Етикети


автор: Жюл ЛАФОРГ (1860-1887)

Ах! Как красива е Луната.
Закръглена като Съдбата.

Заря в казармите тръбят.
Стражарят мина – прав му път.

Отсреща клавесин ли страда?
Я, котка прекоси площада.

Мъртвило. Свириха заря,
но после всичко пак замря.

Замлъкна старото пиано.
Ах, колко ли е вече? Рано.

Какво изгнание, Луна!
Дали не съм доволен, а?

Луна, о, ти, Луна безгрижна,
тъй както уж си неподвижна

и над Мисури ли гориш,
и над стъгдите ли в Париж,

над полюси, морета, горди
норвежки – знам ли ги! – фиорди?

Луна щастлива, в тоя час
във влака виждам я и аз –

на меден месец са поели.
В Шотландия. Че то къде ли?

А ако там се разреве
ей тъй, от мойте стихове?

Луна, ах, скитнице такава,
нима не ти познавам нрава?

О, дивни нощи! В мойта гръд
и сетните надежди мрат.

Луна – какво ще Ј внушите,
добро бабе с памук в ушите.

ПОПЛАК
ЗА ПРАСТАРИТЕ НОСТАЛГИИ

Вали над мрачните квартали.
Окапали след тежък труд,
вечерят; всеки сит, разплут
ту дълго тъне в мисли вяли,
                   ту в миг се пали.

О, свят далечен, груб за нас! –
с фабричен заник, с тежко лято
над плодна угар, от която
се лее сладостен от сласт
                   несекващ глас.

Да блъскаш сгорещено тяло
по слога с маков тих пожар
в девойче ветрено, неспряло
от сочна праскова нектар
                   да смуче с жар.

Да гледаш златната му грива
как грее в здрача сънно-вял,
устата лепнещо-щастлива
да хапеш див, оплескан цял
                   със сок презрял.

Да дишаш после с дъх неравен,
впил поглед в звездния простор,
безцелно, като грохнал фавън,
да слушаш жабешкия хор
                   с овлъгнал взор.

И още в тоя луд екстаз,
щом над смълчаните поляни
проблесне лунният топаз,
да махате като пияни
                   с безсилни длани...

Вали над мрачните квартали...
Избръснат гладко, сложил фрак,
наместен сред девици вяли
вечеряш и се правиш пак
                   на пръв глупак. 

превод от френски: Кирил Кадийски