Хейтър…, или що е хейтър-субкултура


Убеден съм, че повечето хора знаят, че „хейтър” идва от думата „hate”, която от английски означава „мразя”.
Според Urban Dictionary понятието „хейтър” означава „човек, който не може да бъде щастлив от успехите на другите”. Вместо да се радват на постиженията на хората, те изтъкват тъкмо най-големите им пропуски.
По характер „Хейтърите” не са ревнивци, а по-скоро са злобни хора, в чиято душа се таи омраза/ неприязън към заобикалящата ги действителност. Тази омраза провокира в тях словесна агресия не само към конкретна личност, но и към определена група хора, които са постигнали значителни успехи не само в личностен характер, но и в обществена значимост. В конкретната ситуация Хейтърът проявява сериозна словесна атака и критикува злобно.
Като характер, той е човек, който не може да бъде щастлив, когато другите постигат успехи, и вместо да ги поощряват, и да се радват за постиженията им, стигат до ситуацията да изтъкват най-големите им слабости и пропуски. Тяхната омраза е непровокираща и е изразена в атакуваща словесна агресия.
В днешно време думата „хейтър” е широко известна и използвана от много млади хора, които нямат представа за определението и същността на понятието „хейтър”, и кои са в същност истинските „хейтъри”.
Тази особена порода хора са рожба на виртуалното пространство и се чувстват най-добре в него, като в собствени води. Може би се питате „Защо?”. Причината е ясна – за да бъдат в повечето случаи анонимни. Това е тяхната цел.
В днешни времена много хора имат сайтове и блогове, или участват в социалните мрежи. Почти винаги се натъкват на нестандартния субкултурен представител Хейтърът. Негови любими места са форумите, сайтовете, блоговете и най-различни други форми на социалната виртуална комуникация. Могат лесно да се разпознаят, най-вече по начина по който критикуват. Те нямат точно обосновани аргументи в защита на своята критика. Те просто „хейтват”. Целта на тяхната критика е да компрометират авторите, да загубят вяра в себе си, в силата и качеството на своето творчество, и разбира се загуба на вдъхновение.
Както казват мъдреците, „за всяко нещо, има своя лек”.
Разбира се! На първо място хладнокръвно да устоим и тотално да игнорираме подобен род поведение. Само по този начин можем да се отървем от словесната атака и обидите на Хейтъра.
Най-голямата грешка на човека отсреща би могла да бъде отговор на хейтърските нападки. Ето в този момент вече за тях няма по-голямо щастие на света, от това някой да е взел насериозно коментарите им.
Хейтърът, дори и да не е справедлив, но ще намери достатъчно аргументи и правилни думи, за да те смачка психически, и да те откаже от твоите положителни инициативи, и че не ставаш за нищо, дори и като творец.

А сега накратко за тях:
„Хейтърите – негативизъм до последно!
Хейтърите са убедени в правотата и съвършенството на това, което казват. Те смятат, че са особено грамотни и с много добре развито писателско умение. Така те си мислят, че могат да критикуват потребителите и да изливат по изкусен начин своите негативизми.“
Хейтърите просто оплюват, защото искат да бъдат известни, коментирайки болезнени теми и въпроси за много хора. А това очевидно им се удава доста добре.
Бих ги определил като субкултурна прослойка,(контра-култура).
И най-голямата грешка на човека отсреща би могла да бъде отговор на хейтърските нападки. Ето в този момент вече за тях няма по-голямо щастие на света, от това някой да е взел насериозно коментарите им. Човек не бива да обръща прекалено голямо внимание на тази не чак толкова симпатична субкултурна част от обществото.

.
автор: © Николай Пеняшки

 

ЗА ЕЛЕКТРОННИТЕ МЕДИИ


Когато подхванем темата „За комуникациите” първата мисъл която ни асоциира е за „телеграфа” (жичен и безжичен), следва радиофона” и едва през 1906 г. прагматично е избран терминът „радио”. Произходът на думата „радио” налага ретроспекция и връщайки се, се установява, че етимологията на думата е от латински език, от radius (лъч).
Радиото е едно от „най-великите и полезни открития на света”, което разпръсква с мигновена бързина по всички посоки живата реч и е най-добрия предавател изразявайки качеството и силата на словото, красотата и нежността на музиката, които достигат до своите почитатели и любители.
Радиото като технологична новост е продукт на гениалната човешка мисъл и със своето качествено предназначение, информира, и предлага на цялото човечество постиженията във всички сфери, и категории на живота, и по този начин сближава народите от всички краища на нашата любима планета, и предлага възможността за братски взаимоотношения и връзки между тях. Именно с тази цел то присъства в домовете на жителите на планетата „Земя”, и всички те стават реални свидетели, и слушатели, и съпреживяват радостите, и неволите на своите събратя, и сестри по всички краища на света, и научават за всички новости, открития, новини във всеобхватни области и дейности на живота като цяло.
Казано накратко, че с навлизането на „радиото” като високотехноло-
гичен продукт в живота, заема изключително важно значение със своята културна мисия.
С появяването му се заражда нова категория в журналистиката, така наречената „радио журналистика” и в съчетание с музикалното въздействие привлича вниманието, и поднася с необходимото качество, и силата на словото своите предавания, любимата ни музика, нещата които ни интересуват, и вълнуват.
Имайки предвид, че телевизията като медия е по-привлекателна за излъчване среда, докато радио журналистиката е по-тежко засегната, имайки предвид по-сложната подготовка, като изискване на радио журналистите. Въпреки това, радиото като електронна медия има своето голямо значение и заема достойно място в електронните медии, и това е доказано.

Най-голямо социално въздействие върху обществото оказва „телевизията” като електронна медия. Първите редовни телевизионни предавания се появяват през 1937 г., които могат да се класифицират като „на запис” или „на живо”. И двете имат своето голямо значение, за поднасяне на необходимата информация с изисканото качество, а също така имат и своя принос.
Телевизията е най-голямата масмèдия, която задоволява напълно потребностите от информация, култура, изкуство и много други неща с най-голям успех относно всички области и категории на живота.

Не бива да забравяме и Интернет медиите, които напомнят за себе си като масови медийни услуги; електронна поща, уеб сайтове, блогове, интернет телевизия, и други. Поради тази причина, много от масовите медии имат присъствие в интернет, от такива неща, като телевизионни реклами, като линк към сайт, или като игри в техните сайтове, за да примами геймърите да посетят сайта им. По този начин, те могат да използват лесна достъпност, поради причината, че Интернет има обсегът и предоставя възможността да се предава и излъчва едновременно необходимата информация в различни региони на света и разходно-ефективно.

Друга електронна медия се явява и „фотографията”, която заема своето достойно място сред всички други, по причината, че взаимно се допълват. Тя предоставя снимков материал за някои медии, за онагледяване в доста конкретни случаи и ситуации, и по този начин допълват и подсилват необходимата информация, материали и т.н. Като електронна медия тя работи и самостоятелно.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков
2013-01-25

Повест –художествено повествователно литературто произведение


Повестта е един от традиционните епически видове в литературата, който по обсег, обем и творческо внушение заема средно място между разказа и романа.
Разликите са по отношение на сюжетното развитие: по-добре разгърнато в сравнение с разказа, в посока съществени моменти и все пак еднопланово и ограничено  в сравнение с романа. Главните герои в повестта не участват в сложни взаимоотношения помежду си.
Повестта е по-близо до разказа, отколкото до романа.
В българската литература повестта се заражда в дух на хроника.
Въпреки че основоположници на повестта са френски писатели от края на 18 – началото на 19-ти век, като оноре дьо Балзак и Бернарден дьо Сен-Пиер,бурно и съществено развитие на този литературен епичен вид претърпява в Русия.
Майстори на повестта са писатели като Александър Пушкин („Капитанската дъщеря”), Антон Павлович Чехов („Степ”), Лев Толстой („Младост”, „Дявол”), Николай Гогол („Шинел”, „Каляска”).

 Както се спомена по-горе, повестта е преходна форма от разказа към романа, казано по друг начин, от малката епическа форма към по-голямата. Сюжетната линия в повестта в сравнение с разказа е по-задълбоче-на, но отстъпва значително от тази в романа. Епизодите в нея са значителни с цел да представят характера на един или двама герои и разбира се задълбоченото развитие на същия. Именно това обстоятелство води до по-голяма сложност на сюжета; веригата от събития в повестта е по-дълга, а броя на действащите лица е по-голям, но главното внимание се съсредочава върху един-двама главни герои, чиито характер се представя най-широко.

Накратко за Хайбун


Най-близкият родственик на хайку поезията – хайбунът, е  почти неизвестен у нас – не само на читателската аудитория, но и на голяма част от поетите..

Той е – лирично-философска проза в хайку стил. „Хайбунът“ е преводна дума от „Haikai no buncho“, т.е. Хайкай+проза (бун), негова съкратена форма. Терминът е възникнал в Япония в началото на ХVІІ век. Най-видният представител на тази форма, както и на хайку, е Мацуо Башо (1644-1694), който, както с поетическото си творчество, така и с теоретическите си възгледи, оформя облика на хайбуна. Други значителни негови представители са Йоша Бусон (1715-1783), Йокои Яю (1702-1783), и други.

За високите достижения на Башо в хайку прозата Йокои Яю, живял и творил едно столетие след него, казва, че трудно някой би го достигнал. А в предговора към книжката с хайбуни на Башо „Тясна пътечка зад хълма“ авторът Сорю пише, че там има всичко – „не само онова, което е – прастаро и избледняло, но и онова, което е младо и пълно с цветове, не само което е силно и трайно, но и което е слабо и преходно“.

Най-значителната книга на Кобаяши Исса е „Моята пролет“, съдържаща 18 хайбуна, като всеки завършва с едно хайку. Най-често се срещат темите за природата, за родния край, за несретници и нещастници, за любовта към децата. Хайбуните на Йокои Яю, публикувани след неговата смърт в книгата му „Пъдпъдъчено гнездо“, имат предимно автобиографичен характер. В шеговит стил, което личи и от заглавията на хайбуните („Похвала на глинения тиган“, „Биография на остарял врабец“, „Разказ на дървената обувка“ и пр.), Яю описва човешките недостатъци с ведър хумор. Някои от хайбуните му са художествени пародии, в които осмива вкаменени вече поетически категории от старата японска и китайска литература.

Хайбунът има свои предходници. Това са литературните жанрове дзуйхицу и литературата на лирическите дневници (никки бунгако), възникнали в средновековна Япония в епохата на Хайан (VІІІ-ХІІ век). В буквалнен превод „дзуйхицу“ означава „следвайки четката“, т.е. писане по спонтанно вдъхновение. По-скоро би могло да се определи като „лирически записки“ или „есеистични записки“. Представляват кратки бележки или дълги есета с различно тематично съдържание: природа, човешки живот, наука, философия, литературна теория и пр. Връх на дзуйхицу е „Записки под възглавката“ от Сей Шонагон (Х век), която заедно с Мурасаки-Шикибу, авторка на „Генджи моногатари“, са едни от най-бележитите представителки на т.нар. „женски поток“ в японската литература.

Известно е, че дневниците на Башо не са просто наброски или коментари към появяващите се в тях хайку. Той преписвал някои от фрагментите на своите дневници по няколко пъти до постигане на максимална изразителност на тези „хайку в проза“. Хайбун изглежда като неголяма скица, понякога с хайку в ролята на съединяващ детайл:

„Похвала на Унтику

Монахът Унтику от столицата нарисувал някакъв почетен наставник, – едва ли не себе си? – седящ с гръб към нас и казал: „Надпиши тази картина“. По онова време той бе прехвърлил шестдесет, а аз наближавах петдесетте. Нашият живот е сън, и така той изобразил себе си като спящ. Да подпишеш и надпишеш – е нещо като нощно бълнуване…

Обърни се!
Та нали и моята унила есен
върви към края си…“

Башо

„Записки от Призрачната Обител“


Петър Пламенов

Бамбукът

Един ученик търсил учител, който да го научи как да стене най-добрия художник, но все не се намирал по-добър от него. Когато най-сетне чул за един прочут майстор на туша. Онзи го накарал да рисува един и същи бамбуков стрък безброй пъти като му обещал да го вземе като ученик едва тогава, когато изобрази повея, стръка и полюляването на бамбука в своята картина. Колкото и безчет изящни рисунки да му носил учителят все ги късал. Тази била твърде сучна, онази твърде груба, на другата бамбукът бил тъжен, на трета нямало вятър, а в четвъртата щурците твърде силно свирели…
Най-сете покрусен ученикът се върнал в къщи и отново се хванал за работа. Обезсъчено размил туша и замахнал с четката – не можел да спре не заради учителя, не заради бамбука, а заради себе си – търсел утеха и направил още една рисунка. Заспал, а на сутрината отишъл при учителя да се сбогува – осъзнал, че е недостоен за негов ученик, но все пак не можел да се откаже да търси учител за себе си… Тогава другият поискал да разлисти и последното си руло пред него.
И щом погледнал усетил милувка от вятъра в бамбука, доловил колко безгрижен е пролетния ден сред зелната свежест, чул как щурците свирят наоколо… Махнал с ръка и пак скъсал хартията. Съвършенството било непоносимо.

Ученикът се разплакал:
– Но защо не чухте ли вятъра, щурците, не усетихте ли как расте…
А учителят тихо изрекъл :

 

съвършенство
още само докато
копнееш за него

 

автор на статията: Николай Пеняшки – Плашков

За мисленето и…


Много често пред педагози, учители, преподаватели в училища и ВУЗ – ове, дори и в детските градини стои задачата да се стимулират и научат

Децата, учениците и студентите да се научат на мислене, да овладяват и усъвършенстват този процес.
Накратко и съществено казано: „Да се научим на мислене”, т.е. да анализираме. Казано иначе „Да му хванем цаката”.
Да търсим решение на проблемите, въпросите които ни вълнуват, явленията които ни интересуват – също означава мислене.
Когато учителят на малкия Карл Фридрих Гаус възлага на учениците да пресметнат сбора на числата от едно до сто, за които задачата е доста

скучна и продължителна работа, докато умният Гаус намира бързо решение на задачата чрез комбиниране на числата по двойки ( 1+99,

2+98, 3+97, ,,, и т.н. ), като сборът на всяка двойка е сто.

Да се учим да мислим означава да усъвършенстваме „мисленето” като процес за решаване на конкретните случай, факти, задачи, процеси и др.

Мисленето функционира като биологичен процес в конкретното биологическо и психологическо време под влиянието на нашите желания и амбиции за решаване на нашите проблеми, задачи за постигане на крайните резултати.
Напълно съм съгласен и подкрепям статията на Ангел Попов, и мнението му, че същността на мисленето е сложен процес, без който

е немислимо съществуването, развитието и усъвършенстването на

човека в която и да е насока.
Всички знаем, че менталните процеси в човека са безгранични.
Мисленето в своето биологическа и психологическо време може да бъде резултат от най – различни прояви, социални, религиозни, политически,
икономически процеси и т.н. Именно всички те предопределят начина на мислене и го надграждат, и разбира се формират индивидуализма в
конкретната личност, което го отличава от останалите.

В нашето свръхразвито технологично и информационно общество мисленето като процес е на съвсем друго ниво. Резултатите от него се явяват отражение на духовно – интелектуалното ниво на човека.

Ние наблюдаваме нещата около нас, които дават своята информация,
която трябва да обработим въз основа на нашите разбирания, виждания,
които са резултат на нашата емоционално – психологическа настройка и
се добиваме с определен обем знания.

Бих казал, че ролята на мисленето е двузначна; т.е. като процес то има
второстепенна роля, но когато решава съществени проблеми, то придобива главна роля.

Когато се говори за интелигентност и своево рода мислене при животните ( които са били обект на научни изследвания и анализи ), нещата стоят по следния начин:
Кучето има едносигнална нервна система и реално погледнато не мисли. При него всичко е на базата на условни и безусловни процеси.

Съгласно научния труд на С. Лойд Морган „Животните и интелигентността”, а малко по късно и от Л. Хопхаус с труда му „Еволюция на ума”, в който той идва до заключението, че само маймуните се намират на стадия „практическо съждение”.

В следствие на многобройни изследвания върху интелектуалната дейност на homo sapiens Кьолер отбелязва, че мисловната дейност на животните зависи изцяло от обхвата на зрителното възприятие, което определя дали ще се използват съответните средства или не.
В своята научна дейност и анализи И. Павлов потвърждава фактите и
убежденията на Кьолер.

Най – съществената предпоставка за съществуване и развитие на мисленето е при най – висшите животни при които съществува втора сигнална система, а когато тя е съпроводена с изключителна трудова дейност и развитие на речта, най – съществено обуславя и доказва съвършенството на мисленето.

Делфините са познати като едни от най – интелигентните същества на света. Мозъкът им притежава неврони, характерни още единственно за
човешкия, този на човекоподобните маймуни и слоновете. Имат остро
зрение и много по – остър слух. Дялът на мозъчната кора, който се занимава с преработване на акустична информация в картини, е 10 пъти по развит от човешкия. Това което изумява при тях, е че притежават чувство на самосъзнание ( делфинът се разпознава в огледало ), което е предшественник на абстрактното мислене при хората.

Важно качество при делфините е алтруизма , който надхвърля грижата за собствения им вид. Наблюдават се делфини които помагат на китовете в плитки води. Друга особеност при делфините, е че мозъкът им не може да обработва комплексно « информация» ( доказано от Пол Менжър от университета Уитуотърсрант в Йоханнесбург ).
Пол Менжър твърди, че големият мозък на делфините, китовете и косатките им помага не да мислят, а за да поддържат необходимата висока температура на телата в студената вода.

При плъховете също може да се каже, че имат развита интелигентност,
по причината, че пред тях стои сериозният проблем да се борят за
преодоляване на трудни и необичайни ситуации за оцеляване и търсене
на храна.

Слонът е най – интелигентното същество от всички животни. Той спада
към малката елитната група на хората, човекоподобните маймуни и делфини. Те имат изключително силна памет и добре познато алтруистично поведение и огромен мозък.
Слонът се присъединява към знаещия елит сред животните.
Най – близката връзка между човека и слона е съществуването на сходни и когнитивни възможности. Сходната когнитивна еволюция между човека и слона е вероятно свързана с Комплексът социалност и сътрудничество.
Слонът притежава най – високата форма на съпричастност и алтруизъм
в животинското царство.
Слоновете притежават обширна пространствено – времева и социална памет с висша мозъчна функция и когнитивно поведение.

© Николай Пеняшки – Плашков

Мода в поезията ?!?


Мода в поезията?!? Интересен въпрос? Бих казал и тема.
Добре ще бъде да се обсъжда тази тема – за  „новата” поезия.
Оценявам новите поетични експерименти в тази насока, но не и реденето на думи без ясна цел, което е обезличаване на поезията като същност.
Бих  казал, че съществува „нова” или така наречена  „ модерна поезия”, понеже езикът  е  историческо  понятие, който се развива динамично във времето.
Поезията съществува като  най – модерната  „архитектура”, замисъл и най – вече като качество, която докосва душата и сърцето, и тежи на мястото си като такава.
Поезията е изкуството да се владее словото с цялата му красота.
Тя изразява индивидуално – личностния стил и перфекционизъм.
Нямам нищо против „новите” форми, но личното ми мнение е, че тя / новата форма /,  трябва да е подчинена  на  смисъла на творбата. Това  не означава, че не е важна.
От съществено значение е да се  възприеме подходящото послание, което е поднесено в най – добрия  вариант.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

Съвършенството на кратката, но истинска любов – 1


Елисвета Багряна и Боян Пенев

След почти век имаме възможност да погледнем любовта на две интерсни личности с очите на разбиращия почитател, а не на моралния съдник. В онези години, когато пламнала красивата и кратка, но вдъхновяваща любов между Елисавета Багряна и Боян Пенев, мнозина от техните съвременници категорично не приемали чувствата им.
В мечта за семейство и бягство от него
Всички я наричали с нежното и кратко име Лиза. Жената, която успявяла да плени мъжките сърца само с присъствието си – неустоимо чаровна и изключително спокойна. Израснала като първо дете в голямо и задружно семейство, свързано с голяма любов, тя като че ли цял живот търсела онова красиво чувство, което изпълвало родителите и, но едновременно с това се опитвала да избяга от класическия образ на семейната жена. С красотата, с образоваността, с поетичния си талант Елисавета Багряна е една от първите българки, променили образа на жената… Още на 17г., за да не тежи на семейството, тя отишла да учителства в ямболското село Автане. Там срещнала Тодор Христов – директорра на местното училище. Някои казвали, че той ще бъде нейният избранник (по онова време девойките се задомявали рано). Но двамата се разделили и всеки поел по своя път. Тодор обаче успял да събуди поетичното чувство в нейната душа – в село Автане Елисавета започнала да пише стихове. После срещнала Йордан Йовков – писателят, който я „тласнал по пътя на писателството”, като открил и подкрепил поетичния и талант, макар сам да се отказал да бъде поет. Тя така го вдъхновявала, че понякога той импровизирал и разказвал неща, които после написвал като разкази. Първата световна война ги разделила. През 1917г. Йовков заминал на фронта, а Лиза да учителства във Враца.

Автор: Деляна Црънчева в-к „Журнал за жената“

Накратко за ранната Испанска литература


Под испанска литература разбираме на първо място литературата на Испания, а също така и за литература написана на Испански език.
Първоначално литературата процъфтява на Иберийския полуостров дълго преди еволюцията на съвременния Испански език.
Латинските писатели Сенека, Лукиан, Марциал и Квинталиан са сред тези,
които са родени и живели в Испания преди разделянето на романските езици.
В проучванията от XX век има открити текстове от X и XI век, написани от мюсулмани и евреи, живеещи в Испания.

Най – известното произведение от испанската литература, което се смята за ранно класическо е сериозното и неукрасено епично стихотворе –
ние — Cantar de Mío Cid (Песента на моя герой, XII век ), което възпява живота и делата на националния герой Родриго Диас Де Вивар, наричан Cid Campeador (Лагеруващ герой — войник).
През XII век много други епични стихотворения, както и най-старите популярни стихотворения, се появяват в различни провинции на Иберийския полуостров .
Първият испански поет, чието име е известно със сигурност, е свещеникът Гонсало Де Берсео. Под покровителството на крал
Алфонсо X ( 1221- 1284), самият той писател, кастиланската
проза е развита и много произведения, написани на арабски и
иврит са преведени на кастилски ( книжовен испански език ).

През XIV век сред най-важните писатели изпъкват имената на Лопес де Аяла, чието стихотворение Rimado De Palacio (Рими от двореца) осмива обичаите на века; Фан Перез Де Гузман, създател на историческия Generaciones y semblanzas (Поколения и биографии); принцът Дон Хуан Мануел, племенник на краля Алфонсо X, чийто Libro de los ejemplos del conde Lucanor et de Patronio (Книга с примерите на граф Луканор и на Патронио) е първата книга с къси истории на испански език; и сатиричният поет Хуан Руиз.

По време на управлението на Хуан II през първата половина на XV век в Кастилия, двама важни поети са Хуан Де Мена (1411–1456) и маркизът Сантияна, които пишат под италианско влияние. Италианските поетични форми са от голямо значение за растежа на испанската поезия отвъд народното изкуство и псевдо-провансалския език, но те не са асимилирани в испанска книжнина за следващите векове. Бележита прозаична творба от този период е романът La Celestina (Монархията, 1499), приписана на Фернандо Де Рохас.

Каталонският език е вторият след официалния испански език,
който еволюира от простонародния латински в Средновековието,
когато става отделен език от латински.
Може да се каже, че литературното използване на каталонския език започва с религиозни текстове известни като проповеди
d’Organyà , написана в края на 11 и началото на 12 век., въпреки
че по-рано Cançó де Санта Фе , 1054-76, може да е каталонски
или окситански.
Ранни каталонски стихотворения се пишат и в средата на 13 век.
Рамон Llull (13 век) е един от най – големите средновековни писатели на каталонски език, който дава тласъка на каталонската литературна традиция, която е ясно отделена от окситанския език , наложил се за времето, но и се кредитира с обогатяването на езика с голям брой думи и философия.

Тези четири основни литературни произведения са хроники написани между 13-ти и 14-ти век разказва за делата на монарси и водещи фигури от короната на Арагон . They’re the following: Те са следните:

Crònica de Jaume I , also known as „The book of deeds“ (see External links) Хроника де Jaume аз , известен също като „Книгата на делата“ (вж. Външни препратки)

Crònica de Bernat Desclot , also known as „Book of the king, Peter of Aragon“. Хроника де Bernat Desclot , известен още като „Книга на цар Петър от Арагон“.

Crònica de Ramon Muntaner Хроника де Рамон Muntaner

Crònica de Pere el Cerimoniós Хроника де Пере Ел Cerimoniós

По време на управлението на Хуан II през първата половина на XV век в Кастилия, двама важни поети са Хуан Де Мена (1411–1456) и маркизът Сантияна, които пишат под италианско влияние. Италианските поетични форми са от голямо значение за растежа на испанската поезия отвъд народното изкуство и псевдо-провансалския език, но те не са асимилирани в испанска книжнина за следващите векове. Бележита прозаична творба от този период е романът La lestina (Монархията, 1499), приписана на Фернандо Де Рохас.

ЛИРИКАТА
Лириката винаги е вземала голямо място в поезията на народите.
Романтична е лириката на трубадурите и тя е в основата на окситанската и каталонската лирика , която е често неразличима, най вече преди четиринадесети век и не е учудващо, по причината че много Каталунци взаимстват от Окситанския поетичен епос.
Първият каталонски Трубадур е активен около 1150, който пише само любовни песни в дворцовата традиция. .

Във същият този период твори Cerveri де Жирона има написани повече от сто произведения. Той е един от най – плодотворните творци за този период. Друг автор е Алфонсо Ил който е от Каталуния, е поет и музикант.

Автор: © Николай Пеняшки – Плашков

Кратка история на Персийската литература


Старата Персийския империя  е  запазена в много клиновидни надписи и е един индоевропейски език с близки сходства със санскрит и Avestan (на езика на зороастрийски свещени текстове). След падането на Achaemenians  древният  разработени език, в провинция Pars, в Близкия персийски или Пахлави (едно име, произлязло от Parthavi – това е, Партия). Пахлави е използван  цялият  Sassanian период. Макар и малко сега остава на това, което трябва веднъж да бъде  значителна литература.
Около сто Пахлави  текстовете оцеляват, най-вече на религиозните и всички в проза. Пахлави колекции от романси, предвидени обаче  са голяма част от материала за Шах-наме на Фирдоуси.

След арабските завоевания,  знанието на арабският  се налага, защото е бил не само на езика на новите управници и им състояние, но и на религията. Те донесоха със себе си и – по-късно – на новия живот. Макар Пахлави продължи да се говори в Личен живот, арабският доминираше в официалните среди за един век и половина. С отслабването на централната власт, модифицираната  форма на Пахлави ясно доминира, с европейските си индо-граматически структури, но опростена и с голяма  инфузия на арабски думи . Това е модел на  персийският  в употреба днес.

Арабският продължава  да бъде използван в Иран, макар и намаляваща сила, като Латинският е бил  използван  в Европа, което е, като език на учащите се.
Като такъв той е  служил на Авицена, Ал-Бируни, Rhazes, Ал Газали и други; В действителност, много от най-известните имена в литературата на арабски, са на мъже от Персийски  произход.

Персийският се  развива  бързо в една голяма литература, както и преди, и дълго разпространява своето влияние на съседни земи . В Индия, персийски език и поезия стана мода  в двора на император Акбар Moghul . Персийски е приет за официален език; разпространение оттам и по-късно се слива с хинди, и е в основата на езика урду.

Персийският оказва силно влияние върху езика и литературата на Турция. Турски стих се основава на персийски модели по отношение на формата и стила, и  са с богат речников запас.

Значима особеност на персийският език, е че до известна  степен се
променя  малко през хиляда или повече години от съществуването си като книжовен език.
По този начин стихотворението на Rudaki, който първият персийски поет. Персийската  литература също има няколко забележителни характеристики, най-забележителните от които е изключителното присъствие на поезията.
Прозата се ограничава  най – вече  в  историята, географията, философията, религията, етиката  и политиката, и то е, че поезията формира главният пазар за художествено изразяване.
Класическата персийска  литература е произведена почти изцяло под кралското покровителство, която се изразява под формата  на хвалебствие стих, и оказва  влияние  най-малко еднаква мощност  в религията, и по-специално Sufism, която вдъхновява изключително голяма част от мистичната поезия.

ПЕРСИЙСКА  ПОЕЗИЯ

Класическата  персийска поезия  винаги е в рима. Основните форми стих са qasida, masnavi, Газал и ruba’i. В qasida или ода е дълго стихотворение в monorhyme, обикновено е  хвалебствие, с  дидактически или религиозни съображения, а masnavi са написани в  рими –  героични, романтични, или разказ стих, а Газал (ОДУ или лирически) е сравнително кратко  стихотворение, обикновено любовни или мистични и различни 4-16 стихове, които са в  рима.
Конвенцията на Газал е въвеждането в последния  куплет, на псевдонима на поета (takhallus). В ruba’i е четиристишие с особен м, както и колекция от четиристишия се нарича „ruba’iyyat“ (множествено число на ruba’i).
Накрая , колекцията от поета ghazals  са един и други стихотворения, подредени по азбучен ред в съответствие с рими.

Тук не може да  има място за специфични трудности  при тълкуването на персийската поезия от читателите  в  Западните  държав.

В клопките общи за всички преводи от стихове трябва да се отбележи, и най-вече от персийската поезия, което е особена  трудност.
Честото свободно ползване на суфите  е в образност. Корана и други указания и намеци, а и общата заетост на monorhyme, форма и много ефективни в Персийския,  са неподходящи за повечето други езици.
Но най-важното от всичко е фактът, че поезията на Персия зависи до по-голяма степен от тази на повечето други народи от красотата на езика за последиците от него.

Ето защо много от големите обеми „qasidas в чест на принца“ все още могат да се четат с удоволствие в оригинал, макар че той   до голяма степен не съответства на превода .

В следващата кратка скица на огромното поле на персийски литература ние не можем да се надяваме да се направи нещо повече от спомена за някои от най-известните автори, и да посвети една точка или две всеки на най-известния от всички.
В началото литература

Въпреки съществуващите фрагменти от персийските стихотворения се смята, че датата, от още през осми век от н.е., историята на  персийската  литература по правило започва с малка династии от девети и десети век, които възникнаха с упадъка на халифата. Най-важните от тези бяха Samanids, основал най-Bokhara първата от много брилянтни съдилища, които е трябвало да гледат  на обучение и писма. Тук Абу Али Sina, по-известен на Запад като Авицена,  който е производител на лекарства и философ  в  древна Гърция, и пише много произведения, които са  упражнявали  значително влияние не само в Изтока, но в Европа, където, преведени на латински, са били в употреба едва през седемнадесети век. Авицена пише най-вече на арабски език, но е съставил енциклопедия – за датското Nameh-YE Ala’i – в Персийския.

Най-известните на съда са били поети като  Rudaki и Daqiqi. Rudaki,  които се считат  за първите  от големите персийски поети, които са написали  много голямо количество от стихотворения, от които малко са оцелели. Неговият стил директен, прост и  неполиран.  Daqiqi, композитор на епоси. На него е  било  възложено да напише произведение на древните царе на Персия, но е  завършил хиляди стихове преди смъртта си . Някои от тях бяха включени по- късно  в празника на  Шах-наме.

В Ghaznavid и началото на Seljuq периоди

Тя се казва, че четиристотин поети са били прикрепени към Съда на султан Махмуд; от тях, най-съществените са Unsuri, най-големият от на panegyrists Махмуд, следвана от Farrukhi, Manouchehri и Asadi. От проза писатели, най-прочутите е Бируни, автор на „Хроника на Древна нация“, който пише изключително на арабски език.

Ерата Seljuq, считани за втора класическия период на литературата персийски, е една богата, както в проза и поезия. Известни проза произведения са влиятелни съживяване на Газали на религиозни науки в арабски и персийски си резюме право Kimiya-YE Sa’adat (алхимията на щастието); История Baihaqi на Ghaznavids: на Siasat Nameh, един трактат за изкуството на управление от ул. Низам-Мулк, везир на Алп Арслан и Малик Шах, а забавни Qabus Nameh на Кай Ka’us, преведен от проф. такси „Огледална за принцове“; събиране на животински басни от индийски произход, озаглавено Калила VA Димна от Насър Ullah; чаровната Chahar Maqala или четири Беседи на низами Aruzi; на Фарс Nameh на Ибн ал-Balkhi, и отбелязва трактат за поетиката на Рашид-и Vatvat. Четири от горните работи – на Chahar Maqala, историята на Baihaqi, на Qabus Nameh и Siasat Nameh – се разглеждат от поета Bahar като четири големи шедьоври от началото на персийската проза.

Някои от авторите на този период пише проза и поезия. Една от най-ярките от тях е Насир-и Khosrow, автор на близо петнадесет работи в проза и стихове 30 000, от които са оцелели по-малко от половината. Най-известните му проза работа е Сафар Nameh, отчет за пътуването му до Египет. Повечето от-и Khosrow на стихотворения Насир са дълги оди, главно по религиозни и етични теми, те са отбелязани за чистота на езиковите и ослепителен технически умения. По мнението на учените Мирза Мохамед Qazvini, името на Насир-и Khosrow трябва да се добавят към тези от шестте поети – Фирдоуси, Хаям, Anvari, Руми, Саади и Хафез – които „практически всички“ се споразумяват да разгледат шестте най-персийски поети, всеки в неговия специален област. Други известни стихове на периода, включва дейността на мистика Ансари, Абу Sa’id и Баба Тахир на Хамадан, а оди на Qatran; романтичен епос Gurgani на Vis о Рамин, и дивани от двете роденият в Индия поети Mas’ud-и Sa’di Салман и Runi. Седем други поети на периода са с отлично слава и блясък, тъй като те са Хаям, Sana’i, Mu’izzi, Anvari, Khaqani, низами и розово.

Хаям – „единственият човек, който знае за мен“, казва Бертран Ръсел: „Който е както поет,  така и математик“ – и е  един от най-известните и най-високо ценен персийски поет в Европа и Америка. Имаше  значителен скептицизъм дали той действително е автор на всички или някои от четиристишията приписани на него, но откриването неотдавна на ръкописи по-древен, отколкото някой от по-рано известен е да отстранят тези съмнения.

Поезията Хаям е до голяма степен пренебрегвана  в Иран до края на ХIХ век и предимно без съмнение се дължи на недоверието на Православието.
Когато с  преводите си Фицджералд го изведнъж популяризира  на запад от Иран и  започна да преоценява заслугите му  като поет, и   някои местни критици вече са готови да му предоставят място в поетичен пантеон.  Тъй като той използва образи, общи за суфите, Хаям често е приветствана  личност като суфи,  но докато някои от неговите  четиристишия може да понесат  мистично тълкуване, и общото впечатление от работата му е един  хедонизъм примесен с лека меланхолия, роден за приемане на трагичната преходностт на живота, силата на съдбата и последното невежество на човека.

Sana’i, който пише в стил, подобен на този на Насир-и Khosrow, е автор на две големи суфи епоси, на прототипи на по-късните шедьоври на розово масло и Руми, както и на един огромен диван.
Mu’izzi, приветстваха с „Абас Ighbal като“ един от художествените виртуози на персийски език „, пише главно хвалебствие стих в силно сложен стил. Anvari, автор на множество поетични творби, най-вече с хвалебствие, пише в един труден стил, понякога изискващи коментари; той е считан от някои като един от най-големите персийски поети. поезията на Khaqani е още по-обноски. Последните три споменати поети – Mu’izzi, Anvari и Khaqani – са известни в Иран, главно за техническият им блясък, но, е особено трудно да се преведат, и не са толкова ценени на Запад.

Низами, роден в Гянджа в Кавказ през 1140, е плодовит писател известен най-вече за неговата Khamseh или квинтет, серия от пет големи романса и епоси. Те се състоят от Makhzan Ал Asrar или съкровищница на тайните, мистично вдъхновения  епос от Sana’i; популярните романси от  Ширин и Laila O Majnun; на Iskandar Nameh или история на Александър  и дръжка Paikar, животът и историята на Бахрейн Гур. низами стил Khosrow е оригинален и колоритен; неговите творби се радват  на огромна популярност, и епизоди от своите романтични  стихотворенията са любими теми.

Farid UD-Дин розов, който е роден вероятно около 1136, е бил страхотен и оригинален поет, които пише многобройни религиозни и дидактически произведения. Той е по същество една мистична личност, и като такъв, извършвана голямо влияние върху Руми. Най-известните му работи , на UT Mantiq-Tair (в превод от Фицджералд като птица парламент), е мистична алегория…
Това е история, която символизира стремежа на душите  за единение с Бога, завършва с откритието, че те нямат съществуване отделно от обекта на тяхното търсене.

автор и превод: Николай Пеняшки – Плашков

ПОЕЗИЯ –  Авиценна (Абу Али ибн Сина)

Море слов сокровенного смысла полно,

Этот смысл я читать научился давно.

Но когда размышляю о тайнах Вселенной,

Понимаю, что мне их прочесть не дано.
***

О мудрости твердят: она бесценна,

Но за нее гроша не платит мир.


РУБАИ
–   Авиценна (Абу Али ибн Сина)

Сердце жадно спешило пройти этот путь,

Все понять и в глубины вещей заглянуть.

Мудрость – тысяча солнц! – мне в дороге светила

Сердцевины достиг, но не познана суть.
***

Суть в существе твоем отражена,

Не сможет долго тайной быть она,

Не потому ль, что суть любой натуры

В поступке, словно в зеркале, видна.
***

Душа, ты связана с желанием и страстью.

Спеши: мгновению обязана ты властью.

Любви не покупай, богатств, чинов не требуй,

Кто счастья не ценил, тот близится к несчастью.
***

Налейте вина мне, пусть длятся года,

Налейте, чтоб радость была молода.

Вино, что огонь, но земные печали

Уносит оно, как Живая вода.
***

О солнце! Странник ты, повсюду знаменитый.

Из этих странствий мне подарок принеси ты:

Кого ты на путях любви нашло сегодня

С печалью на лице и болью, в сердце скрытой.
***

Мы к богу-истине прибегли, когда пошли путем прямым.

Теперь благое и дурное в самих себе искореним.

Когда божественная правда судить нас будет с добротой,—

С дурным отожествит благое, благое уравнит с дурным.
***

Душа вселенной — истина: то бог. А мир есть тело,

А чувства тела — ангелы, верны душе всецело,

А члены тела — вещества, стихии, элементы.

Единство мира таково, я утверждаю смело.
***

Вино враждует с пьяницей, а с трезвым дружит, право.

Немного пьем — лекарство в нем, а много пьем — отрава.

Не пейте неумеренно: вам будет вред безмерный,

А будем пить умеренно — вину и честь и слава!
***

Пьешь изредка вино — мальчишкою слывешь,

И грешником слывешь, когда ты часто пьешь.

Кто должен пить вино? Бродяга, шах, мудрец.

Ты не из этих трех? Не пей: ты пропадешь!
***

Мой друг с моим врагом сегодня рядом был.

Не нужен сахар мне, что смешан с ядом был!

С подобным другом впредь не должен я дружить:

Беги от мотылька, когда он с гадом был!
***

Эй, кравчий, соскучился я о вине!

Вновь выпью и бога увижу на дне.

Хочу совершить омовенье души я,

Кувшинчик безносый подай ка ты мне!
***

Кто стар, тот молодым огнем пылать не может.

Творца хулит старик, но юным стать не может.

То дело, что творил, творил ты темной ночью:

Оно при свете дня существовать не может.
***

Все, что сокрыто в словах, мне подвластно.

Тайны вселенной постиг я прекрасно.

Ну, а себя хорошо ли познал я?

Стало мне ясно, что все мне неясно.
***

Пройти пустыню мира ты, сердце, торопилось,

Но мира не познало, хотя познать стремилось.

В конце концов не знаю дороги к совершенству,

Хотя в пытливом сердце сто тысяч солнц светилось.
***

О, если бы познать, кто я! Хотя бы раз

Постигнуть, для чего скитаюсь я сейчас?

Спокойно зажил бы, отраду обретя,

А нет — заплакал бы я тысячами глаз.
***

От праха черного и до небесных тел

Я тайны разгадал мудрейших слов и дел.

Коварства я избег, распутал все узлы,

Лишь узел смерти я распутать не сумел.
***

Вино – наш друг, но в нем живет коварство:

Пьешь много – яд, немного пьешь – лекарство.

Не причиняй себе излишеством вреда,

Пей в меру – и продлится жизни царство,
***

Когда к невеждам ты идешь высокомерным,

Средь ложных мудрецов явись ослом примерным,

Ослиных черт у них такое изобилье,

Что тот, кто не осел, у них слывет неверным.
***

Земля подобна шахматной доске,

Фигур без счета у Судьбы в руке.

В небытие ушли и царь, и нищий,

Пока мы здесь, а будем вдалеке.
***

Мое неверье — не игра, не слов пустых убранство.

Я верю в истину одну: вот веры постоянство.

Сейчас таких, как я,— один, и если я — неверный,

То, значит, правоверных нет, нет в мире мусульманства.

ГАЗЕЛИ

Прекрасно чистое вино, им дух возвышен и богат,

Благоуханием оно затмило розы аромат.

***

Как в поучении отца, в нега горечь есть и благодать,

Ханжа в вине находит ложь, а мудрый – истин щедрый клад.

***

Вино разумным не во вред, оно – погибель для невежд,

В нем яд и мед, добро и зло, печалей тень и свет услад.

***

Наложен на вино запрет из за невежества невежд,

Безверием расколот мир на светлый рай и мрачный ад.

***

Какая на вине вина за то, что пьет его глупец,

Напившись, пустословить рад и, что ни скажет, невпопад.

Пей мудро, как Абу Али, я правдой истиной клянусь:

Вино укажет верный путь в страну, истин ветроград.
***

Десять признаков есть у души благородной,

Шесть ее унижают. Быть нужно свободной.

***

Ей от подлости, лжи и от зависти низкой,

Небрежения к близким, к несчастью и боли народной.

***

Коль богат, то к друзьям проявляй свою щедрость,

Будь опорою им и звездой путеводной.

***

А впадешь в нищету – будь и сильным и гордым,

Пусть лицо пожелтеет в тоске безысходной.

***

Краток век, каждый вздох наш быть может последний,

Не терзайся о мире заботой бесплодной,
***

Смерть играет без устали в нарды: мы шашки,

Мир – доска, день и ночь, как две кости, в руках небосвода.
***

Кто на земле блаженств не ищет, тот

Их в небесах навечно обретет.

***
Нам воздержанье, венчанное вздохом,

При жизни очищение дает.
***

И в рай однажды вступит, кто поодаль

Здесь оставлял страстей водоворот.
***

И ангелов у ног своих увидит,

Кто отрешится от земных забот.
***

А ты, моя красавица, я знаю,

Стремишься поступать наоборот.
***

Тебе от наслаждения отречься

Жизнь, полная соблазна, не дает.
***

Земная радость – это лишь мгновенье

Пред вечностью, которая нас ждет.
***

Уединись, как Бу Али. Мгновенье

Предпочитать бессмертью не расчет.

За творчеството на Омар Хаям


Омар Хаям е роден през XI век в Нишапур. През годините които е живял и творил, е оставил голямо наследство в областта на математиката и астрономията. Бил е лекар и философ. Най-много е известен с литературните си произведения, представени под формата на “ рубаи“ /четиристишия/.
В младежките си години учи в известната за времето си школа на имам Муфак в Нишапур, като негови съученици и приятели по това време са били Низам-ал-Мулк, който по-късно става Велик Везир и Хасан-ибн-Сабах, „старецът от планината“, бъдещият предводител на убийците Хашишини ( асасисини ). Впоследствие изгражда голяма астрономическа обсерватория в Исфахан.
Първи за Европа го открива Едуард Фицджералд след 700 години неизвестност.
За първи път е преведен на български, от немски и англииски рубаи, от Гео Милев.
Следните рубаи са превод от Георги Александров:

*****
На знанието храма съвършен градих.
И много тайни разгадах аз в своя стих.
Но знам едно, че в същност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.

*****

Реват магаретата, гладни за трева:
От барабан по-кухи, гръмките слова.
Те роби са, а името – създай си име:
Ще запълзят пред теб с посипана глава.

*****

Сърцето си с една надежда превържи.
С приятел верен ти живота си свържи.
Сто глинени глави едно сърце не струват.
Сърце търси – сред този свят, гъмжащ от лъжи.

*****

От много ум, чуй, полза няма, а вреди.
Помага на глупци капризната съдба.
За да пребъде ласкава съдбата с мене.
Ума си ще удавя в живата вода.

*****

Пийни, защото пак ще бъдеш прах.
Единствено от самотата ме е страх.
Без вино, без любима, без другари – в гроба!
Червени, розите ще пият моя грях.

Тук в този стих и във всички останали, написани от него, се явяват като негова автобиография. Той е цяла вселена, енциклопедия… – и трудно може да се опише.
Написаното от него, в епохата, в която е живял и сътворил, въз основа на база знания, е голямо наследство във времето напред.
Двустишието:
“ Но знам едно, че всъщност нищичко не зная.
Животът ми отмина – виж това открих.“
е простичката житейска истина, казана с няколко думи…
Всичко написано и казано от него, е в сила за днешното съвремие. Няма нищо ново под слънцето. Някои биха казали, че като поет на виното, Омар Хаям, възвеличавайки неговата сила и омайност…, би могъл да окаже неблагоприятно влияние върху младото поколение – влечението към чашката. Всички знаем вредата от алкохола.
Чакайте драги приятели, тук става дума за нещо друго – философския смисъл на човешкото съществуване, дори в противоречие на божиите думи, и църковните канони…
Къде е истината? За мен тя е по средата. Къде е щастието? Според мен между Рая и Ада.
Има автори които казват, че неговото творчество е мистика. Аз ще отрека това твърдение, и съм готов да го докажа със следните негови четиристишия, а и не само с тях…

Да си седиш и скърбиш – не е ли срам;
Обидите да помниш, от доброто – грам!
Напей се, докато са здрави струни звънки.
Напии се, чашата преди да счупиш сам.

*****

Без воля е човекът жалко същество.
Надвий тъгите и ела на пиршество.
Бъди разумен – в скръб искрата не удавяй:
Живота си окаян сменяй с тържество.

Тези четиристишия нямат нищо общо с мистиката, а цялото му творчество за мен е реализъм… Цялото му творчество е цяла вселена. Вълнувала е, вълнува и днес с искреността си, и ще вълнува…  

автор: Николай Пеняшки – Плашков

ЗА ПОТРЕСАВАЩАТА КАТАСТРОФА НА ОХРИДСКОТО ЕЗЕРО


Охридското езеро

Охридското езеро

Още едно нещастие сполетя българската нация – преобръщането на корабчето „Илинден” на  5 септември  между местностите Лагадин и Елешец в източния край на езерото, което ще остане едно от най – мрачните трагедии в съвременната история.
Това което се случи, бих го нарекъл  антихуманно  отнемане на човешки живот.
Това пенсионерско корабче имало лиценз с трайност до месец май 2010 г., но с право на не повече от 43 пасажери, а на борда са били около 73, което е причината за инцидента. Освен това на плавателния съд не е имало необходимите спасителни жилетки. Но и да е имало трагедията е дошла неочаквано и светкавично.
Въпреки оказаната сериозна и бърза помощ от летуващите на брега  на езерото и други два кораба, които са кръстосвали с туристически цели, не е търсена отговорност на виновните за инцидента. А тя е очевидна и доказва човешката алчност, която в повечето случаи води до лишаване на човешки живот.
А за такава постъпка, малко е наказанието  лишаване на свобода, особено при загуба на толкова човешки живота.
Имайки предвид настоящата катастрофа, и тази  край река Лим през 2004 г., и вкарването в затвора на Спаска Митрова, крайно време е да се стигне до съответната дипломация.
Посланията от тези трагедии са ясни, а те са  икономически  – стандарта на живот в двете държави.
Крайно време е да се вземат мерки, и виновните да отговарят за последиците.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

ПОКЛОН  ПРЕД  ПАМЕТТА  НА  НАШИТЕ  СЪНАРОДНИЦИ !!!

Блестящата Танска поезия / средновековна литература


Династия Тан е много важна епоха в китайската история. През този период икономиката е в разцвет, цари обществена стабилност, в изкуството се постигат забележителни достижения, особено в областта на класическата поезия. Писането на стихове през Тан се приема за една от най-главните обществено-културни дейности, като даже в системата на държавните изпити за чиновници писането на есе се сменя с писането на стихотворение. В запазения до наши дни сборник “Танска поезия” са събрани близо 50 000 поетични творби на 2300 твореца.

Развитието на Танската поезия можем да разделим условно на ранен период, разцвет, среден и късен период.

През ранна Тан (618-712 г.) т.нар.“четиримата гениални поети” Уан Буо, Ян Дзиун, Лу Джаолин, Луо Бинуан постепенно съставят новите поетични рими и образуват ритмичните стъпки на китайските стихотворения, с което дават собствен облик на Танската поезия. Благодарение на тях, поетичните теми излизат от императорския двор и се насочват към обществото, а стилът се променя от нежен и блед към по-жив и ясен. Най-известният поет от ранния период на Танската поезия е Чън Дзъан. Той проповядва идеята за възвръщане на темите от обикновения живот в поезията. Неговите творби се отличават с енергичност и простота и те прокарват пътя на развитие за Танската поезия.

Периодът от 712 до 762 г. е разцвета на Танската поезия. През него се създават най-много творби и има най-големи постижения. Темите и стиловете са разнообразни, някои възпяват природата, други – живота в покрайнините, трети – героизма, а има и поети, в чиито творби главно преобладава тежките размисли на разочарованието. Много поети творят в свободна атмосфера и заедно допринасят за названието на династията като Златен век.

Най-известните поети от този период са Ли Бай, Ду Фу, Уан Уей, Мън Дзиежан, Гао Шъ, Цън Цан и др. Цън Цан говори главно за живота в покрайнините, Гао Шъ – за мъките на народа. “Безсмъртният поет” Ли Бай и “принцът на поетите” Ду Фу най-добре представят особеностите на Танската поезия. Техните произведения оказват много силно влияние върху следващите поколения китайски поети.

Известни творци от средния период на Танската поезия (762-827 г.) са Бай Дзюи, Юан Джъ и Ли Джу. Бай Дзюи борави със сатиричен стил и в творбите си напада борбата за власт, войните, аристократите. Освен това, той си служи с по-прост, достъпен и въздействащ език, затова е приет от широката маса читатели.

Ли Джу живее много кратко – само около 20 години. Неговият живот е изпълнен с трудности, тъй като не успява на изпитите. Той си служи с богати образи, нови идеи, изкусна форма и красиви думи. Творбите му съдържат романтична окраска и стремеж към красивото, както и тъжно настроение.

Късна Тан е от 827 до 859 г., в която творят Ли Шандзи и Ду Му. В творбите на Ду Му преобладава ясен и хладен език, което е много подходящо за изразяване на възмущението и обвинението срещу властта. Ли Шандзи си служи с изкусна форма и красив език, меланхоличен стил, с които изразява трудностите по житейския му път. По повод неговото известно стихотворение “Без тема” дали описва любовта или скрито напада властта, и до днес се водят спорове.

http://bulgarian.cri.cn/chinaabc/chapter15/chapter150104.htm

поставил: Николай Пеняшки – Плашков