Етикети


автор: Валери Петров

На пейката в парка,

вече в есенна шарка,

но във него донесъл

своя хумор невесел,

септемврийското слънце ми се стори, че чух

да говори през клоните на листец един сух:

– Извърти се насам,

един лъч да ти дам.

Зная добре, че го чакаш отдавна,

но светлината ми е станала бавна,

тъй че сякаш цял тон

тежи всеки фотон.

И додето да дойде тук от толкоз далече,

на земята – оказва се – есен станало вече!

Тъй говореше то,

но горкото листо

му отвърна:

– А днеска сме 22-ри,

и ако нещо туй число ти говори,

то си спомняш навярно, че тече трети ден,

откак фотосинтезата е приключила в мен.

И макар да бе този им научен език

всъщност моя измислица, във първия миг

от него – признавам си – ме досмеша,

а след туй неочаквано мойта стара душа

почувства, че нещо – Дълг? Задача? Идея? –

свързваше тясно листото със нея

и таз връзка накара

ръката ми стара

да го погали и от своя страна

да получи една

топла порцийка слънце, която достави

късна есенна радост на нейните стави,

втвърдени от писане. А и моят процес,

горд със името „творчески“, видя ми се днес

брат на фотосинтезата и бе също във криза,

и от нея в момента го разбрах, че излиза

след значителна пауза.

(А за нашата кауза

– кислородоизвличане от въгледвуокиса

във душите човешки – времената жестоки са.)

И затуй още в парка замислих я таз

малка историйка и на всеки от вас,

мои мили събратя,

реших да я пратя

и ви върна куража,

като с нея ви кажа:

макар да ви зная, че все нещо боли ви,

не са ни отказани и минутки щастливи!