Етикети


36.
БУЕНОС АЙРЕС

Електрическите крушки угаснаха при първата светкавица. Тримата седяха в сумрака и прелистваха записките на Рафаел Блох, докато цялото здание се тресеше от тътена на гръмотевиците.
— Зад всяко голямо богатство лежи голямо престъпление – изрече Рамирес.
— Оноре дьо Балзак – промълви Киара.
Рамирес кимна с възхищение.
— Спокойно е можел да говори и за Валтер и Мартин Ландесман, когато е пишел тези думи. На предсмъртното си ложе Валтер Ландесман завещал на сина си малка частна банка в Цюрих. Банка със значително количество кървави пари в счетоводните си книги. А Мартин, на свой ред, я е превърнал в цяла империя. – Рамирес погледна Алон. – Какво знаеш за него?
— За Ландесман ли? – Габриел сви рамене. – Един от най-заможните хора на света, но обича да играе ролята на милиардер по неволя. – Сбърчи вежди в престорен опит да претърси паметта си. – Припомни ми как се наричаше неговата фондация…
— „Един свят” – рече Рамирес.
— О, да. Как можах да забравя! – язвително възкликна Габриел. – Ревностните последователи на Ландесман го възприемат като някакъв пророк. Той проповядва за облекчаване на дълговете, корпоративна социална отговорност и възобновяеми източници на енергия. Ангажирал се е също така с редица проекти за развитието на Ивицата Газа, чрез които си е изградил доста близки връзки с „Хамас”. Но се съмнявам, че това ще очерни образа му пред Холивуд, медиите и левите политически кръгове. От тяхна гледна точка, Мартин Ландесман никога не стъпва накриво. Човекът има чисто сърце и благородни намерения. Същински светец. – Габриел направи пауза. – Пропускам ли нещо?
— Само една подробност. Всичко това е лъжа. Е, не съвсем всичко. Свети Мартин наистина има доста високопоставени приятели. Но се съмнявам, че даже и овцете в Холивуд ще останат край него, когато се разчуе за същинския източник на огромното му състояние. А що се отнася до благотворителните му инициативи, те се финансират от капитализъм в най-долната му и безскрупулна проява. Свети Мартин замърсява, сондира и копае с размаха на истински шампион.
— Парите карат света да се върти, Алфонсо.
— Не точно, приятелю. Както казва добрата стара Книга, „любовта към парите е коренът на всички злини”. А изворът на състоянието на Свети Мартин е неописуемото зло. Ето защо Мартин се освобождава от бащината си банка буквално година след смъртта на стария Ландесман. Затова и се премества от Цюрих на крайбрежието на Женевското езеро. Искал е да се махне от мястото на престъплението и да се освободи от алеманските си корени. Знаеш ли, че той отказва да говори на немски, когато е на обществено място? Ползва единствено английски и френски.
— А ти защо не си проследил тази история по-нататък?
— Мина ми през ума.
— Обаче?
— Има някои неща, които Рафи е знаел, но не е включил в документите си. Неща, които аз няма как да открия наново. С две думи, просто нямам материалите. Свети Мартин има доста дълбоки джобове, а и обича да повдига съдебни дела за най-малкото нещо. За да се направи пълно разследване, е необходимо да имаш зад гърба си ресурсите на могъщи правоохранителни институции. – Рамирес се усмихна съучастнически на Габриел. – Или най-малкото на някоя тайна служба.
— А възможно ли е да ми дадеш тези телеграми?
— Без проблем – каза Рамирес. – Може дори да ти дам назаем и документите на Рафи. Но ще ти костват нещичко.
— Назови цената.
— Искам да науча останалата част от тази история.
— Грабвай химикалка.
— А дали бих могъл да те запиша, за да е по-точно?
— Сигурно се шегуваш, Алфонсо.
— Извинявай – каза Рамирес. – Замалко да забравя с кого разговарям.

* * *
Когато приключиха, вече наближаваше три следобед. На Габриел и Киара им оставаше съвсем малко време до полета обратно за Амстердам. Рамирес предложи да ги закара до летището, но Габриел настоя да си поръчат такси. Двамата се сбогуваха с Алфонсо пред вратата на жилището му и бързо се отправиха надолу по витото стълбище. Телеграмите и документите на Рафи Блох бяха скътани в сака на Габриел.
Събитията през следващите няколко секунди щяха да се разиграват в съзнанието на Габриел отново и отново през идните месеци. За съжаление, подобни картини той вече бе виждал не веднъж и дваж – образи от свят, който той си мислеше, че вече е оставил зад гърба си. Друг на негово място сигурно не би обърнал внимание на предупредителните знаци: големия куфар в ъгъла на фоайето, който по-рано липсваше; мускулестия рус мъж с тъмни очила, който твърде прибързано излезе от сградата; очакващата го на тротоара кола с отворена врата. Но Габриел забеляза всяко от тези неща. И без да произнесе и думичка, сграбчи Киара през кръста и я бутна бързо през външната врата.
Нито той, нито Киара щяха впоследствие да си спомнят самия звук от експлозията. В спомените им се запечата единствено топлата въздушна вълна и безпомощното усещане как летят във въздуха като играчки, запокитени от немирно хлапе. Озоваха се на улицата един до друг – Габриел по лице, с длани върху главата, а Киара по гръб, със здраво стиснати от болка очи. Габриел успя да я предпази от вихрушката мазилка и натрошени стъкла, които валяха върху тях, но не и от гледката на Алфонсо Рамирес. Той лежеше проснат в средата на улицата с обгорени от огъня дрехи. Около тях във въздуха пърхаха безчет накъсани парченца хартия – безценните документи от архива на Рамирес. Габриел пропълзя до тялото му и провери за пулс. После се изправи и се върна при Киара.
— Добре ли си?
— Мисля, че да.
— Можеш ли да се изправиш?
— Не съм сигурна.
— Опитай се.
— Помогни ми.
Габриел внимателно я повдигна, докато тя се изправи на крака. После вдигна сака си и го преметна през рамо. Първите стъпки на Киара бяха колебливи, но когато в далечината завиха сирените, тя вече вървеше по опустошената улица с бърза крачка. Габриел я поведе към близката пресечка, сетне измъкна мобилния си телефон и набра един номер по памет. Женски глас отговори спокойно на иврит. На същия език Габриел изрече кодова фраза, последвана от поредица цифри. Няколко секунди по-късно женският глас запита:
— От какво естество е спешният случай?
— Нуждая се от изтегляне.
— Кога?
— Веднага.
— Сам ли си?
— Не.
— Колко сте?
— Двама.
— Местоположение?
— Улица „Касерос”, предградие Сан Телмо, Буенос Айрес.

37.
ЛЕТИЩЕ „БЕН ГУРИОН“, ИЗРАЕЛ

На летище „Бен Гурион” има помещение, за което знаят само шепа хора. То се намира вляво от паспортния контрол, зад необозначена врата, която е винаги заключена. Стените му са от здрав йерусалимски пясъчник, а мебелировката по нищо не се различава от обичайната за летището: черни кожени дивани и винилови столове, модулни ъглови маси, евтини лампи, които пръскат ярка светлина. Има два прозореца, единият от които гледа към самолетната писта, а другият – към залата за пристигащи. И двата са с монтирано висококачествено стъкло за едностранно виждане. Запазено специално за агенти на Службата, това помещение неизменно беше първата спирка у дома след операция зад граница. Оттам бе и трайно наслоеният мирис на тютюн, изкипяло кафе и мъжко напрежение. Хигиенистите бяха изпробвали всички налични на пазара препарати за отстраняване на тези следи, но миризмите си оставаха. Подобно на враговете на Израел, те също не можеха да се победят с конвенционални средства.
Габриел се бе озовавал в тази стая – или в подобни на нея, безчет пъти. Бе влизал тук и триумфиращ, и посърнал. Тук го бяха посрещали и с възклицания, и с утешителни слова. А веднъж дори се бе наложило да го докарат тук с рана от куршум в гърдите. Обикновено тук го посрещаше Ари Шамрон. Сега обаче, когато пристъпиха през прага на стаята, двамата с Киара завариха вътре Узи Навот. Беше свалил поне петнайсетина килограма от последната им среща. Носеше стилни очила, които му придаваха по-скоро вид на главен редактор на модно списание. Хронометъра от неръждаема стомана, който носеше навремето подобно на Шамрон, сега вече го нямаше. На негово място се бе появил ръчен часовник с правоъгълна форма, който изключително добре пасваше с тъмносиния му, шит по поръчка костюм и бялата риза. Метаморфозата вече бе приключила, помисли си Габриел. Всички следи от закаления оперативен агент сега бяха внимателно заличени. Узи Навот вече бе завършен офицер от щаба, шпионин в разцвета на силите си.
Навот ги огледа безмълвно за няколко секунди с истинско облекчение. След това, удовлетворен, че Габриел и Киара не са понесли някакви сериозни наранявания, лицето му внезапно потъмня.
— Моментът е наистина специален – накрая изрече той. – Първата ми криза с личния състав като шеф. Трябваше да се очаква, че ти ще бъдеш в центъра й. Но пък, от друга страна, нещата изглеждат и доста скромни за твоите стандарти: само една взривена сграда; осем жертви, сред които един от най-прочутите аржентински журналисти и социални критици.
— Двамата с Киара сме добре, Узи. Благодаря за загрижеността.
Навот махна с ръка помирително, сякаш искаше да каже, че държи тонът на този разговор да остане в рамките на благоприличието.
— Наясно съм, че статутът ти в момента е някак неустановен, Габриел. Но пък няма две мнения относно правилата, които управляват действията ти. След като твоите паспорти и самоличности все още се управляват от Службата, ти си длъжен да ме информираш къде ходиш. – Навот направи пауза. – Нали си спомняш как ми даде това обещание, Габриел?
Габриел потвърди с кимане.
— А кога смяташе да ме уведомиш за новото си приключение?
— Това беше личен въпрос.
— Личен ли?! Няма лични неща, когато става въпрос за теб. – Узи се начумери. – И какво, по дяволите, сте търсели в жилището на Алфонсо Рамирес?
— Издирвахме един портрет от Рембранд – отговори Габриел. – Както и голяма сума пари.
— А аз си помислих, че ще е нещо скучно – тежко въздъхна Навот. – Предполагам, че целта на покушението сте били вие, а не Алфонсо Рамирес?
— Опасявам се, че е така.
— Имаш ли заподозрени?
— Един-единствен.

* * *
Те се качиха на бронираната лимузина на Навот и поеха по магистрала 1 към Йерусалим. Киара седна между двамата като преграда. Узи отначало изглеждаше заинтригуван от разказа на Габриел, но към края на изложението ръцете му вече бяха скръстени в защитна поза пред гърдите, а лицето му бе придобило израз на отявлено неодобрение. Навот си беше такъв. Макар като бивш полеви агент да бе преминавал през обучение как да прикрива емоциите си, той така и не се бе научил да се овладява, когато е раздразнен.
— Възхитителна история! Но ако целта на малката ви екскурзийка е била да откриете картината на Джулиан Ишърууд, към сегашния момент не изглежда да сте отбелязали особен прогрес. По-скоро ми се струва, че сте настъпили някого много здраво по пръстите. Двамата с Киара сте щастливци, че още сте живи. Вземете си поука. Заровете този случай в някоя много дълбока дупка и забравете за него. Джулиан ще го преживее. Връщайте се обратно в крайбрежната ви колиба в Корнуол. Живейте си живота. – Навот направи пауза и после запита: – Нали това искахте в края на краищата?
Габриел не отговори.
— Може нещата да са започнали като издирване на открадната картина, Узи, но вече излязоха от тези рамки. Ако е вярно това, на което се натъкнахме, Мартин Ландесман в момента седи върху планина от крадени пари. Двамата с баща му вече отстраниха няколко души, за да съхранят тайната си. Затова се опитаха да убият и нас в Буенос Айрес. Но не бих могъл да го докажа сам. Нуждая се от…
— От ресурсите на Службата?! – Навот го изгледа невярващо. – Може би е убягнало от вниманието ти, но Израел в момента е изправен пред по-сериозни заплахи. Нашите приятели от Иран са на прага да се превърнат в ядрена сила. В Ливан пък „Хизбула” се готви за открита война. Пък и в случай че вестите не стигат до Корнуол, понастоящем ние не сме кой знае колко популярни на световната сцена. Не че не възприемам откритията ти сериозно, Габриел. Просто имаме други главоболия в момента.
Киара се обади за пръв път:
— Сигурно би разсъждавал по друг начин, ако се запознаеш с Лена Херцфелд.
Навот вдигна длан защитно.
— Виж, Киара, в един съвършен свят щяхме сигурно да погнем всички Ландесмановци по света. Но този свят не е съвършен. Ако беше, Службата щеше да затвори врати, а ние щяхме да си живеем дните, отдадени на идилични мисли.
— Тогава какво ще правим? – попита Габриел. – Просто ще си измием ръцете ли?
— Нека Ели да поеме нещата. Или пък пуснете по тази следа хрътките от агенциите за реституция след холокоста.
— Ландесман и адвокатите му ще ги смачкат като мухи.
— По-добре тях, отколкото вас. Предвид миналото ти, едва ли тъкмо ти ще си най-добрият кандидат за борец срещу Ландесман. Той разполага с доста високопоставени приятели.
— Аз също.
— Които ще се откажат от теб, щом научат, че си тръгнал срещу човек, който раздава толкова много пари. – Навот притихна за миг. – Ще ти кажа нещо, за което сигурно ще съжалявам впоследствие.
— Тогава по-добре не го казвай.
Узи не последва съвета му.
— Ако беше поел директорското място, както настояваше Шамрон, тогава тези решения щеше да ги вземаш ти. Обаче…
— За това ли е всичко, Узи? Искаш да ме поставиш на място?
— Не се ласкай, Габриел. Решението ми се основава на необходимостта да определям приоритети. А един от приоритетите ми е да поддържам добри отношения с тайните служби и разузнавателните агенции от Западна Европа. Последното нещо, от което се нуждаем в момента, е необмислена операция срещу Мартин Ландесман. Тук дискусията ни официално приключва.
Габриел се загледа умислено през прозореца, докато колата свиваше по улица „Наркис”. В края й се намираше малка жилищна кооперация, прикрита от огромен разлистен евкалипт в градинката. Когато колата спря пред входа й, Навот се размърда притеснено на седалката. Конфронтациите очи в очи не бяха сред силните му страни.
— Съжалявам за настоящите обстоятелства, но все пак добре дошли у дома. Качете се горе и се покрийте за няколко дни, докато не закърпим положението с Буенос Айрес. И се опитайте да поспите. Не ме разбирай погрешно, Габриел, но имаш кошмарен вид.
— Не мога да спя в самолети, Узи.
Навот се ухили:
— Хубаво е да науча, че някои неща никога не се променят.
……