извора,
дух на
градината,
Не ни оставяй да се мъчим като се надсмиваме
над себе си с измами
Научи ни да се стараем и да не се стараем
Научи ни да мълчим
Дори сред тези скали,
Нашият мир е Неговата воля
И дори сред тези скали
Сестро, майко
Дух на реката, дух на морето,

Не ме оставяй да се мъча разчленен

И нека моите вопли да дойдат при Теб.


Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ 1993 (Пълни авторски права)

 

 

ПОРТРЕТ НА ЕДНА ДАМА


„Ти си извършил…“
„Прелюбодеяние: но то се случи в друга държава
и освен това момата вече е мъртва“
„Евреинът от Малта“

1.
В мъглите, в пушека на декемврийската предвечер
сами нещата се подреждат —
както ти се струва после —
със думите „за тебе този ден ми е наречен“;
и — в затъмнената й стая — свещи, четири, от восък, четири
светлинни пръстена върху тавана —
като в каменния гроб на Жулиета,
където нещо ще се каже, друго тайна ще остане.
А бяхме слушали най-модния поляк — в косата му
и по пръстите прелюдиите бяха блеснали.
„Този Шопен е толкова интимен, че душата му
трябва да се възкресява само за приятели,
за двама-трима — те не ще посегнат към цветята,
които пипа и оспорва по салоните тълпата.“
Тъй разговорът ни се плъзва лесно
между желания неясни, обуздани съжаления
и през цигулките размити и проточени,
преплита се с корнетите отдалечени
и започва.
„А колко важни са за мен приятелите, ти не знаеш,
и колко, колко рядко, колко странно — изведнъж намираш
в един живот от дреболии и отпадъци до края
(защото аз наистина не го обичам… Сам разбираш!
Ти си наблюдателен!) —
намираш изведнъж приятел, който има тези качества,
който има, но и дава
все тези качества, с които дружба се създава.

Колко важно е на тебе точно да го кажа —
какъв кошмар! — животът без приятелства…“

Но на цигулките между извивките проточени и ариетите
на дрезгави корнети
във моя мозък някакъв там-там започва
нелеп и лично свой прелюд да блъска и да рони —
капризно монотонен, —
който е единствена „фалшива нотка“.
— Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс,
да се порадваме на статуите,
да поговорим за събитията в статиите,
да си сверим часовниците по общинската камбанария.
И да поседнем после, чаша черна бира да изпием.

    2.
Сега, когато люлякът ухае,
тя има ваза с люляк в свойта стая
и докато говори, клонче брули.
„Ах, приятелю, не знаеш, не познаваш
живота, който сам държиш в ръцете си;
(огъва бавно своя люляк)
през твоите пръсти да изтича го оставяш,
а младостта е твърде лоша и безмилостна —
над туй, което не долавя, се надсмива тя!“
Засмивам се и аз, разбира се,
и чая си допивам.
„Но все пак с тези залези априлски — връщат ме назад
в погребания ми живот, Париж през пролетта —
така спокойна се усещам и намирам, че света
е в крайна сметка приказен и млад.“
Гласът отново — упорито несъзвучен — се явява,
подобно грохнала цигулка следобед през август:
„Аз винаги съм сигурна, че ти добре съзнаваш
чувствата ни, винаги съм сигурна, че ми съчувстваш — да,
и над водовъртежите ръка подаваш.
Неуязвим си. Нямаш ахилесова пета.
Ще продължиш по своя път и победител, някой ден
ще кажеш: тук са се проваляли мнозина преди мен.
Но какво, какво ли имам аз, приятелю. — не зная,
какво ли би могъл от мене да получиш?
Само моето приятелство и искрено съчувствие
сега, когато моят път върви към края.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая…“
Аз взимам шапката си: мога ли страхливо да си трая —
как да замажа туй, което тя ми каза?
Всяка сутрин ще ме видите със спортно приложение —
или с комикси на пейката в градината,
втрещен от изумление,
че актриса станала една графиня.
На полски бал; един грък бил заколен.
Поредна банка за фалита си признава.
Аз съм спокоен,
хладнокръвен си оставам,
освен когато улично пиано, механично, уморено,
повтаря градските мелодии познати, овехтели
с дъх на хиацинти из градината,
припомняйки неща, които други хора са желали…
Дали е вярно мойто впечатление?

3.
Октомври е, нощта се спуска; както всякога,
но сега усещайки се малко притеснен,
изкачвам стълбите, посягам към вратата
с чувството, че съм се изкачил на колене.
„И тъй, в чужбина заминаваш; и кога се връщаш?
Но защо ли питам!

 

Ти едва ли знаеш всъщност,
там ще трябва да изучиш много нещо.“
Усмивката ми пада сред старинни вещи.
Ти едва ли знаеш всъщност,
Потрепва самообладанието ми за малко.
Очаквах го.
„Напоследък все си мисля — жалко —
(но от началото не може да се види края!)
защо не станахме приятели — не зная!“
Чувствам се като човек усмихнат, който се извръща
и изведнъж си вижда отражението в чаша.
Самообладанието ми се стапя; мрак е в къщата.
„Защото всички смятаха, добрите ни приятели,
че чувствата ни ще ни приближат накрая.
За самата мен е непонятно.
Но да се оставим на съдбата.
Ще чакам писмата.
Тук ще седя и на приятелите ще поднасям чая.“
Всяка променлива форма бих наел,
за да се изразя… да затанцувам танц
като танцуваща мечка,
като маймуна да бърборя, да рева като козел.
Хайде да вземем малко въздух, сред тютюнев транс.
Е, хубаво, и ако тя умре един следобед,
следобед сив, опушен, вечер жълта, розова;
ако умре и сам с (перото ме остави
и с пушек, който пада откъм покрива;
несигурен за миг,
не знаейки какво да мисля, и дали съзнавам,
дали е мъдро или глупаво, дали е късно или рано…
И тя не би ли имала тогава преднина?
О, ето, тази музика „замира“ с вещина
сега, когато става дума за агония —
и бих ли имал право на ирония?

Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ 1993 (Пълни авторски права)

 

БОСТОНСКИ ВЕЧЕРНИ НОВИНИ


автор: Томас Стърнс Елиът

Читателите на „Бостонски вечерни новини“
се люлеят с вятъра като узряло жито.
Когато вечерта по улиците плахо се разгаря
и буди лакомия за живот в едни,
а пък на други носи „Бостонски вечерни новини“,
изкачвам стъпалата аз, звъня и се извръщам
уморено, както бихте кимнали за сбогом на Ларошфуко,
ако улицата беше времето, а той — на другия й край,
и казвам: Братовчедке Хариета, ето ти „Бостонски вечерни новини“.


Превод от английски: ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ, 1993 (Пълни авторски права)

ANIMULA


автор: Томас Стърнс Елиът

„От Божията ръка извира простата душа“
към свят обикновен на шум и светлинни
към светлина и мрак, суша и влага, студ и жега;
движи се покрай краката на маси и столове,
става, пада — ненаситна на целувки и игри
тръгва смело после пък се сепва
и се скрива в свивка на ръка или коляно,
нетърпеливо чака да я насърчат да се зарадва
на блясъка и аромата на елхата с коледна премяна
радва се на вятъра, на слънцето и океана
изучава слънчевото зайче върху пода,
елените, които върху подноса от сребро все тичат;
обърква истинско и въображаемо,
захласва се по карти за игра, попове, дами,
по това, което вълшебниците вършат и слугите им изричат.
Тежкото бреме на растящата душа
ден след ден все повече обърква и отрича
седмица след седмица отрича и обърква повече
с императивите на „е“ или „изглежда е“
позволено и непозволено, желание и задръжка.
Болката на всекидневния живот и наркотикът на съня
натикват малката душица под прозореца, върху стелажа
зад Encyclopedia Britanica.
От ръката на времето извира простата душа
плаха и себична, безформена и куца,
неспособна да поеме напред нито да спре
уплашена от топлата реалност, от отреденото добро
отрекла досадното натрапничество на кръвта
сянка на своите сенки, призрак в собствената си тъга,
във прашна стая оставяща разбъркани книжа,
тя заживява след сетното причастие — в оная тишина.
Молете се за Гутериес, жаден за скорости и власт,
молете за Буден, разкъсан на парчета,
за този, който е натрупал сто богатства,
за онзи, който следвал своя път.
Молете за Флорет, под кипарисите от хрътките усмъртен,
молете се за нас сега и във рождения ни час.


Превод от английски: Ани Илков, 1993

СКЛОНИХ ГЛАВА НА РАМЕНЕТЕ ТИ…


Склоних глава на раменете ти,
и шепнех нежни слова…
Целувах ръцете и устните ти,
и се любувах на очите ти.
Щурците под лунната коприна
свирят нежните си песни.

ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО КНИГОИЗДАТЕЛСТВО


Създадено е от Христо Г.Данов в Пловдив през 1858г. Само за десет години оборотът на продадените от него книги надхвърля един милион екземпляра и това е най-яркото доказателство за нивото на грамотност и образованост на българското общество през тази епоха.

 …
източник: http://www.bestbulgarian.com

 

О.ХЕНРИ – мисли


Ако мъжете знаеха, с какво се занимават момичетата, когато остават сами, никога не биха се женили.

Животът се състои от ридания, въздъхвания и усмивки, при което въздъхванията преобладава.

Закон – не е шега.

Лято – сезон на безотговорността.

За мнозина всеки шилинг в чуждия джоб се възприема като лична обида.
За всяко добро дело, получено от ръцете на филантропи, трябваше да плати, ако не пари, то с унижение. Както Цезар е имал Брут, и тук всяка благотворително легло е било свързано с задължителна баня, както и всяко парче хляб е отровен с безцеремонен залез в душата. Не е ли по-добре да бъде гост на затвора? Там, разбира се, всичко се прави по строго установени правила, но затова пък никой не се суети в личните дела на джентълмена.

О. ХЕНРИ / УИЛЯМ СИДНИ ПОРТЪР


O. Хенри (на английски: O. Henry)  е литературният  псевдоним на американския писател Уилям Сидни Портър (William Sydney Porter), известен като майстор на късия
разказ с неочакван край, пишещ за живота на обикновените хора в Ню Йорк. Характерна за разказите му е употребата на сложна фабула, обръщаща се в най-неочакван момент в иронично пресъздаване на обстоятелствата.
Уилям бил известен като страстен читател. През 1876 г. той завършва началното училище, ръководено от неговата леля. След това се записва в гимназията Линси Стрийт Хай Скул. През 1879 г. започва да работи като счетоводител в аптеката на чичо си, а през 1881 г. — когато е само на деветнадесет годишна възраст — се дипломира като фармацефт.
През 1882 г. Уилям отива в  Тексас, където първоначално работи като овчар и общ работник в едно ранчо в окръг  Ла  Сал. След това живее и роботи в Хюстън, като сменя различни професии — на фармацевт, чертожник, журналист, банков чиновник. Докато е в Тексас успява да научи и испански език.
През 1887 г. се премества в Остин, където се жени за седемнадесетгодишната Етъл Естес (Athol Estes) въпреки възраженията и неодобрението от страна на родителите ѝ. През 1888 г. Етъл ражда син, но поради факта, че и тя, и съпругът ѝ са болни от туберкулоза по това време, скоро след раждането бебето умира. Година по-късно Етъл ражда второ дете — този път момиче, кръстено Маргарет.
През 1894 г. Портър започва да издава хумористичния седмичник „Ролинг Стоун“(„The Rolling Stone“ — „търкалящият се камък“ в букв. превод, а като идиом „скитника, бродягата“) и същевременно работи като касиер в банка в Остин. Един ден той е обвинен в злоупотреба с паричните средства на банката и е принуден да напусне. През 1895 г., след като седмичникът му фалира, Уилям се мести в Хюстън и се присъединява към вестник „Хюстън Пост“ като репортер и автор на собствена колонка. Скоро след това той е арестуван за злоупотребите във връзка с предишната му работа в банката в Остин.
Портър е пуснат под гаранция и ден преди провеждането на делото на 7 юли 1896 г. той избягава от града. Няколко месеца се укрива от властите в Ню Орлиънс, а по-късно и в Хондурас. Следващата година (1897) обаче той научава, че жена му е починала и се връща в САЩ, където се предава доброволно на властите с молба за смекчаване на присъдата.
Етъл Естес Портър умира на 25 юли 1897 г. Портър е осъден на 5 години за незаконно присвояване на пари въпреки оспорваните дебати в съда относно фактическата му вина. Така на 25 април 1898 г. той е вкаран в затвора Охайо Стейт Пенитеншъри. На 24 юли 1901 г. е освободен предсрочно за добро поведение, след като вече е излежал три години от присъдата си.
Докато е в затвора Портър започва да пише кратки разкази, за да припечелва пари, необходими за издръжката на дъщеря му Маргарет. Първото му произведение Whistling Dick’s Christmas Stocking се появява през 1899 в списание „МакКлуър’с Мегъзин“ (McClure’s Magazine). През времето, в което е в затвора, той успява да напише поне дванадесет разказа. Когато през 1901 г. го освобождават предсрочно, той решава да промени името си, за да не разберат неговите читатели, че е бил в затвора. Започва да подписва разказите си с литературния псевдоним „О.Хенри“ (O.Henry).
Портър се подписва и с други имена, особено често с „Джеймс Л. Блис.“ Този псевдоним той използва докато работи за списание „Ейнсли’с Мегъзин“ (Ainslee’s Magazine) в Ню Йорк след освобождаването му от затвора. Но псевдонимът „О.Хенри“ е името, с което Портър бива разпознаван от редакторите на списания и читателската аудитория и което му носи най-големи печалби от продажбите на разказите му. Затова малко след 1903 г. Портър започва да използва изключително и само „О.Хенри“ при подписването под творбите си.
През 1902 г. Портър се мести в Ню Йорк и от декември 1903 г. до януари 1906 г. пише по един разказ седмично за „Ню Йорк Уърлд“ (New York World), а публикува също и в други списания. Портър се жени отново през 1907 г. за детската си любов Сара Линдзи Колман (Sarah Lindsey Coleman). Дали заради успеха на късите му разкази, които биват публикувани в множество списания и издавани в сборници, или заради напрежението, съпътстващо големия му успех, Портър се пропива. Това влошава отношенията със съпругата му и година след сключването на брака им тя го напуска.
Последната година от живота на Портър преминава в дълги алкохолни нощи, влошено здравословно състояние и парични проблеми. Умира на  5 юни 1910 г. цироза на черния  дроб. След погребална служба в Ню Йорк е погребан в  Ашвил, Северна Каролина.  Дъщеря му Маргарет Уърт Портър (Margaret Worth Porter) умира през 1927 г. и е погребана до баща си.

Има различни версии за произхода на псевдонима. Някои смятат, че това е името на един от пазачите от затвора — Орин Хенри (Orrin Henry). Според други Портър взима псевдонима си от обръщението „О, Хенри!“ към домашния си любимец — котарака Хенри. Американският писател Гай Девънпорт смята, че псевдонимът се е „получил“ от сбиването на наименованието на затвора, в който Портър излежава присъдата си до „Ohio Penitentiary“. Възможно е псевдонимът да идва от съкръщението на името на френския фармацевт Етиен-Осиан Анри (Etien-Osian Henry), чийто трудове Портър разучава докато е в затвора. Допълнително объркване внася и фактът, че поне един от разказите на Портър, както и по-късни биографични очерци са били подписани с „пълното“ име „Olivier Henry“.
Повечето от разказите на O.Хенри описват неговото собствено време, ранните години на XX век. Много от сюжетите се развиват в град Ню Йорк и най-често разказват за живота на обикновените хора: чиновници, полицаи, келнерки. Характерен за голяма част от историите му е неочакваният край.

Първият му сборник с разкази Cabbages And Kings се появява през 1904 г. Вторият, The Four Million, е издаден 2 години по-късно и включва известните разкази „Даровете на влъхвите“ (The Gift Of The Magi) и „Мебелираната стая“ (The Furnished Room). Разказът The Trimmed Lamp е включен в сборника The Last Leaf, издаден през 1907 г. Най-известният разказ на Портър е може би „Вождът на червенокожите“ (The Ransom Of Red Chief), който е включен в сборника Whirligigs от 1910 г.
Приживе Портър издава 10 сборника и над 600 къси разказа. Посмъртно са публикувани още три сборника: Sixes And Sevens (1911), Rolling Stones (1912) и Waifs And Strays (1917).

В България са преведени и издадени няколко сборника с негови разкази.

 …
източник: Уикипедия

СТРУКТУРА НА ЛИТЕРАТУРНОНАУЧНОТО СЪЧИНЕНИЕ


Литературно-научното съчинение е разсъждение на литературна тема. За него са характерни чертите на научния стил – научни термини, точност и логичност на израза, но така също и някои изразни средства на художествения стил – главно сравнения, ярки епитети, метафори и др. Това е така, защото научният подход се съчетава с експресивния речев изказ, породен от емоционалното въздействие на художествената творба.
Литературно-научното съчинение се състои от три основни части:

  • увод;
  • изложение (главна част);
  • заключение

Уводът въвежда в темата.
В изложението се разработва конкретно темата.
Заключението съдържа изводи, произтичащи от разработената тема.
Изложението представлява доказателство по темата, което има характера на система от умозаключения. Елементи на умозаключението са: тезата, аргументите (доводите), примерите, цитатите, изводът. Обикновено изложението се състои от няколко умозаключения. Една подтема (микротема) от общата тема на съчинението се разгръща в умозаключение и представлява компонент на изложението. Аргументите могат да бъдат различни по вид: факти от съдържанието на творбата или от творчеството на писателя, факти от биографията му, теоретико-литературни определения, доказани в литературната на­ука положения, собствени съждения, изказвания на научни авторитети.
От Аристотел до наше време съждението се схваща като изказване, в което се утвърждава или отрича нещо за нещо. Умозаключението се изгражда от съждения. Но не може да има съждение и умозаключение без понятия. В края на краищата съставките и на съжденията, и на умозаключенията са понятия. Обикновено съждението се изразява с отделно изречение. Умозаключението е една основна форма на нашите мисли, при която, от дадени няколко съждения се образува ново съждение въз основа на определени логически правила.
Така се получава йерархичната структура на доказателството върху всяка литературна тема. Към нея се формулира теза, някакво твърдение, което пишещият се стреми да обоснове чрез логическо разсъждение. Самото доказателство-разсъждение включва няколко умозаключения, всяко от които изяснява определена подтеза-аспект от главната теза или нейна конкретизация. От своя страна пък, отделните умозаключения се състоят от съответните съждения. Конкретното съждение се изгражда от понятия. Зададената тема се декомпозира на подтези (микротеми), които се разглеждат в отделните умозаключения. Какъв ще бъде броят на умозаключенията зависи от формулировката на главната теза, от обема на литературния материал, както и от целта на автора. Всяко умозаключение задължително се оформя графично като отделен абзац.
Нека да разгледаме следното умозаключение от статия на Милена Цанева: „Този своеобразен култ към поетичната лудост на бунтарите, революцио­нерите, „лудите глави” е специфична черта на епохата. Неговите корени можем да открием още в ези­ка на народната песен, където в съчетания като „лудо младо” понятието „луд” се свързва с представите за младостта и жизнеността, за поезията на живота. Неговото пряко обяснение можем да ви­дим още в гневния стих на Ботев „Свестните у нас считат за луди”. По сполучливия израз на Ефрем Каранфилов, Захари Стоянов откри и назова „лудите глави” по такъв начин, сякаш им даде благородническа титла в нашата литература.1 Както виждаме, в създаването на това специфично ореолно значение на понятието лудост участва и вдъхнове­ното перо на Иван Вазов.”2 Първото изречение от цитирания текст съставя подтезата, а останалите са аргументи-факти от литературното творчество на трима автори: Христо Ботев, Захари Стоянов и Иван Вазов. Едното от тези съждения е позоваване на научен авторитет (Ефрем Каранфилов). Интересни са метафоричните епитети „гневния” и „вдъхновеното”, които внасят елемент на художественост в стила на литературно-научното съчинение.

В методическата литература са утвърдени четири основни критерия за оценка на литературно научно съчинение:

1. Целенасоченост. Този критерий показва в каква степен разсъждението е подчинено на поставената тема. Практически това означава главната тема да бъде добре декомпозирана на подтеми (микротеми), респективно главната теза – на подтези,

2. Научност. Дали темата е изяснена изчерпателно и аргументирано. Разгърнати ли са задълбочени умозаключения по съответните подтеми. Подбрани ли са подходящи аргументи, примери, цитати, формулирани ли са логично издържани изводи.

3. Композиция. Добре ли е структурирано съчинението според характера на темата. Има ли логическа последователност, съразмерност и логически преходи между умозаключенията.

4. Стилно-езикова култура. Спазено ли е стилното своеобразие на литературно-научното съчинение. Езикът точен и ясен ли е. Проявено ли е умение да се използват най-подходящите синоними, разнообразни изречения и да се избягват повторенията. Овладени ли са книжовните норми за правописа и пунктуацията.

За да се напише качествено литературно-научно съчинение, трябва добре да се познава спецификата на този жанр, да са усвоени солидни знания. Нужно е да се придобие и известен опит. По-надолу предлагаме тренировъчни упражнения за по-задълбоченото вникване на учениците в същността на литературно-научното съчинение.

УПРАЖНЕНИЯ:

УПРАЖНЕНИЕ 1

  • В следното умозаключение посочете съставящите го елементи: подтеза, аргументи, при­мери, цитати, извод.
  • Коя е микротемата?
  • Какво е глаголното време?
  • Открийте специфичните литературни термини.

„За разлика от него (Хаджи Димитър – бел. моя – И. С.) поп Андрей приема грандиозни очертания, без да накърнява реалността на ситуацията. Тук ху­дожествената условност действува по-скрито, по-замаскирано. В „огромността” на героя запазва своя дял и естествената мотивировка. Поп Андрей е заснет сякаш отдолу нагоре, от гледната точка на стоящите под него, изправен в цял ръст на „пи­едестала” бесилото. Това раздвоява и усложнява значението на хиперболата огромен. По-нататък е спомената думата гранит – „Спокоен като гранит”. В този пряк контекст гранит носи своето непряко значение за образно означаване на душевната твърдост. Но гранитът е материал, от който се правят паметници. А то­ва не може да остане без пос­ледствия в съседство с „огромен, изправен в целий си ръст”, в по-широкия контекст, в който се гради образът, в обобщено-символното моделиране на ситуацията. Смисълът отново се раздвоява – гранитът активизира своето пряко, материално-веществено значение и отново скрито, замаскирано придава реално значение на наглед неоправдано подхвърлената от нас дума „пиедестал”, придава на образа размерите и функциите на монумент!”3

УПРАЖНЕНИЕ 2
Съставете умозаключение върху микротемата за модерния подход на Пенчо Славейков при пресъздаването на българския битово-психоло­гически свят в поемите „Ралица” и „Бойко”, като използвате следните съждения-факти:

Типичното за българката, изработвано и насажда­но от столетия, е чувствителността, търпението и великодушието. Модерен проблем в европейската ли­тература от края на XIX век е отношението „любов-престъпление”. Поетът претворява живота на обик­новени хора от народа през призмата на модерната литературна естетика. Героините (Ралица и Райка) са млади жени с горчива участ поради несподелена или кратковременна любов. Те изживяват покруса и самота, страдат по неосъществено щастие. По природа са жизнерадостни, силни и винаги изпълнени с надежда, но свършват трагично (Райка) или живеят мъчително, обзети от незатихваща тъга (Ралица). Дра­мата на героите е породена от сляпата фаталност, която властва над хорските съдбини. Силен двигател на тяхното поведение са неудържимите страсти. Гласът на сърцето не може да бъде заглушен. Оставил се на неговата стихия, Бойко се превръща в грешник, причинява нещастие и на своите най-близки същества. Той безразсъдно повлича в пропастта преданата, мълчалива, любяща и покорна Райка, У Бойко настъпва нравствено-психологически прелом. Злочестата съдба е по-милостива към Ралица – тя има до себе си малката рожба. В очите на младенеца тя вижда очите на любимия съпруг. Бойко и Стоичко стават престъпници не от користни цели, а защото не следват повелите на разумния живот. Те са изцяло обладани от фаталната власт на страстта.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА:

  • Каранфилов, Е. Най-българското време. С., 1976, 193.
  • Цанева, М. За три ключови думи в поетичния език на Вазов. Пламък, 1987, 6, с. 122-127. Автори, творби, проблеми. С., 1990, с. 234-243.
  • Коларов, Р. Структура на идейно-художествения свят в поемата на Гео Милев „Септември” – В: Българката литературна критика за Гео Милев. С., 1985, с. 333.

    ИЗТОЧНИК: Прочетете от тук…

ОТНОСНО СВОБОДАТА


    Според мен тази тема има не само личен, но и обществено-национален характер. Погледнато от тематичен аспект, свободата е полифонична, но независимо от това е ограничена.
В библията са заложени общовалидни принципи относно най-добрата употреба на нашето време. С една дума, „Всичко е позволено, но не всичко е полезно.” „Всичко е полезно, но не всичко е назидателно” (1 Коритяни 10:23-24, Римляни 14:19)

    Правя това леко и моментно отклонение поради причината, личността да има правото да подбира желаната дейност, която ще върши. Изключително важно е, тя да бъде не само в личностна, но и в обществена полза.
Така, че свободата, която ни е отредена като възможност за подбор, за да живеем, съществуваме и с правото да се развиваме, и усъвършенстваме в позитивен аспект е похвално.
Свободата да избираме, не е свободия. Свободата на избор за изпълнение на нашите желания в положителен и градивен аспект  не бива да се променя заради обърканите, необмислени а понякога и порочни желания на шепа хора, независимо кои са.
   Не може да съществува устойчиво и прогресивно развитие на обществото, без свободата на неговите членове, въпреки бюрократичните ограничения… (някъде са повече, а някъде по-малко).
    Появата на личността при човека е дълъг полифоничен процес на базата на социални и обществено-исторически фактори, условия и инструменти.
    Личността е изграден субект, личностно дефиниран с необходимото образование, придобито в индивидуалното развитие на човека.
     Личността не би могла да съществува и да се усъвършенства
(в позитивен аспект) без възможността за правото на социална свобода, а това означава и предполага равнопоставеност на социалните субекти и да изявяват свободната си воля.
    Съществуват следните видове социална свобода:
    – на отделната личност;
– на общности на личността;
– юридическа;
– религиозна;
– морална;
и пр.
– мнима;
– действителна;
Не винаги свободата може да се разглежда от правната положителна страна.
Следейки парламентарната аудитория, бих могъл да наблегна на факта върху така наречената неподражаема „партизанска” реторика и спираща дъха умозаключения, които я кореспондират оттук-оттам  с фактите, дори нямат никаква връзка с релността.
Именно такава изява бих нарекъл „Словесна свободия”. Точно такива политици определящи лицето на държавата, изразяват своето държание и речи извън необходимия протокол и словоред.
Съществува и друг вид свобода, която трябва да се спазва – информационната.
Именно чрез нея потребителите получават реалната възможност да творят, да се развиват и усъвършенствуват, ползвайки скъпоструващ софтуер напълно безплатно (поради безпаричие).
„Информационната свободия” на която е подложен нашия съвременник, го води до мързел, който реално погледнато не
води до прогрес.
Криворазбраната свобода подведе доста хора, начина на мислене, дори и техния изказ (погледнато в ретрограден аспект).
Свободата като право на избор, отношение, търсене, решаване, слово и т.н. се ражда в демократично общество.
Всички знаем, че е така. Не случайно го казвам.
Раждането на демокрацията в нашата мила  родина, не означава, че е налице такава както трябва да бъде. В началния и стадий за повечето граждани  на страната се промени възприемането на „Свободата” като такава. Промениха се много неща, дори се родиха доста крехки „недъгави” и „болни” отрочета.
Свободата не е тази, която се ражда, а тази която всевишния ни предлага след нашето раждане, но не е сто процентова. Тя предлага своите трудни моменти, които трябва да преодолеем,
дори и препятствията и ограниченията, които ще съществуват вечно.
Бих добавил и темата за любовта, понеже без свободата да се обича, животът е немислим.
Любовта към другия, позволява да му се даде правото да бъде себе си във всяко едно начинание и да не се жертва заради егоистичните намерения (включително и близките), за да се развива личностно и творчески.
Имайки предвид  жертвата, която правят „Великите учители” за да подпомагат хората за тяхното духовно развитие е доказателство за едно от ограниченията на свободата.
По същия начин се тълкуват и ограниченията, в които се впримчват родителите  за да отгледат и изучат децата си.
Съгласно една от теориите на Дзен, е да отвори очите на съзнанието за истинския смисъл на съществуването. Той настоява за постигане на този факт, а свободата тук се разбира като освобождаване на всички неестествени прегради, в  тава число и такива, които и ние сами си  поставяме.
Когато говорим за ограничения, прегради, не да се забравя и правото на  свободното слово. То е изключително важно …
В едно ново общество езикът следва политическите и икономическите промени.
Темата за свободата на словото и на българският език  породи редица дискусии, най-вече в медиите, които реагираха негативно спрямо ползването на чуждици.
Явиха се нови поддръжници за чистотата на българския език.
Като обобщение искам да напомня, че всеки народ се е борил за свободата си, и я отстоявал до края на живота си, както постъпиха Левски, Ботев и други наши велики герои за „чиста и свята република”.
Свободата е тази, която ражда надеждата.

©  Николай Пеняшки – Плашков

АВТОРИ – ПРОИЗВЕДЕНИЯ


АНДРИЧ (Andrih), Иво (1892–1975) – босненски писател: сръбски белетрист и хърватски поет, югославски дипломат, член на Сръбската академия на науките и изкуствата (1949), доктор хонорис кауза в Сараево и Краков. Започва със стихове и лирична проза (“Ex ponto”, “Вълнения”). Белетристиката му е панорама на обществения живот в Босна; философски осмисля човешката съдба в контекста на историята (романи – “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника”, “Госпожицата”, повест – “Прокълнатият двор”, разкази); есета – “Знаци край пътя”, пътеписи, литературни студии. Нобелова награда за литература (1961) “за епическата сила, с която проследява темите и рисува човешките съдби от историята на своята страна”.

АНУИ
(Anouilh), Жан (1910–1987) – френски драматург. Преосмисля митологията и историята – “Антигона”, “Чучулигата”, “Панаир за лъжи”, разобличава съвременния конформизъм – “Пътник без багаж”.

АПОЛОНИЙ РОДОСКИ
(III в. пр.Хр.) – старогръцки поет и филолог. Директор на Александрийската библиотека. Пише епическа поема “Аргонавтика” (4 книги).

АПУЛЕЙ
(Apuleius), Луций (около 125–?) – римски писател и поет, философ от школата на Платон, адвокат. Пише на гръцки и латински език. Жанрово разнообразно творчество. Най-известната му творба е романът “Метаморфози, или Златното магаре” (11 книги) – реалистично битово сатирично изображение на античния свят. Оказва влияние върху развитието на европейския роман.

АРИОСТО
(Ariosto), Лудовико (1474–1533) – италиански поет. Героично-рицарска поема “Яростният Орландо”, проникната от хуманистичните ренесансови идеи, любовна лирика, мадригали, комедии, сатири в стила на Хораций, лирика на латински език.

АРИСТОФАН
(около 450–385 г. пр.Хр.) – старогръцки комедиограф. Главен представител на старата атическа комедия (политически сатири). От 44 комедии изцяло са запазени 11 – “Ахарняни”, “Облаците”, “Птиците”, “Лизистрата” и др., и около 1000 фрагмента.

АРТО
(Artaud), Антонен (1896–1948) – френски драматичен актьор, режисьор, драматург, теоретик. През 20-те г. на ХХ в. се увлича от сюрреализма. Приносът му към световния театър е създаването на концепцията за т.нар. театър на жестокостта, представена в книгата “Театърът и неговият двойник” (1938), в която преосмисля връзката на сценичното изкуство с живота. Утвърждава първостепенната роля на режисьора за единството на спектакъла, изучава техники на актьорската игра от източния театър и дава простор на импровизацията. Оказва влияние върху театралното изкуство през 60-те и 70-те г. в Европа и САЩ.

БАЙ ДЗЮИ
(Бай Лътиен, Бо Лътиен) (772–846) – китайски поет от епохата Тан. В първата половина от живота си е високопоставен чиновник. Критичното му отношение към властта води до понижаване в йерархията. Далеч от столицата продължава да развива, а и да реализира идеите си за реформи. Творчеството му е социално-критично (цикли “Цински мелодии”, “Нови песни юефу”, поеми “За безкрайната печал”, “Лютня”, сатирични произведения, пейзажна лирика).

БАЙ ПУ
(Бо Пу) (1226–1306) – китайски драматург и поет от епохата Юан, един от “четиримата велики” драматурзи (Гуан Ханцин, Уан Шъфу, Ма Джъюан и Бай Пу). Автор на повече от 10 драми, от които три запазени – драми с класическата за китайската литература тема за трагичната любов между император Сюандзун и неговата любимка Ян Гуейфей.

БАЙРОН
(Byron), Джордж Гордън, лорд (1788–1824) – английски поет романтик. Член на Камарата на лордовете. Напуска Англия през 1816, пътешества из средиземноморски и източни страни, живее в Италия, участва в националноосвободителната борба на Гърция, където умира. Творчеството и животът му са израз на индивидуалистичния бунт на личността срещу ограниченията на обществото, на стремежа към политическа и духовна свобода. Лирика, поеми – “Странстванията на Чайлд Харолд”, “Абидоската невеста”, “Корсар”, “Манфред”, лирически драми. Най-зрялата му творба е епическата сатира в стихове “Дон Жуан”. Поезията на Байрон оказва влияние върху европейската литература от XIX в.

БАЛЗАК
(Balzac), Оноре дьо (1799–1850) – френски белетрист. Един от най-изтъкнатите майстори на реалистичния роман в световната литература. Автор на “Човешка комедия” – грандиозна по обхват картина на френското общество от Великата френска революция до края на юлската монархия; епически цикъл от романи, повести и новели (90 завършени произведения), в който Балзак обединява по-значителните си творби в 3 групи: “Етюди за нравите” (“Дядо Горио”, “Йожени Гранде”, “Сезар Бирото”, “Братовчедката Бет” и др.); “Философски етюди” (“Шагренова кожа” и др.); “Аналитични етюди” (“Физиология на брака”). Създава над 2000 художествени образа на представители от всички класи и професии.

БОЙЧЕВ
, Христо (5.III.1950) – български драматург и сценарист. Роден в село Орловец, Великотърновско. Завършва машинно инженерство в Русе (1975), следва театрознание във ВИТИЗ (1985–88). Инженер в Машиностроителния завод и в Маслодобивния комбинат в Полски Тръмбеш (1977–88). Автор на над 10 пиеси – “Както казват французите” (1984), “Жената на полковника” (1988), “Спирка последна” (1989), “Полковникът птица” (1997), “Оркестър “Титаник” (2002) и др. Един от най-популярните в чужбина съвременни български драматурзи, носител на български и международни награди, между които и Международната награда за драматургия на Британския съвет, присъдена му за “Полковникът птица” през 1997 (връчена му лично от Харолд Пинтър).

БОКАЧО
(Boccaccio), Джовани (1313–1375) – италиански белетрист и поет, хуманист. Автор на първия европейски психологичен роман – “Елегията на мадона Фиамета”. В шедьовъра “Декамерон” (сборник от 100 новели) изобличава лицемерието на духовниците, осмива средновековния аскетизъм, представя човека на новата градска култура, като използва анекдоти, легенди и действителни случки от живота във Флоренция. Съставя първата биография на Данте, трактати на латински език.

БОМАРШЕ
(Beaumarchais), Пиер Огюстен дьо (1732–1799) – френски драматург. Известен с комедиите си “Севилският бръснар” и “Сватбата на Фигаро”, в които отразява конфликтите във френското общество в навечерието на Великата френска революция.

БОРХЕС
(Borges), Хорхе Луис (1899–1986) – аржентински писател, член на Аржентинската литературна академия. През 20-те г. на ХХ век – водач на поетите авангардисти в Аржентина. Един от основоположниците на новата латиноамериканска белетристика. Съчетава философска и литературна ерудиция и парадоксална, изтънчено умозрителна фантазност; в приключенски, народно-епични, исторически и културологични сюжети и теми влага етични проблеми. Стихосбирки – “Треската на Буенос Айрес”, “Луна насреща”, “Съзаклятниците”; сборници разкази и есета – “Всеобща история на безчестието”, “Алефът”, “Творецът”, “Докладът на Броуди”; сборници с философски и културно-исторически текстове – “Обсъждане”, “История на вечността”, “Измислици”, “Нови разследвания”, “Седем нощи”, “Девет есета за Данте” и др. Награда “Сервантес” (1979).
БОЯРДО (Boiardo), Матео Мария (ок. 1441–1494) – италиански поет. Известен с поемата “Влюбеният Орландо” (незавършена), написана в духа на рицарския епос. Сборник стихотворения – “Три книги за любовта”.

БРЕХТ
(Brecht), Бертолт (1898–1956) – германски поет, драматург, белетрист, режисьор, реформатор на театъра на ХХ век, член на Академията на изкуствата на ГДР. През 1933–1947 е в емиграция. Основава “Берлинер ансамбъл”. Създава теорията за “епичния театър”, която оказва влияние върху съвременното театрално изкуство. Разработва метода на т.нар. ефект на отчуждението в актьорската игра, активизира интелектуалното отношение на зрителя. Драми – “Мъжът си е мъж”, “Опера за три гроша” “Животът на Галилей”, “Майка Кураж и нейните деца”, “Кавказкият тебеширен кръг”, романи, новели, разкази, лирика.

БРОНТЕ
(Brontл), Шарлот (1816–1855) – английска писателка. Авторка на психологическия роман “Джейн Еър” за конфликта между природата на жената и социалното є положение.

БУЛГАКОВ
, Михаил Афанасиевич (1891–1940) – руски белетрист и драматург. Майстор на гротеската. С психологическа дълбочина и чувство за историзъм рисува Гражданската война в Съветска Русия с трагичните колизии и краха на белогвардейците. В творбите му художествената измислица е в хармония с документализма; обединяваща идея е хуманизмът; противопоставя духовния и нравствения идеал на силата на злото. Романи – “Бялата гвардия”, “Майстора и Маргарита”, пиеси – “Бяг”, “Молиер”, повести, разкази, фейлетони.

БУНИН
, Иван Алексеевич (1870–1953) – руски белетрист, поет, почетен член на Петербургската академия на науките (1909). В емиграция във Франция от 1920. Рисува разпадането на патриархалното руско село, нравственото падение на дворянството. Разкази – “Антоновски ябълки”, “Господинът от Сан Франциско”, повести, автобиографичен роман “Животът на Арсениев”, философска лирика. Превежда творби от английски (Дж. Лонгфелоу, Дж. Байрон) и полски писатели. Нобелова награда за литература (1933) “за взискателното изкуство, с което продължава класическата руска традиция в прозата”.

БЪРОУЗ
(Burroughs), Едгър Райс (1875–1950) – американски писател. Преди да започне кариера като писател, Бъроуз е войник, бизнесмен, златотърсач, каубой, магазинер и полицай. Известен е главно като създател на образа на Тарзан, който се появява за първи път в романа “Тарзан от рода на маймуните” (1914). Неговите повече от 20 романа, описващи приключенията на Тарзан, постигат широка популярност, преведени са на повече от 50 езика, продадени в повече от 20 милиона бройки, и са основа на филми, радиосериали, тв шоу и комикси. Бъроуз е известен и с научнофантастичните си творби – публикувани са над 60 негови книги.
***
ВАЗОВ, Иван Минчов (27.VI/9.VII.1850–22.IX.1921) – български народен поет, действителен член на БКД (1881), почетен член на БАН (1921), почетен доктор на филологическите науки на Софийския университет (1921). Брат на Г. Вазов и В. Вазов. Роден в Сопот. Изпратен от баща си да учи търговия в Олтеница, Румъния, Вазов се сближава с българските революционери емигранти, които допринасят за оформянето му като поет и гражданин. През 1880–1886 живее в Пловдив; дейно участва в културния и обществено-политическия живот. Като русофил е принуден да емигрира; установява се в Одеса (1887). От 1889 живее в София. Министър на народната просвета (1897–1899). Вазов е патриарх на новата българска литература. Твори във всички художествени и художествено-публицистични жанрове. Творчеството му е демократично и хуманистично, свързано с борбите, страданията и въжделенията на народа. Жив отклик на Априлското въстание и Руско-турската освободителна война са стихосбирките “Пряпорец и гусла” (1876), “Тъгите на България” (1877), “Избавление” (1878), цикълът “Епопея на забравените” (1881–1884) – най-яркото му поетично дело. Възпява свободата, човешкия напредък, красотата на българската природа и българския език; изобличава обществените недъзи, политическия гнет и безправието – “Гусла” (1879–1881), “Поля и гори” (1884). В повестите си – “Чичовци” (1885), “Немили–недраги”, разкрива бита, нравите, патриотизма и демократичните идеали на народа. Най-значителното му произведение е романът “Под игото” (1894) – национална епопея, широка панорама на живота на българите от последното десетилетие преди Освобождението от османско иго; пресъздава подготовката, избухването и потушаването на Априлското въстание. Разкази, пиеси, публицистика, преводи.

ВЕГА КАРПИО
(Vega Carpio), Лопе Феликс де, Лопе де Вега (1562–1635) – испански драматург, поет и белетрист. Изтъкнат представител на Испанския ренесанс. Основни теми в драматичното му творчество са любовта, религията, честта и историко-героичната тема. Има данни, че е написал 2200 пиеси; запазени са 470 – “Учителят по танци”, “Кучето на градинаря”, “Изобретателната влюбена”, “Фуенте Овехуна”.

ВЕДЕКИНД
(Wedekind), Франк (1864–1918) – немски писател. Предшественик на експресионизма. Пише драмите “Пробуждането на пролетта”, “Маркиз фон Кейт”, романа дилогия “Духът на земята” и “Кутията на Пандора” за ницшеанския култ към силната личност.

ВЕЖИНОВ
, Павел (псевдоним на Никола Делчев Гугов) (9.ХI.1914–21.ХII.1983) – български белетрист. Роден в София. Завършва гимназия като частен ученик, защото е изключен за леви убеждения. Учи философия в Софийския университет (1939–1944). През 1944 е военен кореспондент и главен редактор на вестник “Фронтовак”. Заместник главен редактор (1947–1951) на вестник “Стършел”, през 1951–1954 – на списание “Септември”. Сценарист, заместник генерален директор и председател на Художествения съвет на Българската кинематография (1954–1972), от 1973 главен редактор на списание “Съвременник”. В творчеството си разработва етични и социални проблеми на съвременното общество, разглежда раздвоението на личността, конфликта на рационалното и емоционалното начало. Разкази – сборник “Момчето с цигулката” (1963), романи – “Нощем с белите коне” (1975), повести – “Бариерата” (1976) и други; с военна и антифашистка тематика – “Втора рота” (1949), романа “Звездите над нас” (1966). Научнофантастична и приключенска проза, кино- и тв сценарии.

ВЕРГИЛИЙ
(Vergilius), Публий (Публий Вергилий Марон) (70–19 г. пр.Хр.) – римски поет. В поезията си преплита епикурейски и идилични мотиви с политически проблеми, идеализира Римската империя. Пише пасторални песни “Буколики” (“Еклоги”), дидактична поема “Георгики” – възхвала на селския труд и живот, героичен епос “Енеида” – влияе за създаването на националния епос на европейските народи.

ВЕРН
(Verne), Жул (1828–1905) – френски писател. Основоположник на научната фантастика. Световноизвестни са романите му “Децата на капитан Грант”, “Пътешествие до центъра на Земята”, “Пътешествие около света за 80 дни”, “20 000 левги под водата”.

ВИЙОН
(Villon), Франсоа (Франсоа дьо Монкорбие) (около 1431 – след 1463) – френски поет, магистър на изкуството при Сорбоната. Води авантюристичен живот, затварян, осъждан за убийство. Творчеството му бележи края на средновековната епоха и го определя като първия от големите френски поети на новото време. Поеми – “Малко завещание”, “Голямо завещание” и др.

ВОЛТЕР
(Voltaire) (истинско име: Франсоа Мари Аруе) (1694–1778) – френски писател, философ и историк, член на Френската академия (1746). Най-яркият представител на Просвещението. Един от идеолозите на Великата френска революция. Теоретична основа на философските му възгледи е сенсуализмът; популяризира идеите на Дж. Лок и И. Нютон. Творчеството му е много богато тематично и жанрово, насочено е против религиозния фанатизъм, догматизма и потисничеството, проникнато е от толерантност и уважение към човека. Характеризира се с изящен стил, бляскаво остроумие и критичен дух. Пише трагедии в стила на класицизма – “Заира”, “Брут”, философски повести – “Кандид, или Оптимизмът”, сатирични поеми – “Орлеанската дева”, историко-философско съчинение – “Есе върху нравите и духа на народите…”, “Философски речник”. Участва в издаването на “Енциклопедия, или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите”.

ВОЛФРАМ ФОН ЕШЕНБАХ
(Wolfram von Eschenbach) (около 1170 – около 1220) – немски поет минезенгер. Изтъкнат представител на средновековния епос. Роман в стихове “Парцифал”, лирика.

ВОНЕГЪТ
(Vonnegut), Кърт (1922) – американски белетрист. В романите му, наситени с остра социална критика, иронията често граничи с абсурда и черния хумор, има и елементи на научна фантастика – “Кланица 5”, “Затворникът”, “Закуска за шампиони”.
 *****
 ГАЛЕГОС (Gallegos), Ромуло (1884–1969) – венецуелски писател и държавен деец; президент (1947–1948). Социални романи – “Доня Барбара” (шедьовър на реалистичната венецуелска и латиноамериканска литература, в който сблъсъкът между природата и човека надхвърля измеренията на регионализма и го превръща в континентално значим модел), “Канайма”, “На тази земя”; разкази.

ГАРСИЯ ЛОРКА
(Garcia Lorca), Федерико (1898–1936) – испански поет и драматург. Убит от франкистите. Творчеството му е ангажирано с актуални политически и обществени проблеми. Поезията му е свързана с испанския фолклор – сборници “Циганско романсеро”, “Поетът в Ню Йорк”, драми – “Кървава сватба”, “Домът на Бернарда Алба”.

ГАРСИЯ МАРКЕС
(Garcia Mбrquez), Габриел (1928) – колумбийски писател, представител на новата латиноамериканска белетристика. Хуманистично творчество с историческа, антидиктаторска, нравствено-етическа проблематика, парадоксално съчетаващо в своята ярко метафоризирана изказност възгледа за човешката предопределеност и духовната свобода. Романи – “Сто години самота”, шедьовър на магическия реализъм, в който Гарсия Маркес създава цялостна метафора на латиноамериканската народопсихология и история, “Есента на патриарха”, “Любов по време на холера”, “Генералът в своя лабиринт”, за Симон Боливар, и др. Сборници разкази – “Очи на синьо куче”, “Погребението на Мама Гранде”; повести – “Окапалата шума”, “Няма кой да пише на полковника”; публицистика. Нобелова награда за литература (1982) “за творчеството му, в което фантастичното и реалистичното са съчетани в един богато изграден свят на въображението”.

ГОГОЛ
(Гоголь), Николай Василиевич (1809–1852) – руски белетрист сатирик. Основоположник на руския социален реализъм. Рисува с тъжен хумор, със “смях през сълзи” духовната пустота на дворянството и чиновничеството, смазаните от живота “малки хора”. Заклеймява корупцията на административния апарат и държавните отношения в Русия. Пише повести – сборници “Вечери в чифлика край Диканка”, “Миргород”, “Арабески”, роман-поема “Мъртви души” (връх в творчеството му), комедии – “Ревизор”, “Женитба”, литературнокритически статии.

ГОЛДОНИ
(Goldoni), Карло (1707–1793) – италиански драматург. Отхвърля традиционната комедия дел арте. Създава реалистични комедии, с които реформира италианския театър – “Слуга на двама господари”, “Хитрата вдовица”, “Кръчмарката Мирандолина” и др. Автор на 267 пиеси. Мемоари.

ГОЛДСМИТ
(Goldsmith), Оливър (1728–1774) – английски белетрист, драматург и поет, ирландец по произход. Представител на сантиментализма. Роман – “Викарият на Уейкфийлд”, комедии – “Добродушният човек”, “Тя отстъпва, за да победи”, “Нощта на грешките”, поеми, стихотворения.

ГОЛСУЪРТИ
, Голзуърди (Galsworthy), Джон (1867–1933) – английски белетрист. Известен с цикъла романи и новели, групирани в трилогиите “Сага за Форсайтови”, “Съвременна комедия” и “Краят на главата” – майсторско повествование за 3 поколения (от 1880 до 1920) на семейство от едрата английска буржоазия. Драми – “Сребърната кутия”, “Борба”; разкази, литературнокритически статии. Нобелова награда за литература (1932) “за забележителното му повествователно изкуство, достигнало най-ярката си форма в “Сага за Форсайтови”.

ГОНЧАРОВ
, Иван Александрович (1812–1891) – руски белетрист, член-кореспондент на Петербургската академия на науките (1860). В романите си рисува живота и духовното разложение на дворянството, показва съществени черти на руския национален характер – “Обикновена история”, “Обломов”. Пътеписи, литературнокритически статии.

ГОТИЕ
(Gautier), Теофил (1811–1872) – френски писател. Един от теоретиците на “изкуство за изкуството”. Оказва влияние върху литературната група “Парнас” и символистите. Стихосбирка – “Емайли и камеи”, романи – “Госпожица дьо Мопен”, “Капитан Фракас”; пътеписи, литературна критика.

ГОЦИ
(Gozzi), Карло (1720–1806) – италиански драматург и поет. Пише в традицията на Комедия дел арте. Създава нов жанр – театрална приказка (фиаба) – “Турандот”, “Любовта на трите портокала”, “Кралят елен”. Някои от песните му служат за основа на либрета на опери на Дж. Пучини, С. Прокофиев и др.

ГРАБЕ
(Grabbe), Кристиан Дитрих (1801–1836) – германски драматург. Обогатява реалистичната историческа драма, като вниква в значими национални и социални конфликти – “Наполеон, или Стоте дни”, “Ханибал”, “Херманова битка”.

ГРАС
(Grass), Гюнтер (1927) – немски белетрист. Виден представител на съвременния европейски роман. Творчеството му е остра сатира на историческата реалност. Реалистичното повествование е съчетано с гротескни и приказно-фантастични елементи. Романи – “Данцингска трилогия”, “Тенекиеният барабан”, “Местна упойка”, “Калканът”, пиеси, стихотворения. Нобелова награда за литература (1999) “за творчеството му, чиито игриви черни басни обрисуват забравеното лице на историята”.

ГРИБОЕДОВ
, Александър Сергеевич (1795–1829) – руски комедиограф. От 1828 е посланик в Персия, където е убит. Автор на първата руска реалистична комедия “От ума си тегли”, в която провъзгласява свободолюбиви идеи, разобличава консерватизма на руските помешчици.

ГРИЛПАРЦЕР
(Grillparzer), Франц (1791–1872) – австрийски поет и драматург. Следва традициите на немския класицизъм. Съчетава черти на романтизма и класицизма в драмите си с исторически, приказни и митологични сюжети – трилогията “Златното руно”, “Величието и падението на крал Отокар”, “Братова разпра в двора на Хабсбургите”, “Вълните на морето и любовта”, стихотворения, епиграми. Творчеството му носи идеите за верността и дълга, безкористността и хуманността.

ГЬОТЕ
(Goethe), Йохан Волфганг фон (1749–1832) – немски поет, белетрист и мислител, естествоизпитател, теоретик на изкуството. Най-видният представител на немския класицизъм. Първите му значителни творби разкриват идеите на движението “Буря и устрем”– цикъл “Песни от Зезенхайм”, “Гьоц фон Берлихинген” (първата немска историческа драма), роман “Страданията на младия Вертер”. От 1775 се установява във Ваймар, министър (1775–1785), открива и ръководи театър, пише много природонаучни студии. След пътуванията си до Италия, вдъхновен от непосредственото въздействие на античната култура, създава драмите “Ифигения в Таврида”, “Егмонт”, “Римски елегии” и др. Философската му драма “Фауст” е обобщение на европейската просветителска мисъл от XVIII в. Към големите му постижения принадлежат и най-значителното произведение на т.нар. образователен роман в немската литература “Вилхелм Майстер – години за учение”, мемоарната проза “Поезия и истина из моя живот”, лирическият сборник “Западно-източен диван”. Творчеството на Гьоте оказва огромно влияние върху развитието на европейската култура.
 *****
 ДАНТЕ Алигиери (Dante Alighieri) (1265–1321) – италиански поет. От 1295 г. участва активно в политическия живот на Флоренция. От 1302 живее в изгнание. Първите му поетични творби са свързани с школата долче стил нуово (“Нов живот” – автобиографично произведение в стихове и проза, в което възпява любовта си към Беатриче). Световната си известност дължи на “Божествена комедия” (1307–1321), съставена от 100 песни в 3 части – “Ад”, “Чистилище” и “Рай”. Написана в алегоричен стил, поемата съчетава средновековните възгледи с идеите на настъпващия Ренесанс, сочи пътя за моралното и политическото възраждане на човека. Чрез нея се утвърждава тосканското наречие като литературен език на Италия. С философския трактат “Пир” поставя началото на художествената проза на италиански език. Пише и трактати на латински език – “За народната реч”, “За монархията”.

ДЕФО
(Defoe), Даниел (около 1660–1731) – английски писател и публицист. Представител на Просвещението. Автор на памфлети, сатири, есета по политически, икономически и социални проблеми, документална проза. Известен е приключенският му роман “Робинзон Крузо”, смятан за първия реалистичен роман в английската литература.

ДЖОЙС
(Joyce), Джеймс (1882–1941) – ирландски белетрист. Майстор на езиковата техника. В романа “Одисей”, хроника на един ден от живота на двама души, използва т.нар. вътрешен монолог в стила на “потока на съзнанието”. Автор и на романа “Портретът на художника като млад”, сборник разкази – “Дъблинчани”, стихотворения.

ДЖОНСЪН
(Jonson), Бен (1572–1637) – английски драматург и поет, представител на театъра на Английския ренесанс. Създател и теоретик на т.нар. комедия на хуморите, разкриваща индивидуалността на човешкия характер – “Всеки със своята чудатост”, “Всеки без своята чудатост”. По-зрелите му творби са сурова сатира на зараждащото се буржоазно общество – “Волпоне”, “Алхимикът”. Пише също трагедии, лирика, есета.

ДИДРО
(Diderot), Дени (1713–1784) – френски просветител, философ материалист, писател. Основател и редактор на “Енциклопедия, или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите” (1751–1780). Заради атеизма и критиката на Католическата църква е подлаган на репресии. Стои по-близо от други материалисти от XVIII в. до идеята за самодвижението на материята. Изказва догадки за съществуване на способност в неживата природа, родствена с усетливостта, и за биологичните еволюции. В гносеологията изхожда от сенсуализма на Дж. Лок. Приема, че съзнанието на законодателите е решаващ фактор в историческото развитие. Развива реалистични естетически възгледи. Философски съчинения – “Мисли за обяснението на природата”, “Разговор между Д‚Аламбер и Дидро”, “Сънят на Д‚Аламбер”. Романи – “Монахинята”, “Племенникът на Рамо”, “Фаталистът Жак…”, пиеси, повести.

ДИКЕНС
(Dickens), Чарлз (1812–1870) – английски писател, журналист. Най-изтъкнатият представител на английския реалистичен роман от XIX в. Черпи сюжети от обикновения живот, рисува всички слоеве на обществото. Съчетава социалната критика с лиризъм, хумор и гротеска – “Приключенията на Оливър Туист”, “Домби и син”, “Големите надежди”, “Дейвид Копърфилд”.

ДИМИТРОВА
, Блага Николова (2.I.1922 – 2.V.2003) – поетеса, белетристка и преводачка. Родена в Бяла Слатина. Завършва (1945) славянска филология в Софийския университет и аспирантура в Литературния институт “М. Горки” в Москва със степен кандидат на филологическите науки (1951). Редакторка (1962–1982) в издателство “Български писател” и “Народна култура”. Една от учредителките на Комитета за защита на Русе (март 1988) и на Клуба за гласност и демокрация (ноември 1988). Народна представителка в ХХХVI народно събрание. Вицепрезидентка на Република България (1992–1993). Пише интелектуална и философска поезия, изразяваща тревога от посегателството върху свободата на личността – сборници “Лабиринт” (1987), “Ключ” (1991), “Нощен дневник” (1992). Белетристика с философско-есеистично повествование; романи – “Пътуване към себе си” (1965), “Отклонение” (1967), “Лавина” (1971), “Лице” (1981), пиеси. Превежда “Пан Тадеуш” от Адам Мицкевич, “Илиада” от Омир (в съавторство с А. Милев) и др. Хердерова награда (1991). Орден “Стара планина I степен” (2002).

ДИМОВ
, Димитър Тодоров (25.VI.1909 – 1.IV.1966) – български белетрист и драматург, ветеринарен лекар. Роден в Ловеч. Завършва (1934) Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет. Работи като ветеринар в провинцията. Специализира хистология в Мадрид (1943–1944). Професор (1950) по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Ветеринарномедицинския институт в София. Председател на Съюза на българските писатели (1964–1966). В романите си изследва в художествено-психологичен план отчуждението и упадъка на личността, сложните душевни състояния – “Поручик Бенц” (1938), “Осъдени души” (1945), “Тютюн” (1951, I издание; 1954, II издание, преработено под натиска на догматичната литературна критика и разширено от Димитър Димов с описания на работническата класа). В пиесата “Почивка в Арко Ирис” (1963) на фона на Гражданската война в Испания 1936–1939 описва плътни и действени герои с вътрешен драматизъм и психологическо внушение, с високоинтелектуален диалог. Автор и на пътеписи, сценарии, научни трудове.

ДОЙЛ
(Doyle), сър Артър Конан (1859–1930) – английски писател. Детективски романи с остроумна интрига и убедителна логичност – “Приключенията на Шерлок Холмс” (2 т.), “Баскервилското куче” и др.

ДОНЧЕВ
, Антон Николов (14.IХ.1930) – писател, академик (2003). Роден в Бургас. Завършва (1953) право в Софийския университет. В романите си пресъздава в обобщен символно-романтичен план моменти от българската история. В тритомния епос “Сказание за времето на Самуила…” (1961) пресъздава времето на падането на България под византийска власт. Разкрива драматичните изживявания на родопските българи при ислямизирането им през XVII в. – “Време разделно” (1964, 12 издания). Представя процеса на етническо и държавно обединение на българи и славяни – “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” (тетралогия, 1982–1992). Пише също творби за деца и юноши, разкази, пътеписи, сценарии, есета – “Девет лица на света” (1989). Орден “Стара планина” I степен (2001).

ДОСТОЕВСКИ
, Фьодор Михайлович (1821–1881) – руски белетрист реалист, член-кореспондент на Петербургската академия на науките (1877). Заради участие в революционната организация на петрашевците е арестуван, осъден на смърт и изпратен на каторга в Сибир (1850–1854) и на принудителна военна служба. Автор на психологически романи. Философски осмисля социалните противоречия, търсенето на обществена и човешка хармония. С голямо художествено майсторство изобразява най-тънките отсенки в душевните преживявания на човека, рисува трагичните контрасти в руската действителност със съчувствие към “бедните и унижените” хора. Романи – “Престъпление и наказание”, “Идиот”, “Братя Карамазови”, “Бесове”, “Бедни хора”, повести – “Бели нощи”, очерци – “Записки от мъртвия дом”, публицистика, литературна критика. В “Дневник на писателя”, в статии и бележки отразява страданията на българите през османското робство и защитава правото им на свободен живот.

ДРАЙЗЕР
(Dreiser), Теодор (1871–1945) – американски белетрист. Майстор на социалния роман. Изобразява натуралистично живота, развенчава мита за американското благополучие, критикува пуританския морал. Романи – “Сестра Кери”, “Финансистът”, “Американска трагедия”; публицистика.

ДЬО КОСТЕР
(De Coster), Шарл (1827–1879) – белгийски белетрист и публицист. Пише на френски език. Автор на “Фламандски легенди”, националната епопея “Легендата за Тил Уленшпигел и Ламе Годзак…” – за борбата на Фландрия през XVI в. срещу испанското владичество, на статии и памфлети против църквата и монархията.

ДЮМА
(Dumas) Александър Дюма – баща (1802–70) – френски белетрист. Автор на исторически драми, на историко-приключенски романи – “Тримата мускетари”, “Кралица Марго”, “Граф Монте Кристо”, преведени на много езици.
*****
ЕВРИПИД (около 484 – вероятно 406 г. пр.Хр.) – старогръцки трагически поет. Обогатява митологически сюжети със съвременни проблеми. Новатор в построяването на интригата и диалога; въвежда психологичен анализ и комични епизоди в трагедията. От 92 пиеси са запазени 19 – “Медея”, “Вакханки”, “Електра”, “Иполит” и др. Оказва влияние върху развитието на античната и европейската драма.

ЕКО
(Eco), Умберто (1932) – италиански семиотик и белетрист. Изследвания върху средновековната естетическа мисъл и теорията на изкуството. Пише романи – “Името на розата”, “Махалото на Фуко”, “Островът от предишния ден”, “Баудолино”, които съчетават история, теология и съвременна криминална интрига и сближават науката и литературата.

ЕЛИН
ПЕЛИН (псевдоним на Димитър Иванов Стоянов) (18.VII.1877–3.ХII.1949) – български белетрист, академик (1941). Роден в село Байлово, Софийска област. Учи гимназия в Панагюрище и в София. Увлича се в четене, опознава основно българската и руската литература. Учител (1895–1896) в родното си село. От 1899 се установява в София и се отдава на литературно творчество. Назначен от министъра на просветата Иван Шишманов за библиотекар в Университетската библиотека (1903–1907) и командирован в Нанси, Франция (1906–1907). Пазител на хранилището на Народната библиотека (1910–1916), уредник на къщата музей “Иван Вазов” (1924–1944). Редактира списание “Селска разговорка” (през 1902–1903), вестниците “Българан” (през 1908–1909) и “Развигор” (през 1921–1924), детските издания “Веселушка” през 1908–1910, “Чавче” – 1913–1914, “Светулка” – 1920–1932, “Септемврийче” – 1945–1949. Председател (1940) на Съюза на българските писатели. Най-яркият и проникновен художник на острите социални процеси в българското общество в началото на ХХ век, майстор на късия разказ и хумористичното изображение. Създава вълнуващ поетичен летопис на живота в българското село през първите 3 десетилетия след Освобождението. Описва разрухата на патриархалния бит и морал, стихийния бунт на бедняка срещу съществуващите порядки. Творчеството му е изключително изследване на духовната същност на човека, на интимния му свят и на съприкосновенията му с природата и социалната среда. Сборник “Разкази” (2 т., 1911), повести – “Гераците” (1911, едно от най-значителните произведения в българската литература), “Земя” (1928) и др., творби за деца – “Ян Бибиян” (2 ч., 1933–34), “Торбаланци” (1958).

ЕСЕНИН
, Сергей Александрович (1895–1925) – руски поет. През 1919–1923 е в групата на имажинистите. Женен за американската танцьорка Айседора Дънкан. Тънък лирик, майстор на дълбокопсихологизирания пейзаж, певец на селска Русия, познавач на народния език и народната душа. Стихотворения – сборници “Москва кръчмарска”, “Персийски мотиви”, “За Русия и революцията”, поеми – “Рус съветска”, “Балада за 26-те”, “Пугачов”, литературнокритически статии. Завършва живота си със самоубийство.

ЕСХИЛ
(525–456 г. пр.Хр.) – старогръцки трагически поет, наречен “баща на трагедията”. Въвежда втори актьор, намалява ролята на хора, развива драматическите възможности на диалога. От 90 трагедии изцяло са запазени 7 – “Молителките”, “Перси”, “Седемте срещу Тива”, “Прикованият Прометей”, трилогията “Орестия”.

ЖИРОДУ
(Giraudoux), Жан (1882–1944) – френски драматург и белетрист. Пише пиеси с морално-философска проблематика – “Троянската война няма да се състои”, “Електра”, “Ондин”, новели. Има изискан стил; служи си с пародия и анахронизми.

ЗАГОРЧИНОВ
, Стоян Павлов (3.ХII.1889–31.I.1969) – белетрист и драматург. Роден в Пловдив. Следва (1910–12) история на философията и филология в Женева, завършва (1915) история и френска филология в Софийския университет. Преподавател по френски език във Военното училище в София (1925–49). Има заслуги за създаването на историческия жанр в България. В най-значителната си творба – “Ден последен –ден господен” (3 дяла, 1931–34) – е един от първите социално-исторически епични романи в българската литература, представя народа като движеща сила в историята. Пиеси – “Ръка Илиева” (1943), “Празник в Бояна” (1950), есета – “Бразди” (1956), мемоари.

ЗОЛА
(Zola), Емил (1840–1902) – френски белетрист. Главен представител и теоретик на натурализма. Създава серията романи “Ругон-Макарови” (сред тях “Нана” и “Жерминал”) – широка панорама на френското буржоазно общество през Втората империя (1871–1893), трилогията “Три града” и тетралогията “Четири евангелия”, в които изразява възгледите си за социалните реформи. Политическа публицистика – “Аз обвинявам” (за процеса “Драйфус”), литературна критика – “Експерименталният роман”.

ИБСЕН
(Ibsen), Хенрик (1828–1906) – норвежки драматург. Първите му творби са исторически драми, повлияни от фолклора и романтизма – “Пер Гюнт”. Със социалните си пиеси се утвърждава като създател на съвременната драматургия – “Куклен дом” (“Нора”), “Дивата патица”, “Призраци” и др. В по-късното си творчество е повлиян от символизма – “Майстор Солнес”.

ИЛФ
(Ильф), Иля (истинско име: Илф Арнолдович Файнзилберг) (1897–1937) – руски писател. В съавторство с Е. Петров пише сатирично-хумористични романи – “Дванадесетте стола”, “Златният телец”, книгата “Едноетажна Америка”, разкази, фейлетони.

ЙОВКОВ
, Йордан Стефанов (9.IХ.1880–15.Х.1937) – български белетрист и драматург. Роден в село Жеравна, Бургаска област. Завършва гимназия в София (1900) и Школата за запасни офицери (1902–1904). Записва право в Софийския университет, но поради липса на средства прекъсва следването. 11 години е учител в Добруджа. Участва в Балканската, Междусъюзническата и Втората световна война като офицер и военен кореспондент. Чиновник в българската легация в Букурещ (1920–1927) и в Министерството на външните работи. Умира след тежко боледуване в Хисаря. Майстор на разказа. Творчеството му е един от върховете на българското повествователно изкуство. С психологично проникновение, с любов и съчувствие описва народния живот, народните стремежи към човечност и социална справедливост. В разказите си за войните разкрива душата на българския селянин войник, високата му нравственост. В творбите му реализмът се преплита с романтичната мечта за човешко щастие, за тържеството на красотата в обществените и в личните отношения. Йовков създава жив поетичен свят на благородни и човечни хора със силни страсти. Сборници разкази – “Последна радост” (1926, второ издание под заглавие “Песента на колелетата” (1933), “Вечери в Антимовския хан” (1928), “Старопланински легенди” (1927, най-поетичните му разкази), “Чифликът край границата” (1934), “Женско сърце” (1935), “Ако можеха да говорят” (1936), романи, драми – “Албена” (1930), “Боряна” (1932), комедия “Милионерът” (1930) и др.
*****
КАЛИДАСА (около IV в.) – индийски поет и драматург. Най-видният представител на индийската класическа литература на санскрит. Творчеството му се отличава със задълбочен лиризъм, ярки образи, психологичен анализ. Автор на лирически и епически поеми, драми – “Шакунтала”, комедии.

КАЛХАНА
(ХII век) – кашмирски поет. Баща му е министър при кашмирския цар Харши (1089–1101). Калхана е всестранно образован за времето си, получава традиционно брахманско образование и задълбочени познания по поезията на санскрит. Автор е на поемата “Реката на царете” – монументална художествена хроника на Кашмир от 8 000 двустишия.

КАМЮ
(Camus), Албер (1913–1960) – френски писател и философ. Един от най-значителните представители на екзистенциализма във философията и литературата. Пише романи – “Чужденецът”, “Чумата”, есета – “Митът за Сизиф”, драми – “Калигула”, разкази. Нобелова награда за литература (1957) “като един от най-добрите майстори на словото и за блестящия му стил”.

КАРАМЗИН
, Николай Михайлович (1766–1826) – руски писател и историк, почетен член на Петербургската академия на науките (1818). Основоположник на руския сантиментализъм. Въвежда нови понятия в руската историческа наука (самодържавие и др.), придава политико-морално значение на историята – “История на руската държава” (12 тома). Творчеството му оказва влияние върху българската възрожденска литература; някои от повестите му са преведени и побългарени – “Бедната Лиза” (на български език “Сирота Цветана”), “Наталия, болярска дъщеря” (на български език “Невянка, болярска дъщеря”). Стихотворения, критика, публицистика.

КАРАСЛАВОВ
, Георги Славов (12.I.1904–26.I.1980) – белетрист, академик (1961). Роден в село Дебър, днес квартал на Първомай. Участва в Септемврийските бунтове 1923. Завършва агрономство (1930) в Софийския университет. Един от организаторите на антифашисткия културен и литературен фронт през 30-те г. Осъден да лежи в Софийския централен затвор за повестта “Селкор” (1933). Главен редактор (1952–58) на списание “Септември”. Народен представител в I–VII народно събрание. В разказите си претворява живота на българското село. Изобразява разрушителната стихия на частнособственическата страст – романите “Татул” (1938), “Снаха” (1942). Епопеята “Обикновени хора” (6 части, 1952–75) е панорама на живота от I световна война до 1944. Пише и фейлетони, пътеписи, репортажи, пиеси, литературно-критически очерци.

КАРОЛ
(Carrol), Луис (1832–1898) (псевдоним на Чарлз Доджсън) – английски писател и математик. Пише фантастични романи за деца – “Алиса в Страната на чудесата”, “Алиса в Огледалния свят”.

КАФКА
(Kafka), Франц (1883–1924) – австрийски писател. Отхвърля традиционните белетристични похвати. В многозначни алегорични образи разкрива чувството на самота, страх и отчуждение у съвременния човек. Разкази – “Преображението”, “В наказателната колония”; романи – “Процесът”, “Замъкът”. Оказва влияние върху европейската литература на ХХ век

КИПЛИНГ
(Kipling), Джоузеф Ръдиард (1865–1936) – английски белетрист и поет. Живее в Индия до 1898. Творчеството му отразява романтичната му представа за британския колониализъм. Романи – “Ким”; сборници разкази; стихотворения, близки до народните балади, книги за деца – “Книга за джунглата”. Нобелова награда за литература (1907) “за голямата му наблюдателност, оригиналността на въображението, богатството на идеи и забележителния талант на разказвача”.

КИСИ
(Kesey), Кен (1935) – американски белетрист. Начинът му на живот става символ на “контракултурата” от 60-те г. В романите си изследва способността на личността да надмогне дехуманизиращите сили в обществото – “Полет над кукувичето гнездо” и др.

КЛАЙСТ
(Kleist), Хайнрих фон (1777–1811) – германски драматург и белетрист. Оригинален творец, духовно близък на романтизма. Пише драми – “Пентезилея”, “Принц Фридрих фон Хомбург”, комедии – “Счупената стомна” (една от най-значителните в немската литература), повести – “Михаел Колхас”.

КОКТО
(Cocteau), Жан (1889–1963) – френски поет, белетрист, драматург, сценарист и режисьор, художник, член на Френската академия (1955). Името му е символ на модернизма. Стихосбирка – “Аладиновата лампа”, романи, пиеси – “Антигона”, “Адската машина”, “Орфей”.

КОЛОДИ
(Collodi), Карло (псевдоним на Карло Лоренцини) (1826–1890) – италиански белетрист и публицист. Автор главно на книги за деца; много популярен е романът му “Приключенията на Пинокио”.

КОНСТАНТИНОВ
, Алеко Иваницов (псевдоним: Щастливеца) (1.I.1863–11.V.1897) – български белетрист и фейлетонист. Роден в Свищов. Учи в Априловската гимназия в Габрово (1874–1877). Завършва право (1885) в Новоросийския университет в Одеса. Съдия, прокурор и адвокат в София. Член на Демократическата партия, русофил, противник на политиката на Фердинанд I и С. Стамболов. Убит от стамболовисти край село Радилово, Пловдивска област. Константинов е най-яркият и най-последователният представител на критическия реализъм в българската литература през 90-те г. на XIX в. Творчеството му е злободневно, отразява обществено-политическата действителност. Сатирата му се ражда от спонтанния хуманистичен протест срещу експлоатацията и автоматизирането на човека – пътеписът “До Чикаго и назад” (1894). В “Бай Ганю” (1895) създава най-известния сатиричен образ в българската литература, обобщение на парвенюшката буржоазия през първите десетилетия след Освобождението. Пише също фейлетони, пътеписи. Превежда художествени творби от руски и френски език. Основоположник на организирания туризъм в България – по негова инициатива е създадено първото туристическо дружество в България и е изкачен Черни връх (27.VIII.1895).

КОРНЕЙ
(Corneille), Пиер (1606–1684) – френски драматург, член на Френската академия (1647). Представител на класицизма. Възхвалява гражданския дълг, героичната личност, която жертва личните си интереси за държавата. С драмата “Сид” създава модела на френската класицистична трагедия. Автор на 32 пиеси; най-значителни са “Хораций”, “Цина”, “Полиевкт”.

КОСТОВ
, Стефан Лазаров (30.III.1879–27.IХ.1939) – български драматург и етнограф, дописен член на БАН (1929). Роден в София. Завършва славянска филология (1903) във Висшето училище в София. Специализира славянска филология и етнография във Виена и в Германия при В. Ягич, В. Вондрак, М. Решетар. Уредник (1909–1924) и директор (1924–1939) на Етнографския музей. Най-видният представител на българската комедиография. Изобличава кариеризма, котерийните борби за власт, партизанщината и корупцията през 20-те и 30-те г. – “Големанов” (1928), “Златната мина” (1926), “Вражалец” (1933), “Скакалци” (1931). Проучва славянската етнография на широка сравнителна основа. Изследва художествено-естетическите вкусове на българския народ (носии, шевици, накити), народната архитектура, традиционния бит и културата на шопите от Софийско. Превежда пиеси от френски и немски език.

КРАШЕВСКИ
(Kraszewski), Юзеф Игнаци (псевдоним: Бохдан Болеславита) (1812–1887) – полски белетрист, публицист, член на Полската академия на науките. Автор на 600 тома реалистични исторически и социално-битови романи – “Стара приказка”, “Графиня Козел”, драми, стихотворения, исторически трудове, литературни студии, кореспонденция.

КРЕТИЕН
ДЬО ТРОА (Chrйtien de Troyes) (ок. 1130 – ок. 1191) – френски поет. Пише рицарски романи в стихове, в които използва легендите за крал Артур и въплъщава идеалите за рицарската чест – “Ланселот, или Рицарят на честта” и др.

КРИСТИ
(Christie), Агата (1891–1976) – английска писателка. Авторка на 66 криминални романа – “Убийството на Роджър Акройд”, “Убийство в Ориент експрес”, “Смърт край Нил” и пиеси.
*****
ЛАГЕРЛЬОФ (Lagerlцf), Селма (1858–1940) – шведска писателка, членка на Шведската академия (1914). Представителка на неоромантизма, пацифистка. Романи – “Сага за Йоста Берлинг”, историческа трилогия за дворянското семейство Льовеншолд, книги за деца – “Чудното пътешествие на Нилс Холгерсон из Швеция” (2 тома), разкази. Нобелова награда за литература (1909) “за високия идеализъм, яркото въображение и духовната извисеност, които характеризират творчеството є”.

ЛАКЛО
(Laclos), Пиер Кодерло дьо (1741–1803) – френски писател и политик, якобинец. Автор на епистоларния роман “Опасни връзки”; публицистични и исторически съчинения, педагогически трактати.

ЛЕРМОНТОВ
Михаил Юриевич (1814–1841) – руски поет. Представител на руския романтизъм. През 1837 заради стихотворението “Смъртта на поета” (за гибелта на А. С. Пушкин) е изпратен в армията в Кавказ. Убит на дуел. Пише пейзажна, философска и патриотична лирика, поеми по народни мотиви – “Кавказки пленник”, “Мцири”, “Демон”, драма “Маскарад”, психологичен роман “Герой на нашето време”.

ЛЕСИНГ
(Lessing), Готхолд Ефраим (1729–1781) – германски драматург, теоретик на изкуството, философ. Представител на Просвещението. Има решаващ принос за развитието на немската драма. Създател е на т.нар. бюргерска драма – “Мина фон Барнхелм” “Емилия Галоти”, “Натан Мъдрецът”. Естетически съчинения – “Лаокоон”, “Хамбургска драматургия”, в които обосновава теорията за реализма в литературата и изкуството.
ЛОНГ (вероятно III в.) – старогръцки белетрист. Автор на любовно-приключенския роман “Дафнис и Хлоя”, който оказва силно влияние върху развитието на европейския пасторален роман през XVII–XVIII в.

ЛОНГФЕЛОУ
(Longfellow), Хенри Уърдзуърт (1807–1882) – американски поет. Демократично творчество с известна религиозна окраска. Стихосбирки – “Гласове в нощта”, “Песни за робството”, поема “Песен за Хаяуата” – основно върху индиански предания, разкази, публицистика.

ЛОНДОН
(London), Джек (псевдоним на Джон Грифит) (1876–1916) –американски писател. Творчеството му отразява противоречиви идейно-философски възгледи. Рисува силния индивид, който оцелява физически и морално – “Дивото зове”, “Белия зъб”, “Морският вълк”. Социални романи – “Желязната пета”, “Мартин Идън”, разкази.

ЛЬОСАЖ
(Lesage), Ален Рьоне (1668–1747) – френски белетрист и драматург. Автор на авантюристични романи, в които представя сатирична картина на нравите на своето време – “Куцият дявол”, “Чудните приключения на Жил Блаз де Сантилиян”, комедии – “Криспен, противник на своя господар”.

МАКИАВЕЛИ
(Machiavelli), Николо (1469–1527) – италиански политик, философ, историк и писател. В периода на републиката във Флоренция е секретар на Съвета на десетте (1498–1512). След връщането на Медичите (1512) е изгонен от Флоренция. В политическия трактат “Князът” сочи необходимостта от неограничена монархическа власт за обединението на Италия; за постигането му са допустими всякакви средства (политика, наречена макиавелизъм). Автор на комедията “Мандрагора”, на “История на Флоренция” и др.

МАН
(Mann), Томас (1875–1955) – немски белетрист и есеист. Брат на Х. Ман . От 1933 е в емиграция. Един от най-изтъкнатите представители на западноевропейските литератури през ХХ век Продължава реалистичните традиции на литературата от XIX в. Характерни за повествованието му са философската дълбочина, психологизмът и иронията. Изследва социалната и духовната същност на бюргерството – “Буденброкови”, отразява кризата на хуманизма и културните ценности в къснобуржоазната епоха във философските си романи “Вълшебната планина” и “Доктор Фаустус”. Оригинална интерпретация на библейски сюжет в трилогията “Йосиф и неговите братя”. Пише също новели, литературна критика, публицистика. Нобелова награда за литература (1929) “за романа “Буденброкови” като класическа творба на съвременната литература”.

МАН
(Mann), Хайнрих (1871–1950) – немски белетрист, реалист, демократ хуманист. Брат на Т. Ман. Пише романи – “Учителят Унрат”, гротескно-сатирична трилогия “Империя”, дилогия “Младостта на крал Анри IV”, “Зрялата възраст на крал Анри IV” – върхово постижение на немския исторически роман, публицистика, мемоари.

МАРИВО
(Marivaux), Пиер (1688–1763) – френски драматург и белетрист, член на Френската академия (1742). Автор на комедии – “Игра на любовта и случайността”, социално-психологични романи – “Животът на Мариана”, “Селянинът парвеню” и др.

МАРКОВ
, Георги Иванов (1.III.1929–11.IХ.1978) – писател и драматург. Роден в Княжево, днес квартал на София. Завършва Висшия химико-технологичен институт в София. Автор на сборник с новели и разкази “Жените на Варшава” (1968) и др., на романа “Мъже” (1962), на пиесите “Асансьорът” (1967) и др. Напуска България през 1969. Работи в българската секция на Би Би Си в Лондон. Радио “Свободна Европа” излъчва критични материали на Марков, разкриващи същността на тоталитарната система в България; събрани в сборник “Задочни репортажи за България” (издаден в Цюрих, 1980, във Великобритания, 1983, в САЩ, 1984, в София, 1990). Убит в Лондон по политически причини. Орден “Стара планина II степен” (2000, посмъртно).

МАРЛОУ
(Marlowe), Кристофър (1564–1593) – английски драматург и поет. Преследван за атеистичните му възгледи. Представител на английската хуманистична трагедия от Ренесанса. Драми – “Евреинът от Малта”, “Трагичната история на д-р Фауст”, “Тамерлан Велики” и др.
*****
МАРМОЛ (Mбrmol), Хосе (1817–1871) – аржентински поет и белетрист, представител на романтизма. В романа “Амалия” (том 1-2) рисува социално-политическата действителност по време на диктатурата на Х. М. де Росас; първият аржентински национален роман.

МАРТЕН
ДЮ ГАР (Martin du Gard), Роже (1881–1958) – френски писател. В сагата “Семейство Тибо” (8 т.) проследява отношенията между поколенията на фона на френската действителност в началото на ХХ век. Обществените конфликти са тема и на романа “Жан Бароа”. Пише също повести, фарсове, “Автобиографични и литературни спомени” и др. Нобелова награда за литература (1937).

“МАХАБХАРАТА”
– класически индийски епос на санскрит от IV в. пр.Хр. Състои се от 18 книги с около 100 000 двустишия. В основата на сюжета е борбата на Пандавите и Кауравите от племето бхарата. Почита се като пета веда.

МЕРИМЕ
(Mйrimйe), Проспер (1803–1870) – френски писател, член на Френската академия (1845). Ранните му творби са с романтични сюжети, но в стила на класицизма. Утвърждава се като писател реалист с новелите “Матео Фалконе”, “Коломба” и “Кармен”, основа на едноименната опера на Ж. Бизе. Пише също пиеси, съчинения по история, история на изкуството. Превежда творби от А. С. Пушкин, Н. В. Гогол, И. С. Тургенев.

МЕТЕРЛИНК
(Maeterlinck), Морис (1862–1949) – белгийски драматург и поет, член на Белгийската кралска академия на науките, литературата и изкуствата. Пише на френски език. От 1896 живее във Франция. Един от главните представители на символизма в драматургията. Пиеси – “Пелеас и Мелизанда”, “Мона Вана”, “Синята птица”, стихотворения, есета, мемоари. Нобелова награда (1911).

МЕТЮРИН
(Maturin), Чарлз Роберт (1780–1824) – английски писател. Един от създателите на готическия роман (роман на ужасите, “черен роман”). В романа “Мелмот Скитника” изразява романтично неприемане на действителността.

МИЛН
(Milne), Алън Алекзандър (1882–1956) – английски писател. Автор на сборници със стихове и книги за деца – “Мечо Пух” (1926) и “Къщичката на хълма” (1928). Пише и книга със спомени – “Сега вече е твърде късно” (1939).

МИНКОВ
, Маргарит Иванов (11.V.1947) – български драматург. Роден в Плевен. Завършва гимназия (1968) в родния си град. Драматург в театрите в Сливен и Враца, от 1986 в Нов драматичен театър “Сълза и смях” в София. Пише пиеси – метафори с притчови елементи, библейски мотиви, асоциативни връзки между минало и настояще – “И отново за Моцарт и Салиери” (1979), “Нощно съжителство” (1985), “Жана д`Арк” (1988) и др.

МИЦКЕВИЧ
(Mickiewicz), Адам (1798–1855) – полски поет, революционер. Привърженик на радикални обществени и националноосвободителни идеи. Участва в тайното патриотично Дружество на филоматите; осъден и изпратен в Русия (1824–1829). След това живее в емиграция, предимно в Париж. Професор (1840–1844) в Колеж дьо Франс; през 1849 редактира вестник “Трибюн дьо пьопъл”. Организира полския легион в Италия (1848) и в Истанбул (1855). Поставя началото на романтизма в полската литература, един от най-значителните му представители в световната литература. Лирика, балади – “Балади и романси”, “Кримски сонети”, поеми – “Пан Тадеуш”, драматична поема “Задушница”; статии, художествена публицистика. Превежда руска поезия.

МИЧЪЛ
(Mitchell), Маргарет (1900–1949) – американска писателка. Авторка на популярния роман “Отнесени от вихъра” (1936). Репортерка във вестник “Атланта Джърнъл” от 1922 до 1926, когато започва да пише “Отнесени от вихъра”, който завършва десет години по-късно. Романтичната картина на живота в Юга по време на американската гражданска война става бестселър и печели награда “Пулицър” през 1937. Екранизирана през 1939 от американския режисьор Виктор Флеминг – един от най-популярните филми на Холивуд. През 1995 е открит ръкописът на “Изгубеният Лайсън”, кратък роман, написан от М. Мичъл през 1916, публикуван е през 1996.

МИШЕВ
, Георги (Георги Мишев Иванов) (3.II.1935) – белетрист. Роден в село Йоглав, Ловешка област. Завършва журналистика (1958) в Софийския университет. Редактор и сценарист (1971–1983) в Българската кинематография. Член на Комитета за защита на Русе (1988), уволнен и изключен от БКП. Народен представител (1989–1990) в VII ВНС. В творчеството си отразява съвременни, предимно социално-етични проблеми. Майстор на хумора, който често преминава в горчива сатира и сарказъм. Разкази – сборник “Матриархат” (1967), повести – “Вилна зона” (1976), “Селянинът с колелото” (1985), “Дами канят” (1986), “Четиво за мислещи тръстики” (1992), киносценарии – “Момчето си отива” (1972), “Дунав мост” (1994, тв сериал), произведения за деца и юноши.

МОЛИЕР
(Moliиre) (псевдоним на Жан Батист Поклен) (1622–1673) – френски комедиограф, актьор, театрален деец. Съчетавайки традициите на народния театър с естетиката на класицизма, създава блестящи комедии, в които осмива човешките пороци, създава ярки художествени типове – “Тартюф”, “Училище за жени”, “Дон Жуан”, “Мизантроп”, “Скъперникът”, “Мнимият болен” и др.

МОПАСАН
(Maupassant), Ги дьо (1850–1893) – френски белетрист. Майстор на късия разказ. Произведенията му са образци на психологическия реализъм и социален анализ; разкриват предимно живота на нормандските селяни и дребната буржоазия. Автор на над 300 разкази и повести – “Лоена топка”, “Дом Телие”, “Госпожица Фифи”, романи – “Един живот”, “Бел ами”, “Нашето сърце” и др.

МУТАФОВ
, Чавдар Петров (19.IХ.1889–10.III.1954) – белетрист, художествен критик и есеист. Роден в Севлиево. Съпруг на Фани Попова–Мутафова. Следва машинно инженерство и архитектура в Мюнхен. Представител на експресионизма в българската художествена проза – “Марионетки” (1920). Пише също разкази, роман.

МЮСЕ
(Musset), Алфред дьо (1810–1857) – френски поет и драматург, член на Френската академия (1852). Представител на романтизма. Пише любовна поезия – “Нощи”, исторически драми – “Лоренцачо”, комедии, изпълнени с фантазия и остроумие – “С любовта шега не бива” и др., автобиографичен роман – “Изповедта на едно дете на века”.
*****
НАБОКОВ, Владимир Владимирович (1899–1977) – руски и американски писател. В емиграция от 1919. Виден представител на руската емигрантска литература. Пише на английски и руски език. Романи – “Машенка”, “Лолита”, мемоарна книга “Другите брегове”, изследвания за Н. В. Гогол, преводи на английски език (“Евгений Онегин” от А. С. Пушкин), стихотворения, разкази, повести.

НОСОВ
, Николай Николаевич (1908–1976) – руски писател. Пише повести за деца – “Приключенията на Незнайко и неговите приятели”, разкази, пиеси, чиито наивни и любознателни герои често попадат в комични или фантастични ситуации.

НУШИЧ
(Нушиh), Бранислав (1864–1938) – сръбски драматург и белетрист, член на Сръбската академия на науките и изкуствата (1933). Комедиограф със световна известност. Осмива пошлостта на обществените и личните нрави в комедиите “Госпожа министершата”, “Доктор”, “Опечаленото семейство”, “Депутат”, и в прозата си – “Бен Акиба”, “Автобиография”, “Общинско дете”; драми, фейлетони, романи, разкази.

ОВИДИЙ
(Ovidius), Публий (Публий Овидий Назон) (43 г. пр.Хр. – 17/18 г. сл.Хр.) – римски поет. Изпратен в изгнание от император Август в Томи (днес Констанца, Румъния). Творчество с изящен стих и игриво остроумие. Пише любовни елегии, сборник с любовни писма на митологични героини, псевдодидактични поеми, митологична поема “Метаморфози” (15 книги), поема “Празници” (описания на римски обреди, празненства и церемонии; 6 книги). В изгнание написва “Скръбни елегии” (5 книги) и “Писма от Черно море (Понта)” (4 книги).

ОМИР
(вероятно VIII в. пр.Хр.) – старогръцки епически поет. Автор на поемите “Илиада” и “Одисея”. Легендите го представят като сляп странстващ певец – аед. Предполага се, че Омир е живял и творил в Йония (Мала Азия). Седем града в древността си оспорват славата, че са негова родина. Възникналите още тогава спорове, дали Омир е действително лице и дали е автор на поемите, достигат връх през XVIII в. – т.нар. Омиров въпрос. Според съвременни проучвания Омир е народен певец, който черпи от фолклорните традиции, но създава лично творчество.

ОСТРОВСКИ
, Александър Николаевич (1823–1886) – руски драматург, член-кореспондент на Петербургската академия на науките (1863). Един от създателите на руския реалистичен театър. В творбите си разглежда нравствено-психологични, социално-битови и естетически проблеми. Изгражда ярки характери, представители на различни социални слоеве в руското общество. Драми и комедии – “Бедността не е порок”, “Доходно място”, “И най-мъдрият си е малко прост”, “Лес”, “Буря”. В България пиесите му се играят от 90-те г. на XIX в.

ПАМУК
, Орхан (1952) – турски писател. В романите си търси историческите следи на Запада в Изтока и на Изтока в Запада, и внушава философията за култура, основана на познанието и уважението към другостта – “Името ми е Червен”, “Бялата крепост”, “Сняг” и др. Нобелова награда за литература (2006) за това, че в романите си “в търсенето на меланхоличната душа на родния си град открива нови символи на сблъсъка и преплитането на културите”.

ПАСКОВ
, Виктор Маринов (10.IХ.1949) – български белетрист. Роден в София. Завършва консерватория в Лайпциг (1976). Литературен и музикален редактор в “София прес” (1980–1987). Редактор и драматург в Студия за игрални филми “Бояна” (1987–1990). От 1990 г. живее в Париж и в Германия. Творчеството му поставя проблемите на духовното и нравственото оцеляване в бруталния съвременен свят, за съхраняването на достойнството и чувството за красота като възможност за етична и естетическа дискретна съпротива. Книга “Невръстни убийства” (1986), романи – “Балада за Георг Хених” (1987), “Германия – мръсна приказка” (1993), “Аутопсия на една любов” (2005), киносценарии – “Ти, който си на небето” (1989), и др.

ПАСТЕРНАК
, Борис Леонидович (1890–1960) – руски поет и белетрист. Философска лирика в началото под влияние на символизма – сборници “Второ раждане”, “С ранните влакове”. Историко-революционни поеми – “Деветстотин и пета година”. Роман за трагичните колизии на революцията и Гражданската война – “Доктор Живаго”; стихотворенията в него са лиричен дневник, в който човешката история е осмислена в светлината на християнския идеал. Автобиографична проза. Превежда творби от У. Шекспир, Й. В. Гьоте, П. Верлен. Нобелова награда за литература (1958), принуден е да се откаже от нея поради политическата кампания срещу него, в резултат на която романът “Доктор Живаго” е забранен в СССР.

ПЕРО
(Perrault), Шарл (1628–1703) – френски писател и критик, член на Френската академия (1671). Автор на трактати, поеми, оди. Известен със сборника приказки за деца “Приказки на майка ми гъската” (“Котаракът в чизми”, “Пепеляшка”, “Синята брада” и др.).

“ПЕСЕН ЗА ПОХОДА НА ИГОР”
– руски епос от края на VII в. Възпява похода на новгородскосеверския княз Игор Светославич против половците през 1185.

“ПЕСЕН ЗА РОЛАНД”
– средновековна френска героична поема. Най-старата известна редакция е Оксфордският ръкопис (началото на XII в.). Историческа основа са походите на Карл I Велики; главен герой е рицарят Роланд (?–778) – франкски маркграф от Бретон.

ПЕТРАРКА
(Petrarca), Франческо (1304–1374) – италиански поет. Първият виден европейски хуманист, един от създателите на италианския литературен език. Критикува схоластиката, възпява земната любов. Шедьовър на световната лирика е сборникът “Песенник” (336 сонети, канцони и др.), който посвещава на любовта си към Лаура. Пише на латински език исторически и философски трактати, писма.

ПЕТРОВ
, Евгений (псевдоним на Евгений Петрович Катаев) (1902–1942) – руски белетрист. В съавторство с И. Илф пише сатирично-хумористични романи – “Дванадесетте стола”, “Златният телец”, книгата “Едноетажна Америка”, разкази, фейлетони. Автор на “Фронтови дневник”, киносценарии.
*****
 ПЕТРОВ, Ивайло (псевдоним на Продан Петров Кючуков) (19.I.1923–14.IV.2005) – български белетрист. Роден в село Бдинци, Варненска област. В творчеството си анализира отражението на историческите процеси върху нравствения облик на хората, колективизацията на селското стопанство, водеща до дълбоки човешки драми. Повести – “Нонкината любов” (1956), “Преди да се родя. И след това” (1968), романи – “Мъртво вълнение” (1973), “Хайка за вълци” (1982), разкази, есеистична проза, произведения за деца и юноши. Орден “Стара планина I степен” (2000).

ПЛАВТ
(Plautus), Тит Макций (около 250–184 г. пр.Хр.) – римски комедиограф. Успешно пригажда гръцката битова комедия към вкуса на римската публика; ярък и образен език. Запазени са 21 негови комедии – “Амфитрион”, “Гърнето”, “Менехмовците”. Оказва голямо влияние върху развитието на европейската комедия.

ПЛАТОНОВ
, Андрей Платонович (1899–1951) – руски белетрист. Своеобразно по стил творчество, в което се преплитат лирика и сатира, гротеска и реалистичност. В разказите и повестите си представя драмата на човешкото съществуване – “Епифански шлюзи”, “Чевенгур”, “Ювенилно море”. Стихотворения, пиеси, публицистика, литературна критика, творби за деца.

ПОПОВ
, Васил Стефанов (29.VII.1930 – 12.Х.1980) – български писател. Роден в село Миндя, Великотърновско. Завършва гимназия в София (1948). Редактор (1964–1980) във вестник “Литературен фронт”. В произведенията си поставя въпроси, свързани с миграцията, с отчуждението от земята и труда, от изконните добродетели на българина; показва особеностите на българския национален характер. Разкази – “Корените” (1959); романи – “Низината” (1977), есета, пътеписи, киносценарии, творби за деца и др.

ПРЕВО Д‚ЕКЗИЛ
(Prйvost d‚Exiles), Антоан Франсоа (1697–1763) – френски белетрист, абат. Автор на психологичния роман “Манон Леско” и др.

ПРУС
(Prus), Болеслав (истинско име: Александър Гловацки) (1847–1912) – полски белетрист. Създава ярка картина на съвременното му полско общество. Насища полския социален роман с дълбок психологизъм – “Кукла”, “Еманципантки” и др.; исторически роман “Фараон”, литературна критика, публицистика.

ПУШКИН
, Александър Сергеевич (1799–1837) – руски поет, белетрист и драматург. Родоначалник на руската класическа литература, създател на руския литературен език. Основоположник на руския класически реализъм. Убит на дуел. Пръв поставя основните проблеми в руската литература през XIX в. – разглежда народа като историческа сила и нравствен критерий, личността и взаимоотношенията и със средата и обстоятелствата. Пише философска, гражданска и интимна лирика с общочовешко звучене, роман в стихове “Евгений Онегин” (енциклопедия на руския живот), поеми – “Кавказки пленник”, “Медният конник”, историческа трагедия в стихове “Борис Годунов”, малки трагедии, повести, романи – “Капитанската дъщеря”.

РАБЛЕ
(Rabelais), Франсоа (1483 или 1494–1553) – френски белетрист, енциклопедист, хуманист. Монах от Францисканския орден, лекар, творец с богата ерудиция. Световноизвестен е романът му “Гаргантюа и Пантагрюел” – язвителна сатира срещу феодалното общество. Наред с невероятните приключения и епизоди, гротескните образи и живия хумор Рабле разглежда въпроси на образованието, политиката, философията, религията.

РАДИЧКОВ
, Йордан Димитров (24.Х.1929–21.I.2004) – български белетрист и драматург. Роден в село Калиманица, област Монтана. Завършва гимназия в Берковица (1947). Няколко години се лекува от туберкулоза. Кореспондент (1951) и редактор (1952–1954) на вестник “Народна младеж”, редактор във вестник “Вечерни новини” (1954–1960), в Българската кинематография (1960–1962), във вестник “Литературен фронт” (1962–1969), съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет (1973–1986). Оригинален и самобитен разказвач. Творчеството му разширява тематично и стилово съвременната българска литература. С проникновение и хумор, чрез алегорията, пародията и фантастичното разкрива психиката на съвременния български селянин, съжителството на традиционното и новото, стремежа към хармония с природата. Сборници с разкази – “Свирепо настроение” (1965), “Ние, врабчетата” (1968), “Барутен буквар” (1969), романи – “Всички и никой” (1975). Проявява новаторство и в драматургичното си творчество – “Суматоха” (1967), “Опит за летене” (1979) и др., пътеписи, киносценарии – “Горещо пладне” (1966) и др. Орден “Стара планина I степен” (2000).

РАДОЕВ
, Иван Дашев (30.III.1927–10.VII.1994) – поет и драматург. Роден в Пордим. Следва право (1947–1949) и българска филология (1949–1951) в Софийския университет. Драматург в Народната опера в София (1963–1968), в театрите “Сълза и смях” (1970–1972) и “София” (1972–1986), в театъра в Перник (1986–1990). Пише метафорична, иносказателна поезия с нравствено-етична и философска проблематика – стихосбирки “Един бял лист” (1975), “Бяло потъване” (1992). Един от създателите на българската лирична драма – “Светът е малък” (1962); драматургия с актуална съвременна проблематика – “Човекоядката” (1979), “Чудо” (1983) и др. Превежда поезия от руски и румънски език.

РАЙЧЕВ
, Георги Михайлов (7.ХII.1882–18.II.1947) – български белетрист и поет. Роден в село Топракхисар, днес Землен, Хасковска област. Учи гимназия в Стара Загора. Работи като библиотекар, коректор, журналист. Описва сложната, разкъсвана от противоречия душевност на човека от града – повестите “Мъничък свят” (1919), “Гряховна повест” (1923); изобразява тъмното, ирационалното у човека, необикновени драматично-психологични състояния – “Разкази” (1931). Драматична легенда в стихове “Еленово царство” (1929), разкази за деца.

“РАМАЯНА”
– древноиндийски епос на санскрит. Съставен към IV в. пр. Хр. Авторството му се приписва на легендарния поет Валмики. Състои се от 7 книги с около 24 000 двустишия, посветени на подвизите на воина Рама. Заедно с “Махабхарата” изиграва важна роля в литературната и културната история на Индия.

РАСИН
(Racine), Жан (1639–1699) – френски драматург, член на Френската академия (1673). Най-бележитият майстор на френската класицистична трагедия след П. Корней. Засилва психологическата страна на трагическия образ. Пише трагедии в стихове – “Андромаха”, “Британик”, “Федра”; оди.
*****
РАСПЕ (Raspe), Рудолф Ерих (1737–1794) – немски писател. Учи естествена история в Гьотинген и Лайпциг. Автор на един от първите рицарски романи – “Хермин и Гунилда” (1766). През 1773 гостува на барон Мюнхаузен в неговото имение и слуша фантастичните му истории. Поради финансови затруднения отива в Англия. През 1785 публикува в Лондон книгата “Разказите на барон Мюнхаузен за неговите чудни пътешествия и походи в Русия”.

РЕЙМОНТ
(Reymont), Владислав Станислав (1867–1925) – полски белетрист. Рисува живота на градската беднота, обществени и психологични конфликти в полското село, безправието на жената в буржоазното общество. Разкази, романи – “Комедиантка”, “Обетована земя”, “Селяни” (4 части). Нобелова награда за литература (1924) “за романа “Селяни”.

РЕМАРК
(Remarque), Ерих Мария (1898–1970) – немски белетрист. От 1931 е в емиграция – във Франция, САЩ, Швейцария. От 1939 г. живее в САЩ. Представител на “изгубеното поколение”. Автор на романи – “На Западния фронт нищо ново”, “Триумфалната арка”, “Трима другари”, “Искрица живот”.

РИЧАРДСЪН
(Richardson), Самюел (1689–1761) – английски белетрист. Представител на сантиментализма. Пише психологични епистоларни романи с морална проблематика – “Памела”, “Клариса”, “Историята на сър Чарлз Грандисън”.

РОДАРИ
(Rodari), Джани (1920–1980) – италиански детски писател. Автор на повести – “Приключенията на Лукчо”; разкази, стихотворения и приказки – книга “Приказки по телефона”.

РОЛАН
(Rolland), Ромен (1866–1944) – френски белетрист, музиковед, обществен деец, пацифист. Творчеството му има дълбоко хуманен и демократичен характер. Автор на епически романи – “Жан Кристоф” (10 тома), “Очарована душа” (4 тома), повест “Кола Брьоньон”, художествени биографии на Л. ван Бетовен, Микеланджело, Л. Толстой и др., публицистика. Нобелова награда за литература (1915) “преди всичко за романа “Жан Кристоф”, както и за възвишения идеализъм на неговото творчество”.

РОСТАН
(Rostand), Едмон (1868–1918) – френски поет и драматург, член на Френската академия (1901). Осмива фалшивата романтика и утвърждава красотата на естествените човешки чувства. Най-известната му творба е комедията “Сирано дьо Бержерак”.

РОУЛИНГ
(Rowling), Джоан Катлин (1965) – английска писателка. Изучава френски език в колеж. Преподава английски език в Португалия. Авторка на комерсиалната поредица от седем книги за Хари Потър.

САНД
(Sand), Жорж (псевдоним на Орор Дюпен, баронеса Дюдеван) (1804–1876) – френска белетристка и общественичка. В творчеството си разглежда нравствените проблеми на еманципацията на жената. Романи – “Индиана”, “Орас”, “Консуело”, “Малката Фадет”, литературни скици, публицистика, мемоари в 20 тома – “Историята на моя живот”.

СЕНЕКА
(Seneca), Луций Аней (около 4 г. пр.Хр. – 65 г. сл.Хр.) – римски философ, писател и политически деец. Възпитател на Нерон; осъден от него на смърт. Автор на “Морални послания” и на девет трагедии – “Медея”, “Едип”, “Федра” и други. Основател и главен представител на римската стоическа философия, чиято най-важна съставна част е етиката. Има голямо влияние върху европейската философия и литература.

СЕНКЕВИЧ
(Sienkiewicz), Хенрик (1846–1916) – полски белетрист. Исторически романи, наситени с дълбок патриотизъм – трилогията “С огън и меч”, “Потоп”, “Пан Володиовски”; “Кръстоносци”, “Quo vadis”; съвременни романи – “Без догма” (3 части), разкази и новели – “Скици с въглен”. Нобелова награда за литература (1905) “за неговите достойнства като епически писател”.

СЕНТ
ЕГЗЮПЕРИ (Saint-Exupйry), Антоан дьо (1900–1944) – френски белетрист, летец. Загива по време на Втората световна война. Белетристиката му е проникната от хуманизъм, утвърждава чувството за колективна и лична отговорност – “Нощен полет”, “Земя на хората”; алегорична приказка “Малкият принц”.

СЕРВАНТЕС
Сааведра (Cervantes Saavedra), Мигел де (1547–1616) – испански белетрист, драматург и поет. Постъпва в испанската армия. В битката при Лепанто (1571) загубва лявата си ръка; пленен от пирати и продаден като роб в Алжир. Откупен през 1580 от мисионери. Романът му “Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча” е едно от най-значителните произведения на европейския Ренесанс и на световната литература. Пародирайки рицарския роман, представя широка картина на тогавашното испанско общество и полага начало на реалистичния роман. Особено място в творчеството на Сервантес заемат трагедията “Нумансия” и сборника “Поучителни новели”. Автор е на около 30 пиеси, от които по-известни са интермедиите.

СКОТ
(Scott), сър Уолтър (1771–1832) – английски белетрист и поет от шотландски произход. Създател на английския исторически роман, в който съчетава романтични и реалистични тенденции. Сюжетите си черпи от живота в Шотландия – “Уейвърли”, и из историята на Англия – “Айвънхоу”, “Кенилуърт”, “Куентин Дъруърд”. Поеми – “Песента на последния менестрел”, сборници балади, исторически трудове.

СОЛЖЕНИЦИН
(Солженицын), Александър Исаевич (1918) – руски писател, член на Руската академия на науките (1997). Отрича режима на Сталин и системата на социализма – “Един ден на Иван Денисович”, “Раково отделение”, “Архипелагът ГУЛаг” и др.; лишен от съветско гражданство и експулсиран от СССР (1974). Продължава творчеството си в САЩ – “Писмо до правителството на СССР” и др. През 1994 се връща в Русия. Нобелова награда за литература (1970) “за нравствената сила на творчеството му, почерпана от традициите на великата руска литература”.

СОФОКЪЛ
(496–406 г. пр.Хр.) – старогръцки трагически поет. Въвежда трети актьор, увеличава броя на хористите от 12 на 15, намалява хоровите части, разширява диалога. Създава силни характери, основен двигател на драматичното действие. От 123 пиеси са запазени 7 трагедии – “Антигона”, “Едип цар”, “Електра” и др.

СТАЙНБЕК
(Steinbeck), Джон (1902–1968) – американски белетрист. В романите си изследва отражението на социалните конфликти върху отделната личност – “Гроздовете на гнева”; разработва сложна нравствена и психологична проблематика – “Зимата на нашето недоволство”; съчетава лирически реализъм с алегоричност и ирония – “На изток от Рая”. Разкази, повести. Нобелова награда за литература (1962) “за реалистичните му и с богата образност творби, в които съчетава лек хумор с остро социално чувство”.
*****
СТАНЕВ, Емилиян (истинско име: Никола Стоянов Станев (28.II.1907–15.III.1979) – български белетрист, академик (1974). Роден в Търново. Учи живопис в Художествената академия. Следва финанси и кредит в Свободния университет в София. Чиновник в Столичната община (1932–1944), управител на ловно стопанство (1945), редактор във вестник “Литературен фронт” (1950–1955). Народен представител в VI и VII народно събрание (1971–1981). Пише социални и анималистични разкази и повести с психологични анализи; изобразява първичната красота на природата и одухотворява света на животните – “Вълчи нощи” (1943), “Когато скрежът се топи” (1950). В популярната си повест “Крадецът на праскови” (1948) противопоставя на войната и разрушението вечните проблеми за правото на любов, щастие, свобода, красота. Романът му “Иван Кондарев” (4 части, 1958) отразява септемврийските бунтове през 1923 г. Разглежда във философско-обобщаващ план повратни моменти от българската история – “Легенда за Сибин, преславски княз” (1968), “Антихрист” (1970). Книги за деца и юноши.

СТЕНДАЛ
(Stendhal) (псевдоним на Анри Бейл) (1783–1842) – френски белетрист. Един от родоначалниците и виден представител на критическия реализъм. Участва в походите на Наполеон, по-късно е консул в Италия. Отразява дълбоките политически сътресения и социалните противоречия след Великата френска революция. Пише романи – “Червено и черно”, “Пармският манастир”, трактати – “За любовта”, трудове върху изкуството и литературата, мемоари.

СТИВЪНСЪН
(Stevenson), Робърт Луис (1850–1894) – английски белетрист неоромантик. Известен с приключенските си романи и повести – “Островът на съкровищата”, “Приключенията на Дейвид Балфур”, философско-психологическия роман “Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд” и др.

СТОЕВ
, Генчо Динев (5.II.1925–18.Х.2002) – български белетрист. Роден в Харманли. Завършва философия (1951) в Софийския университет. Редактор (1952–1968) в издателство “Народна младеж”, Партиздат, “Български писател”. Най-значителната му творба – повестта “Цената на златото” (1965), посветена на Априлското въстание, представя историческия избор на човека, стремежа му да бъде свободна творческа личност. Пише също романи – “Циклопът” (1973), “Завръщане” (1976), “Досиетата” (1990); разкази, публицистика.

СТОУ
(Stowe), Хариет Бийчър (1811–1896) – американска белетристка. С романа си “Чичо Томовата колиба” допринася за разгръщане на движението за премахване на робството на негрите в САЩ. В “Ключ към Чичо Томовата колиба” публикува много документи против робството.

СТОЯНОВ
, Рачо (Рачо Стоянов Генов–Дуфев) (7.Х.1883–12.I.1951) – български драматург и белетрист. Роден в Дряново. Не завършва Априловската гимназия поради липса на средства. Коректор (1904–1910) във вестник “Ден”, библиотекар в Народното събрание (1910–1914) и в БАН (1914–1926). Журналист във вестниците “Мир”, “Македония” и “Знаме”. Разработва предимно морално-етични проблеми. Пиесата му “Майстори” (1968) е едно от най-значителните произведения на българската драматургия, образец на творческо отношение към фолклорно-битовите традиции, разкрива драматичното взаимодействие между изкуството и любовта в съдбата на художника. Разкази, повест “Майка Магдалина”. Превежда художествена литература от руски, френски и английски език.

СТРАТИЕВ
, Станислав (псевдоним на Станко Стратиев Миладинов) (9.IХ.1941–20.IХ.2000) – български белетрист и драматург. Роден в София. Завършва българска филология (1968) в Софийския университет. От 1976 е драматург, художествен ръководител (1983–1984, 1986–1989) и директор (1984–1986) на Държавния сатиричен театър. В творчеството си разобличава отрицателните съвременни явления, стреми се към поетико-философска разработка на проблемите. Използва иронията, сатирата, гротеската, абсурда. Чрез неочаквани обрати и необичайни ситуации разкрива трагико-комичните измерения на живота. Пише разкази, комедии – “Римска баня” (1974), “Сако от велур” (1976), “Мамут” (1990) и др., киносценарии – “Оркестър без име” (1979), фейлетони, творби за деца.

СТРАШИМИРОВ
, Антон Тодоров (15.VI.1872–7.ХII.1937) – български белетрист, драматург, публицист, общественик. Роден във Варна. Брат на Д. Страшимиров. Напуска семейството си от малък и сменя различни професии. През 1896–1898 учи география и слуша лекции по психология и литература в Швейцария. Гимназиален учител до 1900, след което е уволнен със забрана да учителства и да заема щатна длъжност. Участва активно в македонските освободителни борби. Член на Радикалдемократическата партия. Народен представител в ХII, ХV и ХХII народно събрание. Един от основателите (1902) на списание “Демократически преглед”. Издава литературното списание “Наш живот” (1901–1912) и антифашисткия вестник “Ведрина” (1926–1927). Отразява острите социални конфликти и човешки драми в разкази и повести – “Смях и сълзи” (1897). Модернистични психологически романи из градския живот – “Бена” (1921), романтично отражение на македонските борби – “Роби” (1929–1930, 2 части). Връх в творчеството му е експресивният роман “Хоро” (1926) – ярък художествен антифашистки протест. Жанрово разнородна драматургия – “Вампир” (1902), “Свекърва” (1906) и др. Биографични очерци, народоведски студии, мемоари, есета, критика.

СТЪРН
(Sterne), Лорънс (1713–1768) – английски белетрист. Пише сантиментални романи, в които експериментира нови повествователни техники – “Сантиментално пътешествие из Франция и Италия”, “Тристрам Шанди”.

СУИФТ
(Swift), Джонатан (1667–1745) – ирландски писател и публицист. Представител на Просвещението. Майстор на сатирата – “Битката на книгите”, “Приказка за бъчвата”, световноизвестната сатирическа алегория “Пътешествията на Гъливер”, в която осмива човешката глупост, разобличава обществените нрави и държавните институции в Англия през XVIII в. Пише памфлети в защита на ирландския народ – “Скромно предложение…”, и на религиозни теми.

СЮ
(Sue), Йожен (псевдоним на Мари Жозеф Сю) (1804–1857) – френски белетрист. В романите “Парижките потайности”, “Скитникът евреин” описва живота в бедните квартали на Париж. Сю е изключително популярен през II половина на XIX в. – събраните му съчинения обхващат 199 тома.
*****
 ТАГОР, Рабиндранат (Рабиндранатх) (истинско име: Рабиндранат Тхакур) (1861–1941) – индийски поет и белетрист, философ, художник, композитор, общественик. Пише на бенгалски и английски език. Разработва всички литературни жанрове. Творчеството му е с философски характер и социално-политическа проблематика, насочено е срещу религиозните предразсъдъци и ограничения. Лирични стихотворения – сборник “Гитанджали”, романи и повести – “Гора”, “Дом и свят”, драми – “Читра”, публицистика. Нобелова награда за литература (1913) “за дълбоко прочувствените, оригинални и прекрасни стихове, в които с изключително майсторство е изразил своето поетическо мислене”.

ТАЛЕВ
, Димитър (Димитър Талев Петров) (1.IХ.1898–29.Х.1966) – български белетрист. Роден в Прилеп, днес в Република Македония. Завършва гимназия в Битоля (1920). Следва медицина и философия (1920–1921) в Загреб и Виена. Завършва славянска филология в Софийския университет (1925). Главен редактор (1930–1931) и директор (1933–1934) на вестник “Македония” – орган на дясното крило на ВМРО. Редактор (1938–1944) във вестник “Зора”. Задържан (окт. 1944) в Софийския централен затвор за прояви на “великобългарски шовинизъм”, въдворен в лагер в с. Бобов дол (до август 1945). Отново арестуван (октомври 1947), тежкоболен е въдворен в рудника “Куциан”, в мини “Перник” (до февруари 1948). Изселен (1948–1952) със семейството си в Луковит. Народен представител в V народно събрание. Въпреки репресиите успява да завърши най-значителното си художествено дело – епичната тетралогия “Железният светилник” (1952), “Преспанските камбани” (1954), “Гласовете ви чувам” (1966), “Илинден” (1953) – национална епопея за живота на българите в Македония, за стремежа им към духовна и национална свобода през османското владичество. Създава епос за края на I българско царство – “Самуил” (3 тома, 1966, 1968, 1974). Повести, публицистика.

ТВАРДОВСКИ
(Твардовский), Александър Трифонович (1910–1971) – руски поет, общественик. Автор на епични поеми за съдбата на боеца, участник в Отечествената война на Съветския съюз – “Василий Тьоркин”, за дълга на твореца – “Шир след шир”, остра сатира на отрицателните черти на съветското общество – “Тьоркин на оня свят”. Пише също лирика, разкази, литературна критика.

ТВЕН
(Twain), Марк (псевдоним на Самуел Лангхорн Клемънс) (1835–1910) – американски белетрист реалист. Въвежда разговорния език в американската литература. Творчеството му е наситено с хумор и ирония. Пише остросатирични романи – “Един янки в двора на крал Артур”, “Позлатеният век”. Най-значителната му творба – “Приключенията на Хъкълбери Фин”, представя широка панорама на живота в южните щати през I половина на XIX в., несъвместимостта между социално обусловените морални порядки и естествените човешки добродетели. Световноизвестни са книгите за деца “Принцът и просякът”, “Приключенията на Том Сойер”. Очерци, фейлетони, разкази, пътеписи.

ТЕКЕРИ
(Thackeray), Уилям Мейкпийс (1811–1863) – английски белетрист. Реалист с остър социологически поглед към епохата. Творбите му представляват сатирична панорама на висшето английско общество от XIX в. Романи – “Панаир на суетата”, “Пенденис” (автобиографичен роман); “Книга за снобите” – сборник сатирични есета, литературна критика.

ТИРСО
ДЕ МОЛИНА (Tirso de Molina) (псевдоним на Габриел Телес) (около 1583–1648) – испански драматург. Създава около 400 пиеси (запазени са 80), в които осмива нравите на обществото и недъзите на човешката природа – “Севилският измамник…” (първата литературна трактовка на легендата за Дон Жуан), “Благочестивата Марта”, “Дон Хил Зелените гащи”.

ТОДОРОВ
, Петко Юрданов (26.IХ.1879–14.II.1916) – български белетрист и драматург. Роден в град Елена. Следва право в Берн (1898) и литература в Берлин и Лайпциг, Германия, където завършва (1904). Започва със социални разкази, по-късно твори в духа на индивидуализма. Свързва литературното си дело с кръга “Мисъл”. Създава специфичен жанр разказ-идилия (“Идилии”, 2 части, 1958), чиито герои са самотници, изразители на вечния стремеж на човека към съвършенство. В драмите си – “Зидари” (1929), “Самодива” (1931), “Змейова сватба” (1932), изобразява необикновеното, романтичното, приказното. Заимства от народните предания и легенди образи и конфликти, вплита в тях художествените си идеи. Стреми се да надмогне битовата илюстративност и да достигне до синтетични художествени обобщения и символи.

ТОЛКИН
(Tolkien), Джон Роналд Руел (1892–1973) – английски белетрист и лингвист. Автор на трилогията “Властелинът на пръстените” (1954–1955, “Задругата на пръстена”, “Двете кули” и “Завръщането на краля”) – фентъзи, вдъхновена от сагите и легендите на западноевропейските народи и от исторически хроники, смесваща приказното с реалното, разкриваща вечната борба между силите на светлината и на мрака. Филмирана от новозеландския режисьор Питър Джаксън през 2001 (4 награди “Оскар”), 2002 (2 награди “Оскар”) и 2003 (11 награди “Оскар”). Толкин е автор и на цикъл фентъзи разкази “Силмарилион” (1977, посмъртно).

ТОЛСТОЙ
, Алексей Николаевич (1883–1945) – руски белетрист, общественик, академик (1939). Автор на романи – трилогия “Ходене по мъките” за пътя на руската интелигенция по време на Октомврийската революция 1917, исторически роман “Петър I”, автобиографична повест “Детството на Никита”, разкази, пиеси – дилогия “Иван Грозни”, очерци, публицистика, книги за деца.

ТОЛСТОЙ
, граф Алексей Константинович (1817–1875) – руски писател, член-кореспондент на Петербургската академия на науките (1873). Певец на патриархална Русия. Лирика, балади, билини, драматични произведения в стихове – трилогия “Смъртта на Йоан Грозни”, “Цар Фьодор Йоанович”, “Цар Борис”, исторически роман, разкази, очерци, сатирични творби съвместно с братя Жемчужникови под псевдонима Козма Прутков.

ТОЛСТОЙ
, граф Лев Николаевич (1828–1910) – руски писател, почетен член на Петербургската академия на науките (1910). Създател на религиозно-философско учение (толстоизъм) за непротивене на злото с насилие. Майстор на реалистичната психологическа белетристика. В творчеството си изобразява основните противоречия в руското общество от премахването на крепостното право до Руската революция – 1905, разглежда актуални проблеми в социален и философски аспект, изразява стремежа на личността към нравствено съвършенство. Пише романи – “Война и мир” (4 тома), “Ана Каренина”, “Възкресение”, автобиографична трилогия, повести – “Крайцерова соната”, “Хаджи-Мурат”, разкази – сборник “Севастополски разкази”, драми – “Силата на мрака”, “Живият труп”, комедии, творби за деца, публицистика, критика, дневници, педагогически съчинения.

ТРЕВЪРС
(Travers), Памела Лъндън (псевдоним на Хелън Линдън Гоф) (1899–1996) – английска писателка, родена в Австралия. В Австралия и Нова Зеландия е танцьорка и актриса, участваща предимно в Шекспирови пиеси. През 1924 се премества във Великобритания, където през 1934 издава първия си роман за Мери Попинс, станал веднага много успешен (до 1988 публикува още десет романа за Мери Попинс). Пише също и поезия.

ТУРГЕНЕВ
, Иван Сергеевич (1818–1883) – руски писател. Един от главните представители на руския критически реализъм. Литературния си път започва със стихотворения и поеми. Майстор на психологическия анализ. Пише разкази и очерци с антикрепостнически настроения – сборник “Записки на ловеца”, романи и повести за живота и проблемите на руското общество през 1840–1870 – “Рудин”, “Дворянско гнездо”, “Бащи и деца”, комедии – “Месец на село”; лирико-философски стихотворения в проза, мемоари. Отразява стремежа на българския народ към свобода в романа си “В навечерието”.
*****
 УАЙЛД (Wilde), Оскар (1854–1900) – английски белетрист и драматург. Представител на естетическото движение “изкуство за изкуството”, чиито принципи изразява най-ярко в романа “Портретът на Дориан Грей”. Майстор на парадокса и афоризма. Пиеси със социалнокритически елементи – “Ветрилото на лейди Уиндърмиър”, “Идеалният мъж”, “Колко e важно да бъдеш сериозен”. Пише също стихотворения, разкази, приказки, есета.

УНСЕТ
(Undset), Сигрид (1882–1949) – норвежка белетристка. Исторически романи – трилогия “Кристин, дъщерята на Лавранс”, “Улав, син на Аудун”; повести, сборник есета “Щастливи дни за Норвегия”, насочени срещу нацистка Германия. Нобелова награда за литература (1928) “за майсторството, с което описва средновековната история на скандинавските страни”.

УОРЪН
(Warren), Робърт Пен (1905–1989) – американски белетрист, поет, критик. Романи: “Цялото кралско войнство” – за политическата демагогия, “Достатъчно време и място” – социално-психологически, “Пещера” – философска притча. В стихотворенията му се преплитат абстрактни размишления с гротескни описания.

ФИЛДИНГ
(Fielding), Хенри (1707–1754) – английски белетрист. Един от създателите на английския реалистичен роман на XVIII в. – “Джозеф Андрюс”, “Животът на Великия Джонатан Уайлд”, “Историята на Том Джоунс”. Пише също комедии, фарсове, бурлески.

ФИЦДЖЕРАЛД
(Fitzgerald), Франсис Скот (1896–1940) – американски белетрист, представител на “изгубеното поколение”. Романите “Великият Гетсби” и “Нежна е нощта” разкриват илюзорността на американския мит за преуспяване. Творбите му се отличават с изтънчен стил и образност. Сборник разкази “Крахът”.

ФЛОБЕР
(Flaubert), Гюстав (1821–1880) – френски белетрист. Майстор на художественото слово, тънък стилист. Творчеството му е насочено срещу еснафщината и пошлостта. Романи – “Мадам Бовари”, “Възпитание на чувствата”, “Саламбо” и др.

ФОЙХТВАНГЕР
(Feuchtwanger), Лион (1884–1958) – германски белетрист. От 1933 е в емиграция, от 1941 – в САЩ. Разобличава реакцията, утвърждава разума като двигател на човешкия прогрес. Майстор на историческия роман “Грозната херцогиня Маргарете Маулташ”, “Лисици в лозето”, “Мъдростта на чудака”, “Гоя” и др. Пиеси, есета.

ФОКНЪР
(Faulkner), Уилям Харисън (1897–1962) – американски белетрист, един от най-значителните творци в американската литература от ХХ век. Създава епически цикъл от произведения, в които прави социално-психологически анализ на американския Юг в периода преди и след Гражданската война. Съчетава реалистичните традиции с нови повествователни техники (“поток на съзнанието” и др.). Романи – “Сарторис”, “Врява и безумство”, “Светлина през август”, “Селцето” и др., повести, разкази. Нобелова награда за литература (1949) “за големия му и уникален в художествено отношение принос към американския роман”.

ФРИШ
(Frisch), Макс (1911–1991) – швейцарски белетрист и драматург. Пише на немски език. В острокритичните си творби търси разрешение на човешки и обществени проблеми от хуманистични позиции. Романи – “Щилер”, “Хомо Фабер”, пиеси – “Дон Жуан или Любовта към геометрията”, “Бидерман и подпалвачите”, новели, литературни дневници.

ХАЙНЕ
(Heine), Хайнрих (1797–1856) – немски поет и публицист. От 1831 е в емиграция в Париж. Представител на революционно-демократичната линия в немската литература. Повлиян от Хегел, сенсимонизма и социалните движения в Западна Европа. Откъсва се от романтизма в ранното си творчество – сборник “Книга на песните”. Критикува немската феодална реакция и филистерството в пътеписите – “Пътни картини”. Блестящ стилист и аналитик в есеистичните си произведения и философската проза – “Към историята на религията и философията в Германия”, “Романтичната школа”. Издига политическата лирика на високо естетическо ниво, защитава идеала за социалната еманципация на човека – “Силезийските тъкачи”, сборник “Романсеро”. Майстор на политическата сатира и стихотворния епос – “Германия. Зимна приказка”.

ХАЙТОВ
, Николай Александров (15.IХ.1919–30.VII.2002) – български белетрист, публицист, драматург, академик (1997). Роден в село Яврово, Пловдивска област. Завършва (1943) Лесотехническия факултет на Софийския университет. Инженер-лесовъд из Родопите и Рила (1946–1954). Редактор (1957–1963) във вестник “Народна култура” и в списание “Наша родина”. Главен редактор (от 1965) на списание “Родопи”. Народен представител в VIII и IХ народно събрание. Още в първите си сборници с разкази и очерци въвежда в българската литература художествения свят на Родопите и утвърждава хармонията между човека и природата в противовес на отчуждението в съвременния цивилизован свят. В сборниците с разкази “Шумки от габър” (1965) и “Диви разкази” (1967) изобразява духовно силни, романтично извисени личности, запазили родово-патриархалните добродетели. Пише също очерци и пътеписи с краеведска насоченост, селищни монографии, исторически и документално-публицистични очерци – “Капитан Петко войвода” (1974), съвременни и исторически пиеси, киносценарии – “Козият рог”, творби за деца. Разработва главно морални проблеми за опазване на природната среда като въпрос за опазването на човешкото у човека в сборника с есета с екологична проблематика “Бодлива роза” (1975). Орден “Стара планина I степен” (2000).

ХАУПТМАН
(Hauptmann), Герхарт (1862–1946) – немски драматург, белетрист и поет, член на Пруската академия на изкуствата. Представител на натурализма. Социални драми – “Пред изгрев-слънце”, “Тъкачите”. В творчеството му се срещат и романтично-символистични тенденции – драма в стихове “Потъналата камбана”. Романи, разкази, приказки, легенди. Нобелова награда за литература (1912) “за приноса му в развитието на немската драма и театър”.

ХАШЕК
(Hasek), Ярослав (1883–1923) – чешки белетрист, сатирик, журналист. Участва в Първата световна война; служи в Червената армия. Известен с антивоенния гротесков роман “Приключенията на добрия войник Швейк”. Пише също разкази, фейлетони, памфлети.

ХЕБЕЛ
(Hebbel), Кристиан Фридрих (1813–1863) – немски драматург и теоретик на драмата, поет и белетрист. Разработва предимно митологични и исторически сюжети. В драмите му е основна метафизичната концепция за трагизма на човешкото съществуване – “Юдит”, “Ирод и Мариамна”; социално-критични тенденции в “Мария Магдалина”.

ХЕМИНГУЕЙ
(Hemingway), Ърнест Милър (1889–1961) – американски белетрист и публицист. Представител на “изгубеното поколение”. Участва в Гражданската война в Испания 1936–1939 като военен кореспондент. В творчеството си използва съзнателно опростен стил, който създава впечатление за непосредственост и дава свобода на въображението. Романи – “Слънцето изгрява”, “Сбогом на оръжията”, “За кого бие камбаната”, повест – “Старецът и морето”, разкази. Нобелова награда за литература (1954) “за майсторството на повествователното изкуство, доказано и в “Старецът и морето”, и за влиянието, което оказва върху стила на съвременната проза”.
*****
ХОФМАН (Hoffmann), Ернст Теодор Амадеус (1776–1822) – немски белетрист, композитор, художник. Представител на романтизма. Творчеството му се характеризира с философска ирония, причудлива фантазия, достигаща до мистическа гротеска, сатирична насоченост срещу немското филистерство. Повести – “Златното гърне”, романи – “Еликсирите на дявола”, “Житейските възгледи на котарака Мур”. Един от основоположниците на романтическата музикална естетика и критика. Автор на първата немска романтична опера – “Ундине”. Сюжети от негови творби са използвани от Ж. Офенбах (“Хофманови приказки”), Р. Шуман, П. И. Чайковски и др.

ХЬОЛДЕРЛИН
(Hцlderlin), Фридрих (1770–1843) – немски поет. Застъпва идеите на немския класически хуманизъм, стреми се да ги съчетае с представата за революционно обновяване на света. Пише роман “Хиперион, или Отшелникът в Гърция” (2 части), лирика в стила на древногръцката поезия, драматичен фрагмент “Смъртта на Емпедокъл”.

ЦВЕТАЕВА
, Марина Ивановна (1892–1941) – руска поетеса. През 1922–1939 е в емиграция. Започва да пише под влияние на футуризма. Създава силно експресивна лирика, посветена на любовта и на социално-философски размисли – сборници “Вълшебният фенер”, “Версти”, “Стихове за Блок”, “Раздяла”. Поеми, поеми приказки, лирична сатира, драматични произведения в стихове, есета. Превежда българска поезия.

ЧЕРНИШЕВСКИ
(Чернышевский), Николай Гаврилович (1828–1889) – руски белетрист, учен, литературен критик, публицист. Идеен вдъхновител на революционното движение в Русия през 60-те г. на XIX в., на “Земля и воля”. Издига идеята за селската революция, за сваляне на властта. От 1862 е в затвора и на каторга в Сибир. Разработва въпроси на философията, естетиката, етиката и политикономията от позициите на антропологизма. Смята селската община за основа на социализма в Русия. Романи – “Какво да се прави?”, повести, разкази, пиеси.

ЧЕХОВ
, Антон Павлович (1860–1904) – руски белетрист и драматург, лекар. Представител на психологическия реализъм. Майстор на късия разказ, в който своеобразно се преплитат хумор, ирония и лиризъм. Основни теми в творчеството му – идейните търсения на интелигенцията, недоволството от еснафското съществуване и примирението с пошлостта в живота, тежкия селски живот. Пише разкази – “В здрача”, “Мрачни хора”, повести – “Степ”. Създател на руската социално-психологическа лирична драма – “Чайка”, “Вуйчо Ваньо”, “Три сестри”, “Вишнева градина”.

ШЕКСПИР
(Shakespeare), Уилям (1564–1616) – английски драматург, поет и актьор. Най-видният представител на английския ренесансов театър и на световната драматургия. Малко се знае за живота му преди 1592, когато се появява в Лондон; първоначално е драматург и актьор, през 1599 става съдружник в театър “Глобус”, през 1608 – в “Блакфрайърс”, през 1613 се оттегля в родния си град Стратфорд он Ейвън. В пиесите си (37) разработва непреходни проблеми и идеи; мащабността на драматургичните образи и конфликти, индивидуализацията на характерите, изобразени в цялата им многостранност и движение, намират неповторима поетическа реализация. Исторически драми – “Хенрих VI”, “Ричард III”, “Ричард II” и др.; социално-политически, т.нар. римски трагедии – “Юлий Цезар”, “Антоний и Клеопатра”, “Кориолан” и др. Идеите на Възраждането са отразени в “Ромео и Жулиета”, в комедиите “Много шум за нищо”, “Венецианският търговец” и др.; трагедиите “Хамлет”, “Отело”, “Макбет”, “Крал Лир” отразяват кризата на ренесансовия хуманизъм. Лирика –154 сонета.

ШЕЛИ
(Shelley), Пърси Биш (1792–1822) – английски поет романтик. Под влияние на политическите идеи на У. Годуин пише памфлетите “Обръщение към ирландския народ”, “Необходимостта от атеизъм”, философско-алегоричната поема “Кралица Маб”. От 1818 се установява в Италия, където създава най-зрелите си творби – лирическите драми “Ченчи”, “Освободеният Прометей”, стихотворения – “Ода на Западния вятър”, “Чучулигата”, “Облакът” и др. Поезията на Шели е със сложна и богата образност, изразява вяра в любовта, разума и съвършенството на човека.

ШЕЛИ
, Мери Улстънкрафт (1797–1891) – английска белетристка. Дъщеря на У. Годуин, съпруга на Пърси Биш Шели. Известна е с романа “Франкенщайн, или Съвременният Прометей”.
 *****
 ШИЛЕР (Schiller), Фридрих (1759–1805) – немски поет и драматург. Теоретик на изкуството на Просвещението. Един от основоположниците на немския класицизъм. Ранното му творчество, свързано с “Буря и устрем”, включва ярки граждански драми – “Разбойници”, “Коварство и любов”, “Дон Карлос” и жизнеутвърждаваща хуманистична лирика – ода “На радостта” и др. Разочарован от потъпкването на идеалите на Великата френска революция, развива тезата “за естетическото възпитание на човечеството” като средство за постигане на справедлив обществен строй. След сближаването си с Й. В. Гьоте и под влияние на И. Кант създава редица философски трактати – “Писмо за естетическото възпитание на човека”, “За наивната и сантиментална поезия”, философска лирика и най-зрелите си драми – “Валенщайн”, “Мария Стюарт”, “Орлеанската дева”, “Вилхелм Тел”, в които изобразява народа като движеща сила в обществото; с тях се утвърждава като най-големия драматург в немската литература.

ШОЛОХОВ
, Михаил Александрович (1905–1984) – руски белетрист и общественик, член на Академията на науките на СССР (1939). В творбите си с дълбоко психологично проникновение описва съдбата на народа, социалните и нравствените колизии през годините на I световна война, Октомврийската революция, Гражданската война. Романи – “Тихият Дон” (4 тома), “Разораната целина” (2 книги), разкази – “Донски разкази”. На Отечествената война посвещава романа “Те се сражаваха за родината” (недовършен) и разказа “Съдбата на човека”. Нобелова награда за литература (1965) “за артистичната сила и цялост на неговата литература, с която представя епичния живот на Дон и разкрива експресивно този исторически период от живота на руския народ”.

ШОУ
(Shaw), Бърнард (1856–1950) – английски драматург, ирландец по произход. Пиеси – “Ученикът на дявола”, “Пигмалкон”, “Майор Барбара”, “Дом на разбитите сърца”, “Света Йоана” и др. Нобелова награда (1925).

ЮГО
(Hugo), Виктор Мари (1802–1885) – френски белетрист, драматург, поет и общественик, член на Френската академия (1841). Бори се против диктатурата на Луи Наполеон; 20 години живее в изгнание. Като депутат произнася реч в защита на българите, срещу турските зверства при потушаване на Априлското въстание – 1876 г. Твори в почти всички жанрове, създава едни от най-значителните произведения на френския романтизъм. Лирически сборници – “Есенни листа”, “Лъчи и сенки”, “Съзерцания”, драми – “Кромуел” (предговорът е манифест на френския романтизъм), “Ернани” (премиерата предизвиква театрален скандал между привържениците на романтизма и на класицизма), романи – “Парижката Света Богородица”, “Клетниците”, пътеписи, есета, монографии, политически статии, памфлети. Творчеството му е протест срещу тиранията и социалното неравенство, израз на дълбока вяра в моралната сила на човека.

ЯВОРОВ
, Пейо Крачолов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) (1.I.1878–29.Х.1914) – български поет и драматург. Роден в Чирпан. Учи гимназия в Пловдив. През 1893–1900 е пощенски служител в Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа и Анхиало. Участва в националноосвободителните борби в Македония. Заедно с Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков и Петко Ю. Тодоров образува литературния кръг “Мисъл”. През 1909 посещава Женева, Виена и Париж. През 1910 е командирован в Париж, където умира неговата любима Мина Тодорова (сестра на П. Ю. Тодоров). През септември 1912, два месеца преди отново да замине с чета за Македония, Яворов се венчава за Лора Каравелова (дъщеря на Петко Каравелов). Съвместният им живот е изпълнен със сътресения, на 29 ноември 1913. Лора се самоубива, Яворов прави опит да сложи край на живота си и остава полусляп. Обвинен в убийството на съпругата си, оскърбен и изтерзан от съдебни разследвания, се застрелва. Яворов е един от най-големите майстори на българския стих. Пише изпълнена с драматизъм и психологична дълбочина социална поезия. Родоначалник на символизма в българската литература. Утвърждава философската проблематика, темата за отчуждението на индивида, за смъртта – сборници “Безсъници” (1907), “Подир сенките на облаците” (1910). Създава любовна лирика – връх в българската интимна поезия с постиженията в музикалността и виртуозността на стиха. Социалнопсихологически драми – “В полите на Витоша” (1911), “Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1913). Мемоари, книга за Г. Делчев, литературна и театрална критика.

източник: http://www.znam.bg

КАЛИНА


Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират. Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най–дребната гънка е отразена. В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и най–прекрасните слова не са достатъчни да я опиша.
Стегнатите ù не големи гърди и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка.
Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.
Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като ми предложи да ù позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни.
Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.
Фините ù дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите ми.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù.След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.
Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата и балансираше нещата. Кръвта ù вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи изразяваха енигматична усмивка.Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.
Рисуваше ме гол, а тя, в същия вид, с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката беше енигматична. Очите ù светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.
В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, както и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми.
– Такъв непукист си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
– Какво му е на сърцето ми? – попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
– Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
– Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си.
– Ти какво? Сериозно ли говориш или…
– Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това, което исках, се случи.

© Николай Пеняшки – Плашков

Романът „Души в окови” – Съмърсет Моъм


За романът „Души в окови” би могло да се каже, че е първия истински шедьовър на един от най-известните английски писатели – Съмърсет Моъм.
Романът излиза за първи път през 1915 година, посрещнат враждебно от критиката, но въпреки това издържа изпитанията на времето и не бил забравен (по думите на писателя).
„Души в окови” (както казва писателят) е автобиографичен роман, в който чувствата са негови, но събитията не отговарят на истинската действителност. Някои от епизодите отговарят  на житейските съдби, на неговите близки и познати.
Първоначално замисленото заглавие е било „Красота от пепел” (цитат от Исея), но Моъм научава, че заглавието е било използувано и озаглавява романа „Души в окови” (название от разделите от етиката на Спиноза).
Съмърсет Моъм е роден в Париж и на осем години остава без майка, а на десет загубва и баща си.
Живее в Лондон при дядо си. Учи в пансион за деца на отбрани семейства в Кентърбъри и в Хайделбергския университет в Германия. Впоследствие постъпва в медицинския институт в Лондон.
Главният герой в романа – Филип е хром (има плоско стъпало и накуцва).
Писателят Съмърсет Моъм е страдал от друг недъг – заеквал е и поради тази причина се измъчвал много.
Моъм описва живота така както го е усещал и виждал грижите и проблемите на хората в един малък провинциален град скучното ежедневие на дребните чиновници в счетоводната кантора, бохемския живот в Париж, болниците, немотията и живота в бедните квартали на Лондон.
Главната сюжетна линия в романа е любовта (бих казал трагическо сантиментална) на Филип към Милдрат.
Тя е дребнава, апатична и безлична сервитьорка, но и неустоима.
Той започва с нея своеобразна връзка, изпълнена с изключително до болка страдание, самоунижение и болезнено душевен мазъхизъм, която го смъква до дъното на човешкото съществуване във физически и духовен аспект.
Краят на тази вълнуваща и невероятна, изпълнена с обрати история на Филип, поставя читателя в пълно недоумение.
Краят на тази изпълнена с обрати и емоционални вълнения история на Филип Кери, поставя читателя в пълно неведение.
 „Души в окови” е блестящ роман. В него са отразени биографични сходства с моменти от живота на белетриста Съмърсет Моъм, но въпреки че авторът е променил имената, фактите, които са очевидни, заради живите описания на живота в Лондон, Париж и Хайделберг.
В този вълнуващ роман се чувства неповторимата дарба на писателя да направи пълната дисекция на човешката душа и да я раздипли с тънкия финес и богатството на словото.
„Души в окови” е феноменален, многопластов роман, в който се усеща един блестящ, изчистен от натрапчивост изказ. Именно в това се състои красотата на художественото слово.То е словото на живота като цяло, включвам флората и фауната, които са неделима част от него (неотразени в романа).
Именно поради тази причина романът „Души в окови” е блестящ и ненадминат.
Една фина дисекция на романа ни води до мисълта за смисъла на човешкия живот; от раждането до смъртта, ограниченията, възможността за свободата на избор и изява, казано иначе  дали всички живеем с равни права? Но в действителност  не е така.
Душата на обикновения човек – труженика на село, гражданина, дребния и среден чиновник е „душа в окови”. Един вид робска душа, с изключителни ограничения…
Казано накратко  вероятността за свободна изява е ограничена, т.е. зависима от много други фактори.
Темата за любовта засегната в романа има своя подтекст. Попадайки в оковите на любовта, почти няма оттърване. Държи здраво. А любовта е болка и страдание. Тя е красив параван на похотта.
Понякога любовта допуска и мазохистично удоволствие. Леополд Ритер фон Захер-Мазох (1836-1895) е писал обемни романи, изпълнени с робска покорност спрямо властни, насилващи и жестоки жени. Наименованието с тази девиация (мазохизъм) е свързана с неговото име.
Любовта е като монета с две страни. От едната страна садистът е този, който би желал да причини болката в любовната връзка, а от другата страна мазохистът –  който иска да я  изстрада.
В конкретния случай в романа Филип с неговата мазохистична любов, а от друга страна Милдрид – дребнавата, безлична, студена и буйна млада жена.
Любовта, която изпитва Филип е изпълнена с много болка, страдания и болезнено душевна. Той е готов да прости в дадени моменти, за да изпита любовната тръпка и плътските трепети, стигайки до себеунижение.
В случая говоря за чисто за мазохистично поведение. Накратко казано – садомазохизъм.
Имайки предвид начина на мислене, поведението и отношението; изразяващи пренебрежение към моралните норми от страна на Филип, бих казал че е циник.
Бих добавил, че Съмърсет Моъм също е циник, при това изящен.
Романът следва дълга и вълнуща история, изпълнена с психологическа дълбочина и изключителен стил, които определят книгата, като идеално балансирана без излишни думи.
Тя е трудно, но интересно, вълнуващо и дълбоко психологическо четиво.

© Николай Пеняшки – Плашков