Непубликувани стихотворения преди смъртта на Яворов


Недей ме нежно поглежда
Недей ме нежно поглежда,
не се усмихвай приветно -
напразно храниш надежда
да найдеш чувство ответно.
Дори и бога, богиня
за мене няма в небето -
отдавна скъпа светиня,
девойко, имам в сърцето…
И ти си млада, красива,
за обич страстна родена,
но тя… По нея отива
душата – вече пленена.
*****
ОБЛАЦИ

Черни облаци! Небето
не мрачете;
зли предчувствия! Сърцето
не мъчете.
Облаците… Ето духа
вихър бесен;
от предчувствия -разтуха
в скучна песен!…
* * * * *
СИЗИФ

По случай известното, настанало напоследък у нас народно вълнение.
Внимание, безгрижни! О, глупави деца,
барут с главня гореща без страх недейте рови!
Защто… гръм ще спука изплашени сърца
и пламък ще ви лъхне, и дим ще ви изтрови…
Най-здравата верига Вулкан да изкове,
свържете великана и – пак го не дразнете:
повий ли той – разсърден – стомана-членове,
верига ще се найде на нас по вратовете.
До кост засегна ножът и – ето страшен рев!
Народ от болка пъшка-не морски шум сте чули..
А страшни са устата на зиналия гнев -
тях планини олово не може ги затули…
Народ – Сизиф! И той осъден да страдай
в подземието мрачно на слепота духовна
и да търкаля камък – страдание без край -
огромен, тежък камък, по урвата световна.
И пот и кръв облива измъчено тело
и клетникът полека към върха приближава,
а там почивка сладка… Но камък – вечно зло
от адски сили тласкан, назад се провалява.
Тъй вечно продължава.
Жестоки богове,
днес малко ли титанът – наказан – в мъки тъне?
Защо на пътя негов ви злобата зове
да стелете там още и кремъци, и тръне?
А може би да щете – отчаен – мъченик
под камъка падающ главата си да сложи -
премазан – да замлъкне? Че от всегдашен вик,
от стон, от грохот вечен сънят ви се тревожи?
Пазете се! И вижте… Не знаете ли страх?
Сизиф скала подига? – Къде ли ще помери?
И, ако той я метне, Олимп ще рухне в прах,
от тътен чак небето над нас ще затрепери…
* * * * *

НЕВИННОСТ  СВЯТА

Невинност свята – орхидея
на звездни самоти…
Иди, мечта, иди при нея, -
идете, хиляди мечти!
И нека в нейната обител
най-смелата от вас
замести ангела-хранител:
да бди тревожно всеки час.
И там – смирени монахини
с наведени очи -
богослужете дни, години:
сред благовонност и мечти…
Иди, мечта – мечти, носете
сняг – лилии в ръце…
На макът кървав цветовете
остават в моето сърце!
* * * * *

ВИТОША  ЕСЕН

Ден от пролет. Шир зелена,
ей я – дъха съживена, -
топла влага се струи;
а унесено студена
димна Витоша стои.
Лъснало се снежно теме;
по-надолу облак дреме -
тежка мисъл на чело…
Или спомен?… Толкоз време -
и какво не е било!.
* * * * *

НАЙ ПОСЛЕ  ПАК  Я  СРЕЩНАХ

Най-после пак я срещнах, след толкова години
видях я пак,
но в погледа и хладен напразно поглед впивах -
напразно нещо дирех… в непроницаем мрак.
И аз останах хладен; и аз си бях спокоен
кога в гърди -
като в светиня скъпа – все нейний образ носех
и верен й останах в сполуки и беди…
По-друга аз я знаех, кога животът още
не бе успял
душата й да грабне… Тогаз тя беше ангел
случайно на земята от рая прилетял…
Къде е оня поглед открит и лъчезарен,
къде го веч?
А благата усмивка – всегда привет дишаща
и кратката оная кат песен сладка реч?…
Светът ще я похвали – за него тя е днеска!
Ала за мен -
за мене тя е вече изгубена навеки,
за мене тя е в гроба – в дълбокий гроб студен…
* * * * * *

МОЯТА  ИЗПОВЕД

От ранни утрини зори
почнах и ви учих -
как се люби, как се пей -
как пълно се живей.
До сетни вечерни зари
сам се не научих!
Много любих, много пях…
Как малко аз живях!
* * * * *

НЕЙ
Н.Ч.
Не би… Преди да сети затихнал урагана
на страстите мятежни в страдалчески гърди,
преди да си отдъхна… О, съдбо, не остана,
не остана сила – ти, черна, победи. -
На път – и тя тогава… Да имах и гранита -
за воля да го имах, ще бъда поразен.
Треперя малодушно. Стене душа разбита.
И – първо е – проклинам рождения си ден.
По-леко инак беше – невиждана, нечута,
възлюбена мечтице на моите мечти!
Но ето те пред мене. В последната минута -
за радост ли да чуеш последното – прости?
И няма аз да слагам главица за почивка
на рамо тъй надеждно – когато натежней…
И няма нивга вече тъй хубава усмивка
за мене, като слънце, през тъжни дни да грей…
* * * * *

НЕПРИЯТЕЛ
Да бъде явен неприятел,
макар най-страшният в света,
по-хитър някакъв предател
и той – при тебе, в крепостта?
А всеки наш порок това е -
предател – най-опасен враг:
на улицата с нас се мае
и с нас прекрачва къщний праг…
Така… И нивга той не дреме,
а само мълчаливо трай;
намери нявга сгодно време
и – ключът де е, нали знай!.

Добавил: Пеняшки Плашков

About these ads

Вашият коментар

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 237 other followers

%d bloggers like this: