ДЕН НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ – 22 септември г. 2015 г.


    Днес на 22 септември 2015 година се навършват 107 години от провъзгласяването на независимостта на България. Този исторически факт има огромно значение, тъй като полага финала на националното движение и борба на българския народ срещу петвековното османско владичество.
Руско-турската освободителна война, която донесе Освобождението на българската нация  предостави възможността и правото на избор за суверенност на България пред Великите сили.
Проведеният след това Берлински договор, постави основите на Българското княжество под  суверенитета на Високата порта. Този исторически акт не оказва съществено вътрешни особени последици за нашата държава, имайки предвид  развитието на вътрешнополити-
ческия живот съобразно повелята на Търновската конституция от 1879 г.
В рамките на този конкретен исторически момент присъствието на османската империя е било формално. Според тогавашната традиционна дипломатическа ерархия, българските дипломатически представители са били с най-нисък статус.
Независимостта на България е провъзгласена с манифест на 22 – ри септември (5-ти октомври нов стил) 1908 година в църквата „Св. Чети-ридесет мъченици” в старопланинския град Търново.
Великите сили през пролетта на 1909 г. официално признават независимостта на Българското царство.
Берлинският договор е проведен в министерската сграда Радзвил в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878 г. Той е причината за подялбата на България и нейното разпокъсване.
Санстефанския  мирен договор,  е предварителен мирен договор между Руската Империя и Османската Империя (1877 – 1878 г.) и урежда макар и неокончателно, обособява-не  на Трета Българска държава след близо пет века османско владичество.
Договорът е подписан  около 17 часа на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. в Сан Стефано (днес квартал на Истанбул, от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния  министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. За съжаление при подписването на договора няма представител от българска страна, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 3456 убити опълченци.
Договорът предвижда създаването на автономно, трибутарно княжество,  България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия, но размерите на България  определени в общи линии на приложената карта, трябва да служат за основа на окончателното разграничение.
Територията на България ще обхваща земите от река Дунав по ново устроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата  Враня  до планината Карадак. Оттам границата ще мине по западните граници на азите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб  планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос.. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през Бешичкото езеро излиза на Орфанския залив.
От Буругьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източн Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово(Член 6).
В нарушение на Райхщадското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г. между Русия и Австро-Унгария, договорът се опитва да създаде голяма славянска държава на Балканите – княжество България  би  имало площ от около 170 000 кв. км. И  би обхващало Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавиет, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа.
Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта,  одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7)
Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).

____________
© Николай Пеняшки – Плашков
гр.Добрич; 22.9. 2015 г.; вторник ; 15:34 ч
.

2 юни–ден на Христо Ботев и на загиналите за свободата на България


   “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…”

Втори юни е забележителна дата, която е израз на почит и поклон на българската нация към великото дело на знаменития български поет, сатирик, журналист, издател и революционер Христо Ботев, дал младостта и живота си за бъдещето на родината и поколенията след него.
Той и неговата чета, която е била в състав към 205  родолюбци, загърбили лични проблеми и битие, се отдават за род и родина в името на свободата.
Христо Ботев и неговите четници, които са смесица от добре обучени бойци от Втората българска легия и от неподготвени във военна подготовка ентусиасти, на 17 юни завземат австрийския пътнически параход „Радецки”.
В случая поставен пред свършен факт капитанът Енглер предоставя парахода на разположение на воеводата и неговата чета, предрешени като обикновени пътници.
Ботев връчва на капитана писмено обръщение – ултиматум да акустира на българския бряг край Козло-дуй, като набляга на пояснението:
„… за да се притечем в помощ на нашите въс-танали братя, които се сражават тъй храбро под българския лъв за свободата и независимос-
тта на нашето скъпо отечество България”.
Стъпвайки на български бряг в с. Козлодуй, великият Ботев коленичи и целува българската земя.
Той и неговата чета продължават по пътя за Враца.  Влизайки в с. Борован. Към тях би трябвало да се присъединят близо 400 нови въстанници, но се присъединява само един.
Ботев е останал силно разочарован от поведението на борованчани, от които е очаквал обещаната подкрепа, въпреки настъпилата нощ.  По характер и убеждение не би могъл да бъде като Бенковски и Захари Стоянов да запали село Борован и да разпори с нож като говеда мъжете, които уж обещали да се присъединят към него. Това негово поведение е отражение на неговите възгледи. В конкретния случай за Борован, той изрича думите: „Борован спи и вечно ще спи!”
Продължавайки по своя път Ботевата чета бива нападната няколко пъти от черкези и башибозуци. Въпреки нападенията и жертвите българските четници успяват, което е израз на високия боен дух, подплатен  с любов към родината. За тях България и българската нация е на първо място.
Настъпва сюблимният момент – 20 май 1876 г. (1 ю-ни според Грегорианския календар), когато пада убит поета и революционер Христо Ботев.
Много българи родолюбци загиват за свободата на България, водени от мисълта за „чиста и свята република”.  Те отдадоха живота си да пребъде родната земя,  да има бъдеще за децата ̀и,  да бъде свободна и слънчева родина. Загубиха младостта си, за да има бъдеще за нашата.
На 2 юни 2013 г.  се навършват 136 години от гибелта на твореца и революционер Христо Ботев. По традиция всяка година на тази дата в продължение на две минути сирените в цяла България ще свирят в знак на всенародна почит към неговото дело и на загиналите за свободата на България. В тяхна чест  всички пешеходци и пътни превозни средства спират на място до края на звука на сирените.
Този исторически ден се отбелязва за първи път официално през 1901 г., когато на връх „Вола” присъстват и живи Ботеви четници.
На връх „Околчица” през 1938 г.  е издигнат 35-мет-ров паметник  с опълченски кръст – за увековечаване подвига на Ботев и неговата чета.
Всяка година на 2 юни, край връх „Околчица” се провеждат  национал-
ни тържества в чест на Христо Ботев и всички паднали за свободата на България.

© Николай Пеняшки – Плашков