ИСКАМ ТЕ…!


Искам те…!
Сърцето ми го иска.
Върни се в живота ми.
Нека раната зарасне!
Дай ми любовта си!
Тя е като слънцето.
Изгаря цялата ми същност.

––
автор: Николай Пеняшки – Плашков
Добрич;
2.11. 2015 г.; 21:57 ч.

Advertisements

ИЗПОВЕД


Скъпа, моя Афродита.
Ти красавице една,
и възбуждаш апетита;
и любовта ми безвъзмездна.

Ти, гълъбице моя,
красавице на Троя.
Звезди в шепа ще поднеса
и всички земни чудеса!
––––
автор: © Николай Пеняшки Плашков
гр.Добрич
20.07. 2013 г.; 17.15 ч.

Лудият


автор: Шандор Петьофи
Тсс… Мирно!… Тихо!…
Махнете се!
Аз бързам… твърде съм занят:
от ярки слънчеви лъчи
аз бич ще оплета ­
да бия тоя свят
и на плачът му с смях ще отговоря,
и той на мене смейше се така…
Ха-ха-ха-ха!

Плачът, смехът ­ на туй стои светът,
а дойде смърт ­ и всичко стихва тоз час.
Аз също бях умрял…
Поднесоха ми яд
в същата оная чаша,
с която чукаха се с мене!
И що, убийци? Що? Решихте
да скрийте дирите?… И дека?
В земята с мойто тяло… И без срам,
лъжци, плакахте ми над гроба!
Насмалко що се не дигнах
за носовете да докопча вас.
Но се оставих…
Хай, нека им се радват, рекох,
в калта да имат със какво да ровят,
да мислят, че аз гния в черната земя…
Ха-ха-ха-ха!

А де е гробът? В Африка далечна!…
Но пак имал съм чест:
хиена ме из ямата изрови.
О, тоя звяр е моят първи благодетел;
но аз безбожно го излъгах:
ръката ми той искаше да лапне,
а аз сърцето си подставих…
Горкият, в миг отровен там умря.
Ха-ха-ха-ха!

Така се хората разплащат:
за всякое добро със зло!
А хората какво са? Казват,
че уж биле творение чудесно
на оня, що царува в светлото небе…
А ази казвам, че са чада
на злото във кромешний ад.
Туй казваше и философ един.
Той също като мене бе глупец,
защото нямаше трохица хляб.
Глупец, глупец! Не би той гладувал,
да знайше да краде и да убива, да!
Ха-ха-ха-ха!

Чудете ми се, че се смея,
а то отдавна трябваше да плача…
Омразен свят, облян в сълзи!…
И Господ сам под облаците плаче:
ядосва се, че тоя свят създал.
Но полза има ли от тез свети сълзи?
Нечистата земя ще ги приеме,
а грешниците ще ги тъпчат с крак,
дордето станат кал и те сега!…
Ха-ха-ха-ха!

Ей, млад войниче, Давор-Небо,
теб слънцето ти служи за медал,
а облаците ­ твойте дрипави са дрехи…
Ех, славен изглед на героите в оставка.
Да, после раните и тежките лишенья,
нали? Награда превъзходна:
на другите медал… Затуй пък лъска тя.
Ха-ха-ха-ха!

А разумяхте ли що значи,
кога запее препилецът?… Тихо…
Той пей, заклина…
жените да напуснем,
жените ­ стръв опасна.
На техний зов ний тичаме, като луди…
Така едно море потоците събира
и ги изяда, и назад не пуща…
Жени, жени! Лукавички създанья,
прекрасни, смъртоносни дяволици!
Отрова най-ужасна в нашия живот
в най-драгоценний вложена съсъд…
Любов, любов!
Как жадно, страстно се упивах с теб!
В едничка твоя капка
реки от мед изпивах,
едничка твоя капка
бе океан отрова.
А виждали ли сте вие
бурно море как бесней, лудува?
Как талазите реват,
как ужасна гибел носят?
А виждали ли сте буря,
тоя ужас, бич световен,
нейната игра във мрака?
Гръмове, трескавици
тътняли ли са над вас?
Вам познат ли е страха?
Ха-ха-ха-ха!

Едвам узрей плодът,
и гледаш – пада…
И ти, и ти, земя, узря,
хай падай, сгърмоли се!
Не мога да те чакам повече…
До утре давам срок…
Не дойде ли пък края на света,
то нищо няма да пожаля:
земята аз ще провъртя
до огнената ґ среда,
барут ще сипя
и ще запаля:
тогава нека фръкне на възбог!…
И аз ще да бъда отмъстен така!
Ха-ха-ха-ха!

 

привод: Иван Вазов

Японският филм


автор: Валери Петров

 

На остров гол живеят двама

и го поливат нощ и ден.

Това е филма. Друго няма.

И вий скучаете край мен.

 

Жената, хвърлила черпака,

се просва в хълцания зли.

А вий се смеете във мрака

на глупостта, че сте дошли.

 

Защо? Нима сте духом голи

подобно оня остров там?

Ако е тъй, то за какво ли

се трудиме над вас, не знам!

 

Но на екрана, мълчалива,

жената се изправя пак,

за да полива свойта нива

все тъй, черпак подир черпак.

 

Сега вървете към вратите,

шумете, смейте се на глас —

докрай, додето разцъфтите,

ще мъкнем влагата към вас!

СИМПТОМИ


автор: Валери Петров

 

Не ми се ще да го призная,

но бодрият ми дух смутен е –

необяснима ми е тая

редица симптоми във мене:

Усещам, че полека-лека

до парка става по-далече,

че на кварталната аптека

все по-редовен гост съм вече,

че все по-често търся нещо,

което уж го знаех где е,

че авторът, любим горещо,

все по-дълбоко ми чуждее,

че все по-малко ми се иска

да слушам музика забавна,

и че усещам все по-близка…

таз, дето е дошла отдавна.

 

SURPRISE


автор: Валери Петров

 

От сума ти време виждам все един сън:

не ми беше рожден ден, но си влизам отвън

и – сякаш сме в САЩ –

виждам хола, гъмжащ

от роднини, приятели, познати и близки

с весел вик „Изненада!“ и усмивки, и уиски.

И това, че surprise-ите им са във случая два,

проумявам едва

след въпроса им:

– Хайде, бе, къде се забави! –

когато сред свирки, прегръдки и смях

се взирам във тях

и си спомням, че всички, на вид здрави и прави,

са отдавна покойници. При това посрещачи.

И значи…

 

ЕСЕННА ИСТОРИЙКА


автор: Валери Петров

На пейката в парка,

вече в есенна шарка,

но във него донесъл

своя хумор невесел,

септемврийското слънце ми се стори, че чух

да говори през клоните на листец един сух:

– Извърти се насам,

един лъч да ти дам.

Зная добре, че го чакаш отдавна,

но светлината ми е станала бавна,

тъй че сякаш цял тон

тежи всеки фотон.

И додето да дойде тук от толкоз далече,

на земята – оказва се – есен станало вече!

Тъй говореше то,

но горкото листо

му отвърна:

– А днеска сме 22-ри,

и ако нещо туй число ти говори,

то си спомняш навярно, че тече трети ден,

откак фотосинтезата е приключила в мен.

И макар да бе този им научен език

всъщност моя измислица, във първия миг

от него – признавам си – ме досмеша,

а след туй неочаквано мойта стара душа

почувства, че нещо – Дълг? Задача? Идея? –

свързваше тясно листото със нея

и таз връзка накара

ръката ми стара

да го погали и от своя страна

да получи една

топла порцийка слънце, която достави

късна есенна радост на нейните стави,

втвърдени от писане. А и моят процес,

горд със името „творчески“, видя ми се днес

брат на фотосинтезата и бе също във криза,

и от нея в момента го разбрах, че излиза

след значителна пауза.

(А за нашата кауза

– кислородоизвличане от въгледвуокиса

във душите човешки – времената жестоки са.)

И затуй още в парка замислих я таз

малка историйка и на всеки от вас,

мои мили събратя,

реших да я пратя

и ви върна куража,

като с нея ви кажа:

макар да ви зная, че все нещо боли ви,

не са ни отказани и минутки щастливи!

КЪМ…


автор: Валери Петров

 

Бил си казал за своята поема „Мечти“,

в младостта ни за мене любима,

че понеже сега осъзнал си и ти

колко в нея наивности има,

се отказваш от нея и от оня успех,

който тя в онез дни ти спечели…

Пожълтялата книжка от полицата взех,

за да видя с кой ум сме я чели.

И при първата строфа ей ме, пак съм младеж,

пак от пламенни мисли бледнея –

ти отказвай се, драги ми, колкото щеш,

аз не съм се отказал от нея!

 

ДУХАЧИТЕ


автор: Валери Петров
Ако сред свирещите – при това безразлично
дали свирещи класика, или джасащи джаз –
да избираме трябва, то, четецо, аз лично
за духачите честни бих отдал своя глас.

– Защо „честни“? – ще кажеш. – Може би са нечестни
всички, дето не свирят като тях на тромпет?
– Не, но честичко – казвам ти – те със хватки известни
от партера изтръгват аплодиращ ответ.

Погледни цигуларите как помагат на лъка,
като гърчат уста в ням страдалчески вик,
пианистите също свойте радост и мъка
изразяват нерядко чрез актьорски език.

 

А горките духачи, виж ги, бузи издули,
вкаменил е лицата им инструментът им строг,
Луис Армстронг, великия, и той само се пули,
без ни помен от мимика, като черен жабок.

Като тях цял живот и аз духам усърдно,
залепил сухи устни в своя малък мундщук,
и бих искал, четецо, мойто стихче  предсмъртно
да звучи чисто-сребърно като техния звук.

Птици


автор: Ники Комедвенска

 

Нещо е сбъркан човешкият свят –
много дълбоко, в самата матрица,
сам се разкъсва от страх и от глад…
А пък душата му – птица!

Може би адът е някъде в нас,
пие живота ни – кърваво вино,
и сме готови да вием от бяс…
Ала мечтите ни – сини!

Ала мечтите ни – цяло море.
Чайки и гларуси порят вълните…
Чакат доброто във нас да умре,
за да му грабнат очите.

И студенее земята… Без глас
нощем за своите живи ридае…
Грешни сме, Господи! Всеки от нас!
А пък душите ни – в рая…

 

Ех, твойта мамица…


автор: Ники Комедвенска

Той сякаш е заченат стар…
С походка крива се кандилка –
един прегърбен каруцар
до свойта мършава кобилка

И в ранен час, и в късен час
по жълтокосите павета
подкарва я със нежен глас:
„Дий, твойта мамица проклета!”

А тя, отметнала глава,
развява тънката си грива
и като влюбена жена
по пътя трополи щастлива.

За своя беден каруцар,
за своя бог, за своя дявол
отдавна е пренесла в дар
душата си изпосталяла.

И той я псува… От любов.
Защото страшно я обича.
Животът е такъв – суров,
безрадостен и неприличен…

Дори смъртта като зверче
щом някой ден до тях закрета,
той óбично ще й рече:
„Е-ех, твойта мамица проклета!”

 

ЖЕНИТЕ НА БЪЛГАРИЯ


автор: Ники Комедвенска


Мъжки момичета? Кой го реши?!
Кой на шега ни нарича такива?
Някой поредния образ съши
с грубо сърце и разчорлена грива.

Някой ме иска такава жена –
паднала ничком, безлична и слаба.
Ала в неверни и зли времена
нощем с пищова си спяла е баба.

Тази земя е за силни жени,
дето до дупка врага си ще гонят.
Щом си забравил какви сме, помни:
ние сме раждали, яздейки коня;

и сме умирали в мътни води –
кой от позора честта ни да брани,
и са цъфтели на тия гърди
вместо трендафили – алени рани!

Ние сме просили хлебец и боб –
гладни гърла – десетина дечица,
и сме оплаквали чуждия гроб
в черна задушница – бели вълчици!

Мъжки момичета! Хайде бе, брат!
Бил ли си някога с мъжко момиче?
Да те запали! Че в целия свят
няма жена – като нас да обича…

 

ШЕПОТ НА ВЕЧНОСТ – СОНЕТИ


автор: ПАВЛИНА ПАВЛОВА
**************************

ПЕГАС

Кон с огнен нрав мечтаех да си имам.
Представях си го расов, строен и красив.
Да яздиш кон е истинско предимство –
препускаш вихрено и чувстваш се щастлив.

Така растях, загледана в мечтата,
а всеки срещнат кон бе извор на копнеж.
Копита галопиращи и вятър
изплитаха един неповторим солфеж.

Ала, Съдба! Дари ми тя Пегаса
и сякаш вещица ме урочаса –
не слизам от гърба му даже през нощта.

А конят ми наистина го бива
и вкопчена в развятата му грива
откривам приказност в привичните неща.

 

ЧОВЕШКИЯТ ЖИВОТ

Човешкият живот е кратък. После – тленност.
От кал създадени, пак слизаме в пръстта.
Свещичката гори, догаря неизменно.
Изчезва някой. Следват сълзи. Празнота.

Но ние разточително пилеем дните.
Какъв абсурд! – Пестим пари за своя гроб.
Различен смисъл влагаме дори в мечтите
и нямаш избор: на богати ставаш роб.

Накрая в гробището бедни и богати
един до друг лежат в гробовете стандартни.
Земята е еднакво майчински добра.

До истината твърде късно се достига.
Богатство са любов и много дечурлига.
Не струва другото и пукната пара.

 

ФОРМА НА ПРОТЕСТ

И щом на орган от безброй капчуци
засвири весел пролетният дъжд,
очи притварям, слушам тези звуци,
представям си зелени ниви с ръж.

Представям си как макове край пътя
потрепват с пламъчните цветове.
А облаците се търкалят с тътен
и отминават с вятърни криле.

И вечно ми се иска да изляза,
сред локвичките топли да нагазя –
каква прекрасна водно-кална смес.

Какво, че до уши ще се изцапам!
Детето в мен усмихва се внезапно –
да ме накаже който може днес!?

 
ТРИ-ЕДИН-СТВО

Когато има разум, чувство, воля
и мъдрата змия обвива ствола,
би трябвало душата да ликува
и в мир благословен да тържествува.

Ала в живота вечно става драма –
щом има чувство, разум вече няма.
Но волята без разум губи смисъл,
а с триединство Бог ни е орисал.

Разбрах защо е щастието кратко
/но затова пък сладко, колко сладко/,
макар да идва през деня и през нощта.

Към него често води път опасен,
а изходът не винаги е ясен.
Защо ли вярвам в невъзможните неща?

 

СТРАХ

Страхът когато в тебе се промъкне
и стегне мислите ти с хищни пипала,
и ти почувстваш неговия пъклен
затвор, във плен на кривите огледала,

сам трябва да направиш своя избор:
дали страхът да е съюзник или враг?
Сърцето ти да се превърне в извор
на доброта. Безгрижно да се смееш пак.

О, прогони го много надалече,
та никога да се не върне вече –
той просто няма откъде да пропълзи.

В забавен кадър спомняй си успеха,
че спомените често са утеха,
дори ако над тях проронваме сълзи.

 
НЕ ПРЕДАВАЙ ЛЮБОВТА СИ

От всичките предателства горчиви
най-лесно се предава любовта.
Очи игриви, палави усмивки
и… правим крачката над пропастта.

Ще бъде тайна! Никой да не знае
за изневярата в случаен ден.
Животът в ритъма си обичаен
променя своя строг темперамент.

Но как от съвестта си ще се скриеш?
Предател си, това е очебийно
и скъпо ще платиш за слабостта.

Нима не осъзнаваш, че убиваш
най-светлата и сладостна магия,
с която те обгръща любовта?

 

ВЛАСТТА

Властта над другите е като допинг –
опияняващо командите звучат.
От теб зависят! Даваш им насоки –
с камшичен съсък думите към тях летят.

О, как угоднически се привеждат
ласкатели. Как славят всеки минал ход.
В очите раболепни се оглеждаш
и горд прекрачваш в следващия епизод.

Но изведнъж – властта ти е отнета.
Изчезват в миг покорните кутрета.
Озърташ се невярващ и объркан, ням.

Такава е жестоката прокоба –
властта въздига, но и връща роба.
Трагичното е в края да останеш сам.

 
ГЛАСЪТ НА СЪВЕСТТА

Гласът на съвестта. Не го ли чуваш?
Като сирена пронизителна ечи.
Той има вкус, подобно на пелин горчив
и в мислите ни вечно съществува.

А този глас е твоята Голгота.
Безброй въпроси огнен кръст ще изплетат.
Кога сгреши? Защо? Нима в продажен свят
не се купува съвестта с банкноти?

Въпросите, уви, за миг не свършват.
Огъваш се… О, вече се прекършваш!
Животът можеше да бъде друг.

Ти сам избра съдбата си нелека.
С такъв товар не стигаш надалеко.
Май твойта съвест вече прави ти напук.

 
БРЕМЕТО НА ЗРЕЛОСТТА

Даже зрелостта понякога е бреме.
Щастието пълно е, щом си дете.
Не една мечта с усмивка в теб расте
и се чувстваш вечно сякаш върху стреме.

Даже зрелостта понякога е бреме –
знаеш отговор на всякакъв въпрос.
Опознал си подлост, низост, ярост, злост,
търсиш стойността на единица време.

Ако зрелостта е бреме, забрави я!
Само чувствата, превърнати в стихия
ще те пратят пак на звезден кръстопът.

С щедрата безгрижност в детската вселена,
започни с мечта от приказка родена,
и тогава чудесата пак ще долетят.

 
ТЪГАТА

Не се оставяй да те победи тъгата –
бъди щастлив дори от дребните неща.
Тъгата те захвърля в мрака на нощта
и ти потъваш в пясъци на Сатаната.

До теб потропва със копита конят Време.
Защо се колебаеш? Яхвай го сега.
Стани му господар, вместо да си слуга,
и забрави с години трупани проблеми.

Тъгата, всъщност, с теб ще иска да остане,
ще ти залага неочаквани капани,
ще търси твоята усмивка да плени.

Но ти почувства Времето как бързо тича.
Изпуснеш ли мига, знай, друг не му прилича,
а после късно е! Иди, че го гони!

 

БЕЗСМЪРТНИТЕ ПОЕТИ

Борбата за надмощие се е родила
ведно с човека, още в древността.
Не е тя нито страст, ни суета,
а просто груба демонстрация на сила.

Тя първа изковава робските вериги,
отнема всяка лична свобода.
Но ропотът шурти като вода
и барикади ден и нощ навред издига.

Огледай се и виж: опасна дързост свети
в очите на безсмъртните поети –
оръжие е талантлив куплет.

Високо свойта дързост вдигат като знаме.
Назад обърнеш ли се – вечно там е
и води поколения напред.

 

ЖИВА ФАКЛА

И все така ще цвили вятърът-жребец,
обяздван от безсмъртни богове за кратко.
През гривата му ту луна, ту слънце святка,
додето се навива песен на щурец.

Обзета съм от непозната страст. До плач
очите ми напразно взират се нагоре
и търсят по екрана на небе просторно
да зърнат образа на странния ездач.

Но виждам само: звезден прах се рони
изпод копитата на вихрогона –
искри и гасне сякаш празнична заря.

Наблизо пясъчен часовник тихо шушне
и отброява времето, наглед бездушно.
Подпалвам се отвътре и горя.

 
ФИЛОСОФИЯ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО

Децата са нетърпеливи да порастнат.
Пред тях е свят, изпълнен с тайни чудеса.
Те виждат само сините му небеса,
а скритите опасности са просто басня.

Но после всяка грешна стъпка се заплаща.
Люти в очите, дращи градската мъгла.
Все по-проскубани са техните крила,
и все по-скъп е онзи дом, наречен бащин.

Едва когато почнат да стареят бавно
и по неволя стане всеки философ,
прониква в смисъла болезнен и суров,

но истината никак не звучи забавно.
Че онова, което днес те наранява,
е неизбежно – всъщност, то те закалява.

 
ПЕЙЗАЖ

Кристалът син със име Лято пръска блясък,
земята пъстра някак празнично трепти.
Разжареното слънце от зори лети
и рони огнен дъжд като досаден пясък.

Безкраен лабиринт извайва маранята.
В капан е хванат вятърът и затова
за дъжд се молят всички: цвете и трева,
дървета и жита, и всяко птиче ято.

Дъждът когато хвърли свойта звънка мрежа,
изплетена от тънки нишки водна прежда,
прохладата ще бъде равна на живот.

И аз ще се почувствам като цвете,
застанала с чадър под облачния свод,
а топла радост от очите ми ще свети.

РАЗМИСЛИ ЗА МИМОЛЕТНОСТТА

Детството с най-бързоходните обувки
се е скрило някъде далеч от нас.
За да го открием трябва не компас,
трябва спомен скъп за майчина милувка.

Младостта отлита също твърде лесно,
с нея си отива първата любов.
Болката извайва бъдещ философ
и тепърва става тъжно-интересно.

Всяка радост трае малко, сякаш сън е.
Щастието светне, някъде потъне.
Кратък е животът, дълъг е мига.

И додето търсиш своята пътека,
няма да усетиш танца на снега,
който ни отнася също надалеко.

 
НАЙ-ВЕРНИЯТ ПРИЯТЕЛ

Когато неуспехът те споходи,
ще видиш на живота другата страна.
Той като лакмус е за всички времена
и е еднакъв за различните народи.

Когато неуспехът те споходи,
приятелите се стопяват като дим.
Боли, но ти за тях не бива да скърбиш,
те нямат нищо общо с твойта личност горда.

Приятелството е за трудните моменти –
там не помагат празнодумства, комплименти –
стоиш лице в лице със своята беда.

Дори един приятел да остане, стига
с ръка протегната да размрази леда
и да ти върне порива на чучулига.

 
ШАНСЪТ

Пристъпим ли сред гробищната тишина –
там, дето до цветя расте коприва,
изчезва всеки смях и мълчаливо
свещици палим, плачем, шепнем имена.

И все – сърцата ни преливат от тъга.
И все – горещата ни кръв пулсира,
в затворените кръгове не спира
да се бунтува като придошла река.

От паметниците надгробни лъхат
рояци спомени и тихо глъхнат
в отвъдното, което тайна е за нас.

Една утеха вярата ни дава,
че в друга форма пак животът продължава.
Това не е ли най-големият ни шанс?…

СЪСТЕЗАТЕЛНИЯТ КОН

На състезателния кон съдбата
е бляскава като на филмова звезда:
масаж комплексен, за раздвижване езда,
подкови нови и храна богата.

О, той е твърде глезен и обичан,
на състезанията буди луд възторг.
Крещи тълпата името му до възбог,
с гальовни епитети го нарича.

Щом почне да старее, става страшно.
Тълпата иска зрелища и плаща,
а той е вече изтощен и уморен.

Така се стига до финал с развръзка:
застрелват го. Не им е нужен изхабен.
И само името му свети дръзко.

 
МАГИИ НА ОБИЧТА

Сърцето ми е цялото покрито с рани
от не една отминала любов. Сред тях
тълпят се нежни спомени, посърнал смях,
и сълзи бляскат от прикритите капани.

Сърцето ми е в рани, ала те ме топлят.
Нали тогава бях обичана жена!
Седях с любимия под бледата луна
и всяка нова ласка беше като допинг.

Сега не съжалявам, че са само пепел
онези чувства пламенни и онзи трепет –
познах и слънчеви, и сенчести страни.

Животът е магията да се раздаваш,
но ти и самотата смело посрещни
утехата на спомените щом остава.

 

КОСМИЧЕСКА САМОТНОСТ

Но ако беше вечен ден, не би видял звездите,
и никога не би почувствал вечността.
Изглежда нощното небе като врата,
отвъд която и реалност, и мечти се скитат.

Но ако беше вечна нощ, тогава пъстротата
не би могъл да видиш в слънчев водопад.
Из дневното небе безброй ята летят,
а накъдето да погледнеш, срещаш красотата.

Нощта! Денят!
В какъв синхрон се раждат и умират?
Хармонията на света кой ловко дирижира?
Неразгадани тайните са досега.

Но като висша форма на живот, аз знам,
че в щастието има доза от тъга,
защото винаги човек остава сам.

 
ПРАВИЛАТА НА ЖИВОТА

Тъй всяка майка бди над спящото дете
и обичта върху ресниците й тегне.
Събуди ли се то, с любов ще се погледнат,
а златна клетка слънцето ще им плете.

Ще го нахрани тя, ще му даде играчки,
и приказки ще го научи да чете.
Ех, нали всеки бил е някога дете
и помни радостта след трудните задачи.

Но щом детето порасте, тогава
то бърза, майчината клетка разрушава –
мечтите смели са, а пък светът – голям.

Така и птиците излитат от гнездата,
просторът ги зове със своя син капан –
сред бурите заякват най-добре крилата.

 
ДА НАМЕРИШ СЪМИШЛЕНИК

Аз питам, ала отговорът нека е за вас:
дали цената на една усмивка детска,
усмивка толкова наивна и кокетна,
е равна на усмивката на старец беловлас?

Детето се усмихва на света. Вълшебен свят!
Животът е игра и щом команди дава,
край него всички бързат да ги изпълняват.
На самолет се качва, щом реши да е крилат.

И старецът усмивка подарява на света,
но тя е мимика, блед спомен е от младостта –
на преживяното товарът го притиска.

Ала сега с усмивки двамата един към друг
неразбираемо защо се чувстват близки
и заговорнически свиват шепите в юмрук.

MEMENTO MORI
„ПОМНИ СМЪРТТА“- лат./

Какъвто и живот да имаш от съдбата,
помни на римляните древни мъдростта,
помни и не забравяй, че смъртта
върви до теб, готова за разплата.

И затова, недей да тичаш след миражи.
И затова се наслаждавай на мига.
Не се заключвай сам със своята тъга –
смъртта накрая все ще те накаже.

Изпитай любовта, която смисъл дава,
любов, която нов живот създава
и топли с пламък както нощи, тъй и дни..

Помни смъртта, но с радост извърви живота
и все под родните звезди на небосвода –
дано да е до най-дълбоки старини.

 
ЕДНА НАДЕЖДА

Ако ти подаря една надежда,
искряща като шепа звезден прах
и в миг почувстваш порив за размах,
какъвто само утрото отрежда,

върви напред. Животът продължава
сред много светлина и цветове.
Дори създаваш свои богове
в почти измислена от теб държава.

Грешиш ли, всяка грешка е стъпало,
макар да почваш всичко отначало,
ти вече трупаш мъдрост за запас.

Но моята надежда ще блещука,
подобно в тъмна нощ сама светулка –
ще бъде най-безгрешният компас.

 
ЩАСТЛИВО СЪРЦЕ

Сърце щастливо, ти си като птица –
безгрижно пееш, не признаваш врагове.
Просторът необятен вечно те зове,
а любовта е най-велика жрица.

Сърце щастливо, твоят пулс живот е,
от теб в кръвта се ражда всяка страст,
над чувствата ти имаш пълна власт
и композираш, без да знаеш ноти.

Докоснато от Бога, търсиш вечно
хармонията на света. И пречиш
на злобата-бодил спокойно да цъфти.

Предизвикателства отправяш смело,
през болка огнена вървиш към зрелост
и като ято литват твоите мечти.

 
НЕИЗБЕЖНО

Светът принадлежи на смелите, които
за свобода, за правда леят кръв.
За тях е чест да паднеш в боя пръв,
но да стърчи високо знамето забито.

Светът е също на поетите, които
възпяват красотата, любовта.
Те с вятъра говорят през нощта,
събират падащи звезди, самотни скитат.

Но можеш да си сигурен, че те
в съдбовен възел всичко ще сплетат –
светът е техен, а съдбите – на живота.

И ще е обща не една висока кота.
С кръвта на смелия се напоява цвете,
което ще възпее някой ден поета.

НЕ СЕ ЗАВРЪЩАЙ

Не се завръщай по местата, съхранили
красиви спомени от детските ти дни.
В тях смях крилат над слънчев калдаръм звъни
и приказки с вълшебства са се приютили.

Проблясват спомените – сякаш в речно дъно
откриваш скъпоценни камъни. И пак
нагазваш ненаситно в лепкавия мрак –
да грабнеш още, та сърцето да е пълно.

Не се завръщай! Няма да намериш вече
вълненията детски – те са сън далечен,
но можеш светлата им власт да съхраниш.

И щом настъпят изпитания съдбовни,
и щом тъга и страх плетат край теб окови,
ще търсиш път достоен, за да победиш.

 
РАВНОВЕСИЕ

Когато чувствата разбъркат ти главата
и мислите се лутат сякаш из мъгла,
приличаш на неуправляема кола,
която прекосява местност непозната.

Ах, чувствата! Каква невиждана стихия
са те! Препращат те ту в Рая, ту сред Ад.
Додето търсиш изход в този маскарад,
подвластен си на черна някаква магия.

Подвластен си на страсти и кръвта бушува,
тъга на приливи и отливи изплува,
ала тъгата се редува с радостта.

Така е всичко смесено по равни дози –
романтиката преминава лесно в проза,
щом чувствата изчезват, следва суета.

 

ПЕСЕНТА

Мелодията се заражда от сърцето,
почти мистично си проправя път
през устните, вълнува всяка плът,
а после волно се понася към небето.

Замайващият ритъм бързо завладява
напрегнати от битки сетива.
Какво се случва знаеш след това –
проблемите внезапно някак се смаляват.

Запее ли човек, той придобива сила
да преобърне из основи този свят.
Защото чувства с песента си волнокрила,

че млад е още, значи – дяволски богат.
Където има песни, вечно слънце грее.
Щастлив е който с песента живее.

 

ВЕРИГИ ОТ ПРОБЛЕМИ

Вървях по пътища и близки, и далечни,
през граници измислени вървях, вървях,
ала щастливи хора нийде не видях –
душаха ги вериги от проблеми вечни.

Все липсваше по нещо: я пари, я покрив,
я работа, я вила, я басейн, кола…
Накрая – сам Амур изпраща им стрела
и проиграват любовта като на покер.

И се запитах дали пък в онази притча
Адам и Ева са щастливи да обичат,
понеже Раят означава кът без грижи.

И заслужава ли си да умреш с мечта,
че в Рая можеш да попаднеш след това,
додето на Земята грижите се нижат.

 

МИГ ОТ ВЕЧНОСТТА

Наслаждавай се на този миг. Той няма
никога да се повтори, но е твой.
Малка част е от вълнения безброй,
но е или стойностен, или измамен.

Миг живот! Опияняващата глътка!
Вкусваш разни аромати на мечти.
Бързай, иначе мигът ще отлети,
без да те споходи чаканата тръпка.

И дори със нищо да не го запомниш,
той е бил за теб стъпало илюзорно,
та нали така придвижваш се напред.

Почва и завършва в кратък миг живота.
Колко дълго трае, тайна е жестока,
но додето дишаш, всичко е наред.

ЧАС ЗА РАВНОСМЕТКА

Загадка е човек. Орисан в самотата
към някаква мечта да си проправя път,
не забелязва как минутите летят
и как се сменят бързо дата подир дата.

Нетърпелив е той. Съдбата разгадава,
ала защо от бъдещето го е страх.
И все така живее – цял затънал в грях,
молитвено загледан към пари и слава.

През закъснял навярно час за равносметка
ще търси с поглед опашатата комета,
която с огнен фойерверк го покори.

Нали тогава пламнаха искри сърдечни,
нали тогава се закле във обич вечна,
а кой сърцето му до въглен прогори?

 

ИЗБОРЪТ

Ако мога времето назад да върна,
питам се къде ли ще се спра?
Кой отрязък втори път ще избера
и кого ще искам силно да прегърна?

В детството безгрижно? Твърде е далечно.
В младостта, когато срещнах любовта?
Не, в болезнен спомен се превърна тя.
Всъщност, нищо май не може да е вечно.

Затова ще си остана тук, при тебе,
настояще мое, тук съм ти потребна.
И макар, затънала в борби безброй,

ще крада от скъпоценното ти време.
Кратък ще е полетът ми – просто шемет,
ала никога не ще се дам без бой.

 

ТВОРЕЦЪТ

Творецът можеш твърде лесно да откриеш:
сърце, което пълно е със светлина,
душата чужда е на завист и злина,
а в цялост е непредсказуема стихия.

Творците са онези знаменосци храбри,
в ръцете на които знамето лети.
Изобретатели на чувства и мечти,
те бързат да ги претворят чрез свойте дарби.

Потърсиш ли твореца сред тълпата,
ще го откриеш там в самотност свята,
подвластен на онази трескава тревога.

За простолюдието той дори е луд
и неразбран е често неговият труд.
Но щом е в творчески екстаз, общува с Бога.

НЕИЗВЕСТНО

Дали понякога и боговете горди,
които идоли са в нашия живот,
изпитват чувствата човешки в период
на състрадание за отклик чудотворен?

Не знам. Но ние, хората, за съвършенство
мечтаем. Правим се дори на богове.
И все превземаме различни върхове
във търсене хармония, любов, блаженство.

Тъй трупат се години, векове, епохи.
Животът ту лети, ту лази като охлюв,
но боговете крият своя тайнствен лик.

Загадката ще продължи да съществува,
тя мощен стимул е духът да тържествува
от раждането до последния ни вик.

 

В ГОНИТБА НА ЩАСТИЕТО

Надживяваме смъртта на не една любов –
гробището ни за чувства се разраства.
Сякаш нямат край засади и коварства
сред живота, външно бляскав, но така суров.

А по някакъв, лишен от логика, закон
все по-силни ставаме. И все по-крехки.
Като хищници преследваме успеха,
търсим щастието по приетия закон.

Пред гробовете на чувствата си нощем
чудим се на глас ще издържим ли още,
колко храброст, воля ни остават във запас?

Надживяваме смъртта, но тя дълбае,
ерозира ни и в някой час незнаен
изиграваме финала на измамен фарс.

 

ГЛАД

Гладът на тялото познава всеки, знам.
Обсебва мислите. Плътта крещи до болка.
Броени дни ще издържи без хляб, но колко
страдания ще струва всеки чакан грам?

По-страшен е гладът на твоята душа,
в агония оставена да съществува.
Как би могла без любовта тя да ликува?
Бездушие и хлад неспирно я душат.

Гладът на тялото ще се засити лесно –
похапнеш и си в настроение за песен –
пред теб разстила всички пътища света.

Но щом гладът на твоята душа те мъчи,
ти с чувства пагубни коварно си облъчен
и често изход няма. Даже и в смъртта.

 

 

ОТМЪЩЕНИЕТО

Животът е изпълнен с низост и с омраза –
коварно се придебват да нападнат в гръб.
Добре ще е, ако докрай останеш твърд,
усмивката запазил като щит елмазен.

Настъпва ден и по прищявка на съдбата
възможност получаваш да си отмъстиш.
Не бързай! Трябва ти добре да прецениш
дали наистина да раздадеш разплата.

Защото слизаш към последното стъпало,
макар за кратко, ставаш образ огледален –
ще разрушиш един живот и затова

не бързай! Нека опрощение те стопли,
да бъде като израз на последен вопъл.
Величието на духа е в умната глава.

 

 

АНГЕЛ НА ДОБРОТАТА

Живее в мен духът на древен звездоброец.
Романтиката е в кръвта, нашепва тя
без страх да тръгна след безплътната мечта,
а не да търся заместител равностоен.

С предизвикателства света да преоткрия,
езичници и християни да сродя,
търпимост между расите да изградя,
та щом умра, да ме превърнат във светия.

Ще се опитам да надбягам ветровете,
ще коленича пред разцъфващото цвете,
ще бъда ангелът на всяка доброта.

Сърцето ми ще е отворено за всички.
Поетът миротворец твърде е различен,
но той извайва смислен образ на света.

 

ЛИШЕНИ ОТ ОБИЧ

Респект и страх ни вдъхват боговете.
С надменен поглед техните очи
ни наблюдават, даже да мълчим
сред храмовете, стигащи небето.

Живеят в паралелното си царство,
дори не знаем точния им брой.
И кой би дръзнал да ги съди, кой,
щом всемогъщи са по наш сценарий?

Един е начинът за съпротива,
макар за някои да е наивен,
той гарантира явен резултат.

Щом спрем да ги обичаме и хвалим,
те няма да останат с нас – едва ли
такава наглост могат да простят.

 

ЛЕК ЗА ЛЮБОВТА

За теб ли тази нощ разцъфваха цветята
и въздухът тежеше като пита с мед?
А аз написах най-прекрасния сонет,
за да възпея любовта, невинно-свята.

Жасмин и люляк, майски рози и лалета
разпръскваха ухание и красота.
Бе утрото като невидима врата –
зората скри звезди и падаща комета.

Щом само смелата любов ще съществува,
кой раните безбройни може да лекува –
човечеството боледува нощ и ден.

Не знам да вярвам ли на старите поети,
че лек за любовта намира се в сонети –
любовен стих, от който ставаш окрилен…

 
ЮДЕЙСКА ЦЕЛУВКА

Сред тази самота, в която без преструвка
си свалям маските красиви за света,
връхлита болка. Чувам моята уста
да моли Бога за Юдейската целувка.

Защото и макар предателска, двулична,
целувката символизира обичта.
Чрез нея се заражда не една мечта,
поглеждаш към света, но със очи различни.

И аз за мигове коварството забравям,
вълнение и нежна страст ме завладяват,
в сърцето светлината си проправя път.

Дори когато истината страшна чувам,
пак скрито благородство търся. И рисувам
поредната мечта, наместо близка смърт.

ПОЕЗИЯ – ДАМЯН ДАМЯНОВ


***
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш –
ще стига ли до тебе моя глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викане, във зов „Ела, ела“,
ще оглушеем, да, ще онемеем!
Ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път…
Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

***

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшнат празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося черен камък
и хорските усмивки ще са скръб –
когато си помисля, че те няма…
Когато си помисля… Не, не не!
Но ти си тук – усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене,
ще се усмихна и ще се наплача…
Сърцето ми, събрано на юмрук,
полека се отпуска в твойте пръсти…
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва!

***
ПОСВЕЩЕНИЕ

Къде си, моя първа обич?
Разпръсна ни светът голям!
А беше време… Даже в гроба
не исках да отида сам.
Не исках да съм сам, без тебе.
Не искаше и ти – сама.
За двама ни бе потребен
един живот. Една земя
под нас или над нас да бъде.
Ала животът се мени.
Земята се върти и пъди
прашинките на две страни.
Земята се върти. Пилее
листа и птици, сняг и прах…
Върти се тя. И те – със нея!
И те – със нея! Ние – с тях!
Довчера – влюбени и вечни,
днес – аз самичък, ти – сама.
Като два полюса далечни,
два края на една земя.
И двете точки на кълбото
се гонят всеки миг и час.
А колко други във живота
се гонят също като нас!
И как безкрайно се пътува
по паралела: „Аз и Ти“…
Затуй, откакто свят светува,
кълбото земно се върти.

***
НЕДЕЛЯ

Днес аз няма да дойда на свиждане.
Зад прозореца с бледо перде
ти не чакай сама и угрижена –
няма кой да ме доведе.
Имам много другари. Но где ли са?
А и всеки си има жена.
И защо да им вземам неделята?
Като нашта, и тя е една.
Те са също угрижени хорица.
Свои болки си имат и те.
Ти не чакай сама на прозореца –
няма кой да ме доведе!
Отвори само мълком стъклата му,
посрешни листопада златист.
Аз ще дойда при теб на крилата му.
Аз ще дойда с последния лист.

***
ВИК

Бягай! Бягай от мене! Спаси се!
И от себе си мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб угаси!
Тя е страшна! Безумна! Нелепа!
И тъй както в най-сладката жар
днес ни топли, тя утре е пепел
ще ни стори във своя пожар.
Казвам „Бягай!“, а всъщност протягам
две ръце: „Остани в моя ден!“…
Как от себе си сам да избягам?
Ти си цялата, цялата в мен!

Обесването на Васил Левски


автор: ХРИСТО БОТЕВ
.
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

 „Обесването на Васил Левски“ е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в „Песни и стихотворения“. Напечатана е в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски.

 

Дякон Васил Левски

О, Майко моя, родино света!
Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
над чий там гроб тъй грозно грачеш?

О, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня!

Плачи! Там близо до град София
вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
виси на него… Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз – плач безнадежден!
Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата;
старци са богу молат горещо,
жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

Това е първият вариант на стихотворението „Обесването на Васил Левски“. Публикуван е във в. „България“, г. I, бр. 22 от 12 август 1876 г. Окончателният вариант на стихотворението е излязъл в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски, а след това е публикуван е в „Съчинения на Христо Ботйов“ под ред. на Захари Стоянов, С., 1888, с. 43.

 

НОЩНИ ПЕПЕРУДИ


автор: ДРАГНИ  ДРАГНЕВ

Сестра на вятъра и на звездите… Чупят
с отблясъци нощта във нейните хралупи.
Телата като в сън… Крилете им замират…
И цялата вселена мълком в тях се взира.

Завиждам ви ­ далеч–  далеч от суетата
на дните, пълни с гняв, омраза и театър.
Макар че огънят на вечерта ви мами
и падате сами по голото му рамо…

Но по–  добре такава смърт, вместо полека
на кръст да те разпъват дните ти навеки…

МУЗИКА


автор: ДРАГНИ ДРАГНЕВ

Вали, вали… Дъждът по покривите крачи.
Вода ­ на стряхата под сухите клепачи.
Капчукът пее, свири… Музика оглася
на зданията опустелите тераси…
Но кой я чува? Кой от звуците пронизан,
се взира как дъждът от небесата слиза,
как барабанът му над тоя свят се мята
и сблъсъкът ще преобърне тъй земята?

Един–  единствен мъж сред улицата спира
и може би е луд… Човекът дирижира…

Добричкият поет и писател Драгни Драгнев представи две свои книги


ДРАГНИ ДРАГНЕВНа 11.02. 2014 г. в  Художествена Галерия – гр. Добрич, в 17. 30 часа, добричкият поет и писател Драгни Драгнев представи своите две книги „Шапка от глухарчета“ (приказки) и „Взаимни сетива“.

Тези две прекрасни книги бяха презентирани от доц. Димитрина Каменова и литературния критик на добричкото писателско сдружение Драгомил Георгиев.
Организатори на тази вълнуваща среща бяха „Община гр. Добрич“ и „Сдружение на писателите – Добрич“.
Драгни Георгиев Драгнев е роден на 05.01.1939 г. в Добрич. След като завършва гимназия, учи в Учителския институт в Шумен. Продължава образованието си във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”, където през 1990 г. се дипломира по специалностите Българска филология и История. Служи като военен моряк и дълги години работи като журналист във вестник „Добруджанска трибуна” в Добрич. Бил е кореспондент на БТА в Добруджанския край, учител, радиожурналист. Сътрудничи на централния печат и на БНР с поезия и публицистика. Първите си стихотворения публикува във вестници и списания в Добрич и Варна, а първата му поетична книга „Жътва” (1976) излиза в издателство „Г. Бакалов” с редактор Петър Алипиев. Автор е на стихосбирките „Живея в равнина” (1992), „Близост”(2002), „Бягат дните” (2006), „Будни очи” (2007), „Взаимни сетива” (2012), на белетристичните книги „Таткови приказки” (2003), „Войната на хан Тервел” (роман, 2003), „Обич и гняв” (роман, 2003), „Гълъбови химни” (роман, 2005), „Часът на говорещите буболечки” (роман, 2005) „Невидимите пейзажи на любовта” (роман, 2007), „Сънят на тревите” (роман, 2010), „Сабя на брега” (роман, 2009), „Не събуждай мъртвите” (роман, 2006), „Път към слънцето” (роман, 2008), както и на публицистичните книги „Нашата Дора Габе” (записки, 2004), „Кръгът на Дора Габе” (2008) и „Мъдрецът и птицата” (2009). Основна тема в белетристиката му е съдбата на Добруджа в миналото и днес. Автор е на историческите драми „Аспарух” (1970) и „Тервел” (1986), поставяни в Драматичен театър „Й. Йовков” в Добрич, както и на пиесите за куклен театър „Петлето Кук” (1970) и „Бонбони от шоколад” (1985), поставяни в Куклените театри в Добрич и Силистра. Стиховете му са превеждани на руски, украински и унгарски език. Членува в Сдружението на писателите в Добрич. Член на Съюза на българските писатели.

Ще Ви представя следното вълнуващо стихотворение на поета Драгни Драгнев:

ДЕНЯТ
.
Утрото – ден в пелени
до небесата
вдига врява
с цигулките на птици и коне.
На тази територия живея.
Във дланта ми –
на зрънце сърчицето –
върху сълза да го посея…
… През угари от труд
минавам с него,
през гръм и дъжд –
изправен и звънтящ  –
на всяка жътва покрива
люлея…
И чувам как
във бялото око на зноя
боде пшеничен клас –
светкавицата на живота-
и радости,
и мъки обещава…
Денят – прегърбен старец –
бавно сяда
във пепелта,
на голямата софра
по залез.

КАЛИОПА


автор: Пейо Яворов…
„Де, момче, ума ти хвърка?
Все навън са ти очите!
Дявол някой тук се бърка:
пак разтеглихме ушите.

Палешник ли туй ще става,
или за носа ти брънка?
Кош кюмюр се достопява,
а ти гледай още вънка!“…

продължете да четете от тук: Виртуална школа за българска, световна литература и автори

ВЪЛШЕБНИ НОЩИ


автор: Марио Кроненберг

Ти толкова вълшебни мигове ми подари,
Вълшебнице със чуден аромат
Усмивката ти със любов ме озари
и Слънцето изгря във моя свят

Косата ти е с неговия цвят
очите ти — с лазура на морето
За устните ти аз изпитвам глад —
целуват ме със жара на детето…

Лежа опиянен от твоята красота —
в очите ти блестят неземни тайни
В прегръдките ти в мир съм със света
и искам да не свършват нощите безкрайни