Лудият


автор: Шандор Петьофи
Тсс… Мирно!… Тихо!…
Махнете се!
Аз бързам… твърде съм занят:
от ярки слънчеви лъчи
аз бич ще оплета ­
да бия тоя свят
и на плачът му с смях ще отговоря,
и той на мене смейше се така…
Ха-ха-ха-ха!

Плачът, смехът ­ на туй стои светът,
а дойде смърт ­ и всичко стихва тоз час.
Аз също бях умрял…
Поднесоха ми яд
в същата оная чаша,
с която чукаха се с мене!
И що, убийци? Що? Решихте
да скрийте дирите?… И дека?
В земята с мойто тяло… И без срам,
лъжци, плакахте ми над гроба!
Насмалко що се не дигнах
за носовете да докопча вас.
Но се оставих…
Хай, нека им се радват, рекох,
в калта да имат със какво да ровят,
да мислят, че аз гния в черната земя…
Ха-ха-ха-ха!

А де е гробът? В Африка далечна!…
Но пак имал съм чест:
хиена ме из ямата изрови.
О, тоя звяр е моят първи благодетел;
но аз безбожно го излъгах:
ръката ми той искаше да лапне,
а аз сърцето си подставих…
Горкият, в миг отровен там умря.
Ха-ха-ха-ха!

Така се хората разплащат:
за всякое добро със зло!
А хората какво са? Казват,
че уж биле творение чудесно
на оня, що царува в светлото небе…
А ази казвам, че са чада
на злото във кромешний ад.
Туй казваше и философ един.
Той също като мене бе глупец,
защото нямаше трохица хляб.
Глупец, глупец! Не би той гладувал,
да знайше да краде и да убива, да!
Ха-ха-ха-ха!

Чудете ми се, че се смея,
а то отдавна трябваше да плача…
Омразен свят, облян в сълзи!…
И Господ сам под облаците плаче:
ядосва се, че тоя свят създал.
Но полза има ли от тез свети сълзи?
Нечистата земя ще ги приеме,
а грешниците ще ги тъпчат с крак,
дордето станат кал и те сега!…
Ха-ха-ха-ха!

Ей, млад войниче, Давор-Небо,
теб слънцето ти служи за медал,
а облаците ­ твойте дрипави са дрехи…
Ех, славен изглед на героите в оставка.
Да, после раните и тежките лишенья,
нали? Награда превъзходна:
на другите медал… Затуй пък лъска тя.
Ха-ха-ха-ха!

А разумяхте ли що значи,
кога запее препилецът?… Тихо…
Той пей, заклина…
жените да напуснем,
жените ­ стръв опасна.
На техний зов ний тичаме, като луди…
Така едно море потоците събира
и ги изяда, и назад не пуща…
Жени, жени! Лукавички създанья,
прекрасни, смъртоносни дяволици!
Отрова най-ужасна в нашия живот
в най-драгоценний вложена съсъд…
Любов, любов!
Как жадно, страстно се упивах с теб!
В едничка твоя капка
реки от мед изпивах,
едничка твоя капка
бе океан отрова.
А виждали ли сте вие
бурно море как бесней, лудува?
Как талазите реват,
как ужасна гибел носят?
А виждали ли сте буря,
тоя ужас, бич световен,
нейната игра във мрака?
Гръмове, трескавици
тътняли ли са над вас?
Вам познат ли е страха?
Ха-ха-ха-ха!

Едвам узрей плодът,
и гледаш – пада…
И ти, и ти, земя, узря,
хай падай, сгърмоли се!
Не мога да те чакам повече…
До утре давам срок…
Не дойде ли пък края на света,
то нищо няма да пожаля:
земята аз ще провъртя
до огнената ґ среда,
барут ще сипя
и ще запаля:
тогава нека фръкне на възбог!…
И аз ще да бъда отмъстен така!
Ха-ха-ха-ха!

 

привод: Иван Вазов

Advertisements

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s