Свобода и робство в поемата “Елегия”
Свободата и робството заемат централно място в поезията но Ботев.Те са два различни начина на живот и имат своите духовни измерения. Опозицията свобода-робство с години е будила размисъл върху съдбата на българския народ и неговата историческа перспектива. В творчеството на Ботев понятията свобода, робство и борба се разгръщат в целия си смисъл, за да изобразят родната картина, изразяваща своето време.
В стихотворението „Елегия” лирическият герой дава израз на покрусата от факта, че робството е не само принуда, но и вътрешно състояние на духа на народа. Тези които трябва да му отворят очите, са бездейни и апатични наблюдатели, очакващи някой друг да донесе свободата. В резултат на силно въздействащите образи на робството и неговите крепители, елегичното оплакване се превръща в гневен укор, изразяващ отчаянието на малцината, истински пожелали свободата, готови да отдадат живота си за нея.
Началният въпрос, който приканва народа към борба има своята художествена роля:
Кажи ми, кажи ми, бедний народе,
кой те в таз робска люлка люлее?
Още в това обръщение са въведени две основни характеристики на народа.
Определението беден показва духовния аспект на живеенето. А за да се излезе от робството, е необходимо да се преодолее бедността. Другата характеристика на народа е люлката. Нейното движение по инерция символизира безкрайното робско житие. За да бъде убедителен в предаване на своите чувства поетът използва епитетите „бедний”, „робска”, „зверски”. Народът вярва в търпението и примирението и живее според формулата „Търпи, и ще си спасиш душата”. Идеалът за свобода липсва, а съществуването е навик към болката и веригите. Много точно, ярко и вълнуващо са разкрити участниците в изработването и приложението на формулата на търпение: кърджалия, предател на брат си, убиец на баща си, а също и легендарни герои, символизиращи антихриста, инквизитора и предателя: „ Син на Лойола и брат на Юда”. Всички те са виновни за страданието и съдбата на народа ни. Ботевият гняв е подсилен от факта, че страданието е незаслужено. След поредицата от реторични въпроси авторът започва да описва страшната българска участ:
Той ли? – кажи ми. Мълчи народа?
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода…
Народът сякаш е окован във физическите си и духовни мъки, неспособен да се освободи от тях. Безропотността и търпението са предопределили робската съдба с векове наред. Немотията на народа е основна негова черта. Той посочва и разграничава виновниците: „сган избрана – рояк скотове”. Въпреки оковите, хората все още не са изгубили напълно способността да разграничават злото. Сюртюкът е метонимия за учител, расото е символ на духовенството, а слепците с очи са представителите на родната интелигенция виновни за робството.
С увеличаване причинителите за злото, елегичният тон се задълбочава. Поетът използва символи от библейския сюжет за да сравни за да сравни българското страдание с християнското мъченичество:
Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит в живо тяло,
ръжда разяжда глозгани кости,
Кървавият пот, гробният камък и кръстът придават на творбата дълбок библейски смисъл. Алитерацията на съгласните „к”, „г”, „р”,
”ж”, „з” изостря представата за страданието. Тези похвати правят стихотворението силно въздействащо.
След вековното робство не е останало нито тяло за похищение, нито дух за сломяване. Пагубна е същността му. Причините са „наши” и „чужди”. Народът е представен като двойник на Исус, осъден да изкупи чрез страдание всемирното зло. Робството е причинено, както от турците, така и от българите, потопени в апатия. Нужно е да се отхвърли житейската философия на бездействие и търпение, но сякаш това е невъзможно и лирическият говорител прибавя себе си към общият живот в окови:
А бедният народ търпи и ние
без срам, без укор броиме време,
откак е в хомот наша шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе,
чакаме и ний ред за свобода.
Героят се слива с робското общество и прекратява диалога си с народа от някаква странична позиция.Утвърждават всеобщата участ и липса на спасение. Апатията е превзела времето и пространството. Финалът на творбата успешно завършва елегичния й тон. Внушително е това отказване от спасение.
Със стихотворението „Елегия” Христо Ботев внушава, че свободата все още не е превърната в идеал за българския народ. А без идеала един народ е загубен. Творбата убеждава, че робството е вътрешно състояние на духа. Разкриват се онези черти на народо – психологията, които трябва да преодолеем, за да възпитаме духа си. Тя е важна и днес, защото ни помага да формираме националното си самосъзнание.
© автор: Николай Пеняшки – Плашков
.gif "http://bg_top_logo43(1).gif"){kind=small}
