ЗАТИШИЕ


СЕНТ БЬОВ

автор:  Шарл Огюстен дьо Сент-Бьов 

Понякога в стремеж към нещо непознато —
сред облаците чак да полетя сърцато
и чам да доловя от чудни песни ек,
каквито досега не е дочул човек —
събуждайки се, тъй понякога желая
и вместо своя труд да доведе до края
— а с толкова любов започнат вечерта, —
като дете в игра се втурва мисълта
към своите мечти; да тръгне тя тогава
решена е, със цел в поезия да плава.
Приготвям се за път, не чакам миг дори,
на кораба ми лек изскърцват макари
и котвата след туй на борда е; платната
очакват само бриз да лъхне в небесата,
на мостика събран е екипажът цял
и всеки надалеч тревожно се е взрял.
Потеглям, сбогом, бряг! — Но спящо е морето,
по-тихо е дори от езеро и ето,
не лъхна ни веднъж от никоя страна —
на мачтите висят отпуснати платна.
Със скръстени ръце кормчията се вглежда
в зелената вода, замряла без надежда,
чиято гладка шир със полет обигран
прелита гларус бял или пък корморан.
До края на деня в далечината бледа
кормчията е взрян, та облак да съгледа
или да види флаг трептящ — за вятър знак;
ще впива поглед тъй и подир залез чак,
в настъпващата нощ, догдето в мрачината
на мачтата върхът се губи сред мъглата.

превод: Пенчо Симов, 1978

Advertisements

ЗА ЛИТЕРАТУРАТА КАТО ИЗКУСТВО


Значителна част от четящите люде знаят, че изкуството е краен продукт на възпроизвеждане и възприятие на база натрупани впечатления, знания и творческа изява на субективните представи на конкретния творец за себе си, обществото и заобикалящия го свят като цяло.
Изкуството като продукт от творческата дейност на твореца, в зависи-мост от предназначението си, „стил и направление” е форма на естетическо възприятие и възпроизвеждане на база на натрупани качествени знания, умения и талант, за да създаде и представи конкретната творба. Тя може да бъде живопис, графика, музика, кинематография, сценарии, театър и т.н.
Естетиката е дял от философията, занимаващ се със същността и възприемането на красивото, изящното красноречие и всичко свързано с конкретиката на изкуството.
Естетическото оценяване може да бъде много сгъстено или безкрайно противоречиво, частично, интелектуално и интерпретативно.
Произведенията или „обектите” на изкуството, създадени от конкретни творци в литературата и изящни майстори (художници, скулптори и др.), предизвикват и пораждат конкретни емоции (мисли, чувства), представи и идеи чрез възприятията.
Литературата спада към изкуството, т.е. „изкуство по предназначение”. Защо? Литературата най-често включва произведения от писмен вид, в които конкретния автор разказва определен сюжет, заплетена история, която привлича не само вниманието, но държи в неизвестност и напрежение читателя, с майсторството на красноречието, силата на словото и владеенето на съспенса.
Основни носители на литературния текст са книгите, но в нашето съвремие литературата присъства и в интернет като цитати и като цели текстове.
Художествената литература, както се знае е изкуство по предназначение – народност, период и религия; наред с живописта и музиката, със съществената разлика, че борави с езика и с езиковите знаци, докато другите изкуства са семиотични системи, имащи твърде различен знаков характер.
Всеки текст (произведение под каквато и да е форма) може да бъде литературен, когато е възприет като такъв, когато задоволява някакви или нечии вкусове / критерии, за да попадне под маркера на литература (маркер за елитарност и значимост).
Художествената литература като същност и значимост е изкуството да се владее умелото използване на езика.
Това е умението, дарбата да се говори не само добре, но и убедително, и умело говорене пред публика. Синоним на това качество е „красноречието”, както и „ораторското изкуство”, което се отнася и до писмения дискурс и писмените текстове, като изкуство в писането, подредбата, изложението и т. н. на текстовете.
За качеството на художествената образност на дадено литературно произведение, изключително важно значение е литературният стил на автора, който преди всичко е индивидуален. Той се ражда от автора и неговия талант и способност да пише. Стилът се оформя не само от обема на прочетените книги, които би трябвало да се подбират по значимост и оценка, но най-вече и от задълбочения анализ и работа върху творчеството на литературните класици от всички времена (било проза или поезия).
Преди всичко литературният стил се оформя и обуславя от конкретния, и характерен исторически период, в който живее писателя, от своеобразието на конкретните моменти, обществено-икономическите отношения, от конкретните литературни направления, течения и политически вълнения в конкретния момент и най-вече от личността на писателя – неговия талант и умения, от способността му да наблюдава живота във всичките му категории и прояви.
Изключително важно значение е индивидуалния начин на мислене, усещане, чувстване и т.н.; и най-вече умението да отрази с художественото майсторско слово, което е отражение на оригиналност
Именно стиловете качества и мирогледа на автора, му позволяват с творческата индивидуалност, талант и чрез майсторското слово да отрази и пресъздаде съответните художествени образи, и заплетени интригуващи ситуации. За да се получи вълнуващ ефект, авторът трябва да е майстор на съспенса.
На базата на логическия и образно-емоционалния стил, една художествена творба, може да се каже, че отговаря и попада под маркера за елитарност и значимост.
Художествената словесност се формира на границата между поезията и прозата, чрез теоретично осмисляне.
Поезията е изкуство на мига, който трябва да се усети и улови на момента, но е необходим талант и изискано концентрирано слово. Поезията като същност има много лица и проявления. Тя е най-прозрачното изкуство, тъй като негов инструмент и материал е речта, езикът, словото… То е навсякъде и във всичко, и е най-изявено именно в литературата, най-вече в поезията, защото тя е конкретно състояние на духа и концентрация от чувства и слово, негова висша еманация. Стихотворенията като продукт са изградени от определен обем и порядък от подбрани думи, които със своята възвишеност и естетика разголват душата. Накратко казано тя е конкретна вселена, сътворена чрез красноречието. Поезията е ерархия на словесността. Поради тази причина съществуват различни нива на поезията: едноизмерна и многоизмерна, елементарна и сложна, плитка и дълбока, душевна и духовна, сетивна и свръхсетивна, и т.н.
Поезията е загадка (неразгадана тайна), понеже мнозинството от читателите не притежават необходимите вътрешни сетива, за да я възприемат и разберат.
Поезията е дар Божи. Тя избира своя поет, а не той нея. Поезията е откровение не само за автора, но и за нейния ценител, който е осенèн от нейната тайственост и събужда неговите сетива (вътрешни и духовни).
Истинската и възвишена поезия се определя като тайнствен и жив мост между видимото и невидимото, по който пътува духът.
Поезията е велико изкуство, което е израз на емоцията и красотата на словесността, отразяваща чувствата на поета породени от уловения миг.
Художествената литература е изкуство, което изгражда своите образи чрез словото / т.е. лингвистичния език в цялата му лексика и семантика/. Словесните художествени образи също се подчиняват на логиката на образното обобщение на типизацията и индивидуализацията, на пластичния език на изкуството. Словесния художествен образ притежава своя специфика като своеобразна словесна живопис със следните особености:
– не притежава конкретна предметна нагледност, възниква в съзнанието на читателя чрез възсъздаващото /репродуктивно/ въображение;
– възможности за свободно и цялостно изображение на пространствено-временните измерения на обектите и човека; да разтяга или сгъстява времето на действието, да го праща назад в миналото или в бъдещето /интроспекция/;
– изобразява свойства на явленията, недостъпни за други изобразителни изкуства звучене, движение и др.;
– чрез метафоризацията, хиперболизацията, антропоморфизацията /одухотворяването/ създава непостижими за друго изкуство одушевени природни образи и картини или образи символи;
– като никое друго изкуство е в състояние да предаде интелектуалното съдържание на личността / тъй като само думата е носител на мисъл/, поради което много изкуства постоянно търсят синтез на словото.
Средствата на словесната живопис са преносните значение на думите, групирането им в неразчленими образи, носители на непредаваемо по друг начин значение, стилистичните фигури, тропите, ритмично-метрическата и интонационно-звукова организация на речта. Благодарение на тях литературно-художествената форма придобива многослойност и многозначност, многопосочно асоциативно въздействие върху въображението на читателя, оркестрова полифенкционалност / духовна, емоционална, оценъчна, хедонистична и т.н./ Формалната структура на литературно-художественото произведение е в последна сметка най-пълна и адекватна езикова обективация на нейното художествено съдържание. Тя не може да бъде задълбочено изследвана от поетиката и стилистиката откъснато от него. Но литературно-художествената форма притежава своя относителна самостоятелност, структура и езикови механизми, чието изследване е от изключителна важност за литературознанието. Художествената литература притежава родови, видови и жанрови особености като изкристализирали в нейното развитие съдържателно-формални структури. Нейното възприемане и въздействие има своя специфика, но съвпада с естетическата роля на изкуството.

© Николай Пеняшки – Плашков

Добрич
26 септември, 2014 г.

„НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ” ОТ НИЙЛ ГЕЙМЪН


НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ - НИЙЛ ГЕЙМЪН

Нийл Геймън е английски писател, който става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния си труд  The Sandmdn, който в уважаван и обичан писател в чужбина, включително и в Българя.  На нашия литературен пазар има преведени няколко негови романа и сборник разази.  Има спечелени литературни награди за фантастика (включително Хюго и Небюла). По негови книги има филми и сериали, а призведенията му на десетки езици и се продават в огромни тиражи по света.

 Романът „Никога, никъде, никой” е първата самостоятелна книга излязла на българския пазар. Предполага се, че е най-добрата творба на Геймън. Като писател Нийл Геймън е изключително рядко талантлив писател, който би могъл да се роди.

  Главният герой в романа Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден с богата и меркантилна жена, пробива в бизнеса, но личния му живот е щастливо скучен и еднообразен. Около него всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, когато отива на работа, разбира, че е из-чезнал от Лондон и обществото. Всички го забравят и никой не е способен да го види. Опознавайки спасеното момиче, той разбира че е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновена сила, предавана през поколенията. Това момиче принадлежи на друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис, намиращ се под познатия град. Той е свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Този подземен свят е свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магията, чудовищата и вълшебните същества оживяват.

Обобщено казано, вълнуващите и изпълнени с неизвестност предстоящи приключения започват. Ричард се оказва неочаквано в компанията на няколко странници, от чиято мисия зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всички времена. Не е за учудване как писателят Нийл Геймън развива успешно и с изключителен талант доизгражда  и приключва епичния и интелигентен сюжет, изпълнен с много обрати, предизвикващи и поддържащи читателя в напрежение, нервност, вълнение и несигурност.

Това е показателно за писателския талант на автора, неговия изключителен стил, доказващи ораторското слово твореца.

Тази вълнуваща творба ни държи в постоянна неизвестност,безпокойство и поддържа дъха до последната страница.

Едни от най-гадните и оригинални злодеи в книгата на които попада читателя са господин Круп и господин Вандемар, за които може да се каже, че са две перфектни машини за унищожение, работещи в пакет и особена жестокост. Тези антагонисти в повествованието са уникални персонажи, чиито образи са изградени с изключителна образност и стил, допълвайки се с владеенето на съспенса в лицето на писателя Нийл Геймън.

Не бива да се забравят и второстепенните и правдоподобни персонажи в лицето на плъхове, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели.

 Целият този гениален и изключително измислен свят, наречен Долен Лондон, който е лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките и легендите оживяват. Именно този свят, който е със собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществува някъде там долу.

Този роман е невероятно и вълнуващо четиво, а това се дължи на изключителния и гениален стил на писане, който прониква не само в дълбочината на съзнанието, но и в сърцето и душата на читателя.

Творбата „Никога, Никъде, Никой” е отражение на творческото въображение, познания и талант на неповторимия и гениален писател на модерното фентъзи, и е изключителен шедьофър в жанра, и заслужава да бъде прочетен.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

                                           ЦИТАТИ ОТ РОМАНА 

„ Вечерта, преди да замине за  Лондон, на Ричард Мейхю не му беше никак весело.
В началото се забавляваше – четеше прощалните картички, прегръщаше разни не дотам привлекателни млади дами; смееше се на предупрежденията за злините и опасностите на големия град и на подаръка от приятелите – бял чадър с карта на лондонското метро; наслаждаваше се на първите няколко бири…”

„…Не думите подразниха Ричард: подразни го тонът, с който го осведомяваха. Излизаше, че масата за довечера трябвало да бъде запазена още преди няколко години – може би, подразбираше се, от родителите на Ричард.”

„…Той посочи шахтата, зейнала под капака. Ричард тръгна да слиза по металната стълба в стената, като се чувстваше толкова насаден на пачи яйца, че изобщо не му мина  през ум да продължава с въпросите.”

„Чудеше се къде са. Не прилича на шахта. Може би беше тунел за телефонни кабели или за теснолинейка. Иле за нещо друго. Даде си сметка, че не е знаел много за това, което става под лондонските улици. Вървеше нервно, притеснен, че може да се спъне в тъмното и да си счупи глезена…”

„…Дълбоките тунели бяха прокопани през двайсетте години за високоскоростното удължение на Северната линия на лондонското метро. През Втората световна война тук бяха настанени хиляди войници, като отпадъците се изпомпваха със сгъстен въздух до нивото на каналите високо горе. От двете страни на тунелите имаше метални койки, на които спяха. След войната койките останаха и върху тях наредиха кашони с писма, документи и вестници: глупави тайни, погребани дълбоко, за да бъдат забравени. …”

 „…Огромна ирландка хрътка пристъпи по пътеката и спря свирача на лютня, седнал на пода, който изтезаваше инструмента с някаква несвързана мелодия. Хрътката се втренчи в Ричард, изсумтя презрително и легна да спи. В далечния край на вагона възрастен  соколар с вързан за китката забулен сокол разменяше любезности с групичка девойки на възраст. Някои от пътниците открито зяпаха четиримата новодошли; други също толкова явно не им обръщаха внимание….”

„… Тръгна през помещенията под болницата, като претенциозно заобикаляше гниещите боклуци. Мина през баните и тоалетните, слезе по метална стълба, прекоси нещо мокро и тинесто, накрая бутна една полуизгнила врата и влезе. Огледа помещението, в което се озова, разгледа с грандиозно презрение полуизядената котка и купчината бръсначи. После насмете боклуците на един стол, настани се удобно и затвори очи в мрака.”

 „… Тялото на маркиз Дьо Карабас плуваше по лице на изток в дълбокия канал.
Лондонските канали, родени като реки и потоци, които течаха от север на юг (а на север от Темза – от юг на север), носеха боклуци, трупове на животни и съдържанието на нощните гърнета, които реката отнасяше чак до морето. Тази система беше работила в продължение на години докато през 1858 огромното количество отпадъци от хората и фабриките в Лондон, съчетано с доста горещо лято, създаде явлението, известно като    Голямата воня: самата Темза се превърна в открит канал. Онези, които можеха да напуснат Лондон, го сториха; останалите обвиваха около лицето си парцали, напоети с карбол, и се стараеха да не дишат през носа.”

 „… Първи видяха тялото на няколко плъха в една тухлена ниша, които правеха разни неща, които плъховете правят, когато хората не ги виждат. Най-големият, едър черен мъжкар, изцвърча. По-малка кафява женска му отвърна, скочи от нишата на гърба на маркиза и така пътува по канала, като душеше косата и палтото и близваше кръвта, и накрая се наведе предпазливо и разгледа това, което се виждаше от лицето.
Скочи от главата в мътната вода, усърдно заплува към брега и се покатери по хлъзгавите тухли. Притича по една греда и се присъедини към останалите. „

РОМАНЪТ „КОТКИ“ – АКИФ ПИРИНЧИ


Издателство „ТРУД“                              КОТКИ - РОМАН НА  АКИФ ПИРИНЧИ

„КОТКИ“
Криминален роман,
включен в „Класика 21 век“

„Котки“ (оригинално заглавие на немски Felidae) е криминален роман от Акиф Пиринчи, в който основните персонажи са котки. Оригиналното заглавие Felidae е латинското име на семейство Коткови. Романът и издаден за първи път през 1989 г.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Котаракът Франсис се мести в нов дом и открива, че в квартала често се случват необясними убийства на котки. Постепенно Франсис опознава новото място и обитателите му. След като разкрива някои страшни тайни от миналото, накрая той успява да стигне до тайнствения убиец.

Романът „Котки“ е добре приет и е последван от няколко продължения. Други книги от поредицата на Акиф Пиринчи „Котки“ (Felidae) са:

Francis. Felidae II. (1996)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Cave Canem. Ein Felidae-Roman. (2001)

Das Duell. Felidae-Roman. (2004)

Salve Roma. Ein Felidae-Roman. (2005)

Schandtat. Ein Felidae-Roman. (2007)


Източник:
Уикипедия

ГОРАТА КАТО РЕСУРС НА ПРИРОДАТА И НЕЙНОТО ОПАЗВАНЕ


Гората като природна даденост винаги е вдъхновявала и вълнувала всеки един от нас с изящната си красота, и всичките нейни дадености, които са от съществено значение за живота. Нейните божествено красиви пейзажи и благоуханните цветя, и билки са били винаги отклик в българските митове и легенди; и в произведенията на много творци на литературата, и изкуството.
Смесените широколистни и иглолистни гори оформят множество ме-ста за отдих, санаториуми и балнеосанаториуми.
Гората е от съществено значение за човека, неговото здраве, стопанска дейност и отдих за много туристи – български и чужди. Всичко това води до осъзнаване за неограничените възможности на горските масиви и природните дадености като място на възобновяеми и нови алтернативни  енергийни източници.
Тя е като основен ресурс на природата и привлича вниманието на обществото за опазване на околната среда и решаване на проблемите на енергоснабдяването; вятър и слънце.
Изключително важно значение е осъзнаването на необходимостта от разумното използване на горските ресурси и опазването на екосистема-
та.
Трябва всички ние да се пренастроим, т.е. да се изчистим от пагубните „стари ценности” и „навици” които са страшна тирания, тегнеща над на-родите.
Затриването на ценности като за по-добро възпитание, морал, достойн-ство, авторитет, за учение, справедливост и други, води до отдалечаване на личността от здравното и проспериращо „микро” и „макро” общество. Всичко това води до неправилно отношение към природни дадености и опазване на околната среда. Хвърлят се всевъзможни боклуци по улиците, булевардите, градските паркове и горите.
Замърсяването на околната среда, породено от небрежността и нехай-ството на човешките индивиди, от различни фабрики, предприятия и все още съществуващи химико-технологични заводи, и фармацевтични предприятия води до изключителна вреда за нашето здраве, околната среда, и почвата, които раждат нашата храна. Тя е извор и на водата, която пием ние и животните, които дават необходимата за нас храна. Това е така, защото както ние, така и животните зависим от гората и природата като цяло.
Друг значително важен проблем е незаконното изсичане на горскитемасиви от разни бракониери с цел забогатяване. Тук е важен моментът , да се води отговорна и безмилостна борба от контролните и охранителните органи, с цел опазване на така необходимите за всички нас гори и горски масиви.
Колкото по-навреме поемем отговорността за опазване на горите и при-родата като цяло, толкова по-навреме ще намалим вероятността от еко-логична катастрофа.
Въпреки това, много трудно може да се спре технологично-икономи-чески просперитет на света, но реално казано това е невъзможно и никога няма стане.
Този изключително важен проблем за „глобалната екология” е от световен аспект и е водеща „еко-политика”.
Единственият шанс е въвеждането на авангардни-екологични техноло-гии, които да са в полза на цялото човечество, флората и фауната на планетата Земя.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

10.10. 2013 г.

 Есето е включено в списание „КРАЕЗНАНИЕ”, издание на дружество на краеведите „Отец Павел Атанасов” и на Клуб „Родинознание” – гр.Добрич

КОЙ Е ДЖОУЗЕФ КЕМБЪЛ (1904 – 1987)


Един от най-големите изследователи на митологията през 20 в. Не започвам с книгите му, не изреждам статиите и студиите му, за мен е важно да се почне с човека Джоузеф Кембъл и да се акцентира върху търсещия дух, защото всичко започва с търсенето, с Пътя на Героя, пребродил хиляди пустинни местности, прекрачил времената и намерил се в своя собствен мит, последвал своята собствена легенда.
Изключително известен, заради работата си върху митологията и сравнителната религия, изследване на символа, паралелите между митология и фолклор и какво ли още не, Кембъл пише много книги, които са центрирани върху тези теми, включително „Героят с хиляда лица“ и „Маската на Бога“. Интересен факт, е че работата на Кембъл има широко влияние, забележимо във филмите на Джордж Лукас (с когото са били близки приятели), „Междузвездни Войни“ и „Кралят на животните“ на Дисни. Джоузеф Кембъл живее, воден от известната си и често цитирана философия „Следвай своето блаженство!“, която той базира върху идеята, че когато човек прави това, което иска да прави, пътят му става лек и радостен, поддържан от „…невидими ръце, които го подкрепят през цялото време.“ Завладян е от историята на индианците, едва когато е 12 годишен, а пътят му на учен започва точно с изследването на индианската митология и обредност. Неговото страстно интелектуално пътуване започва в този миг. В младежките си години прави уникално проучване върху средновековната тема за Светия Граал и легендите, свързани с нея. Тръгва в преследване на знания по пътищата към Париж и Мюнхен, където за пръв път открива идеите на Зигмунд Фройд и Карл Юнг, както и Джеймс Джойс, Томас Ман и европейското изкуство изобщо.

Какво знаете вие за Джоузеф Кембъл? Дали търсенията му като учен са ви помогнали и вие да намерите вашите истини от една страна, и от друга – на мен поне ми е безкрайно интересен паралела между митология, сравнителното религиознание и психоанализата. Джоузеф Кембъл е изкушен от архетипа, който властва във всеки мит и ритуал, а Юнг, например – от мита, като психологическа история и огледало на личността.

Негови съвременници, като Карл Густав Юнг, Клод-Леви Щрос, Пол Рикьор, Жорж Батай … Списъкът е дълъг. И никой не пише за тях, почти никой не ги чете.

Книгата „Хемингуей“ от Ник Нолак


ХЕМИНГУЕЙ КНИГАТази биографична книга от Ник Нолак не претендира, че допринася нещо ново за писателя Хемингуей. Тя ни разкрива и разказва за неговия живот , изпълнен с динамика, невероятни и страстни желания, които го съпътстват до края на живота му.
Тази невероятна книжка (не голяма по обем) ни запознава и сближава със семейството, приятелите, съмишлениците, любовниците, съпругите;  дори и неговата драматична смърт.
В повествованието на книгата „Хемингуей“  Ник Нолак е наблегнал преди всичко за личността Хемингуей, а не за писателя.
Такъв вариант на действие е изключително труден, почти невъзможен, понеже при автора тези две качествени понятия са взаимносвързани.  Убеден съм, че написаното в книгата не е нищо ново за читателя, разбира се за този, който не е чел неговото творчество и биография.

Писателят Ник Нолак много точно, синтезирано и стилно е написал и представил житието на великия Хемингуей, обиколил много страни от различни континети, участвал в две войни.

В предпоследната глава авторът прави общ общо обзор на творчеството на писателя, журналист и репортер Ърнест Хемингуей, с което си намерение подлага на показ таланта и салата на словото на американския писател.
В последната час на това произведение е отразена една от версийте за неговата смърт.
Книгата е вълнуваща, написана с притегателно слово и заслужава да се прочете.

© Николай Пеняшки – Плашков

Авторът на „Английският пациент“ Майкъл Ондатжи гостува в България през септември


Писателят Майкъл Ондатжи, носител на наградата „Букър“ за романа си „Английският пациент“, чиято екранизация от 1996 г. получи 9 награди „Оскар“, ще гостува в България на 26 септември, съобщава издателството му „Лъчезар Минчев“. Той идва по покана на българския си колега Мирослав Пенков.

По рано през годината канадският автор избра българина за свой „ученик“ в менторска програма, която свързва бележити фигури на изкуството с техни обещаващи млади колеги. По време на годината менторство Ондатжи ще напътства Мирослав Пенков в завършването на първия му роман,…

продължете от тук: http://www.dnevnik.bg

ПОГОВОРКИ


Човек, който търси мъдрост, може да се нарече умен, но ако мисли че я е намерил, е безумен.

Глупавия помни. Умния си записва.

По-добре е да се мисли преди да се действа, отколкото след това.

У глупците езикът изпреварва мисълта.

Времето, употребено за размишления, е икономисано време.

Мисли като малцината, говори като мнозината!

Който ясно мисли, ясно се изразява.

Учените са много, но умните – малко.

В работите на сърцето слушай ума. В работата на ума не слушай сърцето.

Малко са умовете, загинали от износване; по-голямата част ръждясват от неупотреба.

Най-голямата слабост на ума е недоверието към силата на ума.

Малка е ползата от очите, ако умът е сляп.

От едно счупено гърне може да изтече само това, което е имало в него.

Усърдният стремеж да изглеждаш умен пречи да бъдеш умен.

Умната глава сто глави ще спаси, а простата и себе си не може.

Хората са винаги против разума, когато разумът е против тях.

Един учен глупак е по-глупав от неучения.

Забранете нещо на глупака и той непременно ще го направи.

Главата на лудия не побелява.

В затворена уста муха не влиза.

Първият удар е половин сражение.

Не е имало случай гол да загуби нещо.

Немият няма врагове!

И мълчанието е отговор.

Вдигнеш ли пръчка – виновната котка ще избяга.

На кротко магаре и двама се качват.

Който знае да чака, всичко му идва навреме,

Който дрънка за това, което знае, ще говори и за това, което не знае.

Желанието да се изкажем е почти винаги по-силно от желанието да научим нещо.

Който много говори, все ще каже нещо, което не е за казване.

Понякога трябва да мълчиш, за да бъдеш чут.

На мълчащия не може да му се отнеме думата.

Когато човек говори по-малко, той изглежда по-умен.

Винаги печелим, когато мълчим за това, за което не сме длъжни да говорим.

Мълчаливият има малко грижи.

Мълчанието е приятел, който никога няма да те предаде.

Често съм се разкайвал за това, че съм говорил, но никога за това, че съм мълчал.

Който плаща зле – плаща два пъти!

По-добре в село чорбаджия, отколкото в град кюмюрджия!

Който бяга, го бият.

Гарван гарвану око не вади!

Глупавия се учи от собствените си грешки, а умния – от грешките на другите!

Който видял вълка – вика, който не видял – дваж вика!

Дваж крой, един режи!

Всяка лъжа води след себе си друга лъжа!

Кучетата лаят, кервана си върви!

Защо съм вълк, след като не ме лаят кучетата?

В царството на слепите едноокия е цар!

Ако се направиш на агне вълкът ще те изяде!

Турен акъл в глава не стои!

След жена и след влак не се тича.

На вълка затова му е дебел врата, защото си върши работата сам.

Който сам се пази и Господ го пази!

Да ме опази Господ от приятелите ми, а от враговете си сам ще се пазя.

Да би се яло – не би стояло!

Покрито мляко котки го не лочат.

Грижи се за стотинките, а левовете ще се грижат сами за себе си!

На триците – скъп, на брашното – евтин.

Нерешителността е съдба на посредствените.

Пази се от онзи, който не е отговорил на удара ти.

Тръгнал ли си на път, не се връщай от средата.

Човек, който желае настойчиво нещо, ще принуди съдбата да отстъпи – Лермонтов.

Нетърпеливостта е главната причина за нашите глупости.

Храбростта в опасност е половин победа.

Където не достига лъвска кожа, пришиват лисича.

Оптимистът казва: “Бутилката ми е наполовина пълна”. Песимистът: “Бутилката ми е наполовина празна”.

Недоволството е първата стъпка към прогреса – Едисон.

Обикновено за човек може да се съди по това, над което се смее.

Смехът на умния се вижда, а не се слуша.

В стремежа за остроумие често се казва само глупост.

Очакването на щастие също е щастие.

Виното влиза, думите излизат.

Хората се управляват по-лесно чрез пороците им, отколкото чрез добродетели- те им – Наполеон.

На опасна уста – или зъбите вън, или езикът вътре. – Чилингиров.

Роденият да пълзи не може да лети. – Горки

От великото до смешното има само една крачка. – Наполеон

Никога не вярвай на стар враг.

Времето не прави враговете приятели.

Съжалиш ли врага, ще пострадаш ти.

Не се страхувам от враг, на когото бронята блести.

ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА – АГАТА КРИСТИ


 

ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА    ДЕСЕТ МАЛКИ НЕГЪРЧЕТА

Издателство „ХЕЛИКОН“

Художествена Литература

Криминални романи


АНОТАЦИЯ

Криминалният роман „Десет малки негърчета” от английската писателка Агата Кристи е вълнуваща и интригуваща история за десетина души, които решават и отиват на почивка на един малък негърски остров. Съществува детска песен за него, според която десет малки негърчета се изгубват едно след друго. Повлиян от текста на тази песен, се появява таен убиец, който започва да убива хората по този начин. Той започва да напомня на всеки един от тях, какво може да им се случи, като поставя в рамка текста от песничката във всяка една от стаите. По време на храна в трапезарията са поставени на масата десет кристални негърчета. При всяка жертва се губи по едно. Първата жертва Антъни Марстън е отровена с калиев цианид. Втората жертва мисис Роджърс не се събужда вследствие свръхдоза сънотворно от (хлоралхидрат), а третата Макартър е намерен мъртъв след удар в задната част на главата по време на разхода.
Убиецът находчиво и умело съумява да нагласи нещата за своите намерения,
както се споменават в песента.
Едната жертва, която обича мед, трябва да бъде ужилена от пчела, но въпреки това е използвана спринцовка за смъртта.
При разследване убиецът не е намерен. По тази причина останалите живи мислят, че убиецът е сред тях и започват да се дебнат един-друг като хищни зверове. Всеки подозира някой от останалите със страх за живота си, съгласно предписанието.
Бавно и опечалено се губят негърчетата. Идва решителният ден.
В края на тази болезнена и изпълнена с напрежение и страх драма, остават само двама, които намират доктора мъртъв на една скала.
Живите разбират истината и се прибират у дома.
Сюжетът и повествованието на романа са изключително непредсказуеми и интригуващи.
Героите на писателката Агата Кристи са находчиви, оригинални и популярни по цял свят като самата нея.
Английската криминална писателка Агата Кристи със силата и качеството на словото грабва и вълнува читателя от първите редове до последното изречение на своите романи, които я издигат във върховете на световната литература. В днешния 21-ви век със своето умение и изключителен талант на разказвач като криминален автор писателката се издига на пиедестала в този жанр, и се оформя като най-известната писателка на криминални романи в света.

© Николай Пеняшки – Плашков

––––––––––––––––––
ОТКЪСИ ОТ РОМАНА

“ Съдията Уоргрейв, наскоро излязъл в пенсия, се бе настанил удобно в ъгъла на първокласното купе за пушачи, подръпваше от пурата си и с интерес преглеждаше политическите новини в „Таймс“.
След време остави вестника и се загледа навън. Влакът минаваше през Съмърсет. Още два часа до крайната цел на това пътуване.
Съдията прехвърляше наум всички съобщения за Негърския остров, появили се наскоро в пресата. Пръв го беше купил някакъв милионер американец, побъркан на тема яхти; добре си спомняше описанието на луксозната и модерна къща, изникнала на малкото островче недалеч от девънския бряг. За жалост третата съпруга на американеца не споделяла страстното увлечение на мъжа си и къщата бе обявена за продан. Тук-там по вестниците се появиха някои от тези интригуващи обяви. Последва гръмко съобщение, че къщата е преминала в ръцете на мистър Оуън. Не закъсняха и слуховете, раздухвани от журналистите в светската хроника: Негърският остров всъщност бил закупен от мис Гейбриъл Търл, филмова звезда от Холивуд! Мечтаела за уединение, далеч от любопитните погледи и фотографите. В „Бизи Бий“ деликатно намекваха, че островът е избран за убежище на член от кралското семейство!? Мистър Мериуедър бе направил всеобщо достояние поверителната информация за целта на покупката — младият лорд Л. — най-сетне поразен от стрелата на Купидон, щял да прекара там медения си месец! Друг източник, наречен Джонас, пък твърдеше, че островът бил вече собственост на Адмиралтейството за провеждане на предстоящи строго секретни опити!
Негърският остров бе станал, без съмнение, сензацията на деня!
Съдията Уоргрейв извади от джоба си писмо. Почеркът беше нечетлив, но отделни думи ясно изпъкваха.“

„Как ли й беше името? Подписът бе нечетлив. „Защо някои се подписват с толкова завъртулки?“ — негодуваше Емили Брент.
Тя се опита да си спомни хората, отседнали в пансиона в Белхейвън, където беше прекарала две лета подред. Там се запозна и с онази мила жена, мис… как ли й беше името? Баща й бил теолог. Имаше и една мисис Олтън или Ормън, не, май беше Оливър! Да, наистина Оливър!
Негърският остров! Чела беше нещо във вестника за Негърския остров… за някаква филмова звезда ли се отнасяше, или за милионер американец?“

Подобни острови, изглежда, не струваха скъпо — не на всеки харесват. Хората са привлечени от романтиката, но като поживеят известно време, неудобствата започват да ги дразнят и бързат да се отърват от тях.

„Безупречно наредена стая. Обзаведена модерно до най-малката подробност. Ослепително бели килими върху лъснатия паркет… пастелен цвят на стените… дълго огледало с лампи от двете страни. Полица над камината без никакви украшения по нея, освен голяма мечка от бял мрамор — съвременна скулптура, в която бе поставен часовник. Над камината в блестяща хромирана рамка бе поставен лист пергамент с някакво стихотворение.“

Вера се зачете в него. От дете помнеше тази детска песничка:

Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.
Седем малки негърчета сякоха дърва.
Съсече се едното, остана без глава.
Шест малки негърчета гощаваха се с мед.
Жилна го пчела едното — ето ти ги пет.
Пет малки негърчета правото увлече.
Едното стана съдия и четири са вече.
Четири малки негърчета поеха по море.
Заплесна се едно и три са само те.
Три малки негърчета с животните играят.
Мечокът смачка там едно, та две са най-накрая.
Две малки негърчета подскачат край водата.
Едно издъхна на брега — такава му била съдбата.
Едно малко негърче останало само.
Обеси се и ето вече, че няма ни едно.

Вера се усмихна. Естествено! Та това е Негърският остров.
Тя отново седна край прозореца и се загледа към морето. Колко необятно беше то! От нейния прозорец суша не се виждаше… само безбрежна морска синева… леко развълнувана под лъчите на залязващото слънце.
Морето, съвсем спокойно днес… понякога е тъй жестоко… Морето, което те тегли надолу към своите бездни… Удавен… намерили го удавен… в морето… удавен… удавен…
Не, тя не иска да си спомня… не иска да мисли за това!
То е вече минало…

„Генерал Макартър се мръщеше на отражението си в огледалото.
По дяволите, цялата тази история беше страшно подозрителна! Не това очакваше той…
Като нищо щеше да намери извинение… да зареже всичко и да си замине.
Но моторната лодка се бе върнала на брега.
Няма как, трябваше да остане.
Този Ломбард например… доста е съмнителен. Не му е чиста съвестта. Бе готов да се закълне, че преценката му е правилна.“

“ Армстронг постепенно си припомни делото Ситън. Всички бяха останали изненадани от присъдата. Преди да завърши делото, Армстронг се бе срещнал със старши адвоката Матюс в някакъв ресторант. „Никой не се съмнява каква ще е присъдата. Повече от сигурно е, че ще бъде оправдан“ — бе го уверил приятелят му. А по-късно Армстронг неведнъж бе чувал хората да казват: „Съдията беше страшно настроен против него. Накара заседателите да му повярват и те му осигуриха присъдата «виновен». Изпипана работа. Старият Уоргрейв познава всяка буква от закона. Сякаш имаше да разчиства лични сметки с подсъдимия.““

„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“

„Долу в трапезарията Роджърс стоеше в недоумение. Втренчено се взираше в порцелановите фигурки в средата на масата.
– Ама че дяволска работа — измърмори той под нос. — Бих могъл да се закълна, че тези фигурки бяха десет.“

„Той бе изпратил Ричмънд на сигурна смърт. Само чудо можеше да го спаси. А чудото не стана. Изпратил бе Ричмънд към гибел и не съжаляваше. Оказа се, че не е толкова трудно. Такива грешки ставаха постоянно — офицери биваха изпращани на смърт без никаква нужда. Навсякъде цареше объркване и паника. След това хората можеха да кажат: „Старият Макартър взе да губи контрол, направи твърде големи грешки, пожертва някои от най-добрите си хора.“ И нищо повече.
Но младият Армитидж не беше от тях. Често пъти генералът улавяше изпитателния му поглед. Вероятно се досещаше, че Ричмънд нарочно е бил изпратен на смърт.“

„Вера стана от леглото, отиде до тоалетката и си взе три аспирина.
„Жалко, че нямам никакво приспивателно — помисли си тя. — Ако исках да свърша със себе си, щях да взема голяма доза веронал или нещо подобно… но не и калиев цианид!“
При спомена за изкривеното мораво лице на Антъни Марстън младата жена потръпна.
Минавайки покрай камината, погледът й попадна върху детската песничка.

„Десет малки негърчета похапнаха добре.
Задави се едното, сега са девет те.
Девет малки негърчета до късно поседяха.
Заспа едното непробудно и вече осем бяха.
Осем малки негърчета пътуваха из Девън.
Едното там остана и върнаха се седем.“
…………
“ И спряха дотук. Какво повече можеха да кажат?
Армстронг и Ломбард отнесоха безжизненото тяло на младежа в стаята му, сложиха го на леглото и го покриха. Когато се върнаха долу в салона, завариха останалите скупчени, зъзнещи въпреки топлата нощ.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
„Гостите неохотно се отправиха към стаите си.
Ако се намираха в стара къща със скърцащи дъски, с прокрадващи се сенки и тежки ламперии по стените, чувството, че във въздуха витае нещо злокобно, би било обяснимо. Но в този дом, строен според изискванията на съвременната архитектура, липсваха мрачни ъгли, подвижни стени… Навсякъде бе осветено… Всичко бе ново, чисто и блестящо. В него нямаше нищо скрито, нищо потайно… Къщата нямаше свой живот. В известен смисъл това беше най-вледеняващо от всичко.
Горе на площадката си пожелаха лека нощ. Прибраха се в стаите си и несъзнателно всеки превъртя ключа на своята врата.“
“ Генерал Макартър се въртеше неспокойно в леглото.
Сънят не идваше. Пред очите му бе лицето на Артър Ричмънд. Обичаше младежа, дяволски се бе привързал към него. Приятно му бе, че и Лесли го харесва. Лесли беше капризна жена. Обръщала бе гръб на не един симпатичен човек и го бе отхвърляла като „скучен“. „Скучен“ и толкоз.
Ала с Артър Ричмънд не й беше скучно. Още от началото се разбираха добре. Разговаряха за пиеси, за музика и за картини. Закачаше го, шегуваше се с него, дори го дразнеше. Генералът се радваше, че Лесли проявява майчински интерес към младежа.“
“ Тримата се заловиха да претърсват острова. Това се оказа неочаквано просто. От северозападната страна скалите се спускаха отвесно към морето, гладки и стръмни. Останалата територия бе покрита с оскъдна растителност без нито едно дърво. Тримата мъже работеха внимателно и методично, претърсваха всичко – от най-високата точка до самата вода; огледаха основно и най-малката цепнатина в скалата, където биха могли да открият вход към някаква пещера. Но пещери нямаше.
Движейки се покрай брега, най-после стигнаха до мястото, където генерал Макартър седеше загледан към морето. Наоколо бе спокойно, само вълните се плискаха в скалите. Старецът седеше изправен, очите му се взираха в хоризонта“

ПОЗНАВАХ РЕКИ


автор: Лангстън  Хюз
………………..  (афроамерикански поет)

––
Познавах реки, древни като света, по-стари
от човешката кръв в човешките жили.
Душата ми стана дълбока като реките.
Плувах в Ефрат, когато душата ми бе млада.
Построих си колиба край Конго и тя ме унасяше в сън.
Вглеждах се в Нил и строях пирамиди над нея.
В Мисисипи се вслушвах, когато Ейб Линкълн отиде
В Ню Орлийнс; виждал съм как
залезът прави гръдта ù разкаляна златна.
Познавах реки.
Древни, тъмни тъмни реки.
Душата ми стана дълбока като реките.

….
превод: Евгения Панчева 

 

 

ЛЮБОВТА Е СВЯТА


Любовта е свята.
Тя е полет на мечтата,
да те имам и обичам.
Любовта е свободата.
Тя е устрем и живот.
Тя е пламъка дълбок.
Тя доказва
силите ми чувства.

 

© еавтор: Николай Пняшки-Плашков

 

Знам, че чакаш…


Знам, че чакаш…,
в нощ дъждоносна,
застанала
до прозореца затворен
с поглед към мрачното небе.
Гръмотевица разтриса
потискащата тишина.
Светкавицата
за себе си напомни.
Следва дъжд пороен.
Дори прозорците
плачат с едри сълзи.
Далеко съм от теб…
Знам, че тъжиш за мен.
И ти ми липсваш;
твоят чар,
очите – езера дълбоки,
ухаещата кожа
и топлите ти длани,
с които приспиваш
нашите деца.
Не плачи,
ще се върна
и ще прогоня
болката, потиснала
сърцето нежно.
Твоят лик
е нераздèлен с мен.
Чакай ме!
Прибирам се у дома.

…..
© Николай Пеняшки – Плашков
20.06. 2014 г. ; Добрич

БЯГСТВОТО


                                          ПЪРВА ГЛАВА

Беше есента на 1978 година. На брега на Дунава край Силистра, в ранната утрин цареше необичайно потискаща тишина, която стягаше сърцето ми и не му даваше покой. Черните облаци бяха се спуснали ниско, задушаваха земята и всичко живо попадащо под обсега им. Трудно се дишаше тежкият въздух. Дори птиците нямаха глас да пеят в приспиваща горещина.  Силни гръмотевици разтърсиха земята и секунди след това заваля пороен дъжд, който ме събуди, и принуди да изляза от храсталаците, намиращи се край брега, където прекарах нощта. Лятото отиваше към края си, но все още беше доста горещо.
Бях доста разстроен от ситуациите, случили се около мен. Изправих се бавно. Завъртях неспокойно глава и гневният ми поглед се насочи към бързите води на реката. Криех се от милицията, за да не попадна в ръцете ̀и. От два дни не бях ял нищо, но страха беше по силен от глада. Хванат ли ме, влизах в затвора или в поправителен лагер.Чувството, че съм уплашен, беше най-малкото… Страхувах се за живота си. Един мой съученик, заемащ отговорен пост в милицията – като символ на дългото приятелство, рискувайки собственото си положение, ми каза:
– Румене, приятелю, бягай, документите ти за задържане ще бъдат готови до десет дни!       Послушах го и реших, да избягам от родината. Имах нужда от пари и затова реших набързо да продам, каквото можах. Сърцето ми беше обзето от мъка и страх. Мислите бяха неконтролируеми. Въпреки това трябваше да запазя самообладание и да се разделя с родното си място. От малък съм живял с мечтата да избягам на Запад.
Заминах за столицата да потърся помощ, но не се получи поради страх от опасностите. Мина доста време, но резултат никакъв. Само похарчих парите. От южната и западната граница пазеха строго.Трябваше да бъда предпазлив. България бе държава – затвор. Беше изключително трудно и затова реших да избягам през Дунава. Този вариант бе последният ми шанс да напусна родината. Беше опасно за живота ми да остана.
Паяжините на комунистическото гестапо бяха обхванали навсякъде. Трябваше да избягам възможно най-бързо. Поради тази причина дойдох в Силистра. Избрах най-дългия и труден път,  но може би най-сигурния.
Животът ми в България беше невъзможен. Бях попаднал в черните списъци на неблагонадеждните. Не отговарях на съществените изисквания на комунистите Имах дълга коса, носех се и се държах по-различно от другите. Често говорих за свободния западен свят, който бе идол за мен. Слушах радио „Свободна Европа“ и западна музика, разбира се и българска музика.  Интересувах се от историята на развитите държави, включително и САЩ – тяхната икономика и култура. Затваряха ме често. Мъчеха ме обезумели и изпълнени с омраза, по причината, че не искам да работя за тях. За мен бяха безкрупулни негодници. Според мен животът, в който няма отредена свобода… – няма почитание към тези които я управляват.
Не можех повече да понасям тази ситуация. Гадост от всичко и от отвсякъде… Отвращавах се от системата и желанието ми да избягам ставаше все по-голямо. Не желаех да гния по затворите, където тези глупаци и некадърници искаха да ме пратят и да прахосат младостта ми. Мразех ги и не криех чувствата си. Нещастията не можеха да продължават повече.
Някакъв шум от храсталаците отклони мислите ми… Огледах се внимателно, но не видях нищо. Все ми се струваше, че някой ме наблюдава. Усещах скрит страх – наследство от стабилния ми и винаги в състояние на тревожност живот. Седнах под едно дърво, за да се предпазя поне малко от дъжда. Душата ми бе потънала в мрак… Имах усещането, че времето минава бавно. Наблюдавах силния дъжд, който за мен в настоящия момент бе символ на свободата и обмислях  план за бягството. Нямаше време за мотаене…
Дъждът спря към обяд. Небето се прочисти и слънцето се по – каза усмихнато.
Легнах в скривалището и се опитах да поспя. Оставаше малко време да напусна родната земя. Не желаех да мисля за минали неща. Животът ми в тази държава беше свършил. Опитах се да сдържа гнева си. Не бях в състояние да прогнозирам предстоящите ситуации, моменти и дни. Можеха да бъдат само догадки. Не бях предприемал досега сериозни цели в живота си, който бе единствения смисъл за мен. На недалечен хълм от местоположението ми имаше малък ресторант, който внезапно оживя. Беше събота и предположих, че е сватба. Пристигаха коли. Чуваше се музика. Усетих приятна приятна миризма. Стомахът ме присви. Сватбарските писъци ме дразнеха. Чуваха се речи, ръкопляскания и смях. Един много оглушителен крясък в по-късния следобед ме накара да помисля, че вече са се напили. По тази причина реших да изляза от прикритието си. Изтърсих панталона и фланелката, за да не изглеждам съвсем съмнителен, и се приближих внимателно до външните маси в градината на ресторанта.
Веселието беше в разгара си и всички бяха изцяло погълнати в шумотевицата. Сега бе подходящия момент да хапна нещо.
Поех крадешком към трапезите. Музиката зазвуча необичайно силно.
Чувствах се неудобно. Седнах на един стол и си налях чаша ракия. Отпих и погледнах наоколо. Алкохолът беше опиянил всички. Празненството набираше скорост като ракетен двигател. Отпих от ракията, която загря стомаха. Нервите ми се отпуснаха. Почувствах се по-спокоен и сигурен. Някой ми донесе салата. Последваха кюфтета, пържола и вино. Захванах се да ям лакомо, но срамежливо, с поглед закован в яденето. В целия този вихър от емоции, едно младо момиче ме дари с усмивка. Гледах като закован, без да реагирам. Страхът все още живееше в мен, но и нямаше намерение да ме напуска. Пипалата му сякаш бяха обхванали всяка частица от същността ми. Въпреки това, гладът и необходимостта да пийна бяха на водещо място. Дори мислите ми бяха вързани като коне на ясла. Извършваха някакви движения, но без резултат.
Сватбарите бяха във вихъра си. Едни танцуваха. Други разговаряха по групички, и пиеха напитките. Имах чувството, че присъствах на състезание по надпиване. За мое успокоение и учудване, участниците в това пиршество не показаха никакъв интерес към мен, сякаш бях невидим. В ъгъла на една маса стояха две големи бутилки с неизпито вино. Взех от сухите мезета, които завих в един вестник поставен на масата в близост до мен, грабнах една от бутилките, с уверението че никой няма да ме види, понеже бяха сериозно пияни. Времето напредваше, и трябваше да си вървя. Огледах се като уплашен дивеч, въздъхнах и лека полека тихомълком  се изпарих. Върнах се в моето убежище край реката. Седнах на земята, държейки бутилката и мезето и заслушах музиката, която се чуваше от ресторанта. Вълчият ми апетит вече го нямаше. Отпих от виното. Беше прекрасно и ароматно. През целия ми живот, алкохолът е бил един от основните врагове, понеже ми донесе много поразии. Но пък в настоящия момент бе необходим. Чувствах се прекрасно, дори мислите се проясниха, намествайки се в своите коловози. Усетих приливи на смелост и енергия.
Горещият ден си отиваше като теснолинейка. Дори музиката от ресторанта затихна.
Нощта падаше и обгръщаше с мантията си майката Земя.
Съблякох част от дрехите и ги вързах през кръста. Погледнах светлините на града, който представляваше един малък кът от родината. Целунах родната Земя и влязох бавно в тъмните води на Дунава. Българският бряг изчезваше и там оставяше всичко, което обичах и мразех. Преплувах реката сравнително бързо, без проблеми.


                                                    ВТОРА ГЛАВА

Стъпвайки на румънския бряг, усетих граничната бразда, тъй като пръстта беше рохка под краката ми. Уплаших се да не оставя следи след себе си и светкавично тръгнах през нивите. Дълго време бягах без почивка. Трябваше да бъда възможно по-далеко от границата. Треперех от страх да не ме открият. Не си спомням колко време съм бягал, но ми се стори цяла вечност.
Открих две бали слама и легнах да спя. Имах усещането, че ще ми се пръсне сърцето от умора. Рискът за сега беше сполучлив.
Рано сутринта ме събуди шум от трактори и камиони.
Небесната синева обгръщаше майката земя с нежната си коприна. Чувствах задух.
Работниците идваха на работа, насядали на ремаркета, закачени на трактори. От другата страна на пътя имаше царевична нива, която се напояваше.
След като дойдох на себе си от случките, се огледах като гърмян заек и се шмугнах набързо в царевичната нива. Тънки високи  тръби поливаха реколтата. Застанах под една от тях, за да се окъпя. Почувствах се бодър и по-добре от студената вода. Дори и дрехите ми се изпраха. Тръгнах между нивите. Хората ме поздравяваха. Отговарях им с кимане на глава, или си вдигах ръката. Очевидно ме мислеха за местен и това ме успокояваше. Бях сигурен, че наблизо има градче, но не знаех в каква посока  да вървя.
Усещах първите пориви на свободата. Дишах с пълни гърди полския въздух – с аромата на майката Земя… Беше ме обладала такава енергия, че изпитвах желанието да литна като волна птица, накъдето ми видят очите. Вървях напосоки, но спокоен. Видях малко момче, което седеше на един камък и четеше книга. Включих в употреба малкото румънски думи, които знаех: „Unde Călăraşi? (Къде е Калараш?) – и се засмях приветливо.
Малкият ме разбра, посочи с ръка и ми отговори с усмивка.
Денят се очертаваше да бъде хубав. Слънцето упорито раздаваше топлината си и сушеше дрехите ми. Скоро излязох на асфалтов път. Видях голям пътен знак с надпис „Калараш – 5 км.” Високият ток на обувката ми падна. Прибрах го и продължих. Когато стигнах до града, макар че не виждах нищо особено, се почувствах необичайно щастлив. Бяха първите тръпки на предполагаемата свобода, въпреки неизвестността. Мотах се цял ден из градчето. Радвах се като малко дете на това усещане.
„Най-после в чужбина!” – помислих си с известно щастие и гордост.
Въпреки загадките, които ме дебнеха, чувствах особено облекчение. По пътя съзрях няколко гвоздея, седнах на една скамейка и с един камък заковах тока на обувката си. Знаех, че ме очаква дълго време мизерия, но по-добре да бъде така, отколкото да бъда преследван или зад решетките в родината си, понеже не приемах „комунистическия строй”, принципи и ред. А за свободата на мисълта и словото не биваше да става дума… Обичах родината си, но желаех да бъде по свободна и независима. Страхът все още живееше в мен. Може би скоро нямаше да се освободя от него? Въпреки всичко оптимизмът ми не беше ме напуснал. Разхождайки се по главната улица видях указателна табела – „Букурещ – 100 км.” Спрях се за малко и се замислих. Тръгнах с ускорени крачки. Задушният ден беше към края си. Уморен от горещината, заспах в една купа слама – край пътя извън града, потопен в блаженство, забравяйки миналото.
Ревът на автомобилни двигатели ме събуди. Станах, изчистих се от сламата и излязох от пътя. Не след дълго светлините на голям камион ме накараха да се обърна. Вдигнах бързо ръка за стоп. След няколко секунди тежката машина спря бавно и спирачките и спирачките заскърцаха гневно… Отворих вратата и скочих вътре. Сърцето ми биеше от притеснение… Не виждах шофьора ясно поради тъмнината. Задишах учестено. Мислите ми се гонеха като подплашени птици.
„Турист фром Югославия” – казах със спокоен, но безцеремонен глас.
Видях, че шофьорът с движение на главата си потвърди въпроса ми. Не разговаряхме почти през целия път. Исках да кажа нещо, но нямах късмет.
Водачът на камиона караше замислен, вперил очи като фарове в далечината, забравил за мен. Може би му бях безинтересен. Нямаше никаква заинтересованост, за мой късмет. Бяхме пред Букурещ с първите слънчеви лъчи.
Излязох от камиона в началото на града. Не можех да повярвам на очите си. Провървя ми в повече, отколкото очаквах. Всичко наоколо изглеждаше красиво и спокойно. Откакто стъпих на румънска земя, не бях ял нищо. Нямах никакви пари. Въпреки глада и безпаричието, съществуваха и други важни проблеми.
По време на кратката ми подготовка за бягството бях научил, че главната гара се нарича „Гара де Нор”. Трябваше да се кача в някой влак с направление гр. Турну Северин, намиращ се на брега на Дунава срещу Сърбия. Целта ми беше да преплувам Дунава и през Сърбия, и Словения да се добера до Италия. Бях наясно, че пътят към свободата нямаше да бъде лесен. Сърцето ми биеше от напрежение, а мислите не спираха да се раздиплят като страници на непрочетена книга. Знаех много добре, че пътят към желаната свобода бе доста трънлив. Свих вежди, въздъхнах бавно и прибрах пръсти в юмрук. Изоставих род и родина, но си обещах да не мисля за това…
Букурещ бе загадка за мен. За първи път бях в такъв голям град. Вървях и не знаех за какво да мисля. За  храна ли, за спане, дори не знаех за какво друго…? Бях в страшна и болезнена безизходица. Ако някой друг беше на място, как ли би постъпил – в чужда държава, без пари, дори и без познати…? Знаех, че връщане назад няма, чакаше ме доживотен затвор. Не-е-е, по добре да умра, но не в Белене или Скравена!
Единственото нещо, което ме очакваше, беше дългият, труден и изпълнен с лишения и неизвестности път към свободата, която търсех. Ако някой си мисли, че свободата се постига лесно, дълбоко се лъже. Тя е крайната цел, към която много люде се стремят. Но дали всички я постигат, никой не знае? А пълна свобода едва ли съществува. Човек винаги зависи от някого или от нещо.
Най-напред трябваше да разбера посоката за гарата. Оглеждах се за указателни табели, а и нямаше как да питам… Качих се наслуки в един трамвай, който ме отведе до гарата. Разглеждах я с любопитство. Беше занемарена. Срещу нея имаше голям парк. По пейките бяха насядали уморени пътници, дори някои бяха заспали. Виждаха се и пияни цигани. Някои от тях бяха пияни и дръзки. Цареше навсякъде безпорядък.
Оправях се доста добре като изгнаник. Седнах на една пейка. Реших да не мисля за нищо. Очите ми шареха навскякъде и приличаха на заблудени птици, объркали посоката. Най-сетне погледът ми се спря на младо момче, седнало на от срещната скамейка. Беше около седемнайсетгодишен, значително по-млад  от мен, среден на ръст, добре сложен, с големи зелени очи, изразяващи приятна усмивки. Носеше дънки и жълта тениска. Кимна ми с глава за поздрав. Усмивката ми беше искрена. Поисках му цигара с подходящ за целта знак.
Момчето се надигна бързо, прекоси пътеката, любезно ми подаде цигара и запалка.Запалих и  с поклон му благодарих приятелски. Попита ме нещо, което не разбрах. Отговорих му, че съм българин на развален италиански, и че ще пътувам за Турну Северин. Дори споменах за безпаричието си.
„Ще рискувам!” – казах си. Имах чувството, че мога да му се доверя.
Младежът ме дари с широка окуражаваща усмивка, хвана ме под ръка и с бързи крачки ме изведе от парка.
Слънцето припичаше и даряваше с любов и топлина. Над нас кръжаха три гълъба и правеха своите пируети. Спътникът ми надигна ръката си с дланта нагоре. Единият гълъб кацна на нея и го загледа в очите. Пристъпи с крачета, плясна с криле и отлетя.
Този момент бе най-прекрасният, който някога бих могъл да преживея. Имах чувството, че няма да го забравя никога. Завихме край малко площадче и се насочихме към една закусвалня – препълнена с хора. Честно казано бях безкрайно изненадан, от намерението на момчето да ми помогне. Посочи ми една маса, която беше освободена. Чувствах се притеснен, но въпреки това седнах, подгонен от глада.
Повечето от клиентите бяха омърлушени пенсионери, с отегчени, изпити от алкохола лица. Приличаха ме на зловещи грубияни. Ядохме боб с наденица и пихме студена бира. Стояхме около час в закусвалнята. Опитах се да обясня още веднъж, че искам да отида в Турну Северин.
Момчето ме погледна, усмихна се, поклати одобрително глава облиза устните си от бирата и се надигна от стола.
Помислих, че ме разбра и отговорих на приятелския му поглед. Усетих, че принадлежи към моята класа и затова се разбирахме добре. Имах усещането, че нещата се наместват сами в моя полза.
Излязохме навън. Беше прекрасен слънчев ден. Исках да благодаря на младежа за вниманието, но не знаех как. Като че Господ ме срещна с него. Засега поведението му излъчваше доброта и всеотдайност.
Първата вечер спах на пейка в парка край гарата. Не бях сам. Имаше доста хора като мен, които бяха окупирали почти всички пейки. Моят по-млад приятел спеше наоколо.
На сутринта седеше на стъпалата на гарата и пушеше. Усмивката му беше лъчезарна. Подаде ми ръка за поздрав. Предложи ми цигара, която вежливо отказах, тъй като не можех да пуша на гладен стомах. Стори ми се, че каза да вървим. Стомахът ми бе свит на топка, а сърцето пърхаше като ранена птица. Това, което се случи снощи, ме развълнува и стопли душата ми.
Младият красавец влезе в близкия хранителен магазин, чиято сграда беше почти мизерна. Не след дълго младежа излезе с хляб и салам. Отряза с една ножка едно парче от салама и хляба, а останалото даде на мен. Бях доста притеснен от жеста му и се опитах да откажа възможно най-културно. Беше ми съвестно и нахално да приема. Той положи дясната си ръка до сърцето, а погледът му бе умоляващ. Подаде торбичката с останалия салам и хляб, които бяха предостатъчно за да се нахраня. Така прекарах една седмица в Букурещ. Двамата прекарахме непрекъснато заедно. Ходеше непрекъснато някъде и винаги носеше хляб, вино, цигари, салам, а понякога и бира. Имах усещането, че изпълняваше ролята на мисионер на Майка Тереза.
Чакахме удачния момент да се вмъкнем в някой товарен влак. Отначало перспективите бяха блестящи, но радостта ми беше краткотрайна.
На дървените пейки в парка спяха доста самотни жени. На една от тях, скрита в храстите, спеше младо момиче с гръб към пътеката, по която вървяхме. Внезапно пътникът ми отиде при нея и започна да я опипва. Дръпна й роклята. Ръцете му се спуснаха по краката ù. Стъписах се от постъпката му. Момичето скочи от стреса. В очите й се чувстваше уплаха, а долната устна трепереше. Юношата отстъпи назад и се смееше. Момичето изкрещя и се запъти към входа на гарата. Странното му поведение ме озадачи и ядоса. Не можех да си позволя да се навъртам повече около него или обратното. Видях момичето с двама полицаи, идващи към нас. Втренчих се в момчето за миг.
„Оплеска всичко!” – помислих си и се втурнах към тълпата минаваща по една улица край парка.
Сърцето ми биеше от уплаха. Пробивах си път по най-бързия начин и свих в една пресечка, отдалечавайки се от гарата. Повече не видях хлапето. Исках да забравя случилото се, тъй като можех да имам сериозни проблеми. Прекарах ядосан остатъка от деня, търсейки ново място за преспиване. След случката до гората беше рисковано да остана там. Преместих се в съседния парк до гарата. Късно вечерта легнах в едни храсти и заспах. Усетих че някой ме подритва по краката. Отворих очи и видях на фона на блестящата лунна светлина силует на висок едър мъж с голямо шише в дясната ръка. Същият продължаваше да ме рита и говореше нещо на румънски. Мислех че ще ме остави на мира, ако не му обърна внимание. Грубиянинът продължи да ме безпокои. Изчака малко, размърда се нервно и ми поиска пари. Разбрах за това по жеста, който направи… Теглих му наум една българска майна и поклатих отрицателно глава.
Явно разочарован, прасето облещи очи и се наведе, дори усетих алкохолния му дъх. Ризата му бе разкопчана, а вратовръзката висеше полуразвързана  на гол тумбак.
Тъпа болка изпълни главата ми. Внезапно, все още озъбен  над мен, човекът – гигант изрева с войнствен дух.
– Бандит! Бандит!
Остави шишето на земята, отскочи храбро и се заклати към пътя, който не беше далеч, с идеята да спре милиционерска кола.
– Тревога! – казах и скочих на крака.
Грабнах бутилката и светкавично хукнах по тъмните улички зад сградите.  Те бяха пусти и потънали в мрак. След дълго лутане излязох на парка до гарата.
Седнах  зад един храст и отворих бутилката. Беше пълна с вино.Изпих го преди да свърши нощта. Шокът премина. Стана ми смешно. Реших да напусна Букурещ рано сутринта, вместо да се мотам. Планът ми се променяше. Да се кача на влак без билет, не беше толкова просто, но не беше само това… Картината не беше приятна при създалите се обстоятелства. Реших да се пробвам на автостоп. Всяка грешка можеше да ми струва живота. Качих се на трамвай, отиващ до края на града, за да стигна до магистралата. Целта ми бе да стигна до Турну Северин. Напуснах  Букурещ с незначителни неприятности и трудности.
Доста хора чакаха на автостоп до една бензиностанция, намираща се в края на града.Някои от тях носеха мотики, лопати и търмъци. Бяха облечени с износени дрехи. Изглеждаха изморени и брадясали. Жегата бе непосилна, дори и на сянка.
Леките коли спираха една след друга, в които се качваха по трима или четирима.
Стоях настрани, а слънчевите лъчи обгаряха лицето ми. Не бързах за никъде. Нямах смелост да се присъединя към останалите стопаджии. Поради изживяните проблеми, не исках да имам повече неприятности.
Една „Дачия“ спря и трима стопаджии влязоха. Шофьорът ме погледна, че чакам  и ме покани с поглед. Влязох набързо и седнах до него. Поех дълбоко дъх, след като се настаних и умишлено си подсвирках тихо за кураж. След като се настанихме, тримата пътници започнаха да дават пари на шофьора. Стана ми неудобно и се загледах през прозореца. Шофьорът ме подбутна и направи жест разтривайки пръсти, за да му дам пари. Усетих ехидната му усмивка.
-Турист фром Югославия! – казах  като оправдание, усещайки ситуацията, която би ме споходила всеки момент.
На лицето му се изписа неприязън, вдиша силно през носа си и издишвайки ми тегли една майна. Пътниците, които седяха отзад се разсмяха подигравателно. Без да губи време, водачът на автомобила се наведе, отвори моята врата и ме изгони на пътя. Сетне се върна обратно към града с единствената цел да вземе платежоспособен пътник.
– Негодник! – Казах си полугласно, изпитвайки яд.
Бях убеден, че няма да ми е много лесно и знаех какво ме очаква, предприемайки тази моя авантюра по трънливия път на желанията ми.
Ентусиазмът ми не се загуби, въпреки случилото се досега. Такъв беше светът, от който се мъчех да избягам. Омразата ми кипна и реших да не обръщам  повече внимание на минаващите край мене превозни средства. Не се нуждаех от помощта им. Чувствах, че ме обзема страх. Не желаех, да попадам повече в беда. Знаех какво ме очаква, ако ме хванат. Бях преминал вече границата, от която за завръщане не трябваше да се мисли. Само напред – това бе моята посока. Тръгнах по посока Турну Северин. Край на автостопа оттук нататък. Отложих в този етап от пътуването си и приемането на всякаква помощ от обществото. Трябваше да успея сам. Напредвах бавно, възстановил спокойствието си.

ТРЕТА ГЛАВА

   Времето беше топло.
Минавах през поля, гори, овощни градини, край колиби, къщи, по тихи селски улици и оживени градски булеварди. Пиех вода, където виждах чешми. Ядях диви плодове, ябълки, сливи и малини.
Полетата приличаха на океан от жълти и зелени багри, привличайки с величието си, но криеха и своите изненади – тайните на мечтите.
Беше ми ясно, че ще се срещна с много сериозни, но не и непреодолими трудности и тръни по каменистия път за осъществяването на мечтата ми. Въпреки това не очаквах, че ще бъде до такава степен. Само Господ знае, какво ме очаква занапред. Помагаше ми силният характер и вярата, която имах, а и предизвикателствата  ми действаха като магнит. Имах усещането, че се намирам в най-големия водовъртеж на свободното пространство, а и  силната воля и умения, които притежавах, биха могли да ми помогнат да изляза от този потискащ хаос, за да въдворя в ред мислите си, и да поема по някакъв чист път, ако изобщо съществува такъв. Пред мен стоеше въпросът, дали наистина съществува, или е някакъв мираж. Беше ми напълно ясно, че идеална свобода няма никъде. Навсякъде има ред и закони, но информацията която имам,  е че нещата навън „В западните държави“ стоят по различен начин. Въпросът е до поведенческото мислене, което формира и категоризира човешкото поведение, което се характеризира с така наречените нормирани модели. Но както и да е.  Въпреки това дишах с пълни гърди свежия полски въздух – символ на една прекрасна свобода, която ме привличаше. Често ме лаеха кучетата и бягаха след мен. Бях мръсен и парцалив, дори по-зле от циганите… Кожата ми бе надупчена от ухапвания на комари и други насекоми. Впечатляваха ме красивите дървета и цветните ливади. Удивлявах се на богатата и красива румънска земя и възхитителната й природа. И тук както в България се виждаше недоимък по колиби и къщи. Тя също бе държава на работниците и селяните. Видът им подсказваше подсказваше колко са нещастни; с изкривени от работа и жега  лица.
По време на дългото пътуване се успокоих и надвих страха.
Започнах да вярвам, че ще успея. Добих куража и ставах все по незабелязан. Имах време за размисъл, с желание да формирам мислите за бъдещето си, за което определено започнах да мечтая. Изминавах километър след километър. Минаваха дни и седмици. Бях потен, жаден и гладен. Обувките – с не много високи токове тежаха и едва  издържах…
Така беше всеки ден, седмица, дори и месец. Губех постепенно чувството за време, оставайки около триста километра зад гърба си.
В утрото на един хубав ден на проточилото се, като че ли заради мен лято, внезапно от височината на пътя, в далечината пред погледа ми съвсем ясно блесна красив град, разположен на брега на Дунава. Най-после, след повече от месец, пред мен стоеше очакваният Турну Северин. Искаше ми се да изкрещя от радост. Гледката беше великолепна; в една равнина, долу между хълмовете с тихи гори. Дунавът величествено минаваше с тихите си води между Югославия и Румъния.
Този пейзаж беше най-красивия, който бях виждал да настоящия момент и остави завинаги своя отпечатък в съзнанието ми.
Възбуден и нетърпелив с уверени стъпки бързах към града. От височината до него, пътят се виеше като змия надолу. Турну Северин се простираше почти до реката. Влязох в него малко преди обяд. Скрих се бързо в тълпата, движеща се по една широка улица и разглеждах наоколо.
Първото нещо, което ми направи впечатление, беше че  почти навсякъде шареха войници. Поради тази причина, бях си позволил да играя на криеница с тях. Не след дълго попаднах в района на една овощна градина. По земята бяха нападали най-различни плодове. Беше ме обхванал такъв глад, че ядох  като невидял, но не забравях, че трябва да се крия от армейците. Беше опасно, ако ме хванат. Криейки се, попаднах на голям найлонов чувал, в който можех да се събера, за да спя на топло. Вечер захладняваше, а през деня сгъвах  този атрибут и го носех със себе си.
Разхождах се в района на реката в продължение на няколко дни, да огледам за подходящо място, за преплуване до Югославия. Нямах възможност да се приближа до брега, заради войниците, които бродеха в района. Това положение беше притеснително, въпреки това трябваше задължително да намеря решение на проблема. Поставих си за цел, да изпълня този етап от мисията ми.
Сръбският бряг  се виждаше и вероятно очакваше да усети стъпките или пък емоциите ми. Но какво ли ме очаква там, беше загадка.  При вида му изпадах в неописуемо желание, да преплувам реката на момента, но всяка необмислена и погрешна  постъпка беше опасна. Вървях из улиците привидно спокоен,но изцяло съсредоточен.
На необичайно място в началото на града, малка мръсна уличка,  водеше към реката, която в този участък, бе доста тясна.
Бях гладен и изтощен. Затова предпочетох да преплувам  до отсрещния бряг от това място. Реших да премина активно към акция рано сутринта. Трябваше да се приближа внимателно до брега. Минах край мизерни къщички. Погълнат от действието си, не усетих кога се разминах с въоръжен войник, който за мое щастие не ми обърна внимание. Нямаше време за мислене. Беше опасно да продължавам. Върнах се назад край пътя, който водеше за центъра на града и влязох в едно лозе. На телената му ограда имаше табела с надпис: „Влизането забранено!” Лежах безчувствен на тревата. Светът се въртеше като кинолента пред очите ми, във всичките си нюанси и категории. Стисках зъби от болка, която се пренесе в главата. Имах усещането, че губя съзнание. Сам в чужда земя, попаднах в болезнена клопка. Ако това беше божие наказание, би трябвало да го почувствам по-късно. Когато се събудих, беше тъмно. Започнах да идвам на себе си. Кръстът ме болеше ужасно. По някакво чудо не счупих крак или ръка. Лежах под дървото, вперил поглед в плодовете му, сочни и вкусни…
Притворил очи, дишайки бавно и безшумно, в дълбините на съзнанието ми се раждаха и редуваха следните асоциативни мисли: „Животът е като узрял плод; предизвикателен, вкусен и сочен, но сдъвчеш ли семката, горчи до нетърпимост, но ако по невнимание удариш зъб върху костилката, можеш да го счупиш. Така, че човек не бива да се увлича от прекрасните и вкусните блага, които му се предлагат. Опасно е….! Всяко нещо е предизвика- телство, което би могло да предложи удоволствието от сладостта на момента, в който се чувстваш свободен с правото на избор, но дали именно в този конкретен случай няма да се препънеш и да пострадаш…?! Свободата е най-прекрасната придобивка, която е възможно да получиш в не пълното й съдържание, но и лесно може да се загуби.
Тези мисли, които прескачаха в съзнанието ми, като птици от клон на клон, бяха ме откъснали временно от реалната действителност, която ме потискаше. Трябваше да анализирам положението… Чувах виковете и подсвиркванията на войниците. Ако можех да куцам поне малко, щях  да тръгна, но се страхувах от граничарските кучета. Не можех да вървя, нито да пълзя.
Виковете се усилваха. Пълзях бавно излизайки от лозето. Провирах се напред като преследван хищник, замаян в тъмнината. Прекосих пътя, който водеше към града. Всяко предвижване ми струваше огромно усилие.
Встрани от пътя бълбукаше малка рекичка. За моя изненада  водата бе доста бистра и реших да пия вода. Продължих да се провирам, пълзейки като змия, прегрята от слънцето по каменната криволичеща пътека, водеща до голяма правоъгълна дупка – издълбана от стичащите се води при дъждовно време. Лицето ми бе обляно в пот, а ръцете горяха в огън от парещата коприва. Въпреки това трябваше да продължа.
Дупката се оказа ценно откритие – доста дълбока и можеше да ми послужи като скривалище. Пълзях и берях избуялата трева, и я хвърлях на дъното. Събирах и опадали листа, които биха ми послужили като дюшек. Намерих четири големи клона и с върховни усилия покрих дупката така, че никой да не ме види през деня.
Наоколо имаше овощни дървета. Земята под тях бе отрупана с плодове. Усмихнах се за разтоварване, понеже се сетих за анекдота, в който се разказва, как е паднала ябълката на главата на великия  английски физик Нютон, и по този начин открива и описва гравитационната сила. Казвам анекдот, понеже тази история се оказа невярна.Този кратък момент ме успокои. Направих тениската си на торба и я напълних с ябълки и круши. Пребит от умора, влязох  с болка в дупката, която трябваше да ми служи за дом или почивен лагер. С много труд положението беше овладяно. Когато се събудих, болките бяха намалели, но все още всяко движение ми костваше много сили. Затворен като в капан, изкарах цяла седмица в дупката. С течение на времето здравословното ми състояние се подобряваше. Излизах да пия вода, да бера плодове и за необходимите човешки нужди. Разкъсах долните си гащета на ленти и бинтовах кръста. След известно време болката понамаля. Не можех повече да лежа. Стана ми скучно. Хубавото време ми стана съюзник. Слънцето грееше и ме окуражаваше. Трябваше да продължа делото си, за да постигна желанията си. Имах усещането, че лятото си отиваше.
– Стегни се момче! – казах си.
Не обърнах внимание на болката и поех към града. Нуждаех се от движение.
На брега край Дунава се простираше голям модерен хотел, На паркинга имаше много западни коли. Явно в него отсядаха най-вече богати туристи, а може би и бизнесмени. Пред входа имаше тълпа от млади мъже, облечени елегантно и разговаряха тихо. Зяпаха колите и просеха цигари.
Довлече ме любопитството. Този хотел беше като център за общуване между младежи, търсещи чужденци за търговска дейност, без милицията да разбере за намеренията им. По облеклото им се разбираше, че бяха западно ориентирани. Около групата бродеше около двадесетгодишен, елегантен младеж, облечен с карирана риза и дънки. На лицето му сияеше чаровна усмивка, която вдъхваше доверие и привличаше симпатизанти.
Изчаках да се отдели от групата и след кратко колебание се приближих към него, за да поговоря с него. Казах му на италиански, че съм беглец от България и искам да преплувам Дунава до Югославия, но навсякъде сноват полицаи и войници. Търсех начин да разбера, къде е най-добре да се преплува.
Протритите панталони, пребледнялото и брадясало лице, неподредената коса ми придаваха измъчен и болнав вид. Младежът ме изгледа недоверчиво, а лицето му изразяваше страх…
– Perikolozo (опасно)! – отговори ми той, гледайки ме в лицето. – Излез на 10-15 километра извън града и плувай където е по-широко. Там няма много войници. Тук ще те убият. Бягай веднага и не говори с никого!
След като изрече тези думи, младият събеседник се обърна и тръгна. Заплахата от милицията държеше хората в страх. От другата страна на хотела, намираща се до реката, гъмжеше от войници, които не бяха особено благоразположени към никого.
Окуражен след разговора с младежа, реших да се разходя в един парк близо до центъра, в по-късните часове.
Около петнадесетгодишно момче пасеше красив бял кон. Приближих към него без колебание и риск, за да поговорим. Бях прекалено брадясал и знаех, че в комунистическите страни бе забранено  да се носи брада.
Говорих му на италиански бавно и внимателно. Допълвах и със жестове. Исках да ми поднесе бръсначка и малко хляб. По реакцията му усетих, че ме е разбрал. Разменихме си погледи и хлапето тръгна веднага.
Тази част на града ми беше добре позната. Наблизо имаше голяма казарма. По тази причина тръгнах след момчето. То подмина парка и зави. Следих с лекота и вървях на разстояние след него. Бях почти сигурен, че ще се опита да ме предаде. Малко по-късно влезе в казармата. Прогнозата ми се оказа вярна. Следващата стъпка беше да напусна възможно най-бързо Турну Северин.
Сбърках, като тръгнах към гората с бързи крачки. Хлапето можеше да опише вида ми и така възможността да ме хванат беше много по-голяма. Градът не беше много голям. С напредващ страх влязох в гората по тъмно. Вечерта спах в найлоновия чувал.
На другия ден с неотслабващо темпо, въпреки болката в кръста, трябваше да прекося не много висок хълм. Внушавах си непрекъснато, че съм силен, издръжлив, и че ще успея в начинанието си…
Стигнах до върха на възвишението и спрях да отдъхна. Наблюдавах този прекрасен град с удоволствие, а реката, залята от слънчевите лъчи, се виеше като огромна змия. От стоянката ми лесно виждах мястото, откъдето можех да преплувам реката с помощта на счупения клон, който бях намерил. Това, което видях, накара да спре дъха ми. По средата на реката имаше остров и затова ми се стори толкова тясна. Островът не можеше да се види толкова ясно отдолу. Това беше загадка – кошмар, която ме притесни… Може би този остров бе военна база, или затвор като Белене. Бях направил несъзнателно лош избор, без да осъзнавам ясно къде съм отивал – лице в лице с врага. Това би било най-ужасното място, където можех да се озова. Според мен си губех времето. Погледнах отново към града и реших да се спусна в обратната страна.
– Довиждане, Турну Северин! Завинаги! – Казах си полугласно и обходих с бавен поглед тези прекрасни места на румънската държава.
Никога няма да забравя този прекрасен град. Интересното за него беше, че носеше двойно име „Дробета – Турну Северин”, понеже „Дробета” е дакийско име, а през III век се наричал Северус Турн на името на римския император Септимий Север (193 – 211 г.). Градът е известен и с името „град на розите”. Те красят градините, парковете и алеите край паметниците на града.
Този прекрасен кът на румънската земя, ще остане завинаги в съзнанието и спомените ми.
Пътят беше стръмен, най-трудният терен досега. Напредвах бавно. Имаше много малини и това беше най-хубавото, което гората можеше можеше да ми предостави в този момент. Не бях ял от два дни и изпитвах вълчи глад. Нахвърлих се върху малините и ядох до насита. Самочувствието вече бе друго. Вървях до залез слънце. Природата ме дари с още един слънчев ден. Духаше лек, приятен вятър. Гората ухаеше освежаващо. В главата ми се стрелкаха най-различни мисли и се гонеха като уплашени птици или като ядосани морски вълни, готови да пометат всичко по пътя си.
Следващите два дни вървях през гората успоредно на Дунава. Чувствах се уморен. Бях объркан и уплашен. От всичко, което ми се случи до сега, се убедих каква е цената на свободата…
Човек трябва да бъде наясно с всичко това, за да постига целите си и да ги отстоява. Само тогава може да бъде полезен не само на себе си, но и на всички около него, дори и държавата.
– Мамка им мръсна и долнопробна…!  – казах си и свих юмруци.
Болките в кръста не отминаваха. Изминах доста път, а и бях на последната отсечка от пътуването ми в Румъния. Изпитвах неприятното чувство, че може да ми се случи нещо.
Уплахата бе голяма. Не исках да умра по този начин и никой да не знае за това. Раздразнен, вбесен и със страх в душата, седнах на земята сред дърветата. Грабнах една малка клечка и започнах да издълбавам името си върху загорялата кожа на лявата ми ръка. Драсках бавна и внимателно, докато потече кръв. Добавих града, в който живеех и България. Стана като татуировка. Беше много важно да направя това – ако ме убият при плуването, да се знае кой съм и откъде… Исках майка ми да знае, да се гордее с мен за любовта ми към свободата и да се присмее в очите на червените негодници и убийци. Надявах се да не бъде така и всичко да мине нормално.
– Ще успея, за да бъда победител…! Няма да им се оставя…! – казах си с яд и свих юмруци. Въпреки временния яд, в мен живееше надеждата, редом с вярата. Това беше най-важното.
Лошите мисли отлетяха, като ненужна информация. Листата и сухите клони пукаха под краката ми. Излязох от гората на третия ден. Бях близо до реката. Имаше асфалтов път, който вероятно водеше за Сърбия и Унгария. От време на време се виждаха войници, но не бяха много както в Дробета – Турну Северин.
Реката ставаше все по-широка и затова се срещаха по-рядко граничари. Рискът беше значително по-малък. Ориентирах се по-добре и съставих план за действие. Разгледах наоколо и после се върнах набързо в гората. Теренът беше труден. Напредвах бавно в гъсталаците от диви растения, храсти и преплетени клони. Спъвах се по дънери и корени. Доволен от своите наблюдения, бях готов и мислех за плуването. Мястото беше идеално.Трябваше да повървя още малко навътре в гората за по-спокойно.
Внезапно ме сепна силен вик, който ме накара да се закова на място.
Един войник сякаш бе излязъл изпод земята и започна да крещи нещо на румънски, което не разбирах. Излязох моментално от унеса си. Войникът ме гледаше изпитателно и очите му блеснаха. За щастие не носеше оръжие.
Първоначално не обръщах внимание на виковете му. Държах здраво дърво, което използвах като бастун. Изглеждах като бушмèн – брадясал, мръсен и с изпокъсани дрехи.
Той се насочи срещу мен и не преставаше да крещи като идиот. Разпасан и развилнян, изпаднал в лудост, този човек усложняваше нещата.
Беше отвратително, непоносимо, дори и опасно положение. Бях дълго време на тази чужда земя и близо до целта, и не биваше да се обричам на провал. Надигаше се гняв в душата ми. Съвзех се, застанал на едно място и го чаках да се доближи достатъчно близо, за да му разбия главата с дървото. Реших да го заблудя, позирайки изгубеното овчарче.
– Капра, Капра /коза/! – извиках няколко пъти, отвличайки вниманието му.
Номерът ми не мина. Втренчих се в него. Очите му се разширяваха и видях страха в тях. Чаках да направи още няколко крачки. Той ме гледаше внимателно и сякаш четеше мислите ми. Спря се на няколко метра от мен. Вдигнах дървото, но не мръднах. Сцената продължи няколко минути. Униформеният, но разпасан млад човек разбра намеренията ми. Обърна се внезапно и хукна да бяга като обезумял нагоре по хълма, откъдето дойде.
Тук дърветата бяха много на гъсто и го изгубих от огледа си. Проклетото животно се изпари набързо, както и дойде… Аз също се изплаших, понеже можеше да дойде с подкрепление. Тръгнах бързо паралелно на реката. Земята бе засипана с окапали листа. Намерих една дупка, легнах вътре и се покрих с листа. Като че бях жив, заровен. Реших окончателно, още тази вечер да преплувам реката и да стъпя на сръбска земя. Бях извървял над 350 километра, с липса на храна, падането от дървото и болките, от които тялото ми все още страдаше. Силите ми започнаха да ме напускат. Предстоеше момента да преплувам Дунава. Имах усещането, че на сръбска земя щях да бъда по-добре. Реших да стоя в дупката до втората част от нощта. Очаквах с огромно нетърпение момента, да напусна Румъния и да продължа по пътя, който бях предприел, независимо от несгодите и трудностите, които ме очакваха.
Около полунощ се отправих към магистралата, която се провираше между гората и гарата.
Вървях внимателно и без да вдигам шум, докато стигнах до един мост, под който имаше вода, нещо като ръкав на реката. Съблякох си дрехите и както първият път ги вързах около кръста си, и отидох под моста. Бях обзет от страх и се ослушах. Очаквах всеки момент да защракат калашниците. Не чувах нищо отгоре. Граничарите дебнеха някъде в тъмнината. За да бъда сигурен, хвърлих малко камъче във водата, после още едно. Ако имаше войници, щяха да реагират по техния най-редовен начин.
Почаках няколко минути. Беше ми ясно, че ако ме хванат на брега, ще ме арестуват, а ако съм във водата – щеше да бъде сигурна смъртта ми. За мен тя беше за предпочитане.
Поех дълбоко въздух и започнах внимателно да плувам под вода, без да вдигам шум, забравяйки за болката в кръста. Издигнах се, да поема въздух и пак се гмурнах под водата. Луната беше осветила реката. Това ме безпокоеше. И този път някаква невидима сила ми помагаше. За броени минути блестящата от светлината река потъна в мрак.
Времето беше доста топло за сезона.
Отдалечавах се с поразяваща бързина от румънския бряг. Тишината беше абсолютна и смразяваща. Оставаха десетина минута, за да бъда в неутрални води. Радвах се, че пресметнах изключително умело времето за преплуване. Метрите бавно се нижеха. Нямаше вече за какво да се тревожа. В душата ми се възцари покой. Когато приближих брега, луната отново изгря и видях, че тук ще ми е много трудно да го изкача, понеже бе много висок. Плувах съпротивлявайки се на течението, докато се хванах за клоните на едно дърво, които бяха увиснали във водата. Отдъхнах няколко минути и се изкатерих  по клона. Усещайки твърдата сръбска земя под краката си, в душата ми олекна за неопределено време, загърбвайки напрежението насъбрало се в „Дробета-Турну Северин”. Треперех и имах усещането, че мравки лазеха под кожата ми. Сложих дрехите да съхнат върху близките храсти и се пъхнах в найлоновия чувал да поспя. Нощта бе спокойна и топла, обляна от лунната светлина.
Близо до брега, където плувах имаше голяма електроцентрала и съществуваше тесен път, който щеше да ме води, за да постигна заветната си цел – свободата… Единственото, което желаех, беше да стигна до Италия и от там към далечна Австралия.
_____________
© автор:  Николай Пеняшки – Плашков (запазени авторски права)
Добрич; 2015 г.

Най-трудните книги, писани някога


 От три години Емили Колет Уилкинсън и Гарт Риск Халбърг от сайта за литература Millions избират най-трудните книги, писани някога, и публикуват коментари и мнения за своите открития. Рубриката им започнала през 2009 г., като търсели „книги, които са трудни за четене заради дължината им, или заради техния синтаксис и стил, заради тяхната структурна и обща странност, заради необичайните им експериментални техники или заради тяхната абстрактност“. Още в началото на проекта си и двамата признават, че са напълно наясно, че безспорно ще има крайно несъгласни с посочените от тях заглавия и мнозина ще ги определят като „не достатъчно умни, за да ги прочетат“, но явно не им е пукало особено за това.

Сега, три години по-късно, те са направили списък с най-трудните от най-трудните или иначе казано класация на десетте „литературни Евереста“ и са го предоставили на популярната медия за издатества Publishers Weekly за диксусия.

Десетте заглавия, които те са подбрали и според тях човек трябва да е изключително особен, за да изчете с лекота, включват: „Нощна гора“ (Nightwood) на Джуна Барнс, „Приказка за бъчвата“ (A Tale of a Tub) на Джонатан Суифт, съчинението „Феноменология на Духа“ (The Phenomenology of Spirit) на Г. Ф. Хегел, „Към фара“ (To The Lighthouse) на Вирджиния Улф, един от най-дългите романи в историята на английската литература „Клариса, или историята на една млада лейди“ (Klarissa, or, The History of a Young Lady) на Самюел Ричардсън, „Бдение над Финеган“ (Finnegans Wake) на Джеймс Джойс, „Битие и време“ (Being and Time) на Мартин Хайдегер, поемата „Кралицата на феите“ (The Faerie Queene) на Едмънд Спенсър, The Making of Americans на Гертруд Стайн и Women and Men на Джоузеф МакЕлрой.

В предговора на „Нощна гора“ поетът и драматург Т.С. Елиът описва прозата й като „напълно жива“, но също така допълва, че „изисква нещо от читателя, което обикновеният читател на романи не е подготвен да даде“. В описанието на книгата Publishers Weekly допълва, че тя е пълна с идеи, изпълнена е с огромна колекция от монолози и описания, но онова, което задържа читателя пред страниците й, е травеститът американец с ирландски корени. За „Приказка на бъчвата“ изданието пише: „Ако можете да я понесете (заедно със стотиците бележки под линия, които ще са ви нужни, за да разберете историческия й контекст), това е върховен израз на културното отчуждаване и отчаяние.“ За Хегел авторите пишат, че, ако харесвате добро интелектуално четиво от време на време, това е вашият човек. Творбата му определят като класика на германския идеализъм и безспорно една от най-важните книги на модерната философия, но все пак остава почти непробиваема без добра редакция, няколко ръководства и някакви насоки за това как да се чете и разбира. Голяма част от топ 10 на най-трудните книги се изучават в университетите, заради което е много вероятно повечето от тях да са четени от мнозина. Това обаче със сигурност не означава, че това е бил лесен процес. Както се казва, „за всеки влак си има пътници“ и явно Уилкинсън и Халбърг не са били точно техните пасажери.

И все пак за онези, успели да прочетат и десетте с лекота, Publishers Weekly пише, че веднага ги определя за „над хомо сапиенс“.

Източник: http://topnovini.bg/

Какво е мястото на писаното слово в днешния забързан свят?


Когато говоря за писаното слово, за неговото тълкуване, значимост, място в обществото и общественото развитие, бих го определил като пъзел, поради неговата разнопосочност от послания, то трябва да намери своя читател или публика. Имам предвид различните възрасти, прослойки в обществото с техните изисквания, вълнения, стремежи и взаимоотношения.
Писменото слово, това е книжното тяло – книгата.
За да си отговорим на въпроса, има ли място книгата в днешния забързан свят – света на свръхтехнологиите и компютрите, най-напред  трябва  да сме наясно с въпроса: „Какво е книгата?”
Книгата – „художествена, техническа, икономическа и т.н.” е извор на знания, които ще обогатяват нашия кръгозор, и ще ни служат за цял живот в нашата работа, за да се чувстваме качествени хора и достойни граждани.
Тя е дала мъдрост на нашите родители, дедите и прадедите ни. Книжното тяло е прозорец към вселената, света и ни дава възможност за откриване на нови светове, да се вгледаме в себе си, да опознаем и разгадаем както своя, така и заобикалящия ни свят. Книжното тяло ни разкрива един коренно различен свят, в сравнение с този, който живеем.
Книгата обогатява нашата култура, формира  мирогледа, съзнанието, подобрява речта  на човека в писмена и наративна форма.
Книгата е израз и на еволюцията на човешкия ум. На база на еволюцията на човешкия ум, се развива и усъвършенства книгата – от глинената плочка, папирус, пергаментов свитък до съвременния ù вид, включително и електронен вариант.
Терминът „книга” в днешния съвременен век на глобални технологии е тъждествен с така наречената on-line книга.
Световната класическа литература  предлага изключителни творби, които са образец за истинска културна ценност. Българските книги са неразделна част от съкровищницата на човечеството. Едно от тези незабравими произведения е „История Славянобългарска” на Паисий Хилендарски, която е изключително и неоспоримо доказателство за силата и достойнството на писаното слово.
В днешния забързан и динамичен век въпреки съществуването на множество медии, вестници и списания, книгата заема своето достойно място. Въпреки динамичното развитие на методите и средствата за масова комуникация и информираност, удоволствието да се прочете една книга остава на първо място. Универсалността на една стойностна литературна книга не може да бъде заменена от какъвто и да е информационен носител или предаване.
Художествената литература оказва изключително важно значение върху мисленето, начина на живот, общуването и взаимоотношенията между различни прослойки в обществото. Тя повишава нивото на културата, която е огледало на всеки народ.

© Николай Пеняшки – Плашков

ТОНИ ПАРСЪНС


ТОНИ ПАРСЪНС - АНГЛИЙСКИ ПИСАТЕЛТони Парсънс (на английски: Tony Parsons) е английски журналист и писател на бестселъри в жанра съвременен роман. Нарича своя стил „менлит”, като противоположност на „чиклит”.

Тони Парсънс е роден на 6 ноември 1953 г. в Ромфорд, Лондон, Есекс, Англия, в чиновническото семейство на Виктор Уилям Робърт и Ема Парсънс. От 5 годишен израства в Билирики, Есекс. На 16 г. напуска гимназията и започва да работи на поредица от нископлатени места. След това получава работа като компютърен оператор в застрахователна компания, което му позволява в свободното си време да развива литературни умения като публикува в неофициално издание наречено „Скандален лист”. През 1972 г. започва работа в дестилерията за джин „Гордън” в Айлингтън, развивайки остра алергия от джина.

Тони Парсънс още на 17 години е написал първия си роман. През 1976 г. издава романа „The Kids”. Хонорарът от него му позволява да напусне дестилерията и да следва писателската си кариера. През периода от лятото на 1976 г. до 1979 г. започва да работи за NME (New Musical Express) като музикален журналист.

През 1979 г. се жени за колежката си, писателката Джули Бърчил. Имат син Робърт. Развеждат се през 1985 г., а той се грижи за 4-годишния си син. В следващите години работи за „Arena” през 1986-1996 г., „Daily Telegraph ” през…

продължете да четете от тук: УИКИПЕДИЯ