Емилия Дворянова
*****
Обичайно се смята, че за писателя е трудно, да не кажа невъзможно, да говори за книгите си. Усещането е за някаква не-редност, извън-редност на подобно говорене, което сякаш крие елементи на несвоевременна и не на място „изповед”: споделеност, която би затруднила, дори „замърсила” прочита на книгата, защото неизбежно ще съдържа в себе си елементи на „намерението”, пред-намереността, „утопията на книгата”, вътре в която или по-скоро отвъд която книгата всъщност е била намерена и превърната в това, което е, като самодостатъчен артефакт. Заради тази нейна самодостатъчност, авторът се е превърнал в излишен, онзи, който би могъл да се мисли като знаещ прекомерно много за текста и поради тази причина този, който вече нищо не може и не трябва да знае за него. Вмешателството му в четенето би било сякаш противно на текста, или най-малкото претенциозно съдържащо в себе си идеята за „свръхавторитет”. За книгите би следвало да говорят критиците, читателите, всъщност всеки, за когото това би било важно – веднъж изказал се във форма, която би могла да се нарече условно „абсолютна” в постигнатата си завършеност, авторът наистина е загубил това право на обяснение, доизказване, превърнал е текста си в партитура, пред която самият той се явява единствено като един от възможните изпълнители, със сигурност не най-вещият. И защото все пак е автор на тази партитура, е сякаш несъобразно наново и наново да я изпълнява и, за да запази „авторитета” си на автор, е длъжен да се откаже от авторитета на критик-интерпретатор.
Това почти очевидно усещане на отношението между автора и творбата му, естествено не е лишено от основание, в него силно присъства един „морален” аргумент на неписано право-забрана, а днес вече, след психоаналитичната критика на изкуствата, и обективно знание като съгласие за тази невъзможност авторът да „изговаря” произведението си. Вярно е, че писателят, особено онзи, който достатъчно е обработил ума си в методите и идеите на съвременната хуманитаристика, ни най-малко не е лишен от способността и възможността да поставя себе си в две твърде различни роли, той би могъл да прояснява вече написаното през себе си, но само в един своеобразен модус – този на направата като възможна благодарение на едно уникално отношение с езика.
Аз лично съм солидарна с този „морален” аргумент, който не ми позволява да се самоинтерпретирам и анализирам собствените си книги, солидарна съм и с факта, че не авторът е, който може да изтръгне от собствената книгата нейните „истини”. В този смисъл единствено читателят е този, който ще бъде годният да подреди не само съзнаваното, но и несъзнаваното на текста, което почти винаги е далеч по-важното (въпреки че като изкушен в теориите човек аз също обичам да го правя като post factum изправена пред собствената, вече откъсната от мен „партитура” и да забелязвам онова, което в създаването на книгата се е случвало абсолютно незабележимо за самата мен.)
Писателят обаче може да говори за нещо много важно, в правото си е да говори за него, дори, бих казала, това е негово изключително право – и то е възможната потребност, дори необходимост да яви в думи, да доведе поне до частична съзнателност не само за себе си, но и за другите, действието на самото писане, акта на „правене на език”, което е и самото писане. Там, в този акт, той е единственият свидетел. И единственият заподозрян в способността да го извърши. Може би точно затова навсякъде по света курсовете по творческо писане са единствено „писателски” курсове – не защото „произвеждат” писатели, а защото в тези курсове се „разбулва” писателят-писане – не писателят като личност, не като смисъл на творчеството му, не като книги, които единствено могат да легитимират неговата способност да е писател, а като този, който, живеейки в езика и всъщност създавайки го, може евентуално да изговори не „какво”-то на езика в безкрайните му интерпретативни възможности на проигравани в различни оптики текстови партитури, не дори и механиките на езиковите случвания, за които всеки в по-голяма или по-малка степен би могъл да има своето знание, права на тълкуване и усет (това също се включва в заниманията в подобни курсове), а онова сякаш „мистическо” Как на езика, което е процесът на неговото случване като творба. Как безкрайността на езика се превръща в материал, плът-ност, „глина”, способна да бъде моделирана не в идеи-мисли, а във форми, как тази безкрайност се о-граничава, за да постигне своята истинна, човешки-обозрима без-крайност като изкуство – това опитва или поне според мен би следвало да се опитва да извърши писателят пред онзи, който желае, самият той, да встъпи в тази „магия” или поне да опита да застане от „другата” страна на езика, където той вече не е инструмент, с който си служим за нещо, а сила, обърната към самата себе си и въвличаща в недрата си по начин, който прави възможно съвсем чувствено, усетимо, някак буквално да бъде преживяна онази заредена с множество смисли фраза на Хайдегер, че не ние говорим езика, а той нас ни говори. Откъм тази „друга”, „обратна” страна, езикът е вече не „знакова система”, откъм там той е изгубил изначалния си, сякаш „естествен” смисъл да означава „неща” или в стройни вериги да свързва „идеи”, там „думите и нещата” са се откъснали напълно едни от други, но не за да стилизират света в знаци, обсебени от своите абстрактни игри, а за да се превърнат думите, самите те, в неща. Обем, материал, цвят, мирис и звук… магма. Откъм тази друга страна езикът е взрян в себе си, изследва себе си, преживява се, търси се и се намира отвъд естествената си функция да означава нещата, да говори неща, да съобщава неща, идеи, мисли, „там” той не е минимализиран до невидима прозрачност, която да бъде „за друго. Там той е за себе си, мисли себе си, самооглежда се и дори бих казала, самолюбува се, и само така поражда съвършено нов, собствено присъщ му смисъл като про-изведен в произведение. Писателят е посредникът на тази игра на езика със самия себе си, една твърде сериозна игра, в която се впрягат всички сетива, не само ума, но и цялата чувственост на човешкото. В тази „игра” езикът се превръща в слово, става плът и плътен, сетивен, самодостатъчен, битиен. Той приижда, диктува, не се „търси” от изписващия го като нещо, което трябва просто да бъде приложено по най-точен начин към друго нещо (мисъл, идея, сюжет). Митът за мъката по търсенето на „най-точната дума”, способна да изрази нещо, е наистина мит – преводачът е този, който търси най-точната дума, защото „пре-вежда”, транслира вече случил себе си език в друг (писателят-преводач на идеи в литературен език е просто слаб писател). Писателят, напротив, е отдаден, бих казала „всмукан” в езика, минимализиран в собственото „аз”, за да отдаде пространство на свобода на това истинско „нашествие” към самия него. В този смисъл книгата, бих казала дори отделното изречение, което се пише, не „пред-стои”, (както на български език е преведено заглавието на великолепната книга на Морис Бланшо „Предстоящата книга”). Книгата идва и със самото това идване писателят отива към нея насреща, среща я сякаш навън, извън себе си, пре-среща я като насрещен напор, самостоен материал или езикова вълна, в която той се вписва, отдава, за да я из-пише и овладее отвътре на самата нея – книгата никога не стои, тя не е пред-намерена, точно защото езикът от тази „друга страна” никога не може да „стои”, той иде и се намира в самия себе си чрез писателя – а верният превод на заглавието, както казва Дарин Тенев, е именно „Идната книга”, книгата, която още не е, но идва срещу мен насреща. (Le livre à venir.)
Но точно това особено ситуиране на автора спрямо творбата, способността му да се отдаде във властта на езика, да го превърне в самостоен за него самия и така да го създаде за друг, е първото или може би последното, най-дълбоко основание на литературата и литературността въобще, нейната исконна територия, която нищо друго, никаква различна езикова реалност не може да осъществи. Това е и причината авторът да не може, да не бива да говори „за” и „от името” на творбата си – той наистина „не е бил там”, докато творбата се е пишела. Не неговото „аз”, разбиране или…
продължете да четете от тук: НБУ – ОПИТЪТ НА ПИСАНЕТО…
Литература, изкуство, журналистика и лично творчество 