Етикети

, ,


НИКОГА, НИКЪДЕ, НИКОЙ - НИЙЛ ГЕЙМЪН

Нийл Геймън е английски писател, който става известен с графичните си новели и най-вече с колосалния си труд  The Sandmdn, който в уважаван и обичан писател в чужбина, включително и в Българя.  На нашия литературен пазар има преведени няколко негови романа и сборник разази.  Има спечелени литературни награди за фантастика (включително Хюго и Небюла). По негови книги има филми и сериали, а призведенията му на десетки езици и се продават в огромни тиражи по света.

 Романът „Никога, никъде, никой” е първата самостоятелна книга излязла на българския пазар. Предполага се, че е най-добрата творба на Геймън. Като писател Нийл Геймън е изключително рядко талантлив писател, който би могъл да се роди.

  Главният герой в романа Ричард е обикновено шотландско момче, отраснало, отраснало в провинцията и реализиращо се в Лондон. Сгоден с богата и меркантилна жена, пробива в бизнеса, но личния му живот е щастливо скучен и еднообразен. Около него всичко се обърква, когато спасява и отнася в апартамента си мистериозно момиче, намерено ранено на улицата. На следващия ден, когато отива на работа, разбира, че е из-чезнал от Лондон и обществото. Всички го забравят и никой не е способен да го види. Опознавайки спасеното момиче, той разбира че е последната издънка на аристократичен род, притежаващ необикновена сила, предавана през поколенията. Това момиче принадлежи на друг свят, съществуващ паралелно със съвременния полис, намиращ се под познатия град. Той е свят на тунели, шахти, безброй врати и проходи. Този подземен свят е свят-лабиринт, където фолклорът и митологията са реалност, а магията, чудовищата и вълшебните същества оживяват.

Обобщено казано, вълнуващите и изпълнени с неизвестност предстоящи приключения започват. Ричард се оказва неочаквано в компанията на няколко странници, от чиято мисия зависи съдбата на подземния свят, преследвана от най-ужасяващо забавните и гениално измислени злодеи на всички времена. Не е за учудване как писателят Нийл Геймън развива успешно и с изключителен талант доизгражда  и приключва епичния и интелигентен сюжет, изпълнен с много обрати, предизвикващи и поддържащи читателя в напрежение, нервност, вълнение и несигурност.

Това е показателно за писателския талант на автора, неговия изключителен стил, доказващи ораторското слово твореца.

Тази вълнуваща творба ни държи в постоянна неизвестност,безпокойство и поддържа дъха до последната страница.

Едни от най-гадните и оригинални злодеи в книгата на които попада читателя са господин Круп и господин Вандемар, за които може да се каже, че са две перфектни машини за унищожение, работещи в пакет и особена жестокост. Тези антагонисти в повествованието са уникални персонажи, чиито образи са изградени с изключителна образност и стил, допълвайки се с владеенето на съспенса в лицето на писателя Нийл Геймън.

Не бива да се забравят и второстепенните и правдоподобни персонажи в лицето на плъхове, великани, птичари, незнайни чудовища и паднали ангели.

 Целият този гениален и изключително измислен свят, наречен Долен Лондон, който е лабиринт от подземия, шахти и тунели, където приказките и легендите оживяват. Именно този свят, който е със собствени жители, система за управление, странности и особености, фолклор и предания, жив и истински свят, сякаш наистина съществува някъде там долу.

Този роман е невероятно и вълнуващо четиво, а това се дължи на изключителния и гениален стил на писане, който прониква не само в дълбочината на съзнанието, но и в сърцето и душата на читателя.

Творбата „Никога, Никъде, Никой” е отражение на творческото въображение, познания и талант на неповторимия и гениален писател на модерното фентъзи, и е изключителен шедьофър в жанра, и заслужава да бъде прочетен.

© автор: Николай Пеняшки – Плашков

                                           ЦИТАТИ ОТ РОМАНА 

„ Вечерта, преди да замине за  Лондон, на Ричард Мейхю не му беше никак весело.
В началото се забавляваше – четеше прощалните картички, прегръщаше разни не дотам привлекателни млади дами; смееше се на предупрежденията за злините и опасностите на големия град и на подаръка от приятелите – бял чадър с карта на лондонското метро; наслаждаваше се на първите няколко бири…”

„…Не думите подразниха Ричард: подразни го тонът, с който го осведомяваха. Излизаше, че масата за довечера трябвало да бъде запазена още преди няколко години – може би, подразбираше се, от родителите на Ричард.”

„…Той посочи шахтата, зейнала под капака. Ричард тръгна да слиза по металната стълба в стената, като се чувстваше толкова насаден на пачи яйца, че изобщо не му мина  през ум да продължава с въпросите.”

„Чудеше се къде са. Не прилича на шахта. Може би беше тунел за телефонни кабели или за теснолинейка. Иле за нещо друго. Даде си сметка, че не е знаел много за това, което става под лондонските улици. Вървеше нервно, притеснен, че може да се спъне в тъмното и да си счупи глезена…”

„…Дълбоките тунели бяха прокопани през двайсетте години за високоскоростното удължение на Северната линия на лондонското метро. През Втората световна война тук бяха настанени хиляди войници, като отпадъците се изпомпваха със сгъстен въздух до нивото на каналите високо горе. От двете страни на тунелите имаше метални койки, на които спяха. След войната койките останаха и върху тях наредиха кашони с писма, документи и вестници: глупави тайни, погребани дълбоко, за да бъдат забравени. …”

 „…Огромна ирландка хрътка пристъпи по пътеката и спря свирача на лютня, седнал на пода, който изтезаваше инструмента с някаква несвързана мелодия. Хрътката се втренчи в Ричард, изсумтя презрително и легна да спи. В далечния край на вагона възрастен  соколар с вързан за китката забулен сокол разменяше любезности с групичка девойки на възраст. Някои от пътниците открито зяпаха четиримата новодошли; други също толкова явно не им обръщаха внимание….”

„… Тръгна през помещенията под болницата, като претенциозно заобикаляше гниещите боклуци. Мина през баните и тоалетните, слезе по метална стълба, прекоси нещо мокро и тинесто, накрая бутна една полуизгнила врата и влезе. Огледа помещението, в което се озова, разгледа с грандиозно презрение полуизядената котка и купчината бръсначи. После насмете боклуците на един стол, настани се удобно и затвори очи в мрака.”

 „… Тялото на маркиз Дьо Карабас плуваше по лице на изток в дълбокия канал.
Лондонските канали, родени като реки и потоци, които течаха от север на юг (а на север от Темза – от юг на север), носеха боклуци, трупове на животни и съдържанието на нощните гърнета, които реката отнасяше чак до морето. Тази система беше работила в продължение на години докато през 1858 огромното количество отпадъци от хората и фабриките в Лондон, съчетано с доста горещо лято, създаде явлението, известно като    Голямата воня: самата Темза се превърна в открит канал. Онези, които можеха да напуснат Лондон, го сториха; останалите обвиваха около лицето си парцали, напоети с карбол, и се стараеха да не дишат през носа.”

 „… Първи видяха тялото на няколко плъха в една тухлена ниша, които правеха разни неща, които плъховете правят, когато хората не ги виждат. Най-големият, едър черен мъжкар, изцвърча. По-малка кафява женска му отвърна, скочи от нишата на гърба на маркиза и така пътува по канала, като душеше косата и палтото и близваше кръвта, и накрая се наведе предпазливо и разгледа това, което се виждаше от лицето.
Скочи от главата в мътната вода, усърдно заплува към брега и се покатери по хлъзгавите тухли. Притича по една греда и се присъедини към останалите. „