2012г. – граби народе!


Герберата – на хер-ба-рий
в ботаническия „стар албум“!
Който свари, с шепи ще товари
нови евро и без много шум…

ще приготви лесна пица постна
за народ посърнал и сгърчен от глад,
с квас за пита, чуждоземна, вносна,
след нас и …нека нищите мрат…

Ясно е едно, че не остана
ни ток, ни вода, ни бетон, ни под
да не крадне тази група голяма,
навлязла в живота ни като октопод.

Пореден месия, с пореден залог…
И камък на шия, но слушайте – слог,
на Европа само едни очи мили
не са и доста, че криви сме били!

Че гърчим се страшно без капка вина,
а Дянков ни казва: „Бюджета с дефицит,
пред нас сякаш сянка от Ада лъсна,“
но и той дава си толкова печален вид.

Advertisements

Съдбовни години – глава трета


Болката, която беше причинена от Димитрина, може би дълго време щеше да го дебне. Беше ясно, че тя не би могла да бъде жената на живота му. Рано или късно щеше да се случи всичко това. Имаше нужда от другарка до себе си… Реши да не мисли повече за нея, въпреки че не беше много лесно. А бяха приятели доста години… Станалото, станало.
Все някога щеше да срещне истинската любов в живота си.
За него беше важно да запази самообладание и необходимото спокойствие, и да действа по начертания път и бизнес проекта.
Предстоеше да се срещне със свой приятел от детските години, който се казваше Мариан. Същият се занимаваше със строителство, производство и търговия. Строеше хотел на Златните пясъци, чийто пусков срок наближаваше. Той беше амбициозен човек във всяко едно отношение и успяваше в своите начинания.
Диян имаше намерение да му предложи различни оферти, без да се страхува от плагиатство от страна на Мариан.
А той от своя страна не обичаше недодяланите и необмислени неща и се отнасяше с недоверие към тях.
Чуваха се различни слухове, за неговите невероятни способности и мащабност. Беше комбинативен и с голям размах. Никога не се интересуваше от мнението на другите. Правеше това, което му носеше доходност. За него бизнесът е преди всичко умение, мениджмънт, знания и далновидност. Уважаваше персонала и работниците във фирмата си, плащаше им според знанията, вложения труд и на всеки шест месеца даваше премии.

***
Вечерта Диян излезе да се разходи в морската градина. Слезе надолу към плажа.
На не голямо разстояние от него се движеше бавно млада жена с дълга спусната коса. Тя се спираше на моменти и тръгваше към края на вълнолома.
По едно време клекна и подпря главата си с ръце. Беше в тази поза известно време.
Като че нещо проговори в Диян и той реши да изчака…
Тръгна към нея тихо.
Младата дама се изправи и тръгна.
Нашият герой тръгна по-бързо. Явно бе опит за самоубийство. Тя застана на края и се накани да скочи в идващата голяма вълна.
Диян беше на крачка от нея, успя да я хване през кръста, с усилие я издърпа назад и викна уплашен.
– Какво правиш, по дяволите?! Какво…? – дишаше тежко, а очите му бяха широко разтворени.
Вълната се разби във вълнолома и ги изпръска.
Младата жена се обърна с лице към него. Опита се да скочи с гръб в морето, поставяйки длани на гърдите му, но Дидо я държеше здраво и извика заповеднически.
– Недей! Не прави глупости! Чуваш ли? Няма смисъл…!
Тя се разплака на глас и зарида. Той я прегърна през раменете и каза с приятелски тон.
– Успокой се! Спокойно…! Добре-е-е, поплачи си, това помага!

Тази русокоса хубавица го прегърна и продължи да плаче на рамото му. Така стояха известно време. След това се поуспокои. Гледаше го безмълвно с тъжните си небесни очи, а ръцете ù все още бяха на раменете и каза с треперещ глас.
– Благодаря! Но-о-о защо го направи? Откъде знаеш, че няма да направя нов опит?
– Не знам. Но ще се опитам по някакъв начин да ти попреча, защото няма да те оставя сама, въпреки че не те познавам! Как ти е името!
– Стела.
– Имаш ли къде да отидеш и при кого?
– Имам, но си нямам никого – каза тя и наново заплака.
– Извинявай, че те попитах и може би засегнах, но бях длъжен…
– Лошото е, че нямам близки. А ти как се казваш?
– Диян. Не можем да стоим повече тук. Трябва да те заведа у вас! Извинявай, но къде живееш? Не мога да те оставя сама! Знам, че звучи странно и може би непочтително, но трябва да бъдеш доста време под надзор, докато излезеш от тази депресия! Моля те, не мисли за подобни глупости! Обещаваш ли?
– Това,  което казваш, звучи много странно! Защо постъпваш така спрямо мен? Чувствам се неудобно. Въпреки това, съм ти прекалено задължена.
– Няма защо! Не искам да те насилвам повече, но трябва да се намери решение! Считай, че отсега нататък ще бъда твой ангел хранител, дори и повече! Не бива да бъдеш сама!
Той я заведе до дома ù. Оказа се, че живеят в един район. На вратата на апартамента ù имаше два некролога. Предположи, че са на родителите ù.
Звънна на нейна съседка, която беше пенсионерка. Диян ù обясни какво се е случило. Тя се оказа добра жена. Съгласи се да наглежда Стела за едно денонощие и да не я оставя сама.
Диян взе номерата на телефоните на Стела и на съседката ù. Даде ù своя номер за комуникация. Обеща да се обади на следващия ден. Имаше чувството, че се отваря нова страница в живота му, но каква ще бъде тя, не знаеше…
Беше загадка.

Следва продължение…

© Николай Пеняшки – Плашков

Съдбовни години-глава втора


Влезе в техния вход и звънна на апартамента.
Димитрина отвори, погледна го с маслинените си очи и се усмихна.
– Здравей! – поздрави той, като отговори на усмивката ù. Подаде букет червени рози.
– Здравей, скъпи! Влизай! Благодаря за вниманието! – усмихна се привлекателно и закокетничи.
Тя го прегърна с нежните си като върбови клони ръце и му подари страстна целувка.
– Разполагай се! Ще заредя кафеварката и идвам.
Диан седна и се облегна на фотьойла.
Холът бе доста голям. Имаше голяма библиотека, която обхващаше две трети от стената. Беше претъпкана с книги. В ъгъла имаше голям фикус, а  до него бе поставена статуетка на Афродита.
Личеше, че всичко бе подбрано и подредено с добра аранжировка.
Баща ù беше капитан на търговски кораб, а майката  Мария имаше финансово-счетоводна фирма.
Димитрина бе 26 годишна красавица и работеше като преподавателка по английски в Технически университет – Варна.
Диян не откъсваше поглед от красивата картина на Ван Гог – „Житно поле с врани”, която бе изящен художествен печат с размери 94 на 53 см., подарък от брат ù, който работеше в Лондон като борсов брокер.
– Какво си се размечтал? – попита Димитрина, влизайки в хола с поднос – Заповядай! – каза тя, като поднесе кафе, торта парфе и водка Борзой – Сега ще донеса и кола.
Постави подноса на масата и сервира. Сетне донесе безалкохолно и купичка лед.
– А ти ще сипеш напитките като кавалер! – и се усмихна дяволито.
Големите ù красиви очи бяха като маслини. Тънките ù фини вежди придаваха чаровност на леко мургавото ù лице. Катранената коса се разпиляваше по нежните  рамене, а лебедова шия добавяше готически вид на неговата възлюбена. Финото тяло, което притежаваше, бе обзаведено с бял панталон и розова риза, прилепнала по нея. Заоблените форми изпъкваха и  възбуждаха мъжкото му достойнство.
Той сипа водка в кристалните  чаши.
– Наздраве и добре дошъл! – каза красавицата, наведе се и го целуна – Желая те, скъпи! – и се усмихна енигматично.
– Не бързай! Има време за всичко! – усмихна се той – Наздраве! Ако обичаш, подай един пепелник!
– Извинявай, че не се сетих! – очите ù преиграха, кимна леко с глава а устните ù се изкривиха в забележима усмивка.
Отвори барчето и извади красиво изработен пепелник и цигари. Двамата седяха, мълчаха и се гледаха. Бяха като два полюса, подложени под напрежение…
– Ти-и-и…? – казаха едновременно двамата, нарушавайки мълчанието и се засмяха на глас.
Диян отпи от водката и запали цигара. Мълчанието продължи. Положи ръка на лицето ù.
– Приближи се до мен, моля те! – каза той и я привлече до себе си.
Прегърна я. Последва целувка. После отново, но продължително, докато усетят химията…
– Обичам те, скъпи! Нека пием за нас двамата! – И положи нежната си ръка върху бедрото му.
– За нас! Наздраве! – отговори той, като наблюдаваше заоблените ù форми – Скъпа, нещата около мен се промениха и в най-скоро време…
– Нека говорим по-късно за това! – прекъсна го тя.
Той нямаше намерение да ù казва подробности. Може би така беше по-добре, а и мъжкото му достойнство не позволяваше това.
Тя седна на краката му, прегърна го и се целунаха. Разкопча ризата. Целуваше го по гърдите и раменете.
– Да не дойде някой от вашите? – попита Диян притеснен.
– Няма, не са в града. Утре ще си дойдат. Времето е с нас, миличък. Желая те! – и го захапа леко по ухото, а пръстите ù играеха по слабините му.
Тя свали ризата му, после и своята. Пленителните ù овални форми разбунтуваха страстите.
Всичко мина нежно и прекрасно. Тя лежеше върху него и целуваше гърдите.
– Нека повторим всичко, моля те! – и положи глава върху рамото му – Хайде да се изкъпем!
На излизане от банята той я понесе на ръце и положи на леглото. Обхождаше с целувки тялото ù. То трепереше като пролетен лист, изразяващ емоциите на живота. Беше сочно като неизядена апетитна ябълка. Всичко мина и свърши по-прекрасно от първия път.
Лежаха прегърнати и мълчаха. Усещаха приятна топлина, която стопляше сърцата им. Изпитваха желанието да полетят, да усетят порива на свободата и синевата на простора. Това чувство бе необяснимо, а любовта – енигматична.
Димитрина бе като русалка. Тя въвличаше Диян в дълбините на любовта.
– Щеше да казваш нещо? – тя въздъхна тихо и дълбоко, а очите ù играеха предизвикателно.
– Да! Така е! Знаеш, че закъсах с бизнеса. Дълго обмислях нещата. Имам идея и решение с какво да започна.
– Каквото и да започнеш, ще ти трябва първоначален капитал.
– Ще си реша проблема в скоро време. Половината средства ги имам, дори и малко повече. Знам какво мога и искам. Убеден съм, че ще успея – той я целуна и погали по лицето – Да, миличка! Нали затова сме повече от приятели, за да си споделяме и обичаме?
Тя го гледаше, а очите ù бяха неподвижни… Въздъхна бавно и дълбоко. Преглътна трудно, сякаш буца бе заседнала в гърлото ù.
– Какво ти стана изведнъж?! – попита той озадачен.
– Ако мислиш, че ще разчиташ на мен, много грешиш! Няма да стане! Затова ли дойде?! – погледът ù се промени до неузнаваемост и това го засегна.
Диян не очакваше подобни думи и поведение.
– Ако смяташ, че затова съм дошъл, сбъркала си. Няма да ти простя! Не очаквах такова отношение, а мислех, че ме обичаш. Ако имаше истински чувства към мен, нямаше да кажеш подобни думи и да ме нараниш, но не съжалявам, че дойдох при теб с най-добри чувства и с любовта си. Мислех, че си жената, с която бих споделял всичко. Вместо да бъдеш съпричастна като приятелка, ти ме отблъсна. Това не е истинска любов. Обичала си не човека в мен, а този, който е печелил пари и ти е правил скъпи подаръци. С поведението си  унищожи най-прекрасното между нас. Как можа…?! Ще се опитам  да те забравя с времето, колкото и да ме боли.
Димитрина бе застанала на разстояние от него. Гледаше го с широко отворени очи и дишаше тежко. Приличаше на разярена тигрица, която бе готова да разкъса жертвата си.

Диян се облече и на излизане каза „Сбогом”.
Какво ли щеше да стане занапред…?
Само съдбата щеше да покаже.
© Николай Пеняшки – Плашков

Съдбовни години – роман – глава първа


„Дали това, в което се стремим,
е само земната човешка сграда,
или ни чака път несътворим,
или ни чака Раят или Адът”.
                                     Иван Атанасов

Диян, седнал на плетения от камъш шезлонг, беше с притворени очи и преосмисляше досегашния си живот. Бяха години, когато бизнесът му просперираше и кроеше големи планове за развитието…
За съжаление идват моменти в живота, когато нещата се обръщат и всичко отива по дяволите. Така се случи и при него, въпреки че вината не беше само негова. За негово нещастие причина за това положение беше  човек от обкръжението на най-близките му хора. Въпреки тежкото моментно състояние,  реши да не се предава толкова лесно.
Слънцето препичаше младежкото му лице. То подсказваше неговото вътрешно безпокойство. Леко удълженият му вид, правите тънки вежди и присвитите, плътни, но не много широки устни, определяха характера му.
Неговите 26 години бяха малък период от време, но изпълнен с много труд и ангажименти.
На ниската, близка маса имаше бутилка студена бира и кутия цигари. Диян отвори очи, глътна от бирата, огледа се наоколо, въздъхна и запали цигара. В небесните му очи се четеше безпокойство. Мисълта, че животът му би могъл да протече по друг начин, не му даваше спокойствие. От доста време имаше чувството, че мислите му кръжат в един и същи периметър, където всичко се изражда в едни илюзии без разумно обяснение и в отчайваща последователност.
От къщата излезе голям черен котарак и скочи в скута му.
– О-о-о, Лъки, как си, приятелю? – попита той и го погали по гърба.
Красивата животинка легна кротко, положи глава на бедрата му и замърка. За нея бяха далечни човешките проблеми.
Диян имаше решение какъв бизнес да започне. Не се даваше да го влачи водата. Не му трябваха много средства, за да стартира. Доизпи бирата и дръпна от цигарата.
– Искаш ли още бирата? – попита Ренета.
Майка му бе  излязла от къщи с леген в ръце.
– Дияне, какво има, сине? Успокой се! Не е дошъл краят на света. Все още си млад. Знам, че ти тежи, но все някак ще се решат нещата. Ще говорим със сестра ти… Пак ще успееш и ще  стъпиш на краката си. Убедена съм.
– Говорих вече с нея. Отряза ме като кисела краставица. Помоли да не я търся повече за нищо. Не знам защо, но не желае вече да се чуваме… От 25 години, откакто живеят във Франция, забравиха за нас. Знаеш много добре как стоят нещата.
– Не говори така! – прекъсна го майка му – Ще ù мине.
– Няма да стори нищо. Каквото каже, го прави. Знаеш много добре.
Той говореше сърдито, с яд, а веждите му като гайтани се движеха рязко. Направи замах с ръката си, сякаш разсече въздуха.
Ренета слушаше думите, които падаха като камъни от устата му. Сетне донесе две бири и фъстъци, и седна до сина си. Наля в две чаши и каза:
– Наздраве, сине!
– Наздраве!
Той глътна от бирата, въздъхна тихо и втренчи поглед в майка си.
Тя беше неуморна жена, с борчески дух и никога не изпадаше в униние.
Посрещаше трудните моменти спокойно, дори често усмихната. Не ù личаха нейните 60 години.
– Татко къде е? – попита синът ù и присви вежди.
– Замина с микробуса на село.
– Не поръча ли нещо?
– Не. Ще си дойде утре вечер.
– Няма ли да простираш прането?
– Ще отдъхна малко, докато изпия бирата. А ти какво ще правиш!
– Ще се изкъпя и мисля се видя с Димитрина.
Диян доизпи бирата и след около половин час излезе.
Вървеше замислен по посока центъра, където живееше приятелката му. Тя беше всичко за него. Имайки предвид любовта,  си спомни следната мисъл на Лесинг, която гласеше:

„Природата е създала женския пол за любов,
а не за жестокост; жената трябва да буди
нежност, а не страх; само в прелестите ù
трябва да се крие нейната сила; тя трябва
да владее само с ласки и да владее само
толкова, с колкото би могла да се насити…”

„Колко добре го е казал – мислеше си той. – Усеща се, че геният на твореца продължава да живее и в наше време. Въпреки че образите му са изградени от епохата на просвещението през 18-ти век в Германия, живееха и в днешно време.”
Диян се чувстваше ужасно. Беше готов да води битка с всички проблеми,
които му пречеха. Не можеше да си позволи бавно възстановяване, а и не беше в натурата му. Не биваше да допуска каквато и да е съпротива по пътя, който трябваше да поеме.
Мислите му се насочиха към неговата възлюбена. Димитрина будеше в душата му нежни чувства, но напоследък усещаше, че чувствата ù не бяха равнозначни на неговите.

Следва продължение… :)
© Николай Пеняшки – Плашков

Песен на щуреца


Ци – гу, ми – гу   брей
слушайте, щурчето пей.
Песента му е позната
на всеки по земята.

Всеки слуша във захлас
нощем щурчовия глас.
А щурецът все не спи
и песните си той реди.

Той я кара ден и нощ,
и не спира във захлас,
а когато дойде зимен мраз,
ще му трябва топъл глас.

©  Николай  Пеняшки – Плашков


Раждане


Родих се в този свят,
облян от слънчеви лъчи,
обладан от ухания
и пориви на морски ветрове,
охлаждащи горещите ми възприятия.
А те са като въглени,
разпалващи се от малкото.
В този свят човешки,
в който като във едно събрани –
страдание и любов,
страст и отчаяние –
пулсиращи в едно сърце.

© Николай Пеняшки – Плашков

Животът начин на употреба


“ Нищо не е напразно. Все пак от
всеки живот става някакъв боклук.“
Иван Кулеков

Бях на тридесет години. В животът ми дотогава не се случи нищо съществено, което да ме удовлетвори. Завърших висше образование – българска филология. Кандидатствах за работа на няколко места, но резултат никакъв. Все ме изместваха кандидати, близки на началниците. Свивах юмруци от яд, псувах, пушех цигара след цигара, но не ми минаваше. Нервите вече не издържаха. Бушуваха в мене като вулкан, готов да изригне и да изхвърли лава, с намерението да изгори всичко след себе си.
– Е-е-ех нещастнико, все нямаш късмет, навсякъде с връзки се уреждат – говорех си аз.
Годината бе 1995. Бях от Търново. Там завърших и образованието си. Специализацията ми беше западноевропейска литература. Издадох стихосбирка през 1994 год. Предстоеше ми да издам втора с разкази. Пишех есета, импресии, афоризми, сатира, новели, дори и текстове на песни. Търсех спонсори и късмет за това долу – горе намирах.
Тези години на псевдодемокрация тормозеха народа и държавата. Разни некадърници и непрокопсаници ставаха новобогаташи, и си мислеха, че са хванали Господ за шлифера. Управляваха политици, които мислеха само за себе си, трупаха несметни богатства, уреждаха близки и роднини на високи постове. Създаваха се групировки, политически и икономически. Бързо растеше и финансовата олигархия. Всичко това оказваше влияние върху живота в страната и озлобяваше народа. Нямаше това единство,  което трябваше да съществува. Всеки търсеше, да се спасява поединично.
Не се оплаквах от липса на приятели. Бях единствен наследник на родителите си и един племенник на роднини по майчина линия. Финансово донякъде ми помагаха. Въпреки това, единственото важно нещо за мене, оставаше да си намеря работа.
– Иване-е-е, Иване, трябва да намериш някакво решение! – казвах си аз, като въздишах, свивах юмрук и удрях по масата.
После се утешавах с водката.
Озлобявах се още повече. Излизах и скитах с приятели из града. Една вечер, вървейки по Търновските улици, се оглеждах да видя познат или приятел. По едно време някой ме потупа по рамото.
– Иване, накъде така?
Беше Стефан –  мой състудент, когото не бях виждал отдавна, въпреки, че е търновец.
– О-о-о, Стефко, къде се загуби толкова време? – възкликнах изненадано – Не съм те виждал доста години…!
– Хайде да седнем някъде и да поговорим! Радвам се, че те срещнах – отговори той.
Влязохме в най-близкото кафене. Поръчахме си по чашка. Оказа се, че Стефан живее в София от четири години. Съпругата му била племенница на някакъв министър и го уредили в Министерство на Културата. Имали дъщеря на три години. В момента гостували в Търново. С тях гостувала и балдъзата му.
Със Стефан на времето, бяхме неразделни приятели.  Иначе казано, много си помагахме. На свой ред,  му разказах за перипетиите си.
– Слушай, приятелю!- каза замислен той – Ще се опитам да ти помогна, но не ти обещавам, че стане бързо. Хубавите неща не стават лесно. На този ред в държавата ни, всичко е толкова объркано, че и мен ме хващат дяволите. Имах късмет с жена си и работата която вуйчо й ми издейства.
– Ожесточавам се с всеки изминат ден – казах аз, почесвайки се по тила – Но това не значи, че губя контрол. Въпреки, че душата ми е свита от всичко това, все още се владея. Единственият ми отдушник е писането, макар че и то не може да поддържа финансовото ми състояние. А все още не съм женен, но как при моето положение  да мисля за подобно нещо?!… Пък и … не съм срещнал подходящата жена за себе си. Познаваш Снежана, с нея сме приятели, но не е мой тип за да се обвързвам. Мога да споделям всичко с нея, дори да се напием, но само толкова.
Стефан ме слушаше и не смееше да ме прекъсне. През цигареният дим погледа му изглеждаше отнесен, сякаш някаква завеса ни разделяше. Помълча няколко минути и рече:
– Разбирам те и казах, че ще се опитам да ти помогна! Нали затова сме приятели? Сега ми хрумва да те запозная с балдъзата. Двадесет и четири годишна е, необвързана, работи като журналистка в една от телевизиите. Не знам какъв тип жени харесваш, но може би ще ти допадне. Пък и не гарантирам, дали тя ще си падне по тебе, но ще опитаме! Ще бъдем в Търново още десетина дни. Приготви си някои документи, автобиография в някой друг екземпляр и снимки. За сега друго не се сещам.
Той записа телефона ми и обеща да се обади на другия ден. Честно казано, не се надявах, че ще настъпи някаква промяна, а след толкова провали бях черноглед. Станах такъв песимист,  дори светът ми се виждаше черен.
Не бързах да се прибера. Отбих се при Снежана. Бях й обещал,  да намина през ателието. Какво ли щеше да каже, за срещата ми със Стефан?! Не го харесваше особено, може би защото навремето я беше отблъснал. Бях и дал заем пари, а за днес беше ми обещала да ги върне.
– Влизай! Тъкмо си мислех за тебе – усмихна се тя.
Косата й бе прибрана с панделка на тила, а кафявата риза очертаваше финото тяло. Изглеждаше по-секси от друг път. Наля по едно питие и приседна до мен на канапето.
Разказах за срещата си със Стефан. Тя ме погледна учудена и направи весела гримаса.
– Значи министерският зет  обеща,  да те уреди на работа?!  Кой знае, може и да го направи…!
Те се наведе и ме целуна.
– Вярваш ли, че ще стане? – гледах я под вежди.
– Не знам, но ако заминеш, с кого ще си говоря? Кой ще ми позира и ще вижда пръв картините ми…?! Ще ми липсваш страшно много…, но нали това искаш …?! Все пак, ако заминеш, ще се радвам за теб – и отново ме целуна.
Подаде ми плика с парите, които отдавна трябваше да върне.
– Само,  че сам си ги вземи! – скри плика зад гърба си и заобиколи масата – Хвани ме де! – Беше лудетина от малка.
Леко пийнал и тръгнах след нея. Настигнах я в спалнята и след закачливо боричкане, тя ме събори на леглото,  седна върху мен, притисна ръцете ми, и нададе победоносен вик. Наведе се и ме целуна. Започна да ме съблича.
– Чакай, какво правиш?… – правех се на сърдит, въпреки че ми беше приятно.
– Остави ме, тази нощ да те обичам, както аз си знам, за да не ми е мъчно, че съм те пуснала „без бой“. Може повече да не се видим никога…
Наистина щях да и липсвам, и се оставих на ласките й, пък и тя не искаше нищо повече от мене. Щеше да ми бъде мъчно за нея. Любехме се,  а после заспахме прегърнати.  Сутринта се прибрах и от този ден всичко за мен се промени.
Стефан ми се обади. Срещнахме се и се запознах с Гергана. Красотата й трудно можеше да се опише. Не бях виждал толкова красива жена. Трудно можех да откъсна поглед от нея. Съпругата на Стефан също беше доста красива, но аз изцяло бях погълнат от сестра й. Не помня точно какво говорихме, но когато я поканих да танцуваме, знаех със сигурност, че се влюбвам  и съм готов на всичко, за да съм близко до Гери. Така й казваха галено.
През останалото време на гостуването им, излизахме  всеки ден, разхождахме се и все повече се убеждавах, че дори и да не ми намери работа Стефан, щях да замина при нея, за да я виждам често.
Дори ме покани на рожденния си ден. Навярно й допадна компанията ми. Не смеех да мисля за нищо повече. Времето щеше да покаже, пък и не бързах. Наслаждавах се на срещите ни. Когато дойде моментът да си тръгнат, отидох да ги изпратя. Гери беше развълнувана, тогава за пръв път ме целуна. Бях на седмото небе. Каза, че ще очаква, да й се обадя.
Стоях на гарата дълго след като влакът бе заминал.
Господ ми бе изпратил своя знак. Знаех, че от този момент всичко беше в моите ръце.
Заминах една седмица след тях, тъй като не ме свърташе. С парите които разполагах, си наех скромна квартира. Обиколих някои от редакциите и оставих свои ръкописи. Не след дълго време ги публикуваха. За мен беше голям успех.  Стефан ми помогна да започна работа в едно ведомство.
С   Гергана се оженихме през есента. Най сетне и за нашего брата настъпиха спокойни дни.
Снежана бе познала. Повече никога не се срещнахме,  като изключа изложбата й в София, която посетихме с Гери, но дори и не успяхме да поговорим като стари приятели.
Често вечер когато стоя пред телевизора, в съзнанието ми изплува онази последна нощ и картината на статива, от която един пощурял поет ме гледаше странно и се питам, това аз ли бях…?!

автор: ©  Николай Пеняшки – Плашков

Една човешка съдба


Тази година се случи горещо лято. Пожарите  унищожиха горите и реколтата. За капак на всичко управниците изгориха душата на почти всички сънародници.
Бяхме изпратени в най – глухия и забутан коловоз на живота.
Такива мисли сноваха в главата ми – мисли на бдителен, честолюбив и отговорен човечец;  който бе част от голямото семейство на този обрулен и осакатен народ. Той бе основния механизъм, способен да трансформира действителността около себе си. Практически не беше така поради ред причини…
За съжаление действителността бе жестока, болезнена, потиснала с ярема си гръбнака на отрудения народ. А той дори и глава не вдига, камо ли да стори нещо друго.

Спи народа, от време на време някои мърморят, или бистрят политиката на чашка; а онези горе – оядени, с каменни сърца, самодоволно множат парите си…
Случваше ми се,  да се надсмея над собствените си размишления… Едва ли можеха нещо да ми помогнат? Така де!
„Сама птичка пролет не прави” – гласи поговорката, а и още нещо – „Сам човек , само за тоалетната.”
Обвинявах се често за подобни размишления – понякога елементарни и изтъркани.
Става ми гадно като си помисля, в какво сметище сме, та дори и в помийна яма. Направо ми иде да повърна. Добре, че бях сам в колата  и се оригнах.
– Мамка му мръсна! – казах почти на глас.

Прибирах се от Шумен. Колата се движеше с нормална скорост, а двигателят работеше монотонно, с особено настроение, като че се радваше за скорошното си прибиране в собствената  бърлога.
Беше притъмняло. Нощта спускаше черната си пелерина и прегръщаше с нежността си. Звездите премигваха като сърдити. Дори и щурците не се чуваха. Луната гледаше тъжно. Сякаш и природата предчувстваше , че ще се случи нещо.
Чувствах се особено – неспокойно.
След около стотина метра в тревата край шосето лежеше човек.
Сякаш косата ми се изправи. Не смеех да се приближа до него. Бях на около двадесет метра от лежащия. Той дори не  помръдна.
Обадих се на бърза помощ и полицията.
Дойдоха сравнително бързо, понеже бях близо до града.

Тръгнах след бърза помощ. Единственото което разбрах, че е получил инфаркт  и е все още жив. Оказа се, че живял на Добротица, в нашия блок през два входа  и имал шансове да се оправи. Зарадвах се, а също и за това, че ми се отдаде случай да му върна живота.

***
Разказах на жена си и децата за постъпката ми.
За тях не беше новост, тъй като за трети път съм бил причина за връщане на нечий живот.
После ме подложиха на „брейнсторм”. Справих се отлично.
– Гледай ти, какъв баща имаме! – възхитен реагира малкият ми син Пепо.
– Вярно бе! – потвърди брат му Стоян – А бе баща ми, ти си готов да получиш „Нобелова” награда за скоростно мислене и точни отговори!
– Защо не! Как я мислете вие?! Трябва пример да вземете от мен!
– Какво им има на децата?! – засече ме  жена ми – Не ги нападай така! Помисли си,  щом те подлагат на такива въпроси!
– Стига де! Отвори една бира!
– Браво на теб! Ти да пиеш, а ние да те гледаме, така ли?
Тя отвори четири бири  и седна.
– Сети ли се кой е Стефан? – попита ме тя и отпи от бирата.
Погледнах я въпросително.
– Не се сещам!
– На кака Желка мъжа й. Имат син в Стожер, който непрекъснато им трови живота.
– Вярно бе! Не се сетих. Скъпа, смятам в други ден да му отида на свиждане и да занеса малко плодове.
– Прав си! – потвърди тя – Радвам се, че мислиш така. Имай пред вид, че е особен човек и е  с труден характер!
– Права си скъпа! Благодаря, че ми напомни! А вие момчета – обърнах се към синовете си – Имаше ли положителни резултати докато ме нямаше ?
– Има! – отговориха почти едновременно.
– По спокойно, един по един! – изкомандвах с усмивка.
Разказаха ми подробно и с охота, как вървят нещата около тях. Зарадвах се за успехите им  и за позитивизма, който притежаваха.
– Браво! Наздраве за успехите! Гордея се с вас.

*****
Купих портокали и посетих Стефан в болницата.
– Здравей! – поздравих с лека усмивка – Виждам, че си по-добре  и това ме радва. Нося ти плодове.
Беше сериозен и мълчалив. После попита:
– Ти ли ме намери и повика бърза помощ …?
– Аз! – отговорих кратко.
Гледах го сериозно и след това се усмихнах приятелски.
– Не трябваше да го правиш! – подчерта той и въздъхна тежко.
Очите му бяха сериозни и излъчваха тъга. Като че огънят  на живота му бе изгаснал, дори сърцето и тона на гласа бяха студени. Сякаш дяволът се бе вселил в него.
– Не биваше да идваш! – рече Стефан още веднъж.
– Все пак сме хора, дори съседи! Човешката ми същност не позволи да те оставя…
Не ме остави да се доизкажа  и не откъсна студения си поглед.
– Мисля, че казах! Остави ме сам!
Оставих плодовете  и преди да тръгна отговорих.
– Хора сме бай Стефане, сърце не ми даваше да те оставя. Дори не знаех, че си ти. Научих в болницата. Бих постъпил по същия начин към когото и да било! Пак ще дойда! Жив и здрав!
Съседът ме гледаше мълчаливо и сериозно. Като че студ полази в мен. Усмихнах му се и тръгнах.

В къщи бяха жена ми и Желка – съпругата на болния. Разказах им как протече посещението ми. Имах усещането, че буца бе заседнала в гърлото. Съседката ме гледаше с учудване, без да продума. После ми разказа с болка как стоят нещата. Не можех да повярвам.
„ Как е възможно синът им да постъпи така?”
Не след дълго съседката се прибра, а очите й бяха плувнали в сълзи.

След десетина дни Стефан дойде в къщи, като донесе домашна луканка, ракия и вино. Останах изненадан от посещението му.
– Заповядай! Добре дошъл! – поканих го с приятна усмивка.
– Здравей Данчо! – отговори ми той и подаде ръка.
Поех ръката му, а другата положих на рамото.
– Радвам се, че те виждам! – усмивката не падна от лицето ми.
– Искам да се извиня за поведението си в болницата! Съжалявам, че се държах абсурдно!
– Няма защо! На всеки може да се случи.
– При мен ситуацията е друга. Имам големи проблеми със сина си. Двамата с майка му сме дали достатъчно за него и образованието му. Тази пуста псевдодемокрация оказа негативно влияние върху него, както и така наречените негови „приятели”. Стана алчен  и се срамува от нас „ като бедни” и обикновени хора. Наложи се пеша да си тръгна за града с болка в душата и сърцето. По едно време ми стана зле и паднах в тревата край пътя. С една дума не вярвам ни на управляващи, нито на тази опорочена демокрация. Именно тя позволи на доста хора да забогатеят баснословно и да вилнеят безнаказано,  дори да си откупуват свободата. Стоят зад кулисите, а за тях работят млади подставени лица, повечето от които изменят човешката си същност. Мамка му мръсна… Ние сами си направихме живота такъв – гаден, злобен и безслънчев. Тази нежна и безкръвна реформа която стана в държавата ни, даде тласък на негативите в обществото…,  да се мразим  и какво ли още не.
Очите му се натъжиха и заприличаха на водопади. Седна и се облегна на фотьойла, сетне изпи хапчето си за успокояване. Постоя десетина минути и си замина.
– Боже Господи! – казах и аз – Докъде  я докарахме?!

© Николай Пеняшки – Плашков

Незабравими моменти


Този ден ми поднесе доста емоционални моменти. Първото което се случи, беше кучето на съседа Коджабашев, което свърши голямата си работа пред вратата на апартамента. За мое учудване това бе за първи път, тъй като го бе оставил за десетина минути, преди да излезе. Вдигнах му такъв скандал, че да го запомни най-малко за година. Обеща, повече да не го оставя само, дори без намортник. Изчисти фекалиите, изми и парфюмира.
– Владо, аз само за малко…! – заоправдава се той.
– Ще ти дам аз на тебе за малко! – бях толкова ядосан, че ми идеше да го набия.
– Бива ли такава безотговорност! Освен това и без намортник. Ами ако беше минало някое дете, или…!
– Ама аз…!
– Красимире, не се оправдавай, че не ти гарантирам, какво може да ти се случи! – излях си яда като вода от ведро.

Потеглих с колата за работа. Спрях на близкото кръстовище, понеже ме хвана червената вълна. По това време винаги гъмжеше от автомобили, които бълваха отровата си, в така необходимия за нас въздух. Един възрастен, слаб човек с картон яйца случайно бе бутнат  и те се счупиха върху капака на колата. Побеснях от яд. Нямах право, да обвинявам никого. Всеки бързаше да премине пешеходната пътека. Възрастният пешеходец се уплаши, вдигна ръце, хвана се за главата като за извинение, очите му се разтвориха  и святкаха като автомобилни фарове. После се прекръсти.

„Какво ли не му се случва на човек? – мислех си – Оставяше някое гадже да ми се обясни в любов, или пък нещо друго… Какво ли предстоеше да ми сервира този ден?!“

На следващото кръстовище докато чаках с измита кола и пусната музика, другата врата се отвори. Една бивша приятелка се натресе на другата седялка с взлом. Дишаше учестено.
– Обичам те, миличък! Много те моля, изслушай ме!
– Боже Господи, какво е това поведение?! Знаеш, че  взаимоотношенията между нас отдавна са пресъхнали…
– Моля те, Владо! – прекъсна ме тя развълнувана – Не мога без теб! Сънувах те снощи като мой съпруг. Чуваш ли? Това е толкова красиво!

– Искаш ли, да те зарадвам скъпа? Толкова много ще те зарадвам, че няма да повярваш, каква сватба ще стане?
Отбих колата плътно в дясно, за да не преча на движението и спрях. Излязох от нея, минах от другата страна, отворих вратата. Подадох ръка, за да помогна на Олга  да излезе.
– Скъпа Оля, бъдеще мое, заповядай! Виждаш ли магазина за булчински рокли? Избери си най-красивата!
Тя толкова се зарадва, че дори не подозираше номера, който й погаждам. Беше ми дотегнало от набезите  и нахалството й. Заключих вратата на колата откъм нейната страна, но стъклото беше полуотворено. Учудена от неочакваното ми решение, се захласна по моделите. Влязох в колата  и преди да я запаля, подвикнах:
– Оля…, след като избереш модел, потърси годеник! Не желая да те виждам и чувам! –  Беше разярена като лъвица.

Беше ме изоставила навремето заради друг – морски, който впоследствие се ожени за друга.

Не ми се случваше досега, да започне ден като днешния. Особено това неочаквано нападение на Олга. Не желаех, да мисля повече за това. Ами-и-и, ако се влюбя? Това щеше да бъде най-прекрасния момент. Защо ли пък не?

Обадих се в агенцията, където работех, че ще се забавя.
След мен в службата пристигна нова колежка. Тя бе такава красавица, та ум да ти зайде. Не много висока, с руса коса, леко матово лице, гълъбови очи които галеха всичко, което докосваха  и хвърляха топлина. Шефът ни я представи  и за изненада предложи свободното работно място до мен.
Чаровната усмивка на Виктория ме завладя. Усещах, че почвата се губи под краката ми. Стомахът се сви на топка. Бях като омагьосан. Гълъбовите й очи пронизваха същността ми. Усмивките ни се преплитаха и прегръщаха.
– Кой вятър Ви довя при нас? – попитах шеговито.
– Ами-и-и … северният! Може да е лято, но ще докарам зимата! – отговори на шегата ми с усмивка.

Започнах да осъзнавам, че я харесвам. Чувствата бушуваха в сърцето като вулкан, готови да изригнат. Най-тясното ъгълче на съзнанието ми изпитваше огромното желание, да я обладая, както аз си знам.
Поглеждах крадешком към новата колежка, без да усети никой. Харесам ли някоя жена, имах навика, да я огледам от долу – нагоре. С рентгеновият  си поглед, бих могъл да разбера как би изглеждала в естествения си вид.
„Оо-о-о-о, небеса! Каква красота и изящество!“
– Стрелата на Амур се бе загнездила в сърцето ми. Реших да не мисля повече по отношение на шармантния й вид. В мен се бореха глобални чувства, готови да изригнат като Везувий.
„Стига Владимире! – казах си аз – Вземи се в ръце  и не се поддавай на емоциите си!“
Според първите ми впечатления, Виктория би могла да бъде около 25 – годишна. Но дали е свободна, не знаех? Можех лесно да разбера това, което ме интересува.
За първи път чувствата, които изпитвах, бяха необясними. Не вярвах, че мога да се влюбя до такава степен. Напрегнах се, да ги събера, за да ги овладея. Те се гонеха и прииждаха на вълни в главата ми. Бяха като неуправляема стихия  и не се знаеше кога ще отмине.
Молех се, всички те да не се окажат една неосъществена мечта. Виктория бе непозната загадка, като египетска пирамида, а може би пълна с опасности.

В отдела настъпи неловка тишина. Всеки беше се вглъбил в работата си. Използвах тази ситуация, да огледам Вики по-спокойно и внимателно, без да усети никой. Желанията ми растяха всяка минута. Имах усещането,че става нещо с мен.

Изминаха три месеца откакто Виктория, бе започнала работа при нас. А от два месеца вече излизахме заедно; на кафе, разходка в морската градина, театър  и къде ли не…
От разговорите с нея, усещах интелигентността й, умението да изслушва, а и особеното чувство за хумор. Паснахме си отвсякъде. Често лицето й бе озарено от слънчева усмивка.         Имаше моменти, когато мълчанието бе дълга пауза, но ръцете и телата ни говориха. Устните си знаеха задачата.

Засега емоциите ни стигаха само до тук. Двамата все още не желаехме, да се стига до леглото, въпреки че съществуваха подходящи моменти за това.
Наложи се Виктория да замине при родителите си в Шумен за десетина дни, понеже майка й бе постъпила в болница.
– Скъпи, ще ми липсваш тези дни! – каза тя  и ме целуна с цялата си страст.
– И ти ще ми липсваш! – отговорих й по същия начин.
– Този период ще бъде изпитателен за нас! – отговори тя,
усмихна се енигматично и ме целуна наново.

Решихме преди да замине, да изкараме вечерта заедно  и да се насладим на любовта.Тази нощ беше изпълнена с много страст и емоции, които никога нямаше да забравим…

Разказът е написан по действителен случай.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Разкрепостена среща


У наше село, дека е у врачанско, почти секи цъка: ц-ц-ц-ц…, при среща с комшията, или некой друг съселянин, по най-разни поводи.Е така е-е-е!
Буля Кина, жена на средна възраст, стройна кат фиданка  и обгоряло лице от слънчевите бани на къра, е убавицата у село.
Почти сички прилежащи у тоа село казуват, че она е като топ модел от корицата на некое списание. А е  все с вдигната глава  и оди кат газела.
Съседът й бай Герчо кат я види, все цъка ли цъка и й се кани…
В този горещ летен ден, буля Кина бе облечена с къса блуза впита по тялото, оформяща прелестите й  и с вталена пола почти до средата на бедрото.
Съседът й, сложил ръце на кръста, продължаваше да цъка…
– Ц-ц-ц-ц, ама че маце е наша Кина, като я…
Кина застанала насреща му, до отворената вратница  разделяща двата двора, разтвори краката, доколкото и позволява полата, с ръце положени на кръста рече:
– Кво има бай Герчо?! – а погледът и бе предизвикателно закачлив.
– Е па глеам та!
– Е па оти ма глеаш?! – пита учудена.
– Оти да не та глеам, убавка си, стройна  кат сама  фиданка. Фашташ ми зъркелите  и благо ми стаа на душата, кат мармалад… Я ква кошута си! Де  да бяв некой авджия…! – и са фана за тила.
– Че кат толкоз ми имаш мерак, давай бе…! – погледът и бе предизвикателен.
– Ами-и-и…кат не ми стааа, поне да глеам и цъкам! – очите му бяха широко разтворени.

©  Николай Пеняшки – Плашков

Христос Воскресе


Нека Божието Възкресение
осветли рода Човешки.
То е нашето спасение –
опрощаване греховете наши.
В този празник, чист и светъл
нека дружно отбележим:
„Нека бъде твойто име!“
Христос Възкръсна!
Христос е жив!
С него и правдата възкръсва.

Нощни желания


“ Винаги съм предпочитал лудостта на
страстите пред мъдростта на безразличието.“
Анатол Франс

Прибрах с приповдигнато настроение. Емоционално бях достатъчно възбуден, а това не ми даваше покой. Чувствах, че ще изригна като вулкан. Изпитвах желанието да се хвърля на кревата, да притворя очи и мислите ми като гълъби да полетят към нея – любовта на сърцето ми. А тя беше далеко. За сега я прегръщах със желанието в съня си. Умирах да я консумирам.
Правих го всеки миг – секунда. Тя не излизаше от съзнаннето ми. Бе притисната до мен, а усмивката й беше енигматична и пленяваше цялата ми същност. Голото й тяло изразяваше величието и красотата на Афродита.
Нежната й кадифена кожа напомняше на шоколадов сладолед, който с
удоволствие бих изконсумирал с неистово желание. Заоблените форми – сочни като неизядени ябълки – предизвикваха апетита ми. Очите като на кошута, ме съзираха като отдалечени звезди. Всяка нейна част разпалваше  желанията ми – копнежа за допира и момента на екстаза.
Тя легна върху мен и направихме това което трябваше.
Обичах я, но нея я нямаше.

автор: Николай Пеняшки – Плашков

За творчеството на Омар Хаям


Омар Хаям е роден през XI век в Нишапур. През годините които е живял и творил, е оставил голямо наследство в областта на математиката и астрономията. Бил е лекар и философ. Най-много е известен с литературните си произведения, представени под формата на “ рубаи“ /четиристишия/.
В младежките си години учи в известната за времето си школа на имам Муфак в Нишапур, като негови съученици и приятели по това време са били Низам-ал-Мулк, който по-късно става Велик Везир и Хасан-ибн-Сабах, „старецът от планината“, бъдещият предводител на убийците Хашишини ( асасисини ). Впоследствие изгражда голяма астрономическа обсерватория в Исфахан.
Първи за Европа го открива Едуард Фицджералд след 700 години неизвестност.
За първи път е преведен на български, от немски и англииски рубаи, от Гео Милев.
Следните рубаи са превод от Георги Александров:

*****
На знанието храма съвършен градих.
И много тайни разгадах аз в своя стих.
Но знам едно, че в същност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.

*****

Реват магаретата, гладни за трева:
От барабан по-кухи, гръмките слова.
Те роби са, а името – създай си име:
Ще запълзят пред теб с посипана глава.

*****

Сърцето си с една надежда превържи.
С приятел верен ти живота си свържи.
Сто глинени глави едно сърце не струват.
Сърце търси – сред този свят, гъмжащ от лъжи.

*****

От много ум, чуй, полза няма, а вреди.
Помага на глупци капризната съдба.
За да пребъде ласкава съдбата с мене.
Ума си ще удавя в живата вода.

*****

Пийни, защото пак ще бъдеш прах.
Единствено от самотата ме е страх.
Без вино, без любима, без другари – в гроба!
Червени, розите ще пият моя грях.

Тук в този стих и във всички останали, написани от него, се явяват като негова автобиография. Той е цяла вселена, енциклопедия… – и трудно може да се опише.
Написаното от него, в епохата, в която е живял и сътворил, въз основа на база знания, е голямо наследство във времето напред.
Двустишието:
“ Но знам едно, че всъщност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.“
е простичката житейска истина, казана с няколко думи…
Всичко написано и казано от него, е в сила за днешното съвремие. Няма нищо ново под слънцето. Някои биха казали, че като поет на виното, Омар Хаям, възвеличавайки неговата сила и омайност…, би могъл да окаже неблагоприятно влияние върху младото поколение – влечението към чашката. Всички знаем вредата от алкохола.
Чакайте драги приятели, тук става дума за нещо друго – философския смисъл на човешкото съществуване, дори в противоречие на божиите думи, и църковните канони…
Къде е истината? За мен тя е по средата. Къде е щастието? Според мен между Рая и Ада.
Има автори които казват, че неговото творчество е мистика. Аз ще отрека това твърдение, и съм готов да го докажа със следните негови четиристишия, а и не само с тях…

Да си седиш и скърбиш – не е ли срам;
Обидите да помниш, от доброто – грам!
Напей се, докато са здрави струни звънки.
Напии се, чашата преди да счупиш сам.

*****

Без воля е човекът жалко същество.
Надвий тъгите и ела на пиршество.
Бъди разумен – в скръб искрата не удавяй:
Живота си окаян сменяй с тържество.

Тези четиристишия нямат нищо общо с мистиката, а цялото му творчество за мен е реализъм… Цялото му творчество е цяла вселена. Вълнувала е, вълнува и днес с искреността си, и ще вълнува…  

автор: Николай Пеняшки – Плашков

Скитникът


Първа глава

Скиташе нощем из улиците на провинциялния град. Беше беден самотник без цент в джоба. Погледът му излъчваше тъга.
Наближаваше Коледа.
От небето се сипеха едри снежинки. Студеният вятър ги разпиляваше в различни посоки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на минаващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на малки, и големи, и припомняха както за красотата на зимата, така и за нейната безпощадност.
Млади и щастливи двойки минаваха край скитника, дори на моменти си раздаваха бързи целувки. Повечето от тях бяха почти на годините на децата му…
Гореща болка обхващаше неговата душа и сърце, когато се сещаше за децата. Те бяха много малки, когато жена му постъпи жестоко с него и го напусна най-безцеремонно.
Този декември бе много студен. Кучият студ бе сковал града и всичко живо се криеше на топло.
Скитникът усети чувството, че кръвта му замръзва. Духна в ръцете си. Разтри ги, а сетне масажира и лицето. Зави с овехтялия вълнен шал устата и носа.
„- Мамка му живот” – помисли той.
Заподскача на едно място за да се стопли. Пъхна ръце в скъсаните джобове на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати.
Вятърът ги подмяташе.
Веждите и миглите бяха заскрежени, а очите – ледени езера.
Той оглеждаше празничните витрини на магазините. Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не желаеше да си спомня за миналото…
Действителността сега бе друга.
Спря се пред денонощния супермаркет. Загледа се и няколко пъти и преглътна бавно.
„ – Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят…!”
Разплака се, въпреки че не беше присъщо за него. Болеше го всичко.
Влезе в тясното фойе на супермаркета и седна на самотния стол, поставен в дъното, за да не пречи на пазаруващата тълпа. Сложи калпака до нозете. Разтри лицето, очите и заподсмърча. От джоба извади стара и мръсна кърпа за се почисти. Мразеше мръсотията, но нямаше друг изход. Раздвижи устните и облиза. Въздъха бавно. Разтри ръцете за да ги стопли. Потропваше с крака.
На излизане от магазина минаха край него мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от двама млади (младеж и девойка). Явно бяха семейство.
Младите се спряха до него. Девойката бе около осемнадесет годишна, а младежа над двадесет години.
Девойката положи ръка на рамото му, загледа се в тъжните небесносини очи на скитника, сложи торбичка с продукти и пусна няколко банкноти в кълпака. Същото направиха младежа и възрастните.
Нямаше сили да благодари от вълнение. Бе обхванал с ръка наведената си ръка. Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите напираха…

––––– Следва продължение…

*** Разказът е написан по действителен случай.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков