Есенна рапсодия


Есенен вятър.
Слънце
в студеното време.
Вятърът свири
симфонията нежна,
а клоните пеят
своята песен.
Жълто-червена пътека
на отминаващ сезон.
Студено-слънчева
приказка.

 


Н. Пеняшки – Плашков

 


Разпиляване в размисли


/ по „Разпилени – разкрития -2”  /  на Весислава  Савова

Какво ще кажеш ако се сбогуваме?  Би трябвало да споделим болката загнездена в душите ни, дори и красивите моменти.
Ще помоля да не отказваш!
Ще кажеш, че това е разголване на душата. Но в това няма нищо лошо, щом сме се обичали. Предполагам, че все още са останали следи от нашата любов – прекрасна и сластна. Та тя е съвършена и чиста като голотата, но и гореща като лава.
Поради тези причини и красивите моменти, не можем да я отричаме, дори и себе си.
Погледни навън!Земята, природата и птиците прославят в своите песни чистотата и голотата, която е непокварена…

Есенна история


Искам да разкажа една от онези есенни  истории, в която се изля много дъжд, който изми насъбралата се чернилка и горчивина в спомените.
Има и мъгла, а тя ми напомня влажните и студени нощи… със или без теб.  Понякога мислите ми са като буреносни и черни облаци  готови да излеят своите йероглифи и да посеят навсякъде, за да последва светлината; а красотата измества  сивотата и безверието около нас.
Все пак след пороен дъжд остава кал, която съпровожда живота, понякога оцапан от дребните измами и лъжи които изричаме в житейските си дни, за да съхраним част от себе си.
В тази есенна приказка съществува меланхолията и самотата,
но си има своя край.
Вече е зима.

автор: Николай Пеняшки – Плашков

Нощна импресия


Нощта приижда
и с песента си благославя
житата и тревите.
Притиска нежно
със звездния си плащ,
а ти целуваш страстно
аромата на цветята,
ухаещ върху мантията нощна.
Вечерницата
се оглежда
в езерното огледало
и се усмихва.
А небето е понесло
лунните и звездните
лъчи.
Не искаш ли
в такава нощ,
да останеш сам
със тишината,
в легло от благослова
на земята,
с шепот на нивята
и дъх на трепетлика?

© Николай Пеняшки – Плашков

Зимна импресия


Студ. Силна буря. Дърветата скърцаха под напора на вятъра, като че му припяваха.
Късна вечер. Небето бе хвърлило своето наметало, с намерение да скрие звездите. Бяха скрити от страх, за да не ги отнесе бурята. Чакаха да отмине, за да се покажат наново  и да заблестят с ярката си светлина.
В тази буреносна, мразовита нощ, повечето хора спяха, други играеха карти, а трети пиеха алкохол до насита. Съседите ми бяха пуснали музика  и припяваха.Унесени в нея, не обръщаха внимание на природната стихия.
Стоях до прозореца  и наблюдавах зимния хаос. Силният вятър разпиляваше едрите снежинки, сипещи се от небето.
„Кога ли ще свърши всичко това?“- питах се.
По едно време музиката на съседите се засили. Не се интересуваха, дали другите около тях искат спокойствие. Синът им, който бе музикант в градската филхармония, засвири на кларнета си. Имах чувството, че бяха полудели на фона на природната стихия.
– Давай по-силно, бе! – чу се плътен мъжки глас – Дай още вино, за да си смажа гърлото! – и запя.
Съседите с цялото си поведение, протестираха на зимната буря.
„Какво им стана на тези хора, само Бог знае!“
Навън замръзналите дървета заскърцаха все по-силно. Стихията нямаше намерение скоро да спре.
„Боже Господи, кога ли ще свърши тази какафония?“- питах се, свил вежди. Почувствах, че студ ме сковава, и кръвта ми започна да замръзва.

©   Николай Пеняшки – Плашков