Дете във фризера


Най-красивото и сладко дете на Земята и всички времена изчезва. Бавачката убита.
Майката е в паника, скръб и депресия.
Телефонът ù звъни. Чува се груб и хрипав глас.
– Отворете фризера!
Майката го отваря, изпада в ужас и припада.

______________
© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

 

Advertisements

Ода за самотата


Блазе на онзи, който е охолен
в кръга на бащината си земя
и с радост диша въздуха, доволен,
че си е у дома,
чиито ниви, с хляб го създават,
а пък стадата – с мляко и руна
чийто буки и лете хлад му дават,
а зиме топлина.

Честит е, който гледа уталожен,
как с часове и дни се нижат рой,
със здраво тяло, с ум неразтревожен
денем във блажен покой.

в дълбок сън нощем, работа и сладост
съединил в едно и отдих,
и дух невинен, дето литва с радост
към размисъл и стих.

Тъй нека да живея – сам, без слава
и да умра, без да ви без да ви натъжа,
и никой камък нека не издава
къде лежа.

© автор: Александър Поуп  (1688 г. – 1744) , Английски поет

ОКОВИТЕ


Изпълнен съм с любов, но нямам аз покой —
създавам повод все да се измъчвам тайно,
нахлуват с болка в мен навред звена безброй,
душата ми безспир с нещата свързват трайно.

 

Влече ме всичко тук: и правдата- светлик,
и мракът, който днес незнайното прикрива,
привързан съм със лъч към слънчевия лик,
звездите ме държат в прегръдка мълчалива.

 

Слухът ми става роб на някой ритъм нов,
цветята с аромат ми пращат ласка бърза,
една усмивка вля в очите ми любов,
една целувка в миг устата ми обвърза.

 

Навред — окови все! Животът ми е в тях —
в безбройни същества, обичани и мили,
и щом ги порази светът със груб замах,
боли ме, сякаш част от мен са отделили.

 

Превод от френски: Пенчо Симов, 1978 (Пълни авторски права)

 

Последен ритъм


Теодор седеше на канапето в хола по домашен халат, елегантно кръстосал крака и четеше „24 – часа”. Беше пуснал музикален канал, а музиката се разстилаше нежно във въздуха.
Навън валеше ситен дъжд, чиито капки се стичаха бавно по  прозореца и оставяха тънки дири след себе си, а после изчезваха.
Теодор изправи глава, раздвижи я, сякаш врата му беше се схванал, сви вежди; сгъна вестника, остави го на канапето, прехапа долната устна и се прозя. Разтри с пръсти челото, слепоочията, очите и изпъшка шумно. Бяха го обхванали болезнени мисли и се опитваше с музиката, и вестника да се разсее. Предстоеше му една раздяла и нова страница в живота, а това не му даваше покой. С нетърпение чакаше да поеме новия път…
Годеницата му бе излязла от банята по розов незакопчан хавлиен халат. Косата й бе прибрана и загърната с дълга хавлиена кърпа като чалма. Пееше тихо някаква песен и се приближи към Тео. Красивите й морски очи го гледаха предизвикателно, а той не усети как потъна в тях, въпреки че не го желаеше. Елена бе няколко години по – млада, красива, а стройното й елегантно тяло предизвикваше. Гърдите й стегнати, оформени – обичаха да бъдат масажирани.
Беше спряла да пее. Разтвори крака и единственото което желаеше бе да хвърли халата, и да затанцува гола и предизвикателно срещу младия черноок красавец. Досега никога не беше правила това, въпреки необуздания, неуравновесен и разпилян характер. Не й пукаше от нищо.
Дъждът се засили. Гръмотевица продъни небето, а електрическата искра бе доста голяма – наподобяваща взаимоотношенията…
Водните струи ръкопляскаха бурно по стъклата. Приличаха на водопади и изразяваха своята философия да опитомят живота, с цел подчиняване на реда, духовната сила и желанията…
Тео бе спокоен, уравновесен и ангажиран човек. Обичаше да степенува нещата и всичко да има своята последователност. Държеше на принципите, които осигуряваха удобство и сигурност.
Елена продължаваше да стои в същата поза, а погледът й бе съсредоточен и въздействаше хипнотизиращо. Дишаше спокойно.
Беше леко разкрачена и не откъсваше поглед от приятеля си. Въпреки всичко знаеше какъв ще бъде края…
От музикалния канал се чуваше нежна песен.
Нашият приятел продължаваше да седи с кръстосани крака, а ръцете му бяха положени една върху друга, легнали върху бедрото.
Съзерцаваше я неотлъчно, но реакция никаква. Въздъхна дълбоко и тихо. Преглътна бавно и раздвижи устни. Погледът му обходи голото й тяло.
Усещайки всичко това, тя раздвижи тялото си елегантно под въздействие на музиката, сви леко устни, като че изпращаше въздушна целувка. Облиза ги предизвикателно, а тялото не спираше ритъма си… Приличаше на струна, готова да изсвири своята мелодия. Опъна лявата си ръка с дланта нагоре и опънат показалец. После го сви, сякаш канеше Теодор на танц.
А той бе в същата поза и продължаваше да я наблюдава. Нямаше намерение да реагира. Дори и дишането му бе спокойно. След няколко минути попита възмутен.
– Какво правиш?! Мамка му!
Имаше усещането, че каквото предстоеше да се случи, ще стане. Виждаше я за пръв път в това състояние на похотливост.
Въпреки ситуацията, от негова страна нямаше ответна реакция, но в мислите и съзнанието имаше промяна. Потискаше го нарочно, дори не знаеше защо… Емоционалните му струни бяха изопнати и настроени за всичко възможно.
Елена се приближи към него. Хвана го под мишници, изправи тялото му и съблече дрехите, без той да реагира.
Играта му хареса. Въпреки това знаеше, че е за последно…
– А-а-ах, тази разкрепостена Елена! – мислеше си той. – Дори и Парис не би устоил на такава красота. Ще се оставя да ме обладае.
Дълбоко в съзнанието и въображението бе решил да бъде зрител, но и да изпълнява ролята на второстепенен герой. Остави се изцяло в ръцете и привлекателното тяло на разголената, и възбудена лъвица. Сетивата му вече не издържаха и се отдаде с цялата си страст и обаяние за последно.
Знаеха, че между тях беше невъзможно да има сериозна връзка.

P.S. Разказът е написан по действителен случай.
.
© Николай Пеняшки – Плашков

ГОСТЕНКАТА


Румен Петров беше 47-годишен, не много висок, снажен, с леко побеляла кестенява коса и морско сини очи. Известно време беше останал без работа. Мразеше бездействието. Стремеше се да гледа с перспектива на нещата – свързани с живота му. Беше специализирал информационни технологии с тенденцията да се развива и да работи в тази област. Той включи в ход фирмата си, понеже бе дошъл момента, в който да приложи професионалната си подготовка.
В настоящия момент оформяше дизайн на корица за една книга, на която бе подготвил предпечатната подготовка.
По едно време се звънна на входната врата.
Не му стана приятно, понеже имаше доста работа. Намръщи се, въздъхна тежко, сне очилата, които увиснаха на връзката.
– Мамка му мръсна! – каза той гласно, постави наново очилата, за да хвърли последен поглед върху станалото досега и поклати одобрително глава – Кой ли ме безпокои по това време?
А толкова работа ме чака…?!
Звънна се втори път продължително.
– Кой ли звъни толкоз настоятелно?! – попита се учуден и полугласно – Един момент! – подвикна и отвори вратата.
Срещу него стоеше слаба дама, около 47-годишна с леко матова гладка кожа, не много дълга черна коса, с черен панталон, червена тениска, очертаваща прелестите ù, и тюркоазено колие. Очите ù бяха скрити от черни слънчеви очила. Ухаеше на скъп парфюм.
Стояха няколко секунди мълчаливо. Тя дори не поздрави. Финото ù грациозно тяло изразяваше особено величие и изтънченост. Дишаше бавно, но се усещаше леко напрежение. На рамото ù висеше красива дамска чанта, изработена от крокодилска кожа. Обувките бяха с къси токчета, изработени от същия материал. Явно дамата беше от висшата класа.
„За какво ли се изтипоса такава скъпарска дама пред дома ми и кого ли търси?!” – попита се Румен.
– Добър ден, госпожо, или госпожице! – поздрави той, гледайки я учуден …, понеже тя все още мълчеше – Кого търсите? Ако Ви трябва жена ми, тя е на работа и ще се върне по-късно. Потърсете я след шестнайсет часа! Извинете, но достатъчно много работа и ангажименти имам, за да ми губите времето.
Дамата въздъхна бавно, тежко и се усещаше, че плаче почти без глас. Сетне свали флегматично очилата си. Очите ù бяха пълни със сълзи. Дишаше учестено, а устните ù бяха леко разтворени. Все още мълчеше. Положи дясната ръка на гърдите си с намерение да облекчи дишането. Сълзите ù не спряха.
– Извинете! Какво Ви е? – попита с неудобство Румен. – Коя сте и кого търсите?
– Батко…! Аз съм…! – гласът ù трепереше.
– Таня…! Ти ли си? Боже, Господи! Откъде се взе?! – попита учуден той.
Имаше усещането, че ток премина през него и мравки плъзнаха през тялото и мозъка му.
*
Сестра му бе променена изцяло; с друг външен вид и мутирал глас.
– Знам, че заслужавам да ме мразиш, и… – гласът ù затрепера, преглътна трудно и продължи; – все пак ще ме пуснеш ли в къщи?
– Слушай, госпожо Илиева! Не те мразя и бъди сигурна, че скоро няма да ти простя заради постъпките ти спрямо майка и татко! Лека им пръст! Най-напред майка се разболя от мъка по тебе и внуците си, а след около три години татко влезе в болница и почина от инсулт. Питаш ли ме, какво мина през главата ми и колко мъка изживях…? Дори не се поинтересува.
Тя го прекъсна, а очите ù бяха потънали в сълзи. Като че водопади падаха на талази.
– Ще ме пуснеш ли в къщи? Ще бъдеш ли…?
Той също я прекъсна. Беше обхванат от напрежение.
– Слушай сестричке! Ще те пусна в къщи, за да не говорим на вратата… – преглътна бавно с лека въздишка, без да откъсва поглед от неявъпреки че не заслужаваш.
*
Влязоха. Покани я в стаята си, която бе оборудвана като офис. Навремето беше детска стая – но доста голяма. Насреща бе инсталирано ъглово бюро с компютър, два принтера и скенер. Отстрани имаше средно голяма библиотека и кожен въртящ стол. В близост имаше плотер, който бе вързан с компютъра. До южната стена на стаята имаше имаше кожено канапе, ниска маса и четири табуретки, а до библиотеката мини хладилник.
– Какво те води насам? – попита Румен, сядайки на стола и с реверанс ù посочи канапето – Заповядай, госпожо Илиева! – и я погледна със загадъчна усмивка.
Сетне кръстоса краката си, разтри с пръсти главата, челото и слепоочията.  Запали цигара „Марлборо” и впери тъмносините очи в сестра си. Този път я пронизваше със студен поглед. Никога нямаше да забрави постъпките ù и „сатъра”, с който го бе ударила през кръста, с намерение да съсипе живота му;  за да подреди семейството си.
На Румен му трябваше много време упорит труд,  за да стъпи наново на краката си за да издържа децата, докато уредят своя живот. Освен това имаше прекрасна съпруга,  с която се обичаха. Имаше задължения и за дома си. Той бе човек, който държеше на прагматизма. Но като всеки друг имаше и своите недостатъци.
А тази негова сестра, която обичаше преди много други и много пъти ù помагаше, постъпи жестоко с него. Той дори ù помогна да стъпи да се закрепи като за начало, за да подеме своя живот в Германия, където където избягаха цялото семейство, като емигранти по ред причини.  А когато се случи големия фалит, Румен се обърна два пъти към нея, не за пари, а за услуга, с цел разрешаване на конкретни имотни проблеми, тя го отряза като кисела краставица, а на третия път му каза: „Брат ми,  забрави за мен и не ме търси за каквото и да било!” Освен това му дължеше от години 6000 долара.

*
Брат и сестра мълчаха, гледайки се в очите. Нейните бяха черни на фона, на фината ù матова кожа. Като че тъмен облак ги беше обзел, готов да гърми и да пресвятка със светкавици и да докараха поройния си дъжд. Случи се. Очите ù като на у-плашена кошута се напълниха с едри капки, които се стичаха.
Тя ги попи с кърпичка, въздъхна бавно и преглътна трудно, като че камък бе заседнал в гърлото ù. Румен продължи да я гледа мълчаливо и не можеше да повярва на коренната промяна на външния вид и мутацията на гласа ù. Знаеше, че за това, би трябвало да има сериозна причина, дори и заболяване. Всичко това беше като на филм. Чувстваше се неудобно да я пита за това. За миг в сърцето му заседна и го стопли братска обич.
Именно Господ ни е учил да обичаме ближния, да прощава-ме и ред други неща. Нали за това са писани 10-те божи заповеди?
В сърцето на Румен се бореха смесени чувства; любов, болка и гняв. В реда на принципите му беше да прощава. Но в случая ставаше дума за друго – постъпките на сестра му. Много пъти мислеше; да прости или не. Продължаваше да я гледа, но погледът му беше студен. Изправи се, раздвижи пръсти върху бюрото, присви сериозните си очи, разтри с дясната си ръка челото и темето. Сетне отвори мини хладилника, извади водка и уиски. От малката остъклена част на библиотеката извади чаши и бадеми.
– Какво ще пиеш? – попита Румен – Ще ти дойде добре!
– Уиски! – отговори кратко и неспокойно тя.
Той сипа в чашите и подаде нейната. Отвори стъкления похлупак и постави стъкленицата с ядките пред сестра си.
– Наздраве, госпожо!
– Наздраве, батко! – тя го гледаше с тъжни очи, които бяха готови да пролеят наново сълзи – Моля те, прости ми! Та ние сме една кръв…!
– Минаха доста години, откакто ми каза: „Брат ми, забрави за мен и не ме търси за нищо!” Не помисли ли как преживях тези думи, изречени от теб. Заби ми ножа, а после ме молиш за прошка. А защо навремето продаде магазина по най-долния начин, когато бях в болница, взе моя дял и каза на жена ми да пия една студена вода, за да ги прибавиш като лихви към твоите. Аз не съм виновен, че забавиха толкова дълго кооперацията. Животът в нашата мила не е като в Германия, която е уредена държава. Впрочем, прибираш се там само за Коледа и Нова година. През останалото време светът е в краката ти. А сега за какво идваш? Почти си като богиня. Знаеш ли? Не ми пука вече от нищо! Имам си работата, печеля много добре, радвам се на добро здраве, обичаме се с жена ми и да са живи, и здрави децата. Не ламтя за милиони и да имам гузна съвест. Когато погребах родителите ни, ти не дойде на кончината им. А когато работеше в Германия и имаше голямо заведение, помниш ли какво беше обещала на майка? Отговори ми! Или си забравила? Кажи де!  Защо не ù плати билет за вашата любима Германия да ти гостува, да се порадва на внуците си и да се увери, че сте добре, за да се успокои. Както плетеше терлици на децата, мислите и душата ù бяха там в Берлин – твоята голяма къща, заведението и бизнеса ти. Много добре ми е ясно как се живее в развита и уредена държава, за да се издържа семейство. Специално за това нямам думи. Не съм господар на твоя живот, бизнеса и парите ти, нямам право на това! В нашата мила Родина системата е пълна анархия, а за управниците да не говоря. А в законодателната и правната система трябва много ремонт. На всички е ясно, че рибата се вмирисва от главата. Ти, ако си на мое място, би ли простила подобни постъпки?! Попита ме дали те мразя? Казвам ти, че не мога да го направя! Една майка ни е раждала, която загубихме заради твоето поведение. Знам каква причина ще изтъкнеш за оправдание и ако ти простя, ще бъде заради това. А за дългото ти мълчание, ще си помисля! Не искам да обиждам мъжа ти, но знам какво ти е казал: „Щом аз не се обаждам на родителите си и не ги посещавам, нямаш право и ти да се обаждаш на твоите и брат си!”  Как я мислите, да отделяте децата от бабите и дядовците им, и от други близки роднини? Твоят мил съпруг е сам на майка и баща, а ти имаш брат, който много те обичаше, а и само той ти остана. Може би ще ме попиташ,  дали те обичам сега?! Как мислиш? Знаеш ли, че когато се сещам за всичко това и за теб, в сърцето ми се събира много горчилка, гняв, но и много любов? – След всичко това, което каза Румен, очите му се напълниха със сълзи. – Разбра ли ме? – попита с болка в сърцето.
Тя слушаше дългия монолог на брат си, изпълнен с много горчилка, болка, гняв, но и с обич. Въздъхна тежко и бавно. Сякаш буца бе заседнала в гърлото и преглътна трудно.
– Прав си, батко! Така е! Моля те, прости ми…! – каза с болка и се разплака.
Той пристъпи и седна до нея, помилва я по челото и лицето.  Сетне прегърна сестра си и целуна нежната кадифена кожа на челото. Усети неравния ритъм на сърцето ù, а в неговото пламна братска любов. Целуна я още веднъж – дълго и нежно, с желанието да успокои сестра си…
Тя също го прегърна. Очите ù бяха потънали в сълзи.
– Обичам те, батко! Само ти ми остана…!
– Поплачи, скъпа! Облегни се на мен! Нали за това съм ти батко!
=
© автор: Николай Пеняшки – Пеняшки
Разказът е написан по действителен случай.

КЛАСИЧЕСКА ПРОЗА


ПРОДЪЛЖЕТЕ ДА ЧЕТЕТЕ ОТ ТУК: КЛАСИЧЕСКА ПРОЗА

БЪРЗИЯТ ВЛАК


Трак!
Трак,
по пътя
влакът пак пуфти.
Пак във този ден горещ
с бърза скорост влакът ще пристигне в град голям.
А дали със тази скорост в този ден горещ, всичко ще премине пак спокойно?

© автор: НИКОЛАЙ ПЕНЯШКИ – ПЛАШКОВ

 

ГНЕЗДАТА


О, не разваляйте гнездата,
които птиците си вият,
де пролет снасят си яйцата
и лете пилците си крият.

Какво би майка ви казала,
да биха люди зли сломили
оная красна люлка мала,
де спят братчетата ви мили?
Бог учи птиците да правят
тъй здраво в шумата гнездата,
къде се раждат и остават,
доде им порастат крилцата.
Със какви трудове големи
и постоянство ги изграждат
и колко трябва много време
сламка по сламка да наряждат!
Как трябова жесток да бъде,
кой къщицата им разбие,
бащата, майката пропъди
и пиленцата им убие!

.
автор: Константин Величков

ЕМИЛИ ДИКИНСЪН – СТИХОВЕ


Това е писмото ми до света,
който не ми е писал –
простите новини от Природата –
с техния нежен смисъл.
Не знам за кого е предназначен –
не ще му видя ръцете.
Но от любов към нея, приятели,
с лошо не ме съдете.
* * *
Аз никоя съм. А ти кой си?
Ти също ли си никой?
Тогава двама сме. Но не издавай –
че те ще ни навикат.
Колко е мрачно да си някой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва!

превод от английски: Цветан Стоянов

Англоезични бъдещи писатели


автор: Титос Патрикиос

Някои от младите разгърдени туристи,
натрапващи ми се в Помпей, в Капри, в Соренто,
четейки на висок глас англоезични пътеводители,
а после още по-гръмогласно разяснявайки ги на
приятелите си,
някои от младите добре сложени туристки,
позиращи, за да ги заснемат,
от голите им части не мога
да видя паметници и пейзажи около мен,
един ден може да станат утвърдени писатели,
преведени и на нашия език,
романисти затлъстели и впиянчени
поетеси с немити сивеещи коси,
които освен проза на многоизмерно писане,
освен стихове със закодирани сравнения
ще регистрират в чувствени трактати
спомени от Помпей, Капри и Соренто,
в които може би ще споменават туристите-натрапници
тогава наблюдавали движенията им.

Превод от гръцки: Здравка Михайлова Съвременна гръцка поезия
сп. Съвременник

ПОСЛЕДЕН РИТЪМ


Теодор седеше на канапето в хола по домашен халат, елегантно кръсто-
сал крака и четеше „24 – часа”. Беше пуснал музикален канал, а музиката се разстилаше нежно във въздуха.
Навън валеше ситен дъжд, чиито капки се стичаха бавно по прозореца и оставяха тънки дири след себе си, а после изчезваха.
Теодор изправи глава, раздвижи я, сякаш врата му беше се схванал, сви вежди; сгъна вестника, остави го на канапето, прехапа долната устна и се прозя. Разтри с пръсти челото, слепоочията, очите и изпъшка шумно. Бяха го обхванали болезнени мисли и се опитваше с музиката, и вестника да се разсее. Предстоеше му една раздяла и нова страница в живота, а това не му даваше покой. С нетърпение чакаше да поеме новия път…
Годеницата му бе излязла от банята по розов,  незакопчан хавлиен халат. Косата ù бе прибрана и загърната с дълга хавлиена кърпа като чалма. Пееше тихо някаква песен и се приближи към Тео. Красивите ù  морски очи го гледаха предизвикателно, а той не усети как потъна в тях, въпре-
ки че не го желаеше. Елена бе няколко години по – млада, красива, а стройното ù  елегантно тяло предизвикваше. Гърдите ú  стегнати,  офор-
мени – обичаха да бъдат масажирани.
Беше спряла да пее. Разтвори крака и единственото което желаеше бе да хвърли халата, и да затанцува гола и  предизвикателно срещу младия черноок красавец. Досега никога не беше правила това, въпреки  необуз-
дания, неуравновесен и разпилян характер. Не й пукаше от нищо.
Дъждът се засили. Гръмотевица продъни небето,  а електрическата  ис-
кра бе доста голяма – наподобяваща взаимоотношенията…
Водните струи ръкопляскаха бурно по стъклата. Приличаха на водопади и изразяваха своята философия да опитомят живота, с цел подчиняване на реда, духовната сила и желанията…
Тео бе спокоен, уравновесен и ангажиран човек. Обичаше да степенува нещата и всичко да има своята последователност.  Държеше на  принци-
пите, които осигуряваха удобство и сигурност.
Елена продължаваше да стои в същата поза, а погледът ú  бе  съсредото-
чен и въздействаше хипнотизиращо. Дишаше спокойно.
Беше леко разкрачена и не откъсваше поглед от приятеля си.  Въпреки всичко знаеше какъв ще бъде края…
От музикалния канал се чуваше нежна песен.
Нашият приятел продължаваше да седи с кръстосани крака, а ръцете му бяха положени една върху друга, легнали върху бедрото.
Съзерцаваше я неотлъчно, но реакция никаква. Въздъхна дълбоко и тихо. Преглътна бавно и раздвижи устни. Погледът му обходи голото ù тяло.
Усещайки всичко това, тя раздвижи тялото си елегантно под  въздей –
ствие  на музиката, сви леко устни, като че изпращаше въздушна целувка. Облиза ги предизвикателно, а тялото не спираше ритъма си… Приличаше на струна, готова да изсвири своята мелодия. Опъна лявата си ръка с дланта нагоре и опънат показалец. После го сви, сякаш канеше Теодор на танц.
А той бе в същата поза и продължаваше да я наблюдава. Нямаше намере-
ние да реагира. Дори и дишането му бе спокойно. След няколко минути попита възмутен.
– Какво правиш?! Мамка му!
Имаше усещането, че каквото предстоеше да се случи, ще стане. Виждаше я за пръв път в това състояние на похотливост.
Въпреки ситуацията, от негова страна нямаше ответна реакция, но в мислите и съзнанието имаше промяна. Потискаше го нарочно, дори не знаеше защо…  Емоционалните му струни бяха изопнати и настроени за всичко възможно.
Елена се приближи към него. Хвана го под мишници, изправи тялото му и съблече дрехите, без той да реагира.
Играта му хареса. Въпреки това знаеше, че е за последно…
– А-а-ах, тази разкрепостена Елена! – мислеше си той. – Дори и Парис не би устоил на такава красота. Ще се оставя да ме обладае.
Дълбоко в съзнанието и въображението бе решил да бъде зрител, но и да изпълнява ролята на второстепенен герой. Остави се изцяло в ръцете и привлекателното тяло на разголената, и възбудена лъвица. Сетивата му вече не издържаха и се отдаде с цялата си страст и обаяние за последно.
Знаеха, че между тях беше невъзможно да има сериозна връзка.

.
P.S. Разказът е написан по действителен случай.
*
© Николай Пеняшки – Плашков

КАЛИНА


Тя е художничка. Докосне ли се до четката – пейзажи или портрети не ù се опират. Само докато те погледне, за кратко време портретът е готов – твой близнак. Дори най–дребната гънка е отразена. В повечето случаи поведението ù беше предизвикателно, а чаровността ù неописуема. Дори и най–прекрасните слова не са достатъчни да я опиша.
Стегнатите ù не големи гърди и дългите фини бедра, а изобщо цялата ù осанка, възбуждаха мъжките ми страсти. Настройваха ме като инструмент, по–точно като лък за цигулка.
Между другото, нейните хобита бяха цигулката, китарата и пианото. Рядко се срещаха толкова дарби на едно място.
Картините ù изразяваха дълбочината на човешката душа, аромата и диханието на природата, съчетани с нежността на музиката.
Наскоро обеща да нарисува голо мъжко тяло, като ми предложи да ù позирам. Беше влюбена в мен, дори обожаваше атлетическото ми тяло. Познавахме се от десет години, от които последните две – три пъти седмично нощите ни бяха неразделни.
Често пускаше нейни песни, които докосваха и гъделичкаха душата и слуха, докато правихме любов.
Имах чувството, че Калина бе съчетание на природна красота, душевно богатство и нежна музика.
Фините ù дълги пръсти неусетно сваляха дрехите от тялото ми, а страстните и въздишки се отронваха като есенни листа и гъделичкаха гърдите ми.
Настъпваше моментът, когато бях готов като вампир да захапя нежната ù шия, и да се наслаждавам на екстаза ù.След като приключи всичко, дори и в банята, реши да ме нарисува.
Беше откачалка и лудетина. Лудостта ù беше невероятна. Въпреки всичко усещаше и улавяше момента като бик за рогата и балансираше нещата. Кръвта ù вреше като на младо яре.
Музиката, изкуството и поезията живееха в нея и извираха като гейзер. А очите и устните ù в повечето случаи изразяваха енигматична усмивка.Винаги ме изумяваше с откаченото си поведението.
Рисуваше ме гол, а тя, в същия вид, с четка в ръка галеше платното и изразяваше всяка гънка на тялото ми. А усмивката беше енигматична. Очите ù светеха като две самотни звезди, а устните бяха готови да ме обсипят със словото на желанието.
В повечето случаи не обръщах внимание както на поведението, както и на думите ù, а тя се дразнеше от симулациите ми.
– Такъв непукист си, че ме понякога ме дразниш! – реагираше тя раздразнена – Що за сърце имаш?
– Какво му е на сърцето ми? – попитах с лека усмивка – Сърце като на всички други…
А тя се дразнеше още повече.
– Ти какво? Искаш да ме нервираш ли? Май ти е приятно да лазиш по нервите ми!
Беше почти готова да се разплаче и усетих напрежението в нея.
– Но, скъпа, моля те! Това, че понякога реагирам така, не означава, че не те обичам. Напротив, осъзнавам много добре и съм убеден, че не мога без твоето присъствие. Ти си жената, с която бих споделил живота си.
– Ти какво? Сериозно ли говориш или…
– Успокой се! А как искаш да реагирам? Не разбираш ли, че се стремя да балансирам нещата между нас?
Тя замълча и се замисли. Пристъпи плътно до мен, прегърна ме и целуна с цялата си страст.
Имах усещането, че това, което исках, се случи.

© Николай Пеняшки – Плашков

БЕДНЯКЪТ


Първа част  

Беше студена декемврийска вечер. Наближаваше 21 часа, а гражданите
в този провинциален град бързаха да приключат последно пазаруване за Коледните празници.
Между тях се движеше беден самотник, в джоба на който имаше дребни монети, които не биха му стигнали дори и за хляб. Погледът му излъч-
ваше тъга.
От небето се сипеха едри снежинки. Студеният вятър ги разпиляваше в различни посоки. Красивите бели кристали падаха усмихнати, покриваха земята, дрехите на минаващите, а сетне плачеха и сълзите им щипеха лицата на малки, и големи, и припомняха както за красотата на зимата, така и за нейната безпощадност.
Млади и щастливи двойки минаваха край скитащия бедняк. На моменти се прегръщаха и си раздаваха бързи целувки. Повечето от тях бяха почти на годините на децата му…
Гореща болка обхващаше неговата душа и сърце, когато се сещаше за тях. Те бяха много малки, когато жена му постъпи жестоко с него и го напусна най-безцеремонно.
Този декември бе много студен. Кучият студ бе сковал града и всичко живо се криеше на топло.
Беднякът усети чувството, че кръвта му замръзва. Духна в ръцете си. Разтри ги, а сетне масажира и лицето. Зави с  овехтелия вълнен шал устата и носа.
Знаеше много добре причината за случилото се и трагедията която го споходи. Как му се искаше да му се случи поне  малък късмет, за да стъпи краката си, и да подходи към някакво отмъщение на тази жена – наречена някога съпруга.
„- Мамка му живот” – помисли той.
Заподскача на едно място за да се стопли. Пъхна ръце в джобовете на дрипавото зимно палто. Ушанките на стария калпак бяха спуснати.
Вятърът ги подмяташе.
Веждите и миглите бяха заскрежени, а очите – ледени езера.
Оглеждаше празничните витрини на магазините. Чувстваше се унижен, смачкан и ненужен на това общество  като стар вестник. Никой за нищо не го имаше. Не желаеше да си спомня за миналото…
Действителността сега бе друга.
Спря се пред денонощния супермаркет.  Загледа се и няколко пъти и преглътна бавно.
„– Мамка му! Дори на кучетата подхвърлят…!”
Разплака се, въпреки че не беше присъщо за него. Болеше го всичко.
Влезе в тясното фоайе на супермаркета и седна на самотния стол, поставен в дъното, за да не пречи на пазаруващата тълпа. Сложи калпака до нозете. Разтри лицето, очите и заподсмърча. От джоба извади стара и мръсна кърпа за се почисти. Мразеше мръсотията, но нямаше друг изход. Раздвижи устните и се облиза. Въздъхна бавно. Разтри ръцете за да ги стопли. Потропваше с крака.
На излизане от магазина, минаха край него мъж и жена – почти на неговите години, съпроводени от двама млади (младеж и девойка). Явно бяха семейство.
Младите се спряха до него. Девойката бе около осемнадесетгодишна, а младежа над двадесет години.
Девойката положи ръка на рамото му, загледа се в тъжните небесносини очи на скитника, сложи торбичка с продукти и пусна няколко банкноти в кълпака. Същото направиха младежа и възрастните.
Нямаше сили да благодари от вълнение. Бе подпрял с ръка наведената си глава. Позна минаващите край него. Разплака се. Сълзите напираха…

–––––  Следва продължение…

*** Разказът е написан по действителен случай.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

 

Почти невъзможна любов


Приятелката ми Катя бе една от най-красивите в града – красива като кошута, с дълга черна коса, накратко казано нямаше нищо, което да не и липсва.
Най – изтънченият  поет или писател не биха могли да намерят думи, а и едва ли най-великия  художник или скулптор биха могли да пресъздадат красотата й.
В баланс на всичко това бяха и недостатъците, които притежаваше. Като антипод на красотата й, бе нейната непримирима ревност, магарешки инат, необуздана страст, с готовност да изнасили дори любимия.
Въпреки всичко това, бях лудо влюбен в нея…
„ Ах, тази Катя! – Казвах си аз, и се питах. – Кога ли ще отговори на чувствата ми? – държах ръцете, а сетне галех лицето й, целувах кадифената кожа на челото  и страните й.
Изричах възможно най – нежните и красиви думи, дори и казах, че прилича на разярена котка…
За отбелязване бе, че  мълчеше като мумия. Очите и бяха широко разтворени. Имах чувството, че криеха неописуема енергия, готова да изригне. А прекрасните и изящни, овални форми приличаха на желани,  и недокосвани сочни плодове.
В мен се бореха антагонистични чувства, но бях наясно с любовта която изпитвах, а и химията живееше в нас, когато се докосвахме.
Дъхът и бе толкова ухаещ, че предизвикваше желанието ми да целувам прекрасните й устни, шията и цялата  физическа същност.
Тя положи ръце на раменете ми, сетне ме прегърна, целуна по бузата, въздъхна бавно, дълбоко, а прекрасните й очи не изразяваха нищо.
– Слушай, миличък! Нека не бързаме и времето да покаже! Но това, което направихме снощи, бе моментно влечение.
В този момент изражението й не изразяваше съжаление, а това за мен означаваше много.
– Искам да знаеш – каза тя спокойно, – че в подобна ситуация бях изпаднала с братовчед ти Петър. Той също очакваше нещо съществено, но не се получи, въпреки че ми се обясни в любов. Бъди сигурен, че не желая да се кълна в чувствата ми към теб, въпреки съществуването на някаква химия, но не се отчайвай!
– Стига, престани…! Аз…, братовчед ми…! Какво ме интересува той?!
Бях ядосан, но любовта бушуваше в мен. А дали беше невъзможна?!
Между нас нямаше разногласия, предстоеше да се изясним, а това го доказа една прекрасна вечер на свещи, изпълнена с много нежност и любов, а и времето доказа съществуването й.

© Николай Пеняшки – Плашков

СРЕЩА В ЕДНО ПЛАНИНСКО СЕЛО ®


 Вървя замислен по леко стръмния сокак на едно  почти изоставено старопланинско село, скътано в дебрите на планината.  
   Времето e прекрасно, а слънчевите лъчи обгарят  с нежността си кадифената ми  кожа.
   Въпреки горещото време във въздуха се чува  песента на птиците,  съпроводена с нежната музика на щурците.
   Множеството къщи, край които минах бяха не много големи, мазилката им бе паднала, вратите изкъртени а дворовете обрасли с трева и бурени.
   Тази тъжна картина се запечата задълго в сърцето и мислите ми. 
   Сокака  е почти тревясал, но личеше, че скоро бе минала каруца.     

    Наблизо  прелетя самотна птица, която изпляска с крилете си, за да засили скоростта  и се чу задавения и  крясък.  
   Усетих аромат на торище,  което свидетелстваше за живот в това почти изоставено,  забутано и забравено от  управляващите село.    

   По това, което виждах,  прецених, че няма осветление в селото,  дори и комуникации.
   Във въздуха се отрони гърлест мъжки глас.  Малко  след това видях доста възрастен мъж,  който разпрягаше своето непослушно магаре и го ругаеше с непристойни думи.
   От първоначалното ми наблюдение подразбрах, че къщата и  двора бяха доста добре поддържани.

   Магарето изпръхтя по своему,  тропна няколко пъти с дясното копито,  мяташе с опашка,  гонейки мухите и  завъртя  вироглаво главата си.  Сетне изпръхтя още веднъж.

   – Стой бе, майката ти магарешка! – отсече той  и го шибна по врата

   –  Хайде миличък, хайде…  Ако не си ти, какво ще правя без теб?
   Магарето го погледна,  облиза устни и поклати приятелски глава,  като че разбра,  какво му се говореше и раздвижи весело опашка.
   – Обичам те, приятелю! – рече старецът и го погали.

       ***

   Дворът бе  разделен на две части с висока ограда.  
   В близост  до къщата бе направена голяма дървена постройка, където домакинът събираше зимнината си.
   В частта пред къщата,  която бе на два етажа имаше лехи с цветя  и  овощни дръвчета с натежали от плод клони,  и насят зеленчук. 

   Пътеката пред къщата и отстрани бе направена от широки тротоарни плочи,  дори и участъка от вратницата до къщата.

   За отбелязване беше, че в тази част на двора имаше и кладенец. Беше решен и проблема с осветлението,  като на няколко места бяха поставени  красиво изработени фенери  със  свещи.
   Приятно беше на човек да стои сред  красивата природа  ухаеща  на полски аромат и  от  красивите  цветя  засадени  от  домакините.
   В другата част от двора,  имаше  кокошки,  които леко чоплеха с крак, за да търсят червеи.  Сред тях  петелът пристъпваше надменно. Той избираше от време на време някоя от тях и започваше да се върти наоколо и с кратко позитивно къткане,  а кокошката лениво се изправяше и го приемаше спокойно,  като прегъваше крака и го поддържаше с крилете си.

   В дъното на тази част от двора имаше куче,  което бе вързано на железен лост забит в земята в близост до неговата къщурка,  а в  близката кошара  имаше пет овце,  които лежаха на сянка и преживяха.  Край едната от тях имаше две агънца,  които бозаеха.
Всичко това  бе прекрасна идилия,  която би стоплила душата и сърцето на всеки,  който би решил да  живее и да се отдаде на прекрасния  селски живот, независимо, че той ежедневно изисваше   изключително много труд и всеотдайност.

     ***
   От едната част на лятната  постройка се усещаше силна и ароматна миризма на  готвено.

   – Добър ден! – поздравих с усмивка домакина.
   – Добър ден, синко! Извинявай, че говоря така, но такъв ми е дерта – усмихна се той и зъбите му блеснаха като бисери, озарени от слънцето.
   Очите му изразяваха  смесени чувства,  дори и неопределена тъга.

   – Какво те води насам,  момко? –  попита той изненадан – Тука е почти забравено от бога място.

   – Обичам природата и  непознатите места, а те са  предизвикателство  за  мен и още нещо…
  Възрастният мъж ме огледа отгоре до долу, фотоапарата и камерата,  и се усмихна.
 – Ти да не си …?! – попита с усмивка и учудване планинеца.

 – Неща подобно… – усмихнах се приятелски – Приятно ми е,  Стефан се казвам – и протегнах ръка.

 – Драго ми е, аз съм Стоян! – отговори той, изкашля се леко, поставяйки ръка пред устните.

 – Стоене, покани човека да си отпочине! – обади се домакинята, която бе излязла пред къщата.

  – Добре, Пено, добре. Не се вълнувай толкоз! Пази си здравето, скъпа! Идваме.
   – Заповядай, момко, заповядай!  Радваме се когато ни дойде някой на гости.  За нас е голямо удоволствие… Сигурно си изморен, от похода в това горещо време.  Сядай!  Какво ще пиеш, чай или кафе.

   – Благодаря, кафе… и ако може чаша вода! Аз съм с кола, но я оставих долу в низкото и реших да се разходя до тук и да направя снимки на тази прекрасна природа.  Наистина, много е вълнуващо и прекрасно! Трябва да се радваме и гордеем с красивата ни природа, и това което не предлага. Но това не означава, че другаде има също красиви и прекрасни места, с тази разлика, че в нашата мила родина има четири красиви сезона и красива природа, която не отстъпва по нищо, дори и на Швейцарската. Трябва да се гордеем с нашата история  и култура. А и братята Кирил и Методи  са дали на  всички славянски народи  своята азбука. Но за съжаление след преврата  политиката на тогавашните действащи политици, след свалянето на  Тодор Живков  беше с цел пълно ограбване на държавата и какво ли не още…

   – Така е, млади момко! – отговори с горчилка домакина – Навсякъде по селата стана така. Обезлюдяха.
     ***
   Разговаряхме надълго и широко за проблемите на българското село и неговите жители. Темата на разговора бе обстойна и задълбочена. Домакините нямаха нищо против да запиша всичко.
   Дядо Стоян беше на седемдесет години, а съпругата му на шестдесет и осем  Имаха деца и внуци в близкия град намиращ се на петнадесет километра от селото, които ги посещаваха  в почивните дни.
   Възрастните не желаеха да се отделят от земята и своя дом, и да досаждат на децата си. Чувстваха се спокойни в това село състоящо се от четиридесет къщи, пет от които бяха населени, скътани  в красивия балкан  и носеща живот природа.
   Тука им беше родното място. Тука бяха пуснали корени…
   Природата бе обляна от зеленината на полето, зеленината на тревата, а полските и горските цветя пораждаха съществена тръпка  за живот и любов към родната земя.

   Не можех да откъсна очи от възрастните хора, които ме изпратиха с най-добри пожелания.

   За  мен те бяха стожерите  на живота…

       © Николай Пеняшки – Плашков


ПОЧТИ ВИРТУАЛНА ЛЮБОВ ®


Бях на 23 години. По голяма част от личното си време прекарвах в самота и четене на книги.
Почти нямах приятели, а и доста често се чувствах като аутсайдер.
Като ученик в техникума, се изявявах в часовете активно и получавах отличните оценки на учителите, но за сметка на това съучениците ми не одобряваха това мое афиширане и гледаха на мен като на натегач. Но не беше така. Бях от семейство, което ме възпитаваше в любов към знанието и книгите. Независимо от това,  те  бяха мой ежедневен спътник.
В часовете по литература учителят Михов забелязваше отличните ми знания, дори и донякъде ораторските ми качества, които според мен не бяха на някакво съществено ниво.
За кратко време станах популярен в техникума.
Обичах да рецитирам  Шекспир, Гьоте, Ботев, Вазов, Яворов, дори и мои любовни стихове.
Някои по-красиви момичета се опитваха да усетят моята близост, но не почувствах афинитет към никоя от тях. Дори не го почувствах от общите ни разговори и това ме затвори още повече…
Доста време се борех със самотата в реалния живот. Поради тази причина предпочитах да чета и често посещавах сайтове за литература и запознанства, дори и Фейсбук.
Често попадах на позитивни потребители, с които можех да разговарям нормално и да общувам на различни теми, за да почувстваме както се казва духовна близост. Публикувахме свои мисли за живота, стихове и проза.
Дори на техни стихотворения коментирах в стихотворна форма.

И така с времето напред.
Неусетно се появи моята сродна виртуална душа. Казваше се Татяна.
Беше невероятна, както в словото, начина на мислене, отношението и към живота и човешките взаимоотношения. А лиричната и поезия докосваше сърцето ми. Често разговаряхме и по скайп; за много лични неща, къде живеем, за литература и изкуство. Паснахме си от всякъдекато сродни души. Като че бяхме родени от една майка. Изпрати ми своя снимка,. Същото направих и аз. Чувствахме се щастливи, дори го споделяхме. Прекарвахме свободното си време в непрекъсната виртуална връзка и си посвещавахме любовни стихове.
Така продължихме близо месец. Вече знаех, че живеехме в един град.

Дойде моментът да си определим среща. Мястото беше Морската градина.
След като се срещнахме в уречения час, имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Въпреки това имах своите  притеснения.  Друго беше да разговарям с Татяна в глобалната мрежа, а друга бе действителността. Как ли щеше да реагира тя? Дали нямаше да се пробие моментът и да си остана същия аутсайдер.

И ето какво се случи.
Тя беше усмихната, стройна като фиданка,  с дълга черна коса прихваната с диадема,  леко мургаво лице, фини и тънки като гайтани вежди, прекрасни клепачи, очи като на сърна и шия като на лебед.
Имах чувството, че съзерцавах статуята на Афродита, на която се наслаждавах. За миг усетих как ме прободе стрелата на Амур и почувствах  приятна болка.  Вече знаех, че ще бъде тя – жената на живота ми.
Вътрешно разбрах, че красавицата изпита същото, когато хвана нежно ръката ми и помоли да се срещаме често.
Бяхме седнали на кафе, държахме ръцете си, мълчахме, а само крайниците и очите говореха.

В случая глобалната мрежа ни изхвърли в реалния живот – изпълнен със своите позитиви и негативи.
Бяхме благодарни на виртуалния свят, който ни събра и сърцата ни в едно прибра.
Как исках да прегърна таз кошута и да седне нежно в скута, за да почувствам дъха и сладък.
И в този час ний решихме…, любовта си удовлетворихме.

След тази дългоочаквана и прекрасна среща, узаконила вече нашата виртуална любов, последваха много вълнуващи дни и седмици.
Съществуваха моменти когато имахме усещането, че се сливаме, както се сливаха небето и земята.

След около два месеца ежедневни срещи, дори съвместни вечери, които бяха доказателство за нашата любов, аз я помолих да се ожени за мен и тя прие.
Родителите ни знаеха за нас и одобриха връзката ни.
Когато им съобщихме за нашето намерение, те се зарадваха, а за нас беше най-щастливият момент.

© Николай Пеняшки – Плашков