ЛУДИЯТ

Защо, вий, хора ме безпокоите?!
Махнете се ! Аз бързам, бързам, страшно съм зает !
Плета камшик от слънчеви лъчи, да шибам гневно този подъл свят!
Да вие той, а аз да се присмея, тъй както нявга той ми се присмя !
Ха-ха-ха-ха…
В живота е така, един скърби, а друг му се присмива.
Но идва смърт и казва кротко “млък” !
И аз умрях веднъж. То бе отдавна.
Във чашата ми сипаха отрова – не други, а приятели добри.
Аз паднах мъртъв, ням и вцепенен, а те над мен притворно заридаха.
Как исках аз да скоча изведнъж! Да им отхапя носовете!
Но ”не”- си рекох. Нека им седят, нека имат носове,
Ta да миришат – когато гния да се задушават !
Ха-ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, где трупа ми скриха ? В Африка пустинна.
Но една хиена ме подуши и изрови.
Хиена беше моят благодетел.

Поиска тя бедрото ми да схруска,
но аз и дадох моето сърце – отровена от него тя умря.
Ха-ха-ха-ха…
Човекът е такъв, на добрината със зло отплаща…
А разправят, бил той земен корен на прекрасен цвят,
разцъфнал горе в небесата. Не вярвайте ! Измама е това !
Човекът сам е цвят, но коренът му в ада черен никне…
Това научих от един мъдрец, но той бе луд. Умря от глад горкият !
Да бе обрал света !
Ха-ха-ха-ха…
А знаете ли, на човешка реч какво е песента на пъдпъдъка ?
Тя означава “бягай от жени “ !
Жените тъй изсмукват нас мъжете, както моретата реките.
И ясно е защо ! Да ги погълнат !
А женското животно е красиво, красиво, по-коварно от отрова,
която в чаша златна устните ни мами.
Аз пих от теб измамлива любов и капчица от тебе по е сладка
от пълното с отровна жад море.
А виждали ли сте морето вие, когато ураганът го люлее
и сее в него като семе смърт.
А виждали ли сте ураган, като селяк със вила от светкавици в ръка ?
Ха-ха-ха-ха…
Узрее ли плодът и пада от дървото.
И ти Земя, узря ! Пропадай ! Сгромоли се !
Не паднеш ли – до утре ще те чакам !
Тогава сам ще те пробия до средата
и сам ще те натъпча със барут
и сам ще те подпаля –
да се пръснеш на прах във тези небеса !
Ха-ха-ха-ха…

…………………………………….
Обичам те мила
обичам те,
обичам снагата ти-тънката,
обичам косите ти-черните,
обичам челото ти-бялото,
обичам очите ти-тъмните.
Обичам лицето ти пламнало
и устните сладко разтворени,
ръцете ти тръпно отпуснати
и тяхното нежно докосване.
Обичам душата ти,литнала
с високия порив на чувствата,
които вълнуват сърцето ти.
Обичам те пролетно-весела
и есенно-тъжна, обичам те,
тъй както обичам сълзите ти,
обичам и твоята усмивка.
Обичам доброто сияние
на твоите постъпки и помисли,
и слънчевите затъмнения
на твоите грешки обичам.
Обичам те, мила
обичам те,
обичам те както единствено
и само човекът обича.
Без теб всичко тук би помръкнало
за мен, ако не и за другите.
Чрез теб, в мойте мисли изправена,
аз вече се взирам наоколо.
За мен ти си чувство от чувството,
изпълнило сън и безсъница,
ти влизаш задъхано в пулса ми
и в моите стихотворения.
Аз бих се отказал от славата
единствено заради тебе,
защото за мен е желание,
каквото си ти пожелала;
мечта е за мен и старание,
каквото си ти помечтала.
Повярвай, нищожни са жертвите,
и малките, пък и големите,
когато на теб са обречени,
когато за теб са направени.
Ценя в теб дори и прищевките,
повярвай, любима,усетя ли,
че нещо ти липсва-нищожното
за мен се превръща в значително.
Обичам те, мила,
обичам те,
обичам те-никъде, никога
и никой не е тъй обичал!
Така те обичам, че вярвай ми-
за мен тази страст ще е гибелна:
превзет съм, изпълнен съм целият
единствено с теб. А и в бъдеще
аз теб ще обичам-обичам ли,
за теб ще живея-живея ли.
Мъж, син и баща ще ти бъда аз,
ще бъда твой брат и избраник твой,
а ти-сбрала всичко у себе си,
за мен ще си всичко-любимата,
сестрата, съпругата, майката…
Обичам те, мила,
обичам те,
душата ми-твоя е-цялата,
сърцето ми-твое е-цялото,
очите ми-твои са-целите,
обичам те с луда любов!
И ако похвала за чувствата
е някога нужна за някого,
то тази похвала единствено
и само от теб е заслужена,
защото без теб, мила, никога
от никого, мила,и никъде
не бих се научил, че има
такава голяма любов!