Тед Хюз и Ейдриън Мичъл


Ще ви пусна няколко техни стихотворения в оригинал и превод на български. Мисля, че преводите ги няма в мрежата.
___

Тед Хюз

Акробати

Сред въжета и мрак под прожекторите
те блещукат над нас като сребърни
(в тишината трапецът се люшва)
и небрежно увисват от купола
над очите, разтворили пропасти,
по-дълбоки от пода, изхвърлят се
срещу нищото, сграбчват, извръщат се,
завъртени за миг безпогрешно
покрай оси, каквито се срещат
само в точната геометрия.

В онемялото множество долу
всички смятат това за вълшебство –
ужасяващо салтомортале
(и в ума си не бихме го дръзнали!)
тялом срещу пространството, полет
на гибон, на ликуваща птица,
пряко всяка заседнала вяра,
с лекота, със незримо изящество –
по-свободен, по-сигурен свят
трийсет метра почти над земята.

И под арката на акробатите
всички зрители, впити в седалките,
имитиращи туй дръзновение
във сърцата си, губят увереност
на плътта си в нехайната гордост,
в твърдостта на земята, понесли
нейде в себе си риска на скока
без летежа, додето уплахата
се снизява и хуква да бяга
вън от тях на ръце и колене.

Акробатите профучават
над вековната земна инерция,
отстъпленията на волята,
тъпотата на сляпата плът –
на съня във сияйната орбита,
победили и мъка, и бдение,
и молитва, и дългите опити
на страхливото тяло да скъса
свойта хватка в седалката тръпнеща
и да литне така нависоко.

1960
превод: Александър Шурбанов

Ted Hughes

The Jaguar

The apes yawn and adore their fleas in the sun.
The parrots shriek as if they were on fire, or strut
Like cheap tarts to attract the stroller with the nut.
Fatigues with indolence, tiger and lion.

Lie still as the sun. The boa constrictor’s coil
Is a fossil. Cage after cage seems empty, or
Stinks of sleepers from the breathing straw.
It might be painted on a nursery wall.

But who runs like the rest past these arrives
At a cage where the crowd stands, stares, mesmerized,
As a child at a dream, at a jaguar hurrying enraged
Through prison darkness after the drills of his eyes

On a short fierce fuse. Not in boredom –
The eye satisfied to be blind in fire,
By the bang of blood in the brain deaf the ear –
He spins from the bars, but there’s no cage to him

More than to the visionary his cell:
His stride is wildernesses of freedom:
The world rolls under the long thrust of his heel.
Over the cage floor the horizons come.

Тед Хюз

Ягуар

Маймуните се пощят най-благоговейно,
а папагалите като че ли ги пърлят.
Така крещят, додето орех им подхвърлят.
Отпаднали от пленичеството бездейно,

лежат лъвът и тигърът – залязващи слънца.
Виси боата като вкаменена гледка.
Вони на спящи сламата на всяка клетка –
като рисунка безобидна в стая за деца.

Но който мине по-нататък, ще намери
тълпа като дете сънуващо – с дъх притаен –
хипнотизирана. Там ягуарът разярен
снове през мрака зад заключените двери

след погледа си разискрен. Не от досада!
С очи, от пламъците жарки ослепели,
с уши, от танца на кръвта му оглушели,
той все се блъска във желязната преграда –

мечтателите клетките си не усещат.
В походката му е ширта на свободата,
под дългите му стъпки се върти земята
и в клетката му хоризонтите се срещат.

превод: Александър Шурбанов

Adrian Mitchell

To Whom It May Concern

I was run over by the truth one day.
Ever since the accident I’ve walked this way
So stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

Heard the alarm clock screaming with pain,
Couldn’t find myself so I went back to sleep again
So fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

Every time I shut my eyes all I see is flames.
Made a marble phone book and I carved out all the names
So coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

I smell something burning, hope it’s just my brains.
They’re only dropping peppermints and daisy-chains
So stuff my nose with garlic
Coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

Where were you at the time of the crime?
Down by the Cenotaph drinking slime
So chain my tongue with whisky
Stuff my nose with garlic
Coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

You put your bombers in, you put your conscience out,
You take the human being and you twist it all about
So scrub my skin with women
Chain my tongue with whisky
Stuff my nose with garlic
Coat my eyes with butter
Fill my ears with silver
Stick my legs in plaster
Tell me lies about Vietnam.

Ейдриън Мичъл

За всеки, когото това засяга

Един ден истината ме прегази и ме смачка
и оттогава винаги вървя с такава крачка.
Затуй краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Чух как будилникът до мен от болка се разплака,
но не намерих себе си и пак заспах във мрака.
Затуй ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Затворя ли очи, навред аз виждам адски пламък.
Вдълбал съм всички имена в адресника от камък.
Затуй очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Мирише на горяло – ах, дано е само тоя
мой мозък, пълен с маргаритки, с мента и със соя.
Затуй носа ми затъкнете с чесън,
очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Где бяхте вий по време на престъплението?
На Кенотафа – в тинята на поколението.*
Затуй езика ми с уиски оковете,
носа ми затъкнете с чесън,
очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

Вий бомби носите навред, а съвестта си – никъде.
Вий изкривявате човека, както си поискате.
Затуй натрийте кожата ми със жени,
езика ми с уиски оковете,
носа ми затъкнете с чесън,
очите ми покрийте с масло,
ушите със сребро ми запушете,
краката ми сложете в гипс,
разказвайте лъжи за Виетнам.

превод: Александър Шурбанов

* Кенотафът е паметник на англичаните, загинали през Първата световна война. Ежегодните поклонения пред него се възприемат от младите като реакционна националистическа традиция. – Бел. прев.

Adrian Mitchell

I like dancers who stamp.
Elegance
Is for certain trees, some birds,
Expensive duchesses, expensive whores,
Elegance, it’s a small thing
Useful to minor poets and minor footballers.
But big dancers, they stamp and they stamp fast.
Trying to keep their balance on the globe.
Stamp, to make sure earth’s still there,
Stamp, so the earth knows they’re dancing.
Oh the music puffs and bangs along beside them
And the dancers sweat, they like sweating
As the lovely drops slide down their scarlet skin
Or shake off into the air
Like notes of music.
I like dancers, like you, who sweat and stamp
And crack the ceiling when they jump.


Ейдриън Мичъл

Аз обичам танцьори, които тропат.
Изтънчеността
подхожда на известни дървета, на някои птици,
на скъпи дукеси, на скъпи уличници.
Изтънчеността – тя е дребничко нещо,
необходимо на второразредните поети
и второразредните футболисти.
Но големите танцьори тропат, тропат буйно,
мъчейки се да запазят равновесието си на земното кълбо.
Тропат, за да бъдат сигурни, че то е още там,
тропат, за да му покажат, че танцуват.
Музиката пъшка и трещи край тях
и танцьорите са потни – те обичат да се потни.
Прелестните капки се търкалят по червената им кожа,
пръсват се във въздуха
като ноти на музика.
Аз обичам танцьори като теб, които се потят и тропат
и пропукват тавана, когато скочат.

превод: Александър Шурбанов

Advertisements

Мода в поезията ?!?


Мода в поезията?!? Интересен въпрос? Бих казал и тема.
Добре ще бъде да се обсъжда тази тема – за  „новата” поезия.
Оценявам новите поетични експерименти в тази насока, но не и реденето на думи без ясна цел, което е обезличаване на поезията като същност.
Бих  казал, че съществува „нова” или така наречена  „ модерна поезия”, понеже езикът  е  историческо  понятие, който се развива динамично във времето.
Поезията съществува като  най – модерната  „архитектура”, замисъл и най – вече като качество, която докосва душата и сърцето, и тежи на мястото си като такава.
Поезията е изкуството да се владее словото с цялата му красота.
Тя изразява индивидуално – личностния стил и перфекционизъм.
Нямам нищо против „новите” форми, но личното ми мнение е, че тя / новата форма /,  трябва да е подчинена  на  смисъла на творбата. Това  не означава, че не е важна.
От съществено значение е да се  възприеме подходящото послание, което е поднесено в най – добрия  вариант.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Ода за любовта


Изпивам с устни дъха ти.
А те са жадни
за тялото ти страстно,
сочно като плод узрял.
С игриви пръсти
танцувам по нежната ти кожа
и те желая до смърт
всеки ден, час, секунда.
С устни ще нарисувам
по кадифената ти кожа
стрелата на Амур
в сърца пламтящи.
С игриви страсти
ще танцуват влюбени тела.
По устните ни страстни –
изразена обичта ни.

Дори когато ти отсъстваш,
пак до смърт ще те желая
и с любовта ни
ще полетим в безкрая.

Ще взема тялото ти страстно
и ще ти отдам моето в замяна,
и така ще слеем чувството прекрасно
Мълчиш и дишаш страстно…
и чувам  как сърцето бие бясно.
На глътки ще отпивам
всяка твоя капка,
жаден за нежността ти
и прекрасното ти тяло.
Силите ти ще изпивам
и после ще потъна с теб
в страстите безкрайни..

Ще изтръгвам всеки  стон,
шепнещ страстно любовта.
И лютиер ще запее в тон
под музиката на Аполон.
Ще събирам блясъка
в твоите влюбени очи
и с него ще лекувам
всяка наша болка,
ненужна за любовта ни.

Душите страстни, жадни,
освирепели една за друга
възбуждат химия безкрайна.
О-о-о, ти ще бъдеш моята съпруга.
И в този миг прекрасен,
телата обезумели се притискат
до болка в този час страстен.

Не – е – е, не си отивай !
Не желая в река от сълзи
да доплуваш
до нашто ложе!

© 18.08.2010 Николай Пеняшки – Плашков

Любов


/  по „Какво е любов?”  от  Ками Базова /

Нощта се разстила
като черна коприна –
фина, нежна, недостижима.
Ликът на луната – студенокръвен.
Звездите – сребърни студени очи –
докосват влюбени сърца,
/ които стопяват ледени прегради./.

Две горещи, влюбени души –
пленени от самотата,
опиянена от нежната прегръдка.
Сърцата луди
по своему туптят
и не спират
подлудени
от страстите горещи.

Нощта е страстна.
Щурецът припява
нежната си песен
като наемен лютиер.
Страсти разтопени
от целувки жадни,
докосват
и изгарят те,
но пепел не остава…

©  16.08.2010 Николай Пеняшки – Плашков

Пред двата нови гроба


Пейо Яворов
(статията е писана по повод убийството от 28 ноем. 1907 на дейците на ВМРО Иван Гарванов и Борис Сарафов от Тодор Паница – по поръчка на Яне Сандански )

Думата ми — която единъ отъ г. редакто­рите на „Пряпорецъ“ беше тъй любезенъ да поиска — е по поводъ скъпи жертви, Иванъ Гарвановъ и Борисъ Сарафовъ, оплаквани отъ цялото българ­ско общество. Техният прахъ принадлежеше на – земята и ние й го предадохме вчера, техните имена принадлежатъ на историята, и тя ще имъ отдели по една златна страница. Но те вървяха по единъ стръменъ път — нагоре по който се стремятъ, въ страдание и надежда, душите на ми­лиони хора. А светкавици прорязватъ тъмните облаци предъ насъ, и зловещ тътенъ предвещава страшни бури. И всички се питатъ: какво ни изправи като зрители предъ катастрофалната развръзка на една драма, чиито перипетии оставатъ неизвестни за публиката? Вестниците отбелязватъ, с неприязънь или благоразположение, двете враждебни течения въ Революционната организация, като ги именуватъ с винаги наивна сериозность: интернационалистическо и националистическо.

Но ако тъй се самоопределятъ някой македоно-освободителни групи, въ какъвъ смисълъ да разбиваме интернационализма имъ? Дали че те се борятъ за свободата на всички народности въ робската страна ? Тоя интернационализъмъ еднакво би билъ осъщественъ и отъ автономна Македония, и отъ оголемена България, и отъ окупационните отряди на Австрия! Или, че когата страната бъде освободена, тя трябва да остане сама за себе си— че тя не бива да се присъедини къмъ България, нито да се даде на Австрия? Не ще да е, защото и последниятъ четникъ знае, че въпросътъ ще бъде разрешенъ не отъ Австрия, още по-малко отъ България, и най-малко отъ Пиринъ-планискиге вой­води. Или може би, че редомъ съ българите трябва и другите народности да поематъ върху плещите си товара на освободителното дело ? Преди 12-13 го­дини щадене и опити въ тая посока, Революцион­ната организация фабрикуваше само шпиони и пре­датели; днесъ вече унищожението на българщината е дело интернационално!

[+/-] …виж целия текст

Въ недоумението си, някои опростяватъ въпроса и говорятъза революционери „социалисти“. Но кой смисленъ човекъ не ще се изсмее надъ някакъвъ „социализъмъ“ тамъ, дето треба да се въдворятъ най-еле­ментарни условия за културенъ животъ? Учение, което иде съ претенция да подведе равносметката на цял обществено-икономически порядъкъ, цъвтялъ и банкрутиралъ при много слънце и въздухъ — това учение, пренесено на македонска средновековна почва,ще даде наистина твърде любопитни плодове. За-
щото единствениятъ капиталъ, срещу който има да се бори македонскиятъ работникъ — това е сатъра въ ръката на турчина. Една стачка е въ неговите средства: да не се ражда…

Очевидно, въ македонския „ интернационализъмъ“ има голяма нелепость, ако той не е неумело домогване къмъ идейно становище за нещо може би само по себе си несимпатично.
Казватъ ни още: българските правителства трябва да стоятъ далеко отъ македонското движение; македонското движение трябва да се изолира отъ българските правителства.
Защо ?
1895!

Българските правителства са длъжни да бдят надъ македонското движение, защото въпросътъ, разрешенъ въ тоя или оня смисълъ, е въпросъ за животъ или смърть на България — и въ економическо и въ политическо отношение. Когато Сърбия и Гър­ция изчерпватъ всички средства за чуждата тям Македония, кой смее да иска отъ България, пълна съ енергия, да се отрече отъ една своя область— нещо повече, да остане равнодушна предъ застра­шителното бъдеще? Освенъ това, коя македонска фракция може да мине безъ българска материална и морална помощь — дори безъ най-малкото — безъ българската толерантность ? Въ същность, Револю­ционната организация и българското правителство — по една неизбежна логика на обстоятелствата —са два фактора въ освободителното движение, които не могатъ единъ безъ другъ. Онова, което би трябвало да се иска отъ всички страни, то е ясното съзнание на дълга и взаимния контролъ въ името на общата и пряка цель — автономна Македония. Тогава миналото няма да има повторение — и бъ­дещето остава да се нарежда и прережда споредъ бъдещите нужди.

Иван Гарванов

Затова жертвите, които паднаха, са жертви случайни. Те не бяха поискани нито отъ интересите на делото, нито отъ някакъвъ принципиаленъ раздора. Неприязнена къмъ тяхъ фракция може да съществува, но посегателството не може да бъде нейно. Обаче вестниците повтарятъ: всичко е решено отъ едно събрание на ръководни лица въ Серския отцепнически окръгъ. Понеже това се предава като фактъ, азъ го приемамъ и казвамъ — и не е смешенъ парадоксъ: Истината лъже! Те са решавали тия лица, и никой отъ тяхъ не си е давалъ отчеть какво решава. Те са решавали въ някакво моментно раздразнение като всички насъ, които сме кадърни да изречемъ най-големи закани, безъ да мисли някой за изпълнението имъ. Истината лъже днесъ, за­щото иде да свидетелствува противъ много отлични момци, мои лично познати, които носятъ съ примерно самоотречение кръста на една света кауза. Те са решавали и забравили, освенъ нещастниятъ убиецъ, и днесъ са изненадани отъ станалото, като всички други. Тям не можеше да не бъде цененъ живота на всеки, даже билъ краенъ противникъ, щом и той служи на същото дело, като е показвалъ самопожертвувание не по-малко от тяхното.

Офи­циалното правосъдие ще определи грубо фактичните отговорности; нека ние бъдемъ по-внимателни въ разпределяне моралната вина. Не трябва да вяр­ваме, че всички дейци изъ Серско са грешни, за да не повярватъ и те самите, че са братоубийци. Нека не дадемъ на техните души да претръпнатъ, като се помирятъ съ подобно име. Защото тогава те ще да подирятъ оправдание предъ себе си, което би имъ послужило и за по-съзнателни злодеяния… Само тъй остава – да спасимъ морала въ македон­ското движение.

Вече самиятъ фактъ, че въ Македонската ор­ганизация се намира макаръ само единъ човекъ като именуемия Паница — вече самия този фактъ, щомъ покушителятъ не е формено лудъ или ухапанъ отъ бясно куче, е симптоматиченъ. Това е признакъ (нека го смятаме единственъ), че въ атмосферата на македоно-освободителната действителность има отровни лъхове, които могатъ да я заразят изцяло, щото цял свят да побледнее от ужасъ и от­вращение.

Затова нашето общество трябва да издигне предупредителенъ гласъ и срещу другарите.на убитите — предупредителенъ гласъ и срещу възможното отмъщение. Да отмъстишъ по начина, по който си билъ нападнатъ, значи да дадешъ морална санк­ция на престъплението. Още повече на престъпление като онзиденшното, въ което невероятната низость съперничи съ една твърдость на ръката,наистина достойна за по-рицарско приложение. Нека общественото негодувание остане да кънти въ ти­шина, при която то би било по-явствено чуто тамъ, дето убиецътъ ще иде да търси признание на своя подвигъ.

И ще повторя, нека двете жертви послужатъ за спасението на морала въ македонската революция — и на човека въ македонския революционеръ.

в. Пряпорец, 3 дек. 1907.

поставил: Николай Пеняшки – Плашков

Нещо за признателността


Александър Балабанов

На 8 юли се извърши погребението на бившия министър, учен, писател, обществен, просветен деец, професор Иван Шишманов. Имаше твърде малко свят. От големите хора не казвам кой бе и кой не бе, защото мъчно е да кажем за някого, че е голям, докато не го видим прострян в ковчега пред нас.. И от току-що бившите или въобще от истински бившите големци пак имаше малцина. Народ и студентство – също твърде, твърде малко.

За студенството – обяснимо е, ваканция е. За народа – също; кой ще му каже, отде ще знае тоя още тъй непълнолетен, тоя още тъй незрял, тъй несамостоен в преценките си на личностите и на тяхното значение беден народ, кой ще му каже обективно, кой е този, кой е онзи? В тази наша страна, дето страстите са тъй разпалени и за най-дребното, дето мегданът си остава все същият малък, а атовете тъй бърже се размножават. Гдето всички наши са ангели, всички не наши са дяволи, а тия, които са свободни и не чакат от никого ечмика – тях може всеки безнаказано да пренебрегва.. Кой ще му каже? Кой ще му даде примера?

Значи все донякъде е обяснимо, че имаше малко народ.

Поради тежкото си боледуване аз едва можах да престоя времето в черквата. Но ми казаха, че до гроба са отишли само стотина души. Че само от тия хора, които срещнах аз на улицата тоя ден, само от тях на сто души е помогнал професор Шишманов през живота си! Направил им е такива добрини.

Но и това разбирам. Нали няма признателност! У нас – да разчиташ на нея, значи да си някой голям будала или някой нещастник. И после – човешко е, човек обръща гръб на извора, от който си е утолил вече жаждата. Само нежните и хубави души си спомнят за тоя извор и после – и не го замътват.

Освен това признателността е свойствена само на истински дълбоки души и на оригиналните духове. А такива – кой не знае това – те са рядкост даже и у нас. Даже и у нас никой не може да търпи никакъв сърдечно оригинален и дълбок дух, веднага той е афоресан от обществото и от литературата, мразен от силните на деня, пренебрегван от хората, неразбиран от мнозина, а тия, които най-добре го разбират и знаят кой е – тъкмо те го преследват най-грозно, най-организирано. Те треперят от неговото появяване – и затова ги нарекох аз един път: организираната посредственост.

Уви! Всичко е погълнала у нас партизанщината, партията и партийните сдружения във всяка област, дори и в литературата, дори и в науките. Срещнете някого – и ще видите, той говори добре са произведенията само на тия, които са от неговата партия, от неговия кръг. И то – не защото ги цени или не цени другите, а просто защото сам и тъй и тъй нищо не разбира от себе си, а само върви с тия, които са с него или при които е той. Разбира се, това са тия души, които са се издигнали само благодарение на тази котерийност – и за нея се държат. Тежко ми е, че в България всичко е в зависимост от партийността. С това се задушават и удушват висшите трепети на човешката душа. Погледнете в нашия социален живот. Ще видите, че не само приятелствата, ами дори и любовта е в зависимост от партията.

Иван Шишманов беше един даровит мъж със светла, висока и обширна култура. С душа отзивчива за най-скъпото за една нация, за нейната душевна култура, за науките, за изкуствата, за всичко онова, що е единствено предназначение на една нация. За това, за което живее и заслужава да живее един народ, към което в края на краищата са устремени всичките му борби и пориви.

Петдесетгодишнината ще се празнува на България. Боя се, че и тоя празник ще бъде повече едно мило сановническо тържество с банкети на държавна сметка. Но все ще се празнува. Тогава, тогава размислете вие, непризнателни сомоедци: кое от това, което ще се празнува, не е свързано с дейностите и борбите на Шишманова и на тия като него в нашата страна?

Защото някакви големи облаги и богатства от вас, нешишмановци, невазовци, неботевци, неславейковци, България няма. Не са образцови обществените служби, богата страната не е, поражения и в политиката, и в обществения, и в икономическия живот. Градове цели в мизерия, живот в тях най-първобитен, освен за неколцина, които отрано са рекли да използват тишината в това село без кучета. Това ли ще се празнува? Сигурно не това, а това, което са наредили и дали духовните първенци, като са се отказали доброволно от вашите комфорти и охолности.

Разбира се, ние знаем, само сърдечните хора отиват на всяка цена до гроба. А повечето от хората отиват както на самото погребение, така и до гроба не за умрелия, а за живите около и непосредствено до ковчега. Шишманов нямаше партия – да тръгнат тълпи с ленти подир ковчега му. Шишманов, дори и да бе жив, нямаше власт, и да имаше, нямаше никому да отнима нито автомобила, нито гювеча. Така е на пръв поглед, вие плиткоумни. А всъщност тъкмо на такива хора вие дължите и вашите автомобили, и вашите гювечи. Тъкмо на такива, защото те ги нямат.”

1928 г., със съкращения от „Нещо за признателността – мисли по случай погребението на проф. Д-р Иван Шишманов”; Александър Балабанов „Студии, статии, рецензии, спомени”; Български писател, София, 1973 г.

Източник: Център за анализи и образование

Поставил: Николай Пеняшки – Плашков

Истинската свобода


Васил Друмев*

В какво се състои истинската свобода? За нас, християните, този въпрос не трябва да бъде особено труден. С живота, учението, страданията, кръстната смърт и в славното си възкресение Исус Христос ни показа в какво се състои истинската свобода. При всичко, че Той нямаше в ръцете си никаква власт и сила, никога не се смути пред своите знатни и могъщи гонители, никога от страх пред силата или от угода пред знатността не се отказа от проповядването на правдата.

Свободно и безпощадно изобличаваше и еврейското общество, и еврейските първенци в тяхното невежество, в техните лицемерства и пороци. „Горко вам, книжници и фарисеи лицемери”, открито казваше Той в лицето на тези силни първенци, ако и да знаеше много добре, че те могат да му направят голямо зло. Когато беше вързан и почти осъден на смърт, Исус Христос не се побоя да изобличи Пилат и да му каже в очите: „Ти не щеше да имаш над мене никаква власт, ако ти не бе дарено свише”, макар и да знаеше, че твърде много зависеше от Пилата да се пусне или да се предаде на смърт. Та и въобще, както пред своите неправедни съдници, така и на кръста, дето неговите страшни мъки даваха повод на неразумната и лековерна тълпа да произнася срещу него още по-горчиви хули и присмивания, Исус си остана спокоен, величествен, непобедим.

Какво виждаме ние в Спасителя, в апостолите и във всички онези, които в служенето си на народ и общество са вървели по техните стъпки? Виждаме в тях една висока нравствена чистота, виждаме ги свободни от пороци. Тази висока нравствена свобода е давала на тяхната воля онази твърдост и на техния характер онази независимост, които са им давали възможност да надвият светската суета, да надвият гонения, мъки, тъмници и самата смърт. И най-главното, виждаме в тях голяма любов, силна преданост към доброто и усъвършенстването на хората.

Дълбоко предани на този чист идеал за човешко добро и съвършенство и с такава нравствена чистота, те са посветили всичките си сили и способности, целия си живот, за да служат на правдата и истината и да направят това велико богатство достояние на своите народи и на цялото човечество. И за това те всякога са побеждавали.

Нищо, нито светски удоволствия, богатство и чинове, нито заплашвания, гонения, хули и страшни мъки, нито най-ужасна смърт, не е могло да пречупи твърдостта на тези хора, да ги накара да се откажат от служенето на техния висок идеал, да преклонят глава пред ласкателствата или пред силата. Те са били и са си останали високо независими, високо свободни в служенето си на правдата и са се подчинявали само на това, което е изисквало тяхното високо служене.

Тази висока свобода е истинската свобода, която се състои в свободата на човешкия дух. Само човек с дух свободен може да има истинска свобода. Само той може да надвива прищевките си, честолюбията си, злобата, мързела и всички пороци. Само свободният по дух човек може да подчинява своите частни интереси на общите интереси, да поставя всякога по-горе от всичко общото благо и да претърпява гонения, хули, мъки и смърт за общото добро.”

Из „Истинската свобода”, сборник „Православният консерватизъм”, съставител – свещеник Георги Гугов. Източник: Център за анализи и образование

* Васил Друмев, приел монашеското име Климент, е български писател, духовник и политик от Консервативната партия. Той е автор на първата българска повест и първата българска драма с оригинален сюжет. След Освобождението е митрополит на Търновската епархия и на два пъти министър-председател на България.

поставил: Николай Пеняшки – Плашков

Айнщайн и Тагор за музиката и предопределеността


Рабиндранат Тагор и Алберт Айнщайн се срещат чрез общ приятел – д-р Мендел. Тагор посещава Айнщайн в дома му в предградията на Берлин на 14 юли 1930 г., а след това Айнщайн връща визитата и се среща с Тагор в дома на д-р Мендел. И двата разговора между тях са записани. Снимката е направена по време на един от тях. По-долу е представен разговорът от 14 юли, първоначално публикуван в „Религията на човека” – изд. Джордж, Алън и Ънуин, Лондон, част 2, стр. 222-225.

Тагор: Днес разисквахме с д-р Мендел новите математически открития, които твърдят, че в реалността на безкрайно малките частици случайността има своя собствена роля; че драмата на съществуването не е абсолютно предопределена по характера си.

Айнщайн: Фактите в науката обаче накланят везните по-скоро към това да не казваме сбогом на причинността и предопределеността.

Тагор: Може би не, и все пак изглежда, че идеята за причинността не е в елементите, а по-скоро някаква друга сила се натрупва заедно с тях в една организирана вселена.

Айнщайн:Човек се опитва да разбере на по-висок план какъв е редът на нещата. Редът е лесно видим там, където големите елементи се съчетават и ръководят съществуването, но при най-малките елементи този ред по-трудно се долавя.

Тагор: Тази дуалност е в дълбините на съществуването, в противоречието между свободния импулс и ръководното желание, което стои над него и се разгръща в една строго подредена схема.

Айнщайн: Модерните физици не биха казали, че тези две неща са противоположни. Облаците от разстояние изглеждат като една неделима маса, но ако ги видиш отблизо, разбираш, че са съставени от капки вода.

Тагор: Намирам сходство и в човешката психология. Нашите страсти и желания са неуправляеми, но характерът обединява всички тези елементи в едно хармонично цяло. Дали нещо подобно на това не се случва и във физическия свят? Дали отделните елементи са бурни и динамични заради индивидуалния импулс? Има ли принцип във физическия свят, който стои над тях и ги обединява в една подредена организация?

Айнщайн: Даже елементите не съществуват без строг статистически ред; елементите на радия винаги ще поддържат своето специфично подреждане, сега и занапред, така както винаги са си били. Така че имаме установен ред при елементите.

Тагор: Иначе драмата на съществуването би била прекалено разхвърляна и безцелна. Може би постоянната хармония на предопределеността е тази, която поддържа съществуването вечно ново и живо.

Айнщайн:
Аз вярвам, че каквото и да правим или за каквото и да живеем, всичко си има своята причинност, но така или иначе ни е трудно да видим тази причинност.

Тагор: В човешките афери има един елемент на еластичност, някаква свобода в много малък диапазон, която служи за изразяване на нашата персоналност. Това е подобно на музикалната система в Индия, която не е толкова строго фиксирана като западната музика. Нашите композитори дават определени ориентири в началото, система от мелодия и ритъмен аранжимент, и в определени граници музикантът може да импровизира върху зададеното. Но той трябва да се слее, да стане едно със законите на тази мелодия в частност, за да може да даде спонтанен израз на музикалното си чувство в границите на зададените ориентири. Ние величаем композитора за неговия гений в създаването на основата на мелодията, но в същото време очакваме от музиканта да прояви собствените си умения в създаването на вариации и орнаменти на тази мелодия. В творчеството си следваме главния закон на съществуването, но ако не се откъснем изцяло от него, може да имаме достатъчно свобода в границите на собствената си персоналност, за да се изразим най-пълноценно като личности.

Айнщайн: Това е възможно, само когато има силна артистична традиция в музиката, ръководеща ума на хората. В Европа музиката вече е твърде далеч от популярното изкуство и популярните емоции, и се е превърнала в нещо като тайно изкуство със свои собствени открития и традиции.

Тагор: Трябва да си напълно подчинен на тази така сложна музика. В Индия свободата на певеца се съдържа в границите на неговата собствена творческа личност. Той може да изпълнява песента на композитора като своя собствена, ако има необходимата творческа сила да се потопи изцяло в интерпретацията на главния закон на мелодията, която му е дадена за изпълнение.

Айнщайн: Изисква се много висок стандарт в изкуството, за да се разбере напълно великата идея в оригиналната музика, така че човек да може да прави вариации върху нея. В нашата страна, вариациите са често срещано „правило”.

Тагор: Ако в нашето собствено, лично изпълнение следваме закона на доброто, можем да имаме реална свобода на себеизразяване. Първопричиността и предопределеността са си тук, но това което ги прави истински и индивидуални, е нашето собствено творчество. В нашата музика има дуалност на свобода и предопределен ред.

Айнщайн:
А думите на песента свободни ли са? Исках да кажа, певецът свободен ли е да добавя свои собствени думи към песента, която изпълнява?

Тагор: Да. В Бенгал имаме един вид песен – киртан я наричаме, даваща свобода на певеца да добавя коментари и фрази, които ги няма в оригиналния текст. Това понякога предизвиква голям ентусиазъм, защото публиката винаги се радва на спонтанните и красиви чувства, добавени от певеца.

Айнщайн:
Ритмиката им достатъчно строга ли е?

Тагор: Да, даже много. Не може да се нарушават границите и ритъмът на строфите; певецът във всичките си вариации трябва да пази ритъма през цялото време, а ритъмът е фиксиран. В европейската музика има повече относителна свобода с ритъма, но не и с мелодията.

Айнщайн: Може ли индийската музика да бъде изпълнявана без думи? Може ли да се разбере една песен без думи?

Тагор: Да, има песни с безсмислени словосъчетания, звуци, които просто носят мелодията. В северна Индия, музиката е независимо изкуство, а не интерпретация на думи и мисли, както в Бенгал. Музиката там е много сложна и изтънчена и е сама по себе си завършен свят от мелодия.

Айнщайн: Не е ли полифонична?

Тагор:
Използват се инструменти, но не заради хармонията, а за да се запази ритъмът и да се увеличават силата и дълбочината. Във вашата музика случвало ли се е мелодията да се повлияе, да пострада заради налагането на хармонията?

Айнщайн: Понякога се повлиява много даже. Понякога хармонията поглъща мелодията на свой ред.

Тагор:
Мелодията и хармонията са като щрихите и цвета в една картина. Една проста картина от линии и щрихи може да бъде завършено прекрасна, но вкарването на цвят в нея може да я направи неясна и даже безсъдържателна. И все пак чрез цвета, в комбинация с линиите, може да се сътворят велики картини, дотолкова, доколкото цветът не заличава и не разрушава стойността на линиите.

Айнщайн:
Това е прекрасно сравнение; линията е много по-стара от цвета. Изглежда, че вашите мелодии са много по-богати структурно от нашите. Японската музика също изглежда да е такава.

Тагор:
Трудно е да се анализира ефектът от източната и западната музика върху нашите умове. Аз съм дълбоко разтърсван от западната музика; чувствам, че е велика, но е необятна в структурата си и грандиозна в композицията си. Нашата собствена музика ме докосва по-дълбоко с фундаменталния си лиричен апел. Европейската музика е епична по характера си, има много широка основа и е готическа в структурата си.

Айнщайн:
Това е въпрос, на който ние, европейците, не можем да отговорим ясно, защото сме свикнали с нашата музика. Бихме искали да знаем дали нашата музика е условно или фундаментално човешко чувство, дали да се чувстват и съзвучия, и дисонанси е естествено, или е някаква условност, която сме възприели.

Тагор:
Някак си пианото ме обърква. Цигулката ми доставя много по-голямо удоволствие.

Айнщайн:
Би било интересно да се разбере как влияе европейската музика на един индиец, който никога не я е чувал, докато е бил млад.

Тагор: Веднъж помолих един английски музикант да анализира няколко класически произведения, и да ми обясни кои елементи допринасят за красотата на произведението.

Айнщайн:
Трудното е там, че наистина добрата музика, независимо дали източна или западна, не може да бъде анализирана.

Тагор: Да, и това което най-дълбоко докосва слушателя, е нещо отвъд него самия.

Айнщайн:
Същата несигурност винаги ще се проявява за всичко фундаментално в нашите преживявания, в реакциите ни на изкуството, независимо в Европа или в Азия. Даже червеното цвете, което сега гледам на масата, може би не е същото за всеки един от нас.

Тагор:
И все пак процесът на взаимовръзка между тях е вечен – между индивидуалния вкус, подчиняващ се на универсалния стандарт.

Разговорът е преведен от английски по материали в интернет.

Анализ на „Един убит“ от Дебелянов


Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? –
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!

Стихотворението е открито от Георги Райчев и е публикувано за първи път в „Стихотворения“, 1920 г.

*************************

Това стихотворение е открито след смъртта на Дебелянов.
В стихотворението лирическият герой не е вече никому враг. Самото заглавие подсказва, че убитият не е конкретен човек.
Разсъждава се върху възможността за предстоящата смърт –  да бъде убит или да убива. В случая  каквото определи съдбата.
Той не е самотен човек, а и неговите размисли са далече от помпозността и възгласите, и прави оценка  на победата.
Налице са философските разсъждения:

Убитият може да бъде враг, подкрепящ  прийомите и законите на войната, но и най – обикновен човек, за когото може да се скърби или да се издигне паметник в негова чест.

Контекстът засвидетелства съпротивата на лирическия срещу войната, но и подчиняването на нейните закони.
Както в това стихотворение, така и във военната поезия Дебелянов отразява своята хуманна позиция и протестта си срещу войната, като средство за унищожение на хиляди човешки същества.
Стихотворението „ Един убит” на Дебелянов напомня на очерка на Йовков „ При Одрин”.

©  автор: Николай Пеняшки – Плашков

Един убит


ДИМЧО  ДЕБЕЛЯНОВ

Той не ни е вече враг –
живите от враговете
бурна ги вълна помете
нейде към отсрещний бряг.

Ето, в хлътналия слог
легнал е спокойно бледен
с примирена скръб загледан
в свода ясен и дълбок.

И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.

Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?

Клета майчина ръка,
ти ли го в неволя черна
с думи на любов безмерна
утеши и приласка?

Смешна жал, нелепа жал,
в грохотно, жестоко време!
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?

И нима под вражи стяг
готвил е за нас пощада? –
Не, той взе, що му се пада,
мъртвият не ни е враг!

Стихотворението е открито от Георги Райчев и е публикувано за първи път в „Стихотворения“, 1920 г.

Не бих…


Не бих ти подарил
и най – красивото цвете!
Не бих пожелал
повече да ти досаждам,
щом така желаеш.
Не бих ти подарил
и най – ароматният парфюм,
за да не си помислиш,
че грехове изкупувам.
Не бих поискал
дори и прошка
за думите болезнени.
С думи и обещания
вече се наслуша.
Те са под налягане.
Само заблуждават.
Знам,
времето лекува.

© Николай Пеняшки – Плашков

Ято пеперуди


/по „Пеперуден дъжд“ на Весислава Савова/

Красиво ято пеперуди
над главата на весело момиче.
С нежността то събуди
далечни пърхащи звезди.
А луната с ясния си поглед
пътеката постла
и пеперуди лекокрили
с дъха приспа.

© 2010  Николай Пеняшки – Плашков

Дълбоко


Като морето дълбока съм, като небето прозрачна.
И от скалите политам насън, пред тебе съм – злачна!
Сред упоените росни треви, сбрали от Слънцето зрялост,
нека по дъжд под шпалира върви, за нашата цялост!

Нека се смее, пленил ни, светът, и в бягство на вахта
нека е тръгнал смело на път, корабът – приказна яхта.
И ако ти кажа онези, всички думи, отприщени от сърце
ще почувстваш и мен, и птички, вълшебници в твоите ръце…

Съвършенството на кратката, но истинска любов – 1


Елисвета Багряна и Боян Пенев

След почти век имаме възможност да погледнем любовта на две интерсни личности с очите на разбиращия почитател, а не на моралния съдник. В онези години, когато пламнала красивата и кратка, но вдъхновяваща любов между Елисавета Багряна и Боян Пенев, мнозина от техните съвременници категорично не приемали чувствата им.
В мечта за семейство и бягство от него
Всички я наричали с нежното и кратко име Лиза. Жената, която успявяла да плени мъжките сърца само с присъствието си – неустоимо чаровна и изключително спокойна. Израснала като първо дете в голямо и задружно семейство, свързано с голяма любов, тя като че ли цял живот търсела онова красиво чувство, което изпълвало родителите и, но едновременно с това се опитвала да избяга от класическия образ на семейната жена. С красотата, с образоваността, с поетичния си талант Елисавета Багряна е една от първите българки, променили образа на жената… Още на 17г., за да не тежи на семейството, тя отишла да учителства в ямболското село Автане. Там срещнала Тодор Христов – директорра на местното училище. Някои казвали, че той ще бъде нейният избранник (по онова време девойките се задомявали рано). Но двамата се разделили и всеки поел по своя път. Тодор обаче успял да събуди поетичното чувство в нейната душа – в село Автане Елисавета започнала да пише стихове. После срещнала Йордан Йовков – писателят, който я „тласнал по пътя на писателството”, като открил и подкрепил поетичния и талант, макар сам да се отказал да бъде поет. Тя така го вдъхновявала, че понякога той импровизирал и разказвал неща, които после написвал като разкази. Първата световна война ги разделила. През 1917г. Йовков заминал на фронта, а Лиза да учителства във Враца.

Автор: Деляна Црънчева в-к „Журнал за жената“