РЕЧНИК НА ЛИТЕРАТУРНИТЕ ТЕРМИНИ

РЕЧНИК  НА  ЛИТЕРАТУРНИТЕ  ТЕРМИНИ

Алегория–израз,в който се говори за един предмет или проява, а се подразбират други.Творчески похват,широко използван в художествената литература, конкретизация на идея или мисъл посредством образ,в който е вложен преносен смисъл.Алегорията се основава на съпоставимостта между две прояви, от които едната има отвлечен идеен смисъл, а другата – конкретен. В елементарната си форма алегорията се изчерпва с разтълкуването на конкретния образ, а при по-сложните си форми – на преносния смисъл, вложен в разказаните или в изобразените прояви, от които могат да бъдат извлечени общозначими изводи. В такива случаи алегорията се съчетава с нравоучителни и възпитателни внушения.

· Алитерация– метрико-хармоничен способ за увеличаване и разнообразяване на речевата експресия, основан върху повторяемостта на еднакви или близки по гласеж съгласни звуци при подчертаването на особено важните по смисъл думи в стиха.

· Алюзия– стилистичен и реторичен похват, троп с предназначение да породи впечатление или идея не чрез пряко изразяване, а по асоциативен път.

· Анализ– литературоведски прочит на текст, за да бъдат установени или преценени литературно-художествените или литературно-познавателните му качества.

· Аналогия– стилистичен похват, при който, за разлика от сравнението, където се съпоставят тъждествени явления и прояви, се установява сходство между неявни, подобни или сродни по някой важен признак явления и прояви.

· Анафора– стилистична фигура, способ за увеличаване изразителността на словото, посредством повторение на звуци, думи и изрази в началото на няколко следващи стихове или фрази. Често се използва в ораторската реч с т.нар. ораторско ударение в началото на две или на повече фрази. Когато повторението е в края на стиха или на фразата, фигурата се нарича епифора.

· Антагонист– един от двата основни образа, изразители на противоположни възгледи и интереси.

· Антигерой – противовес на традиционния образ на литературния герой, тип на литературен образ с различни, дори противоположни черти.

· Антитеза– стилистична и реторична фигура, основана на контраст между два логически противоположни образа или понятия в един и същ период чрез използването на антоними.

·Антономасия– стилистичен и реторичен похват, разновидност на метонимията, при който личното име се заменя с нарицателно.

· Архетип – най-старият познат текст на важен книжовен и исторически паметник.

· Асонанс– съзвучие на гласни звуци в една или в няколко думи, противоположен на дисонанс.

· Белетристика– литературно-художествени произведения в немерена реч, в проза (роман, повест, новела, разказ и приказка).

· Библейски мотиви и сюжети – комплекс литературно-художествени произведения от разнообразни видове и жанрове, разработващи теми, заимствани от двата дяла в Библията – Стария и Новия завет, разпространени в страните, където християнството и юдейската му версия са внедрени. Библейските мотиви и сюжети оказват силно влияние върху развитието на световната литература, след като християнството става господстваща религия в Стария свят между V в. и начало на ХІХ в., след което културно-общественото му влияние започва да отслабва. Въздействието на Библейските мотиви и сюжети върху художествената литература намира израз освен в идейно-тематично и в сюжетно-композиционно отношение и допринася за внедряването и разпространяването на редица литературни жанрове, в които библейският дух и стил звучат особено силно (сказание, легенда, притча, послание, афоризъм).

· Вечни образи– литературно-художествени образи, добили непреходно културно-историческо значение поради проникновеното обобщение на общочовешки черти в тях. В осовата на всеки от тях е въплътен мит или легенда с наднационално значение.

· Възвишено– естетическа категория, емоционална оценка на респектиращи постъпки поради изключително благородство на духа, а също и на природни феномени с изключително величие. Както в единия, така и в другия случай, отзвук на чувствителността на човешката душа и на копнежа й по осъществен идеал.

· Героично– естетическа категория, емоционална оценка на мъжествеността, безстрашието и пожертвователността в защита на общочовешки и национални идеали, на обществени блага, на беззащитни и на малолетни, добродетел, тясно свързана с възвишеното и трагичното.

· Градация– стилистична и реторична фигура за изразяване на впечатления от прояви или явления в една или друга посока; стилистичен и реторичен способ за засилване или отслабване на речевата експресия чрез взаимосвързани ситуации във възходяща или в низходяща степен.

· Двойна рима– римуване на две думи в един и същи стих, като двете римувани думи се намират в края на двете полустишия.

·Детайл– характерни черти и изяви, допълващи образите в художествено-литературното творчество, акцентирани върху естетическото им своебразие и същевременно допринасящи за тяхната индивидуализация и типизация; въздействието на детайла е обусловено от образа, с който е свързан; значение на важен компонент от композиционно-стиловото съдържание на произведението; подробности на образа, създаващи възможност за пълноценното му идейно-емоционално усвояване. Детайлът може да разкрива характерни черти на бита, на пейзажа, психофизиономични своеобразия на литературните герои, на техния език, обичаи и нрави.

·Диалог– 1. в широк смисълконституивен компонент в белетристиката и драмата, посредством който се допълва и се изяснява сюжетното развитие; 2. в тесен см. разказ или поема в диалогична форма; 3. жанр на прозата, обосновка на философски проблеми във форма на диалог между две или повече лица, внедрен в античността от Платон, Ксенофонт, Лукиан, Цицерон, Сенека.

· Дисонанс– несъзвучие, непълна или неточна рима, наречена и консонанта, при която съгласните звуци съвпадат, а неакцентуваните гласни не съвпадат.

· Драматически герой– действащо лице със съществено участие в драматичното произведение в широкия смисъл на думата (трагедия, комедия или пиеса), чиято проява в света на словесното изкуство се изявява не само чрез прочувствено слово, но и по друг начин и преди всичко посредством действия – визуално.

· Единство– основно качество на литературно-художественото произведение, произтичащо от неговата художествена завършеност, от неговата цялост, при която нищо не липсва и нищо не е излишно.

· Екзистенциализъм– литературно направление; в основата на Екзистенциализма стои убеждението, че човешката съдба е нерадостна поради невъзможността да се проникне в същността на битието, оттам възгледът за безперспективността на съществуването.

· Експликация– разясняване на неясен текст или на израз, пораждащ съмнение.

· Експозиция– изходна част на сюжетно произведение, епично или драматично, в която се определя предметът на изображението и се представят някои от главните действащи лица, излага се, когато това е необходимо, предисторията на събитието и се изявява завръзката.

· Експресионизъм – направление в художествената литература и изобразителните изкуства с реформистки идеи и антиреалистична насоченост, поставило си за цел да се домогне до същността на творчеството. Прокламира широка творческа свобода.

· Елегия– жанр на лириката в минорен тон по повод на скръбно събитие или на тъжен спомен.

·Емблематика– символично изображение, внушаващо идея или мисъл, наречено “метафора, която говори на очите”.

· Еналага– преднамерена замяна на една граматична форма с друга (част на речта, род, число, лице, падеж) за по-силна изразителност.

· Епилог– послеслов, завършек на литературно-художествено произведение, негова несъществена част, освен когато е обхваната от художествения замисъл и органично е свързана с него. Присъщ е повече на драматическите произведения, отколкото на епическите и лирическите, макар по изключение да се среща и при тях.

· Епитет– стилистично средство, троп, създаващо образно качество на предмет или явление посредством допълнително определение

·Епифора– повторение на едни и същи звуци или думи в края на стиха или на фразата, за да бъде засилена емоционалната изразителност на словото .

·Епически герой– литературен герой, движеща сила в епическо произведение, съобразено с жанровото своеобразие. За разлика от лирическия герой, който се изявява предимно емоционално, и от драматическия герой, чиито прояви са ограничени във времево и пространствено отношение, епическият герой има значително по-големи възможности за проява не само поради сблъсъците с антагонистичните персонажи, но и поради възможността душевният живот да бъде изразен по-пълно. Епическият герой може да се изяви по разнообразен начин, като се започне от широките планове на големите по обем произведения и се стигне до епизодичните прояви в разказа, фейлетона и анекдота и от трагичния до комичния образ.

· Епопея– значително по обем и по съдържание епическо произведение, в което се прославят събития и герои, свързани със съдбините на някой народ. Обикновено епопеята. възниква от обединяването около един или няколко тематични центъра на отделни сказания, създадени в народна среда.

·Есе– жанр на прозата, съчетание между критика, философия и публицистика в художествена форма, поставящ си за цел да изясни с помощта на въздействен език актуални културно-обществени проблеми, по които още няма ясни становища или съществуват големи различия. Освен с образност и афористичност есеистичният стил се отличава с творческа самобитност и новаторски дух.

· Естетизация– творчески възглед, според който в света на изкуството значение имат само произведения на високо художествено равнище при висок критерий за изящност.

· Естетика– философска дисциплина, изучаваща творческите прояви, философията на изкуството като израз на естетическия идеал.

·Естетически вкус– способност за различаване на пълноценно от непълноценно произведение в света на изкуството.

· Естетически категории– основни начини за изява на естетическите феномени при превъплъщаването им в произведения на изкуството и на художествената литература, за да бъдат изобразени посредством тях най-характерните страни на духовния живот. При обобщаването на естетическите категории и при разграничаването им една от друга основно значение има емоционалната оценка. Естетическите категории са: безобразно(или грозно), възвишено, героично, комично, прекрасно, типично и трагично, като при безобразно, комично и трагично емоционалната оценка е отрицателна, а при възвишено, героично, прекрасно и типично – положителна.

· Жанр– в широк смисъл – разновидност на произведение на материалното или духовното творчество; в областта на литературното творчество – разновидност на творчески постижения, отличаваща се освен с типологически родови черти и с индивидуално своебразие.

· Женска рима– съзвучие обикновено в края на стиха (по изключение в началото или в средата) в два или в повече стихотворни реда, подчертаващо ритъма с ударение върху предпоследната сричка.

· Заимстване– начин на литературно общение и оползотворяване постиженията на предшествениците в литературния живот.

· Замисъл– предварителен план на бъдещото литературно-художествено произведение, който в процеса на реализацията може да бъде допълнен и видоизменен. Не са малко случаите, когато авторът замисля творбата си като роман, а я осъществява като драма или обратно.

·Замълчаване (апосиопеза)– стилистична и реторична фигура, при която под влияние на силни чувства или на прикрито двуличие действащото лице или ораторът не довършва израза и млъква, за да предизвика обрат в мислите на слушателя или на зрителя.

·Звукови повторения– основни средства за изграждане на звукова организация на стиха, на т.нар. фоника. Едни от тях намират израз в повторението на една и съща дума било в началото (анафора), в средата (мезофора) или в края на стиха (епифора), други – в повторението в определен ред на гласни звуци, на съгласни, или в комбинация на гласни със съгласни. Сравнително най-голям интерес сред звуковите повторенияпредставлява римата – съзвучие, обикновено в края на стиха (по изключение в началото и в средата) не само понеже подобно на финален акорд отбелязва края на стиха, но и защото художествено-естетически преосмисля поетическото произведение. Звуковите повторения са могъщо средство за осъществяване на речевата експресия, освен когато се използват за постигане на формален ефект.

·Зооморфизъм– разновидност на примитивното художествено мислене, намерила проникновен израз в народното творчество, посредством вярата в т.нар. превръщания на хора в животни и на животни в хора.

· Идея– основна мисъл в творческата проява (научна, философска, художествена), органически свързана и изразена чрез нея; в тесен смисъл в литературното творчество – художествено-естетически осмислен възглед относно типични явления и представители на действителността. Идеята добива художествен облик и наред със светогледа на автора изразява и естетическия му идеал. Художествената идея споява в органическо единство всички компоненти на литературното произведение, като ги преосмисля естетически, без да бъде изразена в него под форма на сентенция или на ”поука”. Идеята може да бъде загатната в наслова на произведението или обобщена в образ или символ. При обемните произведения, наред с основната художествена идея могат да бъдат изразени и други, концептуално сродни с нея. Разкриването и изясняването на художествената идея се постига посредством литературнокритически анализ. Както творческият замисъл, така и темата, са отражение на художествената идея, но поначало те са различни от нея, понеже предхождат произведението, а художествената идея е органически свързана и произтича от него.

· Идиом– езиков израз, присъщ на някой говор и непреводим на друг език.

· Извънсюжетни компоненти– съставни части на литературно-художественото произведение, несвързани пряко с него, макар да са в противоречие с неговия дух и стил. Тяхна задача е да създадат отдих и да забавят развитието. Към тях спадат: лирическо отстъпление, вставен разказ, описание.

· Изразни средства– основно изразно средство в литературно-художественото творчество е текстът, допълнен със словесни и психофизиологични реакции, които вън от него нямат самостоятелно значение.

· Импликация– текст, чиито смисъл не е изяснен пряко, а се подразбира от контекста. Стилистичен способ за израз, възникващ по асоциативен път. Използва се предимно при литературно-художествени творби в иносказателен, алегоричен смисъл.

· Импресионизъм– направление в изобразителното изкуство. Основава се върху непосредствените впечатления от живота, като пренебрегва социалните стимули и духовно-моралните изискания. В художествената литература Импресионизмът проправя път на т.нар. модерни веения: декадентство, символизъм и неоромантизъм.

· Инвенция– начален тласък в развитието на творческия процес, когато творческото въображение е обсебено от още смътни идеи и образи, представляващи жив интерес за автора поради новаторския си дух и облик.

· Инверсия– стилистична фигура, промяна на традиционно установения ред, при която се акцентира не върху обичайно утвърдени думи и изрази, а върху други.

· Индивидуализация– творчески метод, откриващ път за създаване на емоционално отношение към явленията и проявите, вълнуващи авторовото въображение, при претворяването в художествени образи.

· Инверсия– преобразуване, разместване на обичайния ред на буквите в някоя дума, за да образува нова дума с друго значение, като например: риба вместо бира.

· Интерпретация– тълкуване на текст, за да бъде разкрит вложеният в него интимен смисъл.

· Интонация – качество на поетическата експресия, присъща както на мерената, така и на немерената реч.

·Ирония– стилистично-изобразителен похват, троп, аспект на комичното, използван във всички жанрови разновидности на хумористично-сатиричната литература. За разлика от сарказма, при иронията подложените на критика лични и обществени недъзи са осмивани, вместо да бъдат разобличавани. Съобразно с вложения в нея смисъл иронията получава разнообразни отсенки между остроумието, подигравката и издевателството извън обсега на сарказма. Иронията получава въплъщение в широк спектър на изобразителни похвати и стилистични средства, между които особено силно изпъкват: гротеска, карикатура, хипербола, парадокс, пародия, травестия и шарж.

· Катарзис– според Аристотел в “Поетика” – пречистване на духа от низки страсти под влияние на трагедията и на музиката; в широк смисъл облагородяване на духа под въздействие на естетическите преживявания, породени от съвършени произведения на изкуството.

· Катахреза– неправилна употреба на думи не в прякото им значение, а извън него, като по този начин се създава мнима метафора, понеже използваната в преносен смисъл дума се чувства в прякото й значение.

· Класицизъм– направление в западно-европейската литература през ХVІІ и ХVІІІ в., чието влияние се чувства в литературния живот дори през първите десетилетия на ХІХ в. Изхожда от рационализма на Рене Декарт и се основава на естетиката на Аристотел в духа на неормантизма, обоснован от Никола Боало в неговия трактат “Поетическо изкуство” и на настроенията на аристокрацията през епохата на абсолютизма, чийто идеал са високите морални и естетически изисквания, утвърдени през класическата епоха.

· Колизия– противоречие между действащи лица в сюжетни литературно-художествени произведения на епоса и драмата като изразители на противоположни идеи, чувства и интереси или като представители на две поколения или на два идейни свята, важен компонент на сюжетното развитие, предпоставка за разразяване на конфликта, разрешаващ колизията в един или друг смисъл.

·Комично– естетическа категория, отразяваща несъответствието между несъвършеното, причудливото и отживялото и естетическия идеал. Дълбокото несъответствие между естетическия идеал и отрицателните прояви, чийто израз е комичното, поражда разнообразни отрицателни реакции между смях и негодуване, между ирония и сарказъм, получаващи израз в двете основни форми на комичното – в хумора и сатирата.

· Композиция– единство на компонентите, от които е изградено литературно-художественото произведение. Докато фабулата и сюжетът са предпоставки, композицията е необходимо изискване за превръщането на литературно-художественото произведение в завършено идейно-естетическо явление. Фабулата и сюжетът поставят задачите, композицията ги осъществява. Образите, характерите, ситуациите, перипетиите, основните моменти и перспективата на развитието, градацията и кулминацията добиват художествено въплъщение и от компоненти се превръщат в хармонично съчетани части от цялото посредством композицията.

· Консонанс– съзвучие на една или няколко думи, противоположно на дисонанс; в лириката: непълна рима, частично благозвучие при различни ударения на гласните, като например добър-бодър.

· Контекст– завършена смислово част от писмен израз, обуславяща точното значение на включените в нея думи. Задълбоченото вникване в контекста е необходима предпоставка за разкриване интимната мисъл на автора и за правилното тълкуване на текста, както от гледище на езикознанието, така и на литературната критика, понеже човек мисли не с отделни думи, а с идейно обусловени съчетания от думи, наречени изрази.

· Концепция– основна мисъл, изходно положение при обосновка на литературнокритическа позиция или при защита на литературнокритическа, литературно-теоретична и литературно-историческа теза.

· Косвена характеристика– творчески метод за охарактеризиране на литературни герои не посредством прякото им изобразяване или посредством собствените им слова, а чрез реакцията, породена от постъпките им или у читателя, или у лица, участващи в сюжетното развитие.

· Крайна рима– рима в края на стиха, най-често употребявана от всички видове рими.

· Кръстосана рима– римуването в краесловие при кръстосаната рима се извършва през един стих (схема abab), първи с трети, втори с четвърти и т.н.

· Кулминация– връхна точка на напрежение в сюжетно литературно-художествено произведение – поема, разказ, новела, роман, драма, комедия, при което явно или скрито антагонистичните персонажи стигат до колизия, влизат в решителна схватка, довеждаща до развръзка.

· Къс разказ– основава се на случки от всекидневието, чиято същина е предадена с пестеливи изразни средства.

· Лайтмотив– основните мотиви, съчетаващи текст и мелодия, изпълняват важни асоциативни и конструктивни функции, композиционно средство.

· Лирика– заедно с епоса и драмата основен раздел на поезията като една от двете форми наред с прозата, в които получават израз човешките вълнения и мисли.

· Лирически герой– превъплъщение посредством лириката на художествен образ, действителен или въображаем, дълбоко развълнувал поета и породил у него съответстващи на природата му чувства: възхита, преклонение, порив към подвиг, дълг или мъст. Не винаги лирическиятгерой се слива с образа на поета. В повечето случаи той е израз на чувствата на поколенията или на социалната среда чрез словото на поета към необикновените му прояви, за да бъде художествено убедителен, трябва да има историческо съдържание, да отразява революционната или гражданската идейност на епохата, с която поетът го свързва. Лирическият герой е могъщо средство за творческо превъплъщение преди всичко поради вложения дълбоко в него емоционален заряд.

· Литературен герой– художествен образ с въплътени в него характерни черти. Литературният герой е движеща сила в сюжетното развитие, изразител на сблъсъка между представителите на различни тенденции в обществено-политическия живот. Той може да бъде осъществен в две основни направления: положителен герой, като изразител на утвърждаващите тенденции в развитието, и отрицателен герой, като противодействаща сила на положителния герой с всички възможни градации между тези два полюса. Наред с индивидуални черти литературният герой притежава и типологическо своеобразие с използваните от автора средства при осъществяването му. Литературният герой може да бъде разграничен в лирически, епически и драматически. Литературни герои, които добиват непреходно значение в света на изкуството, стават нарицателни и се превръщат във вечни образи. Съобразно със значението, което има за сюжетното развитие, литературният герой може да бъде главен или второстепенен.

· Литературен образ– основен способ за художествено-естетическо превъплъщаване на действителността. Литературният образ е разновидност на художествения образ за емоционално пресътворяване на действителността във всички нейни измерения и аспекти и чрез други изобразителни средства (багри, мелодии, фигури, движения и живо слово). Литературният образ притежава освен предметен и идейно-смислов компонент. Поради това въздейства едновременно както на сетивата, така и на съзнанието на читателя. Литературният образ се отличава с необикновено голямо разнообразие, с възможност да бъде изразяван посредством многобройни езикови и стилистични средства, да бъде осъществен в една проекция или многопланово, да бъде съчетан с други литературни образи, да въплъщава характерни черти, освен на живи, одухотворени същества, но и на неодухотворени явления и прояви. Литературният образ изразява характерни представители на конкретна епоха и определена социална среда, когато въплъщава литературните герои, съчетаващи наред с индивидуално своеобразие и типологически особености на някоя епоха. По този начин литературният образ добива значение на сложна художествено-естетическа категория и прераства от прототип в художествен характер и от литературен тип в портрет.

· Литературен тип– категория литературен герой, превърнат посредством задълбочена типизация в съвършен изразител на характерни за определена епоха или среда добродетели, слабости и пороци, поради което името му отлично се превръща в нарицателно. Всяка епоха и всяка национална литература прибавя или отнема по нещо от нея, като осигурява безсмъртието.

· Литературна фикция– творчески способ, при който поради липса на други възможности се допуска присъщите на реалистичното мислене художествени средства да бъдат използвани за създаването на въображаем свят, за да може да бъде разбран от читателя въз основа на възприетите от него реалистични художествени произведения, понеже извън акумулирания в неговото въображение опит той трудно би могъл да си представи действителността, която основно да се различава от усвоената вече от него.

· Литературни жанрове– литературният жанр е художествено-естетическа категоризация на образи и идеи посредством традиционно усвоени форми и модели на органическо свързаните с него литературни родове и литературни видове. Спецификата на литературния жанр се обуславя не само от изискванията на социалната среда, с която авторът е свързан, но преди всичко от жизнеността на неговия творчески метод и от актуалността на неговия стил. Литературният жанр е културно-исторически обусловено явление, но в конкретните си прояви въплъщава творческата личност на автора. Жанровото своеобразие върху основите на родовата и видовата специфика в съвременната епоха се обуславя от следните основни предпоставки: а) благоприятният социално-икономически климат; б)ясният поглед за посоката на националното литературно развитие; в) съвременното равнище на художествено-естетическата култура.

· Литота– стилистичен похват, троп, с въздействие, противоположно на хиперболата, намаляващ или обезличаващ значението на предмета на изображение, посредством отрицание, за да бъде подчертано противоположното по смисъл.

· Метафора– стилистична и реторична фигура, предаваща ново качество на отвлечено понятие, за да го одухотвори, или обратно, за да го конкретизира. Метафората се основава на неизречено, скрито сравнение, при което обичайното значение се заменя с друго. Като прехвърля черти и качества от неодушевени предмети върху одухотворени същества, метафората създава особена изразителност на речта, понеже й предава по-голяма образност. Освен сравнения метафората често използва и епитети. Тя е обикновена или проста, когато предава ново качество на изобразявания предмет посредством скрито сравнение и разгъната или развита, когато съпоставката не се извършва пряко, а косвено чрез няколко подчинени една на друга метафори. Наред с изразителността важно качество на метафората е поетичността, способността й едновременно да въздейства както на въображението, така и на художествено-естетическия вкус. Тясно свързани с метафората са редица стилистични и реторични средства, като метонимия, катахреза, антитеза, паралелизъм, олицетворения, които могат да бъдат разглеждани като нейни разновидности и допълнения.

· Мит– фантастичен разказ или легенда за свръхестествени същества или за хора с необикновени качества, свързани с религиозни вярвания и с предания от старо време, прехвърляни от поколение на поколение и намерили отражение в народното творчество и в историческите сказания.

· Модернизъм– широко по обхват и продължително по въздействие движение в културния живот за обновление на изкуството и освобождаването му от зависимостта на политико-обществения живот, добило международно значение пред втората половина на ХІХ век и първата на ХХ век и намерило израз в разнообразни и често пъти взаимно изключващи се творчески школи и литературни направления.

· Монолог– в тесен смисъл лично изказване с трагична или комична насоченост, изчерпваща неговото съдържание; в широк смисъл като компонент в белетристично или в драматично произведение с важно композиционно предназначение, изразяващо вълненията, намеренията или отношението на героя към отсъстващ съперник или опонент.

· Мъжка рима– съзвучие обикновено в края на стиха (по изключение в началото или в средата) в два или в повече стихотворни реда, подчертаващо ритъма, с ударение върху последната сричка.

· Начална рима– рима в началото на два или повече стиха, независимо от римата в техния край. Началната рима засилва евфонията и ритъма на стиха.

· Непряка реч– основно средство на изображение и на творческа изява в литературно-художественото произведение. За разлика от пряката реч се отличава със своеобразие при всеки автор съобразно с неговото светоотношение, вкусове и предпочитания и същевременно отразява духа на епохата. От това следва, че непряката реч, наричана и авторова, се подчинява на принципа на антиномността. От една страна, притежава качество на обективност, от друга на субективност, на индивидуално творческо отношение, без което не би могла да се види действителността през погледа на писателя, надарен с таланта да вижда освен нейните ”обективни” страни и други, на които читателят не би обърнал достатъчно внимание, не би могъл да ги изобрази по неповторим начин.

· Непълна рима– рима, при която съвпадението между съгласните звуци в римуваните думи не е пълно, а приблизително.

· Неточна рима– съзнателно допускано несъвпадение в римуваните думи както на гласни, така и на съгласни, за да бъде получен дисонанс и да бъдат избягнати фонетични еднообразия и ритмични повторения.

· Новела– жанр на повествователната литература, на белетристиката, сроден с разказ.

· Образен паралелизъм– стилистичен и композиционен похват, основан върху дълбоката връзка между природните явления и душевния живот на човека. Преди да бъде внедрен в личното творчество, е широко използван в свещените книги и в народното творчество. Употребява се като композиционно средство, когато душевното състояние на литературните герои се разразява на фона на хармониращи му природни картини.

· Обхватна рима– римуването в краесловието при обхватната рима се извършва по начин, по който първият и четвъртият стих да обрамчват втория и третия, поради което се нарича и включена рима.

· Ода– заедно с химн, дитирамб, псалом, епиникия, и възторжена песен, жанр на лириката на възторга, отличава се с ведър дух, приповдигнато настроение и патетизъм.

· Оксиморон– стилистичен и реторичен похват, троп, основан на контраст и антитеза, съчетание на противоречиви по смисъл понятия и думи – обикновено на съществително с прилагателно или с глагол, за да бъде засилена речевата експресия или създадена нова словесна отсянка. Използва се понякога и да бъде постигнат комичен ефект.

· Олицетворение– стилистична и реторична фигура, при която човешки черти се приписват на природни явления, на животни или на предмети. Посредством олицетворението вещественият свят се приобщава към света на човека, за да вземе по-дейно участие в неговия живот.

· Ономастика– поставянето на изразителни имена в литературно-художествените творби е важно средство за характеризиране на литературните герои.

·Описание– характеристика на основни качества и свойства на предмети и явления, предизвикващи особен интерес поради изключителните си особености. В художественото творчество, предимно в белетристиката – компонент на композицията, създаващ възможност вниманието на читателя да бъде задържано върху важни моменти и страни на повествованието: природни картини, исторически местности, сгради и герои, а също така посредством него да бъде очертана перспективата на развитието.

· Отрицателно сравнение– стилистична фигура, при която близостта на два образа се изтъква посредством отрицание. Произхода си дължи на обратен паралелизъм, широко практикуван стилистичен обрат в народното песенно творчество.

· Памфлет– публицистичен жанр с художествени елементи, когато в него се изобразяват личности, предмет на обществена критика. Насочен е винаги срещу отрицателните обществени и лични прояви, характеризира се със сатиричен нюанс и изобличителен патос.

· Паралелизъм– стилистичен и композиционен способ, при който се съпоставят два образа, два израза или две ситуации, за да бъдат изтъкнати сходствата или различията по между им. Основава се върху сравнение, контраст и антитеза. Между разновидностите на паралелизма най-широко приложение както в народното, така и в личното творчество има образният паралелизъм.

· Патос– повишено настроение, съпровождащо творческия процес, тясно свързано с характера на идейно-образната реализация.

· Пейзаж– важен компонент на описанието, на обстановката, в която се извършва действието на литературно-художественото произведение, наред с това и порив към вдъхновение от неизчерпаемите богатства на природата.

· Перифраза– стилистично средство, троп, посредством който, с помощта на друг израз или по описателен път, се изразява онова, което вече е казано или известно.

· Плеоназъм– многословие, отрупване на израза с излишни думи и обрати.

· Повест– традиционен епически вид, формално съответстващ на новела. По обсег, творческа задача и обем заема междинно място между разказа и романа, но стои по-близо до разказа, отколкото до романа, понеже в повестта сюжетното развитие е еднопланово, описателният компонент преобладава и героите не влизат в сложни взаимоотношения помежду си.

· Повторение– стилистичен и реторичен похват, основан върху включването на едни и същи думи и изрази в текста, за да бъде засилено емоционалното им въздействие.

· Подтекст– стилистичен похват за съчетаване на прекия, непосредствен смисъл на изразите в литературно-художественото произведение с непрекия, допълнителен смисъл, изказан посредством някои фигури, на които е присъщо двусмислието, като алюзия, алегория или ирония, посредством намеци и реминисценции, чрез загатване, недоизказване или замълчаване. По този начин прекият смисъл или се допълва, или му се противопоставя друг непряк смисъл.

· Поезия– основно понятие в света на литературата; обобщаващо понятие за нейните три основни рода лирика, епос и драма. Поезията се използва и за разграничаване на литературно-художествени произведения в стихове от тематично гледище. По този път се обособяват доста нейни разновидности, между които по-голямо значение иматбуколическа, любовна, патриотична, пасторална, провансалска, революционна, рицарска, социална, фантастична и ямбическа.

· Поема– вид на епоса с многобройни и разнообразни жанрове. Основен компонент: събитие, представляващо широк интерес, с участие на характерни представители на някоя обществена среда; повествование в стихове. Поемата се заражда в народна среда и това обяснява широката й разпространеност и популярност. По произход, съдържание и форма поемата е органически свързана с епоса. От това гледище има няколко разновидности на поемата: лирическа поема, при която лирическо-прочувственият компонент дава специфично оцветяване върху съдържанието й; драматическа поема; сатирична поема; хумористична поема. От тематично гледище: фантастична, историко-героична поема и романтична поема.

· Поетика– в обсега на поетиката като наука за поетическото творчество влизат няколко специални науки, чиито предмети изясняват отделни нейни страни. Между тях основно значение имат стихознанието, стилистиката и поетическата морфология.

· Посвещение– културно-обществен обичай да бъде свързвано литературно-художественото произведение (по късно и научно) с някоя действителна или въображаема личност, познат от римско време.

· Послеслов– за разлика от епилога не се намира в непосредствена връзка със сюжета или темата на произведението, в края на което е прибавен, но е органически свързан с неговия замисъл.

· Постоянен епитет– широко разпространен в народното словесно творчество, наречен постоянен, понеже от незапомнени времена поясняващата дума (прилагателно или съществително) се сраства с поясняваната в съзнанието на народа, като например: ”черни очи еленови”, “дълги клепки босилкови”, “тънка снага самодивска”.

· Предисловие– за разлика от пролога, без да бъде свързано структурно-композиционно с есеистично, публицистично или научно произведение предисловието е встъпление към тях с обяснителен характер.

· Притча– жанр на дидактично-нравоучителната литература с иносказателен характер, сроден с басня, гатанка и парабола, кратък разказ, основан на алегория и паралелизъм.

· Проблематика– широк спектър от художествено-естетически и идейно-теоретически задачи, поставени за разрешение от обществото, от самите писатели или литературоведи като жизнена и творческа програма, съобразно с творческите им аспирации. Проблематиката следва внимателно да се различава от тематиката като конкретизация на творческите задачи и като характеристика на творческата дейност.

· Проза– литературни произведения в свободна форма, за разлика от поезията, на която са присъщи разнообразни ограничения и изисквания. По изключение прозата може да бъде ритмизирана и кадансирана, но освен със свободната си форма прозата се отличава от поезията и по съдържание. В нея превес взема не емоционално-изобразителният компонент, а описателно документалният. Вместо да обобщава жизнените факти и явления и да типизира човешките прояви, прозата насочва вниманието на читателя към прояви от особено значение за правилната му ориентация в действителността – отминала и актуална, затова действа предимно на разума, а не на чувствата, на разсъдъка, на въображението. Основно значение при прозата имат занимателните и проникновено изразените наблюдения.

· Пролог– встъпителна част към литературно-художествено произведение, не винаги композиционно обвързана с художествения замисъл.

· Протагонист– действащо лице, изразяващо противоположни на антагониста възгледи и интереси.

· Пряка реч– думи, изрази и реплики на литературни герои, изява на техни мисли и преживявания или реакция на чувства и преживявания на други участващи лица в произведението. Освен в емоционални реакции и реплики изявява се и във форма на монолог и диалог. При пряката реч е допустимо литературният герой да използва своеобразна лексика (чуждици, провинциализми, варваризми). Важно качество на пряката реч е динамизмът.

· Публицистика– важен конститутивен компонент при редица жанрове на прозата начело с очерк, есе, мемоари, фейлетон, памфлет, пътепис и романизирана биография, обединени в един от нейните най-широко разпространени видове – документалистиката.

· Пътепис– жанр на документалистиката, посредством която е свързан тясно с прозата. Познат от древността в съчетание с други литературни видове и жанрове. В пътеписа превес взема документално-познавателният компонент над художествено-изобразителния. Пътеписът получава широко развитие в родната литература още през ХІХ век.

· Разказ– вид на епоса в повествователна форма, получила въплъщение в многобройните жанрови разновидности: битов, психологически, социален, хумористичен, алегоричен; разказът е сроден с новела, легенда, идилия, очерк, приказка и анекдот. Основава се на епизод с преломен пункт, очертаващ нов момент в съдбата на героя или на изход от положението, в което се озовава.

·Реалия– характерни за някой народ или национална култура прояви, допринасящи за очертаване на неговото спонтанно възникнало народностно своеобразие в етнографски, езиков, социален и исторически аспект. При литературно-художественото творчество реалията е важен способ за изразяване на народностната специфика особено в културно-исторически план.

· Ретардация– композиционен похват, постиган посредством извънсюжетни компоненти, за задържане на сюжетното развитие в повествователни и драматични произведения, за да бъде придадена на развръзката по-голяма тежест или да бъде привлечено вниманието на читателя/зрителя върху нововключени ситуации и герои. Постига се посредством описания, размишления, емоционални изяви и епизоди без пряка връзка със сюжетното развитие или като преход от един момент на действието към друг. Още известна като забавяне.

· Ретроспекция– творчески метод на изображение, използван обикновено в сюжетни произведения с голям обем, при които хронологическата последователност на сюжетното развитие съзнателно е нарушена от автора, като се дава преднина на по-стари събития пред по-нови или събитията не протичат в строг хронологичен ред, а съобразно с едно или друго възпоминание на героя.

· Рима– съзвучие между две или повече думи в стиха, с други думи, в последващите стихове, основано на пълното или на относителното звуково тъждество, придаващо особена звучност и хармоничност на стиховото слово – едно от най-внушителните въздействия на мерената реч.

· Ритмика– раздел на поетиката, изучаващ ритмическата структура на стиха, на мерената реч.

· Роман– най-значителното литературно произведение в изпълнение на творчески замисъл, отразяващ широк кръг на жизнени прояви в процеса на тяхното развитие, обикновено при участието на много герои, чиито интереси не само се преплитат, но често и взаимно се изключват.

· Самоирония– пародиен израз на самокритика с иронична отсянка.

· Сатира– 1. жанр на лирическата поезия с критическа или изобличителна насоченост; 2. в широк смисъл – като една от основните прояви на комичното и в съчетание с хумора участва дейно в състава на хумористично-сатиричната литература – широка творческа област, която получава реализация в основните литературни родове и видове.

· Свободен стих– стих, неподчинен на традиционните размери и норми в стихосложението. Изявен в две разновидности: класически и модерен.

· Семантика– наука за значението на думите и на изразите, съобразно с техния произход и преносното значение, придобито по една или друга причина и затвърдено в езиковата практика.

· Семиотика– научна дисциплина, свързана тясно с литературознанието и езикознанието, поставяща си за задача да разясни изразните средства в широк смисъл като сложна система от знаци освен в прякото, косвеното – и в условното им значение като метатекст.

· Силабическо стихосложение– тип стихосложение, което се основава върху броя на сричките в стиха. Присъщо освен на народното поетическо слово и на езици с постоянно ударение в началото, в края или в предпоследната сричка на думата.

· Силаботоническо стихосложение– вид тоническо стихосложение, основано върху метър-редуване на акцентувани (ударени) и неакцентувани срички (силни и слаби места) в пределите на присъщите му двусрични и трисрични стъпки.

· Символ– предметно конкретизиран образ с преносно значение, допринасящ за усвояване на характерните черти на действителността. Основава се на метафоризъм, алегоризъм и паралелизъм.

· Символизъм– направление в художествената литература и в изобразителните изкуства, възникнало в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. първоначално във Франция. Целта е да се предизвика поврат в изобразителните средства с насока не към пряката, а към косвената проекция на действителността в творческото съзнание.

· Синекдоха– стилистична и реторична фигура, посредством която цялото се представя чрез част от него или частта се представя посредством цялото.

· Синоними– думи с различно звучене, но с еднакво или подобно значение на други.

· Синтагма– свързване на думи или на части от думи за образуване на нови думи.

· Слог– 1. синоним на стил; 2. артикулационен комплекс, група звуци, изговаряни на един дъх, съставна част на думата, синоним на сричка.

· Солипсизъм– краен субективизъм, утвърждаващ личното ”аз” като единствено безспорна реалност.

· Сонет– традиционно затвърдена стихотворна форма, състояща се от два катрена и два терцета общо от четиринадесет стиха.

· Сравнение– стилистична и реторична фигура, основана върху съпоставянето на общи или различни признаци между явления и прояви, като обикновено се сравнява познато с непознато, изпитвано с неизпитвано, конкретно с абстрактно, поради което сравнението приема една или друга форма: пряко и непряко, отрицателно и потвърдително, стеснително и разширително.

· Сюжет– художествено-естетическа структура на повествователно литературно произведение въз основа на главните моменти и прояви на действащите лица в неговата фабула при творческата му реализация във времево-пространствено отношение. Докато фабулата е израз на творческо намерение, получило конкретен израз във въображението на автора, сюжетът е неотделим компонент както от съдържанието, така и от формата на осъщественото творчески литературно-художествено произведение. Сюжетът получава израз в разнообразни аспекти на формата и съдържанието, съобразно с характера на изобразявания жизнен материал и на литературния жанр, посредством който той добива художествено-естетическа реализация. Авторът разполага в едни случаи събитията в хронологичен ред, в други в ретроспективен, и в трети изоставя някои събития, за да постигне по-силно художествено-естетическо внушение.

· Тема– съществен компонент на литературно-художественото произведение, конкретизация на литературно-художествения замисъл посредством редица жизнени събития и прояви, развълнували въображението на творческата личност.

· Тематика– съвкупност от теми, разработвани от един автор или от група писатели, свързани с някое литературно течение; характеристика на техните художествено-естетически интереси или творчески аспирации.

·Тип– 1. обобщен художествен образ, изразяващ характерни черти на група литературни герои както в положителен, така и в отрицателен смисъл, като например: тип на самопожертвователен човек, на безкористен, на спонтанен художник или тип на двуличник, на страхливец, на користолюбец; 2. разновидност на литературен вид или жанр, утвърден като творчески еталон.

· Тоническо стихосложение– метрична система, основана на еднакъв брой акцентувани (ударени) срички в стиха, като броят на неакцентуваните е произволен.

· Тропи– наред с фигурите и стилистичните похвати, разновидност на стилистичните средства. Отличават се с иносказателното си въздействие и с преносния смисъл на думите и на изразите при съпоставянето на прояви и явления, от които на някои от тях се приписват свойства, каквито те обективно не притежават.

· Фабула– творческа предпоставка за създаването на литературно-художествено произведение, етап от идейно-тематичното му програмиране, преди да се пристъпи към творческото му въплъщаване. Фабулата следва след темата и замисъла, а върви след сюжета.

· Хипербола– стилистична и реторична фигура, широко разпространено изразно средство за постигане на образност и речева експресия чрез преувеличаване на някои действителни прояви в противовес на литотата. Основана е на сравнение между две явления, между които съществува само идейно, но не и реално сродство.

· Художествена измислица– основна предпоставка на литературно-художественото творчество като естетическо преосмисляне на жизнения опит на писателя при създаването на образи и ситуации, по-живи и по-трайни от действителните, понеже са резултат на творческо обобщение. Художествената измислица е пресъздаване на действителността в нови проекции и в друга светлина при посредничеството на творческото въображение.

· Хумор– наред със сатира, основна форма на естетическата категория комично, компонент на разнообразни видове и жанрове на хумористично-сатиричната литература.