Етикети


Ърнест Хемингуей (на английски: Ernest Hemingway) (21 юли 1899 – 2 юли 1961) е един от най-известните американски писатели – новелист, автор на кратки разкази, журналист, носител на Нобелова награда за литература (1954 г.) и награда Пулицър през 1953 г. за книгата му Старецът и морето.

Той е бил част от така нареченото „Изгубено поколение“: група от американски бележити литератори, които живеели в Париж и други европейски страни в периода от края на Първата световна война до Голямата депресия. През 40-те години на XX век Ърнест Хемингуей е фигурирал в списъците на съветските агенти в САЩ под кодовото име „Арго“. Вербуван е през 1941 г. малко преди пътуването му в Китай.

Биография

Ранни години, Първа световна война и ранни творби

Ърнест Хемингуей е роден в Оук Парк, Илинойс. Баща му, д-р Кларънс Едмъндс Хемингуей, отрано го учи да обича живота сред природата. Хемингуей е 30-годишен, когато баща му се самоубива заради заболяване от тежка форма на диабет и изгубване на голяма парична сума. Като дете Хемингуей посещава държавни училища в Оук Парк и публикува най-ранните си истории и стихотворения в училищните вестници. При завършването на средното си образование през 1917 г., работи шест месеца като репортер за “Канзаска звезда” (The Kansas City Star). След това се записва доброволец и става шофьор на линейка в Италия по време на Първата световна война. През 1918 г. претърпява сериозно нараняване в крака и е награден два пъти от италианското правителство. Неговата връзка с американската медицинска сестра Агнис фон Куровски е в основата на романа “Сбогом на оръжията” (1929 г.). Трагичната история на тази любов е филмирана за първи път през 1932 г. с участието на Гари Купър, Хелън Хайес, и др. Втората версия е от 1957 г.
След войната Хемингуей работи за кратко време като журналист в Чикаго. През 1921 г. се премества в Париж. „Ако сте късметлия да живеете в Париж като млад мъж, където и да отидете по-късно в живота си, той остава с вас, защото Париж е един безкраен празник.“ (из “Безкраен празник”). В Европа Хемингуей се сближава с такива писатели като Гъртруд Стайн и Фицджералд. Стайн го учи на сбит стил, а Фицджералд редактира някои от текстовете му и действа като негов агент. По-късно Хемингуей изобразява Фицджералд в “Безкраен празник” в неблагоприятна светлина. Фицджералд изразява съжаление за изгубеното им приятелство. За Гъртруд Стайн Хемингуей пише на редактора си Максуел Пъркинс: „Тя изгуби усета си за вкус, щом навлезе в климактериума. Беше наистина странно. Изведнъж престана да различава добрата картина от лошата, добрия писател от лошия„.

Когато не се занимава с писане, Хемингуей обикаля с жена си, Елизабет Хадли Ричардсън, из Франция, Швейцария и Италия. През 1922 г. той отива в Гърция и Турция, за да предава репортажи оттам за войната между тези страни. През 1923 г. Хемингуей два пъти посещава Испания, като втория път отива специално, за да гледа боеве с бикове на годишният фестивал в Памплона. Първите книги на Хемингуей, “Три разказа и десет стихотворения”“В наше време” (1924 г.), са публикувани в Париж. “Пролетни порои” се появява през 1926 г.; същата година излиза и първият сериозен роман на Хемингуей “И изгрява слънце”. Романът разказва за група изгнаници във Франция и Испания, членове на разочарованото “изгубено поколение” след Първата световна война. (1923 г.) и

Главни герои са лейди Брет Ашли и Джейк Барнс. Лейди Брет обича Джейк, който е ранен във войната и не може да отговори на нейните нужди. Въпреки, че Хемингуей изрично никога не уточнява нараняването на Джейк, изглежда, че той е изгубил своите тестикули, но не и пениса си. Джейк, Брет и тяхната странна група приятели имат разнообразни приключения из Европа – в Мадрид, Париж и Пампалона. Опитвайки се да се справят с отчаянието, те се обръщат към алкохола, насилието и секса. Историята е разказана в първо лице. Както и Джейк, Хемингуей също е бил ранен през войната, общ е и интересът им към бикоборството. Историята свършва с горчив привкус: „О, Джейк” – казва Брет, – “ние можехме да прекараме дяволски добре заедно“. Хемингуей пише и преработва романа в различни части на Испания и Франция между 1924 и 1926 г. Той става неговият първи голям успех като романист. Въпреки че езикът на романа е семпъл, Хемингуей така умело използва недоизказаното и пропуснатото по подразбиране, че текстът придобива многопластова дълбочина и богатство. През 1957 г. романът е екранизиран.

След публикацията на “Мъже без жени” (1927 г.), Хемингуей се връща в Съединените щати, установявайки се Кий Уест, Флорида. Хемингуей и Елизабет Хадли се развеждат през 1927 г. и същата година той се жени за Полин Пфайфер, редактор на модно списание. Във Флорида той написва “Сбогом на оръжията”, публикуван през 1929 г. Сцена на историята е италианският фронт през Първата световна война, където двама влюбени намират кратко щастие. Романът пожънва огромен литературно-критичен и търговски успех.

През 1930-те Хемингуей написва такива големи произведения, като “Смърт следобед”“Зелените хълмове на Африка” (1935 г.) – история на ловно сафари в Източна Африка. “Цялата съвременна американска литература води началото си от една книга на Марк Твен, наречена “Хъкълбери Фин…” е може би най-често цитираният ред от тази книга. По романа “Да имаш и да нямаш” (1937 г.) е създаден филм, режисиран от Хауърд Хоукс. Двамата се сприятеляват в края на 1930-те. Хоукс също обича лова, риболова и пиенето. Хемингуей се сближава и с жената на Хоукс, Слим, която по-късно казва : „Имаше някакво непосредствено и мигновено привличане между нас, недекларирано, но много, много силно„. (1932 г.), публицистичен разказ за испанското бикоборство, и

Разказват, че Хоукс се похвалил на Хемингуей, че може да направи „филм и от най-лошото му произведение“. Авторът попитал, „Кое е най-лошото нещо, което някога съм писал?“„Онова парче “Да имаш и да нямаш”“ Хемингуей се съгласява. “Имах нужда от пари,“– ще каже по-късно той. Филмът обаче наистина става сполучлив. В писането на сценария му участва Уилям Фокнър. Уолис Стивънс веднъж нарича Хемингуей най-значителният от живите поети, поне що се касае до темата за необикновената действителност. Под „поет“ Стивънс разбира стилистичните постижения на Хемингуей в краткия разказ. Сред неговите най прочути разкази е „Снеговете на Килиманджаро“, който започва с епитаф за западния връх на планината, наречен “Дом на Бога”, близо до който са намерени останките на леопард. А долу в саваната неуспелият писател Хари умира от гангрена в ловен лагер. „Той обичаше твърде много, искаше твърде много, и пишеше за всичко това“. Точно преди края на историята Хари има визия. Той сънува, че е качен на спасителен самолет да види върха на Килиманджаро – страхотно висок и невероятно бял под слънцето. А Хоукс отговорил,

Кий Уест и испанска гражданска война

През 1937 г. Хемингуей наблюдава испанската гражданска война. Като много писатели, той поддържа каузата на лоялистите (поддръжниците на законно избраното социалистическо правителство). В Мадрид среща Марта Джелхорн, писателка и военен кореспондент, която става негова трета жена през 1940 г. В “За кого бие камбаната” (1940 г.) Хемингуей се връща отново към Испания. Той посвещава книгата на Джелхорн – Мария от този роман е частично моделирана по нея. Историята обхваща само няколко дни и се върти около взривяването на мост от малка група партизани. Докато героинята от “Сбогом на оръжията” умира след раждане на мъртво дете, тук главният герой, Робърт Джордан, жертва живота си за другарите и любовта. Темата за идването на смъртта е централна и в “През реката към дърветата” (1950 г.).

В допълнение към ловните експедиции в Африка и Уайоминг, Хемингуей развива страст към дълбоководния риболов в крайбрежните води на Кий Уест, Бахамите и Куба. Същевременно той екипира рибарската си лодка и наблюдава заедно с екипажа си дейностите на нацистите и техните подводници в областта по време на втората световна война.

През 1940 г. Хемингуей купува къща в околностите на Хавана, Куба. Природата там е рай за неговите котки. Първите години след сватбата му с Джелхорн са щастливи, но той скоро осъзнава, че тя не е домакиня, а отдадена на кариерата си журналистка. Джелхорн нарича Хемингуей своя „спътник по неволя“. Тя е нетърпелива да пътува и да „усеща пулса на нацията“ и света. В началото на 1941 г. Джелхорн предприема с Хемингуей дълго 30 000 мили пътуване до Китай. Разводът на Хемингуей с Джелхорн през 1945 г. е горчиво разочарование и за двамата. По-късно Джелхорн казва, че „е живяла с митоманиак – човек, който вярва във всичко, което казва, несъзнателен лъжец, измислящ лъжи, за да придаде значимост на всичко, което го заобикаля“. През 1946 г. Хемингуей се връща в Куба. След като Джелхорн го изоставя, се жени за Мери Уелш, кореспондентка от списанието “Тайм”, която той среща в ресторант в Лондон през 1944 г.

Хемингуей започва да пие още като млад репортер. Той понася големи количества алкохол и дълго време това не се отразява на качеството на писателската му дейност. В края на 1940-те обаче започва да чува гласове в главата си. Има излишно тегло и високо кръвно налягане. Неразбирането от негова страна на опасностите от употребата на спиртни напитки личи от това, че сам учи сина си Патрик да пие, когато детето е едва 12 – годишно. Патрик също има проблеми с алкохол през целия си живот. Брат му Грегъри, който пък става травестит, използва наркотици и умира на 69 години в женски затвор във Флорида. След седмици на тежкото пиене в Испания, Хемингуей отива на лекар, който забелязва, че авторът вече е развил чернодробна цироза.

Романът “През реката към дърветата” се появява след цяло десетилетие на творческо безсилие и е приет зле от критиците и читателите. Но “Старецът и морето”, публикуван първо в списание “Лайф” през 1952, възвръща славата му. Това е кратка новела, в която се разказва за стар кубински рибар, наречен Сантяго, който след много усилия успява да улови гигантска риба. Но докато се прибере в пристанището, акулите изяждат рибата, както е привързана отвън към лодката. Прототипът на Сантяго е кубинският рибар Грегорио Фуентес, който умира през януари 2002 на 104 годишна възраст. Хемингуей планира да напише още една книга за борбата с бикове, но вместо това написва “Безкраен празник” – мемоари за 1920-те в Париж.

Хемингуей прекарва голяма част от времето си в Куба преди революцията от 1959 на Фидел Кастро. И след това остава и поддържа Кастро, но когато животът става твърде труден, напуска и се връща в Съединените щати. При посещение в Африка през 1954 г. Хемингуей претърпява самолетна катастрофа и лежи в болница. Същата година той започва да пише “Истинска при първа светлина” (True at First Light) – своята последна пълнометражна книга. Част от нея се появява в “Спортс Илюстрейтид” през 1972 г. под заглавие “Африкански дневник”.

През 1960 г. Хемингуей е хоспитализиран в клиниката Майо в Рочестър, Минесота, за лечение на депресия и изписан през 1961 г. По време на престоя му там два месеца е лекуван с електрически шокове. На 2 юли 1961 г. Хемингуей се самоубива с любимата си пушка в дома си в Кечъм, Айдахо. Няколко от романите на Хемингуей са публикувани посмъртно. “Истинска при първа светлина” (True at First Light) – описание на сафари в Кения, се появява чак през юли 1999 г.

Статия от Wiki