Етикети

,


автор: Ники Комедвенска

Той сякаш е заченат стар…
С походка крива се кандилка –
един прегърбен каруцар
до свойта мършава кобилка

И в ранен час, и в късен час
по жълтокосите павета
подкарва я със нежен глас:
„Дий, твойта мамица проклета!”

А тя, отметнала глава,
развява тънката си грива
и като влюбена жена
по пътя трополи щастлива.

За своя беден каруцар,
за своя бог, за своя дявол
отдавна е пренесла в дар
душата си изпосталяла.

И той я псува… От любов.
Защото страшно я обича.
Животът е такъв – суров,
безрадостен и неприличен…

Дори смъртта като зверче
щом някой ден до тях закрета,
той óбично ще й рече:
„Е-ех, твойта мамица проклета!”