Днес на 22 септември 2015 година се навършват 107 години от провъзгласяването на независимостта на България. Този исторически факт има огромно значение, тъй като полага финала на националното движение и борба на българския народ срещу петвековното османско владичество.
Руско-турската освободителна война, която донесе Освобождението на българската нация  предостави възможността и правото на избор за суверенност на България пред Великите сили.
Проведеният след това Берлински договор, постави основите на Българското княжество под  суверенитета на Високата порта. Този исторически акт не оказва съществено вътрешни особени последици за нашата държава, имайки предвид  развитието на вътрешнополити-
ческия живот съобразно повелята на Търновската конституция от 1879 г.
В рамките на този конкретен исторически момент присъствието на османската империя е било формално. Според тогавашната традиционна дипломатическа ерархия, българските дипломатически представители са били с най-нисък статус.
Независимостта на България е провъзгласена с манифест на 22 – ри септември (5-ти октомври нов стил) 1908 година в църквата „Св. Чети-ридесет мъченици” в старопланинския град Търново.
Великите сили през пролетта на 1909 г. официално признават независимостта на Българското царство.
Берлинският договор е проведен в министерската сграда Радзвил в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878 г. Той е причината за подялбата на България и нейното разпокъсване.
Санстефанския  мирен договор,  е предварителен мирен договор между Руската Империя и Османската Империя (1877 – 1878 г.) и урежда макар и неокончателно, обособява-не  на Трета Българска държава след близо пет века османско владичество.
Договорът е подписан  около 17 часа на 3 март (19 февруари стар стил) 1878 г. в Сан Стефано (днес квартал на Истанбул, от граф Николай Игнатиев и Александър Нелидов от руска страна и от външния  министър Савфет Мехмед паша и посланика в Германия Садулах бей от страна на Османската империя. За съжаление при подписването на договора няма представител от българска страна, независимо от това, че българите са участвали във военните действия и са дали 3456 убити опълченци.
Договорът предвижда създаването на автономно, трибутарно княжество,  България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия, но размерите на България  определени в общи линии на приложената карта, трябва да служат за основа на окончателното разграничение.
Територията на България ще обхваща земите от река Дунав по ново устроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата  Враня  до планината Карадак. Оттам границата ще мине по западните граници на азите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб  планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос.. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през Бешичкото езеро излиза на Орфанския залив.
От Буругьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източн Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово(Член 6).
В нарушение на Райхщадското споразумение от 1876 г. и Будапещенската конвенция от 1877 г. между Русия и Австро-Унгария, договорът се опитва да създаде голяма славянска държава на Балканите – княжество България  би  имало площ от около 170 000 кв. км. И  би обхващало Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавиет, почти цяла Македония (без най-южните области), части от Косово (Качаник) и Албания (Корчанско), част от Източна Тракия и Южна Добруджа.
Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта,  одобрен от Великите сили, като никой член на властващите в Европа династии не може да бъде избран на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. (Член 7)
Османските войски трябва да напуснат държавата, а руската военна окупация ще продължи две години (Член 8). Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата (Член 9, 10, 11).

____________
© Николай Пеняшки – Плашков
гр.Добрич; 22.9. 2015 г.; вторник ; 15:34 ч
.