Етикети


Пътят за службата минаваше край икономическия университет. Минавайки край него, често се заглеждах по красивите студентки — бъдещето младо поколение на нацията ни. Сърцето тръпнеше от желанието да обладая някоя красавица. Очите ми бяха като ренген и си ги представях в натурален вид.
Стройните им фигури ме пленяваха, а сърцето ми работеше на бързи обороти като бутало на автомобилен двигател. Желаех възможно най-красивата да захапе въдицата. В повечето случаи погледът ми се спираше на една красива и не много висока брюнетка, която украсяваше душата ми… Беше по-красива от Афродита.
Понякога минавах по-рано и заставах на подходящото място. Чаках да мине, за да я видя, и тогава отивах на работа.
Най-важното беше да измисля ситуация, как да се запозная с тази красива сърна, да привлека не само вниманието, но и любовта й. Задачата, която бях си поставил, бе трудна за осъществяване, но не и невъзможна.
В края на работния ден минах през центъра, с намерението да се отбия в редовното си кафене, да изпия едно питие и да помисля какво да направя относно владетелката на сърцето ми. Тази вечер непременно трябваше да измисля вариант не само да я впечатля, но и да мисли за мен. Въпреки че не я познавах от многото нелегални срещи, бях вече влюбен до полуда… С нетърпение очаквах изгодния момент за явната ми среща с красавицата…
Цяла нощ не можах да спя, мислейки за нея. Мислех си дали наистина съм влюбен или загубен! Май аз бях захапал въдицата, а не тя?!
Както винаги като щъркел бях кацнал пред университета по-рано, за да я видя и да изпълня мисията си, с букет рози в ръка. Сгодният момент наближи и тръгнах към нея. Някакъв едър, млад циганин и налетя, издърпа дамската й чанта и хукна. Изтървах цветята в краката й и изтърчах след него. Настигнах мангала, съборих го на земята, извих ръката му и изтръгнах чантата. Подадох я на изплашената красавица.
— Заповядайте! — казах запъхтян, дишайки дълбоко, гледайки я в очите, чакайки отговора й.
— Благодаря Ви …! – реагира кошутата и се усмихна, а очите û бяха като нощни звезди.
— Виктор се казвам! — подадох цветята — Няма защо!
Бяхме толкова близо един до друг и имах чувството, че очите ни се прегръщаха…! Тези очи ме плениха още повече и кацнаха на празното място в съзнанието ми. Имах усещането, че не знаех какво да кажа.
— Как да ви се отблагодаря? — попита тя, след като се поуспокои.
— Извинявам се, но трябва да отивам на работа! — отговорих, без да се усетя какво искам.
— Привечер ще ме чакате ли към шест часа пред университета? Държа на това! Венета се казвам. — подаде нежната си ръка.
Поех я, приближих устните си към кадифената й кожа.
— Изключително ми е приятно! — казах, като наново потънах в дълбините на очите й.
Какво ли щеше да се случи оттук насетне само съдбата би могла да покаже? В мен се събуди невероятното…

2008 © Николай Пеняшки – Плашков /Защитени авторски права