ЗАТИШИЕ


СЕНТ БЬОВ

автор:  Шарл Огюстен дьо Сент-Бьов 

Понякога в стремеж към нещо непознато —
сред облаците чак да полетя сърцато
и чам да доловя от чудни песни ек,
каквито досега не е дочул човек —
събуждайки се, тъй понякога желая
и вместо своя труд да доведе до края
— а с толкова любов започнат вечерта, —
като дете в игра се втурва мисълта
към своите мечти; да тръгне тя тогава
решена е, със цел в поезия да плава.
Приготвям се за път, не чакам миг дори,
на кораба ми лек изскърцват макари
и котвата след туй на борда е; платната
очакват само бриз да лъхне в небесата,
на мостика събран е екипажът цял
и всеки надалеч тревожно се е взрял.
Потеглям, сбогом, бряг! — Но спящо е морето,
по-тихо е дори от езеро и ето,
не лъхна ни веднъж от никоя страна —
на мачтите висят отпуснати платна.
Със скръстени ръце кормчията се вглежда
в зелената вода, замряла без надежда,
чиято гладка шир със полет обигран
прелита гларус бял или пък корморан.
До края на деня в далечината бледа
кормчията е взрян, та облак да съгледа
или да види флаг трептящ — за вятър знак;
ще впива поглед тъй и подир залез чак,
в настъпващата нощ, догдето в мрачината
на мачтата върхът се губи сред мъглата.

превод: Пенчо Симов, 1978

ПУКНАТАТА ВАЗА


–––––––––– автор: Арман Сюли Прюдом

Във вазата ми пукнатина
при удар от ветрило се яви;
над нея бързо то премина
и никой даже шум не долови.

Но тази сякаш лека рана,
разяждайки кристала всеки ден,
да го дълбае не престана,
догдето той накрая бе сломен.

 

Пресъхна пукнатата ваза,
без капка вехнат клетите цветя,
но никой тук не забеляза;
не пипайте, пропукана е тя.

 

Понякога ръка любима
докосва нежното сърце едва;
повяхва сякаш в люта зима
цветът на любовта подир това.

 

Сърцето здраво уж остава,
ала потайна рана го гнети,
нараства болката тогава;
разбито е, не го докосвай ти.

…….
© превод от френски: Пенчо Симов 1978 г.

ПУКНАТА ВАЗА


 автор: Сюли Прюдом (Нобелова награда през 1901г. за този стих…)

……….

Във вазата ми пукнатина
при удар от ветрило се яви
над нея бързо то премина
и никой даже шум не долови
Но тази сякаш лека рана
разяждайки кристала ден след ден
да го дълбае не престана
догдето той накрая бе сломен.
Пресъхна пукнатата ваза
без капка вехнат клетите цветя
но никой туй не забелязва
не пипайте! Пропукана е тя!
Понякога ръка любима
докосва нежното сърце едва
повяхва сякаш в люта зима
цветът на любовта подир това
Сърцето здраво уж остава
ала потайна рана го гнети
нараства болката тогава
разбито е, не го докосвай ти.

 

 

 

ПОПЛАК ЗА ПРОВИНЦИАЛНАТА ЛУНА


автор: Жюл ЛАФОРГ (1860-1887)

Ах! Как красива е Луната.
Закръглена като Съдбата.

Заря в казармите тръбят.
Стражарят мина – прав му път.

Отсреща клавесин ли страда?
Я, котка прекоси площада.

Мъртвило. Свириха заря,
но после всичко пак замря.

Замлъкна старото пиано.
Ах, колко ли е вече? Рано.

Какво изгнание, Луна!
Дали не съм доволен, а?

Луна, о, ти, Луна безгрижна,
тъй както уж си неподвижна

и над Мисури ли гориш,
и над стъгдите ли в Париж,

над полюси, морета, горди
норвежки – знам ли ги! – фиорди?

Луна щастлива, в тоя час
във влака виждам я и аз –

на меден месец са поели.
В Шотландия. Че то къде ли?

А ако там се разреве
ей тъй, от мойте стихове?

Луна, ах, скитнице такава,
нима не ти познавам нрава?

О, дивни нощи! В мойта гръд
и сетните надежди мрат.

Луна – какво ще Ј внушите,
добро бабе с памук в ушите.

ПОПЛАК
ЗА ПРАСТАРИТЕ НОСТАЛГИИ

Вали над мрачните квартали.
Окапали след тежък труд,
вечерят; всеки сит, разплут
ту дълго тъне в мисли вяли,
                   ту в миг се пали.

О, свят далечен, груб за нас! –
с фабричен заник, с тежко лято
над плодна угар, от която
се лее сладостен от сласт
                   несекващ глас.

Да блъскаш сгорещено тяло
по слога с маков тих пожар
в девойче ветрено, неспряло
от сочна праскова нектар
                   да смуче с жар.

Да гледаш златната му грива
как грее в здрача сънно-вял,
устата лепнещо-щастлива
да хапеш див, оплескан цял
                   със сок презрял.

Да дишаш после с дъх неравен,
впил поглед в звездния простор,
безцелно, като грохнал фавън,
да слушаш жабешкия хор
                   с овлъгнал взор.

И още в тоя луд екстаз,
щом над смълчаните поляни
проблесне лунният топаз,
да махате като пияни
                   с безсилни длани...

Вали над мрачните квартали...
Избръснат гладко, сложил фрак,
наместен сред девици вяли
вечеряш и се правиш пак
                   на пръв глупак. 

превод от френски: Кирил Кадийски